Великий Гетсби

ГЛАВА IV

В неделя сутринта, докато църковните камбани в крайбрежните селища биеха, слънцето и неговият спътник — веселието — се завърнаха в дома на Гетсби и затрепкаха игриво на моравата му.

— Той е контрабандист на спиртни напитки — казваха младите дами, като отпиваха от коктейлите му и се любуваха на цветята му. — Веднъж убил един човек, който открил, че е племенник на фон Хинденбург и втори братовчед на дявола. Подай ми една роза, мила, и ми налей една последна капка в онази кристална чаша.

Веднъж написах на празните места на едно разписание за влаковете имената на всички, които посещаваха дома на Гетсби онова лято. Сега това разписание, озаглавено: „Разписание за 5 юли 1922 г.“, е остаряло и оръфано по ръбовете, където е било сгънато. Но аз все още мога да разчета избледнелите имена и те ще ви дадат по-ярка представа от моите общи думи за онези, които приемаха гостоприемството на Гетсби и му отдаваха почитта да не знаят абсолютно нищо за него.

И тъй, от Ист Ег идваха семействата Честър Бекър и Лийч и един човек на име Бънсън, когото познавах от университета, а също доктор Уебстър Сивет, който миналото лято се удави в Мейн. Оттам идваха и семейство Хорнбийм и Уили Волтер, и цял един род, на име Блакбък, чиито членове винаги се събираха в един ъгъл и вдигаха презрително носове, подобно на кози, към всеки, който се приближеше. Също и семейство Измей и Кристи (или по-право Хюбърт Ауербах и съпругата на мистър Кристи), и Едгар Бивър, чиято коса, както разказват, един зимен следобед побеляла като памук без абсолютно никаква причина.

Както си спомням, Кларънс Ендайв беше от Ист Ег. Той дойде само веднъж, с бял брич, и се сби в градината е един нехранимайко на име Ети. От по-далечния край на Лонг Айланд идваха семейство Чийдъл и О. Р. П. Шрейдър, и Стоунуол Джаксън Ейбрамс от Джорджия, и Фишгард и Рипли Снел. Снел стоя там три дни, след което отиде в затвора; беше толкова пиян, че се бе проснал на постланата с чакъл алея и автомобилът на мисис Юлисис Сует мина през дясната му ръка. Идваха и семейство Данси, както и С. Б. Уайтбейт, който бе прехвърлил шейсетте, и Морис Флинк, и семейство Хамърхед, и вносителят на тютюни Белуга, и дъщерите на Белуга.

От Уест Ег идваха семейство Поул и Мълреди, и Сесил Роубък, и Сесил Шийн, и сенаторът от нашия щат Гълик, и Нютън Оркид, собственик на фирмата „Филмс Пар Екселънс“, и Екхост, и Клайд Коен, и Дон С. Шуорц (синът), и Артър Маккарти, всички свързани по един или друг начин с филмовата индустрия. И семейство Катлип и Бембърг, и Г. Ърл Мълдун, брат на онзи Мълдун, който по-късно удуши жена си. Идваше също и Да Фонтано, предприемачът, и Ед Легрос, и Джеймс Б. („Рот Гът“) Ферет, и Де Джонгс, и Ърнест Лили — те пристигаха да играят карти и когато Ферет тръгваше да скита из градината, това значеше, че е изгубил всичко и на следния ден акциите на „Асошиейтед Тракшънз“ ще имат благоприятен курс на борсата.

Един мъж, на име Клипспрингър, ходеше там толкова често и стоеше толкова дълго, че започнаха да го наричат „квартиранта“ — съмнявам се дали имаше друг дом. От театралните среди идваха Гюс Уейз и Хорас О’Донован, и Лестър Майър, и Джордж Дъкуийд, и Франсис Бул. Също от Ню Йорк бяха семейство Кроум и Бакхисън, и Деникър, и Ръсел Бети, и Кориган, и Келехър, и Дюар, и Скъли, и С. У. Белчър, и Смърк, и младите Куин, сега разведени, и Хенри Л. Палмето, който се уби, като скоча пред един влак в метрото на Таймс Скуеър.

