Великий Гетсби

ГЛАВА IX

Сега, две години подир това, аз си спомням останалата част на този ден и нощта, и следващия ден само като безкрайна върволица от полицаи, фотографи и журналисти, които влизаха и излизаха от къщата на Гетсби. Пътят през главната порта бе препречен с въже и застаналият до нея полицай държеше любопитните настрана, обаче малките момчета скоро откриха, че могат да влизат през моя двор, и край басейна винаги се навъртаха по няколко, събрани накуп, със зяпнали уста. Някакъв човек със самоуверен вид, може би детектив, употреби израза „луд човек“, когато онзи следобед се наведе над тялото на Уилсън, и неуместно авторитетният му глас определи тона на вестникарските съобщения на другата сутрин.

Повечето от тези съобщения бяха кошмарни — гротескни, подробни, сензационни и неверни. Когато показанията на Михаелис при съдебното следствие изкараха на бял свят подозренията на Уилсън срещу жена му, аз си помислих, че цялата история ще бъде поднесена като някакъв пикантен пасквил — но Катрин, която би могла да каже какво ли не, не каза думица. Тя прояви изненадващ характер — гледаше решително съдебния следовател изпод изписаните си вежди и се закле, че сестра й никога не е виждала Гетсби, че сестра й била напълно щастлива с мъжа си, че сестра й никога не се е заплитала в някаква история. Тя убеди сама себе си в това и се разплака в кърпичката си, сякаш не би могла да понесе дори едно загатване за противното. Уилсън бе представен като „побъркан от скръб“, за да може случаят да остане в най-простата си форма. Така си и остана.

Но цялата тази част на историята изглеждаше далечна и маловажна. Открих, че съм на страната на Гетсби, и то само аз. От момента, когато телефонирах в Уест Ег за нещастието, всяка догадка за него и всеки практически въпрос бяха отправяни до мен. Отначало бях изненадан и сбъркан; после, докато той лежеше в къщата си и нито мърдаше, нито дишаше, нито говореше, час подир час, аз все повече се убеждавах, че сега аз трябваше да отговарям за всичко, защото никой друг не проявяваше интерес — искам да кажа, такъв силен личен интерес, на какъвто всеки има някакво право, когато настъпи краят му. Обадих се по телефона на Дейзи половин час след като го намерихме, позвъних й инстинктивно и без колебание. Но тя и Том били заминали рано същия следобед, като взели със себе си багаж.

— Да са оставили адрес?

— Не.

— Да са казали кога ще се върнат?

— Не.

— Да имате представа къде са? Как бих могъл да вляза във връзка с тях?

— Не знам. Не мога да кажа.

Исках да му повикам някого. Исках да отида в стаята и да го успокоя: „Аз ще ти доведа някого, Гетсби. Не се тревожи. Само вярвай в мен и аз ще ти доведа някого…“

Името на Улфсхайм не беше в телефонния указател. Икономът ми даде адреса на кантората му на Бродуей и аз позвъних на бюро справки, но докато науча номера му, пет часът беше отдавна минал и никой не отговори на телефона.

— Ще позвъните ли пак?

— Позвъних им три пъти.

— Много е важно.

— Съжалявам. Боя се, че няма никой.

Върнах се в гостната и за миг помислих, че те са случайни посетители — всички тези представители на властта, които я бяха изпълнили внезапно. Но макар че те отдръпваха чаршафа и поглеждаха потресено Гетсби, неговият протест продължаваше да звучи в съзнанието ми.

„Виж какво, приятелю, трябва да ми намериш някого. Трябва да положиш големи усилия. Не мога да мина през всичко това сам.“

Някой започна да ми задава въпроси, но аз се отскубнах и като се качих горе, прерових бързо незаключените чекмеджета на бюрото му — той никога не ми беше казал изрично, че родителите му са умрели. Но нямаше нищо — само портретът на Дан Коуди, символ на забравени бури, гледаше вперено от стената.

