В долината на смъртта

15. Това е пъкълът!

Олд Файерхенд имаше намерението да се отправи веднага към щерната, ала когато минаваха край вратата, зад която според сведенията на Анита се намираше стаята на Ролан, му дойде друга идея. Той нареди на Херман да го почака с Хуанито и отключи с главния ключ.

Един от взетите фенери му предоставяше необходимата светлина. Той искаше да види дали няма да се намери някакъв регистър на лицата, които предстоеше да бъдат освободени. Та нали не бе изключено Хуанито да не го разведе навсякъде, а във вътрешността на рудника можеше да има шахти, стълбища и галерии, които без познанията за обстановката на Хуанито да не могат да бъдат открити. После със сигурност можеше да се предположи, че Ролан води някаква книга за предприятието си, а в нея трябвало да са записани имената на хората, които Олд Файерхенд търсеше.

Мебелировката на стаята подсказваше, че тя биваше ползвана като всекидневна и спалня. Документи обаче нямаше. С нея граничеше второ помещение, на чиято маса лежаха разни книги, тефтери и други бумаги.

Един от тефтерите носеше надпис «Работници — справки». Той съдържаше точни бележки кой колко е изработил през съответния ден. Редом с това стояха имената: Роза, Мерседес, Кристина, Паулина и Аугуста, а на следващата страница — няколко мъжки имена: Адлер, Уилкинс и «Индианеца».

Олд Файерхенд кимна доволен на себе си. Най-сетне беше открил двамата мъже, които толкова дълго и напразно бяха търсени: Адлер и Уилкинс.

Тъй като срещу всяко име бе цитирано занятието на въпросния, Олд Файерхенд и по този пункт доби потребната яснота. И тъй, той се върна удовлетворен при Адлерхорст и Хуанито.

Сега тримата се отправиха към щерната в двора.

— Как се стига там долу? — попита Олд Файерхенд.

— С онази стълба — отговори Хуанито.

— Първо ще направя един оглед. Виждаш, че съм взел камшика със себе си. При всяка дума и движение, което не ми отърва, той ще заиграе по теб. Така че не се опитвай да ме измамиш или да не говорим пък да ме вкараш в някоя клопка! Мастър Херман, изчакайте временно тук с него!

Траперът спусна стълбата, която достигна от ръба до дъното на щерната и заслиза по нея. Светлината на фенера бе достатъчна, за да може да различава всичко.

Водата блестеше мътна и коварна. Издаваше миризма на гнилоч. Ето каква беше значи напитката за затворниците в живачната мина.

Щерната беше изградена от тежки камъни и имаше значителни измерения. На половината дълбочина Олд Файерхенд забеляза малка, тясна врата, обкована с желязна ламарина. Беше снабдена с катанец, в който главният ключ пасна.

Олд Файерхенд отвори.

Входът беше толкова нисък, че човек можеше да влезе само приведен. От мрака го лъхна силна миризма на плесен и гнилост, която в първия момент му пресече дъха. Въпреки това той навлезе в подземната галерия, за да добие представа за устройството й.

След няколко крачки ходникът стана по-висок, така че човек можеше да върви изправен. Олд Файерхенд беше изброил трийсет крачки, когато стигна до втора врата от съвсем същото естество като предишната. Едва сега се върна при щерната.

— Слизайте! — повели. — Хуанито естествено пръв. Ако понечи да се противи, камшикът ще го склони.

Ала пленникът вече не оказваше съпротива. Изпитваните по гърба болки му говореха, че е за предпочитане да проявява послушание. Железните пранги на краката не му позволяваха да стъпва от стъпало на стъпало. Той трябваше да се задържа с окованите ръце и да спуска двата си крака едновременно на следващото стъпало. Харман го следваше и му помогна да влезе в ходника.

Хуанито беше мъртвешки блед. Но очите му искряха коварно, а върху стегнатите устни лежеше отпечатъкът на дива решителност. Олд Файерхенд забеляза всичко това и реши да бъде още по-внимателен.

Когато стигнаха до втората врата, той попита:

— Сега къде ще попаднем?

— В склада за суровината.

— Има ли за непосветения в нещата човек някакви опасни за живота места?

— Не.

— Надявам се, че казваш истината.

Той отвори вратата. Зад нея галерията се разширяваше до малка, ниска камера.

— Какво е това тук? — попита.

— Тъкмо суровинният склад, от който се разклоняват ходниците.

Отверстията на ходниците бяха големи точно колкото да може да пропълзи вътре човек. До всяко от тях стоеше по едно буре. Буретата съдържаха цинобър.