Бени Маккленахам винаги пристигаше с четири девойки. Те никога не бяха едни и същи, но толкова се приличаха помежду си, та неминуемо изглеждаше, че са идвали и по-рано. Забравил съм имената им — Джаклин, струва ми се, или пък Консуела, или Глория, или Джуди, или Джун, а презимената им бяха или мелодична наименования на цветя и месеци, или по-строгите наименования на големите американски капиталисти; и ако ги запитвахме по-настоятелно, те признаваха, че са техни братовчеди.

Освен всички тези спомням си, че Фаустина О’Брайън дойде там най-малко веднъж и девойките Бедекър, и младият Бруър, чийто нос беше прострелян във войната, мистър Олбръксбъргър и неговата годеница, мис Хат, и Ардита Фиц-Питърс, и мистър П. Джует, бивш главнокомандуващ на американския легион, и мис Клаудия Хип с един мъж, за когото казваха, че е неин шофьор, и някакъв си принц, когото ние наричахме херцог, чието име, ако изобщо някога съм го знаел, вече съм забравил.

Всички тези хора идваха през лятото в дома на Гетсби.

Една сутрин, късно през юли, в девет часа, великолепната кола на Гетсби се изкачи с клатушкане по каменистата алея до вратата ми и от клаксона му, който можеше да свири на три ноти, избликна цяла мелодия. Той ме посещаваше за първи път, макар че аз бях ходил на две от вечерите му; бях се качвал на хидроплана му и при настоятелната му покана често бях използвал плажа му.

— Добро утро, приятелю. Днес ще обядвате с мене и реших да се повозим заедно.

Беше стъпил на калника на колата си и пазеше равновесие с онази типично американска свобода в движенията — което, предполагам, идва от липсата на тежка работа на млади години и дори още повече — от неопределената грациозност на нашите нервни, безсистемни спортни игри. Това качество постоянно избиваше през изтънчените му маниери под формата на неспокойство. Той никога не беше напълно спокоен — или потупваше с крак, или нетърпеливо отваряше и затваряше ръка.

Видя ме, че гледам с възхищение колата му.

— Хубава е, нали, приятелю? — Той скочи, за да ми даде възможност да я видя по-добре. — Никога ли по-рано не сте я виждали?

Бях я виждал. Кой ли не я беше виждал. Беше тъмно-кремава, никелировката блестеше и огромният й корпус тук-таме гордо се издуваше в поделения за шапки, поделения за провизии и поделения за инструменти, а едно над друго бяха наредени цял лабиринт защитни стъкла, отразяващи десетина слънца. Седнали зад много пластове стъкло, в някакъв вид оранжерия от зелена кожа, ние се запътихме към града.

Бях разговарял с него може би пет-шест пъти през изтеклия месец и бях открил за мое разочарование, че той нямаше много какво да каже. Поради това първото ми впечатление, че е личност с някаква значимост, постепенно изчезна и той беше станал просто собственикът на богатия хан до моята къща.

И след това дойде тази смущаваща разходка с кола. Още не бяхме стигнали Уест Ег, когато Гетсби започна да оставя изисканите си изречения недовършени и да се тупа нерешително по коляното, изпъкващо под панталона му с карамелен цвят.

— Слушайте, приятелю — започна той изненадващо, — какво изобщо е мнението ви за мен?

Малко смутен, аз започнах да отговарям с онези общи думи, които такъв въпрос заслужава.

— Вижте какво, ще ви разкажа нещо за живота си — прекъсна ме той. — Не искам да придобивате погрешна представа за мен от всички тези истории, които чувате.

Значи той знаеше за чудноватите обвинения, които оцветяваха разговорите в гостните му.

— Ще ви кажа самата истина, бога ми. — И той вдигна внезапно дясната си ръка, за да призове божието възмездие. — Син съм на богати хора в Средния запад — всички вече са починали. Израснах в Америка, обаче образованието си получих в Оксфорд, тъй като в продължение на много години всичките ми прадеди са учили там. Това е семейна традиция.

Той ме погледна изкосо и аз разбрах защо Джордън Бейкър смяташе, че лъже. Изразът „образованието си получих в Оксфорд“ той произнесе бързо или го преглътна, или се запъна, когато го произнесе, сякаш преди това го бе тревожил. И поради тази несигурност думите му прозвучаха вяло и неубедително и аз се запитах дали около него наистина нямаше нещо зловещо.

— Коя част на Средния запад? — запитах небрежно аз.

