Вечер във Византия

18.

След три дни той беше още жив. Лежеше в светла стая в първокласна болница. Брус Томас бе намерил тих възрастен лекар — спокоен и неразговорлив. Главният хирург на болницата, весел пълен мъж, идваше често да го вижда. Идваше уж да си побъбрят за кино и театър, но Крейг знаеше, че той го наблюдава внимателно, търсейки симптоми, които биха означавали необходимост от незабавна операция. Когато Крейг го попита какви са шансовете за оздравяване след такава операция, хирургът отговори прямо, без колебание: „Петдесет процента.“ Ако Крейг имаше някакви роднини, с които докторът би могъл да поговори, той вероятно щеше да им каже на тях, а не на болния. Но досега само Томас и Белинда бяха идвали при него.

Даваха му малки дози опиум и не чувствуваше силна болка. Боляха го само ръцете, на местата, където бяха вкарвали иглите за пет преливания на кръв и венозно инжектиране на глюкоза и солени разтвори. Кой знае защо, тръбичките се задръстваха и иглите падаха от ръцете. Вените на ръцете му бяха станали все по-трудни за откриване, така че най-накрая трябваше да извикат на помощ болничната специалистка, прелестна млада скандинавка. Тя поиска стаята да се опразни, дори остави отвън дневната му болногледачка — груба възрастна жена — бивш капитан от корпуса медицински сестри, ветеранка от корейската война. „Не мога да понасям зрители“ — бе казала специалистката. Ето какво значи талант, помисли си Крейг. И в болницата, както навсякъде другаде. Момичето, клатейки малката си русокоса главица, дълго му опипваше ръката, след това с един замах ловко и безболезнено пъхна иглата във вената и нагласи бутилката с разтвора. Не я видя повече. За съжаление. Тя му напомняше за младата майка-датчанка, която бе срещнал до плувния басейн в Антиб. Петдесет процента, чудеше се той, а виж какви мисли минават през главата на човек.

Най-много му дотягаше главоболието след кръвопреливане. Казаха му, че е нормално. Разбира се, за тези, които работят в болница, болните трябва да изглеждат нормални.

Томас беше безупречен. Той навестяваше Крейг по два пъти на ден, без да подчертава прекалено много своята загриженост. „Напълно е вероятно — каза той на третия ден — да ви изпишат след по-малко от две седмици и тогава ще пристъпим към работа.“ Не беше си губил времето напразно. Бе получил съгласието на „Юнайтид артистс“ и водеше преговори с тях за милион и половина за филма. За снимките в натура бе открил голяма стара къща в Сандс Пойнт. Беше уверен, че Крейг ще бъде ко-продуцент. Дори да знаеше нещо за съмненията на хирурга за възможния изход от операцията, с никакъв намек не показа това.

Той беше при Крейг на третия ден от болестта му, когато вратата се разтвори широко и в стаята влезе Мърфи.

— Какво, дявол да те вземе, се излежаваш тук, Джеси? — викна той.

— А ти, дявол да те вземе, какво правиш тук? — на свой ред го попита Крейг. — Мислех, че си в Рим.

— Не съм в Рим. Здравейте, Брус. Вие вече да не сте се счепкали?

— Да — с усмивка отговори Томас, — изкуството е вечно, язвите преходни.

Крейг се чувствуваше толкова уморен, че не попита Мърфи как е разбрал, че е в болницата. Но се радваше, че е пристигнал. Мърфи ще уреди всичко. А той ще може да се отпусне в приятните си наркотични видения, в които денят се слива с нощта, а болката и насладата се превръщат в безлични абстракции. Като знаеше, че всичко сега е в надеждни ръце, той можеше да се съсредоточи изцяло да потисне бунта на кръвта си.

— Пуснаха ме само за пет минути — недоволствуваше Мърфи. — Исках само да се убедя, че още си жив. Искаш ди да доведа моя лекар от Бевърли Хилс? Считат го за най-добрия в страната.

Всичко, до което Мърфи се докосваше, беше най-доброто в страната.

— Няма нужда, Мърфи — рече Крейг. — Тук специалистите са добри.

— Сега за нищо друго не мисли, освен за оздравяване. Докато си готов за изписване, ще ти подготвя такъв договор, че в „Юнайтид артистс“ ще закрещят от ужас. Да вървим, Брус. Разговорът с вас не е за ушите на болен. — Мърфи потупа грубовато Крейг по рамото и добави ласкаво: — Не бива да плашиш така старите си приятели, Джес. Соня те целува. Излизам, излизам, сестра. — Бившият капитан от корпуса на медицинските сестри красноречиво поглеждаше часовника си със заплашителен поглед.

Томас и Мърфи излязоха. Болногледачката оправи възглавницата и промърмори:

— От работа умират повече хора, отколкото от куршуми.

За човек, който е започнал трудовия си живот в театъра, е най-добре да го завърши в болнична стая, мислеше си Крейг. Тук е като на сцена. Героят е в центъра, всички прожектори са насочени към него. Лекарят е режисьорът, но освен това той изпълнява също и една от ролите. Обикновено наблюдава иззад кулисите, готов да се намеси, когато е необходимо; пошепва на актьорите, че е време да излизат, че трябва да се появят с усмивка и че не бива да забавят монолозите и диалозите си прекалено дълго. Сестрите, също като сценични работници, пренасят реквизита от място, на място термометри, легенчета, нощни гърнета, спринцовки, инструменти за вземане и преливане на кръв.

Ролята на героя е дълга — всичко се върти около него, той не напуска сцената, там е единственият изпълнител. Такова е условието на договора. Той понякога неблагодарно роптае срещу своето господствуващо положение, бърза да критикува играта на другите актьори и на драго сърце би ги заменил или би съкратил ролите им.

