Вечеря за двама

точно

Тъкмо е станало обед и съм на работа, когато телефонът започва да звъни.

— Дейв Хардинг — отговарям в слушалката. — Списание „Лаудър2“.

— Аз съм.

На другия край на линията е жена ми Изи. Обажда се от офиса си.

— Здрасти. Как си?

— Добре. Какво правиш в момента?

— Нищо, което не бих могъл да прекъсна.

— Ох.

— Какво има?

Тишина.

— Добре ли си?

Тишина.

— Какво не е наред?

Край на тишината.

— Мисля, че съм бременна — казва тя и избухва в сълзи.

миг

— Бременна? — повтарям.

— Така мисля.

— Само мислиш?

— Все още не съм си направила тест. Исках и ти да си с мен. Но вече е късно. Много късно. Всъщност толкова късно, че не може да се направи нищо. Въпросът е предрешен.

— Защо не си ми казала нищо досега?

— Надявах се да не е истина — прошепва тя.

— Обичам те — казвам.

— Толкова е ужасно — безутешна е тя.

— Обичам те — повтарям.

— Това е краят на всичко.

— Обичам те — казвам отново.

— Какво ще правим? — пита тя.

— Не знам — отговарям. — Но те обичам.

здравей

Някои хора зачеват първородните си деца по слънчевите плажове на Карибите. Други през някоя бурна нощ край мистично езеро, където вятърът се надвиква с вълните, или пък в собствената си спалня, осветена със свещи и с музиката на Бари Уайт за фон. Какво бяхме направихме ние с Изи? Леко вкиснато среднощно съвкупление в северната част на дъждовния Лондон един вторник през отминалия юни. Жена ми и аз се опитваме да определим точно кога се е случило и не успяваме да потиснем смеха си, когато го установяваме. Изи бе прекарала част от оня ден, редактирайки някаква статия за наблюдаваното от статистиката отслабване на сексуалната активност сред трийсетгодишните и това бе предизвикало спонтанния ни отговор в знак на протест. Те ще ни кажат на нас!

Също като нея и аз изкарвам прехраната си с писане за списания и знам много добре, че човек не бива да вярва на онова, което чете в тях, защото е сътворено от хора като нас — пишещи журналисти, изгубили своята цел и посока подобно на останалия свят, но с единствената разлика, че ние никога не си го признаваме. Въпреки това нищо не променя факта, че сме бременни и че въобще не сме го планирали.

Отегчен ли съм от списанието?

Не.

Отегчен ли съм от Изи?

Не.

Ядосан ли съм на себе си?

Не.

Ако използвам клишето, аз съм на седмото небе.

Екзалтиран.

Извън себе си от радост.

Всъщност това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

грешка

Изи плаче на телефона, защото не иска да има деца… все още. Причината не е, че не обича децата. Напротив — познаваме купища хора с деца, на които тя винаги гука, прехласва се по тях, придружава майките им да ги повиват и забожда снимките им с карфици върху корковата дъска в кухнята ни. Работата е, че Изи иска да има деца, но не точно сега и не толкова скоро.

— Може би след още няколко години — каза тя, когато бе на двайсет и осем и забременяха първите ни познати.

— Все още не съм готова — обясни на двайсет и девет, когато цяла орда от колеги, приятели, братовчеди и съседи започна да произвежда дечурлига.

— Дори не съм сигурна, че ги искам — заяви на трийсет, когато научи, че най-добрата й приятелка от детинство очаква четвъртото си дете.

За да бъда почтен спрямо Изи, трябва да призная, че нейната антибебе позиция беше публично и с всички усилия подкрепяна лично от мен.

„Едва ли сме особено подходящи за родители — казвах винаги, когато този въпрос се повдигаше сред приятелите ни. — Аз и бебета? Как ме виждате? Вие сигурно се занасяте.“ След което двамата с Изи започвахме да се смеем и да се шегуваме колко зле ще се представим с възпитанието на децата. Дори си имахме готов етюд на тази тема:

Тя: Не бива да имаме деца. Ще бъдем ужасни родители.

Аз: Сигурно ще храним бебето с бира вместо с мляко.

Тя: Или ще го забравим в автобуса.

Аз: Може и в супермаркета.

Тя: С тежко генетично наследство като нашето, те ще бъдат най-нещастните деца в света.

Аз: Ще наследят големите ти уши.

Тя: И маймунските пръсти на краката ти.

Аз: Представяте ли си само как хлапе с щръкнали уши и маймунски крака сграбчва бутилката с мляко, без да използва ръцете си?

Тя: Не забравяй, че и двамата сме късогледи. Така че ще бъде късогледо хлапе с щръкнали уши и маймунски крака.

Аз: Освен това като дете ти си имала астма, а аз съм алергичен почти към всичко: полени, пеницилин, миди, раци…

Тя (след като си поема дълбоко и драматично въздух): Значи астматично, алергично почти към всичко, в това число полени, пеницилин, миди и раци, късогледо, с щръкнали уши и маймунски крака хлапе? Невероятно!

Аз: Това не вещае нищо добро за детето. (Пауза). Така че оставаме аз и ти, нали?

Тя: Да, оставаме си аз и ти.

Дори когато натискът ставаше непоносим и оборотите бяха на максимум, когато всички познати семейства, обзаведени с бебета, не спираха да опяват: „О, трябва да си имате бебе! Страхотно те изпълва с удовлетворение!“, аз продължавах да подкрепям Изи, защото я обичах. Както и тя мен. Исках да бъде щастлива, независимо какво ще решим да правим в живота си.

Но истината беше, че аз исках деца повече, отколкото можете да си представите. Не желаех да чакам. Ако можех да ги имам от момента, в който срещнах Изи, докато остареем и побелеем, щях да бъда най-щастливият човек на земята. Но криех това дълбоко в себе си. Не исках да насилвам жена си. Казвах си — един ден тя ще промени мнението си, а дотогава трябва да съм търпелив. Така че бях търпелив, докато правехме куп други неща — инсталирахме кухненските си уреди, събаряхме стени, почивахме в екзотични курорти, далеч от населени места и утъпкани пътища. Бяхме като шарен плакат, рекламиращ поколението с високи доходи без деца. Имахме всичко и го имахме сега. Но аз веднага бих разменил прекрасните екстри за купчина вонящи памперси и едно дете, което да ги пълни.

