Вечер във Византия

16.

Той почти беше свършил със събирането на багажа. Пътуваше с минимум багаж, така че закъдето и да тръгнеше, можеше да се приготви за четвърт час. Бе поръчал разговор с Париж, но телефонистката каза, че всички линии са заети. Той я бе помолил да продължава да опитва да се свърже.

Когато телефонът иззвъня, вдигна слушалката с неохота. Не е много приятно да обясни на Констънс, че няма да обядва с нея в понеделник. Но на телефона не беше Констънс. Беше Бейард Пати, говореше с глас, сякаш някой го държи за гърлото:

— Аз съм във фоайето, господин Крейг. Трябва да ви видя.

— Събирам си багажа, и при това…

— Казвам ви, трябва да ви видя — задушаваше се Пати. — Имам вест от Ан.

— Качи се горе! — Крейг му каза номера на апартамента си.

Когато Пати влезе в стаята, видът му беше див — косата и брадата му бяха разчорлени, очите — подпухнали, сякаш не бе спал няколко нощи.

— Вашата дъщеря — започна той с тон на обвинител, — знаете ли какво е направила? Избягала е с този дебел стар пияница — писателя Йън Уодли.

— Почакай — прекъсна го Крейг и седна. Реагира механично в опита си да си събере мислите, да запази поне привидно приличие. — Не може да бъде. Това е невъзможно.

— Вие казвате „невъзможно“ — Пати стоеше точно пред него и трескаво размахваше ръце. — Не сте разговаряли с нея.

— Откъде ти позвъни?

— Аз я попитах. Тя не ми каза. Само ми каза, че скъсва с мен, че трябва да я забравя, че сега е с друг мъж, с онзи дебел стар пияница…

— Спри за миг! — Крейг стана и отиде до телефона.

— На кого ще звъните?

Крейг помоли телефонистката да го свърже с хотела на Уодли.

— Успокойте се, Бейард — каза той, чакайки да го свържат.

— „Успокойте се“ казвате. Вие сте неин баща. Самият вие спокоен ли сте? — Пати се приближи и застана до Крейг, сякаш му нямаше доверие и искаше със собствените си уши да чуе всичко, което ще му кажат по телефона.

Когато телефонистката от хотела на Уодли се обади, той помоли:

— Monsieur Wadleigh, s’il vous plait. (Мосю Уодли, моля.)

— Monsieur Wadleigh, n’es pas la. (Мосю Уодли не е тук) — отговори телефонистката.

— Какво казва? — високо попита Пати. Крейг му махна да мълчи.

— Vous etes sure, Madame? (Сигурна ли сте, мадам?)

— Oui, oui — нетърпеливо отговори телефонистката, — Il est parti. (Той напусна.)

— Parti ou sorti, Madame? (Напусна или излезе, мадам?)

— Parti, parti. (Напусна, напусна.) — Телефонистката повиши тон. — I1 est parti hier matin. (Напусна вчера сутринта.)

— A-t-il laisse une adresse? (Остави ли адрес?)

— Non, Мonsieur, non. Rien! Rien! (Не, мосю. Нищо! Нищо!) — Жената крещеше вече. Фестивалът бе започнал да се отразява на телефонистките на хотелите. Линията прекъсна.

— Е, какво разбрахте? — любопитствуваше Пати.

Крейг въздъхна тежко.

— Уодли е напуснал хотела вчера сутринта. Нов адрес не е оставил. Ето ти един урок по френски за днеска.

— Какво смятате да правите сега? — попита Пати. Имаше вид на човек, който ей-сега ще удари нещо.

Сигурно мен, помисли си Крейг.

— Смятам да си събера багажа — отговори той. — Ще платя сметката, ще отида до летището и ще отлетя за Ню Йорк.

— Няма ли да я потърсите? — изумено попита Пати.

— Не.

— Що за баща сте вие?

— Баща като баща. Такъв, какъвто смятам трябва да бъде бащата в нашето време.

— Ако й бях баща, щях да открия този мерзавец и да го удуша със собствените си ръце.

— Значи ние с теб имаме различни представи за бащински дълг, Бейард.

