Вечеря за двама

на работа

В понеделник сутринта малко преди десет сядам на бюрото си и включвам компютъра, заслушан в тихичкото му цвърчене за „добро утро“. Както всички добри чиновници, и аз нямам намерение да го използвам в близкия половин час, но го включвам само за да обявя пред света намеренията си, че скоро имам намерение да се заловя за работа. В „Лаудър“ е прието да се работи до късно, така че шефът не се тревожи много-много, когато някой от нас не дойде точно в десет сутринта — в девет случая от десет обикновено си отспиваме заради ангажиментите от предишната нощ — концерти, купоните след тях, жива музика, изобщо, изпитанията, на които се подлагаме в името на работата си. Аз обаче не съм ходил на подобни среднощни мероприятия от доста време. Просто нямам желание.

Рутинната ми програма за първия половин час работа включва закуска на бюрото — препечена кифличка с кафе — след което преглеждам всекидневната преса. Но днес в офиса е пристигнал новият брой на нашето списание, така че започвам да го прелиствам. Обичам да препрочитам материалите, които аз съм написал. От лявата ми страна редакторът Бил Рийд седи с крака върху бюрото и слуша промоционален запис от новия албум на Бъста Раймс на редакционната уредба, отдясно щатният автор Джон Касиди преглежда сутрешната си поща. На бюрото отсреща помощник-редакторът Марк Атууд спори по телефона с приятелката си. Всички от дизайнерския отдел са седнали пред компютрите си в задната част на офиса. Тримата от производствения отдел са в центъра на офиса, а останалите от редакцията — Кол Кемпбъл, редактор на новините, и Лайъм Бърк, младши автор, са потънали в разговор край принтера. Единственият, който липсва, е Ник Рандал — главният редактор на „Лаудър“.

Тъкмо се готвя да започна с прегледа на новия брой, когато Криси ми връчва старомодна паметна записка. Всеки ден получавам поне дузина бележки по имейла, повечето от които пренебрегвам, защото обикновено с отнасят за досадни теми като канцеларските материали. Бланката в ръцете ми обаче е знак за лоши новини. Тя казва: „Не ме пренебрегвай!“ И докато заедно с останалите си колеги се отправям към заседателната зала, както призовава записката, стомахът ми тревожно се свива Доста точно предчувствам какви ще бъдат лошите новини, които предстои да чуя.

спад

Пристигнали са последните данни за продажбите на „Лаудър“ и новините са лоши. Списанието ни отбелязва най-силен спад на читателска аудитория не само сред музикалните заглавия, но в целия издателски сегмент. Статистика като тази, както ни обяснява заместник изпълнителният директор, може да означава само едно: „Лаудър“ ще бъде закрит незабавно. Заради непрекъснато падащия ни тираж Изи още миналата година ме бе предупредила да напусна кораба, но аз я уверявах, че така е в цялата музикална индустрия. Ако поп изпълнителите не пускат високопрофесионални албуми, за които хората искат да четат, нищо чудно, че трябва да се борим, за да задържим продажбите. Освен това бях убеден, че „Лаудър“ може да се измъкне от затишието с издути платна.

Закриването на едно списание не е голяма изненада в този бизнес и ми се е случвало по-често, отколкото бих искал да си спомням. Започнах първата си работа като музикален журналист на свободна практика през далечната 1992 година в „Старт“ — списание, което спря след първите осем броя. След това, тъй като твърдо бях решен да не правя нищо друго освен да пиша за музика, си изкарвах хляба като от време на време подготвях прегледи за седмичния музикален вестник „Саунд Клаш“, преди да преглътна гордостта си и да продам свободата си заради няколко заглавия, които никога няма да се изявят в биографията ми: „Ти Ви“, „Кейбъл енд Сателайт Плас“ и „Кериърс Чойс“. Намерих първата си работа на постоянен договор като стажант журналист в едно ново музикално издание, наречено „Компакт“, което спря само след два броя. Шест месеца по-късно станах щатен журналист в „Ъп“ — списание за музика и лайфстайл, насочено към мъжката аудитория от 18 до 25 години, което просъществува две години. След него работих на хонорар за „Билоу Зироу“ — универсално списание за мъже и жени, сгромолясало се след около година. Към този момент обаче репутацията ми като автор вече бе достатъчна, за да ми осигури поста старши редактор в „Лаудър“. Задържах се в него пет години, повече отколкото на която и да е друга работа. А ето че сега и това свърши.

Като се има предвид относително приличното обезщетение и очакването, че няма да бъде толкова трудно да си намеря друга работа, съм доволен от новопридобитото си положение на безработен. Може пък това да е тласъкът, от който се нуждая, за да направя нещо ново. Обичайният изход за един трийсет и кусур годишен музикален наемен писач е да се насочи към издания за по-възрастната аудитория, които за мен са равнозначни на някой от онези ужасни концерти, възраждащи осемдесетте, на които оплешивяващи останки от някога велика банда манифестират по сцената, без да си дават сметка за пародията, в която са се превърнали. Другата възможност е да отида в някой национален вестник като един от рок критиците, чиито снимки стоят до колонките им. Неколцина музикални журналисти, от които се възхищавах в моята младост, го направиха, и въпреки че е приличен компромис, не мога да спра да мисля, че повече напомня на признаване на поражението. Какъв е смисълът да пишеш за хора, които нямат достатъчно интерес към музиката, за да си купят специализирано издание? Защо да си правиш труда с музикален преглед, когато единственото, което читателите ти искат да прочетат, е кой диск да си купят, за да озвучат следващото си вечерно парти? Искам да продължа да пиша за музика и да пиша за аудитория, която ще я оценява по начина, по който трябва да се оценява: когато музиката е в сърцето и главата ти и означава за теб повече, отколкото животът и смъртта.

купувам

Девет вечерта е, седя на стола в кухнята и пия бутилка бира „Бекс“, докато Изи приготвя вечерята. Прекарал съм по-голямата част от моя свободен ден заедно с бившите ми колеги в „Орела“ на Чаринг Крос Роуд в опити да удавим колективната си мъка. Щом бе научила новината за закриването на „Лаудър“, Изи ми звънна по мобилния. Беше сърдита, че аз не съм й се обадил веднага. Преговорихме различните възможности и скоро осъзнахме, че нещата не са чак толкова лоши. Да, наистина трябваше да плащаме ипотеката, кредитната карта и банковия заем, но благодарение на парите, които Изи бе наследила от баща си, имахме достатъчно спестявания в различни сметки с високи лихви, за да не изпадаме веднага в паника. И преди се бях справял с подобни удари, а жена ми бе сигурна, че и сега ще се справя. Междувременно просто трябваше да си намеря някаква работа на свободна практика и имайки това наум, Изи е първата, която ми отправя предложението.

— Защо не напишеш нещо за „Фам“ — казва тя, докато мие ръцете си под чешмата. — Ти си добър — продължава. — Би могъл да водиш една от онези прочувствени рубрики от типа „За какво мислят мъжете“. Само да видиш какви момчета ни пишат тези неща — съмнявам се, че някой от тях е имал връзка с момиче не само в близкото минало, така че на кого му пука какво мислят те? Ти си готин мъжкар, който слуша сериозна музика на своята сериозна уредба със сериозните си слушалки, защото партньорката му не позволява да я пуска високо, тъй като гледа телевизионни сериали с мускулести типове. Съществуват милиони като теб и аз съм напълно сигурна, че 90% от читателките на „Фам“ си имат по един такъв вкъщи — смее се тя. — А ти си много добър в тази работа, Дейв. Жените ще си падат да знаят какво става в главата ти. Какво говоря? И аз си падам.

Колкото и да уважавам работата на Изи, дълбоко в сърцето си й прощавам само защото е момиче. Истината е, че не мога да понасям тъпотиите на женските списания. Мразя хороскопите и здравните колони. Мразя страниците, посветени на мода и грим. Особено мразя съветите за секс от рода на „как да постигнем многократен оргазъм“ и безкрайните статии за това как да направим връзката ни „продуктивна“. За мен да пишеш за музика, означава да пишеш за наистина важните неща в живота, докато да пишеш за любовните взаимоотношения е страхотен начин да убедиш модните къщи, фирмите за козметика и производителите на замразени нискокалорични храни да участват с реклами за милиони лири.

— О, благодаря — отвръщам — но без мен. Аз съм музикален журналист, Изи. Това мога да правя. Не мога да пиша за чувства. Не мога да пиша за сърдечни връзки. Всичко това е прекалено…

Дори не се старая да завърша изречението. Изи се разсмива, очевидно развеселена от ужаса, който мисълта да пиша в списание „Фам“ предизвиква у мен.