Олд Файерхенд се наведе и погледна в една от дупките. Далеч, далеч напред видя един блед, мержелеещ проблясък на светлина.

— Кой работи там вътре? — попита той пленника.

— Мерседес.

— Значи някакво момиче. На каква възраст е?

— Двайсет и четири години.

— Колко време вече как се намира тук?

— Две години.

— Без да е излизала на открито?

— Сеньор Ролан не позволява!

— Ужасно! В продължение на две години пъхната в тази дупка, без въздух, без слънце, без да различава разликата между деня и нощта! Това е Чистилището, това е Пъкълът!

Траперът сметна, че ще може да стигне със силния си глас до достойното за окайване момиче. Ето защо извика в отвора името му. В отговор се донесе глух звук.

— Излезте! — провикна се той повторни и забеляза, че светлинката започна бавно да приближава.

Да, нещастницата идваше, но на четири крака и заднешком, тъй като в тясната шахта не можеше да се обърне, когато после се изправи изнурено, предложи на двамата мъже гледка, която дълбоко ги развълнува.

Момичето беше облечено само с една кожена престилка. Крайниците му бяха измършавели до ужас. Лицето създаваше впечатление за някой череп, от чиито кухини очите гледаха без блясък.

Тя се вторачи в двамата мъже.

— Имайте милост! Аз не съм виновна! — пророни.

— За какво? — попита Олд Файерхенд със задавен глас.

— Че не ми е пълна мярата. Прекалено изтощена съм не мога да работя повече от жажда.

— Боже, мили Боже! Две години в състояние ли са да направят от един човек такава окаяна картинка?

— Две години? Аз съм тук от по-дълго, от много по-дълго.

— Не. Заблуждавате се.

— Не се заблуждавам. Бях двайсет и двегодишна, когато ме вързаха и домъкнаха тук долу. Оттогава вече не съм виждала слънцето; не зная кога и дали денят е отминал… но сега съм най-малко на трийсет години… Боже, мили Господи! Освободете ме!… Та аз няма да ви издам!… На никого няма да кажа!

— Вашето желание е изпълнено, сеньорита. От този миг вие сте свободна.

Клетницата впери очи в Олд Файерхенд, сякаш до ушите й бе достигнало нещо нечувано и невиждано.

— Свободна? — продума. — Сеньор, не си правете шеги с една несретница!

— Говоря сериозно.

— Не мога да повярвам. Тук слизат само дяволи и сатани.

— Погледнете този мъж! Познавате ли го?

— Нашият мъчител! — простена тя с безсилен поглед към Хуанито.

— Той повече няма да ви измъчва. Вижте, окован е. Ние сме дошли да освободим всички ви.

— О… сво… сввв…!

Тя се хвана с окованите ръце за сърцето, пое дълбоко дъх и се свлече после в безсъзнание на земята.

— Тя умира! Радостта я уби! — извика Херман.

— Не. Това е повече изтощение, отколкото радост. В своето състояние тя изобщо не може да осъзнае правилно мисълта, че е свободна.

Олд Файерхенд коленичи до припадналата и извади едно шише от джоба си, което бе прибрал от кухнята. Когато хладните капки проникнаха между устните й, тя отвори очи й всмукна лакомо живителната течност.

— Благодаря! — промълви.

— Пийте! Не бива пак да припадате. Аз имам нужда от вас.

— За какво? — попита немощно.

— Трябва да изведете и другите от шахтите. Ние не можем да влезем.

— Другите?

Тя изгледа Олд Файерхенд и Херман недоумяващо. Но внезапно очите й се оживиха.

— Да изведа другите? — извика.

— Да. Ще съумеете ли да стигнете до тях?

— Значи е вярно, което ми казахте? Аз ще бъда свободна?

— Да, вие и всички останали.

Тогава момичето се изправи в седнало положение, сложи окованите си ръце пред лицето и започна сърцераздирателно да хлипа.

Едва след няколко минути Мерседес се успокои и отправи очи с неподлежащ на описание израз към Олд Файерхенд.

— Сеньор, вие идвате като ангел при нас. Бог ще ви възнагради за тази постъпка. Но как е възможно Ролан да се е съгласил?

— Той не знае нищо. Ние ви освобождаваме в негово отсъствие.

— Ох, този Ролан е лош като Сатаната! Как съм могла само да повярвам на думите му.

— Измамили ли ви е?

