Вечеря за двама

най-хубаво

Карам обратно към Ууд Грийн с Никола, седнала до мен. Днешното ми алиби е, че съм излязъл да търся нов комплект крушки за фаровете на колата. Алибито на Никола не е толкова конкретно: тя е в междусрочна ваканция и е излъгала майка си, че ще излезе с приятелки. През целия следобед кръстосваме без цел и посока из северен Лондон, защото Никола иска така и аз съм щастлив, че тя е щастлива. Вали и затова сме спуснали гюрука, но въпреки това ни е приятно, защото слушаме хубава музика. Все пак открихме няколко общи допирни точки по отношение на музиката: тя ми пуска „Remedy“ на Бейзмънт Джакс, албум, който съм пренебрегнал, когато излезе на пазара, защото не обичам данс музика. Но той се оказва доста добър и ние за пореден път слушаме пилотното парче.

През последния месец животът сякаш се уравновеси. Изи и аз правим сериозни усилия да прекарваме повече време заедно. Всъщност днес, веднага след като оставя Никола, ще бързам за вкъщи да се преоблека, за да излезем с Изи. Тя е запазила маса в един нов ресторант в Найтсбридж, където, както всички твърдят, местата са заети три месеца напред. Изи за пръв път е използвала привилегиите си като шеф на списание.

Докато спирам на светофара, Никола изключва уредбата по средата на парчето „Red Alert“ и аз я поглеждам изненадано.

— Но защо? Аз го слушам!

— Съжалявам — казва тя. — Трябва да те питам нещо, Спомняш ли си, че преди много време ти говорих за едно момче от нашето училище?

— Брендан ли беше?

— Ъхъ. Тази вечер има купон. И той ще бъде. И… значи… с една дума, мисля да се опитам да го сваля.

— Да го свалиш ли?

Тя кима.

— Не знам обаче дали изобщо е навит да си хваща гадже. Винаги движи с момичета, но нищо повече.

Това момче Брендан ми харесваше много повече, докато беше само обект на несбъднатите фантазии на Никола. Познавам келешите като него. Всъщност някога самият аз бях такъв.

— Сигурна ли си, че го харесваш толкова много? — усъмнявам се.

— Ъхъ. Разбира се.

— Тогава какво беше това „не съм сигурна, че иска да има гадже“?

Тя свива рамене.

— Може да не иска, нали? Съществува и тази възможност.

— Но нали точно това искаш? Ти да му бъдеш приятелка?

— Да.

— Тогава защо не нагласиш нещата така, че да те целуне?

— Защото искам аз да го целуна.

Когато светофарът сменя цвета на зелено, опитвам по-различна тактика.

— Той много момичета ли е целувал, този Брендан имам пред вид?

— Куп момичета го харесват. И доколкото знам, правил го е с някои от тях.

Точно това искам да чуя.

— Според мен той не е за теб — заявявам.

— И защо?

— Защото ти си по-добра и заслужаваш повече.

— От кое?

— От това да позволиш на някой петнайсетина годишен празноглавец да те целуне, без да ти стане гадже. Ти абсолютно сигурно си най-красивото момиче в училище и… просто мисля, че заслужаваш някой по-добър.

— Но аз не искам някой по-добър — отвръща ми тя унило. — Искам Брендан.

Никола се нацупва и въпреки че съм достатъчно възрастен, за да знам по-добре от нея как да се държа в подобни случаи, аз също се намръщвам. Гледам си пътя, въздишам тежко и включвам програмата на „Радио 4“, от което тя побеснява. Не си говорим, докато не я свалям на обичайното място на две преки от дома й.

— Отивам си — казва тя, грабва си чантата и отваря вратата на колата.

Неочаквано изпитвам вина.

— Не може да си тръгнеш просто така.

— Как?

— Така, сърдита само защото казах нещо, с което ти не си съгласна.

— Но аз харесвам Брендан.

— Знам, скъпа. Всичко, което казах, е, че момчетата… е, те понякога могат да бъдат гадняри. Не всички. Само някои от тях, така че… не знам. Просто… се пази и не им се доверявай сляпо. Казвам го само защото искам най-доброто за теб и се гордея с теб… и тъй де, ти понякога ме караш да се смея, което не е никак лошо.

— И ти ме разсмиваш… понякога.

— Е, сдобрихме ли се?

— Да. — Тя ме поглежда. — Най-добре да вървя. Ще ти се обадя утре да ти кажа как е минал купонът, съгласен ли си?

— О’кей.

— Доскоро.

— Да — повтарям. — Доскоро. И да знаеш, че те обичам.

Нямах намерение да го изричам, но е истина и го казвам на Никола толкова естествено, колкото и на Изи.

— И аз те обичам — отвръща тя и слиза от колата. Наблюдавам я как се отдалечава по улицата и изчезва от погледа ми. Тогава иззвънява телефонът ми.

оцеляване

— Здрасти, Дейв. Аз съм.

Изи е.

— Какво има?

— Лоши новини. Мисля, че ще трябва да отменим плановете си за тази вечер.

— Защо?

— Заради Стела. Положението е трагично. Изглежда се е разделила с Лий.

Според Изи Стела решила да свърши тази работа по средата на една кавга за това дали да отидат на кино, или не. Лий искал да ходят, а тя искала да си останат вкъщи. Казала му да върви сам и той отговорил, че точно това смята да направи. Тогава тя се ядосала и попитала, ако толкова много иска да излезе без нея, защо просто не си вземе багажа и да не се мярка повече. А той това и сторил. Сега била потънала в океан от сълзи, а Изи щяла да прескочи да я види, за да се убеди, че всичко е наред.

— Наистина съжалявам, скъпи — извинява се жена ми. — Ще се реванширам, обещавам.

— Няма нищо — отвръщам. — Няма проблем. Да си двайсет и четири часа на разположение на приятелките си е едно от задълженията на душеприказчика… Има ли женски род тази дума?

Тя прихва.

— Ти обаче можеш да излезеш. Защо не направиш нещо приятно за себе си? Ще се чувствам много зле, ако знам, че заради мен си седиш сам в къщи в четвъртък вечер.

— Нищо ми няма. Ще си остана у дома.

— И какво ще правиш?

— Онова, което правих преди да те срещна.

— Какво-о-о? Ще ядеш нездравословна храна, ще гледаш долнокачествени филми и ще излизаш с леки жени?

— Не. Ще слушам музика. Много силно.

какво да правя?

Наближава полунощ и аз съм изслушал всичките си любими песни, диск след диск. Седя във всекидневната, което не ми е позволено, с включен до дупка усилвател, за което сигурно вече ме ругаят съседите. Кутийките на дисковете се търкалят разпилени около мен, плочите са извадени от обложките им, а аз като обезумял диджей, чиято аудитория е сам той, не показвам никакви признаци на умора. Обзет от еклектично настроение, тъкмо се каня да сменя седеминчовия сингъл „Seven Rooms of Gloom“ на Фор Топс с „50 Dresses“ на Анималс Дет Суим, като вече поглеждам към „Everyday“ на Анди Стоун и след това вероятно към „Sliver“ на Нирвана, когато мобилният ми телефон звънва. Колебая се дали да не си поправя оглушки, но може да е Изи.

— Дейв Хардинг ли е на телефона?

Гласът е момичешки, но не принадлежи на Никола.

— Кой се обажда?

— Вие не ме познавате. Казвам се Кийша. Аз съм приятелка на Никола.

Изправям се на нокти.

— Какво има? Тя не трябваше ли да бъде на купон заедно с вас? Случило ли се е нещо?

Настъпва дълга пауза. Чува се музика. Направо съм болен от нерви.

— Не съвсем…

— Какво значи „не съвсем“? Да не се е случило нещо на купона?

— Точно тук сме. В момента. Работата е, че…

— Какво? — Губя търпение с това момиченце.

— Ами… Никола се напи. — Кийша се разплаква. — Страшно е пияна и повръща навсякъде. Не ми позволява да я заведа при майка й, а не мога да я заведа у нас, защото мама и татко ще ме убият, като разберат, че сме пили. — Момичето сърцераздирателно се разридава. — Каза ми да позвъня на вас.

— Но тя е добре, нали? Не е в опасност?

— Добре е — хлипа Кийша.

— Тогава защо не се обади на майка си?

Дълго мълчание.

— Майка й не знае, че е тук. И моята не знае. Решихме да кажем, че тя е у нас, а аз у тях. И ще стане страшно, ако родителите ни открият, че сме ги излъгали.

— Кажи й, че идвам веднага — въздишам.

— Ще загазим ли, господин Хардинг? Ще кажете ли на нашите?

Страхът в гласа й ми напомня собствената ми младост, когато най-ужасното нещо на света бе да забъркаш неприятности с родителите си. Не мога да й помогна, но й съчувствам.

— Не — успокоявам я. — Дай ми адреса, на който сте, и аз ще уредя всичко.

Приключвам разговора и се оглеждам из стаята, където са разпръснати всичките ми дискове и плочи. Едноличният ми купон е приключил. Трескаво мисля какво да направя, после набирам номера на Фран.

— Това е телефонът на Фран — отговаря мъжки глас. Предполагам, че принадлежи на легендарния Линдън.

— Здравейте, тя там ли е?

— Кой я търси?

— Кажете й, моля, че е Дейв от службата. Спешно е.

Линдън изгрухтява нещо неразбираемо и след секунди се обажда Фран.

— Дейв? Полунощ е — установява тя. — Къде си?

— Аз съм си у дома. А ти къде си?

— У Линдън в Тъфнел Парк. Не мога да повярвам, че току-що говори с него. Какво мислиш? Голямо прасе, нали?

— Слушай, възникна нещо непредвидено и се нуждая от твоята помощ. — Разказвам й всичко, което ми съобщи Кийша. — Трябва да дойдеш с мен и да ги заведем в твоя апартамент. Знам, че искам прекалено много, но…

— Не ставай смешен, Дейв — прекъсва ме тя. — Разбира се, че ще ти помогна. И не се тревожи за нея, ще се оправи. Случвало ми се е — налях се с четвъртинка джин, когато бях на четиринайсет. Повръщах като Ниагарския водопад. Оттогава не съм близнала джин. Но най-добре да отидем на този купон колкото е възможно по-бързо. Извикай такси, мини да ме вземеш и ще уредим всичко.

— Но какво ще правиш с Линдън?

— Какво по-точно да правя?

— Ами аз ти попречих да си с него, нали?

Фран се разсмива.

— Да, но така му се пада! Никой не му е виновен, като ми е само гадже, нали? Ти, доколкото си спомням, си ми приятел, Линдън ми е гадже, а в моя учебник приятелите бият гаджетата по всички линии.

удар

— Тук ли? — пита шофьорът на таксито и спира пред номер 55 на Роухит Роуд.

Надниквам през прозореца. Няколко десетки тийнейджъри пушат в градината пред къщата, а музиката е толкова силна, че прозорците на таксито вибрират. Три-четири двойки се целуват и натискат до предната врата.

— Очевидно — потвърждавам и разменям погледи с Фран.

— Е, какъв е планът? — пита тя, като излизаме.

— Ще вляза и ще открия Никола. Това е планът.

Фран ме хваща за ръката.

— Но ти си ядосан!

Права е. Много съм ядосан. Ядосан съм, защото не ми е минало през ума, че може да не е попитала майка си за позволение да отиде на купона. Ядосан съм, защото е пила алкохол. Ядосан съм, защото за пръв път откакто я познавам, трябва да действам като истински баща. Но най-много съм ядосан, защото мисълта, че нещо лошо може да се случи с моето момиченце, ме кара да се чувствам по-уязвим, отколкото когато и да било.

— Тя няма четиринайсет — обяснявам на Фран. — Всичко може да й се случи в подобно състояние!

— Ако влезеш вътре и й покажеш, че си ядосан, ще съжаляваш — предупреждава ме Фран. — Помисли, преди да действаш, Дейв. Знам, че се тревожиш, и разбира се, тя е постъпила твърде глупаво. Но от всички възможни хора на света, на кого се е обадила за помощ? — Тя ме мушка в гърдите с показалеца си. — На теб. Сега е моментът да спечелиш няколко червени точки. Няма нужда да й крещиш, повярвай ми. Бездруго ще е покрусена, че си я видял в подобно състояние. И мога да ти гарантирам, че когато настъпи утрешният ден, горкото дете ще се закълне да не погледне алкохол в обозримо бъдеще.

— Би ли ми обяснила кой е душеприказчикът в случая, аз или ти?

— Ти — отстъпва Фран. — Аз само ти давам едно рамо.

безполезно

В мига, в който хлапетата зърват мен и Фран, захвърлят цигарите и изчезват вътре. Без съмнение, за тях ние сме възрастните, които идват да развалят купона. В коридора се натъкваме на друга целуваща се групичка. Само заради собственото си забавление им казвам, че съм полицай, но не съм на смяна, и търся Никола О’Конъл. В рамките на две мили секунди едно момче на име Девън ми показва банята, а аз му конфискувам двайсет цигари „Бенсън енд Хеджес“ и начената бутилка „Бакарди Бризърс“. На площадката, подпряно на вратата на банята, с поглед, изразяващ пълно отчаяние, стои красиво момиче с дълга тъмна коса. Носи тъмносини джинси и асиметрична блузка и държи мобилен телефон. Изразявам надеждата, че е Кийша. Тя кима и ме пита дали съм чичото на Никола. Чудя се дали „чичо“ не е някакъв непознат тийнейджърски евфемизъм, но осъзнавам, че дори и пияна, Никола се е сетила да измисли някаква правдоподобна лъжа. Затова отговарям утвърдително.

Кийша и аз поглеждаме едновременно към вратата.

— Тя вътре ли е? — питам.

Момичето отново кима отчаяно.

Чукам на вратата.

— Никола, аз съм скъпа, Дейв. Вече можеш да излезеш. Всичко е наред.

Тя не отговаря.

Поглеждам към Фран, която свива рамене и се обръща към Кийша.

— Какво по-точно прави там?

— Не знам, но основно плаче — съобщава Кийша. — И й е лошо.

— Тя ли заключи вратата?

— Да, но чак когато пристигнахте. Идеята да ви се обадя беше нейна, но мисля, че след това поизтрезня и когато ви видя да слизате от таксито, изглежда се разстрои и се заключи вътре.

— Колко изпи? — пита Фран.

— Не мога да ви кажа точно. Пи от всичко по малко. Не хареса бирата. Май точно бирата я напи… Никога преди не е пила. Днес пи, защото Емили свали момчето, което тя харесва.