бебетата

— Е, кой от всички ще вземем? — питам аз.

Седем без четвърт е. С Изи стоим пред дълга редица кутийки с тестове за бременност в големия магазин „Буутс“ на Оксфорд Стрийт. Не зная нищо за този вид пособия, всичко това е абсолютно ново за мен, дори не бях сигурен на кой щанд се намират в магазина. Може би в „Хигиена за жената“? Или близо до „Грижи за косата“? Между сандвичите и хладилниците за безалкохолни напитки? Оказва се, че са на един рафт с противозачатъчните, което ми се вижда забавно, още повече, че над щанда виси ироничният според мен надпис „Семейно планиране“.

— Преди няколко месеца правихме анкета сред читателите и клиентите — казва Изи, докато внимателно изследваме редовете с различни тестове. — Този — тя посочва една тъмносиня кутия, — и този — друга пастелно зелена опаковка в противоположния край на лавицата — заеха първите места.

Взимам една, виждам цената и се ужасявам.

— Сигурно има някаква грешка?

Тя също поглежда цифрата.

— Не, скъпи. Толкова струват.

— Защо?

— Защото толкова струват.

— Навсякъде?

— Навсякъде.

— За тези пари ще си купя приличен компактдиск — установявам намръщено.

— Сигурно, ако зависи от теб — отвръща ми усмихнато Изи. Има прекрасна усмивка, тази моя жена. От онези, които те карат да се чувстваш щастлив, защото си жив. — Кой диск би си купил?

— На Тиндърстикс. „Simple Pleasures“. Убийствен албум.

— Но ти вече го имаш, доколкото знам?

— Да — отвръщам. — Обаче е толкова добър, че бих искал да го имам два пъти.

у дома

Докато пътуваме към къщи, адрес Мусуел Хил, Кресуел Гардънс 24, говорим за всичко и нищо: как вървят работите в редакцията, какво ще ядем, когато се приберем, какво да правим през уикенда. Все неща, каквито всички семейни двойки по света си говорят. Обаче в момента, в който влизаме в апартамента на втория етаж на триетажна къща от времето на крал Едуард, преставаме да се преструваме, че онова, което се е случило, не е най-важното нещо в нашата връзка от деня, в който сме се срещнали.

Неочаквано вече имаме мисия и едно-единствено нещо има значение. Въпреки че котаракът — тригодишен егоцентричен сив персиец на име Артър, мяука неистово и драска по пода, за да му обърнем внимание, ние го пренебрегваме и се упътваме право към банята. Гледам как Изи отваря кутийката и размахва листчето за тестване под носа ми. Като хипнотизиран съм. Трудно ми е да повярвам, че това парченце пластмаса може да определи какъв ще бъде остатъкът от живота ми.

— Така-а-а — казва дълбокомислено жена ми. — Това е.

Поглежда ме и аз отвръщам на погледа й. След няколко секунди мълчание, през които събираме мислите си, кимам:

— Хайде, давай.

Тя не помръдва.

— Какво?

— Не мога да пишкам пред теб! Трябва да излезеш.

— Защо да не можеш? — Въобще не се шегувам. Струва ми се, че се глези. — Не искам да пропусна най-важния момент в живота си!

— Нищо няма да пропуснеш — тросва се тя.

Излизам от банята и жена ми затваря вратата зад мен. Заставам отвън, прилепвам ухо и се опитвам да различа звука от струйката урина, която тя ще изпишка върху пластмасовата лентичка. Котаракът солидарно се присъединява към мен. Е, не подслушва, разбира се. Просто се отърква напред-назад между краката ми, като мърка гръмко. Клякам и го погалвам по шията, а той ме гледа с огромните си сиви очи и аха! да ми проговори. Съкровен миг за котака и мен, макар че всъщност не съм с него — в банята съм с Изи.

— Свърши ли? — викам я.

— Ще ми дадеш ли една секунда, дявол да го вземе, Дейв? — долита отговорът. — Тъкмо започвам.

Настъпва тишина, сетне до мен достига звука от пишкане с прекъсвания, после тракането на ролката с тоалетна хартия и накрая се появява Изи с теста в ръка.

— Само мъж може да измисли нещо подобно — възмутена е тя. — Само мъж може да си въобрази, че е много лесно да пишкаш върху нещо толкова малко. Искат се само умение и точност на снайперист.

Разсмивам се. Изказването е напълно в стила на Изи. Тя прекарва целия си ден, опитвайки се да издава списание, което да говори пряко със стотици хиляди жени, а един от най-лесните начини да създадеш сплотено общество от сестри по неволя, е да посочиш общия враг в лицето на „безполезните мъже“ според принципа „Ела зло, че без теб по-зло“. Истината обаче е, че Изи всъщност не вярва в сексуалните стереотипи. Тя вярва в хората.

— Колко ще трябва да чакаме? — питам.

Тя поглежда гърба на кутията, макар да знае, че аз знам, че тя знае.

— Три минути.

— Добре, минали са трийсет секунди откакто пусна водата, така че остават две минути и половина.

Преди да успее да ми противоречи, аз издърпвам листчето, пускам го внимателно на пода, хващам я за ръката и я вкарвам в спалнята, като затварям вратата зад нас. Оставаме така, с ръце, обвити около врата на другия, и очи, впити в часовниците ни, за да отброим точно две минути и трийсет секунди. След този кратък интервал, който ми се струва цяла вечност, Изи се откъсва от мен и отваря вратата. Макар че не изоставам много, тя успява да стигне първа до теста и въпреки че двамата посягаме едновременно, тя го докопва.

Напрежението е толкова силно, че едва проговарям.

— Какво показва?

— Бременна съм — отвръща тихо тя. По лицето й вече се търкалят сълзи. — Ще ставаш татко.

Аз обгръщам с ръка раменете й, притискам я към себе си.

— Не плачи. Всичко ще бъде наред.