— Прав си, предполагам — съгласява се тя. — Ужасна идея. Не мога да си представя, че ще напишеш дори едно изречение за нас. Нямаш подходящата настройка. Ако те помоля за текст на тема какво мислят мъжете, ще напишеш само една дума — „нищо“.

— Вярно е — казвам. — Тук, освен голи жени, няма нищо друго — почуквам с пръст по челото си. — Мъжете са визуални създания. Ако мислим за нещо, в девет случая от десет то е нещо точно под носа ни. Като това например — махам към юката върху кухненския телевизор. — Не мога да преброя колко пъти, щом включа телевизора, започвам да размишлявам за това цвете — какво ли би си мислило, ако цветята можеха да мислят, дали ще умре, ако си няма саксия, как е възникнала думата „юка“ и дали звучи глупаво, или не. Накрая се хващам, че мисля само за голи жени, и си лягам.

— Под голи жени имаш пред вид мен, предполагам? — ухилва се Изи. Чувала е моята тирада много пъти и признава, че я намира мила.

— Разбира се. Искам да кажа, скъпа моя жено, че в главата ми няма нищо друго, никакви тайни мисли; само мисълта за изключителното разнообразие на растенията от рода „юка“.

— Наистина ли си мислеше за юката миналата нощ?

Кимам.

— Значи можеш да мислиш разни глупости за юката просто защото е точно пред очите ти, а не да използваш това време далеч по-мъдро, например, като мислиш за мен?

Кимам отново.

— Прав си — съгласява се Изи, като намалява огъня под тенджерата със спагети. — Би трябвало да запазиш тези ценни размисли за себе си. Много съм щастлива, че съм се родила момиче. — Тя ме целува и изцежда спагетите. — Дейв?

— Ъхъ?

— Какво мислиш точно сега?

— Сега?

— Да, сега.

— Мисля си за оня пич, който е изобретил спагетите. Как му е дошла такава велика идея в главата и дали, нали разбираш, е имало провали, преди да се стигне до успех. Например неща, които са можели да станат спагети, по не са.

— Знаеш ли какво? — усмихва се Изи. — Понякога наистина те мразя.

— Знам.

Но истината е, че не съм си и помислил за спагетите. Мислех и все още мисля за Изи — каква страхотна жена, каква фантастична съпруга е тя и каква прекрасна майка би излязла от нея.

сън

Събота сутрин е, няколко седмици по-късно. Навън има сняг и апартаментът ни е леден, защото централното отопление ни играе номера. Изи и аз лежим в леглото и преглеждахме сутрешната преса — „Индипендънт“, „Гардиан“, „Таймс“, „Телеграф“ и „Мейл“ и всичките им приложения. За нас, както и за повечето журналисти, работещи в списание, това е важен навик, защото първото нещо в понеделник, от което повечето от нас се боят, са оперативките, на които трябва да предложим свежите си идеи за следващия брой. В девет случая от десет обаче никой не ражда такива, ето защо ги крадем от съботните и неделните броеве на вестниците. По ирония на съдбата повечето журналисти от вестниците, които излизат през уикенда, също нямат идеи за своите оперативки, освен онези, които са откраднали от списанията — един вид симбиоза между месоядни.

— Ще погледнеш ли това? — размахвам пред лицето на Изи вестника, който чета от половин час.

— Да погледна какво?

Показвам й снимката на една селска къща в Кумбрия на пета страница на „Таймс“ в раздела „Недвижими имоти“. Странното е, че никога не поглеждам раздела за имоти, нито пък Изи. Обикновено трупаме тези страници в кухнята, тъй като по размер отговарят точно на коритото, в което се облекчава Артър.

— Виждаш ли тази селска къща? — питам, показвайки снимката с носа си, защото все още държа вестника с две ръце. — Струва малко повече от цената, която платихме за този апартамент.

— Е, и?

— Ами можем да го продадем и да се преместим да живеем там. Какво ще кажеш?

Тя се вглежда по-внимателно.

— Пише, че се нуждае от сериозен ремонт.

— Колко му е да го направим.

— Дейв, ние няма да правим нищо. Обикновено наемаме хора, които да свършат тази работа вместо нас.

— Можем да напуснем Лондон. Това ще улесни живота ни.

— Като си купим селска къща?

Кимам.

— Хайде да го направим — казва Изи.

— Наистина ли?

— Не, шегувам се — отсича тя.

— Аз обаче съм сериозен. Смятам, че трябва да обмислим възможността да се преместим в провинцията.

— Защо?

— А защо не?

— Но какво ще правим в провинцията? — пита тя, като се завърта на една страна, за да се върне към статията си.

— Всичко, което си поискаме. Ти можеш да напишеш роман. Аз мога да работя на свободна практика или… откъде да знам.

— Забелязал ли си, че единствената причина, поради която можем да си позволим ипотеката, е, че живеем в Лондон?

— Да. Живеем тук, за да печелим добри пари, но животът е прекалено скъп. Ако се преместим, ще печелим по-малко, но ще получаваме повече срещу парите си.

— Точно така. — Тя прави пауза, изчаквайки ме да кажа още нещо. Аз си мълча. — Тогава? — продължава Изи. — Съгласен ли си да останем в Лондон, докато остареем и побелеем?

— Предполагам — отговарям, но очите ми прескачат на едно имение от шестнайсети век в Еършир за 1,4 милиона лири — без пари.

Настъпва продължителна тишина, след което Изи се обръща към мен с въздишка.

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Да.

— Знаеш, че имаме това малко и дребно нещо, наречено ипотека, нали?

— Така ли?

— Да, точно така. И то между другото означава, че всеки месец трябва да плащаме на банката определено количество пари, за да не ни вземат дома. Това е доста просто споразумение между тях и нас — с изключение на изискването, че трябва да имаме известна сума в банката.

— Искаш да си намеря работа. Това ли искаш да кажеш?

— Точно това.

— На твое място не бих се притеснявал — изричам безгрижно. — Ще си намеря някаква работа. Мисля по въпроса. Имаме доста приятели в бизнеса, един или двама все ще ми подхвърлят някое парче на хонорар. — Замислям се за момент. — Знаеш ли какво? Ще ти кажа нещо, само за да ти покажа колко съм готин. Съгласен съм дори да ти напиша статия на тема сърдечни връзки. — Намигам й с единствената цел да я подразня. — Нещо хубаво и затрогващо за мъжете. Не може да е чак толкова трудно, а?

— По-трудно отколкото си мислиш — отвръща тя.

— Е, какво да напиша?

— Всичко, което поискаш.

— Колко ще получа?

— Триста и петдесет лири. Това е стандартният хонорар за нов сътрудник.

— Ще го направя за четиристотин.

— Триста и петдесет. Съгласявай се или довиждане.

— Съгласен, но при едно условие.

— Какво?

— Да спя с редакторката, която ми уреди работата.

пиша

Започвам да пиша материала в неделя късно следобед, докато Изи преглежда неделните вестници. Първоначално не приемам работата на сериозно и първите ми наброски са толкова ужасни, че прибавям още и още, редактирам и зачерквам и пак дописвам и пак редактирам. Когато го завършвам в понеделник следобед, очеркът е 1200 думи, прекалено дълъг, поувлякъл съм се. Чувствам се странно, пишейки статия за подобен читателски кръг. Имам усещането сякаш използвам някаква различна част от мозъка си. Но в същото време изпитвам истинско облекчение, че не се налага да търся надути синоними за „боклук“, нито да свалям от запис плещенията на някои певци, опитвайки се да ги направя да звучат разбираемо. Фактически за пръв път от доста време съм искрено вдъхновен от работата, която върша. Докъм три часа успявам да съкратя статията до 800 думи. Озаглавявам я „Изкуството да говориш без думи“ и я изпращам по електронната поща на Изи в офиса.