— Вината е ваша, господин Крейг — горчиво каза Пати. — Вие сте я покварили. Със своя начин на живот. Пилеете пари наляво и надясно, сякаш растат по дърветата. Бягате по момичета, мислите, че не зная за това младо пиленце — Гейл МакКинън…

— Стига, Бейард. Разбира се, аз сам не мога да те изхвърля оттук, но това може да направи полицията. Дори един дребен френски полицай може да причини много неприятности на големия млад американец.

— Не е необходимо да ме заплашвате, господин Крейг, ще си отида. За това не се безпокойте, вие сте ми противен. И вие, и вашата дъщеря. — Той понечи да тръгне, но се спря. — Само един въпрос: приятно ли ви е, че е избягала с тоя стар пръдлю?

— Не — призна Крейг. — Неприятно ми е. Много неприятно. — Счете за излишно да напомня на Пати, че Йън Уодли е значително по-млад от Джес Крейг. — И ми е мъчно за теб, Бейард. Честна дума. Мисля, че за теб е най-добре да последваш съвета на Ан и да я забравиш.

— Да я забравя! — Пати тъжно поклати глава. — Лесно е да се каже. Да я забравя. Не, господин Крейг, няма да мога. Познавам себе си. Няма да мога — и това е. Не зная ще мога ли да живея без нея. — Лицето му се изкриви и от гърдите му се изтръгна гръмко ридание. — Как ви харесва това — засрамено и тихо рече той. — Аз плача. — Обърна се рязко и избяга от стаята, тръшвайки вратата.

Крейг уморено прокара ръка по очите си. Беше погледнал лицето си в огледалото, докато се бръснеше, и знаеше, че видът му днес е по-добър от този на Пати.

— Копеле! — високо изруга той. — Долно копеле! — Тези думи не се отнасяха за Бейард Пати.

Върна се в спалнята и продължи да събира багажа си.

На летището служителят му каза, че неговият самолет ще излети с един час закъснение. Съобщи му това с любезен тон, сякаш му поднасяше подарък. Подаряваше последните шейсет минути от френската цивилизация. Крейг отиде до съседното гише и изпрати на Констънс телеграма с извинения. Започна да пише телеграма до секретарката си в Ню Йорк да го посрещне на летище „Кенеди“ и да му резервира хотел, когато чу гласа на Гейл:

— Добро утро.

Той се обърна. Тя бе застанала до него. Беше със синята тениска с къси ръкави и белите опънати по краката й джинси. Лицето й бе скрито зад големи тъмнозелени слънчеви очила точно като онези, които носеше първата сутрин и които бе хвърлила след това от колата, когато се връщаха от Антиб. Вероятно ги купуваше на дузина.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Изпращам един приятел. — Тя се усмихна, свали очилата и започна да ги върти небрежно в ръка. Лицето й беше свежо, погледът — ясен. Сякаш току-що се бе къпала в морето. Отлична реклама за благотворното въздействие на марихуаната. — Портиерът ми каза кога излита самолетът. Не ти остава много време.

— Портиерът греши. Самолетът има един час закъснение — каза Крейг.

— Един скъпоценен час. — В тона й звучеше ирония. — Добрата стара „Ер-Франс“. Винаги остава време за прощаване. Ще пийнем ли?

— Ако искаш — отговори той. Заминаването щеше да се окаже не толкова леко, колкото предполагаше. Той се пребори с желанието си да отиде до гишето за регистриране на пасажерите, да помоли да му върнат багажа и да каже на служителя, че се отказва да пътува. Даде телеграмата за Ню Йорк и плати. Държейки кожената папка с „Трите хоризонта“ и преметнал шлифера през ръка, той се отправи към стълбата, която водеше към бара. Появяването на Гейл не го зарадва. След сцената с Пати срещата с нея само разваляше впечатлението от нощта, прекарана заедно. Той крачеше бързо, но Гейл не изоставаше.

— Изглеждаш странно — каза тя.

— Прекарах необичайна нощ.

— Нямам предвид това. Нито веднъж не съм те виждала с шапка.