— Не плача, защото съм тъжна — хлипа тя. — Плача, защото в момента чувствам, че това е най-хубавата новина, която някога съм научавала.

читатели

На следващия ден отивам на работа — четиринайсетия етаж на сградата Хенсън в Холборн, където се помещава „Би Ди Пи Пъблишинг“ — малката издателска империя, която бълва продукция от седемнайсет списания, обхващащи почти всички области от живота и главно онова, за което хората обичат да четат:

Интериор и обзавеждане: „Кичън, Батрум, Бедрум“ и „Метрохоум“

Мода за жени и стил на живот: „Фам“, „Ит Гърл“ и „Фашониста“

Бебета: „Бейби енд Ю“ и „Мадърс нау“

Компютри: „Компютър Гейминг Нау“, „Даунлоуд“ и „Интернет Експрес“

Спорт: „Футбол Фокъс“ и „Ти Оф“

Готварство: „Нау Ийт Дет“ и „Фууд Ривю“

Музика: „Лаудър“

Аз работя в „Лаудър — списание за хора, които живеят с музиката“. Това лого винаги ме разсмива, защото е прекалено точно. Нашите читатели не просто обичат музиката, те я живеят — хранят се с нея, дишат с нея. Така, както правя и аз. Или може би както правех. Макар че обичам работата си, аз много добре съзнавам, че музикалната журналистика, както и нейното по-привлекателно съответствие „да бъдеш рок звезда“, по своята същност е работа за млади хора. Въпреки че много от музикантите издават албуми и на трийсет, четирийсет, че и на петдесет години, аз нямам никакво желание да ставам техен журналистически еквивалент. Подобно на моите музикални кумири Бъкли, Хендрикс, Кобейн, Къртис, Шакур, понякога метафорично казано ме привлича идеята да умра млад и да изглеждам добре на портрета за задната корица на каталога. Ала вече не само съм преминал бариерата трийсет, но съм достигнал стадия, когато започвам да не приемам някои от новите музикални хибриди, пръкнали се от вечния динозавър рокендрол. Крия това свое невежество зад възмущение от принизяването на най-чистите музикални форми, но в повечето случаи имам чувството, че съм слушал тази музика и преди. И мразя себе си заради това чувство.

Например едно парче от класациите напоследък напомня музикалната тема от популярен телевизионен сериал. Всеки път, когато го чуя, ми иде да строша радиото в колата си. Никога преди не съм се чувствал така и това ме изнервя толкова много, че не смея да го споделя с никого в „Лаудър“ — макар да виждам, че и други пишещи братя са сродни души. Може би затова през последните месеци продажбите на списанието ни спадат. Вероятно никой от нас не осъзнава, че сме извън играта и вече не успяваме да улучим вкуса на аудиторията си, състояща се от петнайсет-двайсет-двайсет и шест годишни младежи, които притежават абсурдно огромни колекции със записи и редовно ходят да слушат жива музика.

Може би музиката, която ме кара да троша радиото си, е създадена именно с цел да упражнява въздействие върху мен, трийсет и кусур годишния музикален журналист. Може би по отношение на Кидс точно аз съм врагът. Вече не съм бунтовник без цел. Аз съм бунтовник с ипотека, пенсионни вноски и много голяма колекция от плочи. Ако бях на петнайсет години, вероятно щях да съм луд по мелодията, която днес ме кара да счупя радиото на колата си. Нямаше да ми пука, че съм я чувал и преди, защото щях да чувствам, че тя ми говори, че е истинска и ми разкрива нещата от живота. Това беше една от причините музиката да е толкова важна за мен. Все още мога да си спомня времето, когато тя означаваше всичко в моето скромно съществуване — когато бе в главата, в сърцето и в душата ми. Но сега осъзнавам, че освен музиката има много други неща, за които си струва да се живее.

Когато ходех на училище и седях в празната класна стая по време на междучасието, гордо четейки моя брой на „Ню Мюзикал Експрес“, не можех да си представя, че някой ден ще стана част от прекрасния свят на рокендрола. А ето че сега съм тук — седя на бюрото си пред купища картонени опаковки с дискове и моето име, изписано върху тях. Пиарове на звукозаписни компании ме канят на обеди, за да спечелят благосклонността ми, ходя на турнета с бандите и съм обиколил света, за да интервюирам изпълнители. Работата ми е фантастична. Често пъти съм се чудил какво ли щях да правя, ако не беше ми се случило това. План Б, който, разбира се, някога бе план А, беше да сформирам група, но след като не мога да пея, а уменията ми с баскитарата се изчерпват с няколко такта от парчето на Клептън „Sunshine of Your hove“, бих се самоизключил от суперсъзвездието на рокендрол величията. План В (който някога също бе план А.) предвиждаше да основа собствена звукозаписна компания, ала при положение, че усетът ми за бизнес е колкото на петгодишно хлапе в магазин за играчки, си дадох сметка, че и това ми начинание ще бъде обречено на провал. И така музикалната журналистика (план Г) се изкачи на върха на класацията, защото беше единственото нещо, което чувствах, че мога да постигна без да се проваля с гръм и трясък.

Редакцията на „Лаудър“ не е онова, което бихте нарекли нормална работна среда. Колективът се състои от деветнайсет души — осемнайсет мъже, повечето вдъхновени музикални сноби, които се държат така, сякаш се мразят един друг, и една жена — вечно усмихнатата и в добро настроение Криси, редакционната секретарка. Малко любезности можеш да чуеш в редакцията на „Лаудър“, където рядко се водят разговори, освен ако не са пряко свързани с музиката, работата или ругатни по адрес на съперниците ни и групите, които те възхваляват.

Да работи човек в „Лаудър“ в известна степен е като да се присъедини към ИРА — ние не се разчувстваме, нито се ангажираме с някой от останалите колеги, но всеки член от колектива трябва да е готов да убие с голи ръце, ако възникне необходимост. Това е жестока, но в същото време доста комфортна мъжка среда — напомня затвор, но без бръснарски ножчета в сапуна. Жените не я харесват. Дори я мразят. Когато Изи за пръв и последен път напусна офиса на списание „Фам“, който е на единайсетия етаж в същата сграда, за да ме посети, ми каза, че „Лаудър“ й се сторил най-студеното, най-безмилостното и най-мизерното място, където може да работи човек.