говоря

впоследствие

Изи харесва статията. Всъщност я харесва толкова много, че изпраща копия до всички във „Фам“ — да се позабавляват. Оценката — написаното е толкова сполучливо, че ще го пуснат в следващия брой. Чувствам се много гот. Сякаш съм в началото на нещо ново. Толкова съм въодушевен, че, както бях обещал на Изи, през следващата седмица се обаждам на всички приятели в бранша. Предлагат ми прилично количество поръчки — няколко отзива за концерти за национален вестник (които приемам), два обзора за следващата седмица в „Лууп“ — музикално списание, което бе основен конкурент на „Лаудър“ (отхвърлям ги поради гордост), безкрайно много призиви да подпомогна едва кретащи музикални уеб страници (които също отхвърлям). Никое от тях обаче не ме привлича така, както статията за „Фам“. Всичко ми изглежда толкова сухарско и до болка познато, че едва съумявам да се мотивирам. Дори сериозно се замислям дали да не променя кариерата си, да започна нещо различно от музикална журналистика. Например да стана гимназиален учител но английски или да взема следдипломна специализация. Привлича ме всичко с изключение на онова, с което съм се занимавал през последните десет години.

избор

В осем часа вечерта следващия петък Изи, нашите приятели и аз сме в местния видео клуб на Фортис Грийн Роуд. Клубът е пълен с хора като нас… понатрупало години поколение, за което да си седиш вкъщи и да гледаш видео се превръща в заместител на „да обиколим клубовете и да прекалим с пиенето“. Тук сме повече от половин час и все не можем да постигнем съгласие. Лий е гледал всичко, което предлага видеотеката. Стела и Джени са гледали „Гладиатор“ два пъти, докато е вървял по екраните, и искат да го гледат отново. Изи настоява да вземем „Перфектна буря“, защото бил пример за най-добрата кинематография, която изобщо можела да се види, а не защото, както подчертава с доволна усмивка тя, е обсебена от идеята да поглъща образа на Джордж Клуни, облечен в мокра фланелка. Тревър, който е голям почитател на плоските холивудски комедии, не може да избере между „Ах, тази Мери“ и „Американски пай“, но е съгласен да приеме нашия избор.

Единственият човек, който не изказва мнение по въпроса, съм аз. Не съм решил все още, защото обикалях из магазина и гледах рафтовете с излезли през годините видеокасети, като си съставях наум списък на филмите с бебета. Ето междинния резултат: „Трима мъже край люлката“, „Да отгледаш Аризона“, „Виж кой говори“, „Девет месеца“, „Бебето на Розмари“, „Тя ще има бебе“.

Списъкът можеше да бъде забавен, ако не е толкова тъжен.

ден

Късно същата нощ, след като сме изгледали „Гладиатор“ и вечеряли пица, не мога да заспя. Опитвам се да определя защо толкова отчаяно искам да бъда баща. Стигам до заключението, че желанието ми вероятно е по-малко свързано с тиктакането на въображаемия биологичен часовник — въпреки че сигурно и това има някакъв смисъл, и повече с връзката ми с Изи. В края на краищата, това си е класическият гвоздей в телевизионната сапунка — жената забременява с надеждата, че ще обвърже по-силно мъжа си — само че в случая жената съм аз. Освен това не смятам, че има нещо сбъркано във връзката ми с Изи. Аз я обичам. Тя мен също. Понякога се караме за глупости, но винаги се одобряваме. Къде е проблемът?

Чудя се дали съм отегчен, защото толкова дълго време съм само с една жена. Но отговорът отново е не. Щастлив съм с нея. Щастлив съм, че сме заедно. Много хора наричат нашия начин на живот завиден. И двамата имаме (по-точно аз имах) добра кариера, а благодарение на парите, които Изи наследи от баща си, стъпихме в сферата на собствеността без да е необходимо да ипотекираме душите си. В известен смисъл притежаваме всичко — но някак си то няма никакво значение.

Разбира се, аз не смятам, че животът ни е безсмислен без бебе. По-скоро чувствам, че детето ще ни донесе допълнителна причина да ставаме сутрин, да се стараем да постигнем нещо. Някои хора не се нуждаят от допълнителна причини, за да върви животът им. Знам това, защото бях един от тях. Но някъде по пътя преминах в противниковия лагер — сега съм от онези, които се нуждаят от деца, както се нуждаят от въздух, за да дишат. Никога не съм харесвал прекалено силно да имам нужда от някого или от нещо. Едно от нещата, които ме привлякоха най-много у Изи, беше, че тя е тъй силна, тъй независима. Може би това е проблемът ми — след цялото време, което сме преживели като отделни личности, сега искам да бъдем едно.

младост

Вторник сутринта е. Седя на кухненската маса пред портативния си компютър и пиша статия за концерта, на който бях предишната вечер. Мобилният ми звъни. Дисплеят твърди, че „номерът не може да бъде идентифициран“.

— Ало?

— Здрасти, Дейв, аз съм.

Джени.

— Здрасти, Джен. Какво мога да сторя за теб?

— Какво правиш?

— Пиша статия за един концерт.

— Добри ли бяха?

— Кои? Групата ли?

Тя се разсмива.

— Ами да, групата. Разбира се, че за тях говоря.

— Не бяха особено оригинални.

— Това ли смяташ да напишеш в рецензията си?

Този път аз се засмивам. Джени никога не ме разпитва за музика, ако няма намерение да ме помоли за нещо друго.

— Какво целиш? — осведомявам се.

— Нуждая се от огромна услуга.

— Давай.

— Току-що прочетох онази статия, която си написал за списанието на Изи и… е, чудя се дали няма начин да направиш нещо и за мен.

— За какво?

— Съвсем кратко материалче. Четиристотин думи, не повече. Мисля, че за теб ще бъде много просто. Ти наистина си талантлив. Ще изкараш лесни пари.

Долавям отчаяние в гласа й.

— Хлапешка статийка за лъжите, които момчетата в пубертета говорят на момичетата — продължава тя. — Няма да ти отнеме много време и макар да знам, че винаги си се шегувал с работата ми, аз…

— Добре, имаш я — потвърждавам.

— Какво?

— Казах, че ще я напиша. Остава ми съвсем малко, за да довърша тази рецензия. Още половин час и се хващам за твоя опус.

— Дейв — изрича Джени, — ти си един истински спасител.

пиша

повече

Когато след обеда се връщам в апартамента, на телефонния секретар има съобщение от Джени. Обаждам се и секретарката й веднага ме свързва.

— Здрасти, Дейв — казва тя. — Направо съм влюбена в статията ти. Добра работа!

— Наздраве — отвръщам. — Затова ли си ми звъняла? За миг си помислих, че нещо не е наред.

— Не, просто е перфектна.

Долавям нотка на несигурност в гласа й. Сякаш иска да ми каже още нещо, но не смее.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя въздъхва едва чуто.

— Работата е, че искам да те помоля за още една услуга и се чувствам зле, защото сме приятели и не ми е гот да си мислиш, че те изнудвам емоционално, макар че съм го закъсала отвсякъде, ако не го направиш.

— Но, Джен! Ти май наистина ме изнудваш!

— Знам — смее се тя. — Но се налага, разбираш ли? Добре, набързо ще ти обясня всичко. Тук съм останала почти без персонал, а тази сутрин получих увеличение на бюджета на списанието, което означава, че следващите три броя ще имат като приложение безплатен подарък, което означава…

— Че крайните сроковете за броевете са изтеглени напред. Същото ставаше, когато продавахме „Лаудър“ с безплатен диск.

— Точно така. За няколко седмици ми е необходима помощ в редакционната работа. Би било подходящо за теб, Дейв. Ще бъдеш на хонорар, ще можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, стига работата да върви. Не искаме нищо особено: да прегледаш някой и друг албум или сингъл, да направиш няколко интервюта с тийнейджърски поп идоли и ако стане нужда, да напишеш материал като онзи, който току-що ми изпрати. Все неща, които можеш да вършиш със затворени очи. — Тя спира и добавя: — Е, съгласен ли си?

Замислям се за миг. Джени е права. Работата наистина е проста. Единственото нещо, заради което не съм напълно сигурен, съзнавайки, че снобея, е определената липса на интелигентност в това, да пишеш за тийнейджъри. Мина времето, когато бях журналист, пишещ на парче и готов да надраска всичко, което поискат от него, стига да му платят.

Страхувам се, че като се разчуе как първата ми работа след закриването на „Лаудър“ е била в списание за тийнове и как съм писал за „Фам“, хората ще си помислят, че съм се предал. Че вече не съм сериозен журналист. Ако съществува едно-единствено изискване към музикалния журналист, това е да бъде сериозен. От друга страна си напомням, че искам да пиша за музика, но за аудитория, която я оценява. А на света няма друга аудитория, която да чувства музиката по-дълбоко и по-искрено от тийнейджърките. Може пък техният ентусиазъм да ме зарази. Може отново да възвърна страстта си към музиката. А може да е кошмар отначало докрай.