— Да не би да е Брендан Кейси? — изричам подозрението си.

Кийша кима.

— Познавате ли го?

— Чувал съм.

Не изпитвам радост от откритието, че съм се оказал прав за Брендан Кейси. Абсолютно никаква. Имам желание да го намеря, че да си поговорим по мъжки, но какво ще му кажа? Лошо ти се пише, синко, защото си отказал да движиш с дъщеря ми? Единствената ми грижа е Никола.

— Сигурен ли сте, че ще ни се размине? — пита Кийша. — Майка ми направо ще се побърка, ако открие какво сме направили.

— Спокойно, ще отървете неприятностите — успокоявам я аз. — Фран и аз ще се погрижим за вас тази вечер. — Отново поглеждам към вратата на банята. — Какво ще кажеш да слезете долу с Фран и да ме изчакате, докато си побъбря с Никола?

— В такъв случай ще се видим след малко — Фран повежда Кийша по стълбите. — Желая ти късмет, Дейв.

— Благодаря, ще ми бъде нужен.

скрита

— Сега сме само двамата, Никола. Аз и ти — казвам на вратата на банята. — Ще говориш ли с мен?

Тишина.

— Разбирам как се чувстваш, но се тревожа. Просто искам да знам, че си добре.

— Добре съм — долита гласът на Никола. Тих е и трепери.

— Чудесно, радвам се и… още повече се радвам, че си решила да ми се обадиш, когато си имала нужда от помощ.

Тя тихичко се разплаква.

— Какво има? Да не те обидих?

— Не — подсмърча Никола. — Аз съм виновна.

— За какво си виновна?

Тишина.

— Добре ли си?

— Чувствам се наистина глупаво. Не трябваше да ти се обаждам. Сега никога повече няма да ми имаш доверие.

— Въобще не мисля така. Обещавам. Всички сме вършили глупости в миналото, нали? Аз например съм правил и по-големи.

— Наистина се чувствам отвратително, Дейв.

— Сигурно, скъпа, защото си пила повечко.

— Не, не заради това, а защото те накарах да дойдеш. Забърках голяма каша, нали? Трябвало е да кажеш на Изи за мен, заради глупавата ми постъпка! Видях я през прозореца, когато слязохте от таксито. Не исках да ме види в този вид. Изцапах си цялата блузата. Обзалагам се, че тя вече ме мрази.

В гласа й звучи искрена тревога. Дори не ми е минало през ум, че може да стигне до подобни заключения. Целият ми гняв излита яко дим.

— Жената с мен не е Изи — обяснявам. — Моя приятелка е, Фран. Работим заедно в „Тийн Сийн“. Сигурно си виждала снимката й в списанието.

— Тогава къде е Изи?

— Остана при една своя приятелка. Разказвал съм ти за Стела и Лий, помниш ли? Е, те са се разделили. Стела е малко разстроена, така че Изи отиде да се погрижи за нея. Точно както аз съм тук, за да се погрижа за теб.

Минава време, след това вратата на банята бавно се отваря. Никола не изглежда блестящо, но виждам, че е добре. Без да обръщам внимание на изцапания й пуловер, аз я прегръщам и я притискам към себе си, докато тя си изплаква очите.

Без съмнение това е един от най-гордите моменти в живота ми.

Фран предлага момичетата да спят на пода в апартамента й при положение, че сутринта ще си отидат направо по домовете, и скоро четиримата се возим на задните седалки на едно черно такси, което ни отнася към дома на Фран в Брикстън.

Изтощена от събитията, Никола заспива на едното ми рамо, а Кийша на другото.

на сутринта

Десет без четвърт на другата сутрин е и аз съм в „Тийн Сийн“. Преди да напусна жилището си съм се обадил на Фран, за да се уверя, че момичетата са добре, и тя ми е съобщила, че всичко е наред. Имам да сваля две телефонни интервюта с две почти идентични момчешки групи (никой от тях не казва нищо интересно), да вържа страницата с клюки за поп певци, да се справя с пощата за Доктор Любов, както и да измисля следващата си колонка за „Фам“ и да я изпратя по електронната поща на Изи. Тъкмо съм започнал да работя върху едно от интервютата, когато в офиса влиза Джени.

— Добро утро, Дейв — поздравява ме тя.

— Здрасти, Джен.

Тя приближава и се надвесва над единия край на бюрото ми.

— Сигурно вече си научил за Стела и Лий.

— Да.

— И какво мислиш по въпроса?

— Малко е тъжно, но в известен смисъл можеше да се очаква, нали? Изи прекара цялата нощ при Стела, която, изглежда, е много разстроена.

— Имам намерение да й се обадя по-късно и да разбера как е. А ти? Говори ли с Лий да го видиш как е?

— Не.

— Защо? Нима истинските мъже не се обаждат на приятелите си, които са прекъснали продължителна връзка?

— Сигурен съм, че Лий е добре, но ти знаеш отлично, че повече няма да го видим. Стела е нашата приятелка, а Лий беше само гаджето й. Според закона, когато една двойка се разпадне, този, който е дошъл последен, си отива първи. Става дума за приятелството. Стела беше наша приятелка преди да се появи Лий, така че повече няма да го видим.

Джени въздиша.

— Жестоко е, но сигурно си прав. Тогава какво ще правим, ако вие с Изи се разделите? Кой от вас двамата ще наследи приятелството и кой ще трябва да си отиде?

— Нямаме намерение да се разделяме. Така че, слава на Бога, няма да се наложи да разгадавате този ребус.

по-късно

В десет и половина пристига Фран. Закъсняла е с половин час.

— Знам — мърмори тя, проследявайки погледа, който отправям към часовника в офиса. — Виновна е проклетата линия „Виктория“.

— „Виктория“ значи? — възкликвам. — Моля ти се, не на мен тия номера!

Фран прихва.

— Не мисля, че и Джен ми повярва, когато й се обадих тази сутрин, че ще закъснея, но не се издаде. Тя знае, че винаги работя до късно… Много съм некадърна с лъжите. Та кога метрото е спирало за повече от час? Май ще трябва да измисля по-достоверно извинение.

— Кога си легна снощи? Никола и приятелката й сигурно са ти причинили доста главоболия.

— Нищо подобно. Бяха страхотни! Забравила съм колко е прекрасен светът, когато си на тринайсет. Всичко е страшно готино и удивително — да живееш без родителите си е удивително, удивително е дори мивката да е пълна с неизмити чинии, оставени още през бронзовата ера. Много са сладки. Почти не вдигнаха шум тази сутрин.

— И наистина са добре?

— Гледаха телевизия, когато тръгнах. Кей, моята съквартирантка, каза, че ще ги наглежда, защото днес не е на работа. Оставих им парите, които ти ми даде, за да си вземат такси до Ууд Грийн, така че съм сто процента сигурна, че са добре. Искаш ли да се обадя и да проверя?

— Не, не се безпокой. Аз ще се обадя следобед на Никола и ще се уверя сам. Отново ти благодаря, че ги прибра, Фран. Наистина ми помогна много.

— Няма проблем — отговаря тя. — Удоволствието беше изцяло мое.

Няколко секунди по-късно мобилният телефон иззвънява в джоба на палтото ми.

— Ало?

Кратка пауза.

— Дейв Хардинг ли е?

Женски глас със слаб ирландски акцент.

— Да — отговарям. — Кой се обажда?

След като думите излизат от устата ми, осъзнавам колко неуместни са те.

— Обажда се Кейтлин О’Конъл — казва жената отсреща. — Майката на Никола. Мисля, че вие и аз имаме да си кажем доста неща.

ти

Рано вечерта е и тъкмо излизам от метростанцията на Ууд Грийн, за да се срещна с Кейтлин след почти петнайсет години. Натискам звънеца и чакам. След малко виждам през стъклото силует. Задържам дъха си, вратата се отваря и пред мен застава Кейтлин. Не избухват светкавици, нито запява ангелски хор, дори няма ръкопляскания, които да ознаменуват събитието. Вместо това ние стоим там и се чудим как е възможно да сме създали с Никола постоянната връзка между двама родители и в същото време да не знаем нищо за живота на другия. Ние сме двама непознати, събрани заедно след толкова много години само защото сме прекарали заедно една нощ, една-единствена от хилядите нощи в живота ни.

Дори не съм сигурен как да я поздравя. Ръкостискането ми изглежда прекалено официално, целувката прекалено интимна, а простото „здравей“ направо смешно. В ръководствата по човешки взаимоотношения няма нищо, което да ни подготви за тази среща, така че продължаваме да мълчим, като се разглеждаме взаимно със сдържано любопитство. Да я видя пред себе си от плът и кръв, възвръща яснотата на спомените ми, отключва онова, което през всички изминали години съм мислел за забравено. Все още черната й къдрава коса е опъната назад и открива лицето, на което носи малки кръгли очила и съвсем слаб грим. То е почти незабележимо поостаряло. Облечена е с тъмносини джинси, блуза с цип, закопчана догоре, вълнени чорапи на райета и не носи обувки. Питам се дали прилича на майка на тринайсетгодишно момиче. Не. Прилича повече на Изи, Стела и Джени — достатъчно млада, че да бъде безотговорна, и достатъчно възрастна, за да знае какво точно иска. Инстинктивно се питам дали още я намирам привлекателна и отговорът е — да, много. Но да оставим това настрана.

— Влез — кани ме тя.

Кимам и се усмихвам, а тя потъва в къщата. Следвам я. Вече в коридора, тя ме пита искам ли нещо за пиене. Отказвам й с благодарност и тя ме повежда през вратата вляво към всекидневната в задната част на апартамента. Телевизорът е изключен и къщата е тиха. Чудя се къде ли е Никола, но Кейтлин чете мислите ми и вдига очи към тавана:

— Тя е в стаята си. Смятах, че ще е по-добре, ако ние двамата с теб поговорим първо насаме, преди да я повикам.

Предлага ми да седна на малкото канапе, докато тя се отпуска срещу мен на фотьойла.

— Добре — казва Кейтлин. — Откъде да започнем?

наяве

Тази сутрин към девет часа Кейтлин позвънила у родителите на Кийша, за да зарадва Никола с предложение да пазаруват в Блууотър Сентър. Когато установили, че нито Никола, нито Кийша са налице, двете с майката на Кийша бързо разбрали, че са ги излъгали. Едно обаждане до родителите на приятелката на Кийша — Емили, разкрило, че Емили се прибрала рано от прекараната у Кийша нощ, защото уж се сдърпала с Никола. Последвал разпит на Емили, от който се установило, че момичетата са били на купон. Кейтлин научила телефона на домакина на партито и говорила с някоя си госпожа Фелисио, която й се оплакала, че домът й бил до основи разрушен след събирането, което организирал синът й Марио. Най-обезпокояващото било, че според думите й нито едно от децата не останало да пренощува у тях. Кейтлин се побъркала от тревога и се обадила в полицията. Десет минути по-късно Никола цъфнала на вратата.

Първоначално твърдяла, че е спала у Кийша, но когато Кейтлин я притиснала с разкритието, че е говорила с майката на приятелката й, признала, че е ходила на купона, но от страх да не ми навлече неприятности отказала да разкрие къде е прекарала нощта.

Накрая цялата история излязла наяве, не без кавга. Първо Никола признала, че е прекарала нощта в един апартамент в Брикстън. Чий е този апартамент? На една приятелка. Коя е тази приятелка? Как се казва? Фран. Къде са били родителите й? Тя живее сама. Откъде я познаваш? От един друг приятел. На колко години е тази Фран? На двайсет и пет. В този момент Кейтлин избухнала. Отново притиснала Никола откъде познава Фран и тя през сълзи си признала:

— Приятелка е на баща ми.

нейната история

Кейтлин плаче, докато ми разказва всичко това, и аз се чувствам ужасно виновен. Не мога да повярвам, че съм й причинил подобни тревоги.

— Съжалявам — извинява се тя, като изтрива сълзите си със салфетка. — Беше ужасен ден! Докато не знаех къде е Ники, щях да полудея от страх, че се е случило нещо лошо! Много странен ден. Вероятно най-необикновеният в живота ми.

Тя прехапва устната си и се усмихва с половин уста. Също като Никола.

— Знаеш ли — продължава малко по-спокойно, — тази сутрин се събудих с мисълта, че ни предстои прекрасен ден. Времето е хубаво, ще отидем с Ники да пазаруваме, може да гледаме някой филм следобед. Щяхме да прекараме спокоен ден. А сега, не са минали и дванайсет часа, и ето че седя в собствената си всекидневна, заедно с теб… бащата на детето ми.

Ето, това е. Отговорът, който съм търсил през цялото време — но въздействието му е нулево. И да ми беше казала, че не съм бащата на Никола, това не би имало и най-малкото значение.

— Виж — започвам, — знам, че обърках всичко. Вината е моя.

— Не — възразява тя, като гледа встрани. — Вината не е нито твоя, нито моя. Тя е наша. Двамата заедно създадохме тази бъркотия. И двамата сме отговорни.

Кимам половинчато.

— Около седмица след като с момичетата се върнахме от Корфу, установих, че ми закъснява — продължава Кейтлин. — Опитах се да не мисля за това, защото… е, смятах, че от един-единствен път не може да е станало нищо. Опитвах се да не бъда параноичка. Но след още една седмица отидох на лекар и ми направиха тест. Спомням си всяка секунда, докато чаках да излязат резултатите. Сякаш беше вчера. Седях и се надявах резултатът да е отрицателен. Казвах си, че съм пълна глупачка, че съм постъпила неразумно и никога повече няма да правя така, стига само да си върна бъдещето и всичко отново да бъде нормално. Когато докторът ми съобщи, че тестът е положителен, плаках, и плаках, и плаках. Бях страшно изплашена. Направо бях ужасена. Мислех само как съм могла да се забъркам в подобна каша.

Неочаквано ме обзема такава непреодолима тъга, сякаш някой ме връща обратно към онова време. Представям си как Кейтлин е преживяла всичко съвсем сама, само на седемнайсет години, и не мога да повярвам. В училище познавах момичета, които забременяваха на петнайсет и шестнайсет, но никога не съм мислил за тях, защото те винаги бяха от онези, от които всеки очакваше да имат деца преди да са завършили училище. Бяха силни момичета и можеха да се грижат за себе си. Онези, които ни шокираха, бяха като Кейтлин — когато новините за тях идваха до спортното игрище, никой не се смееше, защото всеки знаеше, че лесно може да му се случи същото.

