Великий Гетсби

ГЛАВА II

На около половината път между Уест Ег и Ню Йорк шосето изведнъж пресреща железопътната линия и върви успоредно с нея четвърт миля, сякаш за да избегне някаква злокобна местност. Това е една долина от пепел — странно място, където пепелта расте както житото от нивите: тя образува могили, хълмове и фантастични градини; приема формите на къщи и комини и на извисяващ се нагоре пушек, и най-после с някакво свръхестествено усилие — на пепелявосиви хора, които се движат като в сумрак и бързо изчезват от погледа, като че ли се разпадат отново на прах, разтворени в пепелявия въздух, От време на време колона сиви коли пропълзява по един невидим път, издава някакъв призрачен скърцащ звук и спира, и веднага пепелявосивите хора се струпват с оловносиви лопати и вдигат непроницаем облак, който закрива от погледа неясните им действия.

Но над сивата земя и безцветния прах, който непрекъснато се стеле над нея, забелязвате след малко очите на доктор Т. Дж. Екълбърг. Очите на доктор Т. Дж. Екълбърг са сини и огромни — само ретината им е по един ярд. Те не гледат от лице, а от грамадни жълти очила, поставени на несъществуващ нос. Очевидно някой окулист, голям шегаджия, ги е сложил там, за да увеличи клиентелата си в градчето Куинс, и след това сам е потънал във вечната слепота на небитието или ги е забравил и си е отишъл. Обаче очите, избледнели от дългите дни под слънце и дъжд, обгръщат замислено мрачното бунище.

Пепелявата долина е заобиколена от една страна с малка нечиста река и когато подвижният мост се вдига, за да минат шлеповете, пътниците в чакащите влакове могат да наблюдават потискащата гледка цял половин час. Тук винаги се чака най-малко една минута и това ми даде възможност за първи път да видя любовницата на Том Бюканан.

На факта, че той има любовница, се наблягаше навред, където го знаеха. На познатите му не се нравеше, че той се появяваше в модните кафенета с нея, оставяше я на някоя маса и се разхождаше насам-натам, като разговаряше с този или онзи. Макар да любопитствах да я видя, нямах желание да се запознавам с нея, но това се случи. Един следобед отидохме с Том в Ню Йорк с влака и когато свряхме до пепелта, той скочи на крака и като ме дръпна за лакътя, буквално ме измъква от вагона.

— Слизаме — каза настоятелно той. — Искам да се запознаеш с приятелката ми.

Изглежда, на обяд доста се беше налял и твърдото му решение да му правя компания граничеше с насилие. Високомерното му предположение беше, че в неделя следобед нямах по-интересна работа.

Прескочих след него една ниска белосана железопътна ограда и двамата се върнахме стотина ярда назад по шосето под упорито вперения поглед на доктор Екълбърг. Единствената сграда, която се виждаше, беше малък жилищен блок от жълти тухли, издигнат на края на пустата местност — зачатък на бъдеща главна улица, неграничаща абсолютно с нищо. Долу имаше три помещения: едното се даваше под наем, второто беше денонощен ресторант, до който се стигаше по пътечка от пепел, третото беше гараж — „Поправки. Джордж Б. Уилсън. Покупка и продажба на коли“ — и аз последвах Том вътре.

Обстановката беше бедна и гола: единствената кола, която се виждаше, беше покритата с прах развалина на един Форд, сгушена в тъмен ъгъл. Мина ми през ума, че това подобие на гараж е само параван и че отгоре са скрити тайнствени и разкошни помещения, когато самият собственик се появи на вратата на една канцеларийка, като бършеше ръцете с парцал. Той беше рус, унил човек, анемичен, но нелишен от известна красота. Когато ни видя, в светлосините му очи проблесна слаб лъч на надежда.

— Здравей, Уилсън, стари приятелю — каза Том, като го тупна весело по рамото. — Как е работата?

— Не мога да се оплача — отвърна неубедително Уилсън. — Кога ще ми продадете онази кола?

— Идущата седмица; моят човек сега работи нещо по нея.

— Малко бавничко работи, а?

— Не, не работи бавничко — рече студено Том. — Пък ако гледаш на тази работа така, може би ще е по-добре в края на краищата да я продам другаде.

