Великий Гетсби

ГЛАВА VIII

Не можах да заспя цяла нощ; имаше мъгла, воят на сигналната сирена непрекъснато се носеше над пролива и аз се мятах полуболен между гротескната действителност и кошмарни, страшни сънища. Преди разсъмване чух едно такси да се движи по алеята на Гетсби и веднага скочих от леглото и започнах да се обличам — чувствах, че имам да му кажа нещо, да го предупредя за нещо, а сутринта щеше да бъде твърде късно.

Като прекосих моравата му, видях, че предната врата беше все още отворена и той се бе облегнал на една маса във вестибюла, натежал от отчаяние или съненост.

— Нищо не стана — каза натъжено той. — Чаках и към четири часа тя дойде до прозореца и постоя там една минута, а после изгаси лампата.

Къщата му никога не беше ми изглеждала толкова огромна, колкото тази нощ, когато тършувахме в големите стаи за цигари. Разтваряхме дълги завеси и опипвахме неизброими метри тъмни стени, за да открием електрическите ключове — веднъж се сгромолясах върху клавишите на едно призрачно пиано. Навред имаше необяснимо количество прах и въздухът в стаите беше застоял, сякаш не са били проветрявани много дни. Намерих кутията на една непозната маса с две стари, изсъхнали цигари вътре. Разтворихме широко френските прозорци на гостната и седнахме да пушим в тъмнината.

— Трябва да се махнете оттук — казах аз. — Много е вероятно да открият колата ви.

— Да си отида сега, приятелю?

— Вървете за една седмица в Атлантик Сити или в Монреал.

Той не искаше и да помисли за такова нещо. Не можел в никакъв случай да изостави Дейзи, преди да узнае какво възнамерява да прави. Беше се вкопчил в някаква последна надежда и не ми даваше сърце да го откъсна от нея.

Именно тази нощ той разказа странната история на ранната си младост с Дан Коуди — разказа ми я, защото „Джей Гетсби“ се беше счупил като стъкло в твърдата омраза на Том и дългата, тайна, фантастична драма вече беше изиграна. Мисля, че сега би признал всичко, без да крие каквото и да било, но той искаше да говори за Дейзи.

Тя била първото „добро“ момиче, което някога бал срещал. При различни случаи, които не ми разкри, той бил влизал в допир с такива хора, но между тях и него винаги имало невидима мрежа от бодлива тел. За него Дейзи била вълнуващо желана. Отивал в нейната къща отначало с други офицери от Кемп Тейлър, после самичък. Тя го удивлявала — никога по-рано не бил виждал такава къща. Но онова, което й придавало особено очарование, било обстоятелството, че в нея живее Дейзи; за нея тя била нещо толкова обикновено, колкото за него палатката в лагера. Къщата била наситена с тайнственост, загатвала за спални на горния етаж, по-красиви и прохладни от другите спални; за коридори, изпълнени с буйно и радостно оживление; и за романтични истории, който още не са плесенясали и не са скътани в благоуханните треви на спомените, а носят свежия полъх на настоящето и ухаят на блестящи нови автомобили и на танцови вечери, чиито цветя още не са увехнали. Вълнувало го и това, че много мъже вече били обичали Дейзи — то увеличавало стойността й в неговите очи. Той усещал присъствието им из цялата къща, насищащо въздуха с аромата и ехото на все още трептящи чувства.

Но той знаел, че се намира в къщата на Дейзи по някаква огромна случайност. Колкото и обещаващо можело да е бъдещето му като Джей Гетсби, в тогавашния момент той бил беден млад човек без минало и всеки миг униформата, която прикривала този факт, можела да се смъкне от плещите му. Затова използвал времето си докрай. Вземал каквото можел да получи, жадно и безскрупулно — по-нататък взел и Дейзи в една тиха октомврийска нощ, взел я, защото нямал никакво право да докосне дори ръката й.

Той може и да се е презирал, защото я взел с измама. Не искам да кажа, че си е приписвал несъществуващи милиони, но умишлено е вдъхвал на Дейзи чувство на сигурност; оставил я да вярва, че е човек от съвсем същия обществен слой като нейния — че е напълно способен да се грижи за нея. Всъщност нямал такива възможности — нямал зад себе си уютна семейна среда и бил изложен на опасността да бъде запокитен къде ли не из света по каприза на едно безлично правителство.

