Вечеря за двама

Заради една лудорияПролог

Очевидно (поне така твърдеше тя) всичко се случило, защото най-добрата й приятелка Кийша трябвало да остане след училище за тренировка по хокей. Обикновено мразела да се прибира вкъщи сама, тъй като било скучно. Но този ден заради Брендан Кейси дори не забелязала, че Кийша я няма. Толкова се била увлякла по него, че започнала да го дебне, наблюдавала го на обяд в стола, а в часа по английски на господин Кели във вторник следобед сядала до прозореца — тогава Брендан имал мач и с повечко усилия успявала да мерне бегло силуета му на футболното игрище.

Този ден за пръв път решила да го заговори. След като мислила дълго, стигнала до заключението, че най-добрият начин е да застане възможно най-близо до него, да му се усмихне широко и да се надява (безнадеждно), че спонтанно ще се разбъбрят за нещо съвсем обикновено, например теорията за Големия взрив. В мига, в който чула звънеца, оповестяващ края на учебния ден, тя се изстреляла пред главния вход и зачакала.

Последвала Брендан и приятелите му до дворната врата на училището без да я забележат, което се оказало по-трудно, отколкото си представяла. Те изобщо не бързали и всеки път, когато спирали, била принудена да се навежда и да се преструва, че оправя връзките на обувките си или тършува из чантата си, или просто стои и гледа втренчено в далечината, сякаш търси вдъхновение. Накрая все пак упоритостта й била възнаградена: момчетата излезли и се отправили към автобусната спирка. Тя се приближила плътно зад Брендан — положение, което до тази сутрин можела само да жадува в най-смелите си мечти. Той обаче не й обръщал абсолютно никакво внимание, колкото и да му се усмихвала.

Когато пристигнал номер 23А и двуетажният автобус отворил вратите си, подредената опашка се разпаднала на нещо, наподобяващо хаотичното движение на свободни електрони, и я изблъскали най-отзад. Докато успее да се качи, Брендан и приятелите му изчезнали на горния етаж. Тя ги последвала, но всички места били заети. Не можела да направи нищо, затова само въздъхнала и слязла долу.

Десет минути по-късно, когато автобусът пристигнал на нейната спирка, тя била толкова ядосана, че й идело да крещи. Разбира се, не го направила. Докато фучала към къщи, решила, че дори няма да се обърне, за да го погледне за последен път. Ожесточението й обаче бързо се изпарило, когато си представила как Брендан стои на задния прозорец с лице, залепено на стъклото, и очи, които трескаво я търсят. Обърнала се, но не видяла нищо подобно. И се намразила още повече, понеже виждала надежда там, където изобщо не съществувала. Мразела се, защото била така очевидно лишена от самоуважение.

Заваляло и тя решила, че трябва да се промени — в смисъл, че трябва да започне да контролира живота си — и първото нещо, което й хрумнало да направи, било да промени настроението си, като си купи нещо хубаво. Отворила портмонето си, за да види колко пари са й останали — цифром и словом 2,70 лири. Тъй като не била съвсем сигурна какво точно й се иска, тя се запътила към вестникарската будка в горния край на улицата и се залепила за рафтовете със списания. Точно това й трябвало.

Искала списание, което да откликне на чувствата й.

Списание, което да я разбира по-добре, отколкото тя самата разбирала себе си.

Списание, което просто да я накара да се почувства по-щастлива.

Прегледала заглавията на изданията, предназначени за нейната възрастова група — „Смаш Хитс“, „Мис“, „19“, „Ти Ви Хитс“, „Топ оф дъ Поп“, „Тийн Сийн“, „J17“, „Блис“, „Шугър“ и „Луукс“ и моментално се почувствала по-добре. Сякаш открила приятели, които отчаяно търсят нейното внимание. Знаела, че трябва да избира внимателно. Не можела да си позволи никакво разочарование. Всички корици изглеждали еднакво — красиви млади момичета или поп звезди с безукорна кожа и съвършени мерки й се усмихвали ведро от лъскавите страници. Колкото до съдържанието, не успявала да открие разлика — мода, грим, прически, интервюта с поп звезди, съвети как да се държиш с момчетата и очерци за приятелството.

След няколко минути направила своя избор. „Тийн Сийн1 — списание за готини момичета“. Избрала го, защото било десет пени по-евтино от останалите. Освен това й харесали лилавите сенки за очи, с които било гримирано момичето на корицата и се надявала, че вътре ще научи каква марка са. Имало и подарък — лепенки за татуировки, които според нея били малко бебешки, но ставали за майтап, а освен това колонката за съвети „Питай Адам“ била най-добрата. Всъщност с приятелките й се присмивали на момичетата, които пишели до тези колонки, но тя знаела, че, когато опре до момчета, е толкова безпомощна, колкото и връстниците й от писмата. Обичала и проблемните страници — те й давали чувството, че не е единствена на този свят. Че не е ненормална, нито луда. Че всички съмнения и страхове, които я изпълват и блуждаят в главата й, могат да бъдат разрешени благодарение на рубриките „Скъпа Пам“, „Питай Адам“, „Искрено и лично с доктор Малори“, „Говори за момчетата със Стивън“ и „Сподели проблемите си с Ан“.

Списъкът на рубриките бил безкраен. Но „Питай Адам“ била най-добрата.

Взела си едно списание и отишла да го плати. Касиерът сканирал баркода, чекмеджето иззвъняло и се отворило, тя подала точно пари и си тръгнала.

Теорията за хаоса твърди, че нещо толкова просто като това, една пеперуда да размаха криле преди милиони години, е в състояние да промени световните събития. Е, ако е вярно, то за мен — Дейв Хардинг, щастливо женен музикален журналист, точно това е моментът, в който моята пеперуда излетяла във въздуха, а теорията за хаоса се превърнала в хаотична действителност.