Вечеря за двама

асансьор

Вали много силно и докато чакам асансьора в предверието, имам чувството, че от прогизналите ми дрехи се вдига пара. Първият брой на „Тийн Сийн“ с мен като доктор по любовните мъки от две седмици е на пазара и без да си кривя душата съм доста горд — освен със снимката в началото на колонката. Точно както ме предупреди Фран, фотографът ме е изтипосал да изглеждам като малко по-възрастната и помъдряла версия на певец от някоя момчешка група, заради което Изи ме поднася цял един ден. Натискам бутона още веднъж и когато единият от двата асансьора най-после започва да слиза, до мен изниква Фран.

— Добрутро — поздравява тя грейнала.

— Хей, здравей — отвръщам. — Какво прави през уикенда?

— Стоях си вкъщи и имах страхотен скандал с Линдън.

— За какво?

— За всичко.

— Откъде започна?

Тя се усмихва с половин уста.

— Мисля, че започна в мига, в който се отбих в апартамента му в петък вечер и си отворих устата да кажа „здравей“.

— Казвал съм и пак ще повторя — поучавам я. — Той е чиста загуба на пространство и време.

— Знам — съгласява се Фран и асансьорът пристига. — Но го харесвам. Той е много секси загуба на време. Какво да стори едно момиче в подобен случай?

Тъкмо да отговоря, когато установявам, че не сме сами. Няколко жени — всички с прекрасни прически, перфектен грим и страхотни дрехи, които очевидно работят в „Стилисимо“, са се подредили от лявата ми страна, а млад, делнично облечен мъж е застанал точно до мен. Когато го поглеждам за втори път, осъзнавам, че го разпознавам както и той мен.

— Дейв Хардинг? — пита мъжът, докато влизаме в асансьора.

Усмихвам се учтиво. Спомням си всичко. Преди година сътрудничи продължително на „Лаудър“, но не бяхме в състояние да му предложим постоянна работа. Става ми неудобно.

— Знаех си, че си ти — продължава младежът. — Как си, приятел?

— Добре — отвръщам. — А ти?

— Отлично. Нали знаеш как е, малко от това, малко от онова. Диджействам в няколко бара в Сохо, правя разни неща за няколко ъндърграунд банди и отгоре на всичко бачкам в „Метросаундс“ на последния етаж. Редактор. Току-що ме повишиха.

— Моите поздравления — опитвам се тонът ми да не прозвучи грубиянски или фалшиво. — Сигурно си много доволен.

— Съжалявам за „Лаудър“ — отговаря той. — Беше страхотно списание за времето си.

— Здраве да е — долавям обидния намек. — Карай да върви. — С крайчеца на окото си забелязвам, че върху лицето на Фран е изписан изразът на човек, който жадува да бъде представен. — Това е другарчето ми Фран — промърморвам недоволно. — Фран, да ти представя…

— Стийв Джаксън — прекъсва ме той и се поправя. — Стиви Джей.

Е, това й казва всичко.

— Здравей — приветства го Фран. — Виждала съм те в сградата.

Той се захилва.

— И аз теб.

Въздишам. Изобщо не ми пука, че Фран флиртува със Стиви, но не разбирам защо трябва да го прави пред напълно непознати хора.

— В кое списание работиш? — пита я той.

— „Тийн Сийн“. И аз съм редактор.

— Винаги съм мислел, че сигурно е много забавно да работиш в подобно списание.

— Така е — потвърждава тя, хилейки се като малоумна.

— А ти какво правиш в момента, Дейв?

— Това-онова.

— Дейв е нашият чичко за сърдечни терзания — изтърсва, без да я питат, Фран. — Нали, Дейв?

Настъпва дълго, конфузно мълчание.

Стиви Джей ме фиксира невярващо.

— Престанал си да пишеш за музика?

— Не съм престанал — казвам. — Просто си давам почивка.

— Дейв е страхотен — продължава да дрънка Фран. — Ако имаш някакъв сърдечен проблем, просто го попитай.

Стиви Джей и Фран се разсмиват и аз съм принуден да се присъединя. За щастие не е нужно да търпя това положение за дълго, тъй като асансьорът спира на третия етаж.

— Приятно ми беше да си поговорим — сбогува се Стиви Джей, докато двамата с Фран излизаме.

— Доскоро — казва му Фран.

— Да — отговаря той. — Определено.

Докато вратите на асансьора се затварят, Стиви Джей се провиква:

— Хей, Дейв! Ако си търсиш работа, обади се да предложиш някакви идеи!

Преди да произведа отговор, вратата се затваря.

— Много мило от негова страна! — размечтава се Фран. — Не мога да ти кажа от колко време умирам да се запозная с него. Той е страхотно секси!

— Глупости! Не беше никак мило от негова страна — изджавквам аз. — Добре се посмя за моя сметка. Преди време ми беше стажант. Носеше ми кафето. Отваряше пощата вместо мен. А сега ще ме кара да му предлагам идеи. Трябваше да… трябваше да го…

Фран, силно развеселена от гнева ми, ме грабва за ръка и ме повлича към редакцията на „Тийн Сийн“.

торба

Обед е и седя на бюрото си. Джени е на срещи цялата сутрин, а Фран е излязла, за да присъства на фото сесия с модната редакторка в студио във Фулхам. Ще преобличат и гримират няколко момичета така, че да заприличат на любимите им поп изпълнителки. Въпреки че имам куп работа до края на деня — рецензии за няколко сингъла и интервю по телефона с новоизлюпена ирландска момчешка банда, решавам да си отдъхна малко, като прочета някои от писмата в моята пощенска торба.

Според Фран получавам повече писма от „Питай Адам“. Сграбчвам пълна шепа пликове от купчината, която съм отделил, и се зачитам.

Преравям следващия куп писма. Някои са написани с молив, други с дебел маркер или с брокатен флумастер върху черна хартия, а някои носят следи от сълзите на авторката. Съдържанието им покрива всичко: несподелената любов, техниките как да разкараш гаджето, държането на ръчички, изневерите. Решавам да прочета едно последно писмо, преди отново да се заловя за работа. В яркожълтия плик има три страници светлосиня хартия, придружени от две снимки. Почеркът е чист, но без съмнение момичешки.

шаш

Препрочитам писмото още няколко пъти, но нищо не се променя. Оглеждам се из офиса, за да се уверя, че не сънувам. Лиса, производственият мениджър, поставя нов диск в уредбата, Дейзи — старши редакторът, говори високо по телефона с гаджето си, Джесика — младши дизайнерът, стои до цветния принтер в далечния ъгъл на предпечатния отдел. Всеки си гледа работата. Никой не ми обръща внимание, никой не вика: „Ха, ха! Майтап, бе, Уили!“ Сам съм със себе си.

Няколко пъти проверявам пощенското клеймо — писмото наистина е подадено в Лондон. Изследвам приложените снимки и особено онази, на която без съмнение съм аз на осемнайсет години. Ако не беше фотографията, нито за секунда не бих повярвал на съдържанието на писмото. Но работата е, че никога в живота си не съм виждал тази снимка.

Отново поглеждам писмото, което се опитва да ми каже, че през изминалите тринайсет години съм бил баща и не съм го знаел. Дали това не е отговорът на моите неизречени молитви? Нима е възможно, докато все още ме боли от загубата на детето, което не се роди, да открия, че на света има дете, което е мое?

Просто не мога да го проумея.

Не мога да си подредя мислите.

Не, това не се случва на мен. Случва се на човека, който е отговорен за всичко — на осемнайсетгодишния Дейв Хардинг, лицето, което не съм вече цели тринайсет години.

слънце

Корфу. Август 1987 година. Лятото преди да започна да следвам английски. Бях работил на смени в склада за замразени храни на един супермаркет, за да събера пари за ваканцията. Заминахме четиримата — аз, Джейми Ърлс, Ник Смит и Ед Елис. Приятели от училище. Цяла година бяхме чакали тази ваканция. Всичко беше планирано до последната подробност. Бяхме си купили дори пътеводител на острова, в който бяха отбелязани всички барове и клубове, така че предварително можехме да решим къде да отидем още първата нощ. Никой от нас нямаше приятелка. Джейми няколко седмици беше излизал с едно момиче, но го разкара, защото не искаше да бъде единственият обвързан.

Бабаитството на четири осемнайсетгодишни момчета, тръгнали сами на ваканция в чужбина, е нещо опияняващо. Скоро установихме регулярен дневен график — ставахме по обяд, замъквахме се в едно от многобройните крайпътни кафенета за „английска закуска“, сетне се излежавахме на плажа и зяпахме момичетата. Около четири се връщахме в апартамента, за да поспим и към осем пак излизахме, за да хапнем някъде, обикновено бургери, след което се отправяхме към различните клубове и барове, които Беницес предлагаше. Не се връщахме в стаята преди пет сутринта.

Успехът ни сред противоположния пол не беше главозамайващ. Въпреки това всяка вечер се скупчвахме в единия ъгъл на някой бар или клуб и наблюдавахме момичетата. Понякога някой от нас обявяваше, че „онази там ни бройка“ и се отправяше да завърже разговор, само за да се върне засрамен след няколко минути. Но да те отхвърлят е неизбежна част от живота на един осемнайсетгодишен мъж.

През последната нощ от нашата ваканция обаче се случи нещо странно. Свалиха ни.

Случи се точно както е написано в писмото. С приятелите бяхме в един бар на плажа, когато група момичета на нашата възраст влезе и си поръча напитки. Помислихме, че са англичанки заради дрехите, с които бяха облечени, но когато изпратихме Джейми на разузнавателна мисия, разбрахме, че са от Ирландия и току-що са пристигнали на острова. И ето ни — четирима типа от Южен Лондон през последна нощ от ваканцията си в единия ъгъл на бара, а в другия — четири момичета от Ирландия, решили да започнат своята ваканция с истинска фиеста. Идеалното съвпадение. Веднага ги заговорихме. Джейми и Ед се ориентираха към едно момиче на име Кейтлин. Ник бъбреше оживено с Бренда, а аз се опитвах да забавлявам Колийн, по която си падах, и нейната отегчена приятелка Сара-Джейн, по която не си.

Сваляческият ни подход беше основан на принципа на водната пушка с пръскачка — набелязвахме кое момиче ни харесва и след приличен интервал от време момичетата ни даваха знак дали имаме някакъв шанс. В нашия случай се бяхме поголовно объркали. Оказа се, че Сара-Джейн харесва Ник, Бренда си пада по Ед, Колийн — по Джейми, а Кейтлин не харесва никого, което ме постави в положението на аутсайдер. Половин час след като стана известна информацията кой кого предпочита, Бренда и Ед се бяха запътили към друг бар, езикът на Колийн бе стигнал до гърлото на Джейми, докато Ник и Сара-Джейн се бяха сврели в един тъмен ъгъл, където се смееха и натискаха.

Барът вече се пълнеше, диджеят започна да върти сума хитове и хората се тълпяха на дансинга. Изглежда целият свят се забавляваше — с изключение на мен и това фантастично изглеждащо момиче. Кейтлин и аз прекарахме половин час, като гледахме празно в чашите с пиене или един в друг. Сетне тя сви рамене, сякаш бе стигнала до съдбоносно решение.

— Ще танцувам с теб — каза с лек ирландски акцент, който бях готов да слушам цяла нощ, — но само толкова.

Макар че гласът й бе мек, в него се забелязваше нотка на заплаха, което ме подразни. Въпреки това я последвах на дансинга.

Диджеят пускаше все стари парчета, за да накара хората да танцуват — Мадона, Майкъл Джексън, АББА и някаква сладникава италианска музика, но Кейтлин не се отказа и през цялото време танцува. Тъй като изглеждаше изключително печена, предположих, че когато пуснаха АББА ще си седне, но тя не го направи. На няколко пъти, макар че за всеки в бара беше повече от ясно, че аз танцувам с нея, някакви типове се опитваха да застанат между нас, но тя всеки път успяваше ловко да изманеврира и отново да се върне при мен.

Около единайсет часа окончателно установих, че между нас нищо няма да се получи и реших да се прибера в квартирата, за да събера багажа си за полета към дома.

— Знаеш ли какво, Кейтлин — казах. — Тръгвам си. Беше ми приятно да се запознаем.

Тя ми се усмихна за пръв път и отговори.

— Не си отивай.

Никакви обяснения.

Никаква допълнителна информация.

Просто кратко „не си отивай“.

И аз останах.

Скоро след това напуснахме бара и се отправихме към плажа, седнахме на пясъка и загледахме вълните. Сякаш до мен седеше съвършено различен човек. Извини ми се, че се е държала грубо. Обясни, че е тръгнала само защото приятелките й настоявали. Не искала да идва, защото знаела, че те ще прекарат двете седмици в лов на момчета, а тя не си падала по това. Попитах я по какво си пада и тя, без да се замисли дори за секунда, каза:

— По музика.

Назова няколко банди, които харесвала. Аз на свой ред кимнах и й признах кои ми харесват на мен. Преминахме първия тур на взаимната проверка. Изредих още групи, повечето от които неизвестни, но се оказа, че тя ги познава и ги харесва. Издържахме и този тест. Накрая й споменах съвсем нови парчета от абсолютно неизвестни групи, които харесвах, и щях наистина да падна, защото се оказа, че тя също ги харесва. Преминахме и последния кръг на изпита. И тогава всичко се промени.

Когато ни стана студено, се отправихме към апартамента, който тя и приятелките й бяха наели. Никое от другите момичета не беше се прибрало, макар че наближаваше три часа сутринта. Поговорихме още малко за най-любимите записи от колекциите си и след това заговорихме за себе си. Кейтлин ми каза, че е на седемнайсет и че е прекарала целия си живот в покрайнините на Дъблин в едно място, наречено Сътън. Въпреки че бе с една година по-малка от мен, поради образователната система в Ирландия, щеше да започне Дъблинския университет през октомври. Разказах й за живота в Лондон и направих опит да представя предградието Стрийтхам като значително по-интересно, отколкото бе всъщност. Тя бе впечатлена, че съм от Лондон. Имала роднини там и смятала някой ден да прекара лятото при тях.

Кейтлин направи кафе и двамата седнахме на балкона, който гледаше към плувния басейн. Неочаквано взе фотоапарата и каза, че иска да ме снима. Мразех да се снимам, затова предложих да си направим обща фотография. Седнахме на леглото, обвих с ръка кръста й, като отдалечих апарата толкова, колкото позволяваше ръката ми. И така, с насочен към лицата ни обектив и усмихнати като идиоти, ние се снимахме.

Не мога да си спомня как започнахме да се целуваме. Знам, че в един миг си говорихме, а в следващия вече се целувахме. Дори това беше различно — нямаше го обезумялото ми нетърпение, породено не толкова от страст, колкото от подозрението, че момичето, с което съм, всеки миг може да промени решението си. Целувахме се така, сякаш имахме на разположение цялата нощ. Както и стана.

На следващата сутрин, когато се събудихме, се чувствахме странно, но в същото време удобно. Никой от нас не спомена нито дума за предишната нощ. Мисля, и двамата чувствахме, че сме прекарали прекрасна нощ с прекрасен човек и че времето, през което сме били заедно, ще изгуби очарованието си, ако се опитаме да извлечем нещо повече от него. Така че не си казахме нищо, не си разменихме адресите, нито телефоните, нито си признахме, че е малко вероятно да се видим отново. Спомням си, че в таксито на път към хотела се почувствах възрастен. Сякаш вече бях истински мъж. Сякаш най-сетне бях успял.

снимка

Част от мен дори не си задава въпроса дали момичето, което ми е написало писмото, е моя дъщеря: онази нощ с Кейтлин бе първата, в която бях играл на рулетката за продължение на рода, но не и последната. Случаите (всичките преди Изи) се броят на пръстите на ръката ми и бяха отдавна — еднократен сеанс с момиче, с което се запознах на едно парти в Ливърпул, случайна среща с бивше гадже в Глазгоу, едно момиче от Австрия през ваканция на Ибиса.

Не се гордея с тях.

Знам, че постъпвах глупашки.

Но това познание не ме е спряло нито за секунда. Досега.

Взимам в ръце снимката на момичето, което ми е писало. Тъмнокафявите й спирални къдрици са опънати назад със синя лента. На ушите си има малки златни халки, облечена е с тъмносин пуловер с качулка и отворен цип, под който се вижда светлосива тениска. Но онова, което привлича вниманието ми, е лицето й. Има прекрасна светло шоколадова кожа, но още по-удивителни са чертите й. Отначало съм убеден, че не съзирам себе си в нея, но постепенно, бавно, като на фотография, проявяваща се в тъмната стаичка, виждам отделни черти, които мисля, че разпознавам — формата на лицето й наподобява овала на майка ми, когато бе по-млада. Прави ми впечатление усмивката — широка, с едри зъби, и за миг си помислям, че е моята.

правя

Решавам да хвана здраво юздите на мислите си. Сценариите за най-лошия случай може да почакат. Трябва да се справя първо с непосредствения проблем — момичето иска да се срещнем, но дали аз искам? Претеглям всички „за“ и „против“, макар да знам, че накрая отговорът ще бъде същият като в началото.

Да. Любопитен съм.

Но не, не искам да я видя, защото не мога да си позволя риска.

Страх ме е да не изгубя Изи. Времето, прекарано с нея, ме е научило как ще реагира на всяка една от един милион различни ситуации… с изключение на тази. Няколко пъти премислям всички разумни доводи. Станало е преди век. Не съм знаел, че това дете съществува. Никой не се е опитвал да се свърже с мен досега. Не мога да променя миналото, нали?

Независимо как изглеждам аз във всичко това, независимо колко либерална, широко скроена и всеопрощаваща може да е Изи, винаги съществува шансът тя да не го приеме, да ме намрази, и така да сложим началото на нашия край. След помятането аз вече не съм сигурен как ще й се отрази нещо подобно. Повтарям си, че постъпвам правилно. Уверявам себе си, че я защитавам от истина, която може да я нарани повече от всичко друго на света.

Онова, което пропускам, е, че не й давам възможност сама да определи своето отношение към случая.

А щом не мога да кажа истината на най-близкия си човек, какво остава за другите? На кого да се доверя? Отхвърлям един по един всички потенциални довереници и стигам до заключението, че остава само човекът, който седи най-близо до мен.

действително

— Е? — казва Фран, когато след работа сядаме с бира в ръка на любимите си места в „Хамптънс“. — Казвай какво има?

— Нищо.