— Сан Франциско.

— Аха.

— Всички от семейството ми умряха и аз наследих доста пари.

Гласът му беше тържествен, сякаш споменът за това внезапно измиране на един род все още го гнетеше. За миг помислих, че си прави шега с мен, обаче един поглед към него беше достатъчен да ме убеди в противното.

— След това живях като млад раджа във всички столици на Европа — Париж, Венеция, Рим, — като събирах скъпоценни камъни; главно рубини, ходех на лов за едър дивеч, рисувах по малко, само за себе си, и се мъчех да забравя нещо много тъжно, което ми се беше случила отдавна.

С усилие успях да въздържа недоверчивия си смях. Самите изрази така се бяха износили от употреба, че не събуждаха никакъв друг образ освен този на една „кукла“ с тюрбан, от която се сипят стърготини, тръгнала на лов за тигри в Булонската гора.

— Сетне дойде войната, приятелю. Това беше голямо облекчение и аз усилено се стараех да умра, но като че ли животът ми бе омагьосан. Когато тя започна, аз имах чин старши лейтенант. В Арагонската гора отведох останките от моя картечен батальон толкова напред, че от двете ни страни имаше празнина от по половин миля, където пехотата не можеше да напредва. Останахме там два дена и две нощи, сто и трийсет души с шестнайсет картечници „Луис“, и когато пехотата най-после дойде, намериха бойните знамена на три германски дивизии между купищата умрели. Бях повишен в чин майор и всяко съюзническо правителство ми даде орден — дори Черна гора, малката Черна гора долу на Адриатическо море!

Малката Черна гора! Той повтори думите си — сякаш ги вдигна на дланта си и ласкаво им се усмихна. Тази усмивка бе предназначена за бурната история на Черна гора и изразяваше симпатия към смелите борби на черногорския народ. Тя оценяваше напълно веригата събития, които бяха изтръгнали този жест от горещото малко сърце на Черна гора. Недоверието ми сега бе удавено в почуда; все едно, че бях прелистил набързо десетина списания.

Той бръкна в джоба си и в дланта ми падна парче метал, окачено на панделка.

— Това е медалът от Черна гора.

За мое удивление той изглеждаше истински. По края бе написано: „Данаиловски орден, Черна гора, крал Николай“.

— Обърнете го.

„Майор Джей Гетсби — прочетох аз, — за изключителна храброст“.

— Ето и друго нещо, което винаги нося. Спомен от дните в Оксфорд. Направена е в Тринити Коледж — човекът вляво от мен е сега граф Донкастър.

Това беше снимка на няколко младежи в спортни фланелки, застанали небрежно под един свод, през който се виждаха множество островърхи кули. Там беше и Гетсби, който изглеждаше малко, не много по-млад — с бухалка за крикет в ръка.

Значи всичко беше вярно. Виждах тигровите кожи да пламтят в двореца му на Големия канал; виждах го да отваря ковчеже с рубини, за да облекчи с дълбокия им ален блясък болката на сломеното си сърце.

— Днес ще ви отправя една голяма молба — каза той, като прибра със задоволство спомените си в джоба — и затова сметнах, че трябва да узнаете нещичко за мен. Не искам да мислите, че съм някаква незначителна личност. Видите ли, аз обикновено попадам сред чужди хора, защото се оставям на течението да ме носи насам-натам, мъчейки се да забравя печалното нещо, което ми се случи. — Той се поколеба. — Ще чуете за това днес следобед.

— На обяд?

— Не, следобед. Случайно разбрах, че ще водите мис Бейкър на чай.

— Искате да кажете, че сте влюбен в мис Бейкър?

— Не, приятелю, не съм. Но мис Бейкър беше така любезна да се съгласи да говори с вас по този въпрос.

Нямах ни най-малка представа какъв беше „този въпрос“, обаче изпитвах по-скоро раздразнение, отколкото интерес. Не бях поканил Джордън на чай, за да обсъждаме мистър Джей Гетсби. Бях сигурен, че молбата му ще е нещо съвсем фантастично, и за миг изпитах съжаление, че изобщо бях стъпил на препълнената му с хора морава.

