В долината на смъртта

5. При марикопите

Утрото се сипваше и когато Олд Файерхенд и Сам Хокинс се бяха спуснали по клисурата и пред тях се ширна равнината, денят напълно настъпи.

Яздеха все на юг, за да опишат една широка дъга. След два часа Силвър сити им остана отдясно и те завиха на запад, после вече обратно на север, докато се натъкнаха на реката. Олд Файерхенд вкара коня си с един дързък скок във водата и спря едва на другия бряг. Сам Хокинс го последва незабавно със своята Мери.

— Ако не съм се заблудил в сметките си — рече Олд Файерхенд, — червенокожите вече не може да са далеч. Така че нека слезем от животните и ги скрием в този удобен храсталак!

Той разбута шубрака, поведе коня си вътре и го върза. Сам последва примера му. След като всички следи бяха заличени, Олд Файерхенд закрачи напред — все покрай реката и през храстите. Грижливо отбягваха да оставят следи. Траперът тъкмо разделяше два храста, за да продължи, ала изведнъж се дръпна рязко назад и остави клонките да се плъзнат нагоре.

— Какво има? — попита Сам.

— Индсмани.

Двамата клекнаха да се огледат през храста. Реката тук се врязваше в брега. До самия бряг, но от другата страна на заливчето, седяха поне дузина червенокожи. Те не клечаха вкупом, а в една линия край водата, и с всеотдайност се посвещаваха на благородния занаят въдичарство. Лицата им бяха изрисувани с цветовете на войната и от тях Олд Файерхенд разпозна, че наистина се касае за марикопи. Те са родствена част от индианците юма и са извънредно войнствено племе.

— Well, знам къде съм. — прошепна Огнената ръка на спътника си. — Индсманите изглежда бивакуват точно зад този залив. Ако искаме да стигнем незабелязано до тях, трябва да направим един завой. Най-добре ще е да се върнем до мястото, където оставихме конете и да приближим червенокожите изотзад.

— А ако бъдем забелязани?

— Открият ли и двама ни, то не можем да сторим нищо друго, освен да гледаме час по-скоро да се доберем до животните си и да офейкаме. Бъде ли видян само единият, той ще се отдалечи, но не в посока на животните, защото така би отрязал ездата на другия. Впрочем ние навярно ще останем заедно или поне толкова наблизо, че при всички случаи можем да си кажем някоя дума как да се държим. Ела сега!

Те се запромъкваха обратно, минаха край животните и поеха в голям завой около залива. Същевременно не забравяха най-старателно да заличават следите си.

Край водата имаше най-напред едно много широко пространство от храсталак, после следваше висока гора, която се състоеше изключително от дървета, наричани в Запада дийпбренг или грейтлийф. Понякога им казват също стрейтуудс. Тези изрази означават: нискоклонни, големолистни и правостеблени дървета. От тези имена и без повече подробности може да се създаде представа за конструкцията на исполините на тази широколистна девствена гора. Те са с внушителна височина и дебелина. Клоните им започват още на два фута над земята. Главните клони често надвишават дебелината на човешко тяло и се отдалечават от дървото в перпендикулярна, права като опънат конец посока, така че човек лесно може да върви по тях като въжеиграч. Листата приличат по форма на тези на нашите орехови дървета, но са значително по-големи и образуват един много гъст шумак. Този вид дървета наистина никога не растат близо едно до друго, клоните им обаче достигат представителна дължина и клонакът на едно дърво често се разпростира в този на другото. Ето как една такава гора образува с нейните различни слоеве клони един гъст, многоетажен покрив, под който човек, вярно, не може добре да върви поради ниските клони, но в замяна намира отлично убежище срещу дъжд и… откриване.

Един по-опитен катерач или по-скоро някой, който добре умее да пази равновесие, може там горе, по чардаците от дебели клони, да се прехвърля от дърво на дърво, без да бъде забелязан отдолу. Разбира се, трябва да се пази да не скърши някой клон или да причини някакъв друг шум, иначе — в случай че долу има индианци — се излага на опасност.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс бяха оставили ивицата на шубрака зад себе си и проникнаха сега в гората, под чийто покрив изглежда се бяха спотаили червенокожите. В този момент се разнесе пръхтенето на кон и Олд Файерхенд незабавно издърпа спътника си обратно в храсталака.