Преди всичко би елиминирал, ако можеше, Белинда Юън. На четвъртия ден от неговото пребиваване в болницата тя реши, че той непременно ще се възстанови и че процесът на неговото възстановяване ще се ускори, ако забрави мрачните си мисли, както тя се изразяваше, и се заеме с ежедневните си работи. Тя му съобщи, че е платила сметката в хотела и е опаковала багажа. Куфарите му сега грижливо бяха прибрани в кантората. Тя щеше да донася пощата и всички съобщения. Всички бяха известени. Беше звънила в „Таймс“. Той се опита да протестира, но тя, твърда привърженичка на реда и светското приличие, каза, че приятелите, роднините и обществеността трябва да знаят. Той не я попита кои приятели и роднини е счела за необходимо да уведоми. Телефонът в кантората звънял по цял ден. Той се удиви, като разбра колко много хора проявяват внимание към него. Трябва да се предполага, че при нейната деловитост скоро към стаята му ще се устремят стотици доброжелатели. Той умоляваше лекарите да го пуснат и замисляше бягство.

Всъщност се чувствуваше достатъчно укрепнал, за да приема посетители. Бяха извадили иглите от избодените му вени, не правеха повече преливане на кръв, можеше да сяда и да приема течна храна. Даже се избръсна. Лицето, което видя в огледалото го потресе. То имаше същия зеленикаво-мъртвешки цвят като на онзи руски шофьор на таксито. Реши, докато е в болницата да позволи на госпожица Балисано, неговата военна болногледачка, да го бръсне.

Сред писмата, които му донесе Белинда, имаше сметка от адвоката на жена му за пет хиляди долара. За изплащане. Когато навремето Крейг най-после реши да се разведе, той въздъхна с облекчение и необмислено, в изблик на щедрост, се съгласи да плати на адвоката й, разбирайки, че с помощта на парите ще му бъде по-лесно да получи развод.

Беше пристигнало също и писмо от неговия счетоводител, който му напомняше, че трябва да реши въпроса със седемдесетте хиляди долара, искани от данъчната служба. Делото приемало застрашителен обрат, предупреждаваше счетоводителят.

Белинда бе намерила екземпляр от „Трите хоризонта“ в хотела и го беше прочела. Сценарият й направил благоприлично впечатление. Тя донесе големи албуми със снимки на нюйоркски и холивудски актьори и актриси и му препоръчваше да ги поразгледа и помисли за разпределение на ролите. Той лениво прелисти албумите, за да й достави удоволствие.

Беше донесла и чековата книжка. Бяха постъпили сметки, които трябваше да се платят. Той не беше член на организацията Синият кръст и не беше се застраховал в случай на загубване на трудоспособност, затова от болницата тактично я бяха помолили да внесе аванс. Тя беше написала чек за хиляда долара. Той послушно го подписа. Подписа чекове за наем на кантората, телефонни и телеграфни сметки, плати таксата за „Дайнърс Клъб“ и „Еър Травъл Кард“. Жив или мъртъв, той трябваше да доказва своята платежоспособност. Надяваше се, че професорът по психология от колежа на Ан никога няма да види подписа му.

Тъй като отново се бил заел с работа, каза Белинда, донесла му ръкописите на две пиеси от известни автори, които бяха пристигнали в кантората през изтеклата седмица. Тя ги беше прочела, не й бяха харесали много, но известните автори желаят да чуят неговото лично мнение. Утре ще донесе бележника си, за да записва това, което той ще продиктува. Обеща да прочете пиесите на тези известни писатели. Тя беше във възторг от цветята, които му бяха изпратили съпрузите Мърфи, съпрузите Томас и Уолт Клайн — великолепни букети от най-скъпия цветарски магазин на Пето авеню, — и изпадна в ужас, когато той каза:

— Имам чувството, че присъствам на собственото си погребение. Изпратете ги в детското отделение.

Изказа се злъчно за госпожица Балисано. Според нея болногледачката била безсърдечна и в същото време — маниакално свръхбдителна. Всеки път трябвало да прибягва едва ли не до физическа сила, за да се промъкне в стаята му. Фантастичната свръхбдителност е опасна, тя е проява на нихилизъм. Крейг обеща да не се поддава на нихилизъм и да помисли за замяната на госпожица Балисано.

В този момент влезе госпожица Балисано и Белинда стана.

— Както виждам, моето време изтече. — Каза това с тон, сякаш я бяха ударили по лицето. Тя излезе и Крейг — за първи път през цялото време — се зарадва на идването на госпожица Балисано.

Като видя ръкописите и купа албуми със снимки, госпожица Балисано ги взе от нощната масичка и ги постави на пода, далеч от погледа му. Тя се бе научила на едно-друго в Корея.

Той лежеше с термометър в устата, когато влезе Ан. Денят беше мрачен, свечеряваше се и в стаята беше тъмно. Ан отвори, вратата колебливо, сякаш готова да побегне при първата му дума. Той махна с ръка за поздрав и мълчаливо посочи термометъра. Тя се усмихна плахо, дойде до леглото, наведе се и боязливо го докосна с устни по челото. Той взе ръката й.

— О, татко — продума тя и тихо заплака.

Влезе госпожица Балисано, светна лампата, взе термометъра и отбеляза температурата в неговия картон. Тя никога не му казваше каква температура има.

— Това е моята дъщеря, госпожице Балисано — представи я Крейг.

— Вече се познаваме — неприветливо каза госпожица Балисано. Впрочем тя винаги беше неприветлива. Сълзите на Ан не й направиха никакво впечатление. Като пооправи малко възглавниците, тя добави: — Лека нощ. Спете добре. Не се бавете много, госпожице — обърна се и излезе със същия суров и неприветлив вид. Скоро щеше да дойде нощният болногледач — млад порториканец, студент в Сити колидж. Той седеше по цели нощи в ъгъла на стаята и четеше учебници на светлината на грижливо засенчена лампа. Имаше само едно задължение: да извика от коридора дежурния лекар, ако сметне, че Крейг умира. Досега не беше му се налагало да го вика.