Той не пожела да каже нищо повече. С приближаването ни до града учтивостта му растеше. Минахме край Порт Рузвелт, където зърнахме океански кораби, с червени ивици на корпусите, и префучахме по постлана с калдъръм улица в покрайнините, пълна с мрачни, но все още посещавани кръчми от времето на потъмнелите бронзови украси от началото на двайсетия век. После от двете ни страни се разкри долината на пепелта и докато минавахме, съзрях мисис Уилсън, която задъхана работеше енергично на бензиновата помпа.

С блестяща броня като разперени крила колата фучеше, хвърляйки снопове светлина из половината Астория — само половината, защото, докато криволичехме между колоните на железопътния надлез, чух познатия рев на мотоциклетен мотор и един разгневен полицай се появи до нас.

— Добре, приятелю — извика Гетсби. — Намалихме скоростта. — Като извади една бяла картичка от портфейла си, той я развя пред очите на полицая.

— Всичко е наред — съгласи се полицаят и докосна с ръка фуражката си. — Следния път ще ви позная, мистър Гетсби. Моля да ме извините!

— Какво беше това? — запитах аз. — Снимката от Оксфорд ли?

— Веднъж можах да услужа на полицейския инспектор и всяка година той ми изпраща коледна картичка.

Минахме по големия мост, където слънчевата светлина се процеждаше между подпорните греди и непрекъснато проблясваше по минаващите коли, а градът се издигаше отвъд реката, бялнал се като купчина бучки захар, издигнат по прищявка на хора, които пилеят нечестно спечелените си пари. Погледнат от моста Куинсбъро, градът винаги изглежда така, сякаш го виждате за първи път, сякаш за първи път ви дава безумни обещания, че ще ви разкрие цялата тайнственост и красота на света.

Край нас мина мъртвец в катафалка, обсипана с цветя, следвана от два екипажа със спуснати перденца и от по-весели екипажи с приятелите на покойния. Приятелите ни погледнаха с печалните очи и присвитите горни устни на хората от Югоизточна Европа и аз бях доволен, че разкошната кола на Гетсби се включи в техния тъжен празник. Когато прекосявахме Блакуелс Айланд, край нас мина лимузина, карана от бял шофьор, в която седяха трима модерно облечени негри — двама младежи и една девойка. Изсмях се високо, когато приличните им на жълтъци очи се ококориха към нас с израз на високомерно съперничество.

„Всичко може да ни се случи сега, когато прекосихме този мост — помислих си аз, — всичко…“

Човек би могъл да очаква дори такова явление като Гетсби и никак не би му се учудил.

Шумно пладне. В добре вентилирано заведение на Четирийсет и втора улица се срещнах с Гетсби за обяд. Примигвайки след блясъка на светлината навън, очите ми се спряха на Гетсби в полумрака на преддверието, където той говореше с един друг човек.

— Мистър Карауей, това е моят приятел мистър Улфсхайм.

Дребен евреин със сплеснат нос вдигна голямата си глава и ме изгледа, насочил към мене богато обраслите си с косми ноздри. След мит открих мъничките му очи в полумрака.

— …Така че аз му хвърлих един поглед — каза Улфсхайм, като раздруса енергично ръката ми — и какво, мислите, сторих?

— Какво? — запитах учтиво аз.

Но очевидно той не говореше на мене, тъй като пусна ръката ми и насочи към Гетсби изразителния си нос.

— Дадох парите на Катспо и рекох: „Добре, Катспо, не му плащай ни една стотинка, докато не си затвори устата.“ И той веднага я затвори.

Гетсби улови двама ни под ръка и се придвижи напред към ресторанта, при което мистър Улфсхайм преглътна едно ново изречение, което току-що беше започнал, и потъна в сомнамбулска унесеност.

— Уиски със сода? — запита оберкелнерът.

— Хубав е този ресторант — каза Улфсхайм, поглеждайки към презвитерианските нимфи по тавана. — Но онзи отсреща ми харесва повече!

— Да, уиски със сода — съгласи се Гетсби, след което са обърна към Улфсхайм. — Оттатък е прекалено горещо.

— Горещо и тясно — да — каза Улфсхайм, — но пълно със спомени.

— Кое заведение е то? — попитах аз.

— „Старият Метропол“.