а после?

— Винаги ли си знаела, че ще оставиш бебето? — питам я. (Въпросът ми е предизвикан от спомена ми за едно момиче в последния клас, което направи аборт след като забременя на седемнайсет. Странното е, че след толкова години не мога да си спомня нито името на момичето, нито лицето му, нито каквото и да било друго за него. Без значение какво е станало след това с живота й, нито какво е постигнала през годините, тя винаги ще си остане за мен „момичето, което направи аборт“.)

— Не — прошепва Кейтлин. — Но нито за секунда не съжалявам.

— Разбира се. Никола е страхотно дете. Трябва да се гордееш с нея.

— Така е.

— Знам, че не постъпих като отговорен възрастен човек — признавам. — Искам да кажа, че тя е на тринайсет и ти си й майка, която е законно отговорна за нея. А кой съм аз? Никой. Та искам да кажа, че ситуацията е наистина особена и че тя не е виновна за нищо. — Усмихвам се. — Е, че е отишла на купона, си е нейна грешка, но останалото — че се свърза с мен и че се виждахме… Просто е била любопитна. Не е искала да наранява чувствата ти. Така че не я обвинявай. Вината е моя. Трябваше да настоявам да ти каже веднага, но… аз не го направих и съжалявам.

— Когато Никола ми призна всичко, много ти се ядосах. Много. Бях и уплашена, защото не знаех нищо за теб и живота ти сега. Не знаех какъв човек си. Тя можеше лесно да попадне в беда… но предполагам, че причината да ти вярва толкова много е по моя вина.

— Защо?

— Защото винаги ме е разпитвала за теб. Дори когато беше съвсем малка. Винаги съм й казвала, че ти не си с нас не защото не я обичаш. А просто защото не знаеш. Винаги се опитвах да те представя в най-добра светлина. Разказвах й за всичко, което ти сподели, че мечтаеш да постигнеш в живота си. Предполагам, че в нейните очи те превърнах в герой. Но действително исках да се гордее с теб. Така че, както казах, вината отчасти е моя. Въпреки това е ужасно, че през цялото време ме е лъгала, че е била в състояние да запази такава голяма тайна от мен. Това не е правилно. Аз съм й майка, най-близкият човек в целия свят. Тя трябва да знае, че може да ми каже всичко.

— Но тя действително може — уверявам я аз. — Просто не е искала да те нарани. Не е искала да си помислиш, че те обича по-малко, защото е пожелала да ме види. И трябва да признаеш, че ако беше ти казала, щеше да е принудена да се справя не само със собствените си чувства към мен, но и с чувството на вина спрямо теб.

— Затова ли ти също не си казал на жена си? — пита остро Кейтлин.

Не отговарям. Заслужавам упрека. Сигурно думите ми са прозвучали като оправдание за лъжата на Никола. Кейтлин веднага ми се извинява.

— Съжалявам. Беше напълно излишно. Всичко е толкова сложно.

— Но ти си права — казвам. — Това е една от причините, поради която не съм казал на Изи.

двама

Кейтлин се засмива тихо, сякаш на себе си. Когато я поглеждам учудено, обяснява:

— Сигурно си мислиш, че съм луда. Просто исках да те попитам как си и ми се видя странно. Не е ли така? След всичко, за което говорим, аз изведнъж ти задавам въпрос, сякаш току-що съм те срещнала на улицата… И все пак — как си?

— Добър въпрос — казвам. — Отговорът е, че определено съм имал и по-добри дни.

— Аз също. — Тя въздиша дълбоко, сякаш се опитва да се отпусне. — Никола ми разказа всичко за теб. Е, по-важните неща. Не мога да повярвам, че си душеприказчик на момиченцата в списание. Но тя ми показа снимката ти в „Тийн Сийн“.

— Вярно, особена работа за възрастен мъж, но все пак е само работа, нали? Когато си журналист, трябва да си готов да вършиш и налудничави неща, за да печелиш хляба си.

— Не искаше ли да свириш в някоя банда?

— Исках да бъда още много други неща през времето, което отмина, откакто се срещнахме с теб. А се захванах да пиша за музика. Ужасно е, но не мога да си спомня каква искаше да станеш ти.

— Учителка. Каквато и станах… От колко време си женен?

— От три години. Но сме заедно от шест.

— Моите поздравления.

— А ти? Срещаш ли се с някого? — питам повече от учтивост, отколкото от желание да чуя отговора, който вече знам. Ако не попитам, ще изглежда, че открито признавам провала й да си намери партньор — провал, който, предполагам, се дължи отчасти и на факта, че има дъщеря в тийнейджърска възраст, за което виновник съм аз.

— Сама съм — отговаря Кейтлин. — Но по-скоро по собствено желание, отколкото поради обстоятелствата. Мисля, че винаги съм изпитвала страх от обвързване. — Тя става и взима някакво списание от масичката в ъгъла на стаята. „Тийн Сийн“. — Не знаех какво да мисля, когато Никола ми каза как те е открила. Всъщност не й повярвах, докато не ми показа снимката ти. Всичко звучеше толкова измислено, прекалено приказно. Първо, ти ставаш Доктор Любов в списание за хлапачки, след което Никола попада точно на теб. Какви са шансовете да те разпознае, след като е виждала само една стара снимка? Не съм сигурна дали аз самата щях да те позная. Беше само една нощ. Толкова, толкова отдавна.

Очите ни се срещат, след което и двамата поглеждаме встрани. Настъпва дълго неловко мълчание.

— Може ли да ти задам един въпрос? — питам.

Тя кима.

— Опитвала ли си се изобщо да ме откриеш?

— Не — отговаря Кейтлин. — През годините измислих около милион различни начини да се свържа с теб. Можех да пиша до хотела, в който бяхте отседнали, или да открия туристическата фирма, организирала ваканцията ви. Знаех в кой университет ще отидеш и какво смяташ да изучаваш — бих могла да изпратя писмото си до факултета ти. Можех да прегледам електоралния регистър и да открия всички Хардинг, които живеят в Стрийтхам. Но не направих нищо. Докато бях бременна, имах да върша много други неща, вместо да те търся. След като през май се роди Никола, трябваше да се справя с ролята си на майка и това беше най-важното. После учих в университета, после карах учителски курсове… Списъкът с извинения е безкраен. Но всеки самотен рожден ден на Никола ми напомня за това, че не те намерих.

цел

— И какво ще правим сега?

— Ти какво предлагаш да правим? — отговаря с въпрос Кейтлин.

— Искам да бъда част от бъдещето на Никола, защото не можем да поправим миналото. Понякога дори не съм сигурен кой съм за нея или каква роля бих могъл да играя в живота й, но знам със сигурност, че тя вече е част от моя живот. Не мога да си представя какво бих правил без нея.

— Тя те обича. Прочетох го по израза на лицето й, когато мислеше, че ще ти причини неприятности. И наистина много е харесала твоята приятелка, в чиято къща са преспали снощи. Изглежда са си направили малко парти тази сутрин.

— Какво ще бъде наказанието й?

— Не съм мислила за това. Не мога да я накажа, защото се вижда с теб, няма никакъв смисъл, а и вече знам, че съжалява, че ме е излъгала за купона. Никола е добро момиче. Мисля, че ще бъде най-добре просто да загърбим всичко и да започнем наново. Без лъжи и без тайни.

Въпреки че вече е късно, Кейтлин и аз продължаваме да говорим, запълвайки празнотите. Разговорът ни бързо става откровен и искрен. Тя ми разказва за последната си връзка и за момента, в който осъзнала, че едва ли някога ще намери онова, което търси. Причината, обяснява, е проста:

— Въпреки че съм готова да правя компромиси, ако става дума за мен, отказвам всичко, което не е поне идеално, когато става дума за Никола.

Замислям се дали при подобни обстоятелства аз бих бил способен да направя такава саможертва в името на любовта.

Сетне Кейтлин предлага да извикаме Никола, за да й кажем, че всичко е наред. Тя излиза, за да я повика да слезе от стаята й на горния етаж, но открива, че Никола е седнала на най-долното стъпало. И така, пред мен Кейтлин й обяснява, че сме изгладили нещата и че всичко ще бъде наред. Разтърсва ме съзнанието, че ние тримата — баща, майка и дъщеря, за пръв път сме в една и съща стая. Чудя се дали сме семейство, и ако сме, от какъв вид? А ако не сме, тогава какво сме по-точно?

Този въпрос ми прави компания през целия път с метрото към къщи. Когато се прибирам, все още не съм открил отговора, но със сигурност знам едно — трябва да споделя истината с Изи. Трябва да й разкажа всичко.

недей

Чувам, че Изи шета из кухнята, но не влизам веднага да й кажа „здравей“. Насочвам се към втората спалня и започвам да търся плочата, в чиято обложка съм скрил писмото на Никола. Изваждам снимката и я пъхам в задния си джоб. Когато влизам в кухнята, Изи зарежда съдомиялната.

— Хей — казва тя и ме ослепява с лъчезарна усмивка. Престава да се занимава с чиниите и ме прегръща. — Не те чух кога си влязъл. Как мина денят ти, скъпи?

— Добре. А твоят?

— Не ме карай да започвам. — Изи леко притиска устни към моите. Отвръщам на целувката по-бурно, и още повече, и още… докато превръщам тази проста форма на поздрав в истински вулкан от страст. Но през цялото време си мисля дали това няма да е нашата последна целувка.

— Ох! — останала без дъх, жена ми се измъква от прегръдката ми. — Какво беше това? — Тя се усмихва немирно. — Каквото и да беше, ще си поръчам още една порция, моля.

Сега тя ме целува, но целувката е различна. Моментът е отлетял. Страстта се е изпарила. Останала е само вина.

— Нещо не е наред. Какво?

— Най-добре седни. Трябва да говоря с теб.

Изи вижда, че съм сериозен, и на лицето й се изписва тревога. Тя мълчаливо сяда на един стол близо до мивката.

— Каквото и да е, знаеш, че можеш да ми кажеш, Дейв. Знаеш, нали? Не е майка ми, нали? — По бузите й се стичат сълзи. — Нищо не се е случило с мама, нали?

— Не.

— И с твоите родители също?

— Не — отвръщам. — Никой не е болен. Всички са добре.

— Тогава?

Бъркам в джоба си и подавам снимката на Никола.

— Не разбирам — казва жена ми, докато я гледа. — Коя е?

— Дъщеря ми. — За миг и двамата онемяваме. Изглежда няма какво да кажем. Изи разбира, че това не е шега. Няма как да е недоразумение. Всички възможни пътища за отстъпление са затворени.

— Казва се Никола — продължавам. — И е почти на четиринайсет. Срещнах майка й, Кейтлин, когато бях на осемнайсет. Бях на ваканция на остров Корфу. Прекарахме заедно една нощ и повече не я видях. Преди няколко месеца, когато започнах да водя рубриката в „Тийн Сийн“, получих писмо. Беше от момичето на тази снимка. Оттогава се виждаме без знанието на майка й. Тази сутрин тя разбра.

Липсва единствено заключителният надпис „Край“. Само аз съм способен да дестилирам подобна сага до няколко набързо навързани изречения. Гледам Изи и виждам, че пак иска да се разплаче, но шокът е пресушил сълзите й. Знам, че трябва да й разкажа подробности, които да й помогнат да проумее моята гледна точка, затова, без да бързам, започвам разказа си отново и докато говоря, си задавам един-единствен въпрос: „Защо не й казах всичко това още в самото начало?“

обичам

Изи ме слуша, без да ме прекъсва. След като става ясно, че съм свършил, тя се изправя и взима снимката на Никола от кухненската маса.

— Спрях да пия хапчета преди три седмици — съобщава тя.

— Какво?

— Спрях да пия хапчета преди три седмици.

— Искаш да кажеш, че си бременна?

— Не знам. Все още.

— Не разбирам. Защо не си ми казала? Мисля, че би трябвало да говориш с мен за…

— Исках решението да не зависи от мен. Звучи ми глупаво, като го изричам гласно, но точно това чувствах. Исках отново да забременея случайно. Страхувах се, че ако съзнателно опитваме да имаме бебе, отново ще се провалим.

— И какво ще стане сега, след всичко, което ти разказах?

— Не чувствам нищо — тя не ме поглежда. — Вцепенена съм.

— Разбери, не исках да те нараня. Действах глупаво. Безразсъдно. Обидно. Но не го направих, за да те нараня.

— Значи всичко е наред? — пита остро тя. — Не си имал намерение да ме нараниш, затова фактът, че си го сторил, няма никакво значение, така ли? Независимо дали си ми причинил тази болка умишлено, или не, резултатът е един и същ, Дейв. След като трябваше да се справя с болката от помятането, сега трябва да се справя и с това, че имаш дъщеря от друга жена, че през цялото време си крил от мен и си ме лъгал. Как смееш да ми отнемаш правото да ти се сърдя? Как можеш да стоиш тук и да ми казваш, че съжаляваш? Това е безсмислено! И ако то е безсмислено, какви други безсмислици си ми наговорил? Ти ми обеща да ме обичаш и да се грижиш за мен завинаги — това безсмислица ли беше? Обеща да споделяш всичко с мен — и в радости, и в мъка. Това също ли беше безсмислица? Как можеш да стоиш тук и да ми говориш така? Да ми казваш неща, които напълно и трайно ще разрушат душевния ми покой? Не съм мислила, че е възможно да се чувствам така подло предадена.

Тя излиза от кухнята, грабва палтото и чантата си от коридора и отваря външната врата.

— Къде отиваш? Трябва да останеш! Трябва да оправим нещата! — викам след нея, настигам я и я сграбчвам за ръката. — Не си отивай! Моля те, само не си отивай!

Изи ме поглежда както никога досега — със смесица от болка и омраза.

— Не ме докосвай! — просъсква тя. — Да не си посмял да ме докоснеш отново!

слушам

Понеделник късно следобед е, на работа съм. Можех да си остана вкъщи и да изчистя апартамента. Можех да прекарам деня в кревата. Но чувствам, че нямам право да се предавам. Всичко, което съм заслужил, е да ходя на работа и да страдам мълчаливо. Така че правя точно това.

До този момент, през целия уикенд, не съм чул нито дума от Изи. Обаждах се на мобилния й телефон, но тя го бе изключила. Обадих се на Стела и Джени, но и двете отрекоха да знаят къде може да е. Тази сутрин звънях в работата й и заместничката й ми съобщи, че днес щяла да работи у дома.

