В долината на смъртта

19. Сам Хокинс намира нещо

Олд Файерхенд излезе с вожда Желязната стрела пред къщата, където чакаха червенокожите. В този миг съгледвачите приближиха бързо и доложиха, че трийсетимата мохави ще пристигнат в най-скоро време. Огнената ръка нареди сто апачи да слязат от конете и да влязат в къщата. А другите препуснаха под предводителството на Желязната стрела, отвеждайки свободните коне.

Стоте апачи се разпределиха на групи из най-отдалечените от входа помещения, така че в първите минути на пристигането ни Ролан да не може да забележи нещо подозрително. Дори стълбата бе измъкната пак от щерната.

Сам Хокинс приближи ухилен и смигна на Олд Файерхенд с малките си очички.

— Сега навярно сме готови?

— Да.

— Нищо ли повече няма да разпоредиш, мастър Огнена ръка?

— Не.

— Ама искаш да примамиш нехранимайковците в двора?

— Естествено.

— Те ще се пазят да влязат. Сторят ли го, ще бъдат, достойни да ги избеси човек с краката нагоре, хи-хи-хи-хи!

— Защо?

— Е, кой ще им отвори всъщност?

— Аз.

— Zounds! Нека ме изядат барабар с моята добра, стара Мери — въпреки че тя заслужава някоя по-благородна смърт, ако чаровният ти вид подмами вътре макар и само един мохав. Хи-хи-хи-хи!

— Във входния тунел има една ниша, в която ще се вмъкна веднага след отварянето, за да ги пропусна да минат. После ще се озова зад тях и ще прикривам изхода, докато вие ги връхлетите.

— Не става, мастър! Ще ти предложа друг план. Портиерка е дъртата, тя е пленена, ама пък не може ли вместо нея да отвори момичето, Анита?

— Едва ли. Ролан нали очаква, че вече е затворена и работи в рудника.

— Би могла да приведе някакъв претекст.

— Чак толкова неправ наистина не си. Ще поговоря с Анита, дали ще пожелае да бъде първата, която Ролан ще съгледа.

Анита започна да трепери, когато Олд Файерхенд изрази желанието си. Но скоро преодоля слабостта си и накрая дори самата измисли оправданието, което щеше да й е необходимо при отварянето на вратата.

Настъпиха няколко минути на изпълнена с очакване тишина. После отвън се чу конски тропот. Някой задумка по портата. Анита беше станала восъчнобледа, ала храбро отиде да отвори.

Отвън стояха Ролан, Лефлър, Уолкър и трийсетимата индианци.

При появата на Анита Ролан смръщи чело.

— Ти? Ти тук? И защо не отваря Бела?

— Тя падна и не може да върви.

— Кога беше това?

— Няколко дни след вашето заминаване.

Беше хитро измислено, така присъствието на Анита се обясняваше най-просто. Щом старицата лежеше болна, то Хуанито не можеше да затвори момичето. То трябваше да застъпи на мястото на болната.

— Добре — рече Ролан кисело. — Можеш да си вървиш! Аз самият ще заключа… Влизайте!… А-а, я почакай още малко, Анита! Някой да е идвал насам?

— Не.

— Днес също? Някой си там Бил Нютън?

— Не.

— Значи тепърва ще дойде. И ще има да се чуди!

Анита се оттегли с подкосени колене.

Мохавите слязоха от конете и ги оставиха временно пред вратата под надзора на един пост. Ролан остана последен, заключи вратата и прибра ключа в джоба. Нареди на червенокожите да се разположат сега-засега в двора, след което отведе Уолкър и Лефлър в така наречената «зала».

— Само миг търпение! Трябва най-напред да си кажа няколко думи с Бела и Хуанито. Връщам се веднага.

Както бе предвидил Олд Файерхенд, Ролан се отправи първо към своята стая. Ловецът чакаше вътре с Винету — единият отдясно, другият отляво на вратата.