— „Старият Метропол“ — повтори замислено Улфсхайм. — Изпълнен с умрели и изчезнали лица. Изпълнен с приятели, които са си отишли завинаги. Докато съм жив, нима да забравя вечерта, когато застреляха там Роузи Розентал. На масата бяхме шестима и Роузи бе ял и пил доста цялата вечер. Когато се беше почти съмнало, келнерът се приближи със странен израз на лицето и му съобщи, че някой иска да говори с него навън. „Добре“ — рече Роузи и понечи да стане, но аз го дръпнах на стола му.

„Нека ония синковци дойдат тук, ако искат да говорят с тебе, но ти да не си мръднал от тази стая.“

Беше четири часът сутринта и ако бяхме вдигнали транспарантите, щяхме да видим, че е светло.

— Той отиде ли? — запитах простодушно аз.

— Разбира се, че отиде. — Носът на Улфсхайм ме стрелна възмутено. — На вратата той се обърна и рече: „Не оставяйте келнера да прибере кафето ми!“ Тогава излезе вън на тротоара и те стреляха срещу него три пъти, като го улучиха право в корема, след което избягаха с кола.

— Четирима от тях бяха изпратени на електрическия стол — казах аз, като си спомних историята.

— Петима, с Бекър. — Ноздрите му се насочиха любопитно към мене. — Доколкото разбирам, вие търсите връзки в деловия свят.

Резкият преход от първата към втората забележка ме порази. Гетсби отговори вместо мене.

— О, не — възкликна той, — не е този човек.

— Не? — Улфсхайм изглеждаше разочарован.

— Това е просто един приятел. Казах ви, че ще говорим за тази работа друг път.

— Извинете — каза Улфсхайм, — взех ви за другиго.

Пристигна сочно суфле с кълцано месо и Улфсхайм, забравяйки по-сантименталната атмосфера на „Старият Метропол“, започна да яде с настървение. Междувременно очите му шареха бавно из цялата зала — той завърши кръга, като се обърна да огледа хората непосредствено зад гърба си. Мисля, че ако не бях аз, той щеше да хвърли кратък поглед и под собствената ни маса.

— Вижте какво, приятелю — каза Гетсби, като се наведе към мен, — боя се, че тази сутрин в колата малка ви ядосах.

Усмивката се появи отново, но този път аз устоях на нея.

— Не обичам тайнственостите — отговорих аз — и не разбирам защо не ми кажете открито онова, което искате. Защо всичко трябва да става чрез мис Бейкър?

— О, няма нищо тайнствено — увери ме той. — Мис Бейкър е голяма спортистка, знаете, и никога не би направила нещо нередно.

Изведнъж той погледна часовника си, скочи и излезе бързо от залата, като ме остави на масата сам с Улфсхайм.

— Трябва да се обади по телефона — каза Улфсхайм, като го следеше с очи. — Чуден човек, нали? Хубав на вид и съвършен джентълмен.

— Да.

— Завършил е в Оксфорд.

— О!

— Учил е в Оксфордския университет в Англия. Познат ли ви е Оксфордският университет?

— Чувал съм за него.

— Той е един от най-прочутите университети в света.

— Отдавна ли познавате Гетсби? — запитах аз.

— От няколко години — отвърна доволно той. — Имах удоволствието да се запозная с него непосредствено след войната. Достатъчно ми беше да поговоря един час с него, за да разбера, че е човек с прекрасно възпитание. Рекох си: „Ето един човек, когото с удоволствие можеш да заведеш вкъщи, за да го запознаеш с майка си и сестра си.“ — Той спря. — Виждам, че гледате копчетата на ръкавелите ми.

Не бях ги погледнал, но сега сторих това. Те имаха цвят на слонова кост и във формата им имаше нещо странно познато.

— Чудесни образци на човешки кътници — осведоми ме той.

— Виж ти! — Разгледах ги. — Много интересна идея.

— Даа. — Той мушна ръкавите си навътре под сакото. — Даа, Гетсби е много внимателен във връзките си с жените. Никога не би погледнал дори жената на свой приятел.

Когато обектът на това инстинктивно доверие се върна на масата и седна, Улфсхайм изпи на един дъх кафето си и стана.

— Обядът ми беше много приятен — рече той, — а сега, млади хора, ще се махна, преди да съм ви дотегнал.

— Не бързайте, Майер — каза Гетсби без ентусиазъм.

Улфсхайм вдигна ръка като за благословия.