— Стой, мастър! Те вероятно държат конете си наблизо. Винаги е добре да се знае как стои с тях работата. Та нека по-напред погледнем! Бих желал да се уверя дали има стража при тях!

Те запълзяха плътно по земята в посоката, от която бе дошло пръхтенето и обходиха, прикрити все зад храстите, една просторна обрасла с трева поляна между ивицата на шубрака и същинската гора, на която пасеше значителен брой коне. Те изброиха около триста животни, чиито предни крака бяха спънати, така че не можеха да избягат.

— Не виждам стража — рече Сам.

— Аз също. Червенокожите тук се чувстват напълно сигурни. Behold! Забелязваш ли там двата златистокафяви?

— Да. Великолепни животни. Едва ли ги яздят някои обикновени индсмани.

— Определено не. Аз не съм конекрадец, но ако можех да използвам тези животни, без при това да издам присъствието ни, щях да ги откарам със себе си… Напред, навътре в гората!

Когато се намериха сред високите, масивни стволове, прикрити под долните клони, които почти докосваха земята, Сам подуши.

— Нищо ли не ти мирише, сър?

— О, напротив! Те пекат риба.

— Да. И ти като мене имаш добър нос. Хората и теб биха могли да наричат Чи-коне. Но откъде идва миризмата? посред тоя листак човек се заблуждава.

— Там откъм реката.

— И на мен така ми се струва. Значи нататък трябва да се отправим.

— Да. Хм-м! Ако знаех!

Олд Файерхенд отправи изпитателен поглед нагоре и после към спътника си.

— Какво?

— Умееш ли да се катериш?

— Като катерица, когато се наложи.

— Аз считам именно, че е по-уместно да се изкатерим горе и от клон на клон да продължим там гимнастиката си.

— Дадено.

Сам улови един як клон на височина човешки бой и в следващия миг седеше горе. Малко по-високо втори и после трети навлизаше в клонака на най-близкото дърво. Едно мятане, още едно и Сам седеше сред третия свод на листата, така че Олд Файерхенд вече не можеше да го види.

Ловецът кимна удовлетворено на себе си. За броени секунди и той се намери при Сам, който веднага поиска да продължи. Олд Файерхенд обаче го задържа.

— Чакай! Преди да напуснем това укритие, трябва да се убедим, че сме в безопасност. Ще действаме по такъв метод, че аз винаги да вървя напред. При следващия ствол ще се огледам внимателно. Не забележа ли нищо подозрително, ще ти махна и ти ще ме последваш. Тук не съзирам никакъв човек, значи можем да продължим.

Той застана прав върху дебелия повече от човешко тяло клон и закрачи напред, докато стигна до един подобен клон от следващото дърво, по който после, все така изправен, тръгна към стеблото. Зад него клекна и проучи околността. След това даде знак. Сам го последва със същата увереност.

По този начин стигаха от дърво до дърво. Наистина беше майсторство това, което вършеха. Не причиняваха ни най-малък шум, клонка не отчупваха, листо не падаше. Макар и възпрепятствани от пушките, движенията им бяха толкова ловки, че клоните едва се поклащаха.

Внезапно гората свърши. Един от онези урагани, каквито понякога минават локално през гората и повалят цели площи дървета, бе следвал руслото на реката и по единия бряг надалеч бе изкоренил и струпал едно връз друго най-яките дървета. По този начин бе възникнал един непроходим хаос, а край неговата периферия…

— Хей! — нашепна Олд Файерхенд. — Ето ги къде се таят!

От своя висок наблюдателен пункт двамата ловци можеха много добре да видят, че червенокожите бяха заобиколили от едната страна хърикейна, както там наричат урагана и опустошените от него места, за да стигнат реката. Там седяха мнозина от тях, все още заети с риболов — една дълга редица от неподвижни фигури. Онези, на които късметът вече бе проработил, се бяха върнали и печаха своя улов. За тази цел бяха издълбали с томахоците дупки в земята, запалили вътре огън и без да изкормят предварително рибите, ги печаха на жарта.