— Да бе, да. Държиш се странно откакто се върнах от снимките. Какво става, докторе?

Поглеждам я внимателно, претеглям дали мога да й се доверя и способен ли съм да предам Изи. Жена ми и аз никога не говорим за нашите отношения с други. Никога. А и това не е някой от онези случаи, при които си мисля, че Изи не клюкарства тайничко с приятелките си за мен, докато тя всъщност го прави. Знам това, защото сама си призна, че понякога изпитва неудобство, когато Стела й разправя за Лий, а Джени за Тревър. Казах й, че може да го прави, ако е толкова наложително, но тя ме увери, че не иска. Нашата връзка според нея не била такава и аз я разбирам, защото връзката ни наистина не е такава. Тя има нужда да споделя единствено с мен, а аз мога да се доверя единствено на нея. Досега. Макар да смятам, че греша, като се доверявам на страничен човек, нужно ми е мнението на някого, който не познава всички тайни кътчета на душата ми. Някой, който не знае за мен достатъчно, за да ме съди, който няма да се разстрои и ще оцени ситуацията точно каквато е, а не каквато му се иска да я види. Може да звучи грубо, но е истина.

— Виж какво — започвам, — работата е сериозна.

— Колко сериозна?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш нито дума пред никого. Наистина пред никого, а не само пред хора, които не познавам. Сама знаеш как стоят нещата в нашия бизнес — дори да не познаваш човека, все ще се намери друг, който да го познава.

— Добре, добре. Като те слуша човек, ще си помисли, че съм най-голямата клюкарка в света, когато не съм най-голямата дори в нашето списание. Първенството държи Линда Бел — знаеш я, онова момиче с червената коса. Устата й няма равна. Не че не мога да я бия, ако се напъна, но…

— Фран…

— Извинявай. Хайде, казвай си тайната. Може да си сигурен, че съм гроб. И не се тревожи как ще реагирам, трудно се шокирам.

— Сутринта получих писмо в торбата за Доктора, но се оказа не точно от онзи тип. — Подавам го на Фран и наблюдавам лицето й, докато го чете.

— Не знам какво да кажа… всъщност… ти мислиш ли… Възможно ли е?

— Може би.

— Изи знае ли?

— Не.

— И снимката и всичка подробности съвпадат?

— Да.

— И ти никога не си го срещал? Имам пред вид това момиче?

— Не.

— Имаш ли намерение?

— Не. — Правя пауза. — Не знам. Може би. — Отново млъквам. — Най-вероятно не.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Мислиш ли, че ако знаех, щях да те питам? Сериозно е, нали? Дали да се срещна с това момиче, или да се опитам да го забравя? Дали да кажа на Изи? Ако кажа, кога да го направя? И как ще го приеме тя? Искам да й призная, наистина, но просто не мога. Премислих го милион пъти и отговорът винаги бе един и същ — тя заслужава да знае, но кога и как да й кажа?

— Може да не е точно онова, което искаш да чуеш, но аз смятам, че трябва да го направиш веднага. Повярвай ми. Говоря ти като жена — сигурна съм, че ако Линдън има дете и не ми е казал, ще го убия. От друга страна, разбирам, че се чувстваш объркан. И кой би те обвинил? Това си е голям удар, а като прибавим и тежката задача да разкажеш на Изи… — Тя не довършва изречението. — Предполагам, че няма къде да ходиш. — Млъква и поглежда снимката ми с Кейтлин. — Много е хубава. — Сетне поглежда снимката на Никола. — А тя е абсолютна, убийствена красавица.

Свивам рамене, защото не съм сигурен дали да призная заслугите си за външния вид на Никола. Отказвам се. Настъпва дълго неловко мълчание.

— Никой друг не знае — обаждам се след няколко минути.

Фран се усмихва.

— Не знам дали трябва да бъда поласкана или не. Ти си този, от когото искам съвети.

— Ама и аз се оказах един душеприказчик…

— Искаш ли още една? — пита Фран, като сочи празната ми бутилка бира.

Кимам.

— Същото ли?

— Да.

Тя изчезва по посока на бара и се връща с оживено лице.

— Знаеш ли, имам един въпрос, който може да ни помогне да подредим нещата — казва тя, като оставя двете бири на масата. — Знам, че звучи малко банално, но ти сто процента ли си сигурен, че момичето е твоя дъщеря?

— Сигурен съм. Прекалено много съвпадения, за да не е така.

— Ако казва истината.

— Защо да лъже?

— Не знам — отговаря Фран. — Момичетата на тази възраст често пъти се държат странно и нелогично. Въобразяват си разни неща и нищо не е в състояние да ги изкара от главите им. Ти може да се смяташ за най-обикновен журналист на свободна практика, но за читателките на „Тийн Сийн“ си знаменитост. Ликът ти е в списанието, за което те харчат джобните си пари. Вземаш интервюта от групи, с чиито плакати са облепили стените на стаите си.

— Не ми изглежда такава.

— Може би е, а може би не е. Аз не я познавам, нито пък ти. Всъщност какво знаеш? Че ти си момчето на снимката и че си спал с момичето, което е на нея. Това са фактите, Дейв. И никой от тях не е достатъчен, за да докаже, че ти си бащата на това момиче. Има прекалено много неизвестни. Не ги виждаш, защото си прекалено близо.

— А какво ще кажеш за факта, че прилича на мен?

Фран отново взима снимката на момичето и я разглежда.

— Това не доказва нищо, Дейв. Иначе хората нямаше да ходят в съда, за да доказват бащинство. Просто щяха да поглеждат в огледалото, нали?

— Но как би могло едно тринайсетгодишно момиче да измисли такава история?

— Може би не е тя — замисля се Фран. — Може да не е виновна. Майка й може да си е измислила цялата история още преди години. Представи си следното — ти си седемнайсетгодишно момиче. Спала си с някакъв тип и веднага след това си съжалила, защото е женен или е гадже на най-добрата ти приятелка, или просто е невъобразимо глупав… както и да е. Всеки иска да знае кой е бащата, а ти не желаеш да признаеш. Кое е най-лесното нещо тогава? Вадиш снимката на някое случайно момче, с което си флиртувала през ваканцията и с което няма никакъв шанс да се срещнеш, и проблемът ти се маха от главата.

— Но аз не съм случайно момче! Наистина спах с нея!

— Още по-добре. Придава автентичност на историята. Всичките й приятелки вярват, защото са били там. Родителите й вярват, защото приятелките й вярват, а истинският баща е благодарен, че е отървал кожата.

Отпивам голяма глътка от бирата си и поглеждам Фран с недоверие.

— Как ти дойде наум всичко това? Да ме убиеш нямаше да се сетя.

— Благодарение на моята пропиляна младост. Големи дебели романи със златни букви, американски телевизионни мини сериали. Де що имаше боклук, аз или го четях, или го гледах.

— Значи определено смяташ, че тя не е мое дете?

— Не определено, но мисля, че е малко вероятно. Какъвто и да е отговорът, остава фактът: ти не си сигурен, че момичето е твоя дъщеря, и без ДНК тест едва ли би могъл да го докажеш.

— Но аз не знам какво трябва да се направи за ДНК тест! Впрягаш каруцата пред коня.

— Обзалагам се, че в Интернет има информация. Там можеш да намериш всичко… А може да се поучиш и от сериалите. Всеки път, когато включа телевизора, някой прави тест за бащинство. Вземи пример от Рик в „Дързост и красота“.

— Много полезна информация. Какво ли щях да правя без теб! — Вдигам бирата си и я изпивам на няколко глътки, после тряскам бутилката на масата. — Трябва да се прибирам.

— Извинявай, Дейв — тихо казва Фран. — Знам, че отношението ми ти се струва лекомислено, но всичко е толкова нереално, че ми е трудно да го повярвам.

— Права си. За пръв път прозирам колко особена е ситуацията. Напълно възможно е това момиче да не е моя дъщеря. Възможно е тя да лъже или майка й да е излъгала. Възможно е това да е някакво нелепо съвпадение. Но възможно е също така тя да е моя дъщеря, да не лъже, и всичко това да не е съвпадение, а истинският живот. Работата е там, че…

Фран ме поглежда и за секунда си мисля, че знае какво е на върха на езика ми. Не съм й казал за аборта на Изи, но може би тя е отгатнала колко много искам да стана татко.

— Работата е, че? — пита тихо тя.

— Нищо — отговарям и си обличам палтото. — Абсолютно нищо.

отговор

Вкъщи не знам как да се държа с Изи, така че по класическия образец за мъжко поведение решавам да я избягвам. Когато тя е в кухнята, аз отивам в дневната. Когато тя идва в дневната, аз отивам в спалнята. Когато тя влезе в спалнята, аз се упътвам към втората спалня, която използваме за кабинет и където се помещават втората ми уредба и колекцията ми от плочи и дискове. Това е моето уютно местенце. Стената срещу вратата е опасана с лавици, направени по поръчка, за да поберат хилядите ми дискове, плочи и дванайсет инчови сингъли. Намерих един дърводелец от Кроуч Енд да ми ги скове — и най-странното бе, че този човек се оказа бивш член на една банда, за която преди пет-шест години бях писал няколко пъти в „Лаудър“.

Под прозореца има голямо бюро, на което работя с лаптопа. Понякога Изи също идва тук, но тя предпочита да работи на масата в кухнята, защото там е по-светло. На бюрото има лампа, факс и една малка палма, която жена ми купи миналата седмица от „Сейфуей“ в Камдън Таун, защото реши, че се нуждая от повече кислород. В ъгъла стои очуканият кафяв кожен фотьойл, който наследих от една бивша приятелка, а на пода се трупат стотици стари броеве на списания, в това число „Фам“ и „Лаудър“. Няма постери, защото те по мое мнение са ученическа мания, но има голяма бяла пластмасова дъска, която купих импулсивно един ден, докато се разхождах по Бродуей. Не я използвам често. Преди пет седмици нахвърлих списък от двайсет и пет точки, от които са зачертани едва четири. Взимам един маркер и зачерквам „Да купя растение“ под номер 22, като добавям номер 26: „Да подредя живота си“.

Изваждам писмото на Никола от чантата си и се замислям какво да правя с него. Чувствам се виновен дори само, че съм го донесъл вкъщи, но не мога да рискувам да го оставя в офиса, както и не мога да го разнасям непрекъснато със себе си. На няколко пъти ми минава мисълта да го скъсам, но ми се вижда погрешна. Единственото разрешение е да го скрия. Оглеждам стаята, за да открия съвършеното скривалище, втурвам се към лавицата с дванайсет инчовите сингъли и изваждам един. Песента се казва „Maybe I Can Wear Your Jacket“ на една грапа на име Парашут Мен. Купих я преди повече от десет години, след като ги слушах в два през нощта в един забутан клуб в Камдън Таун. По онова време в нея имаше всичко, което можех да желая от един запис — страст, копнеж и женски вокал, който да напомня Деби Хари. Сигурен съм, че от този сингъл са били продадени само няколко хиляди копия, но за мен той бе по-ценен отколкото единственото монокопие на „Blonde on Blonde“ или някои от редките японски издания на седем инчовите сингъли на Бийтълс, за които хора като мен са готови да продадат и душата си. Това е моята най-любима песен за всички времена. Ако има пожар в апартамента и трябва да спася само три неща, те ще бъдат — по реда на важността им — Изи, тази плоча и котаракът (главно защото Изи би ме накарала да хвърля уредбата си и да се върна да го взема). Така че пъхам писмото на Никола и снимките в прашната обвивка на плочата и я връщам на лавицата.

Обикновено, когато имам някакъв проблем, първата ми работа е да сложа диск в уредбата, да поставя слушалките на ушите си, да се отпусна в кожения фотьойл и да загърбя всичко за четирийсетина минути. Когато албумът, който съм избрал за компания, свърши, може и да не съм разрешил проблемите си, но поне се чувствам по-добре. Днес обаче знам, че тази терапия няма да подейства. Скот Уокър няма отговор за житейските ми въпроси, нито Лорин Хил, Марк Айтцел, Чък Д, Бет Ортън, GZA, Бьорк, Ал Грийн, Д’Анджело, Роди Фрейм или който и да е от стотиците изпълнители, които мога да пусна на уредбата си. За пръв път в живота си съм загубен без музика, вместо да се загубя в нея.

заключен

Доста по-късно същата вечер. Свети малката лампа на бюрото, но централното осветление е загасено. Все още седя във фотьойла и слушам звука на нищото. Изи чука на вратата, влиза в стаята и светва лампата на тавана, която ме ослепява.

— Извинявай — казва тя.

— Няма защо — отговарям.

— Какво правиш?

— Нищо особено. Все още съм в списъците на пиарите, така че ще трябва да преслушам ето това — посочвам голяма купчина дискове. — Ще се наложи да остана до късно.

Изи кима, но не е убедена. Вижда се.

— Какво има, скъпи? Не си продумал цяла вечер. Струва ми се, че ме избягваш.

— Добре съм.

— Не изглеждаш така.

— Но съм добре.

Без коментар тя излиза от стаята. Чувам стъпките й да заглъхват по дървения под на коридора, сетне до ушите ми достигат познатите звуци от ритуала на подготовката за сън — течаща вода в банята, сифонът на тоалетната, щракането на лампата в антрето и хлопването на вратата на спалнята. Едва тогава позволявам на сълзите от гняв, объркване и разочарование, които съм сдържал през целия ден, да потекат свободно. В този момент разбирам, че не съм способен да не се обадя на момичето, което ми е писало. Изваждам от скривалището снимката й с номера на гърба, намирам мобилния си телефон и набирам номера. Нейният телефон е изключен, така че въздъхвам с облекчение и се усмихвам, когато чувам гласа й на запис: „Съжалявам, в момента не мога да се обадя…“

В типичния за тийнейджърите стил, съобщението продължава много по-дълго от необходимото. За разлика от кратката вест, която оставям аз. „Здрасти, аз съм Дейв от «Тийн Сийн». Ти ми писа. Смятам, че трябва да поговорим. Ще се опитам да те намеря“.

правилно

Наближава десет часа, когато пристигам на работа. Предишната вечер толкова окъснях, мислейки за момичето с писмото, че на сутринта се успах, макар Изи да ме разбужда на няколко пъти със сериозното предупреждение, че ще закъснея, ако не стана веднага. Дори не спомена нежеланието ми да говоря с нея предишната вечер, което ме накара да се чувствам още по-зле. Знаех, че й дължа извинение, и когато излезе от къщи, набрах служебния й номер и оставих съобщение на телефонния секретар. „Аз съм. Как изобщо ме търпиш? Хайде да се сдобрим. Обичам те. Ще говорим по-късно.“

В редакцията ме чака гласово съобщение от Изи: „Жените имат много сложно отношение към телефона. Но интригуващият въпрос за читателките на «Фам» е какво мислят техните приятели за съобщенията, които намират в гласовата си поща. Обичайната дължина, срок до края на седмицата, моля. Между другото, аз също те обичам“.

под

Изпращам й мейл, за да й потвърдя, че ще посветя колонката си на тази тема, и получавам отговор веднага да й се обадя, защото имала новини. Набирам номера и чакам. Тя вдига на второто иззвъняване.

— Добър ден, списание „Фам“.

— Аз съм.

Изи се разсмива.

— Познай!

— Какво?

— Кара напуска списанието. Възлагат й да пуска ново издание в Австралия…

— И ти си толкова развълнувана, защото…

— Знаеш много добре защо!

Изи винаги е мечтала да стане главен редактор на женско списание. От първия ден, в който я срещнах в курса по журналистика, това беше нейната цел номер едно.

— Предложили са ти поста?

— Не съвсем. Направиха ме изпълняващ длъжността, смятано от края на тази седмица. Щеше да ти хареса какво им отговорих — държах се на положение. Казах, че не се интересувам, освен ако не мислят сериозно да ми предложат длъжността — нали знаеш какви са, оставят те да им вършиш цялата работа за половин заплата, след което се чудят защо си обиден, когато назначат някой, който имал повече опит.

— И какво казаха?

— Че моето име е първо в списъка. Искат мен, точно мен! Дори Кара иска аз да я заместя и да знаеш, че ще го направя!

— Значи така — жена ми, главен редактор на списание с огромен тираж. Фантастично! Наистина се гордея с теб, скъпа.

— Знам.

— Извинявай за снощи. Бях в ужасно настроение. Не трябваше да ми обръщаш внимание.

— Не мога. Обичам те. Нали затова е любовта? Какво те тревожи?

— Нищо особено. Обикновените неща. Нищо, за което да се притесняваш.

— Но аз се притеснявам.

— Добре, но аз ти казвам — недей! След уикенда ще имаш достатъчно грижи около списанието. Това означава ли, че ще започнеш да се обличаш официално за срещите?

— Е, няколко костюма от „Прада“ няма да навредят никому.

— Ще се налага ли да говоря с твоята секретарка, за да уточня в колко часа да те чакам у дома за вечеря?

— Може би.

— А ще се срамуваш ли, че съпругът ти е докторът по сърдечните терзания на пуберите?

— Никога.

Бъбрим още половин час и тя ми изкопчва обещанието да пийнем по едно с колеги от „Фам“, за да отпразнуваме събитието. Не мога да откажа, въпреки че не се чувствам в настроение да се веселя. После изведнъж се сещаме, че сме на работа. Изи има милион и една срещи, а аз трябва да направя телефонно интервю с една шведска поп банда, да напиша куп кратки отзиви за нови албуми и да избера най-свежите клюки.

ям

Наближава един, работил съм здравата цяла сутрин. Интервюто с шведите мина добре главно, защото беше пълна противоположност на онези, които правех за „Лаудър“. Никакво ровене в автобиографични подробности. Вместо това задълбах в най-важното — с кого са се целували за пръв път, какъв размер бельо носят и да съобщят десет факта за Швеция, които смятат, че читателките на „Тийн Сийн“ не знаят.

— Отивам да си взема сандвич — обявявам на Фран. — Ще дойдеш ли с мен?

— Не мога — отказва тя. — Ще ходя на обяд с Ели.

Ели е високата метър и осемдесет и приказно красива редакторка на ресора красота.

— Представят нова серия грим или нещо подобно и тя ме кани да й правя компания. От нас се иска само да обядваме в елегантен ресторант, шефът по рекламата ще ни говори за новата серия, ние ще слушаме внимателно и ще си пийнем порядъчно. Най-малко три-четири бутилки — кикоти се тя и добавя: — Страхотна работа, нали?