— Много сте любезен, но аз принадлежа на друго поколение — оповести тържествено той. — Останете си тук и разговаряйте за вашите забавления, за вашите момичета, за вашите… — Той добави едно въображаемо съществително с друго движение на ръката си. — Колкото се отнася до мен, аз съм петдесетгодишен човек и няма повече да ви натрапвам присъствието си.

Когато се ръкува и се обърна да си върви, трагичният му нос потрепваше. Чудех се дали не бях казал нещо, което да го обиди.

— Понякога става много сантиментален — обясни Гетсби. — Днес е един от сантименталните му дни. Той е от интересните личности на Ню Йорк — обитател на Бродуей.

— Какъв е изобщо, актьор?

— Не.

— Зъболекар?

— Майер Улфсхайм? Не, той е комарджия. — Гетсби се поколеба, сетне добави спокойно: — Той е човекът, който нагласи с измама резултатите на междущатския шампионат по бейзбол в 1919 година.

— Нагласи резултатите на междущатския шампионат? — повторих аз.

Тази мисъл ме зашемети. Спомних си, разбира се, аферата с нагласените резултати на междущатския шампионат по бейзбол в 1919 г., но ако изобщо бях мислил за това, бих го възприел като нещо, което просто се е случило — последното звено на една неизбежна верига, В никакъв случай не можех да си представя, че един човек би могъл да си играе с доверието на петдесет милиона души, действайки с целенасочеността на крадец, който разбива каса.

— Как стана така, че направи това? — запитах след малко аз.

— Просто се възползува от обстоятелствата.

— Защо не е в затвора?

— Не могат да го пипнат, приятелю. Той е ловък човек.

Настоях да платя сметката. Когато келнерът ми донесе рестото, аз зърнах Том Бюканан в пълната с хора зала.

— Елате за малко с мен — казах аз; — трябва да се обадя на един човек.

Когато ни видя, Том скочи от стола си и направя няколко крачки към нас.

— Къде беше? — запита любопитно той. — Дейзи е страшно ядосана, задето не си се обаждал.

— Това е мистър Гетсби… мистър Бюканан.

Двамата се здрависаха кратко и на лицето на Гетсби се появи напрегнат, необичаен израз на смущение.

— Изобщо какво правиш? — запита ме Том. — Как се е случило да дойдеш да се храниш толкова далече?

— Обядвах с мистър Гетсби.

Обърнах се към мистър Гетсби, но него вече го нямаше.

— През един октомврийски ден в хиляда деветстотин и седемнайсета (разказваше същия следобед Джордън Бейкър, седнала съвършено изправена на стола в градината-сладкарница на хотел „Плаза“) аз се разхождах от едно място на друго и вървях ту по тротоара, ту по тревата. По тревата ми беше по-приятно, защото имах английски обувки с назъбена гума, която оставяше следи по меката земя. Имах и нова плисирана пола, която се развяваше малко на вятъра, и когато това ставаше, червените, бели и сини флагчета пред къщите се опъваха и казваха неодобрително „тц-тц-тц-тц“.

Най-големият флаг и най-голямата морава принадлежаха на къщата на Дейзи Фей. Тя току-що беше навършила осемнайсет години, две години по-възрастна от мен, и беше бездруго най-харесваното момиче в Луивил. Обличаше се в бяло, имаше бяла двуместна кола и цял ден телефонът у тях звънеше и развълнувани млади офицери от Кемп Тейлър молеха за привилегията да им прави компания вечерта: „Поне за един час.“

Когато онази сутрин се озовах срещу къщата й, бялата кола беше до тротоара и тя седеше в нея с един лейтенант, когото не бях виждала никога по-рано. Толкова бяха погълнати един от друг, че тя ме видя едва когато стигнах на няколко крачки от тях.

— Здравей, Джордън — извика неочаквано Дейзи. — Ела тук, моля ти се.

Бях поласкана, че иска да говори с мен, защото от всички по-възрастни девойки от нея се възхищавах най-много. Тя ме попита дали отивам в Червения кръст, за да правя превръзки. Аз наистина отивах там. В такъв случай не бих ли им казала, че този ден тя не може да дойде? Докато Дейзи говореше, офицерът я гледаше така, както всяко младо момиче иска да бъде гледано понякога, и тъй като това ми се стори романтично, и досега помня тази случка. Името му беше Джей Гетсби и не го видях след това в продължение на повече от четири години — дори след като го срещнах на Лонг Айланд, аз не осъзнах, че е същият човек.