— О, татко — започна Ан с треперещ глас. — Аз не мога да те гледам в такова състояние.

Егоизмът на младите, прозвучал в първите й думи, предизвика у него лека усмивка. Аз, аз, аз.

— Нали не е по моя вина, татко?

— Разбира се, не е по твоя.

— Ако ти е трудно да говориш — не говори.

— Мога да говоря — раздразнено отвърна той. Беше го раздразнила болестта му, а не Ан, но той виждаше по очите й, че й се струва, че ядът му е насочен към нея.

— Пристигнахме веднага щом Йън получи телеграмата от господин Томас — каза Ан. — Ние бяхме в Лондон.

Интересно, помисли си Крейг, от кого ли Уодли е взел пари за пътя. Но не попита.

— Хубаво, че дойде — само каза той.

— Ти нали ще оздравееш? — с вълнение попита Ан. Лицето й беше бледо. Не понасяше добре пътуването. Крейг си спомни, че когато беше момиченце, той винаги трябваше да спира колата, защото й прилошаваше.

— Разбира се, че ще оздравея — успокои я той.

— Вчера разговарях с доктор Гибсън — дойдох в болницата веднага щом пристигнахме и те ми казаха, че ще могат да ме пуснат при теб след един ден, но доктор Гибсън не ми каза нито „да“, нито „не“, когато го попитах за теб. Той каза: „Само времето ще покаже.“ Ненавиждам лекарите.

— Той е много добър лекар — възрази Крейг. Изпитваше дълбока симпатия към доктор Гибсън — спокоен, делови, скромен, надежден човек. — Той просто не обича да се представя за пророк.

— Но не може ли поне да бъде малко по-обнадеждаващ! — по детски възкликна тя.

— Явно смята, че това не влиза в неговите задължения.

— Ти не трябва да се правиш на стоик — укори го Ан. — Йън казва, че си стоик. — Ето, вече цитира любовника си, помисли си Крейг. — Той казва, че в наше време такова отношение към живота не допринася никаква полза.

— Налей ми чаша вода, скъпа — помоли Крейг. Не искаше да слуша повече събраните мъдрости на Йън Уодли. Всъщност не му се пиеше, но Ан беше смутена и объркана и Крейг се надяваше, че като я помоли за такава малка услуга, ще съумее да пробие проход в стената на отчуждението, която ги разделяше. Той забеляза, че думата „скъпа“ я зарадва. Той отпи малко.

— Ще имаш още посетители — съобщи тя. — Утре пристига мама и…

— О, господи! Как е узнала?

— Аз й позвъних — призна Ан с виновен вид. — Тя ужасно се разстрои. Ти нали не се сърдиш, че й казах, нали?

— Не — излъга той.

— Човешко е.

— Съгласен съм — нетърпеливо рече Крейг. — Съгласен съм. Човешко е.

— И Гейл идва също — продължи Ан.

— И на нея ли позвъни?

— Да. Направих само това, което считах, че е правилно, татко. Нали не ми се сърдиш?

— Не. — Крейг остави чашата на нощното шкафче, примирено се отпусна на възглавниците и затвори очи, показвайки с това на Ан, че е уморен и иска да остане сам.

— Длъжна съм да ти се извиня. Когато ти писах писмото, така бързах, че нищо не казах за сценария ти. Не зная дали това има някакво значение за теб, но аз съм във възторг от него и трябваше да ти кажа…

— Имала си други неща в главата си.

— Разбира се, ти имаш право да иронизираш — смирено каза тя. — Във всеки случай, аз съм във възторг. Също и Йън. Той искаше да ти го каже.

— Чудесно.

— Той е разговарял вече с господин Томас. Техните мнения за сценария са сходни по много въпроси. Те и двамата са уверени в успеха.

— Чудесно — повтори Крейг.

— Разбира се, господин Томас не знае нищо за мен още. — Тя се поколеба. — Йън се страхува, че ще бъдеш против него заради мен. Имам предвид, против това той да работи над ръкописа. — Тя искаше да чуе какво ще каже Крейг, но той мълчеше. — Аз казах на Йън, че ти си много благороден и няма да се изправиш на пътя му само заради това, че… Тя не се доизказа.

— Аз вече не съм толкова благороден човек, колкото бях миналата седмица — отбеляза Крейг.

— Йън страшно много се нуждае от работата — продължи Ан. — Той казва, че без нея няма да чувствува почвата под краката си. Той е в ужасно положение… Ти няма да му откажеш, нали, татко? — Тя вече го умоляваше.

— Не, няма да откажа — обеща той.

— Така си и знаех. — Тя каза това с тон на малко момиченце, на което татко му е обещал весела извънградска разходка и за което не съществуват ни болници, ни болки, ни кръв. — Йън е долу сега. Той много би искал да дойде тук и да те поздрави. Ужасно се тревожи за теб. Може ли да го извикам? Само за минутка.

— Кажи на Йън да се… — изпсува Крейг.

Ан ахна от изненада. Това беше първият път, доколкото си спомняше, когато беше казал пред нея тази мръсна дума. — О, татко! Как можеш да бъдеш толкова несправедлив? — Тя се обърна рязко и избяга от стаята.

Нищо, тя е вече голяма — успокояваше се Крейг, потъвайки по-дълбоко във възглавниците. — Знае всички думи. Ще се премести в обща стая. Там не пускат посетители.

Още същата вечер го оперираха. Анализите показваха, че се е възобновил вътрешният кръвоизлив, макар че не беше толкова обилен, както онази нощ в хотела. Бавно, опасно, изтощаващо кръвотечение, чийто източник бе невъзможно да се определи.