— Права си — отговорих й. — Но защо го казваш, сякаш е нещо лошо?

мечти

Днес ми е много трудно да работя. Иска ми се да разтръбя на целия офис, че ще ставам татко. Нали така постъпва човек, когато му се случи подобно нещо! Започва да се гордее. Иска му се да каже: „Аз създадох живот“. Или да обяви на всеослушание: „На света ще има още едно човешко същество благодарение на мен“. Аз обаче не го правя, главно защото едва ли на някой в редакцията му пука. Вместо това сядам на бюрото си, зарейвам се в пространството и започвам да си представям разни неща — първата Коледа на моето дете, първия му рожден ден, как двамата играем футбол в парка, когато вече е поотраснало. Това правя. И го правя сега. Дори си позволявам каприза да напиша на моя нероден плод следното писмо:

включване

Изи ми се обажда от работа, за да ми съобщи добри новини. Току-що се е върнала от доктора в районната клиника и той потвърдил зачеването на бебето. Пресмятайки от последния ден на цикъла й и приемайки този ден за ден нулев (нищо не разбрах, как така нулев — трябва да е ден първи, нали?), той изчислил, че е бременна от шест седмици. При тази вест нещо в мен сякаш казва „щрак“ и се включва. Чувствам се като обладан от някакъв дух. Мога да мисля единствено за това, че ще ставам баща. През следващата седмица тази мисъл доминира в моите мисли, в моя живот и в разговорите ми с Изи.

Понеделник сутрин на работа

— Ало! Списание „Фам“, аз съм Изи Хардинг.

— Хей, здравей, аз съм — отговарям.

— Какво е станало?

— Че какво може да е станало? Нищо. Просто искам да поговорим.

— Часът е само десет и десет — озадачава се тя. — Ти никога не ми се обаждаш в десет и десет. Всъщност, понякога съм искала да ми се обадиш в десет и десет, но ти винаги казваш, че е прекалено рано.

— Това го е казвал старият Дейв Хардинг. Новият може да ти се обажда в работата по всяко време.

— Е? — пита в очакване жена ми.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Не се чувствам различно. Ти различно ли се чувстваш?

Засмивам се.

— Аз не съм този, който е… — Оглеждам се из офиса на „Лаудър“ и решавам да не произнасям думата. Предпочитам Изи да попълни празното място. — Или напротив?

— Почакай — отговаря ми тя. — Още сме в самото начало, а вече мислим и говорим само за това. Ще полудеем напълно докато стане време… да пристигне. Трябва да сключим нещо като договор — да спрем да говорим замалко на тази тема.

— Добре, но преди да започнем да спираме, позволи ми да те питам само едно нещо.

— Какво?

— Имена.

— Какви имена? А, имена ли?

— Ами да! Имена я. Просто се чудех. Кои бяха последните ти любимци?

— Не се занасяй!

— Не мога.

Тя се смее.

— Мисля, че Леви е хубаво име, ако излезе знаеш какво… — продължавам най-сериозно аз, — Лоуис също, ако пък е знаеш какво.

Смехът й ще ми спука тъпанчето.

— Чакай да позная — отвръща задъхано. — Леви заради Леви Стъбс от Темптейшънс, а Лоуис заради… ами да! Приятелката на Супермен?

— Нищо подобно. Изобщо не позна — отговарям, макар че е улучила десетката. — Просто харесвам тези имена.

— Как ли пък не — роптае Изи. — Всъщност няма значение. — Тя снижава глас. — Слушай, нямаш никакъв шанс да наречеш с името Леви нещо, което ще излезе от моята утроба. Гарантирам ти го.

— Тогава ми кажи ти какво предлагаш? — отвръщам без да се преструвам, че не знам, че тя също е мислила по този въпрос.

— Изчакай сек… — Жена ми спира насред думата. Чувам някой да я пита кога ще пристигнат хромалиновите проби от печатницата. — Добре, пак съм аз. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Харесва ми, че знаеш, че съм толкова обезумяла, колкото си и ти — казва Изи и в гласа й откривам истинска неподправена радост. — Да, имам няколко на ум… тъй де, знам, че и двамата сме… превъзбудени, но… искаш да ти ги кажа, така ли? Независимо дали ще ти харесат, или не.

— Точно така. Като начало можеш да спреш да пелтечиш. Няма да ти помогне ни най-малко.

— Добре. В такъв случай ще ти кажа, че пропуснах обичайните заподозрени, които се въртят в главата ми откакто станах на десет години. Нали знаеш, всички онези Моли, Поли, Хлое, Допи, Люси… имената, за които тайничко си мечтаех да са мои, защото бях изчела прекалено много книжки за издокарани пансионерки. После махнах имената, които дават възможност на училищните келеши и побойници да си правят каламбури като Грегори — онова ти гори… — тя спира за миг и отново се засмива, — Рози-бетоновози или Ясмин-комин. След което осъзнах, че е доста глупава причина да се откажеш от името и се спрях на Максуел или Ясмин, но съм готова да бъда убедена в противното.

— Максуел и Ясмин са хубави имена — съгласявам се. — Но Леви и Лоуис също са хубави. Значи в купата за жребий ще сложим четири имена, освен ако…

— Какво?

— Ако не са четиризнаци. Възможно е, нали?

Четвъртък вечерта в кухнята

— Дейв, сигурен ли си, че не бива да говорим за онова нещо, за което вече говорихме, че не бива?

„Господи, колко сложно изречение“, мисля си, но много добре знам какво иска да ми каже.

Минава осем и двамата сме в кухнята. Единият от плотовете е покрит със съботния „Гардиан“ и навсякъде има пръст, защото Изи сади в сандъчето за прозореца гербери, зюмбюли и теменужки, които току-що е купила от магазина B&Q. Голяма торба с торова смес е стоварена в мивката, а тя е заровила и двете си ръце в нея.