по-малко

— Не разбирам, Дейв — казва Изи, когато й се обаждам в офиса и й съобщавам, че съм се навил. — Защо списание за хлапачки? Познаваш достатъчно хора, готови да ти дадат работа на хонорар в подходящи музикални издания. Няма да ти хареса. Едва ли има по-идиотско списание, в което да работи трийсет и една годишен мъж. Не знаеш нищо за поп музиката, която слушат тийнейджърите. Само като чуеш някой сладникав припев по радиото, ти се държиш сякаш ще оглушееш завинаги. Аз не съм чувала и шейсет процента от групите, за които пишеше в „Лаудър“, а смятам, че съм в час. Накратко, ти знаеш нищо за тийнейджърите.

Изи е права. Освен детските канали, които издържам не повече от десетина минути в събота сутрин, не съм обръщал никакво внимание на света на подрастващите. Понякога разни звукозаписни компании по погрешка изпращаха в редакцията на „Лаудър“ дискове с поп музика, а аз дори не си правех труда да ги извадя от опаковките. Просто ги трупах до бюрото си и когато кулата станеше достатъчно висока и заплашваше да се срути, ги занасях в един магазин за компактдискове на старо в Сохо и ги заменях срещу пари.

— Ще се оправя — уверявам я.

— Добре — въздиша примирено тя. — Но като си казал „а“, ще трябва да кажеш и „б“. Откакто написа онази статия за „Фам“, шефката настоява да те убедя да водиш редовно рубрика от рода на „Мъжката гледна точка“. Казах, че няма да го направиш за нищо на света, но какво ти пречи сега?

— Колко редовно е това „редовно“?

— Всеки месец.

— Няма ли да ми дойде нанагорно, а?

— Рубриката ще се нарича „Глас мъжки“ — почти като глас Божи, но не съвсем. Ще ти публикуваме и снимка, на която да изглеждаш доволно привлекателен.

Разсмивам се и в същото време стомахът ми се свива.

— Занасяш се! Аз да говоря от името на всички мъже.

Изи добавя:

— Отмъщавам ти за времето, което прекара, мислейки за онази юка.

добре дошъл

В девет и петдесет и пет на другата сутрин стоя пред въртящата се врата на Палас Билдинг 112 на Тотънхам Корт Роуд, където се помещава „Питърсбъроу Пъблишинг“. Няколко човека пушат отвън. Приличат на журналисти. Влизам в сградата и се отправям към рецепцията, за да се запиша. Пред мен има доста голяма опашка от хора, повечето от които, доколкото успявам да чуя, са на хонорар и чакат да получат временен пропуск. Използвам времето да разгледам кориците на списанията, които висят на стената до асансьорите. „Питърсбъроу“ не е голямо издателство като Би Ди Пи, но държи няколко доста известни заглавия. Освен „Тийн Сийн“ тук са „Стилисимо“ — за женска мода, „Ню Ю“ — за женско здраве, „Топ Уийлс“ — за автомобили, „Бърн“ — за хеви метъл, „Метросаундс“ — за танцова музика и лайфстайл, „Глос“ — за унисекс мода и лайфстайл и накрая „Гроу“ — градинарство и цветарство.

Получавам пропуск и се качвам с асансьора на третия етаж, сетне преминавам по къс коридор. Веднага отгатвам къде е редакцията на момичешкото списание, защото вратата е обсипана с лепенки с надписи от рода на: „Целуни ме бързо, прегърни ме здраво“ и „Уау“, както и с най-противния ми „Здравей, голямо момче“. В средата има голям плакат на Леонардо ди Каприо от филма „Плажът“. Някой е написал на гърдите му „Бог на любовта“. Чувствам се заплашен.

Поемам дълбоко въздух, отварям вратата и влизам. Никой не вдигна глава. Да се пренебрегват непознати в редакциите на списанията е стандартна практика, така че не ми прави особено впечатление. Всъщност помага ми да се ориентирам в обстановката. Всички в „Тийн Сийн“ са изключително заети — звънят телефони, принтерите плюят страници, а за фон се носи музиката на някаква момчешка банда.

Докато се оглеждам, забелязвам две неща — първо, че съм единственият мъж, и второ, че съм единственият над двайсет и пет години. Всички от персонала на „Тийн Сийн“, от редакторите до графичните дизайнери, са облечени, сякаш са част от някаква супер модна двайсет и няколко годишна тайна армия — вдигнати коси, пуснати коси, слънчеви очила на главата, безкраен брой хибриди на войнишки панталони, дизайнерски джинси, поли от деним, тениски с емблеми и надписи и маркови спортни обувки.

Чувствайки се абсолютно не на място, приближавам момичето, което седи на най-близкото до вратата бюро и се заглеждам в екрана на компютъра й. Както и другите, тя също е в началото на двайсетте, но изглежда още по-млада по начин, за който едва си спомням. Носи тениска с логото на американските хип-хоп идоли Рокъс Рекърдс, дълга дънкова пола и синьо-бели маратонки Адидас. Забелязвам, че лявата страна на носа й е леко назъбена — сигурно е имала пиърсинг през студентските си години, след което е решила, че е по-добре да го свали. Притежава изтънчена красота — момиче от типа, което моята с десетина години по-млада версия със сигурност би намерила за привлекателно. Сега крехката й фигура буди у мен чувства, които са повече братски, отколкото сексуални.

— Аз съм Дейв, музикантът — представям се. — Джени, главната редакторка, ме очаква.

Тя се обръща и ме заглежда.

— Здрасти Дейв, музиканте. Аз съм Фран Митчъл, младшият редактор. Джени, главната редакторка… — очите й се стрелкат към задната част на офиса — … има срещи цялата сутрин.

Усмихвам се. Саркастична с непознати — стилът ми харесва.

— Тогава ще я почакам. Може ли? — питам.

Тя отлепя една бележка от екрана на съседния компютър, прочита я и ми я подава.

— Пише да се разполагам като у дома — обявявам.

— И аз мисля, че точно това пише — сочи тя съседното бюро. — Тук живеят сътрудниците на хонорар, когато идват в редакцията. Вземи си стол и ще ти покажа мрежата. — В този момент звънва телефонът й. — Ало? — кима, заслушва се, сетне покрива с ръка слушалката. — Трябва да говоря. Нали нямаш нищо против? Няма да е дълго.

— Не се притеснявай — сядам на бюрото, включвам компютъра пред себе си повече по навик, отколкото от желание да правя нещо и се оглеждам. Обстановката в „Тийн Сийн“ е много по-модерна от онази, с която съм свикнал в „Лаудър“. Целият редакторски персонал работи на нови цветни макове5, бледосивите бюра не са надраскани, а мокетът не е покрит с петна от кафе. Офисът изглежда и доста по-светъл — едната стена на залата е заета с огромни прозорци, които пропускат естествената светлина. Край отсрещната се издигат високи шкафове с книги, списания и папки. Общо взето изглежда приятно място за работа.

— Извинявай — Фран оставя телефона. — Трябваше да чуеш това. Истинска история на читателка, която гоня от три седмици. Някакво четиринайсет годишно момиче е дотам хлътнало по актьор в сапунка, че седмици наред бивакувало край къщата му. Между другото, преди месец, не знам по какъв начин, не съм сигурна, че е бил напълно законен, успяло да се снабди с чифт гащи. От простора му. Страхотна история, нали!

— Така ли?

— Ами да, нашите читателки ги обичат. Придават им увереност, че има и други като тях. Нали разбираш — че не са абсолютни идиотки. Защото онова, което трябва да помниш за момичетата в тийнейджърска възраст, е, че в крайна сметка всички са само на крачка от пълното откачане. Знам го, защото съм го изживяла на собствения си гръб.

— Тийнейджърките — повтарям, като драскам думата на гърба на бележката, — пълни откачалки.

Подчертавам последните две думи.

— Мислиш, че се шегувам, нали? — усмихва се Фран.

— Не — отричам. — Но знаеш ли какво? Точно това ме нокаутира.

чакам

Чакам Джени повече от час, тя се появява за кратко, казва „здрасти“ и изчезва на друга среща, без да ми обясни какво да върша. За да се забавлявам, започвам да работя върху следващата си колонка за „Фам“, но не напредвам особено. Разкъсвам се между желанието да напиша защо фундаментално право на мъжете е да оставят дъската на тоалетната чиния вдигната и защо е невъзможно представителите на силния пол да правят няколко неща едновременно. Тъкмо решавам да отскоча до най-близкия павилион за пакетче солети, когато Фран, която през последния половин час трака отнесено на компютъра си, неочаквано пита:

— Я ми кажи, Дейв, музиканте, какво правиш тук? Не че е лошо да си тук… но нали разбираш, нещо не се връзваш с това място.