Тъй като двамата трапери се намираха в непосредствена близост до индианците, трябваше да удвоят предпазливостта си, поради което не вървяха вече изправени по клоните, а се прибутваха с ръце и крака. След кратко време дочуха гласове. Двама мъже разговаряха на онези смесици от испански и индиански, с която белите обичат да си служат при общуване с червенокожи.

Олд Файерхенд и Сам Хокинс клекнаха сега на дървото, под което се водеше разговорът. Те наистина не можеха да видят говорещите, но пък разбираха всяка дума. Спотаиха се плътно до стеблото и се заслушаха.

— Какъв е планът на Желязната стрела? — попита единият, който според произношението трябва да беше бял. — Не е ли препоръчително да се употреби хитрост?

— Каква хитрост има предвид моят бял брат Сонатака?

Онзи, който каза това, изглежда бе самият вожд. Той нарече другия Сонатака, което означава «Сребърния мъж».

— Ние ще препуснем напред, разпространявайки слуха, че искаме да отдадем своето почитание на гробовете на вождовете. После ще бъдем приети в мисията като гости. През нощта нашите хора ще дойдат и ние ще им отворим портата.

— Не става. Хората познават Желязната стрела. Те веднага ще ни заловят и аз ще отида на кола на мъченията в прослава на гробовете на вождовете. Не, този план не чини нищо.

— Нахвърляй тогава някой друг!

— Какво ще правя, аз си знам отдавна. В мисията живеят малко хора, а техните защитници — черикахуа-апачите, са на лов. Ние броим на десет места три пъти по десет. През нощта ще стигнем в долината на Синята вода и ще обкръжим мисията. Обитателите няма да подозират нищо. Те ще бъдат надвити с изненада още преди да им е хрумнало да се отбраняват и ние после ще ги изгорим на кола на мъченията, както те нас биха изгорили.

— А съкровищата на мисията?

— Те са твои, както ти обещахме. Но ще ги получиш едва когато ни дадеш барут и олово, както бе уговорено между нас.

— Ами ако не намерим златото и среброто?

— В такъв случай ще измъчваме Гълъбицата на вековната гора, додето ни издаде скривалището.

— И после ще я убиете?

— Дали ще я убия, още не знам — изръмжа вождът сърдито. — Аз съм предводителят на марикопите и правя каквото поискам.

— Забравяш, че не съм твой подчинен.

— А ти забравяш, че един главатар не е задължен да казва всички свои мисли. Яж и иди да спиш, та през нощта да не се умориш!

Чу се приглушено проклятие, след което «Сребърния мъж» се отдалечи.

Подслушвачите погледнаха през покрива от листа. Когато излезе от заслона на дървото, го видяха. Беше надхвърлил може би малко трийсетте.

— Кой пък е този достопочтен мъж? — попита Сам тихо.

— Не знам. Но за Желязната стрела съм слушал. Трябва да наречем щастие, че попаднахме тъкмо на вожда.

— Какво знаеш за него?

— Не се радва на особено добра репутация и често бил непредсказуем в постъпките си. Вярно, в този случай той може би не е единственият виновник, може би не е нито даже главният виновник. Та нали сам чу, че отново бял има пръст в играта. Както почти винаги, за голямо съжаление, когато червеният мъж извършва някоя мерзавщина.

— Сега какво? Вождът изглежда все още седи долу.

— Много вероятно. Ще сляза един клон по-надолу малко да го поогледам. Изчакай!

— И през ум не ми минава. Аз също ще благоволя да хвърля едно око на нехранимайкото.

И тъй, те се спуснаха с една позиция на клоните по-ниско. Тогава забелязаха, че за вожда бе издигната малка колиба от храсти, в чийто покрив бе втикнато копие с висящ отпред скалп. Желязната стрела седеше пред входа и имаше пред себе си две малки гърненца с бои, в които потапяше с редуване една четка, за да си изрисува лицето.

— Червено и черно — каза Сам шепнешком. — Това са бойните цветове и означават кръв и смърт! Типът значи е намислил работата много на сериозно. Кой пък идва там?