— Не — отговарям. — Не мисля, че ще бъде правилно. Мисля, че сме обсебени от тази тема.

— Значи не бива да казваме нищо, нито дума дори за това, за което не можем да говорим, иначе договорът ще бъде анулиран и обявен за нищожен?

— Какво? Имаш пред вид дали можеш да ме попиташ нещо от рода на „Мислил ли си днес нещо интересно за бебето?“… Ами да. В такъв случай договорът ни наистина ще бъде анулиран и обявен за нищожен.

— Но ти току-що го изрече — изважда тя ръцете си от торбата. Целите са покрити с черна торова смес.

— Какво съм изрекъл? — питам лукаво.

— Думата, която не трябва да произнасяме. Основната тема, която не бива да обсъждаме. Бебето!

— О, по дяволите! Права си. — Млъквам за кратко. — Ами добре тогава. Мислила ли си днес нещо интересно за бебето?

Петък следобед по вътрешната линия на работните ни места

— Леви — казвам.

— Максуел — контрира Изи. — Друго предложение?

— Дейв — отвръщам.

— Да, добре — казва тя. — Върнън.

— Звучи като име на паразит — възразявам. — А за момиче?

— Настоявам за Ясмин — признава тя.

— Настоявам за Лоуис — не се предавам аз. — Друго предпочитание?

— Адел — предлага Изи.

— Изи — отсичам аз.

— Това е хубаво — прошепва тя.

— Знам — отговарям й.

Събота сутрин при родителите ми в Стрийтхам, южен Лондон

— Мамо, татко — започвам. — Изи и аз искаме да ви кажем нещо.

Двамата с Изи сме се отбили в дома на родителите ми, и да им съобщим добрата новина.

— Ние… — поглеждам Изи и стискам ръката й. — Ние ще си имаме бебе.

Баща ми направо експлодира. Подскача от стола си и без малко да се залепи за тавана.

— Поздравления! Добра работа, сине!

— Това наистина е най-хубавото нещо, което чувам от дълго време насам — добавя мама. Всички в стаята започваме да се прегръщаме, да си стискаме ръцете, да се целуваме и поздравяваме. Опиянявам се като виждам родителите си толкова щастливи. Те настояват да останем за обяд. В мига, в който се съгласяваме, Изи се шмугва в кухнята заедно с майка ми под предлог, че се нуждаела от помощ в приготвянето на обяда. Знаем много добре, че мама няма да й позволи да си натопи дори малкото пръстче в мивката, камо ли да готви. Оставам във всекидневната с татко. Гледаме телевизия и си говорим за злободневни неща.

Неделя следобед при майката на Изи в Оксфорд

Наближава дванайсет часа, Изи и аз седим в кухнята на майка й в Оксфорд. Първоначалният ни план бе Изи да й се обади вчера по телефона и да й съобщи новината, но колкото и да се опитвала, не успяла да го направи. Когато я питам защо, ми отговаря: „Защото искам да видя лицето й.“ И аз веднага разбирам всичко.

Пристигаме при майка й под предлог, че просто минаваме оттук и тя също настоява да останем за обяд. Изи не е сигурна кога ще настъпи най-подходящият момент, за да й съобщи новината, затова ме инструктира да стоя с нея през цялото време, докато приготвя обяда. Моментът очевидно настъпва, докато бели варените картофи, а аз стоя с чайник с гореща вода в едната ръка и пакет пилешки дреболии в другата, като внимателно изучавам инструкцията за приготвяне. Майка й се е навела над фурната, наглеждайки през стъклената вратичка пилето, което е пъхнала да се пече. Точно тогава Изи най-неочаквано изтърсва:

— Хей, мамо, знаеш ли? Имам новини за теб. Бременна съм.

Майка й извръща лице и мълчаливо се разплаква. Въпреки че изглежда неспособна да произнесе и дума, тя все пак успява да каже:

— Баща ти щеше да бъде толкова горд.

И толкоз. Изи също започва да плаче, майка й още повече, сетне прегръща Изи, после прегръща мен, накрая успява да прегърне и двама ни. Всички се прегръщаме. Тя наистина е щастлива.

приятели

Сега, след като моите родители и майката на Изи знаят голямата новина, единствените хора, с които решаваме да споделим на този ранен етап, са нашите най-близки приятели, две двойки: Джени и Тревър и Стела и Лий. Аз предпочитам да си мълчим, докато не добием малко повече сигурност, но Изи ме оборва:

— Това са хората, към които бих се обърнала, ако стане нещо лошо. Така че защо да не им кажем добрата вест?

Няма какво да й отговоря, но въпреки това имам задръжки. Понякога приятелите реагират странно на промените. Особено нашите приятели, чиито отношения не са от категорията, в която вестта за започването на уседнал живот, да не говорим за деца, би предизвикала само сълзи и нищо друго.

те

Тревър е на трийсет и една и работи за фирма, наречена С-Тек. Инсталира софтуер за финансови институции. Преди Джени приятелка му беше Адалия, испанска студентка, която бе срещнал в някакъв клуб в Хокстън. След кратко и страстно начало им се случи онова, което може да бъде описано като най-злокобното скъсване в историята на човечеството, но не и преди Адалия да забременее. Тревър се съгласи да издържа детето според възможностите си, без той и тя да се съберат отново. Нещата помежду им вървяха чудесно дори и след раждането на бебето (момченце, на което тя даде името Тиаго), докато Тревър не тръгна с Джени. Тогава Адалия започна да твърди, че все още е влюбена в него и да използва бебето като начин да си го върне. Уреждаше той да прекара известно време с Тиаго, след което излизаше, преди Тревър да пристигне; оплакваше се на общи приятели, че не й помага за бебето, въпреки че той го правеше непрекъснато. Накрая нанесе и последния удар — прибра се в Испания заедно с детето. Тревър се опита да я придума да остане — дори й каза, че е готов да се върне при нея. Но вече беше прекалено късно. Отначало той летеше да вижда Тиаго винаги, когато можеше, но Адалия продължи да създава непоносими трудности, така че Тревър взе твърдо решение и престана.