— Значи избираш три-четири бутилки пред пилешко бутче върху ръжен хляб, кутийка безалкохолно и пакетче солети с мен? — засмивам се аз. — Ти губиш.

Фран посяга към чантата си, изважда портмонето си и ми подава шепа монети.

— За какво ми ги даваш?

— Да не плачеш. Безалкохолното е от мен.

ходя

Излизам навън и откривам, че вали, но въпреки това изваждам дискмена, слагам слушалките, натискам „плей“ и се заслушвам във версията на Суонс на „Love Will Tear Us Apart“. Тази сутрин съм в ретро настроение и за да се настроя за работа, изваждам една стара компилация, която съм правил още като студент. След Суонс идва „Freak Scene“ на Дайнасор Джуниър и след това „Public Enemy N 1“ на Пъблик Енеми.

Докато вървя по Тотънхам Корт Роуд към деликатесния магазин, където обикновено купувам сандвичите, в главата ми няма нищо. За миг забравям цялата бъркотия от последните дни. Не мисля за момичето с писмото, за майка й, за Изи, за това, че съм баща и душеприказчик на пубери в списание за момичета, нито дори за кариерата си. Наслаждавам се на живота в момента, а музиката изпълва главата ми. Но тогава едно странно познато момиче в прогизнала от дъжда синя ученическа униформа се появява в полезрението ми и ме връща на земята.

накъде?

Двамата стоим и се гледаме онемели. Без съмнение, това е момичето, изпратило писмото. Носи черно палто, тъмносин пуловер с остро деколте, вратовръзка на сини и бели райета и синя пола, която стига малко под коленете. Спиралните й къдрици са опънати назад, светлокафявата й кожа е безупречна, а около носа й има едва забележими лунички. Големите й кафяви очи ме гледат, без да мигат. Лицето й все още притежава несръчния чар на ранната младост и макар да хапе крайчето на устната си, поради което устата й изглежда изкривена, виждам, че след няколко години ще разбие сърцата на доста младежи. Ето какво си мисля през двайсетината секунди, докато стоим втренчени един в друг по средата на Тотънхам Корт Роуд.

— Дейв Хардинг? — пита накрая момичето. — Вие сте Дейв Хардинг, нали?

Не отговарям. Тази среща не влизаше в плановете ми за близкия половин час, казвам си. Излязох от офиса, за да си купя сандвич. Щях да се върна и да си го изям тихо и кротко на бюрото. Ето това бях планирал. Не съм готов за тази среща. Дори не съм имал достатъчно време да мисля за нея, така че не е възможно да ми се случва.

— Съжалявам — продължава тя, като ме гледа. — Не биваше да идвам. Вие сте на работа. Трябваше да изчакам да ми се обадите, както казахте. Но след като получих съобщението ви, нямах търпение.

Сякаш всеки момент ще се разплаче. Не мога да понеса мисълта за сълзите й.

— Всичко е наред — казвам внимателно. — Спокойно, не се тревожи. Наистина се радвам, че дойде… Никола… Ники… Никола. Как предпочиташ да те наричам?

— Никола — отговаря тя. — Мама понякога ми казва Ники, но аз предпочитам Никола.

— Добре, тогава, Никола — започвам. И чак тогава осъзнавам, че стоим по средата на тротоара. — Мисля, че ще пречим. — Посочвам една будка за вестници с голям навес, под който доста хора чакат дъждът да спре. — Какво ще кажеш, да отидем ей там?

Тя кима и ме следва. Заставаме в края на групичката и се заглеждаме повече в падащия дъжд, отколкото един в друг.

— Свободен час ли имаш? — питам, за да кажа нещо.

Тя поклаща глава.

— Да не си избягала?

Момичето кима.

Аз се засмивам тихо, за да я накарам да се отпусне.

— И аз го направих веднъж, когато бях на четиринайсет — казвам й. — Не че имаше причина, просто исках да видя дали мога да го направя. Обичах училището.

Никола не казва нищо.

— Как ме намери? — питам.

Тя прехапва устната си.

— Потърсих адреса в списанието — обяснява, — видях, че е на Тотънхам Корт Роуд, така че реших да дойда. Чакам от десет и половина, ей там. — Тя сочи пейка от другата страна на улицата, до магазините за електроуреди, където продават намалени телевизори и уредби. — Не исках да ви преча. Помислих си, че ще е най-добре да ви видя, когато излезете за обяд.

— И какво щеше да направиш, ако не бях излязъл?

Тя свива рамене и не отговаря. Присъединявам се към мълчанието й, взирам се в преминаващите коли и таксита.

— Странно, нали? — питам. — Не съм сигурен какво трябва да направим сега.

Тя отново свива рамене.

— Добре тогава, какво ще кажеш за следното предложение? — опитвам се гласът ми да звучи по-малко уплашено и по-бодро. — Да отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“, или където искаш, за да се спасим от дъжда. Гладна ли си? — Тя поклаща глава. — Тогава си жадна може би? — Тя отново поклаща глава. — Не е необходимо да ядеш, щом не си гладна, но ако все пак промениш мнението си, ще ти взема нещо за ядене.

— На Оксфорд Стрийт има „Макдоналдс“ — проговаря неочаквано Никола. — Мама и аз ходим понякога там.

— О’кей, да вървим. — Излизам под дъжда, но тя остава под навеса.

— Какво има? — питам.

Отначало не ми отговаря. Все още изглежда сякаш ще се разплаче, но й проличават и опасенията.

— Не знам какво да кажа.

— За кое?

— За нищо.

Усмихвам се, опитвайки се да я успокоя.

— Всичко е наред. Няма нужда да казваш нищо. Ще отидем в „Макдоналдс“ и може да не произнесем нито една дума по пътя. Колко е до там? Пет-шест минути? Това е много време. Помисли за всички въпроси, които би искала да ми зададеш. Аз ще си помисля за всички въпроси, които аз искам да те попитам и, надявам се, докато стигнем дотам, да не ги забравим.

— Добре — съгласява се Никола и пристъпва към мен.

втренчвам се

Стигаме до „Макдоналдс“ и аз отново я питам дали не е променила мнението си за храната, но тя поклаща глава. Интересувам се да не е вегетарианка и Никола се засмива за пръв път, след което ми обяснява, че просто не е гладна. Предлагам й кафе или чай, или някаква друга напитка, но тя отказва. Кимам по начин, който, надявам се, изразява любезното разбиране, че всъщност няма значение. Понеже не знам дали наистина не е гладна или просто се прави на учтива, поръчвам Биг МаК, пържени картофки и млечен шейк с ягоди, в случай че промени решението си, както и моя сандвич с пиле.

Когато храната пристига, взимам таблата от момчето зад тезгяха и се оглеждам за свободни места. Ресторантът е препълнен, защото е обедно време. Посетителите са главно туристи, така че слизаме по стълбите и намираме сепаре в най-отдалечения ъгъл. Оставям таблата на масата и сядам, а Никола се плъзва на пейката срещу мен. Поставям сандвича, картофките и млечния шейк пред нея и подреждам своята храна пред мен. После двамата отново се гледаме втренчено, чудейки се какво да си кажем.

— Продължава да е странно, нали? — започвам, отваряйки полистироловата кутия с пилешкия ми сандвич.

Никола кима и фиксира пържените картофки. Може би все пак е гладна.

— Можеш да си вземеш, ако искаш. А може да изядеш и всичко. За теб е. — Засмивам се. — Нима мислиш, че смятам да изям две порции?

— Не знам.

Отхапвам парче от сандвича. Не мога да си спомня кога за последен път съм ходил в „Макдоналдс“. Предложих го на Никола импулсивно. Смятам, че „Макдоналдс“ е място, където момичетата на нейна възраст обичат да ходят. Съдейки по начина, по който тя се увлича по храната пред нея — топи картофите в кетчупа и преаранжира съдържанието на сандвича, като отстранява марулята и краставичките, разбирам, че съм направил сполучлив избор.

— Е? — казвам, след като преполовяваме обяда. — Мисля, че като ядем заедно, цялата работа не изглежда чак толкова странна. Сега сме просто двама души, които обядват, нали?

Тя кима полека.

— Сигурно е било голям шок за теб да ме видиш на страницата в „Тийн Сийн“.

— Не знаех какво да мисля — признава тя. — Беше като на кино.

чета

Имала тежък ден в училище и копнеела да прочете нещо, за да се разведри. Запазила „Тийн Сийн“ за след вечеря, защото обичала необезпокоявана да го изчете от корица до корица. Отдала се на това удоволствие в стаята си, легнала по корем на леглото с възглавница под брадичката и списанието, подпряно на дъската над главата.

Обичала да чете списанията, като отначало ги прехвърли от първата до последната страница и сетне се задълбочи в статиите и репортажите, привлекли вниманието й. Така че прегледала набързо съдържанието, писмата, малко от светските клюки, хороскопа и страниците за мода и грим. Когато стигнала до проблемните страници, прочела заглавието: „Нов подход към твоите съкровени изповеди на още повече страници“. Потърсила рубриката „Питай Адам“, но открила, че е сменен с нов душеприказчик, наречен „Дейв — Доктор Любов“. Прочела колонката ми и когато свършила, погледнала снимката най-отгоре на страницата.

В първия момент си помислила, че ме познава, но не можела да се сети откъде и тогава нещо в главата й прещракало. Изтичала в стаята на майка си и се заровила из гардероба, като хвърляла наоколо обувки и дрехи, докато намерила онова, което търсела — албум със снимки. Върнала се в стаята си и бързо запрелиствала страниците, докато открила снимката на млад мъж, прегърнал майка й през кръста. Сравнила я с фотографията в списанието. Сетне потърсила в редакционното каре името Дейв Хардинг.

Това било всичко. Намерила ме.

слава

Не я прекъсвам, докато говори. Колкото по-дълбоко навлиза в разказа, толкова повече излиза от черупката си. Към края на историята, вече е променена, отпуснала се е. Тогава неочаквано осъзнава, че доминира в разговора, отново се затваря в себе си и започва да си хапе устната.

— Може ли да те попитам нещо? — намесвам се.

Тя кима.

— Пишеш, че не си казала на майка си за мен, чудя се защо.

— Просто така. — Изглежда, с по-подробен отговор няма да ме удостоят. — Изненада ли се, когато получи писмото?

— И още как. Ако не бяха снимките, мисля, че нямаше да ти повярвам.

Неудобството незабавно й проличава.

— Не искам нищо от теб. Не ти написах писмото, за да получа нещо.

— Не съм си и помислил.

— Просто исках да знаеш.

— Добре — уверявам я аз. — Намисли ли какво искаш да ме питаш?

Тя поклаща глава.

— Хайде тогава да не си задаваме повече въпроси — предлагам. — Просто да си говорим като двама обикновени познати, които похапват в „Макдоналдс“.

Никола кима и за да променя темата, я питам каква музика обича.

— Всякаква.

— Поп, дет метъл, хардкор рап, класическа?

— Дори не знам какво означават тези думи — отговаря сериозно тя.

— Нито пък аз — признавам, — но хора като мен прекарват целия си живот да измислят нови музикални категории — брит поп, хард хауз, геридж, дръм енд бас, джангъл, новата вълна на ню уейв, ню соул, ню метъл, ню акустик мувмънт. Смешно, нали? В края на краищата това е просто музика. А ние не се успокояваме, докато не й лепнем етикет, за да я зарежем, когато ни стане досадна.

Никола ме гледа с празен поглед. Очевидно няма понятие за какво говоря.

— Харесвам поп музиката — каза тя. — Дето я пускат по радиото. Разни неща, които можеш да си тананикаш. — Тя ме поглежда сериозно. — А ти каква музика обичаш?

— Всякаква, наистина всякаква. С изключение на поп музика. Не мога да я понасям, данс също, не мога да понасям дет метъл, и класическия също.

Тя прихва. Има хубава усмивка и звънлив смях.

— И какво остава?

— Не знам.

— Но нали пишеш за поп музика в „Тийн Сийн“? Как може да пишеш за нещо, което не харесваш?

— Налага се. Ужасно, нали?

— Взел си интервю от моите любими банди в този брой. — Тя назовава две сладникави английски момчешки поп групи. — Сигурно е фантастично да се срещаш с известни хора. Какви са те в истинския живот?

— Същите като мен и теб. Или почти. Нищо специално.

— За мен са специални — възразява Никола. — Мисля, че са най-добрите банди в света.

Отговорът й е толкова искрен, че за миг губя дар слово. Прав съм, казвам си, тийнейджърките знаят за какво е музиката.

— Така е — потвърждавам. — Те вероятно са най-добрите в света.

— Ти пишеше и за едно списание на име „Лаудър“, нали?

— Да. Откъде знаеш? Предполагам, че не си го купувала, нали?

— От Интернет. Имаме в училище. Веднъж въведох името ти в една търсачка, докато работех на един от компютрите в библиотеката — трябваше да пиша доклад по география.

— И намери страницата на „Лаудър“? — Тя кима. — Мислех, че са я закрили.

— Все още е там. Писал си за банди, за които дори не съм чувала. Добри ли са?

— Някои от тях са добри. Други са боклук.

— Затова ли си станал Доктор Любов?

— Отчасти. Закриха списанието и една приятелка ми предложи временна работа.

— Трябва ли да следваш в университет, за да станеш душеприказчик?

— Не.

— Тогава какво си направил, за да получиш тази работа?

Замислям се преди да отговоря. Струва ми се неправилно да призная, че съм просто безработен журналист. Не искам да разваля илюзията, че знам за какво говоря.

— Изкарах и специално обучение. Но главното е, че имам природна дарба в областта на сърдечните връзки.

— Имаш ли други деца?

Въпросът й ме сварва неподготвен, но предвид обстоятелствата е закономерен. Сянка на тъга пада над мен, но аз я прогонвам.

— Не — отвръщам и се чудя дали тя не би искала да добавя „освен теб“.

Не изглежда сякаш има таен списък с въпроси, но знае ли човек.

— Женен ли си? — продължава Никола.

— Да.

— Как се казва жена ти?

— Изи.

— Хубава ли е?

— Да, така мисля.

— Какво прави тя? Какво работи?

— Чувала ли си за списание „Фам“?

— Онова, лъскавото, за „жените, които знаят какво искат“ или нещо подобно — перифразира тя мотото на списанието. — Мама понякога го чете. — Тих кикот. — Макар и да не съм сигурна, че тя винаги знае точно какво иска.

— Е, Изи работи в това списание. Беше заместник главен редактор. Днес разбра, че ще я направят главен.

— Много пари ли получава?

— Доста — казвам, — но отстрани светът на списанията изглежда много по-лъскав, отколкото е в действителност. Всъщност това са хора, които по цял ден седят в редакцията, говорят по телефона и пишат на компютър.

— И тя ли взима интервюта от знаменитости?

— Понякога — назовавам три имена, които смятам, ще впечатлят тринайсетгодишно момиче.

— Чувала съм за тях — казва Никола. Отново е сериозна и изпълнена с благоговение. — Значи ги е виждала на живо? Страхотно! И какви са?

— Не знам — това е чистата истина. — Мисля, че са нормални хора.

— Никога не съм срещала знаменитост — признава тя и добавя: — Освен теб.

— Но аз не съм известен!

— Снимката ти е публикувана в списанието — възразява тя. — Момичетата в училище четат твоята рубрика. За мен си известен.

— Добре — съгласявам се. — Предполагам, че си права.

бай

Когато настъпва време да си вървим (остатъците от млечния шейк на Никола са се превърнали в розова слуз на дъното на чашата, едно-две изостанали картофчета са изстинали и втвърдени, а странните парченца маруля и краставичка са се спаружили още повече) аз все още не съумявам да определя какво се случва. Никола — дъщерята, за която до вчера не подозирах, седи срещу мен. Току-що сме обядвали в „Макдоналдс“ сякаш гаджета на първата си среща. Всичко изглежда толкова нереално, че не може да се опише с думи, и все пак тя е пред мен. С усилие се възпирам да не се наведа напред и да докосна ръката й, за да се уверя, че е истинска.

— Ще се връщаш ли на работа? — пита тя, когато ставаме. — Сигурно имаш да четеш много писма.

— Да, имам — потвърждавам, докато връщаме таблите си с остатъците от обяда.

Заедно се изкачваме по стълбите и излизаме от ресторанта на Оксфорд Стрийт. В сепарето съвсем съм забравил за външния свят, съсредоточил цялото си внимание върху един-единствен човек. Сега неочаквано попадам в различна среда и приспособяването ми към нея отнема по-дълго от обикновено. Дъждът е спрял, движението ми се струва по-шумно, небето по-ярко, а хората наоколо — по-забързани.

— А ти какво смяташ да правиш сега? — питам я.

Тя свива рамене.

— Можеш да се върнеш в училище — предлагам.

— Не мисля, че ще го направя, ако не възразяваш. — Никола разглежда обувките си. — Смятам да отида в библиотеката и да си взема книги.

— Имаш ли достатъчно пари да стигнеш до вас?

— Всичко е наред, благодаря. Купих си карта.

— И ще можеш да се върнеш до Ууд Грийн?

— Идвала съм много пъти на Оксфорд Стрийт. Е, винаги с приятелки, но ще се справя.

— Слушай, какво ще кажеш да ти дам пари за такси? Не искам да прекарам остатъка от следобеда в притеснения за теб.

— Няма страшно, ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя поглежда часовника си. — Най-добре да вървя.

— Добре тогава. Ами, беше ми приятно, че се видяхме. — Обмислям дали да се ръкуваме, но не ми изглежда особено подходящо. — Майка ти сигурно много се гордее с теб.

На устните й се изписва полуусмивка, но тя избягва да ме погледне в очите.

— Беше ми приятно да се срещнем… О, да, благодаря за обяда.

Никой от двама ни не помръдва. Покрай нас изгърмява автобус, няколко таксита си разменят разгорещени ругатни с клаксоните.

— Най-добре да вървя — повтаря Никола и поема. Направила е само няколко крачки, когато извиквам името й. Спира мигновено и се обръща.

— Знам, че днес нямахме много време — извинявам се.

— Но какво ще кажеш да се видим отново? Ако искаш, разбира се.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Да речем… кога?

— Не знам — колебае се Никола. — Ще трябва да измисля какво да кажа на мама. Не искам да я лъжа, но…

— Можеш да й кажеш, че знаеш за мен, ако искаш. Не смятам, че трябва да имаш тайни от нея.

Тя спира и се замисля.