Тъй като не мога да говоря с нея на живо, разговарям наум. Милион пъти й повтарям колко съжалявам. Казвам й, че искам всичко, което се е случило, да остане в миналото. Признавам й, че искам да си изградим ново бъдеще — а какъв по-добър начин от това да имаме бебе? Нейната бременност ще бъде отговорът на всичко. Но искам да знам, че това е правилният път. Искам да съм сигурен. Искам да получа отговор, какъвто давам на читателките на „Тийн Сийн“. Те ми пишат, за да намерят решение на своите затруднения, и аз се задължавам не просто с някакъв отговор, а с отговора, който съкращава възможните начини на действие само до един, така че те знаят какво точно трябва да направят. Грабвам пълна шепа писма до Доктор Любов, отварям ги и започвам да чета.

Първото е в обикновен бял плик, изписано с дребен и четлив женски почерк:

Избирам второ писмо в светлосин плик, надписан със сребристо мастило от без съмнение тийнейджърска ръка

Взимам трето писмо в кремав плик с изрисувана мишка и ъгъла, която дъвче стрък трева. Почеркът прилича на предишното писмо, но мастилото този път е сребристо зелено.

Сравнявам писмото в ръката си с предишното. Написани са с един и същи почерк. Проверявам пощенските печати на пликовете. Първото е пуснато в Кембридж, макар в него да пише, че момичето е от Нотингам. И второто е пуснато в Кембридж, а пише, че авторката живее в Корнуел. Излиза, че шестнайсетгодишната фенка на „Убиецът на вампири“ и четиринайсетгодишната почитателка на Джанет Джаксън са едно и също отегчено момиче от Кембридж, което обича „Тийн Сийн“, „Бъфи, убиецът на вампири“ и Джанет Джаксън, но няма проблеми в живота си, поради което си ги измисля, за да се почувства пълноценно. Ако бях в друго настроение, това щеше да ме разсмее, но сега ме потиска.

Губя си времето с тази работа, погубвам и таланта си. Читателките на „Тийн Сийн“ нямат проблеми. Проблеми имам аз. Събуждам компютъра си, който от доста време спи, отварям електронната поща и започвам да пиша бележка на Джени. Съобщавам й, че ще продължа да водя рубриката още два броя, но че от утре няма да идвам на работа в списанието. След това пиша и на Фран, която за щастие днес е на снимки извън редакцията. Благодаря й за всичко и изразявам увереност, че сигурно някой ден пак ще се срещнем. Натискам бутона за изпращане на писмата, взимам си чантата и излизам от редакцията.

поп

Седя на една пейка в градината в средата на Сохо Скуеър. Времето, макар и не особено топло, е приятно за сезона — достатъчно приветливо, че да примами хората, които нямат какво друго да вършат, да седнат и да убият няколко часа, гледайки небето. Ровя в чантата си за уокмена. Когато бях по-млад, слушах музика по всяко време и при всяка възможност — в работата, на път за там и обратно и в онези редки моменти вкъщи, когато Изи си бе легнала, а аз будувах до четири сутринта, сменяйки албум след албум със слушалки на ушите, потънал в света, който разбирах. Сега копнеех точно за това чувство. Слагам слушалките, затварям очи за всичко наоколо и натискам бутона плей. Но не мога да се скрия дори в музиката, защото всяка песен е свързана пак с Изи. Това са песните, които тя обича, които тя мрази, които просто понася, които я разплакват, които я карат да се чувства щастлива. Неизвестно защо това ощастливява и мен. Дори и в музиката тя е средоточието на всичко. Да се загубя в музиката, означава да се загубя и Изи.

касета

Песен 1: „Save From Harm“ на Масив Атак. Първата песен, която слушах, след като Изи и аз изкарахме първата си кавга, страховита като помитащ всичко тайфун.

Песен 2: „Debris Slide“ на Пейвмънт. Една песен от времето, когато бяхме само приятели и аз се опитвах да я убедя, че бъдещето е на рокендрола, като й го пусках при всяка възможност.

Песен 3: „I Forgot to Be Your Lover“ на Уилям Бел. Соулзапис от шейсетте години, който открих в колекцията на баща ми. Обадих се на Изи по телефона в два след полунощ, за да й го пусна — за мое оправдание, бях пиян.

Песен 4: „Everybody in Here Wants You“ на Джеф Бъкли. Друга песен, която пуснах на Изи по телефона, след като я чух за пръв път. Настоявах, че тя моментално ще се влюби в нея. Така и стана.

Песен 5: „Don’t Believe the Hype“ на Пъблик Енеми. Повтаряхме я непрекъснато в деня, в който боядисвахме всекидневната си. Изи реши, че така боядисваме по-бързо.

Касетата продължава деветдесет минути.

ако

Когато касетата свършва, решавам да се върна вкъщи. Отправям се към Оксфорд Стрийт и докато вървя, проверявам за съобщения на мобилния телефон. Имам три — едно от Джени, която ми заявява, че отказва да наеме друг на моето място, докато не говори с мен, и две от Фран, която ме пита къде съм. Нищо от Изи. Набирам номера на Фран в редакцията.

— Добър ден, „Тийн Сийн“.

— Здрасти, Фран, Дейв е.

— Получих имейла ти. Наистина ли смяташ да се сбогуваш така?

— Не исках да вдигам шум.

— Сигурен ли си, че няма да се върнеш в списанието? Говорих с Джени и тя ми каза, че ще се опита да те убеди да останеш. Няма смисъл да си ходиш.

— Знам. Просто… просто днес прочетох две писма и те бяха така явно съчинени от едно и също момиче, че… Добре де, това ме депресира. Запитах се какъв е смисълът?

— Дейв, смисълът е, че си луд, ако мислиш, че две писма от едно и също момиче имат значение. Ти помагаш на децата. Момичетата, които четат твоята рубрика, се чувстват по-добре, когато ти пишат. Това е добро, нали?

Не отговарям.

— Защо имам чувството, че нещо не е наред — предполага Фран.

— Ти го каза.

— Дали не е онова, което си мисля?

— Да.

— Тя как откри?

— Аз й казах.

— О! И тя…

Довършвам изречението вместо нея.

— … ме напусна. Да.

— Но ще се върне?

— Не знам. Не съм я виждал от петък вечер.

— Не бива да оставаш сам — решава Фран. — Ще приключа работата тук след пет минути. Имам да свърша няколко неща, за които Тина ме преследва от цяла седмица, и ще отидем някъде да пийнем или да хапнем нещо. Не приемам откази. Ще те чакам след половин час във „Финикс“ на Чаринг Крос Роуд. Чу ли ме?

— Не мога. Ще бъда ужасна компания.

— Това няма значение. Просто ще седим и ще мълчим.

— Не, наистина.

— Добре, кога ще те видя?

— Не знам. Не знам кога тази бъркотия ще се оправи. А дотогава просто не мога да мисля нормално.

— Тогава защо напускаш „Тийн Сийн“?

— И това не знам. Наистина не е за мен. Мисля, че може да се върна към музикалната журналистика. — Засмивам се. — Не съм убеден, че съм подходящо скроен за света на любовните взаимоотношения.

— Значи няма да те видя повече?

— Разбира се, че ще ме видиш. Просто не знам кога.

— Хайде, ела да пийнем по едно — примолва се Фран. — Ще бъде най-краткото парти за изпращане на колега. Само аз, ти и много алкохол.

Предложението й ме разсмива и се съгласявам.

— Добре, ще те взема след работа и ще отидем да се напием — обещавам аз.

Изключвам телефона, пъхам го в чантата си и за малко да се сблъскам с една прегърната двойка. Извинението е на устата ми, когато осъзнавам, че ги познавам. Само че те не би трябвало да са двойка. Тревър и Стела.

— …?

— Дейв — моментално изрича Стела. — Мога да ти обясня. — Поглежда Тревър и се поправя: — Ние можем да ти обясним.

— Знам, че изглежда странно — започва Тревър. — Но ние сме заедно, Дейв — пояснява ми той. — От известно време. Така или иначе скоро всички ще научат.

— И от кога по-точно? — питам.

— От известно време — повтаря Стела. — Преди да скъсам с Лий, ако това е въпросът ти.

— Тогава защо беше толкова разстроена, когато се разделихте с Лий?

— Защото въпреки че не исках да бъда с него, аз все още го обичах.

— О! — възкликвам. — Някой друг знае ли?

— Не — признава смутено Стела. Настъпва дълго мълчание.

Тайни, мисля си. Всеки си има тайни. Дори аз.

— Без да ви обиждам — започвам, — но никога не съм си представял, че може да бъдете гаджета. Не знам, приятели сме от толкова време, и никога не ми е минавало през ума, че може да се случи нещо подобно.

— Беше изненада и за нас самите — споделя Стела. — Но един ден сякаш ни удари гръм. Не можех да повярвам как до този момент не съм забелязала колко страхотен е Тревър!

— Отначало се чувствах много виновен — казва Тревър. — И продължавам, но Джени не е подходяща за мен, нито аз за нея. Бяхме заедно по навик, наистина. Отдавна мисля да се изнеса… обаче хич не ме бива да съобщавам лошите новини. Знам, че трябва да й кажа, но ми се струва, че все още не е дошъл подходящият момент.

— Вярно е — подкрепя го Стела. — Когато всичко излезе наяве, ще причиним много болка, особено на Джени, която ми е приятелка. Но нищо не можем да направим.

— Струва ми се, че най-накрая съм започнал да гледам сериозно на живота — продължава Тревър. — Дотолкова сериозно, че вече си търсим къща, която можем да си позволим… Къща с градинка и подходящи училища наблизо…

— Ти да не си…?

— Не — казва Стела. — Все още не съм. Но и това влиза в плановете ни. Ще си купим къща, може и да се оженим, но идната година искаме дете.

— Не действате ли малко прибързано? — питам. — Защо припирате?

— Изобщо не прибързваме — възразява Стела. — Точно тук е проблемът. Бях свикнала да мисля, че разполагам със страшно много време, за да направя всичко, което пожелая. Но какъв е смисълът да имаш толкова време, ако го пилееш за неща, които нямат никакъв смисъл?

гняв

Тази сутрин по пощата пристигат няколко диска от различни звукозаписни компании. В такива случаи обикновено ги трупам във втората спалня, за да ги преслушам, когато успея. Но тъй като днес няма да ходя на работа, решавам да ги чуя веднага. Обикновено съм доста циничен по отношение на музикалната продукция — всички колеги в „Лаудър“ бяха такива, освен ако не ставаше дума за певец, когото наистина харесваме. Постъпвахме като крале с придворните си шутове — слагахме диска или касетата в уредбата и им давахме малко време, за да се докажат, преди да бъдат изхвърлени на купчината с надпис „боклук“, за да не бъдат пуснати никога вече. Всеки музикален журналист е принуден да прави това, защото буквално те засипват с нови записи. Не всеки албум, разбира се, може да бъде преценен по този начин — някои имат скрити достойнства; не крия, че аз самият съм изпратил на боклука доста платинени или прехвалени от критиката албуми. Какво да се прави. Онова, което наистина обичам в тази професия, са редките моменти, когато попадна на албум на напълно неизвестен изпълнител. Пускам го, като очаквам, че ще прехвърля песните за нула време, а се оказва, че съм открил златна мина. Точно това се случва тази сутрин. Пускам диск, озаглавен „Small Moments“, на някакъв ирландски певец на име Дейвид Кит, лягам си и се заслушвам. Музиката е непретенциозна — записът сякаш е направен в гаражно студио. Китарист, подкрепян от няколко елементарни електронни трика, но резултатът е съвършен. Ако се възползвам от речника си на музикален журналист, бих казал, че това е Ник Дрейк на двайсет и първия век. Страхотно ми допада. Вдига настроението ми и ме пренася в други селения. Изслушвам целия албум още веднъж, после още веднъж и така до обяд. По средата на „Another Love Song“ — най-готиното парче от целия албум, на вратата се звъни. Нахлузвам джинсите и тениската си, които съм хвърлил на пода, и отварям. Дъщеря ми в ученическа униформа.

— Никола? — изненадвам се.

— Здрасти — отговаря тя.

— Какво правиш тук? Не трябва ли да си на училище?

— Исках да те видя. Тревожих се за теб. Защо не ми се обади? Оставих милион съобщения на гласовата ти поща.

Това е самата истина. Беше ми звъняла през целия уикенд. Оставила ми е дълги, несвързани съобщения, но аз не отговорих на нито едно.

— Наистина съжалявам, скъпа. Честно. Просто ми се случи нещо и всичко останало излетя от главата ми.

— Притесних се. Помислих, че ти се е случило нещо лошо.

— Наистина съжалявам. Извинявай. Трябваше да се съобразя.

— Не получи ли съобщенията ми?

— Получих ги, но ми се струпа много.

Изглежда посърнала.

— Значи не им обърна внимание?

— Не го направих нарочно, Никола! Това просто беше… е добре, бях зает.

— Но аз ти оставих цял куп!

— Знам.

— Не искаш ли да ме виждаш повече?

— Нищо подобно, искам.

— Тогава защо не ми отговори? Помислих си дори, че телефонът ми е развален. Откакто се познаваме не се е случвало да не се чуем толкова дълго.

Това не е истина, но няма значение. Трябваше да отговоря на съобщенията й. Знам, че постъпката ми е възможно най-неправилната, но да стоя в коридора на къщата и да ме поучава тринайсет годишно момиче, е последното, от което имам нужда, когато жена ми ме е напуснала. Абсолютно последното. И преди да се усетя, изтървавам нервите си пред моята красива дъщеря:

— Какво искаш от мен? Вече ти се извиних, нали? Казах ти, че съжалявам! Е, какво повече?

Изражението на ужас, което се изписва върху лицето на Никола, ме връща на земята. Ако съм искал да я нараня, добре съм се справил със задачата. За секунди от очите й потичат реки от сълзи, а тя продължава да ме гледа, сякаш не може да повярва, че съм способен на подобно поведение. Самият аз не вярвам.

— Какво лошо сторих? — прошепва тя. — Исках само да говоря с теб.

— Извинявай — моля. — Съжалявам.

— Какво сторих? — повтаря тя. В гласа й звучи неподправена болка. — Защо не ме харесваш повече? Какво да направя, за да ме харесваш отново?