Другата страна в тази връзка е гаджето му — Джени. Една от най-добрите приятелки на Изи. Двете се срещнали, когато били по на двайсетина години, тогава Джени закратко работила в списание „Фам“. Сега, когато Джени е на трийсет и една, работата й е тема номер едно на всички партита — тя е главен редактор на „Тийн Сийн — списание за готини момичета“. Джени обича работата си, и за разлика от мен я приема съвсем сериозно. Аз постоянно я занасям, защото по мое мнение това не е сериозна журналистика. От онова, което мога да разбера, тя прекарва по-голямата част от всеки свой ден, обядвайки с рекламодатели, обсъждайки „Даусънс Крийк“4 със своя персонал и възхвалявайки физическите качества на някоя хлапашка група, която в момента е на мода. Тревър и Джени са заедно от осемнайсет месеца и почти половината от това време живеят в един апартамент в Ландбрук Гроув. Доста често ни признават (но никога и взаимно), че са се събрали да живеят заедно прекалено рано. Аз смятам, че те са толкова неподготвени да влязат в света на родителите, че сигурно използват едновременно три метода за предпазване от бременност.

Стела Томас от двойката Стела и Лий е трийсет и три годишна и работи като консултант по набирането на персонал за най-проспериращите компании. Тя е едра и сърдита жена, склонна да излее раздразнението си от света върху приятеля си Лий, с когото живее от една година. Той е на двайсет и четири, почти с десет години по-млад от нея. Докато в началото Стела си въобразяваше, че най-печеното нещо на света е да си имаш гадже-играчка, когато се влюби в него нещата се промениха и сега десетте години разлика започват да я притесняват. Аз харесвам Лий — той приема нещата възможно най-леко и гледа на живота откъм смешната му страна. Докато има достатъчно пари в джоба, за да обикаля кръчмите, ще се самопровъзгласява за щастливото овчарче. Работи в едно кабеларско предаване на име „Хот Поп Шоу“, по цял ден пуши „Марлборо Лайтс“ с други нему подобни и току-що завършили наперени петлета и всички са очаровани от това, че работят в тивито. С една дума, изгледите Лий и Стела да имат деца са такива, каквито и на папата. Може би дори по-малки.

разговор

В девет часа следващата съботна вечер двамата с Изи седим в осветената ни със свещи дневна заедно с нашите приятели. В единия край на масата са струпани празни кутии, в които допреди малко имаше китайска храна. Навсякъде са пръснати пластмасови тубички от различни видове ярко оцветени сосове, а покривката е осеяна с петънца от пържен ориз и парченца кълнове. Изи почуква с вилица по чашата си за вино, за да привлече общото внимание.

— Искаме да ви съобщим нещо. Нещо наистина вълнуващо.

Тя ме поглежда и аз не мога да се сдържа да не й изпратя двайсет и четири каратова усмивка.

— Не знам как да ви го кажа, затова ще карам направо — но искам да ви предупредя, че е абсолютно секретно и не трябва да излиза извън тези четири стени… Казват че в началото не бива де се съобщава никому, защото… е, знаете защо. Но ние сме толкова развълнувани, че не можем да го запазим в тайна. С една дума — ние забременяхме!

— Поздравления! — възкликва Джени, която е световен експерт номер едно по ентусиазираното поздравяване на хора. Тя започва да издава бухащи звуци, преминава в цвърчене, засиява като слънчево изригване и ни обсипва с целувки като участник в телевизионна игра. Следвайки нейния пример, Стела се присъединява към бухането, цвърченето, сиянието и целувките, след което двете с един мах се вдигнат и повличат Изи към кухнята.

По-късно през нощта двамата с бременната ми съпруга правим разбор на вечерта. Аз й разказвам за разговора с Тревър и Лий, а тя за нейния със Стела и Джени. Тъй като приятелките й не са толкова откровени, колкото моите — Лий например си призна, че за нищо на света няма да последва примера ми в близко бъдеще, — Изи споделя, че е почувствала различни степени на озлобление от новината. Не ожесточеното озлобление, с което ти забиват кама в гърба, а онова, което инстинктивно би проявило добро по природа дете, което все още не са обучили на маниери. Според жена ми Стела и Джени са реагирали така, защото новината ги накарала да се замислят за собствените си интимни връзки. В пълно противоречие с онова, което е споделил Тревър, Изи твърди, че Джени никога откакто са заедно не е повдигала пред него въпроса за деца: знаела, че тази тема е безпредметна заради разрива между него и Адалия.

Стела пък изиграла пасивно-агресивна комедийна сценка.

— Ти активира биологичния ми часовник, Изи — рекла тя с кисела усмивка. — Аз съм трийсет и три годишна жена, която ходи с двайсет и четири годишно момче, и докато то поиска деца, старите ми яйчниците отдавна ще са се спаружили.

Според Изи тя само наполовина се шегувала. След като Стела тръгна с Лий, Джени и Изи се отнасяха с нея като отчаяни стринки, а и тя самата не бе съвсем сигурна за връзката си. Като добри приятелки те не й казваха истината — която бе, че тя и Лий са обречени на провал от самото начало, защото не тези думи би искала да чуе. Вместо това я убеждаваха, че противоположностите се привличат, че любовта винаги побеждава и че накрая всичко ще се нареди.

Общо взето новината ни безспорно е предизвикала объркване и частично отчуждение у всеки един от четиримата ни приятели.

гледам

Следващият вторник, рано вечерта. Денят беше доста горещ и все още е топло. Хората са се разхвърляли по къси ръкави, а всички пъбове и барове, покрай които минавам, са заобиколени от клиенти, които пият под открито небе. Отивам към Ковънт Гардън да се срещна с Изи, за да излезем за пръв път от векове. Решили сме, че трябва да бъдем наистина печени родители, макар че всичко, което ни се иска да правим вечер след работа, е да си седим вкъщи, плътно сгушени на дивана пред телевизора. Накратко — да мътим. Но тази вечер сме на ринга, само за да докажем и покажем, че все още можем да го правим. Планът ни е да се видим с Лий и Стела, за да мушнем по няколко питиета на партито за откриването на нов бар на Джеймс Стрийт, след което да се срещнем с Джени и Тревър и да отидем в „Астория“ да слушаме жива музика — аз имам покана и съм запазил още пет места. После ще поостанем на купона след шоуто и ще се приберем у дома.