— Искам да й кажа, но не сега. Имаш ли нещо против?

— Ти решаваш. Просто искам ти да си добре.

— Добре съм.

— Освен това искам днес да е първият и последен път, когато бягаш от училище, както и последният, когато идваш в Лондон сама. Може би следващия път ще е по-добре да мина да те взема. Да ти се обадя ли по телефона, за да се уговорим?

Тя кима.

— Добре, доскоро.

— Да, доскоро.

Никола отново се обръща и се отдалечава, а аз гледам след нея, докато потъва в метростанцията на Тотънхам Корт Роуд.

о!

Точно в три Фран влиза в офиса заедно с Ели.

— Как беше обядът? — питам, когато сяда на бюрото си.

— Страхотен — възторгва се тя. — Най-хубавият ми обяд досега. Макар че не биваше да пия последната чаша вино. Единственото, на което съм способна сега, е дълга дрямка. — Тя се разсмива. — А твоят сандвич? Как беше?

— Не заслужава да пиша съчинение за него.

— Реши ли какво ще правиш за онова нещо? — пита ме тихо тя.

— Няма да й се обадя — лъжа и в същия миг се чудя защо не й признавам за срещата с Никола. Предполагам, защото е прекалено лична и прекалено скорошна. Преди това трябва да си подредя мислите. Да реша какво да правя.

Фран ми отправя полуусмивка в знак на солидарност, но не казва нищо повече.

— Така е най-добре — добавям с чувство на вина. — Така е най-правилно.

— Ако имаш нужда да поговориш… — започва Фран.

— Не, благодаря — прекъсвам я, въпреки че искам точно това. — Добре съм — добавям. — Ще се оправя.

играя

В седем часа вечерта същата вечер стоя пред входа на „Деним“ на Сейнт Мартин Лейн. Минавам покрай бабаита на вратата и оглеждам залата за Изи. Барът е тъпкан с хора, минали за по едно-две питиета след работа, звучи приятна танцова музика. През целия следобед съм мислил само за Никола, но сега трябва да я потуля дълбоко в съзнанието си. Не бива да позволя Изи да долови у мен и следа от безпокойство. Зървам я заедно с безупречно облечените й приятелки на една маса в задната част на бара, поемам дълбоко въздух и се приготвям да си дам вид, че прекарвам страхотно, макар че вътре в мен бушува истински хаос.

— Хей, Дейв! — вика Изи.

Усмихвам се и махам с ръка. Когато стигам до масата, тя става и се хвърля към мен, като ме прегръща с две ръце. Още не е пияна, но е на път.

— Как си, красавецо? — Гледа ме право в очите и го изрича с такава страст, че разтапя душата ми.

Засмивам се, за да прикрия нервността си.

— Добре, благодаря. Няма нужда да те питам ти как си, нали?

— Не се безпокой за мен. — Усмихва се Изи. — Знаеш, че държа на пиене повече от теб. — Повлича ме, за да ме представи на „момичетата“ си. — Слушайте всички — размахва ръцете си, за да привлече вниманието им. — Знаете ли, че моят Дейв е Доктор Любов в „Тийн Сийн“?

При тези думи седящите около масата започват да се смеят, хихикат, кикотят, и подхилкват, видимо приятно възбудени от мисълта, че ще бъдат в компанията ни специалист по сърдечните въпроси. Аз съм тазвечерното им забавление. И наистина през следващия половин час съм въвлечен във водовъртеж от въпроси и отговори. Едно след друго момичетата от пийналата компания на Изи ми се самопредставят, ако вече не ме познават, след което ми описват любовните си болки, за които до този момент определено не бях чувал.

— Пуснете ме първа — настоява къдрокосо момиче на около двайсет и пет, за което знам, че е на свободна практика във „Фам“. — Здрасти, Дейв, аз съм Давина и съм дизайнер. — Стискам подадената ми ръка. — Приятелят ми Ник е адвокат и отива да работи в Хонконг за шест месеца. Възможно ли е да ми изневери през това време?

Приятелките на Изи тропат ритмично по масата и фалцетно припяват „Доктор Любов“, очевидно доволни от майтапа за моя сметка. Влизам в тон с настроението на компанията и вдигам ръце, за да ги накарам да млъкнат.

— Тишина, моля! — заповядва Изи, поемайки ролята на церемониалмайстор. — Говори Доктор Любов.

— Боя се, че докторът се нуждае от малко повече информация — казвам на Давина.

— Например? — пита тя.

— От колко време сте заедно?

— От година и половина.

— И… е… това е доста труден въпрос, но той… изневерявал ли ти е преди?

— Само веднъж — гласи овчият отговор. — Адски отдавна, беше на почивка с няколко приятели.

— Той ли си призна?

— Научих го от гаджето на един от най-добрите му приятели.

— И въпреки това си го прибра обратно?

Тя кима.

— И оттогава не ти е изневерявал?

— Доколкото знам, не.

— Значи мислиш, че може да ти е изневерявал, но просто не си го хванала?

— Ами, преди време често се обаждаше едно момиче от офиса му, но нямам доказателства.

— Е, какво мислиш, Докторе? — пита Изи.

— Съжалявам, Давина, но според мен — разкарай го!

Цялата маса избухва в ръкопляскания и подвиква одобрително.

— Аз съм следващата! — скача кестенявото момиче отляво. Познавам я. Бека, от младшите дизайнерки във „Фам“. Виждали сме се и преди. — Така. Ето и моята дилема: харесвам едно момче, което е младши дизайнер в едно от списанията на горния етаж.

— Джейк от „Даунлоуд“ — намесва се с делови тон Изи.

— Откъде знаеш? — изненадва се Бека.

— Всички знаят — съобщава Давина с тон, по който личи, че се цупи заради лекарството, което съм предписал за нейния любовен проблем.

— Добре де — почервенява до корените на косата си Бека. — Вярно е. — Тя мята смразяващ поглед към Изи. — Та моят въпрос, Доктор Любов, е как да открия дали и той ме харесва, без да му позволя да разбере за моите симпатии. Не искам да знае, ако влечението не е взаимно. Но той непрекъснато ме гледа, когато сме в асансьора.

— Сигурно имаш засъхнала паста за зъби на брадичката — подхвърля русокосо накъдрено момиче, на което все още не съм представен.

Всички освен Бека се разсмиват.

— Защо не го попиташ? — предлагам аз.

— Защото ще изглеждам отчаяна — обяснява сериозно тя. — А аз не съм чак толкова отчаяна.

— Звучиш все едно живееш през 1954, тогава нагласата ти е била общоприета.

Бека се засмива.

— Просто нямам навик аз да каня мъжете, разбираш ли?

— Какво може да изгубиш?

— Достойнството си.

— А ще те изведе ли твоето достойнство в петък вечер на танци, за да си прекараш добре?

Тя не ми отговаря.

— Не мисля.

— Та какво препоръчва в този случай Доктор Любов? — настоява Изи.

— Следващия път, когато сте заедно в асансьора, се опитай да го заговориш. Ако стане, попитай го иска ли да обядвате заедно. Един обяд не е равнозначен на среща. Ако каже „да“ и определи дата, значи си изтеглила печелившата карта. Ако се оправдае, че е зает, можеш да се ориентираш към някое по-тучно и по-гостоприемно пасбище. Следващата, моля?

— Ето та нещо сложно — казва блондинката със студеното къдрене. — Аз съм Оливия и съм артдиректор на списанието. Въпросът ми е следният. С едно момче сме приятели още от колежа…

— Джереми, нали? — прекъсва я разкошна червенокоса мадама, в която разпознавам Мили — младшата модна редакторка. — Вие двамата сте идеалната двойка!

Оливия свива рамене.

— Не съм чак толкова сигурна.

— Разкажи предисторията — предлагам.

— Познаваме се още от колежа, бяхме най-добрите приятели и тъй нататък, подкрепяхме се в трудни моменти, но между нас не се бе случило нищо до миналата събота, когато…

— Защо не ми каза, когато те попитах как прекара уикенда? — възмущава се Изи. — Отговори ми „прилично“. Нали съм сред най-добрите ти приятелки в работата. Абсолютно сигурна съм, че да се свалиш с типа, който ти е най-добрият приятел от колежа, е нещо повече от прилично. Това е новина за първа страница!

Оливия се разсмива.

— Само се целувахме.

— И какъв е проблемът? — интересувам се.

— Не знам… предполагам, че искам да разбера дали да продължим по-нататък.

— Харесваш ли го?

— Много е мил и куп момичета го харесват, но аз не съм сигурна за себе си.

— Това не ми звучи особено добре — казва Бека.

— Значи не си сигурна дали го харесваш? Така ли да те разбирам?

Тя отпива от питието си.

— Чувствам се удобно с него и го обичам малко.

— Какво мисли той по въпроса?

— Иска да продължим.

— Ще иска я — намесва се Мили. — Нали е мъж.

— Значи не се страхува, че ще изложи на опасност приятелството ви?

— Казва, че ако нищо не излезе, можем да си останем приятели както преди. Но аз не съм сигурна, че ще е възможно.

Изи ме поглежда.

— Е, какъв е съветът на Доктора? — пита тя, макар че според мен вече знае отлично какво смятам да кажа, защото положението на Оливия е абсолютно същото, в което бяхме ние с нея в началото на нашата връзка.

— Всичко зависи от това, колко си смела — старая с да задържа погледа на жена си. — По-лесно е да се държиш хладно и да оставиш нещата каквито са. Разбира се, всичко може да се обърка и да се скарате. Тогава ще загубиш добър приятел. Но ако изиграеш картите си както трябва, ако си търпелива и не насилваш нещата, може да получиш повече, отколкото си мечтала. Може да откриеш човека, който ще бъде винаги до теб, който никога няма да се умори да те гледа, който е твоят идеален духовен партньор.

Получавам възторжени овации.

Въодушевен, обявявам, че този път аз черпя, и когато се връщам с питиетата, са пристигнали още момичета от „Фам“, които настояват да получат съветите ми. Тази вечер не прилича по нищо на излизанията ми с Тревър и Лий или с която и да е друга мъжка компания. Става купон. Неочаквано се оказвам „едно от момичетата“ — слушам клюките и заяжданията по адрес на гаджетата им и за пръв път днес забравям колко се е усложнил животът ми. Вместо да мисля за това, просто раздавам съвети наляво, надясно и в центъра. На Кати — старши редактор във „Фам“, обяснявам, че е авантюристка, на която й харесва, че приятелят й Сол я мами — това го прави по-интересен. Предупреждавам Джесика — производствения мениджър, че всяко двусмислие в опита й да разкара стажант архитекта Джонатан ще го накара да припка подире й като кученце до края на живота й, а на Деби — една от сътрудничките на свободна практика, чийто списък с оплаквания от гаджето е дълъг колкото ръката ми, заявявам:

— Той никога не ти е обръщал никакво внимание, рядко е казвал нещо хубаво за теб, ти дори не си сигурна, че го харесваш, а съществува и сериозното опасение, че се вижда и с друга мадама. Какво правиш? Ти си хубава и интелигентна, а си пилееш времето с мъж, който не заслужава дори и една минута от него!

Получавам следващата порция възторжени овации.

Изи ме прегръща и ми прошепва просто, но сърцераздирателно: „Обичам те, Доктор Любов“.

Отвръщам на целувката й.

— И аз те обичам.

В този миг си спомням за Никола и колко много тази тайна тежи на сърцето ми и съм на ръба да й призная всичко. Но се стягам и възвръщам самоконтрола си.

Не мога да й кажа. Не мога, защото съм сигурен, че това ще разбие сърцето й.

поставяне на място

Часът е девет и четирийсет и пет на другата сутрин. Тъкмо излизам от метрото на Гоудж Стрийт и се отправям нагоре по улицата към работата ми. Включвам мобилния си телефон. Имам съобщение. „Здравей, Дейв. Аз съм, Никола О’Конъл… и… часът е осем и четирийсет и пет. Мисля, че… аз… аз… Не мисля, че ще мога да те видя отново. Ти нямаш нищо общо, честна дума. Просто… просто… ами мисля, че така ще е най-добре. Беше грешка. Не биваше да те търся, нито да влизам в контакт с теб. Ти имаш свой собствен живот. Извинявай, ако съм те разстроила. Наистина съжалявам. Бай.“

искам

Продължавам по Тотънхам Корт Роуд и съзнавам, че би трябвало да се чувствам, все едно съм спечелил карта „Излез от затвора“. Отървал съм кожата. Никола не иска да ме вижда повече, Изи не знае нищо, мога да продължа да живея нормалния си живот. Обаче знам, че „нормалният живот“ е невъзможен, защото не искам да се освобождавам от Никола, а и не съм сигурен, че тя иска да се освободи от мен. Съобщението ясно показва, че е по-загрижена за мен, отколкото за себе си, а това, ако не друго, още повече засилва желанието ми да я видя.

Стигам в офиса и решавам да й оставя съобщение на мобилния. Но тъкмо съм вдигнал слушалката, в стаята нахлува Фран и нарушава концентрацията ми.

— Направо ще се смахнеш, като прочетеш това — размахва тя някакво списание под носа ми.

Забелязвам, че е стар брой на „Фам“, на чиято корица прясно фризирана бивша телевизионна звезда от първа величина се пъчи редом с гаджето си — не по-малко известен музикант.

— Снощи започнах да преглеждам милионите списания, натрупани в спалнята ми, опитвайки се да реша кои да изхвърля и кои не, когато видях този брой. Никога няма да познаеш какво открих в него. — Тя разлиства списанието, докато намери търсената страница и ми го подава. Прочитам заглавието: „Ако вашият съпруг има дете от тайна любовна връзка“. Статията е от Изи и сърцето ми забива като лудо. Обръщам, за да видя на корицата датата на издаване — януари 2000.

— Обикновено не чета подобни глупости — отбелязва делово Фран. — Нали знаеш, статии от този род редовно се появяват по страниците на женските списания, например „Мами ли ви вашият партньор?“ или „Как да получите 60-минутен оргазъм със съпруга си“, но… много е странно, не мислиш ли?

Статията на Изи се състои от историите на три жени и в тях подробно се разказва как са научили, че съпрузите им имат деца. Първата е на двайсетина години и тъкмо открила, че мъжът, с когото живее, я мами, когато другата жена се появила на входната врата с бебе в ръцете. Втората наближава трийсетте, омъжена е от две години и случайно разкрила, че съпругът й е баща на три деца от три различни жени. А третата, в началото на трийсетте, е снимана задно с двегодишната си дъщеря и твърди, че бащата е един женен поп певец, но не назовава името му.

Под статията има каре със статистически данни, което привлича вниманието ми. Според статистиката през 1998 година в Англия и Уелс са родени 240 611 извънбрачни деца, в акта за раждане на 49 960 от тях не е вписано името на бащата — неопровержим индикатор, че бащата или е неизвестен, или изобщо не присъства в живота на детето. Някакъв експерт по семейното право твърди, че единственият начин един баща в Обединеното кралство да направи ДНК тест за доказване на бащинство е със съгласието на майката, което тя може и да откаже. Същият адвокат обяснява, че ако един мъж установи, че има дете, той няма никакви легални права над него, освен ако не му бъдат отстъпени от майката на детето, или, ако това не стане доброволно, чрез „Заповед за родителска отговорност“. Това обаче изисква съдебно слушане, на което съдия решава дали е в интерес на детето липсващият баща да се завърне в живота му.

В интерес на детето. Нямам никаква представа какво може да означава това. В интерес на Никола ли е никога да не ме види, ако действително съм нейният баща? По-добре за нея ли ще бъде да остана завинаги извън живота й? Трябва ли да се опитам да се свържа с майка й и да извадя нещата на светло, или да продължа да я виждам тайно, така че да се опознаем по-добре само двамата?

Повече от всякога имам нужда да поговоря с някого. Отново избирам Фран, но редакцията не е подходящото място. Питам я дали иска да пийнем по едно и тя се съгласява. Може да е едно от най-големите клишета, казвам си, но признат грях наистина е половин грях.

неща

На Фран й е омръзнало в „Хамптънс“, затова доста удачно ме завежда във „Фройд“ — малък бар под нивото на улицата в Ковънт Гардън. Докато вървим, клюкарстваме за редакцията — което означава, че Фран клюкарства, а аз я слушам. Тина мислела да разкара гаджето си, Ели май забила някакъв треторазреден актьор от сапунка след фото сесията миналата седмица, а Джина щяла да се жени.

Пристигаме и слизаме долу. Зад тезгяха стърчат трима бармани, няколко двойки и хора на малки групи пият и ядат. Фран и аз си поръчваме кола и купа с маслини и се оттегляхме на една маса срещу бара.

— Е? — пита Фран. — На какво дължа удоволствието да ти правя компания този път?

— Няма причина.

— Да бе, сигурно ти повярвах. Хайде, изплюй камъчето.

— Кой е казал, че искам да говоря за нещо?

— Аз.

— Добре, добре, добре. Наистина има нещо, за което искам да разговаряме, но не сега. Първо да загрея малко. Междувременно, кажи какво става с теб?

— Че какво да става?

— Нали съм Доктор Любов? Нямаш ли някоя неразрешима любовна дилема? Как вървят нещата с Линдън?

— Всичко е тип-топ.

— Добре.

— Помоли ме да се пренеса да живея при него.

— Поздравявам те.

— Отказах.

— Защо?

— Купища причини.

— Като например?

Тя въздиша.

— Не искам да говоря за това.

Това не е присъщо на Фран.

— Добре ли си? — загрижвам се.

— Чудесно.

— Сигурна ли си?

Тя прихва.

— Не мога да повярвам, че си същият намусен музикален журналист, който влезе в редакцията на „Тийн Сийн“ неотдавна.

— Аз просто…

— Няма нищо страшно, Дейв — прекъсва ме тя твърдо. — Добре съм. Знам, че обикновено говоря за всичко, но понякога прекалявам. Така че хайде да се върнем към теб. Подушвам, че е нещо, свързано с писмото. Да не ти се е обадила отново?

— Трябва да ти призная нещо. Срещнахме се.

— Но ти ми каза…

— Знам какво ти казах. Извинявай. Предполагам, че приличам на теб. Всичко беше наред, докато говорехме само на теория, но тогава неочаквано я срещнах… И не можах да ти кажа. Не можах да кажа никому.

— Значи никой не знае?

— Освен мен и нея, а сега и ти.

— Кога я срещна?

— Вчера по обяд.