Едва Ролан я бе затворил и ръцете на Олд Файерхенд се сключиха така здраво около врата му, че не бе в състояние да издаде и звук. Борейки се за глътка въздух, той разтвори широко уста. Апачът тутакси тикна един парцал между зъбите му и омота с въжета краката и ръцете.

Всичко беше уредено за миг, без ни най-малък шум. Ролан се намираше като в сън и вторачи малоумен поглед в двамата мъже.

— Добре дошъл в собствения си дом, Сонатака! — поздрави Олд Файерхенд. — Ние, както виждаш, сме тук. Надявам се да се погодиш добре с нас. Противното само би ти навредило. На първо време искаме да понадникнем какво имаш в пояса и по джобовете си.

В пояса се намираха само оръжията. В джобовете Ролан имаше пари и два ключа — главния и малкото ключе за белезниците и прангите, каквито бе притежавал и Хуанито. Олд Файерхенд ги прибра.

По време на претърсването Ролан направи отчаян опит да разкъса въжетата.

— Спокойствие, само спокойствие, сеньор! — успокои радушно Олд Файерхенд. — Щади си силите! Ще имаш крещяща нужда от тях, защото ние сме хора любопитни и желаем да узнаем от теб някои и други неща.

През това време Лефлър и Уолкър бяха подпрели пушките си в ъгъла до вратата на «залата» и се разположиха удобно.

В един момент се почука.

— Влез! — викна Уолкър учуден.

Влезе Сам Хокинс, последван от Дик Стоун и Уил Паркър — двамата дългучи. При вида на тези трима мъже Уолкър и Лефлър скочиха втрещени от местата си. Сам се поклони вежливо.

— Прощавайте, мешърс, за безпокойството! Останете си, моля, по местата! Ние чухме, че са пристигнали нови приятели на сеньор Ролан, и тъй като сме негови гости, рекохме да ви поздравим.

— Вие? Негови гости? — пробъбра Уолкър.

— Да.

— Невъзможно!

— Ама това звучи направо като че сеньор Ролан не е почитател на гостоприемството. Не го оскърбявайте!

— Знае ли той, че сте тук?

— Още не. Но веднага ще го узнае. При него именно има двама достопочтени мастърс, които ще го уведомят, ако не се лъжа. Надявам се да ме познавате?

— Нямам честта! — отрече Уолкър, без да му се мисли.

— Ами моите двама другари тук?

— Също не.

Винаги мълчаливият Дик Стоун вече на няколко пъти се бе наканил да се обади, ала все се бе овладявал. Но сега не можа повече да се сдържи.

— Не си ли спомняш деня — кипна той, — в който ловеше риба край плантацията на мастър Лефлър?

— Не. Никога не съм хващал там риба.

— Възможно, ала ловеше с въдица. По онова време имаше бая черна физиономия и май се представяше малко за негърка.

— И през ум не ми е минавало.

— Успя да ме измамиш и се измъкна.

— Bounce! Трябва нещо да ме бъркаш!

— Ха, че кой си тогава?

— Казвам се Палмора и съм испански креол от Лос Анджелис.

— А-а, извинявай! Явно съм се заблудил. А този сеньор тук кой е?

— Братовчед ми. И той се казва така.

— А аз пък да взема да те сметна за някой си там Уолкър, убиецът на Леля Дрол, който сегиз-тогиз се нарича и Хопкинс.

— Страшно се лъжеш.

— Братовчед ти пък сметнах за един Лефлър от крайбрежието на Арканзас край Ван Бурен.

— И тук се мамиш.

— Кой би помислил, че може да съществува такава поразителна прилика? Че на това пък отгоре и два примера един до друг! Ще разрешите ли да седнем при вас, мешърс?

— Моля! Но ние за съжаление няма да можем да ви правим компания, Сеньор Ролан ни очаква.

— Жалко, но няма да ви задържаме. Да се надяваме, че пак ще се видим!