— Не искам да кажа това — побърза да се оправдае Уилсън. — Просто мисълта ми беше…

Гласът му замря и Том огледа нетърпеливо гаража.

После чух стъпки по някаква стълба и в миг пищната фигура на една жена препречи светлината, идваща от вратата на канцеларийката. Тя беше към трийсет и пет годишна и малко едра, обаче носеше плътта си чувствено, както някои жени умеят да правят това. Лицето й над тъмносинята рокля на капки от крепдешин, не съдържаше никакъв проблясък или лъч на хубост, но от цялата й снага лъхаше жизненост, която се долавяше веднага, като че ли горещата й кръв можеше да закипи всеки момент. Тя се усмихна бавно, мина край съпруга си, сякаш той изобщо не съществуваше, и се здрависа с Том, гледайки го право в очите. После навлажни устните си и без да се обръща, каза на мъжа си с мек, дрезгав глас:

— Защо не донесеш столове, та човек да може да седне?

— О, разбира се — съгласи се бързо Уилсън и тръгна към малката канцеларийка, като веднага се сля а циментеносивия цвят на стените. Белият прах обви тъмнея му костюм и пепелявата му коса, така както обвиваше всичко наоколо — освен съпругата му, която се приближи към Том.

— Искам да те видя — каза Том жадно. — Вземи следващия влак.

— Добре.

— Ще те чакам до вестникарската будка на по-ниския перон.

Тя кимна и се отделя от него точно когато Джордж Уилсън се появи с два стола от вратата на канцеларийката си.

Почакахме я надолу по пътя, където не можеха да ни видят. Това беше няколко дни преди Четвърти юли и едно сиво, мършаво италианче поставяше фишеци край железопътната линия.

— Ужасно място, нали — каза Том, разменяйки смръщен поглед с доктор Екълбърг.

— Страшно.

— За нея е добре да се маха понякога оттам.

— Съпругът й не възразява ли?

— Уилсън? Той мисли, че тя отива на гости у сестра си в Ню Йорк. Толкова е тъп, че просто не съзнава, че живее.

Така Том Бюкенан, приятелката му и аз отидохме заедно в Ню Йорк — всъщност не съвсем заедно, тъй като мисис Уилсън седеше дискретно в друг вагон. Том зачиташе поне дотолкова деликатността на онези обитатели на Ист Ег, които може би бяха във влака.

Беше сменила роклята си с кафяв муселин на фигури, който се опъна плътно по възшироките й бедра, когато Том й помогна да слезе на перона в Ню Йорк. Тя си купи от вестникарската будка един брой на „Нюйоркски клюки“ и едно филмово списание, а от дрогерията на гарата крем за лице и малко шишенце парфюм. Горе, в кънтящия мрачен тунел, тя пропусна четири таксита, след което избра едно ново, бледолилаво със сива тапицерия, и с него ние напуснахме гарата и излязохме на блесналата слънчева светлина. Но веднага се извърна рязко от прозореца, и като се наклони напред, почука на предното стъкло.

— Искам да си взема едно от онези кученца — каза нетърпеливо тя. — Искам едно за апартамента. Хубаво е човек да си има куче.

Със заден ход колата се приближи към един побелял старец, който странно много приличаше на Джон Д. Рокфелер. В провесена на врата му кошница се бяха свили десетина новородени паленца от неопределена порода.

— Каква порода са? — запита нетърпеливо мисис Уилсън, когато той се приближи до прозореца на таксито.

— Всякаква. Каква порода искате, госпожо?

— Бих желала да имам едно от онези полицейски кучета, но сигурно нямате такива.

Човекът се завзира неуверено в кошницата, пъхна си ръката и извади едно, държейки го за врата, докато то се гърчеше.

— Това не е полицейско куче — забеляза Том.

— Не, не е точно полицейско-рече човекът с разочарование в гласа си. — По-скоро е от породата еърдейл. — Той прокара ръка по кафявия му, приличен на парцал за миене гръб. — Погледнете този кожух. Кожух и половина. Това куче никога няма да ви създава неприятности с разни настинки.

— Колко е миличко — каза възторжено мисис Уилсън. — Колко струва?

— Това куче? — Той го погледна с възхищение. — Това куче ще ви струва десет долара.