— Мислех, че отиде само да си купиш сандвич. Абсолютно съм сигурна, че не съм чула нищо от рода на — тя снишава гласа си до дрезгав шепот — „Фран, излизам да се видя с моята отдавна изгубена тринайсет годишна дъщеря“ — и се разсмива. — Е, хайде, казвай, каква е?

— Удивителна. Искам да кажа, че седеше на масата срещу мен…

— На какво маса?

— В „Макдоналдс“.

— Ти не каза ли, че отиваш за сандвич?

— Точно така, но тя стоеше отвън и ме чакаше.

— И ти я заведе в „Макдоналдс“? Виждаш за пръв път непознатата си дъщеря и я водиш… чакай да позная… — в онзи „Макдоналдс“ в горния край на Оксфорд Стрийт?

Кимам.

— Наистина знаеш как да се държиш с едно момиче.

— Въобще не бях способен да мисля.

— Убедена съм. Е, каква беше тя?

— Нали ти казах, удивителна. И много умна, забавна и остроумна. Само ме чуй! Говоря като изкуфял баща.

Фран се смее.

— Прилича ли на теб?

— Не знам. От време на време си мислех, че виждам прилики тук и там, но знае ли човек! От друга страна, тя сподели, че е луда по музика. И аз бях същият на нейните години…

— Тийнейджърка, луда по попмузика? Не може да бъде! Няма начин да не го е взела от теб.

— Добре, заядливке, печелиш.

Фран ме поглежда.

— Защо искаш толкова много да е твоя дъщеря, Дейв?

— Какво имаш предвид?

— Повечето мъже на твое място ще потърсят милион и една причини да докажат, че детето не е от тях. А ти правиш точно обратното. Защо?

— Изглежда ми правилно.

— Все още не разбирам.

— През юли Изи беше бременна.

— О! — пъшка Фран.

— Обаче не стана. И ние решихме, че децата не са за нас, поне за момента, но работата е, че…

— … искаш да бъдеш татко — довършва Фран.

— Не е толкова просто — поучавам я. — Много по-сложно е. Трудно ми е да обясня…

Ръката ми е върху масата и Фран поставя своята върху нея.

— Няма нужда да обясняваш нищо — успокоява ме тя. — Ако си щастлив за Никола, тогава аз съм щастлива заради теб, Дейв. Но като единствения човек, с когото си споделил, мисля, че няма да ти бъда истински приятел, ако не ти стегна юздите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами от онова, което ми разказа, оставам с впечатление, че все още не си се срещнал с майка й.

— Не съм.

— Добре. Доколкото мога да съдя, ти не си по-сигурен, че Никола е твоя дъщеря, отколкото когато получи писмото. А мисля, че трябва да си сигурен. Не само заради доброто на Никола, а заради самия себе си.

Фран е права, разбира се. За кой ли път се бях отнесъл по течението. Наистина се нуждаех от дърпане на юздите. Може би точно това бе осъзнала Никола — абсурдността на ситуацията.

— Работата е — обяснявам, — че Никола ми се обади днес и ми каза, че не иска повече да ме вижда. Мисля… всъщност знам, че е взела това решение, защото се обвинява, че ще обърка живота ми, но не е така. — Отпивам от колата си. — Според теб какво да направя?

— Нима все още не си решил?

По лицето ми плъзва усмивка.

— Всъщност решил съм.

— Тогава защо ме питаш? Ще направиш онова, което трябва.

деца

Три и пет е — точно преди края на часовете в този слънчев и свеж зимен ден. Стоя пред вратите на училището на Никола. То не изглежда нито по-добро, нито по-лошо от училището, което посещавах на нейните години. Оглеждам майките и бащите, които седят в колите и чакат децата си. Трудно ми е да повярвам, че на трийсет и една имам нещо общо с типа хора, които водят децата си на училище, но ето на — тук съм и те също са тук. Дори забелязвам няколко жени, които изглеждат на моята възраст, и се питам каква ли е тяхната история.

В три и петнайсет чувам да бие звънец и след секунди децата се изсипват през вратата и заливат пътеката, която води към външната порта. Заобикалят ме, но успявам да зърна Никола, преди да е стигнала до вратата. Извиквам името й и тя се оглежда, но не ме вижда. Извиквам й втори път. Този път ме забелязва, но докато върви към мен, за пореден път се питам дали наистина действам в интерес на детето.

— Какво правиш тук? — пита ме плахо тя. — Нещо лошо ли съм направила?

— Не. Разбира се, че не. Просто получих съобщението ти и искам да поговорим за онова, което ми каза. — Тя кима. — Разбирам, че всичко, което се случва, е доста шантаво. Наистина разбирам. Имам предвид, че аз съм един непознат, който работи в списание, а ти си ученичка, която мисли, че аз съм й баща…

— Знам, че си ми баща!

— Така ли?

Тя отново кима.

— Но откъде?

— От онова, което мама ми е разказвала преди години, от снимката и от онова, което мама ми разказа снощи.

— И какво по-точно ти разказа снощи?

— Попитах я отново за теб — тя е свикнала. Когато бях по-малка, непрекъснато я разпитвах.

— И какво ти каза снощи за мен?

— Попитах я дали ще те познае, ако те види отново.

— Тя какво отговори?

— Каза да. Каза още, че макар вероятно да си се променил, единственото нещо, което ще остане същото, са очите ти. Каза, че имаш хубави очи. И наистина е така, ти имаш хубави очи, нали?

Иде ми да се разсмея. Изглежда прекалено идиотско, но Никола го вярва — очите ми са нейното доказателство.

— Защо не искаш повече да ме виждаш, щом си сигурна, че съм баща ти?

— Всичко, което исках, бе да те познавам. Направих го и беше много хубаво. Но не искам да причинявам никакви неприятности. Ти си имаш собствен живот и…

— Ако причината да не искаш да ме виждаш е, че се тревожиш за мен, то тогава, моля те, не се тревожи. Сериозно. А аз наистина искам да се срещаме, ако позволиш.

— Но ти си женен… и едва ли искаш да разваля всичко…

— Грешиш — възразявам. — Аз наистина искам да те виждам.

— Какво ще каже жена ти, когато разбере за мен?

— Същото, което ще каже майка ти, когато открие истината.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Но което е по-важно — ти сигурна ли си? Както вече казах, смятам, че ситуацията е доста шантава за теб.

— За теб също.

— Да, но аз съм на трийсет и една. Шантавото изглежда много по-нормално, когато си на моята възраст.

— Какво мислиш че можем да сторим, за да не бъде толкова шантаво? — пита ме тя. — Миналия път ходихме в „Макдоналдс“, но не можем да го правим непрекъснато. Ще затлъстеем.

— Предполагам, най-правилно ще бъде, ако престанем да се крием и разкажем на Изи и на майка ти какво става. Поне няма да имаме чувството, че вършим нещо нередно. Точно това ни кара да се чувстваме толкова странно — тази потайност. Наистина се ужасявам от подобни неща. Сигурен съм, че и на теб не ти е лесно.

— Значи искаш да кажеш на жена си?

— А ти ще трябва да кажеш на майка си.

— Да, но работата е, че…

— Какво?

— Ако кажа на мама, всичко ще се промени. Не защото съм научила за теб, а защото мама ще се ядоса много… а пък аз не искам никой да се сърди, защото не съм направила нищо лошо, нали?

— Да, сигурно си права.

— Ще кажа на мама за теб — искам да й кажа и знам, че ти трябва да кажеш на Изи, защото не е хубаво да крием… Но не можем ли да изчакаме още малко? Разбираш ли, просто малко да го отложим. Искам само да те опозная по-добре.

— И колко време смяташ да си дадем? Един ден, два дни? Седмица?

— Не знам. Колкото ти сметнеш за добре.

— Убеди ме. Какво ще кажеш да го оставим така? Предполагам, че ще усетим кога ще настъпи времето да кажем на другите, нали?

Тя ме изглежда косо и кима едва-едва, което приемам като знак на съгласие.

— Какво ще правим сега? — питам.

Настъпва доста дълга тишина и накрая Никола ме пита дали съм гладен. Потвърждавам и тя предлага да ме черпи един бургер. Завежда ме в „Бъргър Кинг“ на Ууд Грийн Хай Роуд. Ресторантът е претъпкан с родители и деца от училището на Никола. Тя настоява да плати сметката — така трябвало, защото миналия път аз съм платил обяда. Страшно мило от нейна страна, дори затрогващо — налага се да й дам назаем, понеже не й достигат петдесет пенса. Поръчва печен на грил голям сандвич за себе си и кралско пиле за мен. Питам я защо не ги помоли да й го приготвят без салата и останалите добавки. Поклаща глава и обяснява, че обича сама да си ги маха. Когато поръчката ни е готова, сядаме в средата на ресторанта. Никола разопакова бургера си и педантично отстранява зеленчуковата плънка. Наблюдавам я с крайчеца на окото си и широка усмивка на устните.

Седим и си говорим около час, през който научавам повече за нещата, които обича и не обича (включително важни факти, като това, че харесва синьо, но не и оранжево, обича книгите, но си умира да чете списания, винаги е искала да има кон, но се страхува от понита, защото изглеждали малко уродливи). Разказва ми за майка си, как е отложила с година следването си в университета, за да я роди, после завършила музика. След като се дипломирала, се преместила в Лондон заедно с четиригодишната Никола и живяла при леля си, докато посещавала учителски курсове. Сега преподавала музика и драма в общинското училище „Хайфилд“ в Хокни.

Иска ми се да попитам Никола дали майка й има връзка с някого, но след като тя не споменава нищо за втори баща, а говори само за майка си и за дядо и баба си в Дъблин, решавам, че Кейтлин сигурно е останала сама, което ме натъжава. Едва ли е лесно да поддържаш редовна връзка, когато трябва да отглеждаш дете и да работиш на пълен работен ден. Накрая Никола споменава името Франсис — лекар, който бил приятел на майка й до миналото лято. Връзката им продължила две години и един следобед майка й я попитала как ще се чувства, ако Франсис престане да идва у тях. Никола отговорила, че ще й липсва. Майка й обяснила, че нещата помежду им не вървят и че понякога „двама души може да се обичат, но да искат различни неща“. Питам я дали Франсис все още й липсва и тя отвръща: „Понякога“. Мисля, че с това ще приключи темата, когато тя неочаквано решава, че не е доволна от отговора си и добавя:

— Той имаше голяма кола и понякога ми позволяваше да пускам албума с диджейските миксове на Министри ъф Саунд толкова високо, колкото си искам.

банда

Следващата вечер трябва да слушам в „Астория“ изпълнението на нова американска група китаристи, които вероятно ще бъдат следващият голям хит. Отивам точно когато поддържащата група излиза на сцената и първият ми импулс е да се приближа, но осъзнавам, че повече се нуждая от една бира, така че се упътвам към бара. Поръчвам си „Холщайн пилз“ и съзирам една позната музикална журналистка — Керън Гибънс, така че взимам бира и за нея. Керън работи за „Селектор“, познавам я още от средата на деветдесетте. През цялото това време сме разговаряли само за музика. Тази вечер обаче професионалният ни разговор е редуциран до изпълнението, което ще рецензираме (Аз: Слушала ли си албума им? Ужасен е. Тя: Пълна отврат, нали?) след което ме пита наистина ли съм станал Доктор Любов в „Тийн Сийн“. Потвърждавам слуховете и тя веднага споделя с мен, че на два пъти е изневерила на приятеля си с барабаниста на една не особено популярна група.

Няма нищо изненадващо — досега съм раздавал съвети за интимния живот на повечето сътруднички на „Тийн Сийн“, както и на някои от „Стилисимо“. Чувствам се все същият, какъвто бях, когато пишех за музика, но сега моите думи и напътствия сякаш имат повече тежест. Дали Керън и всички останали, които ме питат за съвет, наистина вярват, че имам задълбочени познания за света на любовта, каквито те не притежават? Колкото по-дълго време съм душеприказчик, толкова повече хората изглежда вярват в моите съвети. Само да знаеха!

доста

Понеделник: С Джени на обяд

Един и половина е и Джени и аз седим в „Ягамама“ на Лексингтън Стрийт. От половин час си говорим за живота в „Тийн Сийн“ и точно когато пристигат зеленчуковата ми темпура и пилешките ми хапки, Джени хвърля бомбата:

— Мисля да се разделя с Тревър — изрича безизразно тя. — Не върви.

— Но вие с Тревър си подхождате — казвам. — Имате върхове и спадове както всички нас, но ти знаеш, че… — Млъквам, търсейки точните думи — … че не всичко може да е съвършено.

— Знам — отвръща Джени. — Бих приела дори нещо почти съвършено или просто о’кей, но онова между мен и Трев не е дори о’кей, разбираш ли? Не прилича на онова, което имате вие с Изи.

Мълча.

— Дори не мисля, че ме обича — добавя тя.

— Разбира се, че те обича.

— Не, не ме обича. Харесва ме, но аз не съм любовта на живота му. Или?

Тя ме поглежда и без да изчака да й отговоря, започва да яде своите китайски спагети.

зает

Вторник сутрин: Лий на телефона

— Здравейте, списание „Тийн Сийн“. Дейв Хардинг слуша.

— Здрасти, приятел. Аз съм Лий.

— Как си?

— Добре. Малко съм зает тези дни, едва успявам да прекъсна за чаша чай.

Настъпва безкрайна пауза. Главно защото това е най-дългият телефонен разговор, който някога съм провеждал с Лий. Той рядко ми звъни вкъщи (винаги му се обаждам аз) и дори един пръст ще ми стигне да преброя случаите, когато ме е търсил в работата.

— И? — питам с надеждата да го накарам да говори.

— Просто се чудех…

— Какво?

— Дали Стела е говорила с Изи нещо за нея и мен.

— Например?

— Например… Не знам. Просто нещо, свързано с нас. Напоследък се държи доста странно. Нали знаеш, започва да спори без причина и такива ми ти работи.

— Че тя не го ли прави винаги?

Той се разсмива, но личи, че е насила.

— Да, има нещо такова. Но този път е целенасочено.

— Мислиш, че иска да се разделите ли?

— Знам, че й се върти в главата. Усещам го. Разликата във възрастта…

— Разликата във възрастта не води неизбежно до раздяла.

— Напротив, точно това е — убеден е Лий. — Разбира се, че е точно това. Знаехме от самото начало, че между нас няма да се получи.

— Но вие сте заедно от толкова време!

— Е, да — въздиша той.

Отново настъпва мълчание и аз чувам приглушен говор до него.

— Виж какво — казва той, — това е шефът ми. — По-добре да дам вид, че бачкам. — И добавя: — Може да се видим в края на седмицата.

— Да. Доскоро.

преди

Сряда вечер вкъщи: Стела на телефона

— Здрасти, Дейв, Стела е.

— Какво става?

— Всичко е наред, нищо особено. Много работа, малко пари. По-добре ми кажи как се чувства любовният душеприказчик номер едно в Обединеното кралство?

— Чудесно — отвръщам. — След като свикнеш с майтапите, всичко е наред. Тази седмица получих няколко наистина класически писма. Ще трябва да ги донеса вкъщи, за да ти ги покажа през уикенда. — Спирам за кратко и добавям: — Ако търсиш Изи, тя май е във фитнеса. Тази вечер има курс по йога. Но едва ли ще закъснее. Ще й кажа, че си звъняла.

— Няма нужда. Може би ще се обадя по-късно.

Отново настъпва дълга пауза.

— Дейв?

— Да?

— Нищо. Всичко е наред. — Пак млъква. — Лий говорил ли ти е нещо?

— За какво?

— За него и мен.

— Защо?

Тя въздиша тежко.

— Просто защото напоследък се държах с него като истинска кучка и се чудя дали не ти е споменал нещо.

— Но ти винаги си била кучка с Лий.

Стела се засмива.

— Слушай, Хардинг. Отнасям се с теб така снизходително само защото си съпруг на най-добрата ми приятелка. Работата е, че действително бях истинска кучка с Лий.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че подсъзнателно искам да се разделим, но съм страхливка и не ща да свърша мръсната работа.

— Аха. Толкова ли са зле нещата?

— Ами да. Повече от зле. Знаеш много добре, че с Лий не очаквахме да изтраем толкова дълго. Той беше утешителната награда, за да преодолея раздялата с Патрик.

Образът на бившия Стелин приятел изплува пред очите ми.

— Е, той беше наистина готин пич — спомням си.

— Знам. Нали ходихме цели две години.

— Какво прави сега? Не съм го виждал откакто се разделихте. Странно, помниш ли как четиримата постоянно излизахме заедно?

— Налетях на него преди време — казва ми Стела. — Женен е. Има две деца. Живеят в Кентиш Таун. Вие двамата се разбирахте добре, нали? Харесваше същата музика като теб… Предполагам, че това се случва, когато хората се разделят. Губиш добри приятели.

промени

Четвъртък: Тревър, определено пийнал повечко, след работа в „Кочияш и кон“ в Сохо

— Веднъж преди много време ме попитаха какво според мен е любовта — философства Тревър. — Замислих се доста, защото това е сложен въпрос, и отговорих: „Едно лице“, а те не разбраха: „Какво?“, а аз повторих: „Едно лице. Мисля, че любовта е лице. Лицето, което виждаш ден след ден. Събуждаш се сутрин и това лице те гледа от съседната възглавница. Когато закусваш, то отново е там, скрито зад пакета с корнфлейкс. Целуваш това лице за довиждане и поемаш към работата. Седем часа по-късно целуваш същото лице за «здравей». Лицето ти разказва как е минал денят му. Ти споделяш с лицето за твоя ден. Готвиш за лицето, а то мие чиниите от снощи. А когато си лягаш, целуваш лицето още веднъж и се надяваш да го видиш в съня си. Когато толкова често виждаш едно лице, трябва да го обичаш… Да го обичаш или да го мразиш.“

набирам

заедно

Събота сутринта е, около седмица след като Никола и аз ходихме в „Бъргър Кинг“, и аз продължавам да се колебая между силната възбуда и страха да не ме хванат. Без значение какво правя, тя винаги е в ума ми. Премислям положението от всички страни, уверен, че трябва да има решение. Остава само да го открия.

Никола и аз говорим няколко пъти по телефона, опитвайки се да определим кога да се срещнем отново, но се оказва трудно. Днес обаче ще се видим, защото Джени, Стела и Изи потеглиха рано сутринта да прекарат деня в Брайтън. Когато научих, че ще заминават, веднага се обадих на Никола, за да разбера дали можем да се срещнем.

