Вещиците: Талтош

Дванайсет

Никога преди Марклин не беше виждал къщата, обзета от подобен смут. Това бе шанс за него да изпита лицемерието си до крайна степен. Никой не го забеляза, докато минаваше по коридора. Шумът под извитите дървени тавани бе оглушителен. Но все пак този смут бе благословия. Като че никой не се интересуваше от един послушник и неговата реакция, какво прави или къде отива. Дори не го бяха събудили, за да му кажат какво се е случило. Той се натъкна на всичко това, когато сам отвори вратата си и откри неколцина членове на ордена да „патрулират“ по коридора. Двамата с Томи не можаха да си разменят и две думи.

Но сега Томи бе вече на „Риджънт парк“, премахваше подслушвателната линия. Всички физически доказателства за фалшивите факсове бяха унищожени.

А къде беше Стюарт? Не беше в библиотеката, нито в салоните, не беше и в параклиса да се моли за любимия си Аарън, нито в заседателната зала. Никъде го нямаше.

Стюарт не можеше да се пречупи под подобно напрежение! А ако беше отишъл при Теса… Но не, не можеше да е избягал. Стюарт отново бе с тях. Той бе техният лидер, бяха тримата срещу целия свят.

Големият часовник в коридора удари единайсет, лицето на бронзовата луна се усмихваше над декоративните цифри. Трите камбанки едва се чуха сред шума в къщата. Кога ли щяха да започнат официалните обсъждания?

Дали щеше да посмее да иде в стаята на Стюарт? Нямаше ли да е нормално? Стюарт беше негов настойник в ордена. Не беше ли напълно естествено да иде при него сега? Ами ако Стюарт бе изпаднал в паника, обзет от съмнения? Ами ако се обърнеше против него, както на Уайриол Хил? А сега и Томи не беше до него, за да му помогне.

Нещо се беше случило току-що. Чуваше шум откъм заседателната зала. Той направи няколко стъпки към северната врата. Членовете на съвета тъкмо заемаха местата си около огромната дъбова маса. Стюарт също беше там, гледаше право към него — приличаше на хищна птица с малките си кръгли сини очи, със строгите, почти духовнически дрехи.

Боже господи, Стюарт стоеше до празния стол на директора. Държеше облегалката на стола. Всички гледаха към него. Той бе избран начело! Разбира се.

Марклин вдигна ръка да прикрие неблагоразумната си и неизбежна усмивка. Покашля се леко. Просто перфектно, че се бяха сдобили с подобна власт. Все пак можеха да изберат Елвера или Джоан Крос. Можеше да е и Уитфийлд. Но не, беше Стюарт! Великолепно! Най-старият приятел на Аарън.

— Елате вътре всички, моля, седнете — каза Стюарт. Беше много нервен. — Трябва да ми простите — каза той, като се насили да се усмихне любезно, което със сигурност не бе необходимо и дори неуместно. Мили боже, той няма да се справи с това! — Още не съм се възстановил от шока. Но, както знаете, бях определен да поема контрола. Чакахме досега, за да се свържем със Старшите.

— Те със сигурност са дали своя отговор, Стюарт — каза Елвера. Обградена от приятели, тя бе звездата цяла сутрин — свидетел на убийството на Антон Маркус и единствената, която бе разговаряла с мистериозния мъж, проникнал в сградата и задавал странни въпроси на всички, а после хладнокръвно и методично удушил Маркус.

— Още няма отговор, Елвера — каза търпеливо Стюарт. — Седнете, моля. Време е съветът да започне.

Най-сетне стаята утихна. Около огромната маса се бяха събрали все любопитни лица. Дора Феърчайлд плачеше, както и Манфийлд Котър. Плачеха и други членове, които Марклин дори не познаваше. Всички бяха приятели на Аарън Лайтнър, или по-скоро негови почитатели.

Никой тук не бе познавал наистина Маркус. Смъртта му ужаси всички, разбира се, но никой не тъгуваше за него.

— Стюарт, получихме ли отговор от семейство Мейфеър? — попита някой. — Имаме ли повече информация за случилото се с Аарън?