Докато му бръснеха гърдите и корема и преди да му направят предоперационната инжекция с морфин, той ясно съзнаваше, че не се страхува. „Петдесет процента“ — бе казал лекарят. Човек не можеше да иска по-благоприятни шансове.

Появиха се и изчезваха лица, мимолетни, мълчаливи, едва различими, като забулени в мъгла — Мърфи, Томас, доктор Гибсън, уклончиви, непредупреждаващи и неокуражаващи; жена му, дъщеря му Маршиа, неестествено пълна и плачеща; Гейл МакКинън, свежа като след морска баня, Констънс, сурова до неузнаваемост; Едуард Бренър… Но Едуард Бренър е умрял. Нима ги вижда всички насън! Проговори само веднъж. „Маршиа — каза той. — Много си напълняла.“

Той чувствуваше остра болка, но сдържаше стоновете си. За африканеца с племенните белези от първа класа това би било непонятно. Бремето на Белия Човек. Той се държеше стоически, чакаше поредната — веднъж на четири часа — порция морфин и не искаше повече. Кой беше казал, че стоицизмът е безполезен? Във всеки случай не някой негов приятел.

Сценичните работници, всички в бяло, изнасяха реквизита — спринцовки, кръв. Осветителната апаратура е преместена на друго място. В ушите му бучеше шумът на морски прибой. Събуждаше се. Заспиваше. Лицата се появяваха и изчезваха, всяко със своите претенции. Къде е Йън Уодли, този безпътен измамник? Къде е Белинда Юън в рокля с цвят електрик? Още какви чекове му е приготвила да подписва?

Още доктори. Най-добрият специалист в страната. Тихи гласове на медици, шепот зад сцената. А русокосата скандинавка с опитните ръце така и не се появи повече. Уви!

Преди колко дни беше напуснал Мейраг? Каква напитка бе поръчал на терасата в малкия ресторант с изглед към пристанището на Касис? Какво каза онова момиче за майка си?

Той можеше да сяда в леглото и дори да яде по малко, но температурата не спадаше. Сутрин беше около сто и един, вечер се вдигаше до сто и три и половина.48 Над главата му висеше пластмасова торба, която денонощно снабдяваше организма с антибиотици. Съзнанието му бе непрекъснато замъглено или от треската, или от антибиотиците, или и от едното и другото едновременно. Той започна да губи представа за времето и вече не помнеше откога е в болницата. Лекарите мълчаха. Но той виждаше, че са обезпокоени да не би да е заразен от новите видове бактерии, възникнали в болниците, против които медицината беше безсилна засега.

Доктор Гибсън забрани всякакви посещения и Крейг му беше благодарен. Доктор Гибсън му бе казал, че ако има нормална температура в продължение на три денонощия, ще го изпишат. Междувременно гледаше със сънени очи телевизора, който бяха докарали в стаята му до леглото. Гледаше предимно бейзболни мачове. Доставяше му удоволствие да гледа как младежите тичат бързо по заляната със слънце зелена трева. Ясно се виждаше къде печелят и къде губят точки. Крейг си спомни, че бе чел някъде за един убиец, осъден в щата Масачусетс — той също гледал бейзболни мачове по телевизията в своята килия и съжалявал само за това, че така и не успял да разбере дали любимият му отбор „Доджърс“ е спечелил флагчето тази година.

Интересно, помисли си той, ще разбера ли кой ще спечели флагчето тази година.

Най-накрая Мърфи успя да убеди доктор Гибсън, че трябва непременно да види Крейг. Вече два дни Крейг имаше нормално самочувствие. Температурата беше спаднала до деветдесет и девет градуса сутрин и сто и два — вечер49. Както по-рано, госпожица Балисано отказваше да му съобщи температурата, но доктор Гибсън не беше чак толкова строг.

Лицето на Мърфи, когато влезе, показа на Крейг не по лошо от огледалото, че изглежда ужасно. След операцията не беше се поглеждал в огледалото изобщо.

— Трябваше да те видя, Джес — каза Мърфи. — Налага ми се да излетя за Западното крайбрежие утре. Нещата се натрупват, така че трябва да бъда там.

— Разбира се, Мърф. — Гласът му звучеше слаб, старчески в собствените му уши.

— Три седмици — това е всичко. Повече не мога да си позволя в Ню Йорк — каза Мърфи.

— Толкова ли съм лежал тук? — удиви се Крейг.

Мърфи го погледна странно.

— Да.

— Дълго.

— Да. А лекарите не искат да кажат кога ще излезеш оттук.

— Те не знаят.

— Гибсън казва, че ти няма да си в състояние да работиш най-малко половин година. Даже ако те пуснат още утре.

— Зная — каза Крейг. — Той и на мен ми каза същото.

— Томас не може да чака — продължи Мърфи. — След един месец той трябва да започне да снима — иначе няма да го завърши тази година. Заради времето.

— Заради времето. — Крейг кимна.

— Те с Уодли работят по осемнадесет часа на денонощие. Томас казва, че Уодли наистина умее да работи. Казва, че просто ще ахнеш, когато видиш окончателния вариант.

— Убеден съм в това.

— Искаш ли да ти кажа кои актьори са подбрали?

— Не, Мърф.

Мърф отново го погледна с учудване.

— За парите не се безпокой — продължаваше той. — По голямата част ще получиш веднага, а след това — пет процента от приходите.

— Добре — каза Крейг.

— Томас се оказа истински джентълмен.

— Разбира се. — Крейг затвори очи. Мърфи сякаш беше далече-далече, в далечния край на дългата зала, и това го безпокоеше.

— Ти си уморен — забеляза Мърфи. — Няма повече да ти дотягам. Позвъни ми, ако е необходимо нещо.

— Обезателно ще позвъня. — Крейг продължаваше да лежи със затворени очи.