Кучето, порода еърдейл — несъмнено в него имаше някакви следи от тази порода, при все че лапите му бяха удивително бели, — промени собственика си и се сгуши в полата на мисис Уилсън, където тя с възторг галеше мразоустойчивата му козина.

— Момче ли е или момиче? — запита деликатно тя.

— Това куче? Това куче е момче.

— Кучка е — рече Том решително. — Ето ти парите. Върви и си купи още десет кучета с тях.

Продължихме към Пето Авеню, топло и меко, почти пасторално в летния неделен следобед. Нямаше да се изненадам, ако видех голямо стадо бели овце да завиват на пресечката.

— Спри — рекох аз, — тук трябва да ви оставя.

— Не, няма — прекъсна ме бързо Том. — Мъртъл ще се обиди, ако не дойдеш в апартамента. Нали, Мъртъл?

— Карай — настоя тя. — Ще телефонирам на сестра си Катрин. Хора, които разбират, казват за нея, че е много красива.

— Е, бих желал да дойда, но…

Продължихме и отново пресякохме парка на запад. На Сто петдесет и осма улица колата спря пред една сграда, така притисната от съседните здания, че приличаше на резен бял кейк. Като хвърли царствен поглед на съседната околност, мисис Уилсън взе кучето си и другия покупки и влезе високомерно вътре.

— Ще поканя семейство Маккий — оповести тя, докато се качваше с асансьора. — И, разбира се, трябва да повикам и сестра си.

Апартаментът беше на най-горния етаж — малка всекидневна, малка столова, малка спалня и баня. Всекидневната беше препълнена с тапицирани мебели, прекалено големи за нея, така че, когато човек се движеше наоколо, непрестанно се спъваше в сцени, които представляваха дами, люлеещи се в градините на Версай. Единствената картина беше силно увеличена снимка, на пръв поглед кокошка, кацнала на замацана скала. Погледната от разстояние обаче, кокошката се превръщаше в боне и образът на пълна възрастна дама засияваше в стаята. Няколко стари броя на „Нюйоркски клюки“ лежаха на масата заедно с един екземпляр от книгата „Саймън, наречен Питър“ и няколко от малките списания, посветени на скандалната хроника на Бродуей. Мисис Уилсън се зае най-напред с кучето. Момчето, което обслужваше асансьора, отиде неохотно за кутия със слама и за малко мляко, към което добави по собствена инициатива кутия големи, твърди кучешки бисквити — една от които се разтопяваше апатично в чинийка с мляко цял следобед. Междувременно Том извади бутилка уиски от един заключен шкаф на бюрото.

Бил съм пиян точно два пъти в живота си и вторият път беше през този следобед, така че всичко, което се случи, има смътна, неясна форма, макар че до след осем часа апартаментът бе изпълнен с весела слънчева светлина. Седнала в скута на Том, мисис Уилсън повика по телефона няколко души; после цигарите се свършиха и аз отидох да купя от дрогерията на ъгъла. Когато се върнах, и двамата бяха изчезнали, така че аз седнах дискретно във всекидневната и прочетох една глава от „Саймън, наречен Питър“. Или четивото беше ужасно, или уискито изопачаваше нещата, тъй като не открих никакъв смисъл.

Точно когато Том и Мъртъл (след първата чаша мисис Уилсън и аз започнахме да си говорим на име) се появиха отново, гостите започнаха да пристигат.

Сестрата Катрин беше стройна, светска жена на около трийсет години, с плътно прилепнала червена коса, подстригана късо по модата, и с млечнобяло, напудрено лице. Веждите й бяха изскубани, а след това изрисувани дръзко под ъгъл, обаче усилията на природата да възстанови първоначалния образ придаваха неяснота на лицето й. Когато се движеше, непрестанно се чуваше тракането на безброй керамични гривни, които дрънкаха нагоре-надолу по ръцете й. Тя влезе така безцеремонно и огледа мебелите с такова чувство на собственост, че се почудих дали не живее там. Но когато я запитах, тя се засмя невъздържано, повтори на висок глас въпроса ми и заяви, че живее с приятелка в хотел.