— Слагам шапка само когато пътувам — обясни той. — Винаги така се получава, че навсякъде, където слизам от самолет, вали дъжд.

— Не ми харесва. Добавя към портрета ти други щрихи. Обезпокояващи. Прави те да изглеждаш като всички останали.

Той се спря.

— Мисля, че вече си казахме довиждане снощи. Днешното прощаване едва ли ще бъде по-приятно.

— Съгласна съм — спокойно отвърна тя. — Аз обикновено не обичам да се блъскам със заминаващите в чакални и перони. Все едно че разтягам и без това разтеглен стар ластик. Но сега случаят е особен. Не намираш ли?

— Намирам. — Те продължиха нататък.

Качиха се на терасата с изглед към пистата и седнаха на една малка масичка. Той поръча бутилка шампанско. Само преди няколко дни на тази същата тераса той чакаше да пристигне дъщеря му. И беше я дочакал. Спомни си книгата „Възпитание на чувствата“, която падна от брезентовата й торба. Спомни си как се бе раздразнил от непривлекателните й дрехи. Въздъхна. Гейл, седнала срещу него, не го попита защо въздиша.

Когато сервитьорът донесе шампанско, тя каза:

— Това ще ни стигне за един час.

— Аз мислех, че не пиеш през деня — отбеляза той.

— А на мен ми се струва, че сега е съвсем тъмно.

Те пиеха мълчаливо, гледаха синьото море, простиращо се зад бетонните писти. Двумачтова яхта, накланяйки се от вятъра, разбиваше с носа си насрещните вълни и се носеше с опънати платна към Италия.

— Страна за курорт и развлечения — каза Гейл. — Ще отплуваме ли някъде заедно?

— Може би някой друг път — отговори уклончиво той.

Тя кимна.

— Друг път.

— Преди да съм отлетял… — Той си наля още шампанско. — Ти трябва да ми отговориш на един въпрос. Каква е тази история с твоята майка?

— А, с моята майка? Мисля, че имаш право да питаш. Майка ми е жена с разностранни интереси. — Гейл въртеше разсеяно чашата в ръката си и гледаше, без да мига, белите платна зад пистата за кацане. — Учила е малко в художествено училище, увличала се е по керамика, била е режисьор на една малка трупа, една година учила руски, половин година била любовинца на един югославски танцьор. Друго нещо, към което нямала никакъв интерес, бил баща ми. Тя му казала, че има търгашка душа. И още, както по-късно се изясни, тя не се е интересувала и от мене.

— Срещал съм стотици такива жени — каза Крейг. — Но какво общо е имала с мен? В югославски балет никога не съм танцувал.

— Може ли още малко шампанско? — Гейл му подаде чашата си. Той я напълни. Гладките мускули на шията й незабележимо потръпнаха, като вдигна брадичката си. Спомни си как я целуваше по шията. — Някога е работила при теб. Отдавна. Доколкото познавам майка си, ти си спал с нея.

— Даже и да съм спал — сърдито каза той, — няма защо да намекваш за кръвосмешение.

— О, за нищо такова не съм и мислила — спокойно възрази Гейл. — За мен това беше само шега. Пошегувах се със себе си. Не се бой, скъпи, аз не съм твоя дъщеря.

— Никога не ми е минавало през главата подобно нещо каза той. Долу група механици злокобно се занимаваха с шасито на самолета, с който трябваше да полети за Ню Йорк. Вероятно никога няма да напусне френска земя. Ще умре на нея. Гейл седеше срещу него в ленива, дразнещо непринудена поза. — Добре. Как се казва и кога е работила при мен?

— Казваше се Глория. Глория Талбът. Това говори ли ти нещо?

Той напрегна паметта си и поклати глава.

— Не.

— Не е чудно. Тя е работила при теб не повече от два месеца. Когато е излязла първата ти пиеса. По това време тя току-що била завършила колеж, въртяла се е в театъра и постъпила на работа в твоята кантора. Лепяла в албуми изрезки от вестници, подбирала рецензии и рекламни материали за теб и за участниците в спектакъла.