Покрай хърикейна бързаха насам двама индианци, на които им личеше, че са братя. Бяха може би седемнайсет-осемнайсетгодишни. Когато видяха заниманието на вожда, спряха на благоговейно разстояние. Изписването с бойните краски е свещенодействие и не бива да бъде смущавано.

Но той им даде знак да приближат.

— Какво търсят тук Двата пръста? — попита.

— Десния и Левия пръст идват да изложат една молба пред вожда.

— Казвайте я!

— Защо трябва да седим тук под дърветата, след като сме на бойната пътека? Нямаме ли ние двата най-добри коня на племето? Не са ли нашите Златистокафяви свежи и бодри? Ние знаем целта на похода. Искаме да станем воини и да подложим на изпитание нашата храброст. Младежите, които искат да си спечелят име, не са ли изпращани винаги като съгледвачи? Защо нашият баща не изпраща съгледвачи? Защо не ни позволи славата да можем да се върнем със скалповете на враговете?

Тези двама индианци още нямаха установени имена. Те биваха наричани само временно Десния пръст и Левия пръст. Името, което индианецът носи за цял живот, получава едва след като е издържал своето изпитание. Старият вожд остави да се види едно самодоволно ухилване, което при неговата полунашарена физиономия направи отблъскващо впечатление. Той се почувства много доволен от предприемчивостта на своите синчета.

— Двата пръста заповеди ли искат да дадат на своя баща? — отговори. — Какво разбирате вие от войната, която сега водим? За какво са ми необходими съгледвачи? Аз познавам мястото, където искаме да стигнем. Чрез съгледвачите само бихме се издали. При следващата зора Двата пръста ще имат възможност да вземат скалповете на белите. Те ще са първите, които ще проникнат в мисията.

— Утре ние ще сме толкова много, а бледоликите толкова малко! Двата пръста няма да получат никакъв скалп, ако чакат. Те ще избързат напред с конете.

— Вие ще останете тук! — повели той.

— Желязната стрела е строг със своите синове. С нас са нашите ножове, колчани, стрели и лъкове. Нищо друго ли не бива да отстрелваме с тях, освен ниш-юкнован[31]?

Заради своя неправилен, загзагообразен полет пеперудата е много трудно да се улучи. Ето защо индианските момчета се упражняват със своите малки стрели в този лов. Но по-късно, когато станат войни, те се срамуват от себе си.

— Ще стреляте по ниш-юкнован, докато се научите да се подчинявате на вожда!

Младите индианци се спогледаха въпросително и рязко се извърнаха. Навлязоха с дръзки физиономии в гората и бе видно, че са си наумили да извършат нещо, което да им донесе почести и слава.

Старият сигурно си помисли същото, защото изръмжа самодоволно и двамата подслушвачи ясно разбраха думите «окмек нозос», които означават «млади лъвове».

— Те ще свършат някоя глупост — прошепна Сам.

— От която ние ще се възползваме. Следвай ме и освободи ласото си!

— Защо?

— Скоро ще видиш.

Олд Файерхенд тръгна от клон на клон, от дърво на дърво в посоката, по която бяха поели Двата пръста. Сега той ти настигна. Легна на клона и изви глава надолу да се огледа. Наблизо нямаше никой.

Метна се пъргаво долу. Един скок и той се намери непосредствено зад двамата. Сграбчи единия отсам, другия оттатък за вратовете и стисна железните си ръце. Индианците изгубиха мигновено съзнание, без да издадат и най-малкия звук.

— Zounds! — прозвуча приглушено отгоре гласът на Сам Хокинс. — Майсторска работа, мастър! И аз си помислих нещо такова.

— Всеки миг може да дойде някой. Бързо, поеми единия горе!

С тези думи ловецът повдигна единия червенокож. Сам го изтегли незабавно при себе си, а веднага след това и втория. Олд Файерхенд взе със себе си и стрелите на «Пръстите», тъй като биха могли да станат издайници, метна се отново горе, върза двамата пленника, качи се един клон по-високо и ги издърпа там.

— Великолепен номер, ако не се лъжа! — изкиска се Сам. — Да се надяваме, че са още живи. Жалко би било, ако си причинил болка на сладките дечица!

— Те не са мъртви. Ще ни послужат да приключим тая история без проливане на кръв.

— Аха! Като заложници?