Това беше в хиляда деветстотин и седемнайсета година. Следващата година и аз си имах няколко обожатели и започнах да участвам в състезания, така че не виждах Дейзи много често. Тя се движеше в малко по-възрастна компания — когато изобщо излизаше с някого. За нея се носеха фантастични слухове — как една зимна нощ майка й я заварила да нарежда куфара си, за да отиде в Ню Йорк и да се сбогува с някакъв войник, който заминавал отвъд морето. Попречили й, но в продължение на няколко седмици тя не говорила с никого от семейството си. След това тя вече не се забавляваше с военните, а само с няколко младежи от града, с плоски ходила и с очила, които изобщо не можеха да влязат в армията.

Следната есен тя беше отново весела, весела както винаги. След примирието беше представена официално в обществото и през февруари се говореше, че е сгодена за един младеж от Ню Орлиънс. През юни се омъжи за Том Бюканан от Чикаго с такава церемониалност и пищност, каквито Луивил не беше виждал никога по-рано. Той пристигна със сто души с четири частни автобуса и нае един цял етаж в хотел „Мулбак“, а в деня преди сватбата й подари перлена огърлица, оценявана на триста и петдесет хиляди долара.

Аз бях шаферка. Влязох в стаята й половин час преди сватбената вечеря и я заварих да лежи на кревата, прелестна като юнската нощ в роклята си на цветя и пияна като маймуна. В едната си ръка държеше бутилка сотерн, а в другата писмо.

— …здрави ме — промърмори тя. — Никога по-рано не съм си пийвала, но как ми харесва само!

— Какво има, Дейзи?

Аз наистина бях изплашена; никога по-рано не бях виждала момиче в такова състояние.

— Ето, миличка. — Тя порови в едно кошче за отпадъци, което стоеше на леглото до нея, и извади перлената огърлица. — Занеси я долу и я върни на притежателя й. Кажи на всички, че Дейзи е променила намеренията си. Кажи: „Дейзи е променила намеренията си!“

След това се разплака неудържимо. Аз се втурнах навън, намерих прислужницата на майка й, заключихме вратата и я сложихме във вана със студена вода. Тя не изпускаше писмото. Взе го със себе си във ваната, стискаше го във вид на мокра топка и ми позволи да го оставя в чинийката за сапуна едва когато видя, че то се разпада като сняг.

Но тя не каза ни дума повече. Дадохме й да помирише амоняк, сложихме на челото й лед, нахлузихме й роклята и половин час по-късно, когато излязохме от стаята, перлената огърлица беше на шията й. Така инцидентът приключи. На следния ден в пет часа тя се омъжи за Том Бюканан, без да потрепне, и тръгна на тримесечно пътешествие из Южните морета.

Видях ги в Санта Барбара, когато се завърнаха, и мисля, че никога не бях виждала млада жена, толкова лудо влюбена в съпруга си. Ако той напуснеше за минута стаята, тя се оглеждаше неспокойно и казваше: „Къде е отишъл Том?“ И лицето й добиваше съвсем разсеян вид, докато не то видеше да се появи на вратата. По часове седеше на пясъка, сложила главата му на скута си, докосваше с пръсти очите му и го гледаше с безкрайно удоволствие. Трогателно беше да ги гледаш заедно — видът им те караше да се смееш приглушено и с възхищение. Това беше през август. Десетина дни след като напуснах Санта Барбара, една нощ Том се сблъска с някакъв камион на пътя за Вентура и едното предно колело на колата му изхвръкна. Името на момичето, което беше с него, също се появи във вестниците, защото ръката му бе счупена — то беше една от камериерките на хотела в Санта Барбара.