Двамата тръгнаха да си вземат според добрите стари нрави най-напред пушките. Почти бяха стигнали вратата, когато влязоха Олд Файерхенд и апачът.

Лефлър й Уолкър отскочиха стреснато.

— Я гледай, вече сте били тук, сеньорес? — усмихна се Олд Файерхенд. — Не сте ни очаквали толкова скоро, а? Смятахте, че сме зад вас.

— Не, ние сме зад и пред тях, ако не се лъжа — ухили се Сам. — Именно така!

Същевременно стегна ръце около гърлото на слисания Уолкър и го събори на земята. В същия миг и Лефлър бе приклещен от Дик и Уил. Олд Файерхенд и Винету скочиха към тях и в рамките на минута двамата мерзавци бяха със запушени уста и така здраво овързани, че не бяха в състояние да се помръднат. После ги отнесоха при Ролан.

Олд Файерхенд пристъпи до вратата, водеща към двора и махна на един мохавски воин, чиято украса от пера го отличаваше от другите. Червенокожият никога не беше виждал ловеца, сметна го за приятел на Ролан и като се освободи от копието, щита и пушката, приближи.

— Нека моят червен брат се качи — каза ловецът. Мислейки, че трябва да говори с Ролан, индианецът го последва, без да подозира нищо. Горе Олд Файерхенд го пропусна да влезе пръв и придърпа вратата след себе си.

— Уф!

Само този звук издаде червенокожият, после притихна. Пред него стояха двадесет въоръжени апачи и неколцина бели мъже, зад него Олд Файерхенд, до него Дик и Уил. Както бягството, така и съпротивата бяха немислими при едно такова числено надмощие. И той застана очаквателно, за да издебне най-благоприятния миг за действие.

— Нека червеният ми брат не се страхува — каза ловецът. — Тук стоят Винету — вождът на апачите, Лата Налгут — Силната ръка, а аз съм Олд Файерхенд, когото червените мъже наричат Инсхава нантон — Белия вожд.

— Уф, уф — изплъзна се от мохава.

— Аз живея с вас в мир. Вие не сте ми сторили зло, нито аз на вас. Но сега сте се съюзили с бели мъже, които са крадци и разбойници. Ще ти съобщя какви престъпления са извършили.

Олд Файерхенд нахвърля на мохава картина за ужасяващите безчинства на белите.

— Съжалявам — продължи той, — че сте станали приятели с тези престъпници. Ние дойдохме да ги накажем. Желаете ли да попречите на намеренията ни?

Индианецът погледна удивено сериозното, ала приятелски разположено лице на Олд Файерхенд. Така той не беше си представял този прославен воин.

— Онова, което Инсхава нантон каза, е истина. Той никога не изрича лъжа. Мъжете, за които говориш, са зли. Те заслужават наказание. Но аз не съм вожд, не мога да постъпя другояче, освен да ги закрилям. Само вождът може да издаде друга заповед.

— Тогава изчакай, докато дойде!

— Нямам право.

— В такъв случай ще загинеш. Ние сме четири пъти по десет по десет, а вие сте само три пъти по десет.

— Може ли Инсхава нантон да го докаже?

— Да. Ела!

Олд Файерхенд поведе индианеца по стълбите към равния покрив. Оттам можеха да се видят апачите и марикопите. Мохавът се стъписа.

— Освен това в къщата има скрити сто апачи — довърши ловецът многозначително.

— Покажи ни ги!

— Биха се счепкали с хората ти.

— Кажи им, че засега между нас трябва да има мир, а аз ще го кажа на моите.

— Добре, нека бъде тъй.

След този кратък разговор двамата мъже слязоха отново долу. Скоро апачите и мохавите стояха в двора едни срещу други. Мохавите се удивиха немалко да заварят тук един толкова мощен враг. Но слисването им нарасна още повече, когато разбраха, че на всичкото отгоре си имат работа с Белия вожд и Винету.