— Да. А сега към конете Ще вземем златистокафявите. Желязната стрела ще помисли, че за да се отличат, синовете му са препуснали пред племето като съгледвачи. Нека си мисли! Напред!

Всеки от уестманите метна един пленник на лявото си рамо, за да му е свободна дяната ръка за катеренето.

Когато се отдалечиха достатъчно от враговете, те се спуснаха на земята.

Исполинският ловец крачеше леко приведен отпред. За него товарът на рамото нищо не значеше. Малкият Сам, напротив, вече трябваше да влачи своя индианец.

Така стигнаха края на гората, където тя граничеше с пасището.

— Сега бързо да им затъкнем устата! Вземи трева, Сам, с друго не разполагаме!

После отнесоха пленниците до двата златистокафяви коня. Животните бяха оседлани — обстоятелство, което бе за двамата ловци добре дошло. Двете ласа стигнаха да вържат юношите отгоре, като с един ремък им стегнаха краката под корема на коня.

Междувременно те дойдоха в съзнание и по лицата им се изписа страх при вида на двамата трапери. Издадоха нещо като хъркане, ала бяха принудени да се помирят без съпротива на съдбата си.

— Сега аз ще отведа дорестите донякъде нагоре по реката — каза Олд Файерхенд. — А ти иди през това време до нашите коне, вкарай ги във водата и се придвижвай срещу течението, та да не оставиш следа.

Когато Олд Файерхенд стигна реката, не се наложи да чака дълго появата на Сам.

— Заличи ли следите в храсталака?

— Та наистина ли мислиш, че Сам Хокинс е толкова глупав да забрави? Искам да видя индсмана, комуто ще дойде на ума, че господа марикопите са имали една толкова височайша визита, хи-хи-хи-хи!

— Хубаво. Те ще разчетат дирите на тези два коня и ще ги последват донякъде. Но на следа от четири коня не бива де се натъкват, в противен случай сме издадени. Ти ще вземеш единия пленник и ще преминеш реката. Аз ще измина с другия, яздейки във водата, още едно известно разстояние нагоре, докато ми се стори достатъчно и на свой ред ще прехвърля реката, като опиша после дъга, за да бъдат следите ни колкото е възможно по-отдалечени една от друга.

— И къде ще се срещнем?

— При последната предпланина, край която минахме заранта. Може би си спомняш, че видяхме в подножието й сухото корито на една рекичка?

— Много точно, мастър. Там ще се срещнем. Който пристигне пръв, ще чака.

— Well — кимна Сам. — Старият каза на синовете си, че те щели да бъдат първите, които ще влязат в мисията. Ние ще му сторим услугата думата му да се изпълни, и то много по-бързо, отколкото е считал за възможно. Е добре, вкарай ми единия мосю! Да дойда да го взема, все пак не бива, иначе на брега онези ще намерят следите от три коня.

Олд Файерхенд вкара двата индиански жребеца във водата, даде единия на дребния ловец и се метна на собствения си, държейки другия за поводите. Така се намериха и четиримата в реката, докато до това място водеха само следите на две животни.

— Тъй, мастър! — рече Сам. — Сега сме в пълен порядък и ездата може да започне, ако не се лъжа. Остани със здраве!

Той направи завой и подкара двете животни към другия бряг. Стигна благополучно отвъд и препусна в галоп по предписаната посока.

Когато Олд Файерхенд пристигна по своя околен път на мястото на срещата, Сам Хокинс вече го чакаше с втория «Пръст». Продължиха заедно ездата към Синята вода.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-често се натъкваха на отделни групички апачи, които следваха същия път. Всички бяха добре въоръжени, но вървяха пеша. Бяха забелязали знака, който Уилкинс им бе дал — касаеше се да защитят постройката на мисията от някакъв враг, а за тая цел коне не им бяха необходими. Когато ездачите минаваха край тях, те отстъпваха безмълвно встрани и най-много да възкликваха едно удивено «Уф!» при вида на пленниците.

Горе при езерото нямаше никакъв човек, но като стигнаха в двора на мисията, видяха може би стотина апачи, които седяха мълчаливо на земята, готови да бранят от враговете Гълъбицата на вековната гора.