— Така ли?

— Не си прави майтап с мен. Знам между другото, че си известен музикален журналист. Четях нещата ти в „Лаудър“, докато бях в университета, но само защото тогавашното ми гадже си го купуваше с религиозен жар всеки месец. Така че казвай направо. Какво търсиш тук?

— Джени ми е приятелка. Помоли ме да й помогна и тъй като нямам какво друго да правя, ей ме на.

— А какво става с „Лаудър“? — Очите й се разширяват и тя добива скандализиран вид. — Да не са те уволнили?

— Не е толкова вълнуващо. Списанието фалира преди няколко седмици.

— Виж ти. Не знаех. Не съм чела музикални списания, откакто спрях да движа с мускулести гаджета. И без това всички са пренаселени с типове с гробовни физиономии, които си мислят, че колкото по-съмнителна е една банда, толкова по-велики са те самите.

— Значи няма смисъл да ти разказвам за колекцията си от редки издания на седеминчови поп сингъли — установявам. — Смятай се за щастливка. Но в „Лаудър“ имаше доста хора с много по-гробовни физиономии от мен. Моята е нещо средно.

Настъпва дълга тишина. Фран се взира в екрана на компютъра си, а чертите й издават концентрация.

— Женен си значи? — пита тя, като хвърля кос поглед към безименния пръст на лявата ми ръка, която си почива кротко върху мишката.

— От три години — потвърждавам. — Защо питаш?

— Не срещам много женени хора.

— Така ли?

— Така. Пък и ти не изглеждаш женен.

— И как трябва да изглеждам?

— По-малко на вълната на хлапетата — оглежда ме тя от глава до пети. Нося джинси, маратонки „Найки“ и древна тениска на Бийсти Бойс от годината на турнето им с Ролинг Стоунс. — Изглеждаш сякаш обитаваш тъп апартамент в Илинг с гадже, което отдавна е решило, че те мрази.

— Можеше да е така преди десет години — отвръщам и тя се смее. — А ти? — Хвърлям поглед към безименния пръст на лявата й ръка. Гол е.

— Дали съм омъжена? Няма начин. Ходя с един вмирисан и много намусен тип.

— Готин ли е? — разпитвам.

— Става.

Не се сещам следващ въпрос на тема гаджета, но ми харесва да си говорим и не искам да спирам.

— И как попадна тук? — питам доста банално.

— По обикновения начин — свива рамене тя. — Следвах. Завърших със степен по английска филология. Преместих се в Лондон с цяла банда приятели. Реших, че искам да бъда журналист в списание. Поработих тук месец и когато Дейзи — тя посочва едно болезнено кльощаво момиче, облечено с яркочервена блуза с дълги ръкави — стана старши редактор, ми предложиха мястото. Чиста случайност. Въпреки това работата ми харесва. Тя е най-хубавото нещо на света. Хората си мислят, че е много просто, защото смятат, че е лесно да пишеш за тийнейджъри, но аз съм писала и за уж възрастни списания и твърдя, че тази работа е най-трудното нещо, което някога съм правила.

Не съм убеден и това със сигурност ми проличава.

— Кажи ми — продължава тя в отговор на моята гримаса, — дали някой читател на „Лаудър“ ще зареже статията след третия ред, защото я намира за скучна? Дали някой читател на „Лаудър“ ти е пращал писмо от седем страници, за да ти обясни защо харесва материала, който си написал за любимата му поп звезда? Или те е заплашвал, че ще престане да чете списанието, защото си критикувал любимия му телевизионен сериал?

— Не — признавам. — Нашите читатели бяха доста по-тиха компания.

— Точно така. Добре дошъл в света на най-взискателните читатели, които някога си срещал. Добре дошъл на предната огнева линия.

Идеята, че след почти десет години практика като музикален журналист в не едно и две издания, ще смятам работата в тийнейджърско списание за огнева линия, ме развеселява. Телефонът на бюрото ми звънва няколко пъти и аз го фиксирам сякаш за пръв път в живота си виждам телефон.

— Звъни — установява Фран.

— Чувам.

— Тогава защо не го вдигнеш?

— Ами добре — кимам. — Обаче не очаквам никой да ме търси тук.

Фран се засмива, аз вдигам слушалката и кашлям, за да прочистя гърлото си.

— Ало, списание „Тийн Сийн“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ти ли си, Дейв? Изи е.

— Аз — потвърждавам. — Това беше първото ми „ало“ тук. Хареса ли ти?

— Страхотно — хвали тя. — Много добре произнесено.

— Как е при теб, скъпа?

— Както винаги. Имах няколко срещи. Снимките за следобед се провалиха, но като цяло всичко е наред. Сега не става дума за мен. Кажи ми, как се оправяш в света на тийнейджърите? Мразиш ли го вече?

— Всъщност не — поглеждам Фран, която е отишла в другия край на офиса. Стои пред принтера с ръце на кръста и нетърпеливо чака да излезе нещо. — Дори ми харесва.

— Това е чудесно. Наистина се радвам за теб, пък ако ще да загубя облога.

— Какъв облог?

— Хванах се на бас с Джени на един елегантен обяд, че ще се махнеш от редакцията преди да свърши работното време. — Тя се разсмива. — Намери ли си нови приятели?

— Не съвсем. Тук са само момичета.

— Нито едно момче?

— Дори и половин няма.

— Ами сега? Какво смяташ да правиш? — пита закачливо жена ми. — С кого ще си говориш за мъжките неща? Кого ще впечатляваш с енциклопедичните си знания за идиотски изгряващи банди?

— Не знам. Направо съм като Били самотника.

— А Джен? Не си ли играе с теб?

Наподобявам гласа на сърдито дете.

— Ами! Тя е същата като теб. През целия ден е на срещи, все върши разни важни работи.

В другия край на офиса Фран сърдито зарежда принтера с хартия. Това ми харесва. Харесва ми, че това момиче ме разсмива, без да произнесе нито дума.

— Всъщност… сприятелих се.

— С кого?

— С момичето, което седи на бюрото до мен. Казва се Фран. Но май я раздразних с намека, че само си губи времето в списание за тийнейджърки.

— Ти си завършил с отличен училището по сближаване — с язвителен сарказъм отсича Изи. — Наистина, подходът ти имаше успех при мен, но не съм сигурна, че ще проработи с други пиленца. Ще трябва да се помириш с нея.

— Не мога — обяснявам. — Знаеш, че не обичам да имам жени за приятелки. — Не преувеличавам. Наистина нямам никакви приятелки жени, освен приятелките на Изи или гаджетата на моите приятели. Никога не съм бил почитател на женското приятелство. То прекалено усложнява живота. Единствената приятелка, която съм имал, взех за жена.

— Тогава с кого смяташ да обядваш?

— С никого.

— О, Дейв, но това е толкова печално! Също като първия учебен ден. — Тя се засмива. — Искаш ли да взема такси и да се срещнем някъде?

— Не, не се безпокой. Честна дума, ще се оправя.

Бъбрим още малко за глупости — нищо конкретно, и аз се чувствам по-добре. Да си говоря по телефона с жена ми от работното място е едно от нещата, които наистина ми липсваха, докато си седях вкъщи. Не е същото, ако си свободен. Няма я тръпката на забраненото удоволствие. Продължаваме още пет минути, казваме си довиждане и затварям. Няколко секунди по-късно телефонът на Фран звънва и тя долита да го вдигне. След минута, през която не казва нищо и само се смее, тя поставя обратно слушалката.

— Беше жена ти — обяснява. — Току-що ме накара да й обещая да те наглеждам на обяд в случай че си самотен.

мъжкар

Фран и аз си говорим за разни случайни неща, прескачайки от една тема на друга през целия път от офиса до местната дупка за водопой и обедна почивка — винен бар, наречен „Хамптънс“. На тръгване кани няколко други момичета от редакцията да се присъединят към нас, но всички отказват. В „Стилисимо“ има разпродажба на продуктите, които козметичните фирми изпращат за представяне. Очевидно, огромен куп евтина козметика е далеч по-привлекателен, отколкото да прекараш четвърт час в напъни да любезничиш с новия в класа. Така че сме само аз и тя. Тя и аз. Чувствам се доста неловко.

— Извинявам се заради жена ми — казвам, докато седим пред бутилка бира и големи сандвичи със скариди за двама ни. — Тя е като квачка.