На следната сутрин изпратих иконома в Ню Йорк с писмо до Улфсхайм, с което му исках някои сведения и настоявах да дойде със следващия влак. Това искане изглеждаше излишно, когато го написах. Сигурен бях, че той ще тръгне, когато види вестниците, както бях сигурен, че преди обяд ще има телеграма от Дейзи — но не пристигна нито телеграмата, нито Улфсхайм; не пристигна никой освен още полицаи, фотографи и журналисти. Когато икономът донесе отговора на Улфсхайм, започна да ме обзема войнственост, чувство на солидарност между Гетсби и мен в презрението ни срещу всички тях.

По-долу беше прибавено набързо:

Когато същия следобед телефонът позвъня и от централата казаха, че се обаждат от Чикаго, помислих си, че това ще е най-после Дейзи. Но когато ме свързаха, чух мъжки глас, много тънък и далечен.

— Говори Слейгъл…

— Да? — Името беше непознато.

— Дяволска работа, нали? Получи ли телеграмата ми?

— Не са идвали никакви телеграми.

— Младият Парк е загазил — каза той бързо. — Заловили го, когато предавал ценните книжа на гишето. Само пет минути преди това получили от Ню Йорк циркуляр с номерата им. Какво знаеш ти за това? В тези просташки градчета човек никога не може…

— Ало! — прекъснах го аз задъхано. — Вижте какво. На телефона не е Гетсби. Мистър Гетсби умря.

На другия край на жицата настъпи мълчание, последвано от възклицание, подир това бързо щракване и връзката бе прекъсната.

Мисля, че беше на третия ден, когато от един град в Минесота пристигна телеграма, подписана „Хенри С. Гетс“. В нея се казваше само, че изпращачът тръгва незабавно и да се отложи погребението до неговото идване.

Това беше бащата на Гетсби, тържествен старец, много безпомощен и стъписан, омотан в дълго евтино палто в топлия септемврийски ден. Очите му постоянно сълзяха от вълнение и когато взех от ръцете му чантата и чадъра, той започна да дърпа рядката си сива брада така продължително, че ми беше много трудно да сваля палтото му. Малко оставаше да припадне, затова го заведох в музикалния салон и го накарах да седне, като поръчах да му донесат нещо за ядене. Но той не искаше да яде и чашата мляко се разля в треперещата му ръка.

— Разбрах от чикагския вестник — каза той. — Всичко беше написано в чикагския вестник. Веднага тръгнах.

— Не знаех как да вляза във връзка с вас.

Очите му, които не виждаха нищо, шареха непрестанно из стаята.

— Човекът е бил луд — рече той. — Сигурно е бил луд.

— Не бихте ли искали малко кафе? — настоях аз.

— Не искам нищо. Сега съм добре, мистър…

— Карауей.

— Е, сега съм добре. Къде са сложили Джими?

Заведох го в гостната, където лежеше синът му, и го оставих там. Няколко малки момчета се бяха качили по стъпалата и гледаха във вестибюла; когато им казах кой е дошъл, те си отидоха неохотно.

След малко мистър Гетс отвори вратата и излезе с отворена уста, с леко зачервено лице и с очи, от които прокапваха отделни, случайни сълзи. Той беше стигнал възрастта, когато смъртта вече не предизвиква ужас и изненада, и като се огледа наоколо, сега за първи път, и видя височината и великолепието на вестибюла и големите стаи, които се отваряха от него към други стаи, в скръбта му започна да се примесва благоговейна гордост. Помогнах му да се качи в една спалня горе; докато си сваляше сакото и жилетката, аз му казах, че всичко е отложено за след пристигането му.

— Не знаех какво ще искате вие, мистър Гетсби…

— Името ми е Гетс.

— …мистър Гетс. Помислих си, че може да искате да занесете тялото на Запад.

Той поклати глава.

— Джими винаги предпочиташе Изтока. Той се издигна на Изток. Приятел ли бяхте на момчето ми?

— Бяхме близки приятели.

— Пред него се откриваше голямо бъдеще. Макар че беше млад, имаше голям ум.

Той докосна внушително главата си и аз кимнах.

— Ако беше живял, щеше да стане велик човек. Човек като Джеймс Дж. Хил. Щеше да помогне за изграждането на страната ни.

— Вярно е — казах неловко аз.

Той заопипва бродираната покривка, мъчейки се да я махне от леглото, и като легна тромаво, в миг заспа.

Същата вечер един явно изплашен човек се обади по телефона и поиска да знае кой съм, преди да каже името си.