Изи ми се обажда, че ще закъснее половин час заради снимки в едно студио в Кентиш Таун. Включвам дискмена и се отправям към Лонг Акр, надявайки се да се разсея като позяпам по витрините и слушам стария албум на Елиът Смит „ХО“.

На половина път осъзнавам, че съм залепнал за витрината на един магазин. Поглеждам надписа над главата си — „Бейби Гап“. Озъртам се крадешком в двете посоки и влизам през вратата в място, което, по всичко личи, се намира на друга планета. Между рафтовете се разхождат жени от всички възрасти, които според мен са бъдещи майки, майки с деца, свекърви и тъщи или приятелки на майките. Аз съм единственото мъжко същество, което не е привързано с юзди или возено в детска количка. В едно от големите огледала зървам отражението си и осъзнавам, че стърча насред магазина като Гъливер сред лилипутите, но това не ме притеснява. Дискменът ми създава илюзия за недосегаемост, нещо като мантия невидимка, позволяваща ми да се скитам безпрепятствено!

Неочаквано ме привлича небесносиньо гащеризонче за деца от 6 до 8 месечна възраст. Откачам го, вдигам го високо във въздуха, както виждам, че правят много от клиентките в магазина, и въображението ми отново препуска като отвързано конче. Представям си моето бъдещо бебе, облечено в него, а после и с оранжева шапка за слънце, украсена с животински уши. Моето бебе ще бъде най-добре облеченото дете в детските ясли. След това откривам работно комбинезонче от лимоненозелено рипсено кадифе и с мен е свършено. Застанал в средата на магазина, аз материализирам образа на моето дете от глава до пети. Изи, решавам, ще бъде основният донор за външния му вид, защото има замисленото сладко личице, с което всяко дете ще напредне в живота. Аз може би ще се намеся с ушите или брадичката си, но като цяло искам бебето да прилича повече на нея, отколкото на мен. Личността му обаче ще бъде петдесет на петдесет наследена от двама ни. От мен то ще вземе относително аналитичния ум, способността да запазвам самообладание в кризисни ситуации и любовта към музиката. Изи ще му предаде своята щедрост, таланта си да действа успокояващо на хората и малка доза невротичност, за да не чувства превъзходство над себеподобните. Двамата заедно ще му предадем любовта си към писаното слово, чувството за хумор и способността да се обличаме с вкус. Останалото може да се вземе от различните родители, баби и дядовци, вуйни и вуйчовци, чичовци и лели и за късмет може би съвсем малко от някой неизвестен. Ето какво ме кара да си мисля детското гащеризонче, което държа в ръцете си. Кара ме да мисля, че всичко на този свят е възможно.

Десет минути по-късно телефонът ми зазвъня отново, предполагам, че се обажда Изи да ми каже, че е в таксито и скоро ще бъде при мен. Но не е тя. Една жена от фотостудиото в Кентиш Таун, където Изи е днес следобед, ми съобщава, че жена ми е откарана в болницата с болки в корема. Казва да отида колкото е възможно по-бързо. Напускам магазина тичешком.

думи

Наближава седем, когато влизам в акушерското крило на болницата Уитингтън. Казвам името си на сестрата и тя ме моли да седна, докато намери доктор, който да говори с мен. Не сядам, оставам като пуснал корени в пода, а очите ми са вперени във вратата, през която тя току-що е излязла. В таксито на път към болницата няколко пъти съм разиграл наум най-лошия сценарий. Повтарям си, че ако предусещам най-лошото, то вероятно няма да се случи.

Сестрата се връща с един доктор. Той е висок и млад, по-млад от мен, и аз си мисля, че това е добър знак всичко, което е учил, все още е съвсем прясно в главата му. Казвам си, че е човек, на когото мога да имам доверие. Човек, който няма да ме предаде. Докторът ме поздравява, ръкува се и ме отвежда встрани. Обяснява ми, че Изи е добре, но е пометнала. Допълва, че помятанията в ранния стадий на бременността са често явление, че стават по най-различни причини и че не бива да се отказваме, а да опитаме отново след известно време. Питам го дали мога да видя Изи, но той отвръща, че ще я посети консултант. В този момент се обажда пейджърът му и той се извинява — имат нужда от него някъде в болницата. Благодаря му, че е отделил от времето си, и се взирам в отдалечаващия се гръб. Сигурен съм, че е дал най-доброто, на което е способен, защото прилича на човек, който би го направил.

Знам, че трябва да се обадя на много хора, особено на майката на Изи и на моите родители, но не успявам да събера сили и да им кажа, че всичко е било напразно. Имената, които Изи и аз измисляхме, надеждите, които хранехме за бъдещето на нашето дете, любовта, която изпълваше сърцата ни — всичко напразно. Това мразя най-много — загубата на потенциал, хилядите неща, които нямаше да се сбъднат заради онова, което се бе случило. Не мога да открия никакъв извор на утеха. Каквото и да стане в бъдеще, това дете никога няма да се роди.

Нетърпелив да получа повече новини за Изи, кръстосвам чакалнята. Взимам си чаша кафе от кафе-машината и го оставям да изстине. Купувам си „Марс“ от автомата до нея, разкъсвам обвивката и го хвърлям, докато накрая забелязвам нещо, което да отвлече вниманието ми — стойка с медицински брошури. Преглеждам дузина, за да открия нещо, което може би ще ми помогне. Ето. Взимам брошурата от стелажа, облягам се на стената и се зачитам.

Докато преглеждам съдържанието, не спирам да мисля за автора. Дали той или тя е журналист като мен и Изи? Дали изкарва прехраната си като пише статии за болниците, така, както аз пиша за музика? Опитвам се да си го представя как седи пред компютъра със списък от болести и страдания, които трябва да бъдат преведени смилаемо на нормален човешки език. Дали някога си представя хората, които ще го четат? Или просто сяда пред клавиатурата и добросъвестно описва всичко, което може да навреди на човешкото тяло? Когато приключвам с четенето, смачквам брошурата и я хвърлям в кошчето за боклук, което вече прелива от празни тенекиени кутии за напитки и пластмасови чаши за кафе. От всички факти в листовката в главата ми е останал само един — трийсет процента от първите бременности завършват с аборт.