— И мен като всички други, Нае ме в Сан Франциско като икономка. Когато го последвах насам, той ми заговори за любов; щяла съм да стана негова жена. Аз не се усъмних в истинността на неговите думи, а какво ми докараха те, виждате сам. Дали умът ви може да побере какво понасяме тук? Дали можете да си представите какво изстрадваме? Разкаяние, ненавист, отчаяние разяждат мозъците ни; живакът беснее в телата ни, а жаждата топи кръвта ни. Когато сме твърде слаби, за да изпълним дневната си норма, ядем ужасен пердах. И защо? В какво сме се провинили? Молих се на Бога — нищо не помогна. Проклинах и богохулствах — нищо не помогна. После утихнах, утихнах, ама не от смирение, не, а защото повече нямах сили да се моля или кълна. Ако тези хора ни бяха убили — бързо, с един куршум, или някой милостив удар с нож, то всичко щеше да е отминало и нашите души щяха да молят Бог за милост към убийците ни, защото те все още щяха да могат да бъдат считани за човешки същества. Ала така ние бяхме бавно изтощавани до смърт. Вижте тези бъчви тук! До всяка дупка има по една. Колчем този човек, който се нарича Хуанито, ала би трябвало да се казва Велзевул, дойде при нас в шахтата, всеки трябва да е бил напълнил своята каца, в противен случай получава камшик, наместо водата, освежаваща нашите пресъхнали уста, охлаждаща трескавите ни крайници. Аз съм… ох… ох… Боже мой!

Нещастницата беше прекъсната от бурен и тревожещ пристъп на кашлица.

Олд Файерхенд беше опрял на ръката си главата й, около която висяха дългите й, невчесани коси. Сега тя го погледна усмихнато.

— Вече ми е по-добре. О, Боже, така добре, като сега, отдавна, отдавна не ми е било. Но не казахте ли, че трябва да изведа другите? Аз ги забравих и мисля само за себе си!

— Колко сте тук?

— Пет сме, но зад онази врата има и други, както предполагаме. Не сме ги виждали.

— Доведете тогава другите четири! Но нека преди туй ви снема оковите!

Олд Файерхенд беше взел ключа, който намери в стаята на Хуанито. Отключи и свали прангите от ръцете и краката на момичето.

Сега то изчезна в най-близката галерия и после пропълзя и в другите три. Скоро четирите й сестри по неволя се появиха. Те също не носеха нищо друго, освен една кожена престилка. Дрехите, които бяха притежавали, бяха изгнили по телата им. Те предлагаха по-плачевна гледка и от Мерседес, защото се намираха по-дълго от нея на това зловещо място.

За тях, изглежда, бе трудно да възприемат, че са избавени ей тъй из един път от тези мъки, и техните хлипания и разпокъсани слова не знаеха край.

Но Олд Файерхенд не биваше да губи време. След като ги освободи от оковите, той нареди на Херман да чака тук с Хуанито. После поведе жените към щерната и ги пусна да се качат една след друга по стълбата. Последва ги и той. Горе те насядаха обезсилени по земята. Дробовете им не бяха свикнали на свеж въздух.

Той изчака търпеливо и ги отведе после в къщата, поточно в стаята, в която се намираше Анита със старата.

Вещицата изригна едно високо проклятие, когато видя освободените, ала Олд Файерхенд въобще не й обърна внимание. Той помоли Анита да се погрижи да снабди другите с дрехи и да не отслабва вниманието си към старата. После се върна в шахтата.

Когато влезе при Адлерхорст и Хуанито, разбра, че по време на отсъствието му трябва да се разиграла някаква сцена. Херман навярно бе дал свобода на чувствата си и то вероятно не само в думи.

Хуанито сега получи ключа и трябваше да отвори следващата врата. Пристъпиха в едно по-голямо помещение, където една стълба водеше високо нагоре. Тя не беше изработена от дърво, а от желязо. Встрани до нея се извисяваше дебел железен пилон, към който бе прикован с вериги някакъв човек. Сега той лежеше на земята. До стълбата гореше лампа.

При нейната светлина Олд Файерхенд и Херман видяха, че човекът надигна полека глава.

— Кой е този мъж? — обърна се Огнената ръка към Хуанито.

— Един индианец.

— От кое племе?

— Това не знам.

— Знаеш. Отговори!

Олд Файерхенд замахна с бича и Хуанито тутакси знаеше вече отговора.

— Апач е.

— Как попадна във ваша власт?

— Ролан го доведе.

— Кога?

— Доста отдавна.

— Защо не говори?

— Сигурно защото не иска. Той е много вироглав тип.

— Човече! — сопна му се Олд Файерхенд, обхванат от крайна възбуда.

После заговори индианеца на матерния му език, ала не получи отговор.

— Не можеш ли да говориш?

Червенокожият поклати отрицателно глава.