— Соня те целува.

— Благодаря, Мърф.

— Не се тревожи, момче. — Мърфи излезе тихо. На вратата се появи госпожица Балисано.

— Включете, моля ви, телевизора — помоли я той.

Когато чу шума на тълпата, Крейг отвори очи. В Сент Луис грееше слънце.

В деня, в който температурата му беше нормална за първи път, доктор Гибсън позволи на жена му да дойде. Доколкото бе известно на Крейг, не бяха казали на доктор Гибсън, че са в развод, така че беше напълно естествено да я пусне да го види. Доктор Гибсън не го предупреди, че идва жена му. Той очевидно предполагаше, че ще поднесе на болния целебен сюрприз.

Когато влезе в стаята, Пинелъпи се усмихваше нервно. Косите й по момичешки се спускаха до раменете. Беше със синя рокля. Някога й бе казал, че най-много я харесва в синьо. Много отдавна.

— Здравей, Джес. — Тя говореше тихо, гласът й трепереше, лицето й беше изкривено. За последен път се бяха срещнали в адвокатската кантора. Беше забравил колко месеца бяха минали оттогава. Тя се наведе и го целуна по бузата. Десетхилядната целувка.

— Здрасти, Пени — поздрави той. — Е, какво става с твоите паяжини? — Това беше тяхна стара шега.

— Какво? — Пинелъпи се намръщи. — Какви паяжини?

— Няма значение — отговори Крейг. Значи е забравила.

— Как се чувствуваш?

— Отлично. Нима не виждаш? — За да не мисли за нея, той започна да си мисли за нейните адвокати. Видя как тя сви устни, след това ги отпусна, стараейки се да потисне раздразнението си.

— Доктор Гибсън казва, че симптомите са обнадеждаващи. Много обнадеждаващи.

— Аз съм много обнадежден.

— Не си се променил, нали? — за миг гневът й я надви.

— Да, аз съм верен мъж. — Той се бореше срещу нейното състрадание, което тя навярно считаше за любов. Възможно е това да е нейната любов.

— Доктор Гибсън казва, че ще трябва дълго време да почиваш, след като излезеш оттук. Някой трябва да се грижи за теб. Искаш ли да се върнеш вкъщи?

Той си представи просторната тухлена къща на тихата раззеленила се улица в Ню Йорк, малката градина, застлана с листа от дърветата сега, писалището в кабинета, книгите на лавиците. Бяха се договорили да разделят мебелите, но още не бяха направили това. Нямаше къде да остави своята част. Не можеше да мъкне писалището със себе си от хотел в хотел. Тя чакаше неговия отговор, но той мълчеше.

— Искаш ли да спреш делото по развода? Аз искам.

— Ще помисля. — Сега нямаше сили да спори с нея.

— Какво те накара да направиш тази крачка? — попита тя. — Като гръм от ясно небе. Да напишеш това ужасно писмо! В края на краищата ние се разбирахме. Ти можеше да си отиваш и да идваш, когато пожелаеш. Даже по цели месеци не знаех тук ли си или зад граница. Никога не те разпитвах за твоите… каквито и да са те. Вярно, че не беше като в сладките любовни видения на младостта, но все пак се разбирахме.

— Разбирахме се — усмихна се той. — Та ние пет години не сме спали с теб.

— А по чия вина? — Гласът й ставаше все по-рязък.

— По твоя — отговори той. Тя имаше услужлива памет. Очакваше, че ще доказва обратното, при това със съзнанието за собствената си правота и много се изненада, когато тя заяви:

— А ти какво очакваше? Колко години ми даваше да разбера, че съм ти омръзнала. Беше готов да поканиш вкъщи когото ти е угодно, само и само да не обядваш сам с мен.

— В това число Бърти Фолсъм.

Тя пламна.

— В това число Бърти Фолсъм. Предполагам, че тази повлекана, твоята дъщеря, ти е докладвала за това, което е видяла в Женева.

— Докладва ми.

— Но той поне ми обръщаше внимание.

— Браво на него! Браво и на теб!

— В списъка можеш да включиш още една жертва — каза тя. Никакви задръжки повече — вече не я задържаха нито болничната стая, нито видът на пластмасовия съд, вливащ безполезна течност във вените му. Всичко беше забравено. Ти я тласна в ръцете на този пияница.

— Той е престанал да пие. — Крейг веднага разбра, че говори глупости, но вече беше късно.

— Затова пък не е престанал да прави всичко друго. Три пъти е женен и му е малко. С това момиче няма и да разговарям повече. А втората ти дъщеря? Бедната Маршиа. Долетяла чак от Аризона да зарадва баща си, а ти какво си й казал? Първото нещо, което ти е дошло в главата: „Маршиа, много си напълняла.“ След това плакала няколко дни. Знаеш ли какво казва? Тя казва: „Той ми се присмива даже когато му изтича кръвта. Той ме мрази.“ Карах я да дойде с мен, но не искаше.

— Аз ще се помиря с нея — каза той уморено. — Друг път, не сега. Не е вярно, че я мразя.

— Но мразиш мен.

— Никого не мразя.

— Даже сега трябва да ме унижаваш. — Той отбеляза хладнокръвно, че когато тя се заемаше да излага своите обиди, в гласа й зазвучаваха добре познатите му фалшиви мелодраматични нотки. — Там долу сега се разхожда безсрамно онази жена и се кани да се качи тук веднага щом ме изхвърлиш навън.

— Не зная за каква „жена“ говориш.

— За парижката курва. Знаеш за кого говоря. Аз също. — Пинелъпи закрачи напред-назад из стаята, нарочно показвайки, че се опитва да овладее нервите си. Крейг лежеше със затворени очи, главата му почиваше на възглавницата. — Не съм дошла тук да споря, Джес — продължаваше тя, преминавайки към спокоен, разсъдителен тон. — Дойдох да ти кажа, че си добре дошъл вкъщи. Повече от добре дошъл.