— Тук е мистър Карауей — казах аз.

— О! — В гласа му прозвуча облекчение. — Тук е Клипспрингър.

Аз също почувствах облекчение, защото това, изглежда, обещаваше още един приятел на гроба на Гетсби. Не исках за погребението му да се съобщава във вестниците и да се привличат зяпачи, затова аз сам се обадих на няколко души. Трудно беше да ги намеря.

— Погребението е утре — казах аз. — Три часа, тук вкъщи. Бих желал да кажете на всеки, който би проявил интерес.

— О, да — прекъсна ме той бързо. — Разбира се, няма вероятност да видя някого, но ако видя…

Тонът му събуди у мен подозрение.

— Разбира се, вие ще дойдете.

— Е, то се знае, че ще се постарая. Обадих се, защото…

— Чакайте — прекъснах го аз. — Ще дойдете ли, или не?

— Вижте, работата е там — истината е, че съм на гости у едни хора тук в Гринич и те, тъй да се каже, очакват утре да бъда с тях, ще има пикник или нещо такова. Разбира се, ще направя всичко възможно да се освободя.

Възкликнах невъздържано: „Ами!“ — и той сигурно ме чу, защото продължи притеснено:

— Обадих се за едни обувки, които оставих там. Надявам се, че няма да е голямо неудобство, ако икономът ми ги изпрати. Виждате ли, те са за тенис и аз, тъй да се каже, съм безпомощен без тях. Адресът ми е чрез Б. Ф.…

Не чух останалата част на името, защото затворих телефона.

След това почувствах някакъв срам за Гетсби — един господин, на когото телефонирах, намекна, че той си е получил онова, което заслужава. Това обаче беше моя грешка, защото той беше един от хората, които най-жлъчно се надсмиваха над Гетсби, придобили смелост от уискито на Гетсби, и аз в никакъв случай не трябваше да му се обаждам.

На сутринта в деня на погребението отидох в Ню Йорк да намеря Майер Улфсхайм; не ми беше възможно да вляза във връзка с него по друг начин. Вратата, която ми посочи момчето от асансьора, имаше надпис: „Свастика Холдинг Къмпани“ и отначало изглеждаше, че вътре няма никой. Но след като напразно извиках няколко пъти „ало“, зад една преграда избухна спор и от някаква вътрешна врата се появи прелестна еврейка, която ме изгледа с враждебни черни очи.

— Няма никой — каза тя. — Господин Улфсхайм е в Чикаго.

Първото очевидно не беше вярно, защото някой вътре засвири фалшиво с уста „Броеницата“.

— Моля, кажете, че Карауей иска да го види.

— Не мога да го доведа от Чикаго, не ви ли е ясно?

В този момент един глас, без съмнение гласът на Улфсхайм, извика от другата страна на вратата: „Стела!“

— Оставете името си на писалището — каза тя бързо. — Ще му го дам, когато се върне.

— Но аз знам, че е тук.

Тя направи крачка към мен и започна да плъзга с възмущение ръце нагоре и надолу по бедрата си.

— Вие, младите хора, мислите, че можете да влизате насила тук, когато ви скимне — скара се тя. — Това ни е дошло до гуша. Когато казвам, че е в Чикаго, значи, че е в Чикаго.

Споменах името на Гетсби.

— О! — Тя ме изгледа още веднъж. — Ако обичате — как се казвате?

Тя изчезна. В миг на вратата застана тържествено Улфсхайм, прострял напред и двете си ръце. Той ме издърпа в канцеларията си, като забеляза с подходящ почтителен тон, че за всички ни е настъпил тъжен момент, и ми предложи пура.

— Спомням си, когато го видях за първи път — каза той. — Млад майор, току-що уволнил се от армията, а цял покрит с медали, получени във войната. Беше толкова затруднен парично, че трябваше да носи униформата си, защото не можеше да си купи цивилни дрехи. Видях го за първи път в игралния дом на Уайнбренър на Четирийсет и трета улица, където беше дошъл да търси работа. Не беше хапвал нищо от един-два дена. „Елате да обядвате с мен“ — рекох аз. За половин час изяде храна за повече от четири долара.

— Вие ли му помогнахте да започне работа? — запитах аз.