— Ти не си виновна — успокоявам я. — Аз те обичам. И съжалявам. Ти си всичко, което имам. — Прегръщам я и я притискам към себе си. Не съм сигурен дали ще я пусна някога.

контрол

Говорим, аз и моята дъщеря, говорим за всичко. Трудно е да й призная истината, но искам да бъда честен. Разказвам й, че Изи си е отишла, разказвам й за помятането и дори, че може би отново е бременна, макар да съм почти сигурен, че това ще я разстрои още повече. Но тя не се разстройва. Реагира като възрастна. Изслушва ме внимателно и когато свършвам, ми казва да не се притеснявам. Каквото и да става, казва ми Никола, трябва да си върна Изи и тя ще ми помогне. Успокоява ме, че всичко ще бъде наред. И което е най-странното, аз й вярвам.

Така че след като Никола си тръгва, за да отиде на училище, аз се отправям обратно, включвам лаптопа си и като разтягам лицето си във фалшива усмивка, започвам следващата си статия за „мъжкарската“ рубрика. Два часа по-късно я завършвам. Осемстотин думи на тема „Какво си мисли вашето гадже“, които ме представят като най-перфектния партньор в света. Писането ме кара да се чувствам добре. Достигнал съм дъното и сега единственият ми път е нагоре.

завинаги

правила

След още два дни късно вечерта Изи се появява в апартамента. Изглежда изморена и изстискана. Влиза мълчаливо във всекидневната, сядаме на дивана и тя започва разговора:

— Не съм бременна.

Никой от двама ни не проговаря и аз се възползвам от възможността да се поддам на разочарованието. Разсъждавайки трезво, и двамата не би трябвало да се заблуждаваме, че е бременна. В днешно време и на нашата възраст дори един полупризнат намусен бивш музикален журналист притежава достатъчно аматьорски опит в зачеването, за да знае, че трябва да минат поне три месеца след като жената престане да взима хапчета, за да може хормоналното й ниво да се възстанови до нормалното. Три седмици обаче са твърде кратък срок.

— Как се чувстваш? — питам я аз.

— Не знам… Но предполагам, че така е най-добре. Обстоятелствата не бяха най-подходящите, за да заченем дете, нали?

Не отговарям на въпроса и й задавам своя.

— Къде беше?

— При мама.

— Как е тя?

— Добре. Полезно беше да прекарам известно време с нея. Тя ми помогна да видя много неща в истинската им светлина.

— Ще се върнеш ли вкъщи?

След кратка пауза тя ме пита:

— Ти искаш ли да се върна?

— Аз те обичам — отговарям.

— Никой не се е съмнявал в това — категорична е тя.

— Е, ще се върнеш ли?

— Ти не ми отговори — настоява Изи.

— Разбира се, че искам — убеждавам я. — Това е твоят дом. — Настъпва дълга тишина. Аз отново я притискам. — Е?

— Какво? — пита Изи сякаш мисълта й е някъде другаде.

— Ще се върнеш ли вкъщи?

— Всичко зависи от теб — отговаря разсеяно жена ми. — Опитах се да видя нещата през твоите очи. Мога да разбера, че не си знаел как да ми кажеш за Никола. Как новината за нейното съществуване те е поразила до такава степен, че не си бил способен да разсъждаваш трезво. — Отново млъква, сякаш губи нишката на мисълта си. — Мога дори да разбера, че сигурно си мислил, че по този начин ме предпазваш от болката. Но аз не се нуждая от защита, а от честност. Искам да кажа, какво още криеш в живота си, което не знам?

— Няма нищо друго.

— Сигурно е така. Но от сега нататък ще живея със съмнението и страха, че има, а аз не го знам.

— Разбирам.

— Наистина? Разбираш ли ме? — Тя дори не изчаква да й отговоря. — Как мислиш, че се почувствах, когато осъзнах, че не можеш да разговаряш с мен за това? Нали трябва да се подкрепяме? Без значение какво ще се случи, знай, че аз винаги ще бъда на твоята страна. Винаги. Независимо какво ще направиш, аз винаги ще те обичам. Това е любовта. Нима мислиш, че аз просто ще се обърна и ще кажа „Това е, повече не те обичам“? Аз те обичам без условия, Дейв. Да, станалото ме нарани и въпреки това аз продължавам да те обичам със сила, за която не подозирах. Обичам те, защото си част от мен. Обичам те, защото да обичам теб, е все едно да обичам себе си. Знам, че въпреки всичко, което се случи, ти си добър човек. И не искам да те оставя… не мога да те оставя… Има обаче едно нещо… Предполагам, че е най-важно от всичко. Опитвах се отново и отново да приема Никола. Но не мога. Тя е твоя дъщеря. Тя е част от теб и от твоето минало. А аз просто не мога да го приема, колкото и да те обичам. Това хубаво момиче всъщност е всичко, което исках ние с теб да имаме… Не мога да ти забраня да я виждаш. Дори не желая да престанеш да я виждаш. Тя е част от живота ти. Но аз не искам да я познавам. Просто не мога. Ето защо трябва да съм сигурна, че ще приемеш това мое условие, преди да се прибера у дома. Няма да променя мнението си. Така ще бъде.

Казвам й, че я разбирам и най-накрая тя ми позволява да я прегърна. Притискам я силно и й прошепвам, че съм готов да приема всичко, което желае. Но не така съм искал да се развият нещата. Не трябваше да става така.

подарък

След няколко дни пристига покана от Деймиан и Адел за кръщавката на бебето Мади. Убеждавам Изи, че не е необходимо да ходим — бихме могли да изпратим само подарък. Но тя настоява да отидем, уверява ме, че всичко е наред. Накрая се озоваваме на една пейка в църква в Тотънбридж, където живеят родителите на Адел.

В единайсет часа викарият изнася кратка проповед за любовта, разбирателството и приемствеността в познанието. Той съветва Деймиан и Адел да възпитават малката Мади в дух на любов към истината и справедливостта, след което приканва всички да пристъпят към кръщелния купел. Цялото ни малко паство се скупчва в задната част на църквата и застава в полукръг, а Адел подава спящата Мади на Деймиан, той на свой ред я подава на свещеника, който кани кръстниците да излязат напред. После потапя ръката си в купела и поръсва главата на Мади с няколко капки.

След това всички се пренасяме в една кръчма зад ъгъла, наречена „Ръцете на играча на крикет“. Изи и аз се опитваме да побъбрим с Деймиан и Адел, но те са принудени да обикалят салона като холивудски знаменитости на семейно тържество.

— Не е ли малко странно? — установява Изи, докато седи на бара. — Всичко толкова се промени много за тъй кратко време… Сякаш колкото повече остаряваме, толкова по-бързо стават промените — разсъждава тя. — Обикновено се плаша от промени, но те могат да са за по-добро. Показват, че се движиш напред и нагоре. Мислех си за работата и колко много я обичах, когато започнах… а сега… Ами, не ми се вижда и наполовина толкова важна, колкото да бъда с теб.

Вземам ръката й.

— Знам какво имаш пред вид. Точно същото чувствах и аз спрямо „Лаудър“. Беше работата, за която винаги съм мечтал, но когато го закриха, разбрах, че не е всичко. Толкова много по-важни неща има в живота.

Изи замислено кима.

— И двамата живеем в свят, където всичко, което изглежда важно, е свързано с определения като най-съвременно, най-модерно, най-трябва да го имам. Колко пъти съм си купувала някоя дреха не защото я харесвам, а защото знам, че за нея мечтаят много хора.

— А колко пъти аз съм превъзнасял някоя група, че е най-важната след Бийтълс и Стоунс, само за да се отегча още преди да са пуснали албум.

— Спомням си как, още като приятели, ти все ми промиваше мозъка, за да ме убедиш, че групата, която в момента харесваше, е най-добрата. Даваше ми десетки дискове, обаждаше ми се и ми пускаше музика по телефона по всяко време на денонощието, след което ме замъкваше в някое мазе, за да слушам бъдещето на рокендрола.

— Но точно така човек трябва да се отнася към музиката — поучавам я. — Да очаква, че всяка нова банда, която чуе, може да се окаже по-велика от Бийтълс. Сега обаче всяка нова банда ми прилича на група хлапета, които рециклират моята колекция от записи, и макар че те вероятно това и правят, не мисля, че вече има някакво значение. Може би вече съм вън от играта.

— Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да остана вечно във „Фам“. Вероятно ще настъпи ден, и то в не много далечното бъдеще, в който ще трябва да се преместя от света на модните млади жени в по-улегнало женско списание или в някое хубаво издание за обзавеждане и интериор. Забелязвам тази тенденция у наши сътруднички. Може да са най-добрите авторки, които познавам, но статиите им започват да звучат кухо, защото те вече не живеят в света на нашите читателки. Разбираш ли? Читателките на „Фам“ излизат всеки петък с цяла тумба приятели и обръщат водка след водка по клубовете, а за нас петъчната вечер означава само аз и ти пред телевизора на дивана. Може да се преструвам още малко, но съвсем скоро списанието окончателно ще ми писне.

Тя отпива от питието си.

— Напоследък доста размишлявах за смъртта на татко. Никога не съм се опитвала да открия нещо добро в нея. Винаги ми бе по-лесно да я приема като най-ужасното нещо на света. Опустошително. Бях решила, че тя е съсипала живота ми. И едва напоследък започна да ми идва наум, че всъщност през цялото време съм я оценявала погрешно. Та аз имах най-прекрасния баща на земята. Неговата любов ме направи онова, което съм днес. Какво повече бих могла да желая? Има хора по света, които никога не са изпитвали такава любов, и те са онези, които трябва да се сърдят на живота, а не аз. Представи си — баща ми можеше да го няма, можех изобщо да съм лишена от неговата любов. Тогава аз нямаше да бъда сегашната аз. Щях да съм друга. Друга, в която ти може би никога нямаше да се влюбиш. Понякога прекарваме прекалено много време в мечти животът ни да не е такъв, какъвто е. А всъщност трябва да сме благодарни за онова, което имаме. — Тя нервно се засмива. — Е, това е, край на проповедта.

Време

В професионално отношение нещата относително бързо се връщат към нормалния ритъм. Започвам да сътруднича на свободна практика в редакцията на „Саунд Сийн“ в Бейзуотър и макар да не е онова, което искам да върша, решавам, че засега ме задоволява. Изи е много заета със списанието и с подготовката на няколко интервюта за поста на главен редактор. Колкото до отношенията ни, трудно е да се каже какво става, но знам, че не са нормални. Изи отказва да се срещне с Никола. Ако аз говоря по телефона, тя дори не ме пита с кого. Когато излизам, не любопитства къде отивам, а когато се прибирам, не се интересува къде съм бил. Накратко, тя не ми задава всекидневните въпроси, защото не е сигурна как ще приеме отговорите. Когато се опитвам да говоря с нея за Никола, тя отказва да ме слуша. Когато се опитвам да започна разговор за онова, което става с нас, въобще не желае да го обсъжда.

избор

Две седмици по-късно, в петък вечерта, съм на път към дома на Никола, за да отпразнуваме със семейството и приятелите й четиринайсетия й рожден ден. Прекарал съм седмици в безплодно умуване какъв подарък да й купя, та макар и частично да компенсирам отсъствието си на всички пропуснати рождени дни. Спомних си за екскурзията ни по магазините и се обадих на Кейтлин, за да науча какъв размер дрехи и обувки носи дъщеря ми, а после се върнах в любимия й магазин. Видях дрехи, които смътно наподобяваха онези, които тя пробва тогава, но всеки път, когато вземех нещо, не бях сигурен дали ще й хареса. Не исках да й занеса подарък, за който да ми благодари и да го зареже в дъното на гардероба. Исках подаръкът ми да е такъв, че да я остави на място. Исках тя да почувства, че съм й купил най-подходящия подарък, защото я познавам.

Имах и идеята да й дам пари — идеалният подарък за всеки тийнейджър — но при нашите обстоятелства нямаше да е много правилно. Мислих за музика, но, както и с дрехите, всичко е въпрос на вкус и човек лесно може да сбърка. Другите задраскани възможности в списъка ми бяха: нов мобилен телефон, грим, маратонки, парфюм, кола (тук вече се хващах за сламка), Плейстейшън 2, билети за концерт, разни предмети с автографи на групи, които бях интервюирал. Накрая се върнах към всички неща, които вече бях отхвърлил, избрах две от тях и внимателно ги опаковах в тъмносиньо лъскаво фолио.

тук

— Дейв! — възкликва Никола, когато отваря вратата.

— Здрасти. — Целувам я и й подавам двата пакета, но задържам бутилката вино, която съм донесъл.

— Благодаря. — Тя отново ме целува. — Мама каза, че трябва да изчакам всички гости и чак тогава да започна да отварям подаръците. Двама от братовчедите ми все още ги няма. Но те винаги закъсняват, така че ще почакаме.

— Е, как е на четиринайсет? — питам. Звуча като някой дядка.

— Изглеждам ли ти по-голяма?

Оглеждам я, преди да отговоря. Очевидно е облякла част от подаръците, защото всичко е чисто ново — чифт индиговосини цепнати джинси, относително високи сандали с ремъци и тясна черна блузка с надпис „Babelicious“ на гърдите, изписана с лъскави камъчета. Спиралните й къдрици, нейната запазена марка, са пуснати и въпреки че си е сложила грим тип „за излизане“, не е прекалено наклепана. Наистина изглежда по-голяма. Но също така и много красива.

— Да — усмихвам се широко. — Изглеждаш по-голяма. Може ли да вляза?

Никола се разсмива, когато осъзнава, че все още стоим на прага.

— Ами да — съгласява се.

Въвежда ме в дневната, където един от ужасните й дискове с клубни миксове свири достатъчно високо, за да забавлява приятелите й, но възрастните да не са принудени да си крещят. Стаята е претъпкана — има най-малко трийсет човека. Никола ме пита дали искам нещо за пиене, но аз й казвам, че ще се самообслужа. Тя ме уведомява, че майка й е в кухнята и се занимава с храната.

— Дейв! — възкликва Кейтлин, когато влизам в кухнята. Точно пъха във фурната някаква тава. Друга жена отвива табла със сандвичи, покрита с прозрачно фолио. Тя се обръща, измерва ме преценяващо, после поглежда Кейтлин и се усмихна.

— Радвам се да те видя отново — казва Кейтлин. — Наистина се радвам, че дойде. — Затваря фурната и избърсва ръце в хавлиена кърпа. Изглежда напълно различна от последния път, когато я видях. По-блестяща. И тя като Никола е пуснала косата си, която обгражда лицето й като красива рамка. Не носи очила. За мое учудване е облечена с цепнати джинси, сандали с ремъци и високи токчета и тясна черна блуза, на която пише „Babelicious“.