— Сега искам да ти направя моите предложения — каза Олд Файерхенд на мохава. — Ти трябва да избереш между войната и мира, между живота и смъртта.

— Кажи ми по-напред къде се намират бледоликите, с които дойдохме.

— Плених ги.

— Каква съдба ги очаква?

— Те ще умрат. И вас ви очаква същата участ, ако не се предадете. Изброй колко сме. Веднага щом някой от войните ти вдигне оръжие, нашите пушки ще загърмят и вие ще бъдете мъртви.

— Инсхава нантон говори може би вярно, но той не бива да забравя, че ние не се боим от смъртта.

— Зная го, защото вие сте храбри мъже. Но не е ли по-добре да живееш, отколкото да умреш, дори когато не се страхуваш от смъртта? Нямате ли във вигвамите си братя и сестри, жени и деца? Те ви чакат. Искат да ядат месо, което вие трябва да им отстреляте. Не сте ли длъжни да живеете заради тях? Ако нашите куршуми ви покосят, сред тях ще се надигне голям вопъл и те ще кажат: «Нашите войни са ни забравили. Те са нямали сърце за нас. За да бъдат смятани за храбри мъже, които не се боят от смъртта, те са се оставили да бъдат застреляни… а ние станахме роби на апачите и марикопите!»

Думата роб е най-ужасната, която индианецът познава. По редиците на мохавите премина мърморене.

— Скуоу говорят като скуоу. Ние ще умрем, за да не станем роби на победителите!

— Инсхава нонтон заявява, че неговите червени братя няма да станат роби на победителите. Защото те не са ваши врагове и не желаят да бъдат такива.

— Уф, уф!

— Аз ще говоря с моите спътници и ще преговарям също с вашия вожд. Каквото се реши после, това ще стане. Засега искам само да сложите оръжия.

— Вие ще ги вземете ли?

— Да.

— Какво е войнът без оръжия? Дори да ни освободите, без тях по-късно ще станем за посмешище пред враговете си и ще бъдем обречени с всичките си хора на гладна смърт.

— Инсхава нонтон само ще съхранява оръжията ви, докато минат преговорите с вашия вожд. На теб ти е известно името ми. Кажи дали някога Олд Файерхенд е бил несправедлив спрямо червените мъже!

— Никога.

— Така и днес ще говоря в съвета за вас, и хората ще се вслушат в думите ми.

— Ако ти предадем оръжията, ти сигурно ще ни вържеш и заключиш?

— Не. Ще останете в този двор и ще получите храна и вода наравно с нас. Само трябва да обещаете да не предприемате враждебни действия, преди Инсхава нантон да е преговарял с вашия вожд.

Предводителят се обърна сега тихо към хората си и след къс преговор пристъпи напред.

— Храбрите войни на мохавите са съгласни с твоите условия, защото ти си Белия вожд и ние ти имаме доверие.

С тези думи той измъкна томахока от пояса си, сложи го на земята и прибави и останалите си оръжия. Неговите хора сториха същото. Един след друг свалиха оръжията си, които Олд Файерхенд нареди на няколко апачи да отнесат в къщата. После мохавите наклякаха покрай зида и зачакаха следващите събития.

— Сега конете са ни в пречка — отбеляза Дик Стоун. — В двора не можем да ги вземем, вън да ги оставим също не бива, понеже ще ни издадат на идващите мохави.

— Защо? — учуди се Олд Файерхенд. — Тъкмо ако ги оставим отвън, те ще приближат спокойно, защото ще мислят, че хората им се чувстват съвсем добре в къщата.

— Ама трябва да ги нахраним и напоим!

— Вода има в щерната. Тя е лоша, но за конете ще свърши работа. А фураж… да-а, май наистина ще трябва да погладуват.

— Кой ще гладува? — намеси се Сам Хокинс, който беше пристъпил незабелязано към групата.

— Конете, а може би и ние — потвърди Олд Файерхенд.

— Защо?

— Защото тук няма нищо.

— Че кой пък го твърди?