Мистър Маккий беше блед, женствен мъж от долния етаж. Беше се току-що избръснал, тъй като на едната си скула имаше бяла следа от сапунена пяна. Поздрави всички в стаята с най-голямо уважение. Уведоми ме, че е от „артистичните кръгове“ и по-късно подразбрах, че е фотограф и че той бе направил неясното увеличение на снимката на мисис Уилсъновата майка, която висеше на стената, размазана като ектоплазма. Жена му беше писклива, отпусната, хубава и ужасна. Тя ми каза гордо, че откакто са се оженили, съпругът й я бил снимал сто двайсет и седем пъти.

Мисис Уилсън си бе сменила тоалета малко преди това и сега беше в сложен модел следобедна рокля от кремав шифон, която непрестанно шумолеше, когато се носеше из стаята. Под влияние на роклята личността й също беше претърпяла промяна. Кипящата жизненост, която беше така забележителна в гаража, се бе превърнала във внушително високомерие. Смехът й, жестовете й, думите й всеки момент ставаха все по-превзети; тя сякаш се увеличаваше, а стаята около нея се смаляваше, докато най-после изглеждаше, като че ли се върти на една шумна, скърцаща ос в изпълнения с дим въздух.

— Скъпа — каза тя на сестра си с висок, превзет крясък, — повечето от тези хорица непрестанно те мамят. Само за пари мислят. Миналата седмица повиках тук една жена да се погрижи за краката ми и когато ми даде сметката, човек можеше да си помисли, че ми е оперирала апендикса.

— Как се нарича тази жена? — запита мисис Маккий.

— Мисис Ебърхард. Занимава се с краката на хората по домовете им.

— Роклята ви ми харесва — забеляза мисис Маккий, — възхитителна е.

Мисис Уилсън отхвърли комплимента, като вдигна презрително вежди.

— Нищо и никакъв парцал — рече тя. — Измъквам я понякога, когато не ме интересува как изглеждам.

— Но на вас ви стои чудесно, ако разбирате какво искам да кажа — продължи мисис Маккий. — Ако само Честър можеше да ви улови в тази поза, смятам, че би могъл да направи нещо хубаво.

Всички погледнахме мълчаливо към мисис Уилсад, която отмести кичур коса над очите си и отвърна на погледа ни със светнала усмивка. Мистър Маккий я наблюдаваше напрегнато, с глава на една страна, а после започна да движи бавно ръката си назад-напред пред лицето.

— Бих променил светлината — каза след малко той. — Бих искал да покажа моделировката на чертите и бих опитал да уловя цялата коса отзад.

— Аз не бих и помислила да променям светлината — извика мисис Маккий. — Смятам, че…

Съпругът и промълви: „Шт!“ — и ние всички погледнахме отново обекта, след което Том Бюканан се прозина гласно и се изправи на крака.

— Семейство Маккий, трябва да пийнете нещо — каза той. — Донеси още лед и минерална вода, Мъртъл, преди да са заспали всички.

— Казах на онова момче за леда. — Мъртъл вдигна вежди, отчаяна от хитруването на долните класи. — Какви хора! Все трябва да бъдеш нащрек с тях.

Тя ме погледна и се засмя безсмислено. После се хвърли към кучето, целуна го възторжено и се донесе към кухнята, сякаш цяла дузина майстор-готвачи очакваха там заповедите й.

— Направих някои хубави неща за Лонг Айланд — заяви мистър Маккий.

Том го погледна безучастно.

— Два от тях сложихме долу в рамка.

— Два какво? — запита Том.

— Два етюда. Единия наричам „Монток Пойнт — чайките“, а другия — „Монток Пойнт — морето“.

Сестра Катрин седна до мен на кушетката.

— И вие ли живеете на Лонг Айланд? — запита тя.

— Аз живея в Уест Ег.

— Наистина ли? Бях там преди около месец. У един човек, наречен Гетсби. Познавате ли го?

— Живея до него.

— Знаете ли, казват, че бил племенник или братовчед на кайзер Вилхелм. Оттам идвали всичките му пари.

— Така ли?

Тя кимна.

— Боя се от него. Не бих искала да имаме нищо общо.

Това интересно сведение за моя съсед беше прекъснато от мисис Маккий, която посочи внезапно към Катрин.

— Честър, мисля, че би могъл да направиш един етюд с нея — извика тя, но Маккий само кимна отегчено и насочи вниманието си към Том.

— Бих желал да работя повече из Лонг Айланд, но няма кой да ме представи. Единственото нещо, което искам, е да ме въведете.