— Помогнал съм му! Та аз го създадох.

— О!

— Издигнах го от нищо, направо от улицата. Веднага видях, че е хубав младеж, благороден на вид и когато ми каза, че е бил в Оксфорд, разбрах, че ще мога да го използвам добре. Уредих му да влезе в Американския легион и той си извоюва високо положение там. Веднага свърши работа на един мой клиент в Олбъни. Двамата бяхме неразделни във всичко — той вдигна два топчести пръста, — винаги заедно.

Интересно дали това сътрудничество е включвало и аферата с резултатите от междущатските състезания по бейзбол, помислих си аз.

— Сега той е мъртъв — казах след малко аз. — Вие сте били най-добрият му приятел, затова знам, че ще искате да дойдете на погребението му днес следобед.

— Бих желал да дойда.

— Е добре, тогава елате.

Космите в ноздрите му потрепнаха леко и когато поклати глава, очите му се изпълниха със сълзи.

— Не мога — не мога да се забърквам в това — каза той.

— Няма нищо за забъркване. Сега всичко е свършено.

— Когато убият някого, никак не обичам да се забърквам по какъвто и да било начин. Стоя настрана. Когато бях млад, беше друго — ако някой мой приятел умреше по какъвто и да било начин, аз стоях с него до края. Можете да мислите, че е сантиментално, но така си беше — до самия край.

Видях, че поради някаква лична причина той бе твърдо решил да не идва, затова станах.

— Вие били ли сте в колеж? — запита внезапно.

За миг помислих, че ще подхвърли за някакви „делови контакти“, но той само кимна с глава и ми стисна ръката.

— Нека се научим да проявяваме приятелството си към един човек, когато е жив, а не когато е мъртъв — заяви той. — След това правилото ми е да не се меся повече.

Когато напуснах кантората му, небето бе потъмняло и аз се върнах в Уест Ег под ръмящия дъжд. След като се преоблякох, отидох в съседната къща и заварих мистър Гетс да се разхожда развълнуван напред-назад в салона. Гордостта, която изпитваше при мисълта за сина си и неговите богатства, постоянно се увеличаваше и сега той искаше да ми покаже нещо.

— Джими ми изпрати тази снимка. — Той извади портфейла си с треперещи пръсти. — Погледнете тук.

Беше снимка на къщата, попукана по краищата и изцапана от много пипане. Той ми сочеше ревностно всяка подробност.

— Вижте тук! — И след това търсеше да види възхищение в очите ми. Беше я показвал толкова често, че мисля, сега тя беше по-реална за него от самата къща.

— Джими ми я изпрати. Много хубава снимка. Излязла е много добре.

— Много добре. Напоследък виждали ли сте го?

— Той дойде да ме види преди две години и купи къщата, в която сега живея. Разбира се, ние бяхме съвсем обеднели, когато избяга от дома, но сега виждам, че е имал право. Знаел е, че пред себе си има голямо бъдеще. И откакто му потръгна, беше много щедър към мен.

Просто не му се искаше да прибере снимката; подържа я още една минута пред очите ми. После скри портфейла и извади от джоба си парцалив стар екземпляр от една книга, озаглавена „Хопалонг Касида“.

— Погледнете тук, чел е тази книга като момче. Това говори много.

Той я отвори отзад на корицата и я обърна към мен, за да мога да видя. На последния празен лист беше на писана с печатни букви думата „програма“ и датата 12 септември 1908 г. А отдолу:

— Тази книга ми попадна случайно — каза старият човек. — Това говори много, нали?

— Много говори.

— Джими не можеше да не напредне. Той винаги вземаше такива решения или нещо подобно. Забелязвате ли какво пише тук за развиване на ума му? В това отношение много го биваше. Веднъж ми рече, че ям като шопар, и аз го набих.

На стария човек не му се искаше да затвори книгата и той четеше високо всяка точка, а след това ме поглеждаше жадно. Мисля, че едва ли не очакваше да препиша списъка за свое собствено ползване.

Малко преди три часа лютеранският пастор пристигна от Флъшинг и аз започнах да поглеждам неволно от прозореца за други коли. Същото правеше и бащата на Гетсби. Но времето минаваше; слугите влязоха и застанаха в очакване в салона. Очите му замигаха неспокойно и той заговори разтревожено и несигурно за дъжда. Пасторът погледна няколко пъти часовника си, така че аз го отведох настрана и го помолих да почака половин час. Нямаше обаче никакъв смисъл. Никой не дойде.