— Няма проблеми — успокоява ме Фран. — Не знаех, че си женен за Изи Хардинг. Голяма фенка съм на нещата, които пише. Нали тя водеше онази рубрика във „Фам“ преди няколко години? „Момичето и градът“?

— Точно така — вече знам какъв ще бъде следващият й въпрос.

— Това означава ли, че ти си „Момчето“, за което обикновено пишеше?

— И аз се надявам да е така.

Фран доволно тропа по масата.

— Имам чувството, че те познавам отдавна! — Тя изглежда искрено доволна. — Изи е една от причините да се ориентирам към журналистиката. Спомням си онази статия, която написа за врявата, която вдигало под юрганчето старото й гадже. Изпаднах в истерия. Всичките й наблюдения за мъжете и техните глупости са страхотно точни.

— Ще бъде поласкана, когато й предам. Изи обича хората, които хвалят нейната работа. Има само едно нещо…

— Какво?

— Статията, за която говориш. Онова старо гадже с креватните навици съм аз.

— Стига бе! Ти се шегуваш! — изненадва се Фран, потискайки кикота си. — Притеснява ли те, че е описала интимни подробности от живота ви в своята рубрика?

— Никак. Всъщност половината са измислици, а което не успя да измисли, преувеличи заради комичния ефект. Никой не живее толкова прекрасно и вълнуващо, като в нейните рубрики, и никой приятел или съпруг не е толкова противен, колкото ме е изографисала. Между другото аз съм доста дебелокож по отношение на подобни неща.

— Ти май си доста наперен, а? — отбелязва Фран. — Точно такъв отговор очаквам от мъжкари като теб.

— Е, заповядай.

— Обзалагам се, че никога не говориш за интимните си връзки, нали?

— Нямам нищо против. Стига да не се разплачеш.

Фран се засмива.

— Сам мъж в офис, пълен с момичета. С теб ще бъде голяма забава. Ние не си говорим за нищо друго, освен за интимни връзки. — Тя спира за миг. — Е, за интимни връзки и за прически.

През останалата част от обедната ни почивка, полагайки усилия да докаже твърдението си, Фран ми разказва главно за приятеля си Линдън. Ходят от близо две години, но не живеят заедно. Той е малко по-възрастен от нея и работи в магазин за дрехи в Камдън. Харесва ми начинът, по който говори за него — със смесица от гордост и обожание, въпреки че от онова, което чувам, имам чувството, че си пада малко идиот. Имал страхотни приятели, които правели страхотни неща на страхотни места. Започвам да се чудя дали ходи Фран движи с Линдън, за да наблюдава модните тенденции отблизо, или защото е влюбена в него. Тя обаче изглежда доволна от възможността да говори, а аз — от възможността да слушам. Чудесно съвпадение.

любов

През обедните почивки след първия ми ден в „Тийн Сийн“ дъвча сандвич на бюрото и работя върху следващата си статия за „Фам“. Изи категорично отхвърли идеята ми за седалката на тоалетната чиния и защо мъжете не могат да правят няколко неща едновременно. Предлагам да напиша за липсата ми на умения в областта на домашните ремонти, тя се разсмива — знае какво ще родя, защото живее с резултатите, и казва „да“. В петък по обяд приключвам материала и го изпращам по електронната поща.

шоколад

моля

Сутринта на моя последен ден в „Тийн Сийн“. Прекарах тук две седмици и се чувствам напълно друг човек. Научих имената на всички от Бекстрийт Бойс и вече нямам желанието да троша радиото в колата си, когато чуя припева, напомнящ музиката от онази телевизионна сапунка, защото докато подготвях рецензиите си открих, че съществува много по-лоша музика от тази; затънал съм тъй дълбоко в сериала „Даусънс Крийк“, че сериозно се тревожа дали Даусън и Джоуи ще се съберат отново. Накратко, наслаждавам се с пълна сила на второто си юношество, но това не е достатъчно да ме накара да остана в „Тийн Сийн“ за по-дълго. Преди пет дни Гари Робисън, главен редактор на „Селектор“, което е нещо средно между „Ролинг Стоун“ и „Ню Мюзикал Експрес“, ми предложи работа като негов заместник, но за много по-малко, отколкото получавах в „Лаудър“. Още не съм се съгласил, тъй като продажбите на „Селектор“ са доста ниски и може би до края на годината и той ще фалира.

Към обяд Джени ми изпраща мейл, в който ме моли да се отбия, за да поговорим. Тъкмо уговарям фото сесия и интервю с нова английска момичешка банда и работата не върви. Не им е удобна нито една от датите, на които фотографът е свободен, и се опитвам да измисля компромисни варианти. Поканата на Джени идва точно навреме.

Кабинетът й е истинска тийнейджърска бърлога. Цялата стена зад бюрото е облепена с кориците на „Тийн Сийн“ още от 1994 насам. Покрай съседната стена се точат лавици с всички известни и неизвестни американски списания за тийнейджъри, музика и поп култура, а на стената срещу писалището има голям стъклен шкаф, преливащ от вещи от тийнейджърския свят: тениски с ликовете на момчешки банди, сувенири от спрени телевизионни предавания, дискове, тениски с надписи и хиляда и един рекламни подаръци.

— Не мога да повярвам колко много боклуци има тук, Джен — казвам, сочейки вещите, докато сядам пред нея.

— Само защото сърце не ми дава да ги изхвърля — обяснява тя. — Има толкова много хлапета, които биха отрязали едната си ръка, за да притежават някой от тези боклуци, но Трев не ми позволява да ги занеса вкъщи. — Тя се засмива. — Обслужи се с каквото си поискаш.

— Ще взема това — посягам към романизацията на „Даусънс Крийк“, която е най-отгоре върху купчината стари броеве на „Тийн Сийн“. — Поне ще има какво да чета в метрото. Е, за какво ме викаш?

— Знаеш, че през последните седмици те молих за няколко услуги. Сега ще те помоля за още една.

— Давай.

— Предполагам, вече си чел списанието и си видял страниците за съвети…

— Имаш пред вид рубриката „Твоята изповед“? Онези четири страници, на които момичетата хълцат заради момчетата, акнето, момчетата и циклите си? Да, чел съм я.

— Присмивай се колкото щеш, но това е най-популярната рубрика в списанието.

— Е, и?

— Работата е, че имам намерение да я освежа и съм на път да освободя нашия сътрудник Адам Картър, който пише колонката „Питай Адам“.

— И повече няма да има „Питай Адам“? Ти ме разби.

— Подозирам, че не си толкова разбит, колкото ще е той. Всъщност никога не съм харесвала неговата колона — доста е старомоден.

— Тогава защо е тук?

— Наследих го от последния главен редактор и все бях прекалено заета, за да правя промени. Както и да е, обсъдих го на обяд с творческия директор, и решихме, че тази рубрика се нуждае от младежки, свежарски и печен подход към кахърите на девойчетата.

Не се сдържам и прихвам, Само в нейния свят възрастните използват думи като „свежарски“ и „печен“ без най-слаб намек за ирония.

— И чий ще бъде този свежарски и печен подход?

— Твоят — сочи ме тя с пръст. — Ти си идеален целта. Млад си. Изглеждаш добре. Готин си. Читателите ни ще си умрат да ги съветваш.

Всичко, което успявам да произведа в отговор, е смях. Не мога да се спра.

— Ти не приемаш нещастието ми сериозно, нали? — установява Джени. — Е, добре. Само си помисли, моля те. Ще запазим „Скъпа доктор Лиз“, да им отговаря на всички въпроси от техническо естество от рода на цикли, бременност и подобни, а теб ще използваме за забавната страна на нещата. Овен това ще разширим рубриката. Шест пълни страници всеки месец.

— Не мога, Джен. Наистина ти благодаря за работата, честно, но знаеш, че правя това само докато си намеря нещо по-подходящо.

— Но не си намерил все още нищо, нали?

— Не съвсем. От „Селектор“ ми предложиха работа, но…

— Смятай, че ще фалира също като „Лаудър“.

— Откъде знаеш?

Тя намига лукаво. Събирам две и две.

— Изи ти е казала.

— Просто се опита да ме снабди с малко муниции. Виж какво, приеми работата, която ти предлагам. Не само аз мисля, че ще бъдеш страхотен. Фран те предложи преди доста време. Каза, че даваш полезни съвети как да се справи с гаджето си.

