Вечер във Византия

Встъпление

Непохватни и бавни като динозаври, никому ненужни, вече бездействени и безсилни, облечени в спортни ризи от „Салка“ и „Карден“, те седяха един срещу друг зад малки маси в просторни зали с изглед към менящото се море и раздаваха и прибираха карти точно така, както бяха правили това в напоената от дъждовете гора на Западното крайбрежие през славните години, когато през всички сезони тяхната дума бе закон — и в банките, и в заседателните зали, и в мавританските къщи, и във френските вили, и в английските замъци, и в георгианските жилища в Южна Калифорния.

От време на време звъняха телефоните и от Осло, Ню Делхи, Париж, Берлин, Ню Йорк се носеха енергични, почтителни гласове. Картоиграчите вземаха слушалките и отривисто даваха нареждания, които в други времена щяха да имат значение и несъмнено да бъдат изпълнени.

Извършващи поредното си поклонение, неволни лировци, крале без кралства, те се обкръжаваха с малки свити от предани васали и живееха в разкош, неотговарящ на положението им. Те казваха: „Джин“ и „Стигнахте трийсет бройки“ и раздаваха наляво и надясно чекове за хиляди долари. Понякога си спомняха за доледниковия период. „Тя най-напред работи при мен. За седемдесет и пет на седмица. Тогава се мъкнеше с преподавателя по дикция в Долината.“

Или: „Той превиши сметката с два и половина милиона и след три дни трябваше да го снемем от екраните на Чикаго. А сега самодоволните тъпаци в Ню Йорк казват, че е гений. Лайно!“

Казваха още: „Бъдещето е в касетите“, а най-младият в стаята — той бе на петдесет и осем — попита: „Какво бъдеще?“

Казваха още: „Пики. Контра.“

Долу, на два метра над морското равнище, на терасата, открита за слънцето и вятъра, беседваха по-слаби и изгладнели хора. Като махаха на бързащите покрай тях сервитьори за черно кафе и аспирин, те казваха: „Не е това, което беше едно време.“

Говореха също: „Руснаците тази година няма да дойдат, японците също.“ И: „Край на Венеция.“

Под движещите се облаци, ту засланящи, ту откриващи слънцето, сновяха ловки млади хора, с малки лъвчета под мишница и фотоапарати „Полароид“1 в ръце и предлагаха услугите си с безцеремонни международни усмивки. Но още на другия ден никой освен туристите не се интересуваше от лъвчетата и разговорите продължаваха и те говореха: „Фокс са зле. Много зле.“ И „Така е с всички.“

— Награда тук е равна на милион — казваха те.

— В Европа — казваха те.

— Че Европа да не е зле? — питаха те.

— Това е типичен фестивален филм — казваха те. — Няма да се събират мухите, когато го пуснат по екраните.

И питаха „Какво ще пиеш?“ И: „Ще дойдеш ли на приема довечера?“

Говореха на английски, френски, испански, немски, еврейски, арабски, португалски, румънски, полски, холандски, шведски; говореха за секс, пари, успехи, неудачи, изпълнени и неизпълнени обещания. Сред тях имаше честни хора и крадци, сводници, сутеньори, а също и порядъчни хора. Някои бяха талантливи, даже много талантливи, други — хитри или не много хитри. Там имаше красиви жени и прелестни девойки, красиви мъже и мъже със свински мутри. Фотоапаратите непрекъснато щракаха и всички се преструваха, че не забелязват, че ги снимат.

Там имаше хора, които някога са били знаменитости и вече не са; хора, които ще станат знаменитости следващата седмица или следващата година; хора, които щяха да умрат в неизвестност. Хора преуспяващи, хора западащи; хора, които лесно бяха постигнали успех, и хора, отхвърлени несправедливо.

Те всички бяха участници в хазартна игра без правила; някои залагаха весело и безгрижно, други се потяха от страх.

На други места, на други сборища учени предсказваха, че след петдесет години морето, което се плискаше в брега пред терасата, ще бъде мъртво, че е напълно вероятно това поколение да е последното, което яде раци или сее незаразени семена.

А имаше и други места, където падаха бомби, избираха се мишени, загубваха се и отново се завземаха височини; имаше наводнения и вулканични изригвания, войни и подготовка за войни, разклатени правителства, погребения и военни походи.

Но тук, на терасата, в пролетна Франция, за две седмици целият живот на човечеството бе запечатан на назъбени ацетатни ленти, които минаваха през прожекционен апарат със скорост деветдесет фута в минута; и надежда и отчаяние, красота и смърт се разнасяха из града в кръгли, плоски лъскави алуминиеви кутии.