Но той не се презирал и нещата не взели насоката, която си представял. Възнамерявал може би да получи каквото може и да си върви — но сега открил, че се е обвързал в служба на един идеал. Знаел, че Дейзи е нещо изключително, но не проумявал точно колко изключително можело да бъде едно „добро“ момиче. Тя изчезнала в своята богата къща, в своя богат, пълен живот, като не оставила на Гетсби нищо. Чувствал се оженен за нея, и толкова.

Когато се срещнали отново, два дни по-късно, Гетсби бил този, който се задъхвал от очакване и се чувствал някак си излъган. Верандата й блестяла от купения лукс на отразена светлина; плетената скамейка проскърцала луксозно, когато тя се извърнала към него и той целунал странната й, прелестна уста. Тя била настинала и това правело гласа й по-дрезгав и по-чаровен от всякога и Гетсби бил завладян от младостта и тайнствеността, които богатството скътва и запазва, от свежестта на многото дрехи и на самата Дейзи, бляскаща като сребро, застрахована от опасности и горда — далеч от суровата борба на бедните.

— Не мога да ви опиша с каква изненада открих, че я обичам, приятелю. За известно време дори се надявах, че ще ме изостави, но тя не го направи, защото и тя беше влюбена в мен. Мислеше, че знам много, защото знаех различни неща от нея… Ето в такова състояние бях откъснат от амбициите си, с всяка минута все по-влюбен, и изведнъж нищо вече не ме интересуваше. Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можех да са чувствам по-добре, когато и разказвам за намеренията си?

Последния следобед, преди да замине за чужбина, той седял с Дейзи в обятията си, дълго и мълчаливо. Бил студен есенен ден, в стаята горял огън и бузите й пламтели. От време на време тя се раздвижвала и той помествал малко ръката си. Веднъж целунал бляскавата й коса. Следобедът ги укротил за малко, сякаш за да остави у тях дълбок спомен за дългата раздяла, която им носел утрешният ден. В едномесечната си любов те никога не били по-близки и връзката им никога не била по-здрава, отколкото когато тя допирала леко устни до рамото му или когато той докосвал нежно крайчеца на пръстите й, сякаш била заспала.

Във войната се проявил изключително много. Преди да отиде на фронта, бил капитан, а след битките при Аргона получил майорски чин и командване на дивизионните картечни части. След примирието положил луди усилия да се върне в отечеството си, но някакво усложнение или недоразумение го изпратило в Оксфорд. Обзела го тревога — в писмата на Дейзи се долавяло нервно отчаяние. Не виждала защо не може да си дойде. Чувствала натиска на външния свят и искала да го види, да усети присъствието му до себе си и да и бъде вдъхната увереност, че все пак постъпва правилно.

Защото Дейзи била млада и изкуственият й свят ухаел на орхидеи, бил изпълнен с приятен, весел снобизъм и с оркестри, които определяли шлагера на годината, вливайки тъгата и съблазънта на живота в нови мелодии. Цяла нощ саксофоните ридаели, изтръгвайки безнадеждно звуците на „Бийл Стрийт Блус“, докато стотина чифта златни и сребърни пантофки се тътрели по блещукащата прах. В сивия час на следобедния чай винаги имало стаи, в които непрестанно туптяла тази сладостна треска, и тук-там се мяркали нови лица, довеяни като листа на роза под тъжните звуци на корните.

Дейзи отново попаднала във водовъртежа на този сумрачен свят; изведнъж тя пак взела да се среща с пет-шест мъже в един ден и да заспива призори, а украсената с мъниста вечерна рокля се търкаляла сред умиращи орхидеи край леглото й. И през всичкото време нещо в нея викало да вземе решение. Искала животът й да се оформи веднага, незабавно — и решението трябвало да дойде под влиянието на някаква намираща се наблизо сила — любов, пари, безспорна практическа изгода. Тази сила придобила форма по средата на пролетта с пристигането на Том Бюканан. Личността му и положението му излъчвали някаква здрава сила и Дейзи се почувствала поласкана. Гетсби получил писмото, докато все още бил в Оксфорд.

На Лонг Айланд се беше зазорило, когато ние продължихме да отваряме останалите прозорци долу, и къщата се изпълваше със сивкава, златиста светлина. Сянката на едно дърво се очертаваше рязко на росната трева и призрачни птици започваха да пеят между синкавите листа. Във въздуха имаше бавно, приятно движение, което трудно можеше да се нарече вятър, но обещаваше приятно прохладен ден.