Към пет часа процесията ни от три коли стигна в гробищата и спря в ситния дъжд край портата — най-напред една моторна погребална кола, ужасно черна и мокра, сетне мистър Гетс, пасторът и аз в лимузината и накрая четирима или петима слуги и пощенският раздавач от Уест Ег в многоместния автомобил на Гетсби, всички мокри до кости. Когато влязохме през портата в гробищата, чух да спира някаква кола, а после и звука от шляпането на нечии крака подир нас по прогизналата земя. Огледах се наоколо. Беше човекът с очила като очи на бухал, когото бях заварил да се удивлява от книгите на Гетсби в библиотеката една вечер три месеца преди това.

Оттогава не го бях виждал. Не знам как беше разбрал за погребението, нито дори как се казваше. Дъждът се стичаше по дебелите стъкла на очилата му и той ги свали и ги избърса, за да види как отмахват брезентовото покривало от гроба на Гетсби.

Тогава се опитах да помисля за момент за Гетсби, но той вече беше твърде далеч и аз можех само да си спомня без възмущение, че Дейзи не беше изпратила ни вест, ни цвете. Чух смътно някой да промълвява: „Блажени са мъртвите, върху които пада дъждът“, след което човекът с очи на бухал каза „амин“ със смел глас.

Забързахме безредно под дъжда към колите. Човекът с очи на бухал ме заговори до портата.

— Не можах да отида в дома му — забеляза той.

— И никой друг не можа.

— Вие се шегувате! — Той едва ли не подскочи от учудване. — Боже мой! Та те отиваха там със стотици.

Той свали очилата си и ги избърса отново, отвън и отвътре.

— Клетникът — каза.

Един от най-живите ми спомени е завръщането ми по Коледа на Запад — от основното училище, а по-късно от колежа. Онези, които отиваха по-далеч от Чикаго, обикновено се срещаха на старата мрачна гара „Юниън Стейшън“ в шест часа през декемврийската вечер с няколко приятели от Чикаго, вече обзети от весело празнично настроение, за да си вземат набързо сбогом. Спомням си кожените палта на девойките, завръщащи се от пансиона на мис Тази или Онази, бъбренето със замръзнал дъх, махането с ръка на някой стар познат, сверяването на поканите („Ще ходиш ли у семейство Ордуей? Херси? Шулц?“) и дългите зелени билети, стиснати здраво в облечените ни в ръкавици ръце. И най-после по коловоза край портата потъмнелите жълти вагони от линията Чикаго, Милуоки и Сейнт Пол, весели като самата Клаеда.

Когато влакът потегляше в зимната нощ и снегът, нашият сняг, се откриваше пред погледа ни и трепкаше по прозорците, а бледите светлини на малките гарички на Уисконсин пробягваха покрай нас, пронизваща буйна свежест изведнъж проникваше във въздуха. Ние го поемахме на дълбоки глътки, когато се връщахме от вечеря през студените коридори, и в продължение на един чудноват час бивахме изпълнени с неизразимо чувство за абсолютната ни тъждественост с този край, след което отново се стопявахме неразличими в него.

Това е моят Среден запад — не житото или прериите, нито затънтените градчета на шведските заселници, а вълнуващите завръщания у дома с влаковете на младостта, уличните лампи, звънците на шейните в заскрежения мрак и сенките на венците от бодлива зеленика, които осветените прозорци хвърлят на снега. Аз съм частица от всичко това, малко тъжен от спомена за тези дълги зими, малко самодоволен от факта, че съм израсъл в къщата Карауей в град, където от десетилетия жилищата все още носят името на семейството, което приютяват. Виждам сега, че това е повествование за Запада — та нали Том и Гетсби, Дейзи, Джордън и аз бяхме все западняци и може би сме притежавали някой общ недостатък, който неизвестно защо ни е направил неприспособими към живота на Изток.