— Казах ти, че ще помисля.

— Бъди любезен, кажи ми веднъж завинаги защо реши да се разведеш с мен?

Какво пък, помисли си той, тя сама си го проси. Отвори очи, за да следи реакцията й.

— Срещнах Алис Пейн веднъж в Ню Йорк — започна той.

— Какво общо има тук Алис Пейн?

— Тя ми разказа любопитна история. Всяка година на пети октомври получава дузина рози. Без визитна картичка. Анонимно. — По това как се ожесточи изведнъж лицето й и как се напрегнаха раменете й той разбра, че знае за какво става дума. — Жената — продължи Крейг, — която има отношение към дузина рози, изпращани всяка година на пети октомври, няма да ме върне при себе си — нито жив, нито мъртъв. — Той отново затвори очи и се облегна назад. Сама си го търсеше и си го получи. Почувствува огромно облекчение от това, че разговорът най-после се бе състоял.

— Довиждане, Джес — прошепна тя.

— Довиждане.

Чу как затвори тихо вратата след себе си. И тогава, за първи път през всичкото време, заплака. Не от гняв или чувство за загуба, а от това, че бе живял с една жена повече от двадесет години, бе отгледал две деца с нея и при раздялата не изпита никакво чувство, даже ярост.

След малко си спомни, че Пинелъпи бе казала, че Констънс чака долу.

— Долу чака една дама. Иска да ме види — каза той на госпожица Балисано. — Ще я помолите ли да се качи? И, моля ви, дайте ми гребен, четка и огледало.

Той вчеса косите си назад. Бяха пораснали много за три седмици. Твърди, гъсти, те не приемаха болестта. Белите косми не бяха се увеличили. Очите изглеждаха огромни, блестящи на слабото лице. Беше отслабнал и изглеждаше по-млад. Само че едва ли Констънс щеше да оцени тази имитация на младост.

Но когато вратата се отвори, той видя Белинда. Постара се да скрие разочарованието си.

— Белинда — сърдечно възкликна той. — Колко се радвам да ви видя!

Тя го целуна по бузата. Стори му се, че преди да дойде горе, тя беше плакала. Скръбта придаваше на малкото й остро лице повече женственост. Беше със същата рокля с цвят електрик — тя явно считаше за най-уместно да се появи в такова облекло при смъртния одър.

— В тази болница служителите не са хора, а чудовища оплака се тя. Гласът й бе станал по-мек. Моята болест й е повлияла благотворно, помисли си той. — Всеки ден идвам тук тази седмица и през цялото време не ме пускат.

— Много съжалявам — излъга той.

— Обаче не се откъсвах от събитията. И с господин Мърфи разговарях. Вие няма да участвате в работата над филма.

— Боя се, че е така.

Тя сложи ръце на коленете си. Бяха малки и загрубели от работа. Двадесет и три години на пишещата машина. Ноктите й бяха лакирани с кървавочервен лак. Безпогрешно избираше най-неподходящите цветове. Отиде до прозореца и спусна малко щорите.

— Джес — каза тя. — Искам да напусна.

— Не вярвам — продума той.

— Повярвайте.

— Намерили ли сте си друга работа?

— Разбира се, не. — Тя се обърна с гръб към прозореца, лицето й изглеждаше обидено.

— Тогава защо напускате?

— Вие няма да можете да работите, когато излезете оттук.

— За известно време — да.

— За дълго време. Нека не се лъжем, Джес. Нито аз съм ви необходима, нито вашата кантора. Вие още преди пет години трябваше да я закриете. Държахте я само заради мен.

— Говорите, глупости — каза той с нарочно рязък тон. Тя знаеше, че той не казва истината, но лъжата беше необходима в този случай.

— Освен това се натърпях и на неприятности — тихо продължи тя. — Стига ми толкова. Трябва да се махна от Ню Йорк. Не мога да издържам повече тук. Тук е лудница. Този месец са ограбили двама мои приятели. Посред бял ден. Наръгаха с нож в гърдите племенника ми за една кутия цигари. Едва не умря. Страхувам се да изляза от квартирата през нощта. Цяла година не съм била нито на кино, нито на театър. На вратата съм си поставила четири различни ключалки. Всеки път, когато вратата на асансьора на моя етаж се отваря, цялата треперя. Джес, ако толкова им е нужен този град, нека го превземат.

— Къде ще отидете? — меко попита той.

— Майка ми има къща в Нютаун. Тя не е здрава и ще мога да й помагам. Това е красиво малко градче, по неговите улици може да се ходи спокойно.

— Може би и аз ще се преселя там — каза той полу на шега, полусериозно.

— Не е лошо като идея.

— А с какво ще си изкарвате прехраната? — Вечният проблем, от него не можеш да избягаш.

— Не ми трябва много — отговори тя. — А и успях да спестя доста. Благодарение на вас, Джес. Вие сте изключително щедър човек и аз искам да знаете моето мнение за вас.

— Вие работехте.

— Аз работех за вас с удоволствие. На мен ми провървя. Това беше по-добре от който и да е брак. Достатъчно се нагледах на тях.

Крейг се засмя.

— Това не е много.

— За мен е много — каза тя. — Договорът за наема на кантората изтича този месец. Да им кажа ли, че не продължавате срока? — Тя гледаше кървавочервените си нокти в очакване на отговора.

— Ние с вас изминахме дълъг и славен път, нали, Белинда — ласкаво отбеляза Крейг.

— Да. Дълъг и славен път.

— Кажете им, че няма да подновяваме договора.

— Те няма да се изненадат.

— Белинда. Елате по-близо и ме целунете.