— Господи, Гейл! Оттогава съм назначавал и уволнявал не по-малко от петстотин жени.

— Да, сигурна съм — спокойно се съгласи тя. — Но ти очевидно си правел на милите мамички особено силно впечатление. Тя продължила да се занимава с това добро и полезно дело и след като напуснала. Не мисля, че сред тези петстотин жени е имало поне още една, която и след като се е омъжила, да е продължила да събира всяка дума, написана за теб, и всяка твоя снимка, отпечатана за периода от 1946 до 1964 година. Джеси Крейг пуска този сезон нова пиеса на Едуард Бренър… Джеси Крейг е подписал договор с „Метро Голдуин Майер“ за снимането на филм… Джеси Крейг се жени утре… На снимката: Джеси Крейг с жена си преди заминаването за Европа… Джеси Крейг…

— Стига — прекъсна я Крейг. — Всичко е ясно. — Той с удивление поклати глава. — Защо е правила всичко това?

— Така и не можах да я попитам. Възможно е и тя сама да не е могла да разбере своите чувства. А изрезките ми попаднаха едва след като беше избягала. Тогава бях на шестнадесет години. Избяга с един археолог. Получих картички от Турция, Мексико и други страни. Двадесет и два албума в кожена подвързия. На тавана. Тя толкова е бързала, че е успяла да събере само един малък куфар багаж. Баща ми отсъствуваше само за два дни, така че тя е трябвало да действува бързо. Аз прибрах вещите от тавана — местехме се, защото баща ми не искаше да живее повече в тази къща — и попаднах на тези албуми. Прекарах много щастливи часове, изучвайки историята на Джеси Крейг. — Гейл изкриви устни в усмивка.

— Ето откъде имаш толкова сведения за мен.

— Да. Искаш ли да знаеш къде си прекарал лятото на 1951 година? Искаш ли да знаеш какво е писал за теб „Ню Йорк Таймс“ на единадесети декември 1959 година? Питай мен. Аз ще ти кажа.

— Предпочитам да не зная — прекъсна я Крейг. — Значи всичко това те накара да бъдеш уверена, че съм бил любовник на майка ти.

— Ако познаваше майка ми, не би се учудил, че мислех така. Особено ако се има предвид, че тогава бях романтично шестнадесетгодишно момиче и седях на тавана, а майка ми току-що бе избягала с археолога в пустинята. Ако искаш да си спомниш как е изглеждала, ще ти изпратя снимка. Казват, че много приличам на нея — тя е изглеждала така на моята възраст.

— Не ми трябват никакви снимки — рече Крейг. — Не зная как си представяш моя живот на млади години…

— Завиден начин на живот. На снимките виждах изражението на лицето ти.

— Възможно е. Но ако е имало на какво да се завижда тогава, това е било на любовта ми към жената, за която впоследствие се ожених, вярвайки, че и тя ме обича. Никоя друга не съм поглеждал през това време. И каквото и мнение да си си съставила за мен през тази седмица, аз никога не съм бил склонен към промискуитет и, разбира се, помня имената на всички жени, с които някога…

— Ще помниш ли моето име след двадесет години? — с усмивка попита Гейл.

— Обещавам.

— Отлично. Сега знаеш защо толкова много исках да се запозная с теб, когато разбрах, че си в Кан. Аз съм израснала с теб. В известен смисъл.

— В известен смисъл.

— Така че за мен това беше вълнуваща среща. Ти бе станал част от моето семейство. Също в известен смисъл. — Тя взе бутилката и си наля шампанско. — Даже и да не си докосвал майка ми и да не си знаел името й, все едно, ти си й оказвал някакво странно влияние. Тя явно се е възхищавала на твоя живот. И е била също явно неудовлетворена от собствения си живот. И по някакъв глупав начин едното е свързано с другото. Всъщност ти не можеш да ме виниш за това, че започнах да мисля за теб с неприязън. И с любопитство. В края на краищата разбрах, че трябва да се срещна с теб. Да намеря начин. Не забравяй, тогава бях на шестнадесет години.

— Сега не си на шестнадесет години.