— Защо?

Онзи посочи с ръка устата си и направи движение на пиене.

Олд Файерхенд му подаде шишето с вода, ала той и после не можа да проговори, а само простенваше.

— Бестия! — обърна се ловецът към Хуанито. — Сигурно си искал да умориш от жажда този мъж?

— Той сам си е виновен, не работеше, беше мързелив.

— И ти спря да му даваш вода?

— Ролан така заповяда. Пердахът нищо не помагаше.

— А бе ти с всичкия ли си? Откога не е пил?

— От шест дена.

— Всичко ми е ясно. Той е грохнал от изтощение. Затова е трябвало да жадува… Няма наказание на земята, което да е достатъчно сурово за теб! Каква работа имаше да върши този индсман?

— Той е извозвач. Трябваше да качва горе цинобъра и да сваля готовия живак.

— Значи там горе има пещи?

— Да.

— Там, където онова уж беше птица, но всъщност си бе човек?

— Да.

— И кой работи горе?

— Няколко мъже.

— Кой друг е още тук долу?

— Никой.

— Вероятно лъжеш, но наказанието ще последва.

— Истината казвам. Сега ми е все тая. Няма да се оставя заради Ролан да ме бият пак.

— Много умно от твоя страна. На господството на Ролан дойде краят. Значи си бичувал индианеца? Пази се! Когато дойде отново на себе си, ти си изгубен.

— Вие ще ме закриляте.

— Странно искане. Ти нееднократно се домогваше до живота ни, пък сега искаш в знак на благодарност да те защитаваме. Или си прекалено безсрамен, или направо откачен. Я погледни колко жестоко си оковал клетника!

Апачът не беше в състояние да се опъне на земята в цял ръст и това си имаше следната причина: тъй като е бил използван за мъкнене на тежки товари, но същевременно е трябвало да носи окови и при това да му бъде отнета възможността да се отдалечава от товаро-разтоварната стълба, бяха монтирали до нея споменатия железен пилон. На него бяха надянали две халки, за които пък бяха закрепени белезниците на ръцете и краката на апача. Така той можеше да се качва и слиза с някакъв товар и все пак си оставаше окован, защото халките се движеха с него по железния пилон до стълбата. Но поискаше ли да си почине, то веригите бяха твърде къси и трябваше да се сгърчва като някое куче, при което ръцете и краката се събираха при пилона.

— Това го измисли Ролан — каза Хуанито.

— А ти си неговият помощник-палач. Бил си апача — това оскърбление може да се изкупи единствено с твоята смърт. Нека той се възстанови малко, а ние междувременно ще се качим горе.

Индианецът сега се изправи. Той хвърли един безкрайно благодарен поглед на Олд Файерхенд.

— Вземи ми живота! Ти си моят спасител!

Гласът му звучеше свирещ и дрезгав. Олд Файерхенд отвори с помощта на ключа двете ключалки на оковите му.

Апачът беше свободен. Той се опъна, протегна се и се разкърши. Очите му започнаха да искрят и се отправиха към Хуанито, а после — но как беше възможно всичко да се случи толкова бързо? — изтръгна със светкавично движение ножа от пояса на Адлерхорст, метна се към Хуанито, захвърли го на земята, сграбчи с лявата ръка косата му и стъпи с крак върху гърдите му. Три кратки, бързи среза… дръпване на косите… един ужасен крясък от страна на Хуанито… апачът скочи, нададе силен, триумфиращ боен вик и размаха с левицата одраната от главата кожа — Хуанито беше скалпиран, жив скалпиран!

Олд Файерхенд беше гледал нагоре, готвейки се да започне изкачването по товарно-транспортната стълба. Ето защо неочакваните събития привлякоха вниманието му чак когато апачът беше вече коленичил върху Хуанито и бе прекарал ножа около косата му. Останалото се случи толкова бързо, че макар Олд Файерхенд да скочи веднага към него, успя да го склещи едва след като той вече държеше скалпа в ръка.

Хуанито ревеше като побеснял. Лежеше на земята и удряше с крака и ръце около себе си. В крясъците му нямаше нищо човешко.

Олд Файерхенд погледна мълчаливо апача.

— Отмъщение!

— Сега не му беше времето.

— Отмъщение! — повтори индианецът дрезгаво.

— По-добре да го беше убил!

— Да го бях убил? Моят брат не знае какво съм изтърпял. А други са преживели още повече. Една бърза смърт не е наказание за тези деяния. Аз му взех скалпа. Нека сега вие, докато му израсте друга кожа на главата. Аз ще остана на пост при него, ако брат ми пожелае да се качи горе.