— Търпение, моля ви. Ще оповестя информацията още щом я получа. Засега знаем само, че тук се е случило нещо ужасно. Проникнали са престъпници. Вероятно има пропуски в сигурността. Не знаем дали тези две събития са свързани.

— Стюарт — извика Елвера. — Този мъж ме попита дали знам, че Аарън е мъртъв! Влезе в стаята ми и започна да говори за Аарън!

— Разбира се, че са свързани — намеси се Джоан Крос. Тя беше в инвалидна количка от година. Изглеждаше ужасно крехка, дори късата й бяла коса бе оредяла, но гласът й звучеше нетърпеливо и категорично както винаги. — Стюарт, първият ни приоритет е да открием самоличността на убиеца. От властите ни казаха, че пръстовите му отпечатъци не са в системата. Но ние знаем, че този мъж може да е дошъл от семейство Мейфеър, а те не са наясно с това.

— Да… изглежда всичко е свързано — заекна Стюарт. — Но нямаме никакви други следи. Това искам да кажа. — Внезапно вдлъбнатите му очи се втренчиха в Марклин, който седеше почти в другия край на масата и го гледаше спокойно.

— Господа, казвам ви истината — каза Стюарт, като откъсна поглед от него и огледа останалите. — Аз съм напълно неспособен да заема мястото на Антон. Мисля… мисля, че трябва да предам скиптъра на Джоан, ако нямате нищо против. Не мога да продължа!

Стюарт, как можа! Марклин се взираше в масата, в опит да прикрие разочарованието си, както преди малко се опитваше да скрие триумфалната си усмивка. „Та ти си на руля, а не можеш да се справиш, помисли си той. Отстъпваш точно когато трябва да възпрепятстваш всичко, което ще ускори нещата. Ти си глупак.“

— Нямам избор! — каза високо Стюарт, сякаш говореше само на ученика си. — Господа, аз съм твърде… твърде разстроен от смъртта на Аарън, за да съм ви от полза.

Интересно заявление, мъдро, помисли си Марклин. Стюарт винаги ги бе учил, че ако имаш някаква тайна, която искаш да прикриеш от медиуми, трябва да измислиш нещо близо до истината.

Стюарт се изправи — отстъпваше стола си на Джоан Крос. От всички страни се чуха одобрителни възгласи. Дори Елвера кимаше в знак на съгласие. Младият Крофорд, един от учениците на Джоан, подкара количката й към мястото начело на масата. Стюарт отстъпи назад, близо до стената. Той се канеше да се измъкне!

Не и без мен, помисли си Марклин, но как да излезе сега? Стюарт нямаше да се измъкне от него, нямаше да избяга, за да иде на тайното местенце, където държеше Теса. Не, това нямаше да се случи.

Отново настъпи суматоха. Един от по-старите мъже настояваше, че при такава крайна ситуация може би ще трябва Старшите да разкрият самоличността си. Някой друг му каза да замълчи и никога да не споменава нещо такова.

Стюарт си бе отишъл! Марклин бързо стана и забърза към северната врата. Виждаше Стюарт пред себе си, май бе тръгнал към кабинета на директора. Не му извика. Имаше двама по-млади членове със Стюарт — Анслинг и Пери, които работеха като секретари. Те бяха заплаха за операцията от самото начало, въпреки че нито един от двамата не беше достатъчно умен да осъзнае какво точно се случва.

Внезапно тримата изчезнаха зад двойните врати. Марклин стоеше сам в празния коридор.

От заседателната стая се чу удар на чукче или нещо подобно. Марклин се втренчи във вратите. Под какъв претекст да влезе вътре? Да им предложи помощта си, съболезнованията си? Всички знаеха колко е предан на Стюарт. Господи, какво би направил при нормални обстоятелства, ако не беше… Не мисли за това, дори не смей да го формулираш ясно в ума си, не тук, не и зад тези стени.