— Имам чувството, че и виждам двойно — казвам.

Кейтлин се засмива.

— Имаш предвид дрехите ли? Ние, момичетата О’Конъл, обичаме шегичките. С Никола от време на време се преструваме на сестри. Джинсите и обувките си ги имах, а блузката получих като подранил или закъснял подарък за Деня на майката — макар че се наложи да си я платя сама.

Подавам й бутилката вино.

— О, благодаря — казва тя. — В момента пием доста по-евтино, така че промяната е добре дошла.

Забелязвам, че приятелката й няма търпение да бъде представена. Нещо в нея ми се струва познато, но не мога да се сетя какво. Накрая тя изоставя всякаква тайнственост и казва:

— Аз съм Колийн, най-добрата приятелка на Кейтлин и кръстница на Никола. — Протяга ръка. — Приятно ми е.

— Аз съм Дейв — казвам, друсайки нейната.

Кейтлин се усмихва.

— Не е особено срамежлива, нали? Дейв това е Колийн, Колийн — Дейв. Смешното е, че вече си я виждал.

— Не си спомняш, нали? — пита Колийн. — Бях заедно с Кейтлин през онази ваканция. Тогава се отнесохме с твоя приятел Джейми.

Всичко изплува в съзнанието ми.

— Но, разбира се — отвръщам весело. — Радвам се да те видя отново.

— Умира да говори с теб, откакто разбра, че сме се видели.

— Защо?

Двете жени разменят заговорнически погледи.

— Макар да е само съмнителна възможност — обяснява Кейтлин през смях. — Колийн се надява, че все още поддържаш контакт с Джейми и че той все още е свободен. — И двете избухват в кикот.

— Искаш да ти дам телефона на Джейми Ърлс? — изумен съм.

— Той беше много сладък — задавя се от смях Колийн. — Имаше дупе като праскова.

— Не съм го чувал от векове — успявам да произнеса едва когато потискам смеха, който ме напушва при това определение. — Последното, което знам е, че живее в Бърнмаут и работи в хотелиерския бизнес. Имам телефона на родителите му, така че ще можеш да му звъннеш.

— Отлично — доволна е Колийн. — Мисията е изпълнена, така че отивам да видя дали всички гости имат за пиене. И ви оставям насаме. — Все още кискайки се, тя сграбчва две отворени бутилки вино, едната бяло, другата червено, и излиза.

— Ще трябва да й простиш — оправдава я Кейтлин, бършейки един от плотовете с хартиена салфетка. — Току-що за пети път скъса с гаджето си и затова е малко нервна…

Усмихвам се, но не казвам нищо.

— Значи накрая успя да избереш какво да купиш на Никола?

— Почти — отвръщам колебливо. — Много беше трудно.

— Каквото и да си взел, тя ще го хареса.

— Радвам се да знам, че ще бъде милостива към мен.

— Нямах пред вид това.

— Знам.

— Тя искрено се притесни заради присъствието ти тази вечер. Дрехите, косата, гримът — всичко е за теб.

— За мен ли?

— Днес следобед ми каза, че иска да изглежда идеално за теб. Уверих я, че ще ти е все едно, но тя не ми повярва.

— Наистина изглежда прекрасно.

— Така е. Дошли са няколко съученици и на всички им текат лигите.

— Без Брендан Кейси?

— О, не, той вече е минал в забвение.

Замлъкваме.

— Съжалявам, че жена ти не успя да дойде.

— Аз също — отвръщам. — В момента изпълнява длъжността главен редактор и има страшно много работа… — Гласът ми заглъхва. Очевидно е — Кейтлин не ми вярва. — Всъщност истината е, че тя не иска да дойде — поправям се.

— И аз така си помислих — поглежда ме с разбиране Кейтлин. — Сигурно не й е лесно. Не съм убедена дали няма да се държа по същия начин, ако си сменим ролите.

— Но какво е решението в такъв случай? Не мога да изключа Никола от живота си! Тя вече присъства в него, тя е част от мен… така както Изи е част от мен.

— Сигурно е трудно да стърчиш по средата.

— Ти не разбираш — разпалвам се. — Много по-сложно е. — И като си поемам дълбоко дъх, разказвам за помятането.

— Колко тъжно — изрича тя, когато свършвам. — Не се учудвам, че не иска да види Никола.

— Но какво да направя? Не искам Изи да се чувства така. И не искам Никола да си мисли, че вината е нейна. Сега, когато всички знаят, нежеланието на Изи да я види сигурно ще й стори странно.

— Не искам да се меся… но, честно, ако има нещо, което аз мога да сторя за теб? Наистина ме боли заради това, как се обърнаха нещата. Чувствам се виновна, защото не се опитах да се свържа с теб, когато разбрах, че съм бременна. Заради мен Никола не е имала баща в живота си досега. Просто мисля, че ако има нещо, с което поне малко да поправя нещата, ще го направя.

— Благодаря ти. Наистина благодаря, че го каза. Но истината е, че никой от нас не може да направи нищо. В крайна сметка Изи трябва да се справи сама. Надявам се с цялото си сърце, че ще успее, но трябва да приема, че съществува и обратната възможност и то е нейно право.

12 инча

Девет часа е и всички гости са налице. Никола започва да отваря подаръците. През последния час съм представен на тримата братя на Кейтлин — Дейвид (най-младият, деветнайсетгодишен студент по право), Айдън (на двайсет и пет, работи в ситито) и Пол (на трийсет, занимава се с компютри), на сестра й Елоиз (на трийсет и осем, най-голямата в семейството, майка на двете петнайсетгодишни братовчедчета на Никола), и на цяла камара от гости. Всички ме приемат радушно и вечерта щеше да бъде идеална, ако и Изи бе тук. Усещам отсъствието й като собственото си сърцебиене — постоянно напомняне, че ти е необходимо, за да живееш. Струва ми се несправедливо, че съм без нея. Чувствам се нелоялен. Решавам да си тръгна рано.

— Мисля, че трябва да си вървя — казвам на Кейтлин, която стои до мен и наблюдава как Никола разопакова подаръците си. Тя ме поглежда, замисля се, но не се опитва да ме разубеди, за което съм й благодарен, защото и без това имам усещането, че изоставям Никола.

— Ще хапнеш ли малко торта? — пита ме Кейтлин.

Отказвам с усмивка.

— Не, ще отида да се сбогувам с Никола.

Тя се приближава към дъщеря си, потупва я по рамото, прошепва й нещо в ухото и момичето обявява на присъстващите, че ще си почине малко от тежката задача с подаръците, за да обърне внимание на татко си, който ще си тръгва. Досега не съм я чувал да ме нарича „татко“ пред другите, освен в биологичен смисъл. И със сигурност никога досега не съм долавял толкова гордост в гласа й, сякаш съм страхотна ценност, която всеки мечтае да притежава.

— Но аз все още не съм отворила твоите подаръци — укорява ме Никола. — Бях ги оставила за последно.

Засмивам се.

— Не мисля, че трябва да се самонавиваш, скъпа. Не са нищо особено.

Тя не ми обръща внимание, взима ги от пода до дивана, където са оставени, улавя ме подръка и ме повежда към коридора.

— Какво ще правим? — питам, когато затваря вратата.

— Ще отделим малко време за нас — Никола сяда на стълбите и аз се настанявам до нея.

— Кой искаш да отворя първо? — пита ме тя.

— Няма значение.

Поглежда замислено двата пакета.

— Ще отворя по-големия. Какво има вътре? Ще отгатна ли?

— Не мисля, че ще успееш. Наистина не знам защо ти го подарявам. Сигурен съм, че няма да ти хареса.

Тя приковава очи в моите и аз не откъсвам поглед от нейните.

— Каквото и да е, вече го харесвам. — Отваря внимателно хартията и изважда дванайсетинчовия сингъл. — Плоча.

— Да, плоча.

Никола прочита заглавието.

— „Maybe I Can Wear Your Jacket“ от Парашут Мен. — Наистина ли е готино?

— Това е най-любимата ми песен за всички времена.

Тя отново ме поглежда.

— Твоята най-любима песен за всички времена? Искаш да кажеш, че е най-добрата от хилядите плочи и дискове, които имаш?

Усмихвам се.

— Не бих казал най-добрата, но тя ми е най-любима. Напомня ми на какво е способна музиката, когато е написана добре.

— Известна ли е?

— Не особено.

— Скъпа ли е?

— Съмнявам се.

Тя се замисля за миг.

— И това е най-любимата ти песен на света? Най-най-най любимата?

Кимам.

— Имаш ли друга плоча?

— Не. Тази ми е единствена.

Никола се разплаква.

— Но какво има, миличка? — питам внимателно.

— Ти ми подаряваш най-любимата си песен — хлипа тя.

Избърсвам сълзите й с ръка, прегръщам я и я притискам силно.

— Давам ти я, защото искам да я имаш.

— Но тя ти е любима! Не мога да я приема. Нали нямаш друг запис?

— Искам ти да я притежаваш, скъпа. По този начин две от моите най-любими неща ще бъдат заедно.

— Но ние дори нямаме грамофон!

Тя се разсмива и аз също, защото изобщо не ми е минало през ума, че в днешните времена на компактдискове, минидискове и mp3 плейъри съществуват домове, в които няма обикновен грамофон.

— Ще ти купя. За следващия рожден ден.

— Това е най-прекрасният подарък на света. Най-най-прекрасният. Обещавам, че ще я пазя като очите си. Обещавам.

— Знам това. Но ти не си отворила другия подарък — посочвам аз втория пакет на стълбите до нас.

— Какво има вътре?

— Отвори го — казвам, — и ще видиш.

Тя го повдига.

— Много е лекичко.

— Да, знам. Някой може да си помисли, че е направен от хартия. Отвори го внимателно.

Наблюдавам я как следва инструкцията ми.

— Но това са пари! — очите на Никола се разширяват от изненада.

— Сто и четирийсет лири — казвам. — По десет лири за всяка година. Не исках да ти давам пари… изглеждаше ми малко… е, нали се сещаш — просташко. Но после си спомних за деня, който прекарахме по магазините, и понеже знам, че ти, също като мен, имаш много специфичен вкус, реших, че ще сбъркам, ако избера аз…

— Нямаше да сбъркаш. Ти не можеш да сбъркаш — прошепва Никола. — Каквото и да беше ми купил, щях да го харесам.

— Дори ако ти бях купил прани джинси с цикламени кантове?

Тя се разсмива.

— Щях да ги харесам, защото ти си ми ги купил. Сигурно нямаше да ги обличам, когато излизам, но щях да си ги слагам всеки път, когато идваш у дома.

— Много мило от твоя страна! Все пак сигурна ли си, че не те обиждам като ти давам парите?

— Абсолютно.

— И не ти позволявам да изхарчиш всичките наведнъж, чу ли? — предупреждавам. — Най-добре ги дай на майка си да ги пази. Може да си навлечеш неприятности в противен случай.

— Добре — обещава тя. — Знаеш ли, толкова много мога да си купя с тях! Като например… нещо за теб. Само да дойде твоят рожден ден и ще видиш! Не знаеш какво те чака!

CD

Прибирам се и намирам Изи в дневната. Донесла си е работа вкъщи: папки, книжа, списания и бележки са пръснати около нея. Портативният й компютър едва се крепи на масичката за кафе. Влизам, но тя не ме поглежда. Продължава да прехвърля листовете, които държи. Жест, предназначен да ми покаже, че изобщо не се интересува къде съм бил, макар че е точно обратното. Целта е да пришпори съвестта ми и да ме накара да се чувствам още по-виновен, отколкото вече съм.

— Добре ли си? — питам. — Как беше работата днес?

Тя ме изглежда за кратко и отново навежда очи.

— Всичко е наред. А ти?

— Добре. Нищо интересно.

— Както обикновено.

Кратка забележка, нищо особено, но тя красноречиво описва състоянието на нашите отношения. Съзнавам, че макар да се старах да бъда търпелив и да я разбирам, не се е получило. Изи просто не може да приеме съществуването на Никола и аз съм безсилен. Виждам как я изяжда отвътре и я разкъсва на части. И осъзнавам, че не е честно да й причинявам всичко това.

— Мисля, че може би ще е най-добре да се изнеса — прошепвам.

— Това ли е твоят отговор на случващото се? — отвръща тя. — Да избягаш от брака си?

Изборът на думите, тонът й, жестовете, всичко цели по-скоро да провокира, отколкото да умиротвори.

— Не, това не е отговор — признавам. — Но мисля, че ако остана у дома и нещата продължат по същия начин, от брака ни няма да остане много.

Тя си поема дълбоко въздух, сякаш да отговори, но вместо това прехапва устни. У нея няма ярост, а само страх — страх, който аз също усещам. Без значение колко време ще да бъдем разделени, проблемът, който е предизвикал тази ситуация, си остава — Никола ще продължи да бъде моята дъщеря от връзката ми с друга жена. И ако Изи не може да приеме това, какво да направим? Мисля си какво ще стане, ако се разделим. Тригодишният ни брак, шестгодишната ни връзка — всичко на пух и прах. Обещанието цял живот да сме заедно, сведено до това колко дълго ще успеем да се самозалъгваме, че онова, което става, не се случва.

— Не искам да си тръгваш — казва тя.

— Знам — възразявам, — но трябва.

— Къде?

— Къде какво?

— Къде ще отидеш? Ще се тревожа за теб, ако не знам къде си.

— И аз не знам. Може би при родителите ми.

— О, недей — настоява тя. — Моля те! Не искам да знаят какво си причиняваме. Как опропастяваме живота си.

— Виж, не се тревожи. Сигурен съм, че мога да се подслоня при някой приятел. Например у Фил Кларк.

Той е рекламен директор, познавам го от времето, когато работех в „Лаудър“. Фил е приятел, с когото може да не се видя месеци и въпреки това, когато позвъня на вратата му посред нощ, ще ме приюти да спя на дивана, без да му създавам проблеми.

— Невъзможно — полуусмихва се Изи. — Той живее в Ню Крос, нали? Толкова опасно, колкото и далече.

Усмихвам се. Има право.

— Защо не отидеш при Джени? — предлага Изи. — Ще й се обадя да я попитам.

— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? Имам пред вид дали не е все още разстроена от раздялата с Тревър?