Оттогава съм нервен и се чувствам като момче пред първа среща. Дори си купувам нови джинси „Дизел“, обличам тъмносиния суичър „Том Тейлър“, който Изи ми подари, и любимите ми бели маратонки „Адидас“. Хлапетата много държат на марковите облекла и обувки и въпреки че може да изглежда вятърничаво, искам Никола да бъде сто процента впечатлена от мен.

Определяме си среща на две преки от дома й. Казвам й да се оглежда за бял мерцедес кабриолет. Когато ме забелязва, тя маха, а на лицето ми изгрява широка усмивка. Спирам, слизам от колата и свалям гюрука — не е най-горещият ден в годината, но няма да замръзнем.

— Колата е много яка! — установява Никола. — Не знаех, че си толкова готин.

Облечена е с дънкова пола до коленете, яке „Адидас“, закопчано с цип чак до брадичката и маратонки, които изглеждат прекалено големи за краката й. Прилича на миниатюрна попзвезда и е доста по-спокойна, отколкото последния път.

— Майка ти къде мисли, че си? — питам, докато тя сяда в колата.

— В драматичния кръжок, а след това й казах, че ще ходя в библиотеката. — Тя закопчава колана си. — Така че имам около пет свободни часа. А ти какво каза на Изи?

— Нищо. Тя замина за Брайтън.

Никола кима, но не отговаря. Никой от двама ни не е особено горд, че лъже хората, които обича. Тя се обръща към мен и отсича:

— Реших да не се тревожа повече за нищо.

— Реши да не се тревожиш, така ли? — повтарям аз.

— Ами, срещали сме се само два пъти, но… да знаеш колко часове прекарах да се тревожа и самообвинявам, а това си е чиста загуба на време. Всъщност няма нищо странно. Ти си ми баща, нали? И аз имам пълното право да бъда с теб, ако искам. Ето защо повече няма да се нервирам и да се тревожа.

Доста странно е да видя двете страни на нейната личност — свенливата и другата, малко преждевременно развита. Тази двойственост сигурно е наследствена. В момента например аз се чувствам като четири човека едновременно — скучен музикален журналист, душеприказчик, съпруг и баща на тринайсетгодишно момиче.

— Добре — съгласявам се. — Никакви тревоги повече. — Посягам към ключа и спирам. — Обаче има едно нещо.

— Какво?

— Мислила ли си какво ще правим днес? Какво ти се иска?

— Все едно — отвръща тя.

— Обичаш ли кино?

Никола свива рамене.

— Гладна ли си?

Тя поклаща глава.

— Да отидем в парка?

Отново свива рамене.

— Хайде — окуражавам я. — Какво би искала наистина да направиш точно сега, ако можеш?

— Бих искала да видя къде живееш — изрича на скоропоговорка тя.

— Защо?

— Защото ми е интересно.

Обмислям молбата й и проблемите, които може да възникнат. Първо: съседите под и над нас могат да я видят. Второ: ако двамата останем в моя апартамент, ще се наложи да я забавлявам, а аз не съм сигурен, че знам как се забавлява тринайсетгодишно момиче без заведения тип „бърза закуска“. Трето: съществува и ужасният, макар и малко вероятен сценарий Изи да се върне по-рано.

Обаче ако това е желанието на Никола, аз искам да го изпълня. Разбира се, че е любопитна да види живота ми — аз също се интересувам от нейния. Искам да знам всичко за изминалите тринайсет години, които съм пропуснал. Искам да знам каква е била като бебе и като хлапе, как е минал първият й ден в училище, кои са приятелите й. Искам да знам всичко, но се страхувам да не я притесня. Но си напомням, че с времето ще науча всичко за нея.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? — питам накрая.

— Ако е възможно. Няма да ти причиня неприятности с Изи, нали?

— Не, разбира се.

Подкарвам колата към Мусуел Хил. Изваждам албума на Министри ъв Саунд, който съм взел от редакцията на „Тийн Сийн“, и го пъхам в компактдисковете устройство. И въпреки че не понасям данс музика, надувам звука до дупка. Заради Никола.

вкъщи

— Беше страхотно — казва Никола, когато четирийсет и пет минути по-късно спирам пред нашата къща. Нарочно съм заобиколил през Кроуч Енд и Хайгейт, та да се покипри по-дълго в отворената кола.

— Да, така е — съгласявам се и посочвам къщата. — Ето, тук живея.

Тя излиза от колата, помага ми да вдигна гюрука и ме следва по пътеката. Нямам никакъв резервен план за бягство в случай че срещнем някого — да става каквото ще!

— Жадна ли си? — питам, след като влизаме.

— Не, нищо не искам. Благодаря.

Котаракът се изнизва от кухнята и я заглежда с известна тревога.

— Това е Артър — представям го — междувременно той се е спрял до радиатора и ме наблюдава внимателно.

Никола кляка и започва да търка пръстите си един в друг, за да привлече вниманието на Артър. Виждам, че му се иска да отиде при нея, но не е сигурен. Изглежда ме надменно, сетне поема риска и се приземява пред Никола, като започва да се отърква в глезените й. Тя поглажда главата му, той изведнъж започва да мърка гръмогласно, като размахва опашка. Спечелила е нов приятел до гроб.

— Значи харесваш котки?

— Артър е страхотен — превъзнася се тя. — Има чудни очи. У дома не можем да гледаме котка, защото мама е алергична.

— Можеш да играеш с него колкото искаш. Той, горкият, не получава особено голямо внимание нито от мен, нито от Изи.

Отварям вратата на всекидневната и Никола ме следва, а по петите й — Артър. Пускам телевизора и включвам един от тийнейджърските канали, които повтарят до безкрай „Магьосницата Сабрина“.

Никола дори не го поглежда — прекалено заета е да гали Артър, който се е проснал по гръб, обнажил корема си.

Няколко минути я наблюдавам мълчаливо. Изглежда доволна. А това ме кара да се чувствам щастлив. Така че се оттеглям в кухнята и се заемам да си направя кафе.

ъъъ?

— И така, какво искаш да правиш сега?

Изминал е половин час и дори котаракът се е изморил да бъде център на внимание.

— Имаме видео и DVD — можем да гледаме някой филм. Главно екшъни и високохудожествени глупости със субтитри. Можем да слушаме дискове — имам доста добра колекция, макар че се страхувам, че нямам никаква данс музика. — Соча телевизора. — Имаме и кабелна — можеш да си избереш някой от четирийсетте канала или бихме могли…

Никола не проявява интерес към нито едно от нещата, които й предлагам.

— Нищо ли не ти харесва?

— Не особено.

— Тогава какво искаш да правим?

— Мислих за това през целия път дотук…

— И?

— Искам да видя твои снимки.

— Мои снимки ли?

— Искам да видя всичко, което съм пропуснала.

— Сигурна ли си? Искам да кажа… няма ли да ти бъде скучно? Имам Плейстейшън и няколко доста интересни електронни игри — „Колин Макрей рали“, „Текен 3“, „Дайно Крайсис 2“…

— Не, снимките ще ми бъдат по-интересни. Наистина искам да ги видя, ако имаш.

Няма къде да мърдам. Събирам всички албуми, които има в къщата, измъквам изпод леглото куфарчето, пълно със снимки, и ги отнасям във всекидневната. Показвам й всички черно-бели фотографии на мама и татко, правени още когато пристигнали в Англия от Карибите, мои снимки като бебе, в училище и в университета. Изваждам сватбения ни албум и й разказвам колко красива беше Изи в този ден. На общите семейни снимки й посочвам майката на Изи и обяснявам защо баща й го няма. Никола задава куп въпроси за жена ми, така че изравям снимки от времето, когато се запознахме, когато бяхме само добри приятели, а накрая й разказвам как се събрахме.

история

Изи и аз сме приятели от 1992 година, когато се запознахме на едногодишния следдипломен курс по журналистика в Университета Кардиф и почти мигновено се сприятелихме. Отначало я мислех за претенциозна, защото умираше да го раздава печено — да носи правилните дрехи, да слуша правилната музика и да ходи в правилните клубове. Никола ме пита какво е променило мнението ми и аз признавам, че не е било нужно, защото освен че бе страхотна и печена, Изи беше и невероятна личност.

Докато се опознавахме, водехме разгорещени спорове.

— Аз съм мъж — казвах й. — Не се притеснявам за връзките си. Ако върви, оставам. Ако не върви, си тръгвам. Какъв е смисълът да поддържаш една безперспективна връзка, когато можеш просто да излезеш навън и да си намериш чисто нова? Имам си достатъчно грижи, та когато се върна вкъщи от работа след тежък ден, ще ми дойде в повече, ако трябва да се трудя и над сърдечната си връзка!

Ето защо повечето от моите връзки с жени не бяха изтрайвали по-дълго от шест седмици. Защо ли? Защото бях открил, че това е достатъчно време, за да бъдем страстни (седмица първа и втора), да се самозаблуждаваме, че сме влюбени (седмица трета, четвърта и пета), а сетне да спретнем първата си кавга (седмица шеста), в който момент аз скачах зад борда.

Поведението ми вбесяваше Изи, която ме заклеймяваше заради начина, по който се отнасях към жените. Особено когато приключвах поредната връзка и с доводи като „Тя ме харесва прекалено много“, „Тя ме харесва прекалено малко“ или с любимото си оправдание „Има два албума на Блър“, докато всъщност истината беше, че се чувствам отегчен.

През двете години след университета ние редовно се срещахме, за да разнищваме индивидуалния си любовен живот. Обикновено Изи ми се обаждаше да ми иска съвет относно гаджето, с което ходеше в момента. Когато й писваше да ме занимава с любовния си живот и въпреки че на мен ми се говореше за музика, тя изравяше кошмара, който представляваше поредната ми любовна история, и недвусмислено ми обясняваше защо се държа като свиня.

В нощта, когато бяхме за първи път заедно — 14 юли 1995 година — имахме точно такъв спор. Действието се разви в апартамента, който тя делеше със Стела и Джени в Ландбрук Гроув. Аз работех на свободна практика за „Билоу Зироу“, а Изи точно бе произведена от младши в старши редактор във „Фам“. Тъкмо се бях разкарал с едно красиво създание на име Катрина, защото усещах, че започва да хлътва повече от необходимото. Изи ми каза (спомням съвсем си го ясно и до ден днешен) следното: „От какво по-точно се страхуваш?“, аз се троснах „От нищо“. „Тогава защо се държиш като…“ започна тя, но не успя да завърши, защото аз вече я целувах. И това беше началото. Тази целувка доведе до друга, после до трета и с всяка следваща осъзнавах, че всъщност не съм безнадежден случай — просто до този момент не бях намерил истинската жена.

дни

След съботния следобед, който прекарах с Никола, нещо в нашите взаимоотношения се променя. Изчезва отчуждеността. Редовно разговаряме по телефона и не само, за да уточним следващата си среща — тя ми се обажда дори когато няма кой знае какво да ми каже. Водим несвързани, особени разговори, аз я питам как е минал денят й, а тя ме пита за моя и след пет минути ми казва, че трябва да затваря, защото майка й носи чай или нещо подобно. Тогава си задавам въпроса: „Защо изобщо ми се обади?“. А после осъзнавам, че в нейния свят, когато харесваш някого, искаш да си говориш с него дори ако няма какво да му кажеш — всъщност, особено когато нямаш нищо за казване. Защото възприемаш телефонния разговор не като общуване, а като проверка и повторна проверка, че отношенията ви са наред. Никола е поела задължението да се грижи за укрепващото ни приятелство. Заела се е да ме успокоява — мен, трийсет и една годишния мъж, че всичко е наред. Сякаш и двамата сме натоварени с новата и неотложна мисия да се опознаем добре преди нещо да се обърка. През следващия месец се срещаме всяка седмица.

Първа седмица

Ден: Вторник късно следобед.

Моето алиби: Ще пийнем по едно със стар колега и приятел.

Нейното алиби: След училище ще отиде на гости при приятелка.

Място на срещата: Кино „Принц Чарлз“, Лестър Скуеър.

В това кино обикновено прожектират комбинация от художествени филми и филми, които са се въртели преди години. В момента има панорама на тийнейджърски комедии и с Никола гледаме „Десет неща, които мразя у теб“. И двамата харесвахме филма, но по различни причини. Никола — защото е романтичен и тя си пада по Хийт Леджър, който игра главната роля. А аз, защото е глупав и абсолютно безсмислен.

Просвещавам Никола, че филмът е създаден по Шекспировата пиеса „Укротяване на опърничавата“, която съм изучавал в университета. Виждам, че иска да ми вярва, но е скептична. Изразът на лицето й казва: „Как може толкова хубав филм да е написан от досадния дъртак Шекспир?“

Не споря. Когато свършваме с обсъждането на филма, разговорът ни се прехвърля върху най-любимите ни киноленти. Фаворитите на Никола са „Титаник“, „Американски пай“, „Мъже в черно“, „Остин Пауърс — Шпионинът, който ме спъна“ и сега „Десет неща, които мразя у теб“. Моите са „Терминатор“, „Апартаментът“, „Омразата“, „Ангели с мръсни лица“ и „Подводницата“. И двамата, струва ми се, сме леко разочаровани, че нямаме допирни точки, така че й обещавам да взема на видео „Американски пай“, а тя ще помоли майка си да провери дали във видеотеката имат „Ангели с мръсни лица“.

Втора седмица

Ден: Събота по обед.

Моето алиби: Не е необходимо. Изи заминава за два дни в командировка в Милано на едно модно дефиле.

Нейното алиби: Драматичният кръжок.

Място на срещата: Японският ресторант „Йо Суши“ на Поланд Стрийт в Сохо.

Признавам на Никола, че ми е писнало от бургери и че се нуждаем от смяна на тапетите. В секундата, в която влизаме в суши бара, разбирам, че е впечатлена. Харесва й роботът, който обикаля ресторанта и разнася напитки, както и конвейерната лента, по която идва храната. Най-малко й харесва самото суши. Опитвам се да й обясня, че суровата риба е здравословна, но тя никак не е убедена, а когато й давам да опита най-обикновено рулце риба тон, не успява да се насили да го преглътне.

За щастие, извън суровата риба, има и други ястия и Никола си избира няколко плата с пиле и зелеви боклуци и кутия кока-кола. Пита ме дали съм разочарован от нея, защото не харесва суши, а аз прихвам и й обяснявам, че не съм заради рибата, а защото съм взел „Американски пай“ на DVD и се е оказал пълен боклук. Тя се засмива и признава, че във видеотеката нямали „Ангели с мръсни лица“, но не била особено нещастна, тъй като майка й казала, че филмът е черно-бял, след което лицето й се издължава, все едно недоумява: „Можеш ли да си представиш подобно нещо?“

Трета седмица

Ден: Петък следобед.

Моето алиби: Не е необходимо — взимам си свободен следобед.

Нейното алиби: Навехнала си китката, падайки по стълбите в училище, и ме уверява, че няма нищо лошо да се чупи по физкултура, защото и без това не може да прави нищо с ръката си.

Място на срещата: Южният бряг на реката, на пейките, гледащи към Темза.

Предложението да дойдем тук е мое, защото това е едно от любимите ми места: напомня ми какъв прекрасен град би могъл да е Лондон. Духа доста режещ вятър, но грее и слънце. Никола казва, че е идвала тук с майка си, за да купуват книги от многобройните букинисти. Седим цяла вечност и гледаме хората, а Никола дори разпознава известна звезда от телевизионна сапунка, която разхожда кучето си. Представяме си какво би било да сме на нейно място и решаваме, че не ни харесва. Обядваме късно с няколко шоколадови десерта и си разделяме кутийка безалкохолно. Докато ядем, я питам как се е чувствала, като е знаела, че има татко, без да подозира къде е и какъв е. Тя ми разказва, че си мечтаела как се появявам изневиделица и заживявам с тях. Освен това винаги си представяла, че работя нещо обикновено, като бащите на приятелките й. Питам я какво си е мислила за мен като човек, а тя се засмива и отговаря, че не помни. Моля я да изброи три неща, които не знам за нея. Тя размисля малко и се съгласява. Първото е, че когато била малка имала жълто одеяло, което постоянно носела със себе си. Любопитствам дали все още го има, а тя завърта очи и отвръща „не“. Когато ми разказва как понякога си представя, че е певица, за която пише в „Топ оф дъ Попс“, се разсмива. Признавам й, че и аз съм мечтал същото. Питам я коя е любимата й песен и тя ми отговаря с няколко такта от една балада на Марая Кери, на която никой от двама ни не знае заглавието. Последното, което ми казва, е, че никога не се е целувала истински с момче, макар да лъже приятелките си, че го е правила. Признава ми, че е имала възможности, но не харесвала особено момчетата, които искали да я целуват. След няколко минути добавя, че всъщност се е целувала с няколко момчета на парти миналата година, но без език, поради което не се броели за истински целувки.

Четвърта седмица

Ден: Вторник.

Моето алиби: Прекарвам деня в библиотеката, търсейки информация за университетски курсове.

Нейното алиби: Училището е затворено поради спукване на водопровод, казва на майка си, че ще прекара деня у приятелка.

Място на срещата: Моята кола, слушаме музика и обикаляме безцелно из северен Лондон.

Караме покрай Холоуей Роуд, когато Никола ми казва, че иска да ме помоли за съвет. Питам я за какво се отнася и тя отговоря, че е за момчета. В един миг отчаяно си помислям, че ще ме пита за секс, но тя улавя ужаса, изписан на лицето ми, и се залива от смях, като кокори очи.

— Мислиш си, че искам да те питам за „онова“, нали? — хили се тя. Кимам, а тя обяснява, че вече е говорила за „онова“ с майка си и че в училище имат часове по сексуална култура. Добавя, че смята да почака докато се омъжи, а аз подхвърлям дали това все пак не е малко старомоден начин на мислене. Тя свива неопределено рамене и ми разказва за едно момиче на име Петра Уилсън, която го направила миналата седмица с момче, което срещнала на купон. Също и за Софи Уокър, която е с две години по-голяма от нея и очевидно се наложило да взима хапче за „след това“ два пъти този срок, а Кейти Снел пък била бременна на единайсет години и не стига, че бащата нямал петнайсет, но бил „наистина, ама наистина ужасно грозен“.