— Мисля, че тя никога не го е обичала. — Гетсби се извърна от един прозорец и ме погледна предизвикателно. — Спомнете си, приятелю, че днес следобед тя беше много възбудена. Той й каза всички тези неща по начин, който я изплаши — излезе така, като че ли аз съм някакъв евтин мошеник. И затова тя просто не знаеше какво говори.

Той седна мрачно.

— Разбира се, тя може да го е обичала за малко, когато са се оженили — но дори и тогава е обичала повече мен, разбирате ли?

Внезапно той направи една странна забележка.

— Както и да е, било е нещо съвсем лично.

Как трябваше да се разбере това? Можеше само да се подозира, че придава на връзките си с Дейзи неизмерима дълбочина.

Гетсби се завърнал от Франция, когато Том и Дейзи били все още на сватбено пътешествие, и тласкан от непреодолим порив, той предприел едно нещастно пътуване до Луивил с последните пари от офицерската си заплата. Останал там една седмица, като обикалял улиците, където техните стъпки са отеквали заедно в оная ноемврийска нощ, и посещавал забутаните кътчета, където по-рано отивали с бялата й кола. Също както къщата на Дейзи винаги му изглеждала по-тайнствена и по-весела от другите къщи, така и представата му за самия град била наистина с меланхолична красота, макар че тя вече го била напуснала.

Заминал си със съзнанието, че ако я е търсил по-настойчиво, може би е щял да я намери, че я е изоставил. В дневния влак — сега той бил съвсем без пари, било горещо. Отишъл на откритата част на вагона, седнал на един сгъваем стол и гарата се отдалечила, а пред погледа му се занизали гърбовете на непознати сгради. Влакът навлязъл сред покритите с пролетна растителност поляни, където един жълт трамвай се надбягвал за минута с влака и в него имало хора, които може някога да са видели бледото й чаровно лице по някоя случайна улица.

Пътят извил и сега се отдалечавал от слънцето, което, потъвайки зад хоризонта, сякаш давало благословията си на изчезващия град, където тя е поела първия си дъх. Той прострял в отчаяние ръка, като че за да грабне само шепа въздух, да запази частица от мястото, което тя със своето присъствие направила прелестно за него. Но сега всичко се движело прекалено бързо за замъглените му очи и той знаел, че е загубил завинаги тази част от мястото — най-свежата, и най-хубавата.

Когато свършихме закуската и излязохме на верандата, беше девет часът. През нощта беше настъпила голяма промяна във времето и сега във въздуха се носеше есенният полъх. Градинарят, последният от бившите слуги на Гетсби, дойде в подножието на стълбата.

— Днес ще източа басейна, мистър Гетсби. Скоро ще започнат да падат листа и тогава винаги стават неприятности с тръбите.

— Не прави това днес — отвърна Гетсби. Той ме погледна с някакво извинение в очите. — Знаете ли, приятелю, че цяло лято не съм използвал нито веднъж басейна?

Погледнах часовника си и се изправих.

— До влака ми остават дванайсет минути.

Не исках да отивам в града. Не бях в състояние да свърша никаква свястна работа, но имаше и още нещо — не исках да оставя Гетсби. Пропуснах този влак и после още един, преди да се реша да тръгна.

— Ще ви се обадя — казах най-после аз.

— Добре, приятелю.

— Ще ви се обадя по обяд.

Слязохме бавно по стълбите.

— Предполагам, че и Дейзи ще се обади. — Той ме погледна напрегнато, сякаш се надяваше да потвърдя това.

— Предполагам.

— И тъй, довиждане.

Ръкувахме се и аз си тръгнах. Точно преди да стигна живия плет, аз си спомних нещо и се извърнах.

— Те са пропаднали хора — извиках през моравата аз. — Вие струвате колкото всичките тези негодници, взети заедно.

Винаги съм бил доволен, че му го казах. Това беше единственият комплимент, който някога съм му правил, защото аз не го одобрявах от начало до край. Първо той кимна учтиво, а после лицето му светна от лъчезарна и многозначителна усмивка, като че ли през всичкото време ние съучастнически сме споделяли едно и също мнение по въпроса. Пищният му циркаджийски розов костюм се открояваше като ярко петно на фона на белите стъпала и аз си спомних вечерта, когато преди три месеца за първи път отидох в имението му. Моравата и алеята тогава бяха претъпкани с лицата на онези, които гадаеха за неговата поквара — и той бе стоял на тези стъпала, скрил нетленния си блян, докато им махаше за сбогом.