Тя не ми отговаря, но по лицето й мога да прочета, че е шокирана от напомнянето колко лесно се разпадат връзките на приятелите ни и как ние може би ще сме следващите.

— Винаги мога да опитам при Фран в Брикстън — предполагам. — Но ще трябва да й позвъня, за да съм сигурен, че няма нищо против.

Тя кима и това е всичко. Отново е старата Изи. От намусени кавгаджии за няколко минути двамата отново се превръщаме в нормална двойка — само че аз си отивам, а тя ми помага да го направя. Звъня на Фран и тя казва, че няма проблем. Събирам в голям сак дрехи за няколко дни, добавям дискове и касети, мятам всичко на задната седалка в колата, а Изи започва да плаче.

— Така трябва — казвам.

— Знам — съгласява се тя. — Трудно ми е, това е всичко.

— Трябва ти време.

— И на двамата ни трябва… Но какво ще стане, ако решиш повече да не се върнеш?

— Това няма да се случи.

— И ако все пак се случи?

— Няма — обещавам.

— Колко време смяташ да отсъстваш?

— Не знам.

— Ще ми липсваш.

— Виж какво — казвам. — Ще си говорим по телефона.

— Но аз трябва да те виждам. Ние трябва да се виждаме… защото така се разделят хората, Дейв, така загубват любовта си — заради разстоянието. Не можем да позволим това.

— Ще се виждаме. Понякога можем да излизаме на вечеря. Можем да си говорим и да се опитаме да сложим нещата в ред. Но ти знаеш, че не можем да продължим да живеем както досега, защото ако го направим, нямаме шанс да се спасим.

— Разделяме ли се? — пита тя.

— Не.

— Тогава какво правим?

— Не знам точно. Мисля, че правим онова, което трябва.

вечери

През седмиците след като се изнасям от къщи, Никола и аз се срещаме всяка седмица, понякога и по-често. Разширяваме репертоара на посещаваните заведения от „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“ до „Пица Хът“ и „Бела Паста“. Понякога ходим на кино, понякога просто гледаме телевизия у тях, но любимото нещо на Никола си остава да седи до мен в мерцедеса с вдигнат гюрук и музика до дупка. Изи и аз се срещахме веднъж седмично, за да говорим за онова, което предстои да направим.

на дъното

Първа седмица: Вторник вечер, „Спига“, Уордър Стрийт

Ордьовър

Часът е осем, аз и Изи влизаме в ресторанта направо от работа. Тя носи въгленосив широк панталон, бяла риза с три разкопчани копчета и сако от деним. Косата й е прибрана. С една дума — много е красива.

— Как си? — пита ме тихо.

— Добре. А ти?

— Имала съм и по-добри дни.

— Изглеждаш страхотно.

— Липсваш ми — признава тя.

— Ти също ми липсваш.

Мълчим дълго.

— Как се оправяте с Фран?

— Спя на дивана. Всичко е наред, диванът е удобен.

— А как върви животът в „Саунд Сийн“?

— Добре. Но не мисля, че ще се задържа дълго там. Имам по-добри новини.

— Какви?

— Помниш ли Ник, моя стар главен редактор от „Лаудър“? Обади ми се вчера, за да ми каже, че се връща в Би Ди Пи, за да подготвя пускането на ново списание. Иска да говори с мен.

— Срещнах го няколко пъти в сградата, но не знаех нищо за проекта. Поздравявам те. Музикално списание ли ще бъде?

Свивам рамене.

— И аз не знам.

Основно ястие

Става осем и трийсет и три, а ние все още не сме обелили дума за раздялата ни, за Никола или как смятаме да оправим нещата помежду ни. Никой от двама ни не иска да засяга темата, след като не може да предложи решение, вместо това разговаряме за всичко друго, но не и за най-важното — онова, което ни разделя.

— Утре е последното ми интервю за поста — съобщава Изи.

— Как мина досега?

— Добре — отвръща спокойно тя. — Дадох най-доброто от себе си. Но за тях важен е опитът. А моят стаж на ръководна длъжност се изчерпва с пет броя на женско списание с национален обхват.

— Но си брилянтна. Поне аз така мисля.

Тя се усмихва.

— Благодаря.

— Ще получиш работата, сигурен съм.

— Бих искала да притежавам твоята увереност. Само че непрекъснато дочувам разни слухове за това, кого смятат да поканят, какво смятат да правят. Последната клюка е, че щели да докарат някого от дъщерните фирми в Щатите или Австралия. Изглежда вероятно. Рядко те ценят там, където работиш. Те вероятно си мислят, че съм прекалено обвързана със старите методи на управление и ако докарат човек от друг континент, ще дадат нов тласък на списанието. Ако имах малко мозък, отдавна щях да напусна „Фам“, да продължа другаде и някой ден да стигна до върха.

— Но ти не го правиш, защото обичаш списанието, в което работиш. Това сигурно се брои за нещо?

— Не — отрича Изи. — Изобщо не се брои.

Десерт

Става девет и петнайсет, отдавна сме приключили с вечерята. Обсъдили сме работата си, апартамента, плащанията по ипотеката и приятелите си, но все още не сме разговаряли за нас.

— Искате ли менюто с десертите? — пита сервитьорката.

— Не, благодаря — поклаща глава Изи. — Дейв?

— И за мен не.

— Кафе? — предлага жената.

И двамата отказваме.

— Сметката, моля — казва Изи.

— Остави на мен — настоявам, докато сервитьорката се отдалечава.

— Спокойно — отвръща Изи. — Ти ще платиш следващия път.

Сервитьорката се връща със сметката и Изи плаща с кредитна карта. Обличаме мълчаливо палтата си и излизаме на оживената нощна Уордър Стрийт.

— Не си говорихме много — чудя се как ще се разделим. — Поне не за нещата, за които би трябвало.

— Така е — съгласява се тя.

— Може би следващия път?

— Може би.

Тя се обръща към мен и ме целува по устните. Отвръщам на целувката.

— Обичам те — казва тя.

— Аз също те обичам.

С тези думи поемаме в различни посоки и се отдалечаваме.

мярка

Втора седмица: Четвъртък вечер, „Кетнърс“ на Ромили стрийт

Ордьовър

Пристигам малко след седем и половина. Изи вече седи на масата. Става да ме целуне и заемаме местата си.

— Как си? — пита ме тя. — Как мина срещата ти с Ник Рандал?

— Добре. Както върви работата, може отново да работим в една и съща сграда. При това доста скоро. След фалита на „Лаудър“ Ник разработил нов проект за списание и е получил зелена улица, очакванията са в следващите два месеца да го пуснат на пазара.

— Какво списание?

— Познай.

— За музика?

— Не, не е за музика.

Тя се разсмива:

— Не е и за тийнейджъри, нали?

— Не е.

— Не е и женско, надявам се — усмихва се тя. — Не ми казвай, че ще имам собствения си съпруг за конкурент.

— Точно обратното — отвръщам през смях. — Лайфстайл списание за мъже. Като „Джентълменс Куотърли“ и „Ескуайър“. Неколкостотин лъскави страници, пълни с интервюта с модели и филмови звезди, репортажи за скандално скъпи коли и всичко това, натъпкано между куп реклами за автомобили, одеколони и модни електронни играчки.

Изи прихва.

— Фантастично! Носеха се слухове, че Би Ди Пи се прицелват и в тази пазарна ниша, но никога не съм си представяла, че ще го направят. Направо съм развълнувана. Ти какво ще правиш?

— Ник ще бъде изпълнителен редактор, имат някакъв тип, който е работил преди в списание за мъже, и той ще бъде главен редактор, а аз негов заместник. Парите са добри и имаме уверението, че няма да гонят прекалено високи продажби и ако през следващите дванайсет месеца успеем да поддържаме разумен тираж, няма да дръпнат шалтера.

— Как ще се казва?

— „Фърст Клас“.

— Дейв Хардинг, заместник-главен редактор на „Фърст Клас“ — произнася тържествено Изи. — Добре звучи. И никакъв Доктор Любов повече?

— Джени иска да продължа рубриката, аз се допитах до шефа и той каза, че няма нищо против.

— Значи оставаш да решаваш любовните проблеми на момичетата?

— Да — казвам. — Защото съм най-добрият.

Основно ястие

Става осем и петнайсет, и аз събирам сили, за да поставя основния въпрос, заради който седим на тази маса:

— Мисля, че е време да поговорим за Никола.

— Прав си — съгласява се жена ми. — Откъде да започнем?

— Не знам. Ти какво мислиш за нея?

— Ако трябва да бъда напълно искрена, макар да знам, че звучи ужасно, бих искала тя да не бъде част от нашия живот, никога да не беше я срещал. Бих искала да заживеем отново стария си живот.

— Но това не е възможно.

— Знам, но то не ме спира да го желая, нали?

— Предполагам, че е така.

— Най-странното е, че отлично си давам сметка, че ако знаех за Никола, по-точно, ако ти си знаел за нея и ми беше казал още когато се срещнахме, изобщо нямаше да има проблем. Толкова много хора имат деца от предишните си връзки.

— Тогава каква е разликата?

— Трудно ми е да определя. Свързано е с шока, също и с начина, по който ти ме лъга, но най-много от всичко с помятането. Исках да ти дам син или дъщеря, но не можах. Вместо това ти получи едно красиво момиче, което е част от теб и някаква друга жена. Страшно боли.

Десерт

— Разкажи ми за Никола — иска Изи. — Разкажи ми за чувствата ти към нея.

Девет и половина е, а ние почти не сме докоснали храната си.

— Мисля, че е страхотна. Не мога да говоря за нея с „ако“ и „може би“. Мога да говоря за нещата само такива, каквито са. Така че не мога да кажа, че бих искал тя въобще да не съществува, защото съществува. Не мога да кажа, че бих искал да не съм я срещал никога, защото я срещнах. И не мога да променя онова, което се е случило преди четиринайсет години, защото се е случило. Да, всичко е объркано. И нищо не е така, както бих искал да бъде в един съвършен свят, но аз не живея в такъв. Нито който и да било от нас.

— Няма нужда да ми го казваш — отвръща Изи. — Събуждам се всяка сутрин и теб те няма. Връщам се в празен апартамент, защото те няма. Седя сама в дома, който създадохме, отчаяно желая да ме прегърнеш и да ми кажеш, че всичко ще бъде наред. И не мога да престана да мисля, че единствената причина, заради която не си до мен, в центъра на живота ми, е Никола. От това също боли. Боли много повече от всичко на света, защото дори и да не е така, оставам с чувството, че си избрал нея вместо мен.

— Не съм. Тук не става дума за избор. Тя е част от мен. Ти също. Това е като… не знам как да ти обясня… Все едно ме карат да избера между сърцето и белите си дробове.

— Знам. Но ти си моето сърце и бели дробове. Ти си всичко. И най-много боли, защото знам, че преди аз също бях всичко за теб.

— Искате ли десерт? — пита сервитьорът, застанал до масата ни.

— Аз не, благодаря — отвръщам. — А ти?

— Също не искам.

— Само сметката, моля — казвам, докато Изи става и си облича палтото. — Ако изчакаш една секунда, той ще се върне със сметката и ще излезем заедно.

— Не, така е по-добре. Предпочитам да си тръгна сама.

— Защо?

— Защото е прекалено тежко да се сбогувам с теб — обяснява тя, взима чантата си и излиза от ресторанта.

вътре

Трета седмица: „Бар & Грил Атлантдас“, Гласхаус Стрийт.

Ордьовър

В девет и трийсет в петък вечерта се срещаме на бара. Облякъл съм черния си костюм на „Пол Смит“, който Изи ми подари миналата година за рождения ден. Тя носи бледосиня рокля и високи обувки и изглежда толкова красива, че не може да се опише с думи. Както обикновено се поздравяваме с целувка и оставаме край бара да побъбрим, а аз гледам отраженията ни в огледалото отсреща и се чудя дали изглеждаме като двойка за хората наоколо. Разговорът е общ, разпитваме се за новини. Изи все още не е научила дали ще я назначат за главен редактор и започва да се тревожи, че липсата на новини означава лоши новини.

Аз пък й разказвам, че първата седмица във „Фърст Клас“ е минала отлично. Бях сигурен, че ще се натъкна на нея в асансьора или във фоайето, но така и не се случи. Очевидно и двамата работим по необичайно време. Описвам как са ми били необходими няколко дни, за да се приспособя към света на мъжката мода, електронни играчки, коли и, разбира се, красиви жени. Другата новина е, че Фран напуска „Тийн Сийн“. Научила, че във „Фашониста“ има свободна длъжност, за която смята да кандидатства, а ако не я получи, мисли да пътува една години със стари приятели от университета.

Основно ястие

— Може ли да те питам нещо? — казва Изи. Вече е десет и петнайсет и сме преполовили вечерята си.

— Разбира се.

— През последните няколко седмици говорихме много за Никола. Но нито ти, нито аз не казахме и дума за майка й, Кейтлин. Трябва да призная, че те ревнувам от нея, Дейв, и мисля, че това е една от причините, поради които ми е толкова трудно. Ти имаш неразрушима връзка с друга жена — жива, дишаща връзка, която обичаш, и аз се страхувам… да не те загубя.

— Няма от какво да се страхуваш. Просто не бива.

— Дълбоко в себе си знам това. Но какво да направя, че не се доверявам на логиката? Че не се чувствам сигурна в себе си? Независимо дали ти харесва, или не, вие тримата сте семейство — мама, татко и детето. Аз съм онази, която е в повече. Би било толкова лесно помежду ви да се случи нещо, защото тогава животът ви вече няма да е объркан — всичко ще си дойде на мястото. Ще можеш да бъдеш с майката и с дъщерята. Няма как да го отречеш.

Всичко, което Изи казва, е логично и ще си изкривя душата, ако твърдя, че не ми е минавало през главата. Част от мен — онази част, която обича Никола, — иска да направи нейния свят идеален, да й върне онова, което й е липсвало, а начело в списъка е свястно семейство. Изи е права. Животът на всички ни ще бъде много по-подреден, ако Кейтлин и аз се съберем. Но животът не е нито подреден, нито справедлив.

Аз не обичам Кейтлин. Обичам Изи и независимо какво казва или прави тя, това не променя нещата.

Десерт

— Дейв? — пита Изи, докато оправя сметката в края на вечерята. — Знам, че може да ти прозвучи странно, но помниш ли снимката на Никола, която ми показа?

Кимам.