— Сега не съм на шестнадесет. Ще ти кажа истината: чувствувах се оскърбена. Ти прекалено много преуспяваше. Всичко се нареждаше прекалено щастливо при тебе. Ти винаги се оказваше там, където бе необходимо. Теб винаги те обграждаха необходимите хора. Ти се къпеше в слава. Ти никога не казваше нещо неподходящо. Ако се съди по снимките ти, с възрастта даже не напълняваше…

— Та това е вестникарска реклама, дявол да го вземе! — Крейг махна нетърпеливо с ръка. — Какво отношение има това към реалността?

— Нищо друго не знаех за теб, преди да дойда в стаята ти. Всичко, което е свързано с теб, беше в такъв поразителен контраст с глупавата ми майка, нейната керамика, нейния югославянин, баща ми и неговата мръсна филаделфийска кантора, където с много труд работеше, за да си осигури жалко съществование. Първо, исках да видя как изглеждаш, второ, да ти причиня колкото се може повече зло. Донякъде съм успяла, нали?

— Да, успя. А сега?

В тази минута се раздаде ясен сребрист звън, призоваващ за внимание, и женски глас обяви по микрофона, че пасажерите, летящи по линията Ница — Ню Йорк се умоляват незабавно да се качат в самолета. Механиците, работещи около самолета, бяха изчезнали тайнствено. Гейл протегна ръка и лекичко докосна неговата.

— А сега според мен трябва да отидеш в залата и да се качиш на самолета.

Той плати и те, минавайки покрай бара, заслизаха по стълбата към главната зала. Преди да стигне до паспортния контрол, той се спря и попита:

— Ще се видим ли пак някога?

— Ако дойдеш в Лондон. Разбира се, това няма да е просто.

Той кимна.

— Разбира се. — Той се опита да се усмихне. — Когато пишеш на майка си, поздрави я от мен.

— Добре. — Тя порови в чантата и извади дебел плик. Това е за теб. Портиерът го предаде, когато казах, че ще дойда да те изпратя. Пристигнало е, след като си напуснал.

Той взе плика и позна почерка на Ан. С пощенски печат от Ница. Пъхайки плика в джоба, погледна Гейл.

— Ти знаеше ли за Ан?

— Да. Ние беседвахме дълго с нея.

— Опита ли се да я разубедиш?

— Не.

— Защо не, за бога?

— Едва ли бих била в състояние да я разубедя.

— Вероятно си права. — Той я хвана за раменете, притегли я към себе си и бързо я целуна. — Довиждане.

— Довиждане, моя истинска любов — промълви тя.

Погледна след нея. Тя крачеше към изхода със смела, широка крачка, чантата й се поклащаше на рамото, дългите коси блестяха — всички мъже, покрай които минаваше, се обръщаха да я изпращат с поглед. Тя извади от чантата очилата и приближавайки вратата, ги сложи. Той се почувствува разбит и остарял. Когато минаваше през паспортния контрол, по радиоуредбата обявяваха, че самолетът е готов за излитане. Напипа дебелия плик с писмото на Ан в джоба на сакото. Ще има какво да чете над Атлантическия океан.

В първа класа освен него летяха само един колоритно облечен висок африканец с племенни белези по лицето и неговата миловидна пълногърда жена, увита в пъстри, ярки коприни. На Крейг винаги му бе съвестно да плаща толкова пари за първа класа, но винаги ги плащаше. Африканецът и жена му разговаряха на непонятен език. Той се надяваше, че те не говорят нито английски, нито френски. До пристигането в Ню Йорк не му се искаше да разговаря с никого. Африканецът му се усмихна вежливо. Крейг също изкриви устни, изобразяващи подобие на усмивка, и се обърна към прозореца. Не е чак толкова невероятно, помисли си той, след двадесет години отново да се срещнат — вероятно в решителен расов сблъсък — и този човек (или неговият син или дъщеря) да каже: „Аз те помня. Ти си белият пасажер, който не отговори на приятелската усмивка в самолета, летящ от Ница. Ти си расист и колонизатор и аз те осъждам на смърт.“