Благодарих му за гостоприемството. Ние винаги му благодаряхме за това — аз и другите.

— Довиждане — извиках аз. — Закуската ми беше много приятна, Гетсби.

В бюрото в града аз се опитах да попълня един безкраен списък с курсовете на акциите, а после заспах на моя въртящ се стол. Точно преди обяд телефонът ме събуди и аз се стреснах, а по челото ми избиха капки пот. Беше Джордън Бейкър; тя често ми се обажда по това време, тъй като несигурността в програмата й ме затрудняваше да я намеря по друг начин — постоянно сновеше между хотели, клубове и частни къщи. Обикновено гласът й идваше по жицата свеж и прохладен, сякаш снопче трева, откъснато заедно с пръстта, влиташе през прозореца на канцеларията от зелено игрище за голф, но тази сутрин той звучеше сух и дрезгав.

— Напуснах къщата на Дейзи — каза тя. — Сега съм в Хамстед, а следобед отивам в Саутхамптън.

Навярно е било тактично да напусне къщата на Дейзи, но тази постъпка ме раздразни, а следващата й забележка ме настрои сурово.

— Ти не беше добър към мен снощи.

— Какво значение можеше да има това тогава?

За минутка настъпи мълчание и после:

— Все пак искам да те видя.

— Аз също.

— Тогава да не отивам в Саутхамптън, а да дойда следобед в града.

— Не — не този следобед.

— Много добре.

— Днес следобед е невъзможно. Различни…

Разговаряхме така известно време и изведнъж млъквахме. Не знам кой пръв прекъсна връзката с остро тракване на телефона, но знам, че ми беше все едно. Този ден аз не бих могъл да разговарям с нея на чаша чай дори ако това означаваше никога вече да не разговарям с нея.

Няколко минути по-късно се обадих в къщата на Гетсби, но линията беше заета. Опитах четири пъти, най-после една раздразнена телефонистка ми каза, че държат линията отворена за междуградски разговор с Детройт. Като извадих разписанието на влаковете, аз заградих с кръгче влака в три и петдесет минути. Тогава се облегнах назад в стола и се опитах да мисля. Беше точно обяд.

Когато същата сутрин минах с влака край купищата пепел, умишлено отидох на другата страна на вагона. Предположих, че наоколо ще има тълпа любопитни, малки момчета ще търсят тъмни петна в прахта и някой бъбривко ще разправя отново и отново какво се беше случило, докато започне всичко да става все по-малко и по-малко реално дори и за самия него и той вече няма да може да разказва, а трагичната съдба на Мъртъл Уилсън щеше да бъде забравена. Сега искам да се върна малко и да разкажа какво е станало в гаража, след като ние си отидохме предишната вечер.

Трудно било да намерят сестра й Катрин. Тази вечер тя навярно била нарушила правилото си да не пие, защото, когато пристигнала, била затъпяла от алкохол и не могла да разбере, че линейката вече била отишла във Флъшинг. Когато я убедили в това, тя веднага припаднала, сякаш то именно било непоносимото в цялата история. Някакъв човек, милостив или любопитен, я взел в колата си и я откарал по следите на тялото на сестра й.

Дълго след полунощ тълпи хора се трупали пред гаража — едни си отивали, други идвали, а Джордж Уилсън се люлеел напред-назад на кушетката вътре. Вратата на канцеларията останала открехната и всеки, който влизал в гаража, поглеждал вътре, тласкан от непреодолимо любопитство. Най-после някой казал, че това е срамно, и затворил вратата. Михаелис и няколко друга мъже били при него; отначало четири или пет души, след това двама или трима. По-късно Михаелис трябвало да помоли последния непознат да почака там още петнайсет минути, а той се върнал в собственото си заведение и направил една кана кафе. След това останал сам с Уилсън до зори.

Към три часа Уилсън престанал да бръщолеви несвързано — той се поуспокоил и започнал да говори за жълтата кола. Заявил, че има начин да открие на кого принадлежи жълтата кола, и тогава изтърсил, че преди около два месеца жена му се върнала от града със синини по лицето и с подут нос.

Но когато се чул да казва това, той потрепнал и започнал отново да вика „О, боже мой!“, със стенещия си глас. Михаелис направил напразен опит да го разсее.

— Откога си женен, Джордж? Хайде, опитай се да стоиш спокоен една минута и да отговориш на въпроса ми. Откога си женен?