— Всички момчета в училище говорят за това сякаш не представлява нищо — възмущава се Никола. — И някои от момичетата говорят също като тях. Но то не е нищо, нали? Как може нещо, от което се раждат деца, да бъде нищо? Няма никакъв смисъл. Не е нищо, така че не разбирам защо всички се държат по този начин. Адски е тъпо!

Казвам й, че е стигнала до правилен извод и я питам дали не е била повлияна от Бритни Спиърс. Тя завърта очи и отрича. Сама си е съставила мнение. Споделя, че харесва едно момче в училище. Казвало се Брендан Кейси. Понякога го дебнела. Пита ме как може да го накара да я забележи. Съветвам я просто да бъде естествена. Тя ме пита за какво може да си мисли той, а аз й разкривам, че когато бях на неговите години мислех само за футбол и че ще умра млад. Тя се учудва дали всяко момче на тази възраст мисли за това.

— Не, струва ми се само аз — отвръщам. — Бях доста морбидно дете.

спокойствие

Относително лесно успявам да се измъквам незабелязано, защото на работа Изи усилено се готви за интервюто за новия пост. Връща се вкъщи изморена и тръгва изморена на работа, а аз се опитвам да й помагам според силите си. Не си позволявам да се чувствам виновен, че я лъжа, защото все още не мога да осмисля огромното значение на онова, което се случва в живота ми. Никола също е щастлива и се наслаждава на времето, прекарано с мен, въпреки че за нея сигурно е трудно да запази такава невероятна тайна от майка си.

— Прекалено е важно, за да й го разкажа — споделя тя с мен по телефона. — Просто трябва да го запазя за себе си.

Никола събужда у мен непознати чувства. Всичко, което казва, ме интересува и никога не преставам да се възхищавам колко е красива. Иска ми се да я защитавам и да сложа света в краката й. Представям си двама ни в бляскави роли от киното: Райън и Тейтъм О’Нийл в „Хартиена луна“, Жан Рено и Натали Портман в „Леон“, Джон Уейн и Ким Дарби от „Истински издръжлив“ — възрастен мъж и непълнолетно остроумно хлапе, които проправят пътя си през живот, изпълнен с приключения. Не знам дали това ще има някакво значение за Изи. Но знам, че Никола променя живота ми до неузнаваемост.

дом

В училището, където работи майката на Никола, има родителска среща и Кейтлин е предупредила дъщеря си, че няма да се прибере преди девет. Съзнавам, че ако се върне по-рано, ще се наложи да се крия в гардероба или на балкона. Но Никола настоява да дойда у тях и аз се предавам. Искам да я видя у дома. Искам да познавам и тази част от живота й.

Пристигам на Викториан Терас, където тя и майка й живеят на номер трийсет и шести, и Никола отваря вратата, облечена в джинси и тъмносин суичър, няколко размера по-голям. Не успявам да сдържа усмивката си.

— Какво има? — репчи се тя.

— Нищо, просто гледам пуловера ти. Не ти ли е малко голям?

— Такава е модата — отговаря тя.

Следвам я през смях и затварям вратата след себе си. Чувствам се странно, сякаш съм натрапник.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита Никола.

— Не, благодаря.

— Аз пия чай, така че…

— Спокойно, всичко е наред.

Изглежда леко притеснена. Може би е искала да играе ролята на домакиня.

— Гладен ли си?

— Да — лъжа аз. — Малко. Какво има за ядене?

— Мога да ти направя тост с яйце, тост със сирене или тост с колбас.

— Значи си много сръчна с тостера, така ли?

Тя се разсмива.

— Може да отворя и пакет бисквити.

— Добре, бисквити. Ще ям, каквото ядеш ти.

— Мама ходи на пазар в понеделник и купи едни много вкусни. Германски или белгийски, или не знам точно какви бяха, но ги изядохме и са останали само обикновени. Искаш ли?

— Чудесно, най-много обичам обикновени.

Тя ме гледа замислено.

— Обаче са без шоколад.

— Най-обичам обикновени бисквити без шоколад.

Никола въздиша облекчено.

— Седни във всекидневната — сочи тя вратата вляво. — Ще ги донеса след минута.

индивидуално

Влизам в стаята, която ми е посочена, и се оглеждам. В ъгъла има телевизор и видео, до стената са поставени голям диван и два фотьойла. В двете ниши има лавици със стотици книги, до тях пиано и върху него калъф за цигулка, а насреща голям френски прозорец, който гледа към миниатюрна градинка. Усмихвам се, защото осъзнавам, че всъщност проверявам пътя си за отстъпление.

Навсякъде из стаята са пръснати снимки на Никола — по стените и върху лавицата над камината. Разглеждам ги: Никола като бебе лежи в кошарката си; Никола прави първите си стъпки, облечена в яркосиня рокличка; една малко по-млада версия на Никола, която аз познавам, в компанията на майка си, и, предполагам, на дядо и баба, в някаква градина; друга снимка на морския бряг с кофичка и лопатка в ръце — трябва да е била на шест или седем. Накрая една официална снимка в училищна униформа — девет– или десетгодишна е. Докато гледам фотографиите, си спомням как тя дойде в моя апартамент и разгледа моите. Изпитвам онова, което сигурно и тя е изпитвала — изправен съм пред недостъпен свят.

— Успях да ги изровя — тържествува Никола, влизайки в стаята. Носи чиния, пълна с обикновени бисквити. Фактът, че се е погрижила да ги извади от пакета, говори много. Но фактът, че забелязвам това, говори още повече. Моето момиче наистина е без грешка.

Взимам си една бисквита, а тя оставя чинията върху страничната масичка до своята чаша с чай.

— Е, това е моята къща — казва Никола, като сочи гордо с ръка. — Харесва ли ти?

— Да, много е хубава.

— Не е толкова напудрена като твоя апартамент. Не искам да кажа нищо лошо. Нямаме толкова красиви вещи, но аз си я харесвам.

— Няма значение какво притежаваш, важното е какво правиш с него. Тук всичко изглежда страхотно.

— Мама и аз я боядисахме миналото лято. Е, аз помогнах да изберем цвета на стените — този — се нарича „нежна ябълка“, а тя свърши повечето работа с помощта на вуйчовците ми. Обаче си боядисах стаята сама.

— Наистина ли?

— Да. Искаш ли да я видиш?

Толкова е въодушевена, че не посмявам да откажа, въпреки че се чудя как ще успея да се измъкна от горния етаж в случай на необходимост.

— Да вървим — казвам. — Покажа ми бърлогата си.

Тя грабва чашата с чай и шепа бисквити и ме повежда по стълбите.

— Ето тук — тя гордо посочва надпис от едри многоцветни гумени букви, който гласи: „Стаята на Никола“.

— Наистина ли?

Тя ме сръгва с лакът.

— Да, наистина.

Според Никола стаята е боядисана в „метличено синьо“, но това е недоказуемо, защото стените са покрити с плакати. Тя влиза в ролята на гид и ми показва галерията си от популярни певци и групи, които включват Ен Синк (защото харесва музиката им), Степс (защото харесва как танцуват), Роби Уилямс (защото иска да се ожени за него), Уестлайф (защото си пада по двама от тях), Ъшър (защото харесва и музиката, и него), Мел Си и Гери Халиуел (защото покриват мястото, където тапетът се е скъсал), Фред Дърст от Лимп Бискит (защото приятелката й Кийша ги харесва, макар Никола да смята, че са малко шумни), Ес Клъб 7 (защото харесва песните им), Кърт Кобейн от Нирвана (защото една съботна сутрин видяла Брендан на Ууд Грийн Хай Стрийт да носи фланелка на Нирвана), Бритни Спиърс (защото плакатът е безплатно приложение на вестника) и Еминем (защото Кийша има на касета с албума, където ругае на поразия, което силно я кефи).

— Стаята ми е страхотна, нали?

— Да, така е. Изобщо не предполагах, че имаш толкова много плакати. Ще видя какво мога да задигна от офиса на „Тийн Сийн“, имаме купища.

Лицето й се изопва.

— Не слагам на стените си каквото и да е. Имам вкус.

Продължава обиколката, като ми изрежда любимите си книги, любимите си дискове, любимите си ароматни пръчици и дори любимите си плюшени играчки — единствените предмети в стаята, които напомнят, че все още е дете. Само допреди няколко години тези играчки са били най-скъпото й, дори сега е ясно, че все още е силно привързана към тях.

— Имах стотици — обяснява Никола, посочвайки колекцията си от плюшени играчки, подредена на пода в ъгъла до портативната й компактдискова уредба. — Обаче раздадох повечето от тях, защото бяха много бебешки.

— А тези какви са?

— Тези са любимите ми. — Тя ги сочи една по една. — Това — маха към мече с размер на четиригодишно дете, — е Патрик. Имам го още откакто бях много малка, ама наистина много малка. Купи ми го дядо — тя сочи носа на мечето. — Виждаш ли как е изтъркана козината тук?

Кимам.

— Аз съм го направила. Мама казва, че съм му търкала нослето, докато заспя. Правила съм го всяка вечер в продължение на години.

— А това — тя показва бяла мъхната горила с червено лице и копчести очи, — това е Хари и той може да прави ето така. — Към ръцете и на главата на горилата са прикрепени пружини, и тя подскача нагоре-надолу и маха с ръце във въздуха. — Мама ми го купи за десетия рожден ден, защото бях луда по дивите животни и исках да имам истинска маймунка.

— А това кой е? — соча плюшен тигър. Гривата му е оръфана, а козината проскубана. Личи, че е виждал и по-добри дни.

— Той е един от най-големите ми любимци. Имам го от осемгодишна. Може да решиш, че си измислям, но името му е Дейв.

— Дейв? — изненадвам се.

— Кръстила съм го на теб — усмихва се тя. — Винаги съм знаела, че някой ден вие двамата ще се срещнете.

на едро

Няколко дни по-късно на път от работа към къщи налитам на Шон, стар приятел на Изи, който живее в Глазгоу. Ейми, жената на Шон, роди момиченце миналото лято, точно преди Изи да забременее, така че дори не съм сигурен дали той знае какво се е случило с нас. Шон е дошъл в Лондон по работа и се е запътил на среща със свой клиент. Той ме разпитва за Изи, а аз него за Ейми и бебето Амбър. Казва кратко, че Ейми е добре, след което цели десет минути ми говори за Амбър — за това как спяла, как ядяла, какво обичала най-много, как сграбчвала с пръстчетата си предметите, което недвусмислено показвало, че ще бъде гениална. Списъкът няма край.

Макар да се мразя за това, изпълва ме страхотна завист. Не защото Шон има бебе, а аз нямам, а защото той може да се хвали колко прекрасна е неговата дъщеря, а аз не мога да направя същото. Иска ми се да разкажа на този мъж, който дори не ми е близък приятел, всички неща, заради които се гордея с Никола — колко е красива, колко е талантлива, как учителите й казват, че рефератът й е толкова добър, че сигурно ще получи грамота. Но съм принуден да си прехапя езика. Накрая той ме съветва: „Вие с Изи трябва да си имате деца. Това ще промени целия ви живот.“. Усмихвам се криво, защото знам, че не иска да каже нищо лошо. Но безгрижната му забележка ме жегва и аз нарочно поглеждам часовника си, защото не искам да остана повече с него. Преди да се разделим и всеки да поеме в своята посока, той ми изкопчва обещанието, че Изи и аз ще отидем да прекараме някой уикенд с него, Ейми и бебето Амбър. А първото нещо, което правя, след като го оставям, е да извадя мобилния си и да позвъня на Никола.

план

— Ало? — бодро се обажда Никола.

— Аз съм — казвам. — Къде си?

— Здрасти, Дейв. В стаята си, слушам музика. Как си?

— Добре. Наистина чудесно. А ти?

— Скука. Имам да пиша цял куп домашни, а се чувствам толкова уморена, че не ми се прави нищо. Щях да си легна, но мама каза, че ще провери дали съм ги направила. Шегува се, разбира се, но с мама винаги трябва да си нащрек.

— Просто се питах какво искаш да правим, когато се видим другия път?

— Все ми е едно, наистина. Но не мисля, че някога ще ми доскучее да се разхождаме с колата.

— За разлика от мен — засмивам се аз.

— Какво ще кажеш за компромис? Можем да се разхождаме с колата и да слушаме някой диск по твой избор. Непрекъснато повтаряш, че имаш милион албуми, които трябва да чуя. Ето, предоставям ти възможност.

— Опитах се веднъж, не помниш ли? Пуснах ти моя любим албум на Ар И Ем „Automatic for the People“, а ти каза, че бил зверски досаден и пълен боклук.

— Че той си беше пълен боклук — кикоти се Никола.

— Може и така да е, но няма значение, защото аз имам друг план. Да излезем на пазар за рождения ти ден.

Цяла седмица обмислям как да я помоля за това. Не ми се ще да питам дали имат достатъчно пари, но и без това е ясно, че не тънат в разкош. Искам да направя нещо за нея — всъщност всичко, а това е единственото, за което се сещам.

— Не можем да пазаруваме. — Тя въздиша. — Първо, рожденият ми ден е чак през май и освен това, как ще обясня на мама откъде имам нови вещи?

— И двете ти забележки са абсолютно основателни. Но и аз съм помислил. Какво ще кажеш за следното? Няма да купуваме, ще излезем на шляй-пазар. Ти ще си избереш какво искаш, а когато дойде рожденият ти ден, ще отидем да го вземем. Е, какво ще кажеш?

— Звучи страхотно. Но какво ще правя аз с теб?

— За какво говориш?

— За всички подаръци, които аз би трябвало да ти купя? За рождените дни, Коледите и Деня на бащата?

Никога не съм обръщал особено внимание на Деня на бащата. Винаги съм смятал, че са го измислили производителите на поздравителни картички, за да си повишат оборота. Виж, Денят на майката е истински празник. Него нямаш право да забравиш. Денят на бащата е евтина имитация, още едно извинение за татко ти да прави онова, което прави всяка неделя — да седи в любимия си фотьойл и да гледа тъпата телевизия, но този път обут с чорапи на сърчица и нахлузил безвкусна вратовръзка. Но докато слушам дъщеря си, неочаквано започвам да вярвам в Деня на бащата. Искам си полагащите ми се чорапи с Мики Маус и смешни вратовръзки.

— Не желая подаръци — отговарям. — Наистина, скъпа.

— Ако ще го правим — непреклонна е тя, — искам и аз да ти подаря нещо. И няма да дойда, ако не ми позволиш.

представи си

Срещаме се, както сме се уговорили, и се упътваме с метрото към Уест Енд. Казал съм на Джени, че ще работя вкъщи през целия ден. Никола е баламосала майка си, че ще ходи у Кийша, а на Кийша е наредила да я покрива, защото уж имала тайна среща с момче. И двамата сме се оплели в сложна мрежа от необходими лъжи, за които, оказва се, притежаваме изключителна дарба.

Този следобед е истинско откровение — откривам вътрешните механизми на тийнейджърския мозък. Никола приема пазаруването на подаръци съвършено сериозно — мъкне ме из магазини за аксесоари, в магазини за спортни облекла, в магазини за мобилни телефони и дори в магазин за сандвичи, докато стигаме до източника на най-голямата наслада — до магазините за дрехи. Най-любимият й е един голям магазин близо до Оксфорд Съркъс. Тук тя пробва поли, повечето от които ми изглеждат абсолютно еднакви, но според компетентното й обяснение се различават в детайлите. Облича и съблича блузи, пуловери, шапки, обувки, без да губи за миг доволния си вид.

Докато преглежда редиците от закачалки и с категоричен жест отхвърля тези от тях, които не са точно онова, което иска, аз зяпам наоколо. Виждам момичета с обици на носа, момичета с пурпурни коси, високи момичета, ниски момичета, момичета със скейтбордове, елегантни момичета, яки момичета и момичета с толкова торбести джинси, че се чудя как не се спъват. Изобщо, виждам момичета от всякакви видове и размери и всички имат нещо общо — носят дрехи, с които изглеждат по-възрастни. У някои успявам да забележа все още бебешките черти и младостта, която се опитват да скрият, само ако се вгледам много внимателно. Дори с Никола е същото. Появява се с джинси под пъпа и къса блузка и ме пита за мнението ми. С тези дрехи лесно може да мине за седемнайсетгодишна, а това ме натъжава, защото не искам да порасте толкова бързо, след като я познавам от толкова кратко време.

вкус

В пълен контраст с първата част от нашия шляй-пазар, прекарваме отреденото за мен време далеч по-улегнало. Завеждам Никола в рок и поп секцията на мега музикалния магазин на Оксфорд Стрийт, намирам „М“, за секунди откривам каквото търся и й го показвам.

— Ван Морисън, „Astral Weeks“ — прочита заглавието тя. — Кой е той?

— Просто един тип, който умее да пее.

— Струва едва шест лири и деветдесет и девет — установява тя. — Само това ли искаш?

— В интерес на истината, не мога да понасям Ван Морисън — отговарям. — Нямам нищо лично против него, но мразя и се отвращавам от всичко, което е изпял и записал.

Никола се разсмива.

— Обаче Изи го харесва и това е единственият й недостатък. Е, харесва ранните му записи. Когато се запознахме имаше на касета „Astral Weeks“ и през цялото време си я слушаше. Направо ме подлудяваше с нея, след което или я скъса, или я загуби, но никога повече не се опита да си вземе нова просто защото вече не се интересува особено от музика. Но дори и сега, когато я видя как понякога се размотава из къщата, си мисля, че ако имаше „Astral Weeks“ сигурно щеше да я слуша. Предложих й да си го купи на диск, но тя винаги забравя, затова все си мисля да го направя вместо нея, но досега така и не съм.

— Защо?

— Знам, че ще ти се стори грозно, но ми е трудно да харча пари за музика, която не харесвам.

Никола отново се разсмива.

— Е, хайде, Дейв! Не можеш ли да го направиш заради Изи?

— Не. Една година тя ме помоли да купя на майка й „Най-добрите хитове на АББА“ и аз не можах.

— Защо?

— Защото са АББА, затова! С радост щях да взема „Хитовете на Блонди“ или кутията с пет диска на Ник Дрейк или дори Мадона! Но не и АББА. Не можах да понеса мисълта, че спечелените ми с труд банкнотки ще отлетят при Бени и Бьорн в Швеция, за да поддържат лукса, в който са свикнали да живеят. И тук се явяваш ти. Ти можеш да ми купиш „Astral Weeks“ c твоите пари, а аз да я подаря на Изи, без да имам чувството, че съм подпомогнал фонда „Да построим за Ван Морисън още по-голямо имение в Ирландия“.