Тя го целуна благоприлично по бузата. Не можеше да я прегърне заради тръбичката, вкарана в ръката му. Когато тя се изправи, той попита:

— Белинда, а сега кой ще ми подготвя чекове за подпис?

— Сам ще си ги подготвяте. Вие сте голям, възрастен мъж. Само не изписвайте прекалено много.

— Ще се постарая.

— Ако остана тук още една минута, ще се разрева — каза тя и избяга от стаята.

Той се отпусна на възглавницата и отправи поглед в тавана. Двадесет и три години си отиват, помисли си той. Прибави към тях и двадесет и една години, преживени с жена си. Две присъди, излежани едновременно.

Добре поработи днес.

Когато Констънс влезе в стаята, той спеше. Присънваше му се, че го целува жена, която не можеше да познае. Когато отвори очи, видя, че до него стои Констънс и го наблюдава отгоре със сериозен израз.

— Здравей — каза той.

— Ако искаш да спиш, спи. Аз просто ще седна тук и ще те погледам.

— Не искам да спя. — Тя стоеше от другата страна на леглото, там нямаше тръбичка за преливане, така че можеше да вземе ръката й. Беше хладна и твърда. Тя му се усмихна.

— Не се подстригвай. Много ти отиват дълги коси.

— Още една седмица — пошегува се той — и ще мога да участвувам на фестивала в Удсток. — Той реши да поддържа разговора с нея с шеговит тон. Констънс не е жена му и не е Белинда Юън. Те не трябваше да се обиждат и не трябваше да си припомнят един на друг за добрите времена, когато са били заедно.

Тя притегли стола до леглото и седна. Беше в черна рокля, която не й придаваше траурен вид. Лицето й беше красиво, ведро. Косите й, вчесани назад, откриваха широкото красиво чело.

— Кажи „Мейраг“ по букви. — Тези думи изскочиха от само себе си и той веднага съжали за това.

Но тя се засмя и всичко мина благополучно.

— Ти явно оздравяваш.

— Бързо — каза той.

— Бързо. А аз се боях, че така и няма да мога да те видя. Утре се връщам в Париж.

— О-о.

Настъпи мълчание. След малко тя каза:

— Какво възнамеряваш да правиш, когато те изпишат?

— Ще се наложи известно време да не се занимавам с нищо.

— Зная. Жалко, че така се получи с филма.

— Не е чак толкова лошо. Той изигра своята роля. Или почти я изигра.

— Няма ли да се върнеш в Париж?

— Кога напускаш Париж?

— Мисля след една-две седмици.

— Съмнявам се дали ще се върна в Париж.

Тя помълча малко.

— Наели са ми къща в Сан Франциско. Казват, че е с изглед към залива. Най-отгоре има голяма стая, където човек може спокойно да работи. И не се чуват крясъците на децата. Или почти не се чуват.

Той се усмихна.

— Прилича на подкуп, а? — попита тя и сама си отговори. — Навярно, да. — Тя се засмя, след това лицето й стана сериозно. — Мислил ли си за това с какво ще се занимаваш, когато се измъкнеш оттук? Къде ще живееш?

— Не още.

— Не в Сан Франциско?

— Стар съм за Сан Франциско — меко каза той. Той разбира се, нямаше предвид града и тя го разбра отлично. — Но ще се отбивам там.

— Ще чакам — каза тя — за известно време, във всеки случай. — Тези думи прозвучаха като недвусмислено предупреждение, но какво можеше да се направи?

— Превземи града с щурм — посъветва я той.

— Ще се опитам да се възползувам от съвета ти. — Лицето й отново стана сериозно. — Колко жалко, че нашето време всъщност не съвпада. Както и да е, когато ти омръзне да скиташ по хотели, спомни си, че има Констънс на света. Тя протегна ръка и го погали по челото. Нейното докосване му беше приятно, но не възбуди желание. Болното тяло се отдаваше без остатък на болестта си. Болестта е висша проява на егоизъм.

— През последните дни се занимавам с отвратителни неща — каза тя, отдръпвайки ръката си. — Непрекъснато пресмятах кой кого обича повече. Получи се зашеметяващ резултат: аз те обичам повече, отколкото ти мен. Това е за първи път в живота ми. Разбира се, поне веднъж в живота трябва да се случи.

— Не зная… — започна той.

— Аз зная — рязко го прекъсна тя. — Аз зная.

— Аз още не съм пресмятал.

— И не е необходимо. Между другото, сетих се: срещнах твоята хубавичка млада приятелка от Кан. Доктор Гибсън ни запозна една вечер. Ние се сприятелихме и няколко пъти обядвахме заедно. Много е умна. И много упорита. Завидно упорита.

— Не я познавам чак толкова добре — каза той. Чудно е, но това е истина. Той действително не знаеше Гейл упорита ли е или не.

— Тя, разбира се, знаеше всичко за мен.

— Не от мен — каза той.

— Не. Убедена съм, че не от теб. — Констънс се усмихна. — Тя се връща в Лондон. Знаеше ли това?

— Не. Не съм я виждал.

— Горкичкият Джес! — насмешливо възкликна Констънс. — Всички трудещи се дами го изоставят. Препоръчвам ти за в бъдеще да се занимаваш с жени за развлечение.

— Не обичам жените за развлечение.

— Аз също. Да! — Тя зарови в чантичката и извади лист хартия. Той позна почерка на Гейл. — Обещах да ти предам телефонния й номер, ако те видя по-рано от нея. Тя е във Филаделфия при баща си. Да спести пари. Казва, че напълно се е разорила.

Той взе листа хартия. На него имаше адрес и телефонен номер. И нищо повече. Остави листчето на масичката.

Констънс стана.

— Болногледачката каза да не те уморявам.

— Ще се видим ли пак?