— От дванайсет години.

— Имали ли сте някога деца? Хайде, Джордж, стой спокойно — зададох ти въпрос. Имали ли сте някога деца?

Твърдите кафяви бръмбари постоянно се удряли в мъжделивата лампа и винаги когато Михаелис чуел някоя кола да се носи навън по пътя, тя му прозвучавала като колата, която профучала, без да спре, няколко часа преди това. Не искал да влезе в гаража, защото работната маса била изцапана там, където било лежало тялото, затова се въртял притеснено из канцеларията — преди да съмне, знаел всеки предмет в нея — и от време на време сядал край Уилсън, като се мъчел да го успокоява.

— Нямаш ли черква, в която да ходиш понякога, Джордж? Дори и ако отдавна не си бил там? Не мога ли да се обадя в черквата и да повикам някой свещеник да дойде да ти поговори, а?

— Не ходя в никаква черква.

— Трябва да имаш черква, Джордж, за ей такива моменти. Сигурно някога си ходил на черква. Не се ли ожени в черква? Чуй, Джордж, чуй ме: не си ли се женил в черква?

— Това беше отдавна.

Усилието да отговаря нарушило ритъма на люлеенето му — за миг той замълчал. После изморените му очи пак загледали полумногозначително, полуучудено.

— Погледни там в чекмеджето — рекъл той, сочейки писалището.

— Кое чекмедже?

— Онова чекмедже там.

Михаелис отворил чекмеджето, което било най-близо до ръката му. В него нямало нищо освен един малък, скъп кучешки нашийник, кожен, със сребърен шнур. Явно било, че е нов.

— Това? — запитал той, като го вдигнал нагоре. Уилсън погледнал втренчено и кимнал.

— Намерих го вчера следобед. Тя се опита да ми обясни за него, но аз си знаех, че работата не е чиста.

— Искаш да кажеш, че жена ти го е купила?

— Тя го държеше увит в тънка хартия на бюрото си.

Михаелис не видял в това нищо странно и посочил на Уилсън десетина причини, поради които жена му може да е купила нашийника. Но било ясно, че Уилсън бил чул някои от тези същите причини и по-рано от Мъртъл, защото отново почнал да повтаря шепнешком: „О, боже!“ Няколко от обясненията на утешителя му увиснали във въздуха.

— След това той я уби — казал Уилсън. Устата му внезапно се отворила.

— Кой?

— Имам начин да го открия.

— Ти си болезнено чувствителен, Джордж — казал приятелят му. — Преживя голямо напрежение и просто не знаеш какво говориш. По-добре се опитай да поседиш спокоен до сутринта.

— Той я уби.

— Това беше злополука, Джордж.

Уилсън поклатил глава. Очите му се присвили и от леко отворената му уста се отронило едва чуто възклицание на човек, който знае каква е работата.

— Знам — отсякъл той. — Аз съм от доверчивите хора и не мисля зло никому, но когато кажа, че знам нещо, значи го знам. Това е дело на човека от онази кола. Тя изтича да говори с него, но той не искаше да спре.

Михаелис също бил видял това, но не му придал особено значение. Смятал, че мисис Уилсън бяга от мъжа си, а не че се опитва да спре точно определена кола.

— Как е могла да бъде такава?

— Такава си бе тя, прикрита — казал Уилсън, сякаш това давало отговор на въпроса. — Аххх…

Той отново започнал да се люлее, а Михаелис стоял прав, усуквайки нашийника в ръка.

— Може би имаш никой приятел, на когото да телефонирам, Джордж.

Това било празна надежда — бил почти сигурен, че Уилсън няма никакъв приятел; всичките му чувства не били достатъчни дори за жена му. Малко по-късно Михаелис се зарадвал, когато забелязал промяната в стаята, нещо синкаво през прозореца, и разбрал, че зората не е далеч. Към пет часа просветнало достатъчно, за да угаси лампата.

Изцъклените очи на Уилсън се насочили към купищата пепел, над които малки сиви облачета с най-фантастични форми се реели тук-там, подухвани от лекия утринен вятър.

— Аз й говорих — измърморил той след дълго мълчание. — Казах й, че мен може да излъже, но не и господ! Заведох я до прозореца — той станал с усилие и отишъл до задния прозорец, като навел лице и го притиснал в него — и й рекох: „Господ знае какво си правила, всичко, каквото си правила. Мен можеш да излъжеш, но не и господ!“

Застанал зад него, Михаелис се сепнал, като видял, че той гледа към очите на доктор Г. Дж. Екълбърг, които току-що се били появили, бледи и огромни, от чезнещия нощен мрак.