— Можеш ли да я вземеш със себе си следващия път? Искам да ми я дадеш за малко. Ако нямаш нищо против, разбира се. Просто… не знам… искам да я видя отново.

— Ще ти я донеса — обещавам.

Тя ми се усмихва плахо и добавя:

— Искам да знаеш, че каквото и да се случи с нас, аз наистина се старая. Но ми е много трудно. Понякога имам чувството, че никога няма да мога да изляза от този капан.

вън

Четвърта седмица: Вторник вечер, „Берторели“ на Шарлот Стрийт

Ордьовър

Минава седем и половина, когато Изи пристига. Масата е запазена за седем.

— Съжалявам, че закъснях — извинява се тя. — Получи ли съобщенията, които оставих на мобилния ти?

— Не, нямах сигнал. Помислих, че са те задържали в редакцията. Какво се е случило?

— Обичайните грижи — изоставаме с графика, главоболия с рекламите, юридически пречки. Няма нещо, което да не ми се струпа днес.

— Все още ли няма новини за мястото?

— Днес след сбирката говорих с директора по издателските въпроси и той ме увери, че ще вземат решение най-късно до края на идната седмица. Това е. Още седем дни и мъките ми ще свършат.

— Не ти се вярва, че ще получиш мястото, нали?

— Не. И не от скромност. Знам, че нямам необходимия опит. Всички в офиса смятат, че наистина съм човек, на когото може да се разчита, но ако ме беше видял днес, Дейв, щеше да се увериш, че едва не се сринах.

— Но не се провали, нали?

— Днес не, но и утре е ден.

— Това няма да се случи, гарантирам ти. Защото си добра. Дори съм готов да се обзаложим. Давам петстотин лири, че до другата седмица ще си главен редактор на „Фам“.

— Бих искала да вярвам в себе си толкова, колкото вярваш ти.

— Това няма значение — казвам й. — Защото аз имам достатъчно вяра и за двама ни.

Основно ястие

Разговаряме, докато вечеряме — по-малко за работата, повече за приятелите. Разказвам на Изи, че Фран се е явила на интервю във „Фърст Клас“ за щатен редактор.

Започваме да говорим за Никола чак когато изваждам снимката, както съм обещал, и й я подавам. Тя се втренчва за дълго.

— Добре ли си? — разтревожвам се.

— Да. Просто се питам… Съмнявал ли си се някога, че Никола е твоя дъщеря?

— В началото, да.

— Ако аз бях видяла тази снимка, нямаше да се усъмня нито за секунда. В лицето й има толкова много от теб, особено очите. И усмивката й е чисто твоята.

Умълчаваме се, после Изи пъха снимката в чантата си и повече не споменаваме нито Никола, нито проблемите. До края на вечерята.

Десерт

За пръв път си взимаме десерт — разделяме си един крем брюле и аз неочаквано усещам, че помежду ни се промъква нова надежда. Няма значение какво ще ни струва, ще намерим начин да поправим нещата.

Плащам сметката и заедно излизаме от ресторанта. Изи решава, че е прекалено изморена, за да пътува с метро, така че се отправяме към Чаринг Крос с надеждата да хванем такси. Докато вървим ръка за ръка сред шума и светлините на Лестър Скуеър, имам чувството, че всичко е като едно време и не ми се иска да се разделим.

— Трябва ли да се прибираш? — питам, докато се опитваме да спрем такси. — Можем да отидем някъде да пийнем или нещо такова.

Това „нещо такова“ ме издава. По израза на лицето й разбирам, че тя отлично знае какво имам предвид.

— Колкото и да го искам, Дейв, знаеш, че идеята не е от най-добрите. Същата мисъл мина през главата ми милион пъти тази вечер, но нали нашият проблем не е в това, че не се желаем? А като спим заедно, няма да решим нищо. Не можем да заобиколим този проблем, колкото и да ни се иска да го направим. Трябва да се изправим лице в лице с него.

Оглеждам улицата, забелязвам черно такси със запалена лампичка и му махам. Шофьорът превключва на „заето“ и спира до нас. Сваля надолу стъклото, а Изи му казва, че иска да отиде до Мусуел Хил.

— И ти ли ще вземеш такси? — пита ме.

— Ще взема метрото.

— Какво смяташ да пишеш в следващия брой? — подхвърля тя, докато се качва.

— Не знам. Не съм мислил. В главата ми се върти идеята за мъжете и тяхната връзка с колите. — Лицето на Изи изразява несъгласие.

— Добре, а ти какво предлагаш?

— След като не можем да правим онова, което искаме, бих ти предложила следващото най-хубаво нещо.

— И какво е то?

— Осемстотин думи за онова, което прави мъжа секси.

изкушение

чувство

Във вторник следващата седмица съм в обедна почивка, което значи, че си седя на бюрото в редакцията на „Фърст Клас“ и работя върху поредната рубрика на Доктор Любов. Докато преглеждам писмата на момичетата, мисля за Стела, Лий, Тревър, Джени и накрая, разбира се, за затрудненията ми с Изи. Колко хора и колко проблеми — а аз не мога да направя нищо за никого от тях, най-малкото за себе си. Единствените, на които чувствам, че мога да помогна, са моите читателки от „Тийн Сийн“.

Започвам да изпитвам нещо като бащински чувства към тях и приемам ролята си по-сериозно, отколкото някога съм си представял. Така че без значение колко са луди, объркани или странни писмата им, правя всичко, което мога — изчитам внимателно всяко писмо и ако не успея да им отговоря, знам, че поне се чувстват по-добре, защото са изложили проблемите си, сложили са ги в плик и са ги адресирали до мен.

сам

Написвам точка след „изкусителни награди“ и се замислям дали изразът е подходящ за читателите на „Тийн Сийн“. В този момент звъни телефонът ми.

— Списание „Фърст Клас“, добър ден. Дейвид Хардинг слуша.

— Аз съм, Дейв.

Изи е.

— Как си? — пита тя.

— Добре, а ти?

— Аз също. Имам чудесни новини.

— Да не си получила поста?

Изи изпуска страхотен писък:

— Разговаряш с новия главен редактор на списание „Фам“! Управителят и изпълнителният директор ми го съобщиха преди по-малко от час!

— Сигурна ли си? Нали знаеш колко са непредвидими шефовете на издателските къщи?

— По-добре повярвай, че не е шега.

— Радвам се за теб. Заслужаваш го.

— Дейв, липсваш ми! Знам, че трябва да оправим много неща и че няма да стане за един ден, но просто искам да знаеш, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Какво ще правиш тази вечер? Вече резервирах маса за седем часа в „Беруикс“ на Беруик Стрийт. Ще дойдеш ли?

— Разбира се, че ще дойда. Само двамата ли ще бъдем?

— Не, някои от момичетата, с които работя, също ще дойдат… Нямаш нищо против, надявам се?

— Нямам, естествено.

— Сигурен ли си? — пита подозрително тя. — Долавям неохота в отговора ти.

— Нищо подобно. Само че…

— Какво „само че“?

— Вторник вечер обикновено излизаме двамата.

— Можем да го направим утре.

— Да. Сигурно.

— Виж какво ще ти предложа. Защо не дойдеш утре вечер в апартамента, а аз ще приготвя вечеря? Но тази вечер — хайде да забравим всичко, което се случи, и да се забавляваме. Съгласен? — Тя се разсмива. — Аз съм главен редактор на тиражно женско списание. И имам намерение да направя от него най-доброто, на което съм способна. Трябва да празнувам!

Хуморът й е заразителен. Права е. Оправянето на бъркотията, която сътворихме, може да почака още една нощ.

далеч

Шест и трийсет и пет в края на работния ден е и аз излизам от мъжката тоалетна, където съм сменил хавайската риза, джинсите и маратонките, с които бях през деня, с черен костюм, черна тениска и обувки. Редакцията на „Фърст Клас“ е празна: приключихме с първия брой някъде към три часа сутринта и всички използваха пролуката в графика, за да се спасят по-рано — всички освен мен и най-новото попълнение на списанието Фран Митчъл. Тя, беше се оказало, превъзхождала с класи шестимата млади журналисти, които интервюира главният, и той я назначи светкавично. Сега Фран е единственото нещо, което може би ще предотврати краят на „Лаудър“ да сполети и „Фърст Клас“ и аз съм щастлив, че работим заедно.

— Я се виж! — усмихва се подигравателно тя. — Готвиш се да сваляш мадамите, а?

— Какво? С тези допотопни дрипи? — засмивам се аз. — Доста е необичайно, че се преобличам, за да вечерям с жена си и приятелките й, но… нали разбираш.

— Мисля, че е много мило. Не знам дали съзнаваш, Дейв, но никак не е трудно за едно момиче да се влюби в теб. Мислиш си, че си велик, непоклатим, сериозен музикален журналист, а отговаряш на тийнейджърските неволи и водиш мъжкарска рубрика в женско списание. Ти си идеалната смес от мъжественост и чувствителност, мъж, който може да прави луда, страстна, пещерна любов с една жена и все пак е способен да говори за чувства и всички останали глупости, по които се предполага, че си падаме ние, жените.

— Стига, Фран — протестирам. — Ти поне би трябвало да знаеш, че нищо от това не е вярно. В материалите за списанията не съм аз. Пиша онова, което Изи ми казва, че читателките на „Фам“ искат да четат. Пиша онова, което читателките на „Тийн Сийн“ искат да прочетат. Всичко е фантазия.

— Но фантазия, в която и аз бих искала да вярвам… а по-добре фантазия, отколкото всекидневната реалност. — Тя млъква и се размива. — И преди да започнеш да си въобразяваш, ще ти кажа, че не те свалям — макар да си признавам, че ти бях хвърлила око в началото. Но не се притеснявай, че ще ти скоча, защото никога няма да го направя. Ти обичаш Изи, нали? И я превъзнасяш до небесата. Това е единствената жена в цялата вселена, която може да те направи щастлив, и тя държи ексклузивните права върху теб.

— Е, и какво?

— Нищо, това е. Бих искала да знам как се чувства човек на мястото на Изи. Бих искала да знам как се чувства човек, когато го обичат по този начин. Ти се тревожиш за нея, мислиш за нея и непрекъснато говориш за нея, горд си с нейните постижения, а появата на Никола ти показа, че се ужасяваш от мисълта да я загубиш. Изи означава всичко за теб. Не само по линията на „ще прекараме живота си заедно“, а в много по-дълбок и по-основополагащ смисъл. — Тя се кикоти. — Слушай, може да ти говоря като идиот, но фактът си е факт. Макар да обичам Линдън с цялото си сърце, знам, че той никога няма да има към мен чувствата, които ти имаш към Изи. Не защото е зъл или лош, а защото не съм сигурна, че изобщо знае какво е любов. — Фран поглежда часовника си. — Толкова по въпроса. Най-добре тръгвай, ако не искаш да закъснееш.

— Да — отговарям, — права си.

Казваме довиждане на чистачката и се отправяме да чакаме асансьора. Той пристига. Две редакторки от „Метрохоум“ и главният на „Фашониста“ вече са вътре, потънали в задълбочен разговор. Стигаме до първия етаж и двамата с Фран се подсмихваме на откъслеците, които сме чули. Отнасят се за прически, гаджета и епизода на „Али Макбийл“ от предишната вечер.

още по-далеч.

Както си вървя по Оксфорд Стрийт по посока на Беруик Стрийт и ресторанта, започва да вали и аз се разбързвам, опитвайки се да се приведа в положително душевно състояние. Това е вечерта на Изи и не искам да я развалям с лошото си настроение. Искам тя да се забавлява. Искам да отпразнуваме нейната победа и дори съм готов още веднъж да си играя на Доктор Любов с колежките й, ако това се очаква от мен. Просто искам тя да е щастлива.

Отварям вратата на ресторанта и започвам да търся с очи компанията на Изи, но не я виждам. Пълно е двойки, които разговарят на запалените свещи по масите. Изи никога не закъснява без причина и аз започвам да се тревожа дали не съм сбъркал датата, часа и дори още ми лошо — дали не се е случило нещо с нея. Казвам на сервитьорката, че имам среща с жена си и няколко нейни приятелки и че масата е запазена за седем часа на името Хардинг. Тя проследява с пръст дългия списък с имена в книгата за резервации.

— Да, така е. Гостите за Хардинг вече пристигнаха — казва жената. — Но масата е запазена за шест часа, а не за седем. — Не мога да повярвам, че съм сбъркал часа. Изи сигурно е бясна. — Да ви я покажа ли?

Кимам примирено и тръгвам след сервитьорката през ресторанта към маса в задната част на залата. Едва сега осъзнавам защо не съм я видял в началото. Търсех голяма група жени, а тях ги няма, но Изи не е сама. До нея на масата седи Никола. Изи се изправя, протяга ръце към мен и ме целува. После става Никола и също ме целува.

— Изи и аз имаме да ти разправяме много неща — съобщава ми тя.

— Не разбирам.

— Реших, че е време — казва Изи, като ме поглежда право в очите, — всичко това да свърши. Уморих се да бъда сърдита, да се самосъжалявам, да ми липсваш. И много исках да видя Никола. Така че миналата седмица й се обадих — знаех, че мобилният й телефон е написан на гърба на снимката, която ти ми даде — и се срещнах с нея и с майка й. Всичко мина толкова добре, че я поканих да се присъедини към нас тази вечер. Тя се съгласи, след което и двете решихме да се срещнем по-рано, за да си побъбрим, без да се месиш в нашите работи. Цялото ела-че-ще-празнуваме-с-момичетата-от-списанието си беше чиста измама.

— Изи е толкова готина — възторгва се Никола. — Знаеш ли, че получава безплатни парфюми от всички парфюмерийни фирми, които представя в списанието! — След което веднага се поправя. — Не искам да кажа, че е готина защото получава безплатни парфюми. Тя е готина, защото… ами такава си е.

— О, благодаря ти за комплимента, Никола — усмихва се жена ми. — Едно флаконче „Енви“ на Гучи още утре ще кацне в пощенската ти кутия. — Изи ме поглежда. — Но тя е права, знаеш ли, ние двете се разбираме, сякаш сме стари приятелки. Невъзможно е, и като казвам това, значи го мисля, невъзможно е да не харесаш Никола. Трябва да се гордееш с нея, Дейв.

— Да, много се гордея и с двете ви.

Изи ме целува отново и сядаме на масата. Сервитьорката ни носи менюто, отваря бутилка вино и заедно започваме нашата първа вечеря за трима.