— Отнеси се до Мъртъл — рече Том, като избухна в смях, когато мисис Уилсъв влезе с един поднос. — Тя ще ти даде препоръчителна писмо, нали, Мъртъл?

— Какво? — запита тя сепната.

— Ще дадеш на Маккий препоръчително писмо до съпруга ти, за да му направи няколко етюда. — Устните му замърдаха мълчаливо, докато измисляше заглавието: — „Джордж Б. Уилсън на бензиностанцията“ или нещо подобно.

Катрин се наклони към мен и зашепна в ухото ми:

— Никой от тях не може да понася човека, за когото се е оженил.

— Наистина ли?

— Не може да го търпи. — Тя погледна към Мъртъл, а после към Том. — Мисля си, защо трябва да продължаваш да живееш с човек, когото не можеш да търпиш? Ако бях на тяхно място, щях да се разведа и веднага да се оженя за другия.

— И тя ли не обича Уилсън?

Отговорът беше неочакван. Той дойде от Мъртъл, която бе дочула въпроса — и беше рязък и мръсен.

— Виждате ли — извика тържествуващо Катрин. Тя отново сниши гласа си: — Всъщност неговата жена ги държи разделени. Католичка е, а те не приемат развода.

Дейзи не беше католичка и аз бях малко шокиран от претенциозната лъжа.

— Когато най-после се оженят — продължи Катрин, — ще отидат да поживеят малко на Запад, докато нещата поутихнат.

— Би било по-дискретно да отидат в Европа.

— О, обичате ли Европа? — възкликна тя за моя изненада. — Току-що се връщам от Монте Карло.

— Наистина?

— Едва миналата година отидох там с едно друго момиче.

— Дълго ли стояхте?

— Не, просто отидохме до Монте Карло и се върнахме. Минахме през Марсилия. Имахме повече от хиляда и двеста долара, когато тръгнахме, но те всички се изпариха за два дни в частните игрални салони. Връщането ни беше ужасно, уверявам ви. Божичко, как намразих тези град!

Небето на късния следобед разцъфтя за миг в прозореца, подобно на сладостната синевина на Средиземно море — а сетне пискливият глас на мисис Маккий ме върна в стаята.

— Аз също едва не сбърках — заяви енергично тя. — Едва не се ожених за един човечец, който ме преследваше години наред. Знаех, че стои по-долу от мен. Всички ми повтаряха: „Люсил, този човек стои много по-долу от тебе!“ Ако не бях срещнала Честър, той положително щеше да ме пипне.

— Да, но виж какво — каза Мъртъл Уилсън, като кимаше с глава, — ти поне не си се омъжила за него.

— Така си е.

— А аз се омъжих — заяви многозначително Мъртъл. — И тази е разликата между твоя случай и моя.

— Защо го направи, Мъртъл? — запита Катрин. — Никой не те е заставял.

Мъртъл се позамисли.

— Омъжих се за него, защото го смятах за джентълмен — каза най-после тя. — Мислех, че разбира от добро държане, но той не беше достоен да оближе обувката ми.

— Известно време ти беше луда по него — рече Катрин.

— Луда по него! — извика презрително Мъртъл. — Кой каза, че съм била луда по него? Била съм луда по него толкова, колкото и по онзи мъж там.

Тя посочи внезапно към мен и всички ме загледаха с укор. Помъчих се да покажа с израза си, че нямам нищо общо с миналото й.

— Луда бях само когато се омъжих за него. Веднага разбрах, че съм направила грешка. Беше взел на заем нечий официален костюм, за да се ожени с него, като дори не ми каза за това, и човекът дойде да си го търси един ден, когато него го нямаше. „О, ваш ли е този костюм? — рекох аз. — За първи път чувам.“ Но му го дадох, а после легнах и се скъсах да рева цял следобед.

— Тя наистина трябва да се махне от него — подхвана отново Катрин, обръщайки се към мен. — Живеят над този гараж от единайсет години. И преди Том никога не е имала приятел.