Следващия април Дейзи роди момиченцето си и те отидоха във Франция за една година. Видях ги една пролет в Кан, по-късно в Довил, а след това се върнаха в Чикаго за постоянно. Както знаеш, Дейзи беше много харесвана в Чикаго. Те се движеха в лекомислена компания, все млади, богати и буйни хора, но тя се радваше на безупречна репутация. Може би защото не пие. Голямо предимство е да не пиеш, когато си сред големи пиячи. Можеш да си държиш езика и освен това можеш да избираш момента на своите собствени лудорийки — да ги вършиш, когато всички са толкова слепи, че или не виждат, или не дават пет пари. Може би Дейзи изобщо не е имала никаква любовна авантюра — и все пак в този неин, глас има нещо…

И тъй, преди около шест седмици тя чу името Гетсби за първи път от години насам. Това беше, когато те запитах — спомняш ли си? — дали познаваш Гетсби в Уест Ег. След като ти си беше отишъл, тя дойде в стаята ми, събуди ме и запита: „Кой Гетсби?“ — и когато го описах — бях полузаспала, — тя каза с твърде особен глас, че трябва да е човекът, когото по-рано е познавала. Едва тогава свързах този Гетсби с офицера в бялата й кола.

Когато Джордън Бейкър свърши този разказ, ние напуснахме хотел „Плаза“ за половин час и се разходихме с една лека двуколка в Сентръл Парк. Слънцето бе залязло зад високите домове на киноартистите и ясните гласове на деца, събрали се вече като щурци на тревата, се извиваха в горещия здрач.

— Страшно съвпадение — казах аз.

— Не е никакво съвпадение.

— Защо?

— Гетсби е купил тази къща, за да бъде близо до дома на Дейзи отвъд залива.

Значи не само към звездите бе въздишал той онази юнска нощ. Образът му оживя пред мен, излязъл внезапно от недрата на безцелния си разкош.

— Той иска да знае — продължи Джордън — дали ти не би поканил някой следобед Дейзи в твоята къща, а сетне да намине и той.

Скромността на молбата ме разтърси. Той бе чакал пет години и бе купил резиденция, чийто блясък и гостоприемство раздаваше на случайни нощни пеперуди, за да може „да намине“ някой следобед в градината на един чужд човек.

— Трябваше ли аз да узная всичко това, преди той да поиска нещо толкова малко?

— Страхува се, чакал е толкова дълго. Мислеше, че може да се обидиш. Виждаш ли, в основата си той е много див и страни от хората.

Нещо ме тревожеше.

— Защо не те помоли да им уредиш среща?

— Той иска тя да види къщата му — обясни Джордън. — А твоята е точно до неговата.

— О!

— Мисля, че донякъде е очаквал тя да се яви на някоя от неговите вечери — продължи Джордън, — но това не се случи. Тогава той започна да пита между другото хората дали я познават и аз бях първата, която откри. Това стана онази нощ, когато изпрати да ме повикат на вечеринката му, и трябваше да чуеш по какъв сложен начин стигна до онова, което искаше да ми каже. Разбира се, аз веднага предложих обяд в Ню Йорк — помислих си, че просто ще полудее.

„Не искам нищо нередно! — повтаряше той. — Искам да я видя в съседната къща.“

Когато му казах, ча си особено близък с Том, той реши да изостави цялата идея. Не знае нищо по-подробно за Том, въпреки че казва, че години наред четял един чикагски вестник само защото се надявал да зърне случайно името на Дейзи.

Вече беше тъмно и когато се мушнахме под един малък мост, аз обгърнах с ръка златистото рамо на Джордън, притеглих я към себе си и я поканих на вечеря. Изведнъж вече не мислех за Дейзи и Гетсби, а за тази чиста, студена, ограничена личност, обзета от всемирен скептицизъм, която се облягаше самодоволно на ръката ми. Един израз започна да тупти в ушите ми с някаква неудържима възбуда: „Има само преследвани и преследващи, заети и изморени.“

— И Дейзи трябва да има нещо в живота си — прошепна ми Джордън.

— Тя иска ли да види Гетсби?

— Тя няма да знае за уговореното. Гетсби не иска да знае. От теб се иска просто да я поканиш на чай.

Минахме край преграда от тъмни дървета и тогава фасадата на Петдесет и девета улица, лента от нежна, бледа светлина, прониза с лъчите си парка. За разлика от Гетсби и Том Бюканан аз нямах жена, чието безплътно лице да се мярка в мрака и да ме заслепява, и затова притеглих към себе си тази, която беше до мен, като я обгърнах плътно. Бледата й насмешлива уста се усмихна в аз отново я притеглих по-близо, този път до лицето си.