Очичките на Сам Хокинс премигнаха лукаво.

— Аз.

— В такъв случай казваш голяма неистина, ако не се лъжа, мастър Огнена ръка. Тук, тъкмо напротив, има налице достатъчно припаси.

— Откъде го знаеш?

— Да, откъде го знам! Сам Хокинс не е чак толкова загубен тип. Щом другите не се сещат, трябва той да понапрегне изкуствения си скалп. Я огледай тая прелестна Долина на смъртта! Никакво дърво, нито храст, нито стрък трева. Въпреки това тук живеят хора и животни. Значи трябва да има някакъв запас от провизии.

— Вярно, но не толкова много, че да стигне за всички.

— Мислиш ли? Хм-м! Погледни тази къщица… не изглежда ли като една малка крепост? Не може ли като нищо да издържи една обсада? А в такъв случай обсадените ще се нуждаят от припаси не за две-три мулета и не само за един ден, а за много гърла и за много дни.

— Разумен аргумент, но с аргументи не можеш да нахраниш нито хората, нито крантите. Аз претърсих цялата къща.

— Наистина много хубаво от твоя страна, сър, само дето не си намерил нищо. Аз пък изобщо не търсих, ала въпреки това открих нещичко.

— Къде?

— На гърба на притежателя на тази приветлива къща, хи-хи-хи-хи!. Ти каза, че аргументацията ми не била лоша. Е, докато ти преговаряше тук с мохавите, аз отидох с тая моя аргументация при мастър Ролан. Само че той страдаше нещо от загуба на паметта. Запретнах му аз якето, поразтрих голия му гръб и още след третата разтривка паметта му си беше наред. Хи-хи-хи-хи!

— Той е признал?

— Да.

— И?

— Тук има зимник.

— Къде?

— Под кухнята. Повдигаш една от каменните плочи и ето ти го входът.

— Ти беше ли долу?

— Не. Само опитах да дигна плочата. Работата стана и аз изприпках право при теб.

— Великолепно!

— Ролан не го намери така великолепно, хи-хи-хи-хи! Неговият гръб има вида на географска карта, на която страните са оцветени в кафяво, а моретата — в синьо. Ако не беше си признал, съвсем сигурно щеше да се добави и малко червено. Нека ти покажа избата.

Горд като някой победител, малкият закрачи напред. Олд Файерхенд и Херман го последваха.

В кухнята една голяма плоча бе вдигната от пода. Виждаше се каменно стълбище.

Лампи тримата намериха в кухнята и слязоха долу. Онова, което видяха там, предизвика изумлението им. Зимникът съдържаше бъчви с брашно, съсъди с яйца, заровени в трици свински бутове, дълги низи наденици. С две думи, имаше запас от продоволствия, които даваше да се заключи, че Ролан действително е отчитал евентуална обсада.

Олд Файерхенд тайно се удивляваше на хладната разсъдливост на дребния трапер. Той самият под напора на трескавите събития не бе взел под внимание съображенията, които иначе от само себе си щяха да му се наложат. Обграден от всички страни с различно настроени индианци, за Ролан винаги съществуваше възможността някое от тези племена да се отнесе враждебно с него и да бъде принуден да се заключи в къщата си. Той трябваше следователно да е подготвен за такива случаи.

— Е, как ти се харесва тая работа? — захили се Сам.

— Отлично! — влезе Олд Файерхенд в престрелката на дребосъка.

— И кой е откривателят на тая бонанса от наслади за търбуха?

— Мистър Сам Хокинс!

— Кажи, тоя мастър не е ли умен тип, а?

— От време на време.

— От време на време?… Хм-м, ами добре тогава, че тъкмо днес съм имал един от умните си часове, ако не се лъжа. Behold! Тук има и тютюн, а там пури… позволи ми да запаля една!

Наистина имаше няколко съда пълни с тютюн и обилно количество пури. Можеха да бъдат съхранявани тук, тъй като зимникът в тази знойна долина бе напълно сух.