Дори когато Изтокът най-много ме е вълнувал, дори когато най-остро съм съзнавал превъзходството му над заспалите, разпрострени нашироко, раздути градове отвъд Охайо, с техните мъчителни провинциални условности, които не щадяха никого освен децата и съвсем старите — дори и тогава аз виждах в него нещо изопачено. Особено Уест Ег все още се явява в по-фантастичните ми сънища. Виждам го като нощна сцена, нарисувана от Ел Греко; сто къщи едновременно обикновени и гротескни, свили се под сърдито, ниско надвиснало небе и безжизнена луна. На предния план четирима мрачни мъже в официално облекло крачат по тротоара с носилка, на която лежи пияна жена в бяла вечерна рокля. По провесената й отстрани ръка студено проблясват скъпоценности. Мъжете, сериозни, влизат в една къща — погрешната къща. Но никой не знае името на Жената и никой не се интересува.

След смъртта на Гетсби Изтокът ми се явяваше в такива мрачни краски, в образ тъй изкривен, че това, което виждаха очите ми, не можеше да го поправи. Затова, когато синият дим на сухи листа започна да се носи във въздуха и вятърът да сковава проснатите на въжето мокри дрехи, аз реших да се върна у дома.

Имаше едно нещо, което трябваше да свърша, преди да си тръгна — нещо трудно и неприятно, с което може би беше по-добре да не се заемам. Но аз исках да оставя нещата в ред, а не просто да разчитам на услужливото и безразлично море да отнесе оставената от мен смет. Срещнах се с Джордън Бейкър и заговорих надълго и нашироко за онова, което ни се беше случило, и за онова, което беше станало с мен след това. Тя се бе отпуснала в една голямо кресло и слушаше съвсем неподвижна.

Беше в костюм за голф и си спомням, че ми изглеждаше като хубава илюстрация, с малко закачливо вдигната брадичка, косата й с цвят на есенен лист, лицето със същата отсянка на кафяво като ръкавицата без пръсти на коляното й. Когато свърших, тя ми каза без коментарии, че се е сгодила. Усъмних се в това, макар да имаше няколко души, за които би могла да се омъжи само с едно кимване на главата, обаче дадох вид на изненадан. Само за миг се запитах дали не правя грешка, но после отново премислих набързо всичко и станах да се сбогувам.

— Все пак ти наистина ме заряза — рече внезапно Джордън. — Заряза ме по телефона. Сега не давам пет пари за теб, но тогава това беше нещо ново за мен и известна време се чувствах малко замаяна.

Ръкувахме се.

— О, и спомняш ли си — добави тя — един наш разговор за каране на кола?

— Не, не съвсем.

— Ти каза, че един лош шофьор е в безопасност само докато не срещне друг лош шофьор, нали? Точно това ми се случи — срещнах друг лош шофьор. Искам да кажа, че постъпих невнимателно, като допуснах да си създам такава грешна представа за теб. Смятах, че ти си един доста честен, откровен човек. Мислех, че това е тайната ти гордост.

— Аз съм трийсетгодишен — рекох аз. — Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтеност.

Тя не отговори. Ядосан, наполовина влюбен в нея и изпълнен с горчиво съжаление, аз си тръгнах.

Един следобед късно през октомври видях Том Бюканан. Той вървеше пред мене по Пето Авеню с бодрата си, войнствена походка, с ръце, малко отдалечени от тялото, сякаш да отблъсне всяко посегателство, като главата му се движеше рязко насам-натам, нагаждайки се към неспокойните му очи. Точно когато се позабавих, за да не го настигна, той се спря и загледа смръщено витрините на един бижутериен магазин. Изведнъж ме видя и се върна назад, протегнал ръка.

— Какво се е случило, Ник? Имаш ли нещо против да се ръкуваш с мене?

— Да. Ти знаеш какво мисля за тебе.

— Ти си луд, Ник — каза той бързо. — Съвсем си полудял. Просто не знам какво става с теб.

— Том — запитах го аз, — какво каза на Уилсън онзи следобед?

Той ме погледна втренчено, без да каже ни дума, и аз разбрах, че съм отгатнал правилно какво се беше случило през онези губещи се часове. Понечих да си тръгна, но той направи една крачка подир мен и ме сграбчи за ръката.