— Не в Ню Йорк — отговори тя, слагайки ръкавиците си. — Ръкавиците се задържат чисти само един час в този град. — Тя раздразнено махна една сажда от ръкавицата си. — Не мога да кажа, че това пътуване до Ню Йорк ми достави голямо удоволствие. Една прощална целувка. — Тя се наведе, целуна го по устните и прошепна: — Няма да умреш, мили, нали?

— Няма — обеща той. — Не мисля.

— Не бих понесла смъртта ти. — Тя се изправи и се усмихна. — Ще ти изпратя картичка с изглед от Златните врата50 — каза тя и излезе.

Най-добрата жена, която някога е познавал. И тя си отиде.

Той позвъни на филаделфийския номер едва на другата сутрин. Мъжът, който отговори и каза, че е бащата на госпожица МакКинън, попита кой звъни. Когато Крейг каза името си, господин МакКинън заговори с леден тон. Той, изглежда, се радваше на възможността да предаде на Крейг, че госпожица МакКинън е заминала за Лондон предния ден.

Справедливо е, помисли си Крейг. Ако сега Йън Уодли му позвънеше, едва ли щеше да бъде по-любезен с него.

След една седмица го изписаха. Температурата му бе нормална три дни подред. Вечерта преди да го изпишат доктор Гибсън проведе дълъг разговор с него. Дълъг — в представите на обикновено неразговорчивия доктор Гибсън.

— Вие сте щастливец, господин Крейг — започна доктор Гибсън. Слаб старец с аскетичен характер, занимаващ се с гимнастика по половин час всяка сутрин и приемащ ежедневно по десет таблетки мая, той говореше с тон, който не търпи възражения. — Много хора не биха оживели на ваше място. Сега трябва да бъдете много внимателен. Много, много внимателен. Пазете строга диета. И нито капка алкохол. В продължение на една година — нито глътка вино. А най добре съвсем да се откажете от алкохола. — Доктор Гибсън беше убеден въздържател и на Крейг му се стори, че в гласа му прозвуча злорадство. — За половин година забравете за работа. Останах с впечатление, че сте си усложнили живота, даже бих казал, доста сте го усложнили. — За първи път доктор Гибсън даде да се разбере, че списъкът на лицата, посещавали неговия пациент, го е навел на някакви изводи. Ако ми предложат да установя основната причина за вашето заболяване, господин Крейг, бих се осмелил да предположа, че тя не е функционално разстройство, не е деформация и не е наследствена слабост. Вие несъмнено разбирате какво имам предвид, господин Крейг.

— Разбирам.

— Опростете вашия живот, господин Крейг, опростете го. И яжте мая.

Яжте мая, повтори на себе си Крейг, гледайки след отдалечаващия се доктор Гибсън. Би било лесно да се яде мая.

На изхода на болницата стисна ръката на госпожица Балисано и излезе на улицата. Беше й казал, че ще изпрати някого за вещите. Вървеше бавно, примижвайки на слънцето, дрехите висяха на него като на закачалка. Денят беше ясен, топъл. Не бе предупредил никого, даже и Белинда, че го изписват днес. От суеверие. Даже след като излезе от болницата, се страхуваше да не би госпожица Балисано да го догони и да каже, че е направена голяма грешка и трябва да го върнат незабавно в стаята и отново да вкарат тръбичката в ръката му.

Но никой не го догони. Той крачеше безцелно по слънчевата страна на улицата. Минувачите му се виждаха красиви. Момичетата, стройни, гъвкави, вървяха с високо вдигнати глави, леко усмихвайки се, сякаш си припомняха невинни, но бурни радости от предишната нощ. Младежите, с бради и без бради, крачеха уверено. Смело гледайки насрещните в очите, децата, чисти и весели, в костюмчета с анемични цветове, се носеха стремително покрай него. Старците бяха облечени спретнато, крачеха бодро и на слънцето изглеждаха философски настроени към смъртта.

Не беше резервирал стая в хотел. Сега беше сам, жив, вървеше. С всяка следваща крачка стъпваше все по-твърдо: сам, без адрес, вървеше по една улица в родния си град и никой на света не знаеше къде е сега; ни приятел, ни враг, ни любима, ни дъщеря, ни колега, ни адвокат, ни банкер, ни счетоводител-ревизор, никой не знаеше къде върви, никой не искаше нищо от него, никой не можеше да го настигне. В тази минута поне беше свободен.

Минавайки покрай магазин за пишещи машини, той се спря пред витрината. Машините имаха чист, привлекателен вид, изглеждаха необходими. Влезе вътре. Вежлив продавач му показа разни модели. Спомни си за приятеля си матадор: той навярно така си избира шпаги в мадридските магазини. Каза на продавача, че ще се върне по-късно и ще остави поръчка.

Излезе от магазина. В ушите му звучеше успокояващото тракане на машината, която в края на краищата ще купи.

Озова се на Трето авеню. Ето и кръчмата, в която беше идвал често. Погледна часовника си: единадесет и половина. Точно време за пийване. Влезе. Кръчмата беше почти празна. В дъното на салона разговаряха двама. Мъжки гласове.

Барманът приближи — червендалест, едро сложен човек с престилка. Бивш боксьор: счупен нос, с белези по веждите. Барманът беше красавец.

— Уиски със сода — поръча Крейг и започна да наблюдава с голям интерес как му отмерва уиски, как го прелива в чаша с лед и отваря бутилка сода. Крейг взе бутилката и чувствайки как приятно се охлажда ръката му, внимателно наля сода в чашата. Цяла минута стоя в размисъл, гледайки приготвената напитка, и с наслаждението на ученик, избягал от час, направи първата глътка.

От другия край на бара мъжки глас каза високо:

— Тогава й казах… знаеш ли какво й казах… Казах й: я се…

Крейг се усмихна. Все още жив, той отново отпи от чашата. Никога досега уискито не беше му се струвало толкова вкусно.