Докато Сам си палеше пура, Олд Файерхенд продължи изследването. Понеже подът се състоеше от здраво трамбована пръст, обърна му внимание един четвъртит камък, който с малки усилия съумя да отстрани. Лъхна го миризма на влага.

— Сам, донеси лампата! Мисля, че тук има кладенец.

— Това би било голям късмет. За индианците водата е по-добра от бирата.

— Навярно защото искаш да я запазиш за себе си, мастър Чи-коне?

— Обиждай си, Бели вожде! Бирата и без това е нищо за индианските гърла. Хи-хи-хи-хи!

Той донесе лампата си и освети отвора. Правилно, едно малко водно огледало проблесна насреща им и се оказа, че водата е с добри качества.

— Това е най-доброто от всичко, което намерихме тук — каза Олд Файерхенд. — Сега не само хората, но и конете могат да се напият до насита. Вярно, черпането ще отвори много работа.

— О, не! — отвърна Херман. — Тук в ъгъла виждам една желязна помпа с няколко маркуча. Значи няма да черпим.

Когато Олд Файерхенд отиде да огледа нещата, в очите му падна слаба светлина. Различи в зида един може би трицолов отвор, който водеше вън на открито. Находката беше изключително полезна, защото през отвора можеше да се прекара маркуч и по този начин без особен труд да се даде вода на конете.

Апачите после изнесоха от зимника толкова провизии, колкото бяха необходими за момента. Анита пое функцията на готвачка. След това скритите в дъното на Долината на смъртта войни бяха доведени, получиха дажбите си и можеха да напоят и конете.

Междувременно минаха часове. Основният отряд на приближаващите мохави наистина още не се очакваше, ала въпреки това Олд Файерхенд разпрати съгледвачи, за да се предотвратят евентуални изненади.

Мохавите в двора бяха изгубили унилото си настроение, след като и те като другите получиха пълните си дажби.

Къща и двор се оказаха тесни за толкова много гости. Ето защо Сам направи предложение Ролан и тайфата му да бъдат откарани и заключени в живачната мина. Така се печелеха две помещения, заемани до момента от пленниците.

Олд Файерхенд веднага се съгласи с предложението. Стълбата беше спусната пак в щерната.

После отведоха пленниците.

Хуанито беше дошъл в съзнание. Той хвърли страхлив поглед на Ролан, ала оня привидно не му обърна никакво внимание.

Първи започнаха да слизат Олд Файерхенд и Сам Хокинс, следвани от пленниците, зад които идваха Дик и Уил.

Траперът отваряше вратите и крачеше при оскъдната светлина на лампата през подземните помещения. Спряха едва при последното. Там приковаха пленниците към зазиданите в стената железни халки.

Когато ги заключваше към зида, Олд Файерхенд за нещастие си послужи с ключа, който бе отнел от Ролан. Ако беше измъкнал от джоба другия, сменен от Бил Нютън, сега вече щеше да забележи подмяната.

Но така той се върна, заключвайки грижливо вратите след себе си, със своите спътници на горния свят.

Само Сам Хокинс разтърси скалпа си.

— Не допуснахме ли грешка, мастър Огнена ръка?

— По какъв начин? Трябваше да подслоним тези юнаци поотделно. Сега са окаушени заедно и могат да разговарят помежду си. При това положение е лесно възможно да изковат някой план, който да ни постави натясно.

— Нямай грижа, Сам! Навън не могат да излязат. Впрочем аз преследвах определено намерение, като ги затворих в общо помещение. Те здравата ще се изпокарат. Това е едно утежняване на наказанието, което всеки от тях си е заслужил. Тук имаш право. Как ли само ще оплюват Хуанито, комуто ще припишат цялата вина! Ако не беше се оставил да бъде изигран от теб, мастър Огнена ръка, то сигурно щеше да ни е трудничко да постигнем целта си, ако не се лъжа.