— Казах му истината — рече Том. — Той дойде на вратата, докато се готвехме да заминаваме, и когато поръчах да му кажат, че не сме вкъщи, той се опита да се качи насила горе. Беше достатъчно луд да ме убие, ако не му бях казал чия е била колата. През всичкото време, докато беше в къщата, ръката му стискаше револвера в джоба. — Тук той спря предизвикателно. — Какво от това… ако съм му… казал? Неизбежно беше на онзи да се случи нещо лошо. Той хвърляше прах в твоите очи, както и в Дейзините, обаче беше опасен човек. Прегазил Мъртъл, както ти би прегазил куче, и дори не спрял колата.

Не можех да му съобщя простото обстоятелство, че това не е вярно, затова замълчах.

— А ако мислиш, че не страдах и аз… виж какво, когато отидох да предам апартамента и видях онази проклета кутия с кучешки бисквити на бюфета, аз седнах и се разплаках като дете. Бога ми, ужасно беше…

Не можех да му простя, нито да го обичам, но видях, че онова, което беше направил, за него беше напълно оправдано. Във всичко станало имаше голяма небрежност и обърканост. Те бяха небрежни хора, Том и Дейзи — смазваха неща и живи създания и след това се оттегляха в богатството си или в голямата си небрежност, или изобщо в онова, което ги държеше заедно, и оставяха други да разчистват бъркотията, която те бяха направили.

Ръкувах се с него; беше глупаво да не го направя, защото внезапно почувствах, че сякаш говоря с дете. После той влезе в бижутерийния магазин и купи перлена огърлица — или може би само копчета за ръкавели, — отървал се завинаги от моята провинциална придирчивост.

Къщата на Гетсби беше все още празна, когато си тръгнах — тревата на моравата му беше израсла толкова високо, колкото и моята. Един от шофьорите на таксита в селцето не можеше да не закара някого край входа, без да спре за минутка и да посочи къщата; може би той беше закарал Дейзи и Гетсби в Ист Ег през нощта на катастрофата и си беше съчинил своя собствена история за станалото. Аз не исках да я чуя и го избягнах, когато слязох от влака.

Прекарвах съботните вечери в Ню Йорк, защото така живо си спомнях онези пъстри, ослепителни негови празненства, че все още чувах как музиката и смехът се носят леко и безспирно из градината му, как колите сноват нагоре-надолу по алеята. Една вечер там чух истинска кола и видях фаровете й да спират пред стъпалата на входа. Но не отидох да разузная. Може би това беше някой последен гостенин, който се е бил запилял някъде накрай света и не е знаел, че празненството е свършило.

Последната вечер, когато куфарът ми беше готов и колата ми беше продадена на бакалина, аз отидох и още веднъж хвърлих поглед на онова нелепо, огромно, зловещо подобие на къща. Върху белите стъпала ясно изпъкваше на лунната светлина една мръсна дума, написана от някое момче с парче тухла. Аз я изтрих, като търках силно с подметката на обувката. После се запътих надолу към морския бряг и се отпуснах на пясъка.

Повечето от големите крайбрежни заведения сега бяха затворени и не се виждаха почти никакви светлини освен неясното движещо се сияние на някакъв ферибот отвъд пролива. Когато луната се издигна по-високо, незначителните къщи започнаха да се стопяват, докато постепенно погледът ми долови стария остров, разцъфтял някога тук пред очите на холандските моряци — свежата зелена гръд на новия свят. Изчезналите му дървета, дърветата, които бяха направили място за къщата на Гетсби, някога бяха помагали с шепота си да се роди последната и най-голяма от всички човешки мечти; за едни бегъл магичен миг човек трябва да е стоял задъхан при вида на този континент, погълнат от естетичен унес, който той нито е разбирал, нито е желаел, изправен за последен път в историята пред нещо съизмеримо със способността му да се удивлява.

И докато седях там, в съзерцание на стария непознат сеят, аз си мислех за удивлението на Гетсби, когато за първи път е зърнал зелената светлина в края на Дейзиния док. Дълъг път е трябвало да измине до тази синкава морава и мечтата му трябва да е изглеждала така близка, че би било невъзможно да не я досегне. Той не е знаел, че тя вече е била зад него, някъде далеч в неясната шир отвъд града, където тъмните полета на републиката се точат в нощния мрак.

Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…

Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.