— Добре! Но не го мъчи! Превържи го поне!

Апачът поиска да избухне упорито, ала срещна погледа на ловеца. Беше нещо като мълчалив двубой между двамата. От една страна — дивата необуздана омраза, която искаше да се напие до насита, от другата — сериозната, строга подкана към самоовладяване и човечност.

И белият мъж излезе победител. Индианецът развърза мълчаливо шарфа, който Хуанито носеше около хълбоците си, изля от шишето на Олд Файерхенд остатъка от водата и проми с него кървящата глава.

Скалпираният крещеше високо при всяко докосване. Червенокожият не му обръщаше внимание. Той си вършеше мълком работата. Уви плата около черепа на Хуанито. После клекна и се загледа втренчено пред себе си.

— Моят червен брат току-що извоюва своята най-красива победа — каза Олд Файерхенд. — Той победи самия себе си.

После се заизкачва с Херман по стълбата.

Изкачваха се продължително. Най-сетне, в края на стълбата, се намериха под един покрив, носен само в четирите ъгъла от дървени стълбове, което позволяваше свободна циркулация на въздуха. Звездите по небосклона проблясваха откъм откритите страни. И при тяхната светлина различиха един мъж, който бе клекнал при изхода на стълбата. Без да поглежда, той попита:

— Какво става там долу, апач? Кой крещи така?

Въпросът беше зададен на индиански.

— Хуанито беше скалпиран — отговори Олд Файерхенд на испански.

— От кого? — сепна се мъжът и вдигна поглед.

— От апача.

— Tormenta!

Окованият скочи и се вторачи сега и в Херман Адлерхорст.

— Кои сте вие? Кучето Хуанито е скалпирано? Ох, в такъв случай навярно бихме могли и ние да се надяваме!

— Да. Идвам, за да ви кажа, че сте свободен, сеньор.

— Господи Исусе! Слава на Небето! Вече живеех с ужасния страх, че ще ми провърви като на другите тук горе!

— Че как пък?

— Ох, то изобщо не подлежи на описание! Аз съм едва отскоро тук.

— Как ви е името?

— Казвам се Бенфийлд.

— Колко мъже сте тук горе?

— Шест.

— Познавате ли останалите?

— Да.

— Говорил ли сте с тях?

— Не. Мога да виждам само един. Всеки работи при своето съоръжение и е така прикован, че няма как да се отдели от него. Но имената им знам. Освен мен тук е някой си Адлер, друг някакъв Уилкинс, един Груута, още Хемптън и Беъринг.

— Подайте си оковите! Ще ви ги сваля.

— Наистина ли? Свободен, свободен? Ето ръцете и краката ми, сеньор… ах как се казвате?

— Наричат ме Уинтер.

Потърсиха и останалите.

Те се намираха горе по билото на скалистия хълм. В няколко малки постройки имаше пещи и тигели, обслужвани от по един окован мъж.

Човек може да си представи щастието на тези мъже, когато чуха вестта за своето освобождаване. С изключение на Бенфийлд всички имаха извънредно окаян вид, тъй като при рафинирането на живака те бяха много повече изложени на въздействието на този метал. Но за щастие тук един почти постоянен ветрец галеше билото и отнасяше със себе си по-голямата част от отровните изпарения.

Всички заслизаха по стълбата.

Апачът седеше все още до Хуанито и държеше ножа в ръка. Беше го заплашил, че ще го намушка веднага щом започне пак да крещи. Беше помогнало. Хуанито стискаше зъби и се стараеше да превъзмогне болките си. Въпреки това не притежаваше достатъчно самообладание да потисне някое свирещо стенание, на което индианецът отговаряше с презрително ухилване.

На скалпирания сега бяха снети прангите от краката. В неговото състояние и при този многоброен ескорт всеки опит за бягство бе намислим. След като се убедиха с внимателно изследване, че няма други галерии, а следователно и затворници, поеха по пътя към постройката.

Олд Файерхенд отведе мъжете най-напред в стаята на Ролан, където се намираха дрехите му. Запасът бе напълно достатъчен да се снабдят с облекло.

Междувременно спасителите потърсиха хранителни продукти. А когато мъжете се нахраниха и утолиха жаждата, Олд Файерхенд отиде при жените, които крило-ляво се бяха облекли от имуществото на Анита.

Старата и Хуанито бяха заключени в една стая без прозорци. Охраната на двамата си измоли апачът.

После мъжете и жените се събраха и запознаха. Покъртително беше да се гледа как се поздравяват тези нещастници, които в продължение на години са били спътници по страдание.