Това е самата истина. В петък сутринта миналата седмица Фран бе дошла разплакана в редакцията, защото двамата с Линдън имали страхотна кавга и той й казал, че не иска повече да я вижда. Чудеше се дали да му се обади и да го помоли за прошка, макар че винаги, когато се карали, тя се извинявала първа. Обзаложих се с нея на десет лири, че ако не му се обади и излезе с приятелките си, ще получи извиненията му до десет часа същата нощ. В осем и половина, докато двамата с Изи гледахме телевизия, Фран ми позвъни на мобилния, за да ми съобщи, че Линдън, който никога преди това не бил я молил за нищо, сега я умолявал да не къса с него. Каза, че откакто са заедно, не е била в толкова силна позиция, и ме провъзгласи за „гуру в областта на интимните връзки“.

— Не може да се осланяш единствено на мнението на Фран. Тя е малко особена.

— Хайде, Дейв! — примолва се Джени. — Още ли не ти е писнало от музикалните глупости? Да обявиш някой банда за най-добра на планетата този месец само за да я свалиш от пиедестала на следващия? Ще ти плащаме прилични пари за никакви усилия. Няма да идваш в офиса всеки ден и дори ако си намериш нова работа, ще можеш да продължиш. Какво ще кажеш?

— За колко пари говорим?

Тя надрасква числото върху лепящо листче и го плъзва към мен.

— Хм, не е лошо — казвам. — За протокола си предупредена, че не притежавам каквито и да е формални квалификации да давам съвети.

— Няма значение. Харесва ми какво написа за нас и за Изи. Фран смята, че си най-готиният пич на света. Важното е, че някога си бил пубер, което значи, че си наясно какво мислят момчетата. А нашите читателки само това искат — някой, който е бил на тяхната възраст, да им обясни мисловната нагласа на едно момче. Те не могат да се справят сами. Ти ще бъдеш техният по-голям брат. Баткото, който ще им разказва за непознатите същества, които всеки ден виждат в училище, но не могат да разберат.

— Става ли да си помисля?

— Не. Тина, заместник главната редакторка, отчаяно ме навива да възложа работата на нейния приятел, който работи на втория етаж в онова мъжко списание, на чиито корици винаги има по някоя полуразголена телевизионна говорителка. Казах й, че ще й отговоря до края на деня. Не ме карай да му давам баницата, Дейв. Не мога да го понасям. Пълен идиот. Вярно, секси идиот, но идиот. Ти ще се справиш милион пъти по-добре. Е, какво ще кажеш?

Прехвърлям набързо етапите в кариерата си през последните няколко месеца: загубих мястото си като музикален редактор, сътрудничих на свободна практика на лъскаво женско списание, написах няколко рецензии на концерти за вестници, писах статии за тийнейджърско списание и накрая ми предложиха постоянна работа в него. Какво се опитва да ми подскаже съдбата? Не знам, но се чувам, че казвам на Джени „съгласен съм“.

— Това е фантастично — възторгва се тя. — Сега вече официално си Дейв Хардинг — Доктор Любов.

— Доктор Любов?

— Аха. Измислих го на един брейнсторм преди известно време. Ти ще бъдеш Доктор Ох Боли на двайсет и първия век.

— А какво ще стане с музикалните прегледи и интервютата със звезди?

— Добре, че ме подсети — отвръща Джени и премига замислено. — Надявам се, че докато намерим някой за постоянно, ти ще поемеш и тази работа.

усмивка

— Поздравления — казва Фран, когато се връщам на бюрото си.

— Ти си виновна за всичко — обвинявам я.

Тя изглежда твърде доволна от себе си.

— Мисля, че ще станеш страхотен Доктор Любов. Много по-добър от Адам, който беше само на няколко крачки от гадорията. — Тя ме тупа по рамото. — Добра работа, приятел. Първото, което трябва да направиш, е да си набавиш ухилена снимка за горния десен ъгъл на колонката.

— Защо?

— Защото така трябва, щом ще водиш рубрика в списанието. Читателките искат да знаят как изглеждаш, за да си въобразяват, че си най-добрият им приятел. — Тя ми подава своя снимка, на която се усмихва немирно. — Направих я миналото лято и изглеждам на дванайсет, нали? — Толкова е доволна, че се разкикотва. — Вероятно ще трябва доста да се потрудят върху теб.

— Защо?

— Не искам да те оскърбя, честна дума. Дейзи ми разказа как фотографът изхабил цели осем ленти, докато успее да спретне що-годе прилична снимка, на която Адам да не изглежда като сериен убиец. Дори обсъждали варианта да използват манекен, но Адам не се съгласил. Казал, че това ще наруши достоверността му.

— Толкова зор за една снимка!

— Е, не чак толкова. Имай предвид, че мъжкарите са страшнички, особено когато си четиринайсетгодишно момиче. Ето защо тийнейджърките толкова много обичат момчешките банди. Те са хубаво и не тъй плашещо въведение към насладите на по-големите момчета. Имат гладки бузи и девически черти — точно типът момче, което едно момиче харесва на тази възраст. Така че фотографът ще те превърне в момчешка версия на чичко доктор, в модел на съвършения незаплашителен мъж.

— Греша ли, или се забавляваш?

— Разбира се — признава Фран. — Можеш ли да си представиш нещо по-смешно от бивш всезнайко музикален журналист, който раздава мъдрости на разюздана банда тийнейджърки? Аз определено не мога.

обаждане

— Доктор Любов! — възкликва Изи, когато по-късно същия следобед се обаждам във „Фам“ и докладвам новините. — Не се занасяй!

— Истина е — казвам. — Идеята беше на Джени. Смята, че няма да е „свежарско и печено“, ако наречем колоната „Скъпи Дейв“.

— А „Доктор Любов“ е свежарско и печено, така ли?

— Очевидно.

— Свалям шапка на Джен, че е успяла да те убеди. Бях сигурна, че няма начин да се съгласиш. Въпреки че сме приятели. А ето че си станал чичко за съвети. Ще трябва да започнеш да се образоваш. Като начало опитай някоя от книгите, които представя Опра Уинфри6. Мога да задигна няколко от работата си още тази вечер.

— Хм, може би. Лично аз обаче смятам да възприема органично инстинктивния подход към даването на съвети.

— Което означава?

— Да го правя както ми дойде отвътре.

Изи прихва.

— Чудесно. Аз пък мисля да се обадя на всички и тази вечер да празнуваме. Не всеки ден съпругът ти става доктор по любовните терзания.

Пеперони7

Тревър, Джени, Стела, Лий, Изи и аз седим в претъпканата „Пица Експрес“ в Сохо. Тук сме от петнайсет минути и вече два пъти отпращаме сервитьорката, защото сме прекалено заети да обсъждаме най-новото развитие в кариерата ми, та нямаме време да изберем какво да поръчаме.

— Нали знаеш, че да водиш рубрика със съвети в момичешко списание не е нормално занимание за мъж на твоята възраст? — установява Тревър. — Абсолютно не е нормално.

— Едва ли би могъл да си намериш по-идиотско занимание — отсъжда Стела.

— Например в „Месечник за яхти“? — предлага Изи. — Дейв през живота си не е припарвал до морето. Би било достатъчно идиотско.

— Не — отсича Тревър. — Лодките спадат към категорията на нещата, от които един мъж може да се преструва, че се интересува, дори да не е така. Също както голфът, всякакъв вид возила, които имат мотор…

— … всичко технологично — компютри, видеокамери и тъй нататък — добавя Лий.

— По принцип всичко, което е истински мъжко — обобщава Тревър.

— Я го оставете на мира — защитава ме майчински Джени. — Дейв ще бъде най-брилянтният съветник. Като ни идваше на гости, докато Стела, Изи и аз живеехме заедно в апартамента в Ийст Фингли, ние винаги го молехме за съвети относно мъжете.

— Права е — намесва се Стела. — Но нали всеки се отнася така с гаджето на приятелката си? Третира го като по-голям брат.

Това е самата истина. Не правех нищо повече освен да ги слушам как говорят неуморно за мъжете, от които се интересуваха. Не съм смятал, че давам съвети — по-скоро забавлявах съквартирантките на гаджето си, докато я чаках да се приготви, за да излезем.

— Звучи като щатен евнух на апартамента — подмята Тревър. — А съветът му към Джени, когато се колебаела да тръгне ли с мен, бил, че съм от типа чук-чао.

— Само ти подливах вода — разхилвам се. — Нищо лично, Трев.

— Стига сме се дърпали — предлага Джени. — Въпросът е дали си готов, Дейв.

— За какво?

— За първото си писмо като съветник по любовните мъки.