Ти си безпомощна песъчинка в случайните, непредвидени обрати на своята история. Без сам да забелязваш това, ти в миналото си се оказвал на пътя на много хора. Необмислено си се пошегувал с човек, когото даже не си познавал: без да вземеш под внимание това, че той съществува, ти си поканил в ресторанта неговата възлюбена и сега този човек прави всичко възможно, за да ти навреди. Глупава, луда по театъра девойка се вмъкнала веднъж в твоята кантора, твоята секретарка й дала работа — в това време ти си бил още млад и тя месец-два се трудила скромно, никому неизвестна, от никого незабелязана. И след двадесет и повече години ти си наказан (или възнаграден) за постъпки, извършени (или неизвършени) на младини. Нищо не идва даром, нищо не се забравя. Човекът, който е създал първия компютър с неговата неумолима памет, е организирал преди всичко система от проводници и електрически импулси. Хора, незабелязани от теб, наблюдават твоята дейност и я фиксират на своите собствени вечни перфокарти. За добро или за лошо, но информацията за теб вече е събрана и се пази за по-нататъшно евентуално използуване. И от това няма къде да избягаш. Процесът е безконечен. Какво би казал за него Сидни Грийн в своята квартира с неплатената boiserie в XVI парижки район? Какво би помолил Дейвид Тейкмън преди смъртта си да предадат на Джеси Крейг? Как ще си спомня за него Натали Сорел в тексаския си дом? Как ще реагира на неговото име дъщерята на Гейл МакКинън, когато стане на двадесет години?

Той погледна с надежда към високия африканец, седнал от другата страна на пътечката, но той гледаше на другата страна. Двигателите забучаха, демоничният им рев — приглушен от звуконепроницаемата обшивка. Той глътна две таблетки приспивателно. Ако катастрофира, ще бъде съвсем спокоен.

Дочака обяда и едва след това се зае с писмото на Ан. Знаеше, че писмото няма да му увеличи апетита.

Писмото беше без дата и без обратен адрес. Започваше: „Скъпи татко…“

Скъпият татко си сложи очилата. Почеркът на Ан и без друго е нечетлив, а тук бе просто невъзможен. Можеше да си помисли, че го е писала в движение, бягайки надолу по стръмен хълм.

Пада ми се — помисли си Крейг. — И заслужено. Той помоли стюардесата за уиски със сода. Такива писма не бива да се четат без алкохол. Погледна през прозореца. Долината на Рона беше скрита в облаци. Облаците изглеждаха толкова плътни, че му се струваше, че може да скочи от самолета и да поплува сред тях. Стюардесата донесе уискито, той отпи глътка и продължи да чете.

Крейг се усмихна тъжно. Точен портрет на човека, в когото е влюбена неговата дъщеря.

Кога? — с учудване се запита Крейг. Онази нощ, когато я видя да върви към плажа? След като бе станала от леглото, предоставила „убедително доказателство“ на Бейард Пати? Почувствува болка в тила. Трябва да взема аспирин.

Горката ми дъщеричка — помисли си Крейг. — Колко жени е имало преди теб, които са се погубвали, въобразявайки си по същия начин, че те и само те могат да спасят някой писател, музикант, художник. Ето това е страшното въздействие на изкуството върху въображението на жените.

Като прочете тези думи, Крейг кимна. Но да се изрекат подобни истини на четиридесет и осем години е едно, и друго — на двадесет.

Крейг замижа при тези думи. Плътски отношения. Странно, че Ан се беше изразила така. Не й ли е помагал Уодли да напише писмото?

Някой ден — реши Крейг — ще й съставя списък. Хиляда леки начина за ставане на жертва.

Крейг изпъшка. Африканецът с племенните белези го погледна вежливо. Крейг се усмихна, давайки да се разбере, че няма причини за безпокойство.

Сърдечни поздрави. Крейг потисна стона, за да не тревожи африканската двойка. Той внимателно сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Може би си струва да се препрочете.

Представи си Йън Уодли в леглото с Ан.

— Госпожице — обърна се той към минаващата покрай него стюардеса, — имате ли аспирин?