Едно на всеки три човешки същества.

Оглеждам чакалнята и си избирам трима от дузината, които я населяват — младо момиче, което чете списание, жена на средна възраст с бинтован крак, сетне свеждам поглед към маратонките си и включвам и себе си в тройката.

Всеки път двама души се отървават, а един го отнася. В случая нещастникът съм аз. Само че не е честно. Фактът, че както каза докторът „понякога стават такива неща“, не ми помага да разбера защо стават, особено от гледна точка на поддържаната от мен изначално оптимистична теория, че на добрите хора не се случват лоши неща.

Когато най-накрая успявам да видя Изи, тя не изглежда ни най-малко променена. Все още носи същите дрехи, които я видях да облича сутринта. Сутринта, когато всичко бе толкова по-различно. Това ми навява мисълта, макар и мимолетна, че всичко е лош сън. Че всичко някак си е както трябва.

— Обичам те — казвам, като я прегръщам силно. — Ще се оправим.

— Аз не го обичах достатъчно — хлипа Изи и сълзи се стичат по лицето й. — Затова той си отиде.

— Не. — Изненадвам се, че е смятала бебето за момче. — Грешиш. Ти го обичаше. Обичаше го и за двама ни. И ако е било възможно по някакъв начин той да го узнае, знаел го е. Никой не е виновен, Изи. Просто това е една от нещата, които се случват.

минало

Когато новината се разпространява, всички са невероятно мили: Тревър и Джени уверяват, че са готови да помогнат с всичко необходимо, а Стела и Лий непрекъснато звънят да питат как сме. Наистина са добри приятели.

Няколко дни след като изписват Изи от болницата, решаваме да прекараме известно време далеч от Лондон и се отправяме към лятната къща на майка й в Уелс. Вероятно си въобразяваме, че ако не сме у дома, ще успеем да се отървем и от проблемите. Искаме само да престанем да мислим за онова, за което мислим постоянно, но не можем да се справим. Никой от нас няма смелостта да спомене думата аборт. Никой не иска да припомни на другия преживения ужас. Смешно е, разбира се, защото онези ключови часове в болницата не ни излизат от главите: връщаме се към тях поотделно, отново и отново, в желанието си миналото да не беше се случвало.

копнея

Когато се случи нещо ужасно и когато ти си в центъра му, имаш чувството сякаш никога няма да бъдеш отново същият. Струва ти се, че всеки ден от живота ти от тук нататък ще бъде потопен в еднообразна, потискаща сивота. Понякога мислиш, че никога няма да се усмихнеш отново. Сетне, разбира се, идва денят, когато яростта и горчивината отслабват, а катастрофата изглежда като далечен спомен от някакъв друг живот. Започваш отново да се чувстваш… окей. Не страхотно, не добре, но не и толкова зле. Можеш да се смееш, без да чувстваш вина. Да се усмихваш, без да ти се иска да плачеш.

Нещата се оправят, а Изи и аз се отнасяме един към друг милион пъти по-добре, отколкото когато и да било. Купуваме си нова кола — бял Мерцедес 280 SL от 1964 година, кабриолет и в сравнително добро състояние. Първия уикенд отиваме до Брайтън със свален гюрук. Така се чувстваме свободни. Отново се усещаме млади. Помятането на Изи ни е накарало да се почувстваме като пълноценни възрастни, което не допада и на двама ни. Колата ни възвръща младостта и правото да бъдем безгрижни.

благороден

Няколко седмици по-късно пътуваме с колата към ресторант в Ландбрук Гроув, за да се видим с Тревър и Джени. Вали дъжд и една от чистачките неприятно скърца. Човекът, от когото купихме колата, инсталирал компакт-дисково устройство, така че слушаме „Never a Dull Moment“ на Род Стюарт, точно музика за пътуване според мен. Двамата с Изи припяваме тихичко „You Wear It Well“, която и двамата смятаме за една от най-добрите песни, написани някога. На втория припев Изи неочаквано намалява звука. Понечвам да я попитам, но нещо ме спира.

— Дейв — започва тихо тя. — Мислех си за децата. Знам, че онова, което се случи, би трябвало да ме накара да искам деца повече от всякога. Но не е така. Трябва да бъда честна с теб… — тя се разплаква, после успява да преглътне сълзите и продължава. — Не съм сигурна, че мога да издържа това още веднъж. Просто не мисля, че ще успея. Съжалявам, ако ти приличам на страхливка. Наистина съм такава. Но… поне в близко бъдеще бих искала и двамата да забравим. Не мога… дори се страхувам да мисля какво ще стане, ако всеки път ще се провалям. Знам още преди да го кажеш, че не е задължително да става всеки път. Но за мен дори веднъж вече е прекалено много.

Отбивам колата встрани от пътя и я увещавам, че я разбирам. Казвам й, че аз също не съм сигурен. Уверявам я, че според мен ще бъде най-добре, ако засега забравим за децата.

тишина

Това решение се оказва повратен момент за Изи. То е импулсът, благодарение на който тя загърбва миналото и решава да живее за бъдещето. Това е моментът, в който Изи пак става старата Изи. Скоро всичко отново е нормално.

Всичко освен мен.

Въпреки че разбирам нейните опасения за опита да имаме друго бебе и макар далеч да не съм сигурен, че ще успея да понеса разочарованието още веднъж, истината е, че двамата стигаме до различни заключения за нашето бъдеще. Аз повече от всичко на света искам да имаме дете. Искам да бъда баща. Искам го повече от всичко, което съм искал някога в живота си. И понеже съм принуден да крия това от целия свят, се чувствам много по-тъжен и празен, отколкото когато и да било. Но не казвам на Изи. Не казвам никому. Това ще си остане си е моя тайна.