— Господ вижда всичко — повторил Уилсън.

— Това е реклама — уверил го Михаелис. Нещо го накарало да се извърне от прозореца и да погледне отново към стаята. Но Уилсън стоял там дълго, с лице до стъклото на прозореца, и кимал в утринния здрач.

Към шест часа Михаелис бил вече изморен и с благодарност чул шума от спирането на някаква кола вън. Тя принадлежала на един от хората от предишната вечер, който бил обещал да се върне. Михаелис приготвил закуска за трима, която той и другият изяли заедно. Сега Уилсън бил по-спокоен и Михаелис си отишъл у дома да спи. Когато се събудил, четири часа по-късно, и се върнал бързо в гаража, Уилсън бил излязъл.

Когато по-късно проследили пътя му — той ходил все пеш, — разбрали, че отишъл до Порт Рузвелт, после до Гадс Хил, където си купил сандвич, който не изял, и чаша кафе. Трябва да е бил изморен и да е ходил бавно, защото стигнал в Гадс Хил по обяд. Дотук не било трудно да се разбере през кои часове къде е бил, намерили се момчета, които били видели един човек „да се държи някак като луд“, и хора с коли, в които той се взирал чудновато, вървейки отстрани на пътя. После в продължение на три часа следите му се губели. От онова, което бил казал на Михаелис, че „имал начин да го намери“, в полицията заключили, че трябва да е прекарал това време в ходене от гараж на гараж да разпитва за жълтата кола. От друга страна, никакъв собственик на гараж не се явил да каже, че го е виждал, така че той може би е имал по-сигурен начин да открие онова, което искал. Към два и половина бил в Уест Ег, където запитал за къщата на Гетсби. Значи, по това време името на Гетсби му е било известно.

В два часа Гетсби си сложил банския костюм и казал на иконома, ако някой го търси по телефона, да му обадят в басейна. Отбил се в гаража за един гумен дюшек, с който се забавлявали гостите му през лятото, и шофьорът му помогнал да го напомпа. После наредил в никакъв случай да не изкарват откритата кола — това било странно — защото десният калник се нуждаел от поправка.

Гетсби взел дюшека на рамо и тръгнал към басейна. По едно време се спрял да намести товара си по-удобно и шофьорът го попитал дали има нужда от помощ, но той поклатил глава и след малко изчезнал сред пожълтяващите дървета.

Никакво съобщение не дошло по телефона, но икономът минал без следобедната си дрямка и чакал до четири часа — дълго след като вече не е имало на кого да го предаде, ако дойде. Имам чувството, че и самият Гетсби не е вярвал то да дойде и може би вече не го е интересувало. Ако е така, той сигурно е почувствал, че е изгубил стария приветлив свят, че е платил висока цена за това, че твърде дълго е живял с една-единствена мечта. Сигурно е погледнал към едно непознато небе през вдъхващи страх листа и е потръпнал, като е разбрал колко жалка може да бъде една роза и колко жестоко може слънцето да обгаря едва поникналата трева. Видял е един нов свят, материален, без да е реален, в който нещастни призраци се опиват от празни мечти и скитат безцелно… като онази пепелявосива фигура, която се носи към него измежду безформените дървета.

Шофьорът — той беше един от хората на Улфсхайм — чул изстрелите и после можа да каже само, че те не му направили особено впечатление. От гарата отидох направо в къщата на Гетсби и това, че се втурнах обезпокоен нагоре по предните стъпала, беше първото нещо, което вдъхна тревога на хората там. Но тогава те са знаели, твърдо съм уверен в това. Почти без да кажем думица, четирима от нас — шофьорът, икономът, градинарят и аз, забързахме към басейна. Леко, едва забележимо движение разклащаше водата; свежата струя от единия край си проправяше път към отводната тръба на другия. Натовареният дюшек се движеше напосоки из басейна, образувайки малки вълни. Слабият ветрец, който едва набръчкваше повърхността, беше достатъчен да смути случайния му път със случайния му товар. Докосването на сноп листа го завъртваше леко, а във водата оставаше тъничък червен кръг.

След като тръгнахме с Гетсби към къщата, градинарят видя малко настрани в тревата тялото на Уилсън — последната изкупителна жертва.