Бутилката уиски — вече втора — сега минаваше от ръка на ръка. Не пиеше само Катрин, която „се чувстваше добре и без абсолютно нищо“. Том позвъни за портиера и го изпрати за някакви много известни сандвичи, които сами по себе си представлявали цяла вечеря. Искаше ми се да изляза и да тръгна на изток към парка в мекия здрач, но всеки път, когато се опитвах да стана, се забърквах в някакъв бурен, остър спор, който ме дръпваше назад, като с въжета, на стола. И все пак горе над града нашата редица жълти прозорци трябва да е допринесла своя дял човешка интимност за случайния наблюдател в притъмняващите улици и аз мислено го видях как гледа нагоре и се чуди. Бях вътре и вън, едновременно очарован и отблъскван от неизчерпаемото разнообразие на живота.

Мъртъл претегли стола си близо до моя и изведнъж топлият й дъх изля върху мен историята на първата й среща с Том:

— Това стана, докато седяхме на двете малки седалки с лице едно към друго, които са винаги последните свободни места във влака. Аз отивах в Ню Йорк да видя сестра си и да прекарам там нощта. Той носеше официален костюм и лачени обувки и аз не можех да откъсна очи от него; всеки път, когато ме поглеждаше, трябваше да се преструвам, че разглеждам рекламите над главата му. Когато влязохме в гарата, той беше до мен, а нагръдникът на бялата му колосана риза се допираше плътно до ръката ми, затова му казах, че ще повикам полицай, но той знаеше, че лъжа. Бях толкова възбудена, че когато влязох с него в едно такси, просто не разбрах, че това не е метрото. Едничкото нещо, което постоянно се въртеше в главата ми, беше: „Няма да живееш вечно; няма да живееш вечно.“

Тя се обърна към мисис Маккий и стаята прокънтя от изкуствения й смях.

— Мила — извика тя, — ще ти дам тази рокля веднага щом я захвърля. Трябва утре да си купя друга. Ще направя списък на всички неща, които са ми необходими. Масаж, ондулация и нашийник за кучето, и една от онези сладки пепелнички с пружинка, и венец с черна копринена панделка за маминия гроб, който да трае цяло лято. Необходимо е да приготвя списък, за да не забравя какво трябва да направя.

Часът беше девет — почти веднага след това погледнах часовника си и видях, че е десет. Мистър Маккий спеше на един стол със свити на скута юмруци, като снимка на човек на действието. Извадих носната си кърпичка в изтрих от бузата му петното засъхнала сапунена пяна, което ме беше дразнило цяла вечер.

Малкото куче седеше на масата, гледайки със слепи очи през дима, и от време на време тихо изскимтяваше.

Хора изчезваха, отново се появяваха, правеха планове да отидат другаде, а после се изгубваха едни други и се намираха на няколко крачки. По едно време към полунощ Том Бюканан и мисис Уилсън стояха изправена един срещу друг, разисквайки възбудено дали тя има право да споменава името на Дейзи.

— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше мисис Уилсън. — Ща го казвам, когато си искам! Дейзи! Дей…

Като направи кратко, ловко движение, Том Бюканан разби носа й с разтворена длан.

После по пода на банята имаше кървави кърпи, каращи се женски гласове, и високо над бъркотията един дълъг съкрушен вой от болка. Маккий се събуди от дрямката и тръгна замаяно към вратата. Когато мина половината път, той се извърна и впери поглед в зрелището — жена му и Катрин се караха и утешаваха, спъвайки се тук-таме сред отрупаните мебели и разхвърляни превързочни материали, а от потъналата в отчаяние фигура течеше изобилно кръв и тя се мъчеше да постеле един брой „Нюйоркски клюки“ върху тапицерията със сцени от Версай. После Маккий се обърна и излезе от стаята. Като си взех шапката от полилея, аз го последвах.

— Елате някога на обяд — предложи той, докато асансьорът ни носеше с пъшкане надолу.

— Къде?

— Където и да е.

— Махнете си ръцете от лоста — сопна се обслужващият асансьора.

— Извинете — каза с достойнство Маккий, — не забелязах, че го докосвам.

— Добре — съгласих се аз, — с удоволствие.

…Стоях край леглото му, а той седеше между чаршафите, по долни дрехи, с голям албум в ръце.

„Красавицата и Звярът… Самота… Старият впрегатен кон… Мост и поточе…“

После лежах полузаспал върху една пейка на студения перон на Пенсилванската гара, вперил очи в сутрешното издание на „Трибюн“, и чаках влака в четири часа.