Никола ме удря с юмрук по ръката.

— Понякога си гаден!

Ако бях обикновения свадлив баща, който дразни обичайно намусената си дъщеря в тийнейджърска възраст, не бихме се различавали от стотиците хора в магазина. Но докато се обръщам към Никола, с крайчеца на окото си зървам някого от другата страна на рафта с дискове. Изи. Само на няколко сантиметра от нея съм, но тя все още не ме е видяла. Толкова е близо, че почти я докосвам, и все пак ни делят милиони километри. Пожелавам си да ме види. Искам да погледне към мен, после към Никола и да направи връзката. Така всичко ще излезе наяве. Няма да се налага да събирам смелост, за да й разкажа за дъщеря си.

Животът обаче не е толкова лесен. Изборът е мой. Трябва само да проговоря и тя ще разпознае гласа ми, ще вдигне очи и всичко ще свърши. Замръзвам, опитвайки се с цялото си същество да постъпя правилно. Но не успявам. Прикляквам ниско и повличам със себе си Никола, като се обливам в ледена пот.

— Какво става? — изненадва се Никола.

— Изи е там — прошепвам. — Трябва да си вървиш. Ще ти се обадя по-късно, обещавам.

Никола се устремява към изхода, без да се обърне нито веднъж. Да я гледам как се отдалечава, е най-тъжното нещо в света. Сякаш съм я предал, защото се срамувам от нея. Чувствам се непочтен, но не мога да постъпя иначе. Изчаквам, докато се изгуби съвсем от погледа ми, и се подготвям за онова, което следва. Решавам, че имам две възможности — първата е да изляза от магазина, без да се обръщам назад, втората е да се обадя на Изи. Струва ми се подло да избягам от нея сякаш отново избирам по-лесния начин, а аз не заслужавам да се измъкна лесно. Така че поемам дълбоко въздух, изправям се на крака, сякаш нищо не се е случило, и продължавам да ровя из дисковете. След две секунди тя ми се обажда.

— Здрасти, скъпа — казвам, като вдигам поглед. — Какво правиш тук?

Изи приближава и ме поздравява с целувка.

— Търся подарък за Стела. Вижда ми се тъжна напоследък, та реших да я поразведря. А ти какво правиш тук?

— Имах нужда да се поразсея и нали ме знаеш… не мога да мина покрай музикален магазин, без да вляза. Няма значение, я ми кажи какво си харесала за Стела?

— Все още нищо. Не знам наистина. Нещо, което да я разсее. Доста е стресирана от работа в момента. Какво ще препоръчаш ти?

— Сто неща.

Изи кима замислено и поглежда към ръката ми. Чак сега осъзнавам, че все още държа диска на Ван Морисън.

— „Astral Weeks“ ли виждат очите ми?

— Да.

— Но ти мразиш този албум — усъмнява се Изи. — Спомням си, че веднъж го нарече „най-лошият псевдо соул-фолк-блус-рок“, който някога си чувал и каза, че „да слушат подобен боклук е обида за всеки чифт уши“.

— Аз ли казах това?

— Много добре знаеш, че ти.

— Е, човек може да промени мнението си, нали? Искаш ли го? За теб съм готов да направя компромиси с железните си принципи.

— С радост.

— Тогава ще го взема за теб. А какво ще изберем за подарък на Стела?

— Ти какво предлагаш?

Завеждам я до рафтовете с буквата „У“ в секцията рок и поп и й показвам диска на Катрин Уилямс „Little Black Numbers“.

— Вземи й това.

— Момичето, което прави музикалната ни страница, я превъзнася до небето от години.

— Това е просто най-доброто съчетание на хубав женски глас, акустична китара и музика за разбити сърца. Обаче много добре направено. Стела ще го хареса.

— Добре — съгласява се Изи. — Взимам го.

Отивам на касата, плащам за Катрин Уилямс и Ван Морисън, и подавам двата диска на жена ми, която ме целува.

— Кога ще се върнеш у дома? — пита ме тя.

— Както обикновено. А ти?

Изи поглежда часовника си.

— Ще се опитам да не закъснявам. — Отново ме целува. — Най-добре да вървя. — Обръща се и неочаквано спира. — О, щях да забравя да ти кажа добрите новини.

— Какви са те?

— Помниш ли Адел? Адел и Деймиан? — Стари приятели на Изи, които чакат дете. Не са приятели от А-група, а по-скоро от онези, с които Изи поддържа телефонна връзка веднъж на два месеца и разговорите им винаги завършват с думите „наистина трябва да се видим някой ден“. Този ден така и не настъпва.

— Адел е родила миналата събота — съобщава жена ми. — Момиченце. Маделин Кетриона Мейсън. Три кила и двеста грама.

Търся следи от тъга по лицето й. Никой от двама ни не е споменавал помятането от толкова дълго време, та ни се струва, че не се е случвало. И все пак, докато тя говори за бебето на Адел и Деймиан, се чувствам объркан. Изи обаче очевидно е добре.

— Как е Адел? — питам.

— Изтощена. Било много дълго раждане. Осемнайсет часа. Контракциите й започнали рано сутринта, още докато били в леглото, сетне й изтекли водите и трябвало да я включат на система… Деймиан плакал по време на раждането.

— Предполагам, че всеки би плакал, нали? Това е емоционален момент. — Когато тези думи излизат от устата ми, се потрисам от тяхната неуместност. Откъде мога да знам нещо за този момент?

— Поканиха ни да наминем покрай тях да ги видим, ако можем — съобщава Изи. — Утре след работа. Ходи ли ти се?

— А на теб?

Тя кима.

— Добре тогава — казвам. — Ще отидем.

мини

Пристигаме у Деймиан и Адел, които живеят в триетажна сграда от викторианската епоха на Финсбъри Парк, натоварени с подаръци: обемист комплект за ароматерапия за Адел, бутилка бренди за Деймиан и бебешки гимнастически уред от „Ърли Лърнинг Сентър“ за Маделин. Натискам звънеца и зачаквам. След няколко минути се появява Деймиан. Обикновени той е безупречно облечен в маркови дрехи, но тази вечер е бос, навлякъл стари джинси и тениска на Москино, изцапана с петна, за които подозирам, че са бебешко повърнато. Неколкодневна брада покрива иначе гладко избръснатото му лице. Поздравява ни и по стълбите ни се оплаква колко много сън не му достига.

— Снощи се събуди осем пъти… а предишната нощ въобще не заспа… а по-предишната спа само три часа… а нощта преди това… — Стигаме до вратата и той я отваря. — Не съм на себе си. Дори не знам кой ден сме днес. — След което почесва разсеяно корема си и ни пита: — А вие как сте?

— Ние сме добре — казва Изи. — Работата върви.

— Моята също — добавям.

Деймиан ми се усмихва.

— Адел ми каза, че си напуснал рокаджийската журналистика, за да работиш в някакво списание за тийнейджърки или нещо подобно. Как върви? Звучи като голяма забава.

— Да, така е. Не е толкова лесно, колкото ти се струва, но пада голям смях. Както и да е, няма значение какво става с нас. Дошли сме да видим вас. Ти как си, новоизлюпени татко? — Раздрусвам ръката му. — Още веднъж моите поздравления.

— Всъщност не правя нищо друго освен да се пречкам. Сядайте! — Той посочва дивана. — Ще ви приготвя нещо за пиене. Адел се опитва да направи физиономията си по-приемлива — това са нейни думи, не мои.

Деймиан изчезва и ни оставя да се оглеждаме. Не си спомням кога за последен път съм бил в техния апартамент, но съм сигурен, че са направили сериозен ремонт. Преди стаята беше жълта, а сега е бледозелена. Старата газова камина е заменена с открита от дялан камък, а в ъгъла има купчина от полуразопаковани подаръци. Различавам няколко плюшени играчки и голяма кутия с марката на „Фишър Прайс“. Върху облегалката на малък стол е метнато лимонено зелено гащеризонче. Разпознавам го моментално — онова от „Бейби Гап“. Приближавам се и го вдигам към светлината, както направих онзи далечен ден в магазина.

— Много е сладко — казва Изи. — Но не ли е малко голямо за новородено?

— Голямо е, разбира се — потвърждава Деймиан, който в същия момент влиза в стаята. — Брат ми Гарет го взел. Той е на деветнайсет и изобщо не се сетил да прочете, че на етикета пише „двайсет и четири до двайсет и шест месеца“. Нищо, нали ще порасне.

Всички гледаме гащеризончето. Но само един се принуждава да напусне стаята заради него. Казвам, че отивам до тоалетната, а когато се връщам, съм възстановил самообладанието си и колената ми вече не треперят.

аз

— Е, как се чувстваш като татко?

— Страхотно — отговаря Деймиан. — Толкова е хубаво, колкото си го представях. Същевременно е странно, че сега я има. Толкова се готвихме за нея и хоп! Ето я да рита с крачета и да пищи в реалния свят. Все още не мога да го повярвам, истинско чудо.

— Така е, Деймиан — потвърждава весело Изи. — Вече си баща за цял живот. Всичко е пред теб, особено с момиче. Преди да се осъзнаеш, ще е станала тийнейджърка, ще се затваря нацупено в стаята си, ще харесва пъпчиви момчета и ще слуша музика на максимума.

— Нямам нищо против силната музика, но момчетата ме тревожат. Вече казах на Адел, че Мади няма да има нищо общо с момчетата, докато не стане на двайсет… по-добре на трийсет години.

— Като единствения човек в тази стая, който все пак някога е бил момиче на подобна възраст — намесва се Изи, — позволи ми да ти разкрия, скъпи, Деймиан, че не съществува баща на този свят, който може да спре едно момиче, щом става дума за момчета, така че най-добре свиквай с идеята още отсега. Не съм дори сигурна дали моят татко търпеше Дейв в началото, но впоследствие се примири.

— Баща ти ме мислеше за много готин, докато не му съобщи, че ще се съберем да живеем заедно — засмивам се аз.

— Вярно е — потвърждава тя. — Татко дори ме предупреди, че ако заживея с Дейв, ще проваля всичките си шансове той да ме направи почтена съпруга. Каза ми: „Защо да си купува крава, когато получава млякото безплатно?“

В стаята влиза Адел с бебето. Изглежда по-зле и от Деймиан. Облечена е с тениска, хавлиен халат до земята, къси чорапки със семейство Симпсън и плюшени пантофи. Небрежната външност, както и тази на съпруга й, е на светлинни години от последния ми спомен — преди повече от година четиримата излязохме на вечеря и тя носеше доста секси черна рокля без ръкави на „Прада“ и през цялата вечер се притесняваше за косата си.

Деймиан поема бебето, а Изи и аз прегръщаме Адел.

Мади сумти в ръцете на баща си.

— Искате ли да я подържите? — пита той.

Изи кима и внимателно взима бебето. Налага ми се още веднъж да напусна стаята под претекст, че отивам за чаша вода.

любовна среща

В осем и половина вечерта двамата с Изи пътуваме към къщи с метрото по Северната линия. Седим в последния вагон, който е практически празен. През цялото време Изи мълчи. Или гледа навън в тъмнината, или чете малките обяви над прозорците. Само от време на време си разменяме по някоя дума и когато го правим, гласовете ни потъват в ритмичното тракане на вагона по релсите.

— Знаеш ли какъв ден щеше да е деветнайсети март?

— Не. Какъв? — питам.

— Денят, в който трябваше да се роди нашето бебе, ако го бях износила — съобщава тя делово. В гласа й няма скръб. — Изчислих го преди месеци.

— Не трябва да мислиш така.

— Знам. — Изи ме поглежда, В очите й се чете въпрос. — А ти? Мислиш ли?

Издържам на погледа.

— Да, разбира се.

— Нямах представа.

— Защо?

— Защото никога не говориш за това. Знам, самата аз не исках. Когато се случи… струваше ми се, че искаше да разговаряме. Сега обаче… нищо. Сякаш не е било.

— Ти би ли искала да говоря повече за това?

Тя се заглежда в прозореца насреща.

— Не… Просто се чудех, това е всичко. Все още ли искаш да имаме деца някой ден?

Кимам, недоумявайки накъде бие.

— Аз също — казва тя. — Какво мислиш, ще стане, ако опитаме отново?

— Ти искаш ли?

Тя поклаща глава.

— Не. Просто разсъждавам на глас. Мислех си какво ли би било да се любим с намерението да забременея и дали ще бъде различно от секса, който правим обикновено.

— Сигурен съм, че ще е същото.

Тя взима ръката ми и я стиска, сетне я пуска.

— Сигурен ли си? Всички познати двойки, които имат деца, твърдят, че не са ги планирали.

— И на мен ми мина същата мисъл преди време.

— Не смяташ ли, че е странно? Защо хората вече не искат деца?

— Искат. Деца се раждат непрекъснато. Може би ние познаваме само определен тип хора. Повечето ни приятели имат малки жилища или живеят в скапани квартали, или може би смятат, че първо трябва да направят кариера.

— Сигурно си прав. Вероятно всички чакаме подходящото време… Мисля, че е страшничко.

— Кое?

— Да кажеш, че действително искаш да забременееш. Дори го наричат опитваме се за бебе. Някои хора казват само опитваме се и всички разбират за какво говорят. Опитваме. Работата е, че ако се опитваш, можеш да се провалиш, но ако случайно забравиш за противозачатъчните, тогава няма как да се провалиш, ако не стане, нали? Всъщност през по-голямата част на младостта ни е тъкмо обратното — ако си правил секс без контрацептиви и не си забременял, си извадил късмет. Помисли: повече никакви игри с презервативи, никакво тъпкане със скапани химикали, свободен си да правиш любов без последствия. Ето защо според мен повечето хора не признават, че се опитват, защото така избягват необходимостта да признаят провала си. Но за хората, които опитват, и отново опитват, и накрая се провалят, за хората, които искат и желаят дете повече от всичко друго на света, за хората, които трети или четвърти път опитват ин витро, за тези хора сексът без последствия е най-ужасното нещо на света. Нали?

Тя ме поглежда сякаш очаква отговор. Но аз мисля за Никола и за краткия разговор, който водих с нея за секса. „Всеки се опитва да представи секса като нещо незначително, но той всъщност не е.“ Едва сега разбирам колко е права. Може да го наричаш „обикновен“, може да го наричаш „безопасен“, но той винаги притежава способността да преобърне живота ти наопаки.

Поглеждам Изи и отговарям на въпроса й.

— Да, права си. Секс без последици може да е най-ужасното нещо на света.

— Нали разбираш — казва тя, — това е, което не мога да проумея. Кой разумен човек би искал да се нагърби с това доброволно? Аз не бих могла. Не мисля, че имам сили да го сторя, без значение колко много искам да имам дете.

— Но ти говориш така, сякаш провалът е предрешен.

— Нима?

— Да.

— Нямах пред вид това. Всичко, което казвам е, че в този момент нямам смелост да понеса провала. А ти?

— Не знам. Смятам, че в подобни случаи човек дори не знае на какво е способен, докато не го направи.

— Според теб страхливка ли съм?

— Не — отричам. — Абсолютно не.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш истината.

— Знам. И казвам „не“. Не мисля, че си страхливка. Случилото се беше ужасно и тъжно. Всеки би станал предпазлив.

— А аз мисля, че ме е страх — изрича тя толкова тихо, че едва долавям думите й, потъващи в шума на колелата, и после, без да ме погледне, ме пита:

— Имаш ли си любовница?

— Какво?

— Любовница. Съвсем прост въпрос, Дейв. Имаш ли любовница?

Сякаш някой ме залива със студена вода. Извръщам се към нея, целият изстинал от страх.

— Не, разбира се.

Говоря по-високо от необходимото. Двойката, която седи най-близо до нас, ни поглежда и извръща поглед. Веднага снишавам гласа си.

— Не разбирам какво те кара да ми задаваш подобен въпрос.

Това, естествено, е лъжа. Разбирам много добре защо ми задава въпроса. Десетки пъти съм обмислял приликите между връзката ми с Никола и любовната афера. Лъжи, увъртания и най-вече фактът, че съм се влюбил безнадеждно в друга. Наистина е афера — макар и не любовна, но последиците й ще бъдат точно толкова катастрофални и опустошителни, когато истината излезе наяве.

Виждам как очите на Изи се пълнят със сълзи и те се стичат по лицето й.

— Извинявай — прошепва тя. — Просто не ми обръщай внимание. Не трябваше да казвам нищо.

— Не! Трябваше, ако така мислиш, Искам да знаеш, че никога няма да направя такова нещо.

— Вярвам ти.

— Тогава защо ме попита?

— Защото чувствам, че нещата между нас не са наред. Отдавна. Не знам. Сигурно ме гони параноя.

— Но защо? Защо ще си въобразяваш подобни неща? Аз те обичам. Никога не бих те наранил.

— Вината е моя. Аз те пренебрегвах. Имам чувството, че непрекъснато работя. Не те заслужавам.

Ако е имало момент, в който трябва да разкажа всичко на Изи, то това е сега, но аз не притежавам необходимата сила.

— Не говори така, скъпа. Никога не казвай подобно нещо.

— Защо? Истина е. Почти не се виждаме, все съм прекалено заета. А когато се видим, аз съм или изморена, или в лошо настроение, или нещо друго. Любовта не върви така.

— Как?

— Сякаш съществува безкраен резервоар, от който можеш да черпиш от време на време. Имам чувството, че от нашата връзка аз само взимам, без да давам. Сякаш те приемам за нещо сигурно. Какво ще стане, ако любовта ти свърши?

Гледам я и за секунда тя ми напомня Никола в деня, и който я видях за пръв път — изглежда тъй изгубена, тъй безнадеждно нуждаеща се от грижа, че сърцето ми литва към нея.

Когато стигаме у дома, Изи изглежда по-уморена от всякога. Затова предлагам да заминем някъде за уикенда, но тя възразява, че повече не желае да бяга. Иска да си останем вкъщи. Съгласявам се, но само при условие, че ще направим нещо специално.

Изключвам двата мобилни телефона, дърпам кабелите на домашния апарат, факса, компютъра, телевизора и видеото, пускам завесите и си лягаме, твърдо решени да избягаме от света.

Не излизаме от апартамента целия уикенд. Вместо това говорим, спим и се грижим един за друг като Джон и Йоко. Може и да не сме успели да дадем мир на света, но когато настъпва понеделник сутринта, той все пак изглежда като далеч по-добро място.

пораснал