мъка

Джени умишлено мъкне със себе си чанта, пълна с писма, адресирани до рубриката „Питай Адам“. Пъхам ръка в сака, разбърквам и изваждам един плик, сякаш избирам победител в едно от телевизионните състезания от моята младост. Той е пастелно зелен, а адресът на списанието е прилежно изписан с металическо сребристо мастило. Самото писмо е върху жълта хартия, изрязана във формата на куче. Чета на глас:

— Е, какво ще кажеш? Какво говори инстинктът ти? — пита Стела.

— Нищо не разбирам — отвръщам. — Защо се е подписала „почитателка на Пъф Деди“? Няма ли си име?

— Защото харесва Пъф Деди — обяснява Изи, като завърта очи.

— И каква е връзката?

— Съзнателно се правиш на глупав, Дейв — предупреждава жена ми. — Тя се е подписала „почитателка на Пъф Деди“, защото не иска никой да я разпознае и защото другата възможност е да се подпише е „анонимна“, а това е доста тривиално, нали?

— Добре, добре. — Отново се съсредоточавам върху писмото. — Значи тя харесва гаджето на приятелката си и иска да знае дали и той я харесва и дали това е етично.

— Чудесен анализ — окуражава ме Джени. — И какъв е твоят отговор?

— Моят отговор ли? Ами, лоша работа. Не би трябвало да отмъква гаджето на най-добрата си приятелка, защото това ще причини цял куп неприятности.

— И?

— И освен това момчето може въобще да не я харесва.

— Точно така — подкрепя ме Тревър. — От онова, което пише в писмото, оставаш ли с чувството, че той я харесва?

— Вероятно.

— Наистина ли? — обажда се Стела. — Аз пък мисля, че той просто се държи приятелски, нищо повече.

— Не — възразявам. — Той я харесва. Ако не я харесваше, нямаше да върви по улицата заедно с нея. Повярвайте ми, знам, че когато бях на тази възраст, дори и мъртъв нямаше да ме видят да разговарям с момиче, което не харесвам. — Поглеждам към Тревър и Лий за подкрепа. — Прав ли съм или съм прав?

Те ентусиазирано кимат и се ухилват.

— Но това е много плитко! — роптае Изи.

— Петнайсетгодишните момчета са плиткоумни — обажда се Лий. — Затова са петнайсетгодишни.

— Може би не трябва да включваш това обяснение в отговора си в списанието, а?

— Харесва ми. Хайде да видим какво има още. — Отново ровя из чантата. Следващият плик е малък и бял. Почеркът изглежда детски, но по-мъжествен.

— О, какъв сладур! — трогва се Джени. — Дай да го видя. — Връчвам й писмото и тя го проучва внимателно. — Защо всички момчета не са такива? — Тя отправя изпълнен със заплаха поглед към Тревър. — Мили, сладки и чувствителни вместо гадни, похотливи създания, каквито обикновено сте!

— За кого говориш — за пуберите или за мъжете по принцип? — пита я Лий.

— За всички вас — намесва се Стела. — Всички мъже можете да научите едно-две неща от това сладурче. Дейв, трябва на всяка цена да го сложиш в първата си „докторска колонка“. Обзалагам се, че ще се намерят куп читателки, готови да го посветят в насладата да се целува. Ще ти кажа, че ако бях с десет години по-млада, щях да отида лично и да опитам. Какво смяташ да му отговориш?

— За целуването ли?

— За целуването.

— Честно казано, не си спомням някога да съм имал такъв проблем.

— Ама че опашата лъжа! Какъв лъжец! — обвинява ме Изи. — Как може първата целувка в живота ти да не е представлявала проблем? С кого беше?

Замислям се доста дълго. Подробностите са мъгляви. Някой празнува четиринайсетия си рожден ден. Играта на „бутилка“ излиза извън контрол. Затъмнена стая. Чужд език с вкус на перно и френско грозде.

— Аманда Редингтън, на един рожден ден — рапортувам. — Едро момиче с грамадни очила. Закова ме изненадващо.

— Харесваше ли я? — пита Лий.

— Не съвсем — признавам.

— Тогава защо си я целунал? — любопитства Джени.

— Тя предложи. Реших, че ще бъде грубо, ако й откажа.

— А какво знаеше за целуването преди този момент? — продължава разпита Изи.

— Нищо.

— И какво научи след това? — настоява Стела.

— Че не бива да оставам в тъмни стаи с Аманда Редингтън.

— Тогава какъв съвет смяташ да дадеш на бедното момче? — пита Изи, посочвайки писмото.

— Ще му кажа да го направи като по филмите. Ще му кажа: започни нежно, затвори очи, наведи глава настрани, за да не сблъскате носовете си. Може да държи ръцете й, но през първите десет минути не бива да прави опити да си вкарва езика някъде, където не му е мястото, освен ако не бъде поканен.

— А овлажняването? — изненадва ме Стела.

— Какво овлажняване?

— Дейв, като момиче, което някога също е било на тринайсет години, ми позволи да знам, че момчетата на тази възраст имат сериозен проблем с овлажняването. Те са толкова сухи, та имаш чувството, че целуваш шкурка, или напълват устата ти със слюнка и ти иде да повърнеш. И знаеш ли, най-ужасното нещо, което може да направят — повярвай ми, случвало ми се е много пъти — е да оближат устните си и сетне да ги избършат с ръкав!

Джени пронизително изпищява:

— Ужасно!

— Аз пък винаги съм мислел, че облизването и избърсването са много секси — парирам. — Нали разбираш, нещо от рода на „Ей ме на, бейби, тук съм и съм готов на всичко“. На Изи много й харесваше, когато започнахме да ходим.

— Може да си заложиш главата на дръвника, че не съм била аз — опровергава ме тя. — Той е страхотен лъжец!

— Трябва ли да кажа всичко това на момчето? — обръщам се към Джени.

— Точно така — съветва ме тя. — Не е толкова лесно, колкото си мислеше, нали? Вземи още едно писмо и хайде да поръчаме, че умрях от глад.

Последното писмо, което изваждам от торбата, е в кафеникав плик на „Бритиш Газ“ с предплатена такса за обратна връзка, само че логото на фирмата е зачертано накръст с дебел черен маркер и на мястото му е изписан адресът на „Тийн Сийн“. Вдигам го, за да го види цялата маса.

— Изглежда страховито — казва Лий.

— Прав си — съгласява се Тревър, който разглежда писмото. Написано е на лист, откъснат от ученическа тетрадка.

— Тази е от контингента на предпуберитета — произнася се компетентно Джени. — Възрастта й обяснява всичко.

— Така ли?

— Предпуберитетите нямат и най-малка представа за истинския пуберитетски страх, така че сами си го създават. Четат за проблемите на по-големите и понеже им завиждат, си измислят собствени.

В този момент сервитьорката отново се изправя пред масата ни с решителен вид. Поръчваме шест бири и когато пристигат, Джени взима таблата от момичето и ги раздава. След като вдига своята във въздуха, тя заявява достатъчно високо, за да привлече вниманието на цялото заведение:

— Ще пиете ли наздравица за Дейв Хардинг — доктор номер едно по любовните терзания в страната? Дейв Доктор Любов Хардинг!

Всички стават и ми ръкопляскат.

поща

— Кой от вас е Дейв Хардинг? — пита момчето от пощенския отдел, без да забележи, че освен него аз съм единственият мъж в стаята.

Часът е четири следобед на следващия ден и от сутринта чакам да пристигнат останалите писма за Адам. Нетърпелив да се захвана с новата си работа, няколко пъти звъня в пощенския отдел. Всеки път ми отговарят, че писмата ще пристигнат до двайсет минути. Едва след петия път Фран ми обяснява, че двайсетте минути на пощенския отдел се равняват на половин час до цял ден в зависимост от това, какво гледат служителите в момента на портативния си телевизор.

Момчето хвърля в краката ми три огромни зелени полиетиленови чувала и напуска офиса, без да обели дума.

— На този пък какво му става? — питам Фран, която ми помага да развържа торбите.

— Нищо лично — гримасничи тя по посока на вратата. — Всички пощальончета се мусят, когато ги помолиш да си свършат работата. Обаче като зяпат задника ми пред асансьора или като пушим навън са най-любезните момчета на света. — Тя се бори с една торба, докато аз търся ножица. — Готово — накрая е прегризала връвта. И ме оставя да потъна сред стотици страници, пълни с любов, самосъжаление, себеотвращение и колебания. Удивително. Не мога да повярвам колко сложен е животът на тийнейджърките!