Той погледна часовника си. Какво правеха вътре? Ако Стюарт бе отстъпил поста, защо все пак влизаше в този кабинет? Вероятно тъкмо идваше факс от Старшите. Томи бе имал време да премахне подслушването. Или вероятно сам бе написал факса.

Не можа да издържи повече. Тръгна напред, почука по вратите и ги отвори, без да чуе покана.

Двамата млади мъже бяха сами в кабинета. Пери седеше зад бюрото на Маркус и говореше по телефона, а Анслинг кръжеше около него, като очевидно се опитваше да чуе разговора. Факсът мълчеше. Вратите към спалнята на Антон бяха затворени.

— Къде е Стюарт? — попита Марклин направо, макар че двамата му направиха жест да мълчи.

— Къде си сега, Юри? — попита Пери в слушалката.

Юри!

— Не бива да си тук — каза Анслинг на Марклин. — Всички трябва да са в заседателната зала!

— Да, да… — говореше Пери, явно успокояваше човека от другата страна на линията.

— Къде е Стюарт? — настоя Марклин.

— Не мога да ти кажа.

— Ще ми кажете! — извика Марклин.

— Юри Стефано е на телефона — каза Анслинг, явно неуверен доколко е съобразно да казва това. Гледаше ту към Пери, ту към Марклин. — Стюарт отиде да се срещне с него. Той му каза да иде сам.

— Къде? Как излезе?

— Ами по личното стълбище на директора, предполагам — отвърна Анслинг. — Откъде да знам?

— Млъкнете и двамата! — извика Пери. — О, господи, той затвори! — Затръшна слушалката. — Марклин, махай се оттук.

— Не ми говори с този тон, идиот такъв — изкрещя Марклин. — Стюарт е мой учител. Къде е това стълбище?

Мина покрай тях, без да обръща внимание на възмутените им възгласи. Прекоси спалнята и тогава видя отвор в стената — маскирана врата, която бе открехната само на няколко сантиметра. Блъсна я и видя стълбището! Мамка му!

— Къде ще се срещне с Юри? — изкрещя той на Анслинг, който току-що бе връхлетял в стаята.

— Махай се от прохода — каза Пери. — Махай се веднага от спалнята. Нямаш работа в спалнята на директора.

— Какво ти става, Марклин! — попита Анслинг. — Сега не ни трябва никакво неподчинение. Връщай се в заседателната зала.

— Попитах те нещо. Искам да знам къде е учителят ми.

— Не ни каза и ако беше млъкнал, може би щях да разбера от Юри Стефано.

Марклин се взираше гневно в двамата ядосани и уплашени млади мъже. „Идиоти, идиоти. Надявам се да обвинят и вашите хленчещи събратя за всичко. Надявам се да ви отлъчат.“ Той се обърна и тръгна по скритото стълбище.

Дългият проход завиваше, преди да свърши пред малка врата. Тя се отваряше директно към паркинга, както Марклин очакваше. Дори не я бе забелязвал преди! Имаше толкова много врати. Няколко плочки водеха през ливадата към гаража.

Хукна напред, но знаеше, че е безполезно. Когато стигна до колите, пазачът стана.

— Помолиха всички да стоят вътре, докато не свърши срещата, сър.

— Стюарт Гордън служебна кола ли взе?

— Не, сър, неговата собствена. Но заповяда никой да не излиза без изрично разрешение.

— Сигурен съм! — рече Марклин яростно. Тръгна право към собствения си ролс-ройс и тръшна вратата пред пазача, който го последва. Излетя на скорост от гаража. На магистралата веднага ускори. Но Стюарт бе далече напред. Та той дори не знаеше дали е тръгнал по магистралата — дали се е запътил към Теса, или към Юри.

— Томи, имам нужда от теб — извика Марклин. Посегна към телефона в колата и набра с палец номера на „Риджънт парк“.

Никой не отговори.

Томи може би бе откачил всички линии. О, защо не бяха се сетили да си уговорят среща в Лондон? Със сигурност Томи бе осъзнал тази грешка. Със сигурност щеше да го чака там.

Стресна го клаксон. Той затвори телефона и започна да следи пътя. Натисна газта и задмина камиона отпред.