Четири

Моргата беше малка и мръсна. Състоеше се от няколко помещения с облицовани с бели плочки стени и под, ръждясали отточни тръби и разнебитени метални маси.

„Това е възможно само в Ню Орлиънс, помисли си тя. Само тук биха позволили на едно тринайсетгодишно дете да пристъпи до трупа, да го види и да се разплаче.“

— Излез навън, Мона — каза тя. — Остави ме да огледам Аарън.

Краката й трепереха, а ръцете — още повече. Беше досущ като в стария виц: седиш си целият разтреперан и разкривен и някой те пита: „Какво работите?“, а ти отговаряш: „Аз съм мо-мо-мо-зъчен хирург!“.

Тя се опита да се успокои и вдигна кървавия чаршаф. Колата не бе премазала лицето; това бе Аарън.

Не беше тук мястото да му поднесе почитанията си, да си припомни невероятната му вежливост и напразните опити да й помогне. Един образ обаче се разгоря достатъчно ярко, за да заличи мръсотията, вонята и ужасния вид на останките на някогашната достойна личност.

Аарън Лайтнър на погребението на майка й; Аарън Лайтнър я хваща за ръката и й помага да мине през тълпата от непознати роднини, за да се приближи до ковчега на майка си. Аарън знаеше, че тя иска да направи точно това — да погледне красиво гримираното и парфюмирано тяло на Деидре Мейфеър.

Този труп обаче не бе гримиран. Мъртвецът лежеше пред нея напълно безразличен към света; бялата му коса блестеше както винаги — символ на мъдрост и едновременно с това на неукротима жизненост. Светлите му очи бяха отворени и напълно мъртви. Устата му бе отпусната в своята позната и сърдечна форма — остатък от живот, изживян с изумително малко горчивина, гняв и черен хумор.

Тя положи ръка на челото му и наклони леко глава на една страна, после на другата. Реши, че смъртта е настъпила поне преди два часа.

Гръдният кош беше раздробен. Кръвта се бе просмукала в ризата и сакото. Без съмнение дробовете бяха отказали мигновено, а сърцето бе разкъсано.

Тя докосна нежно устните му, раздели ги като любовница, която се кани да го целуне. Очите й бяха влажни, тъгата й внезапно стана така дълбока, че отново усети миризмата от погребението на Деидре — всепоглъщащият аромат на бели цветя. Устата му беше пълна с кръв.

Погледна и очите му, които обаче не я погледнаха в отговор. Наведе се още по-ниско. Да, смъртта бе настъпила мигновено. Сърцето бе спряло, не бе от мозъка. Тя леко затвори клепачите му и задържа пръстите си върху тях.

Кой ли щеше да направи аутопсията както трябва тук? Та виж само петната по стените. Миризмата от каналите.

Тя свали още малко чаршафа и го отхвърли настрани, непохватно или нетърпеливо, не бе сигурна. Десният крак беше раздробен. Очевидно долната част бе откъсната и после прибрана във вълнения крачол. Дясната му ръка имаше само три пръста. Другите два бяха брутално отрязани. Нима някой колекционираше пръсти?

Чу се някакво стържене. Идваше младият китаец, полицаят. Краката му жвакаха противно в мръсотията по пода.

— Добре ли сте, докторе?

— Да — отвърна тя. — Почти приключвам. — Мина от другата страна на масата. Положи ръка на главата на Аарън, на врата му, и постоя така мълчалива, замислена, заслушана.

Беше убит от кола, жестоко, брутално. Ако бе страдал, то по нищо не личеше. Ако се бе борил за живота си, никога нямаше да разберат. Беатрис го бе видяла да се опитва да избегне колата, или поне така си мислеше. Мери Джейн каза, че той понечил да се отмести, но просто не могъл да избегне удара.

Накрая се отдръпна. Трябваше да си измие ръцете, но къде? Отиде до мивката и завъртя допотопното кранче. Водата се стече по пръстите й. Спря водата и прибра ръце в джобовете на памучното си палто. Мина покрай полицая и се върна в малкото преддверие, където бяха отделенията с непотърсените трупове.

Майкъл я чакаше там с цигара в ръка и отворена яка. Изглеждаше съсипан от мъка и от усилията да успокоява другите.

— Искаш ли да го видиш? — попита тя. Гърлото още я болеше, но това нямаше значение. — Лицето му не е смазано. Не поглеждай надолу.

— Не, не искам — отвърна той. — Никога не съм преживявал подобно нещо. Щом казваш, че е мъртъв и някаква кола го е смазала, какво друго има да знам. Не искам да го виждам.

— Разбирам.

— Гади ми се от миризмата. На Мона също.

— Навремето бях свикнала с нея — каза Роуан.

Той се приближи до нея, хвана я за врата с голямата си загрубяла ръка и я целуна непохватно, съвсем различно от нежните извинителни целувки, с които я бе обсипвал през седмиците на мълчание. Целият потрепери и тя отвори устни, отвърна на целувката му и го прегърна, или поне се опита.

— Трябва да изляза оттук — каза той.

Тя се отдръпна на крачка и погледна към другата стая — към кървавата купчина. Полицаят бе завил отново трупа, вероятно от уважение, или пък съгласно процедурите.

Майкъл се взираше в хладилните отделения на отсрещната стена. Телата в тях излъчваха отвратителна миризма. Тя също погледна натам. Едното отделение бе частично отворено, вероятно защото не можеше да се затвори напълно. В него имаше две тела — една кестенява глава лежеше с лицето нагоре, а върху нея имаше нечий друг разлагащ се розов крак. По лицето имаше зелена плесен. Но не тя бе най-ужасното; най-ужасното беше, че два трупа бяха натъпкани в едно отделение. Непотърсени мъртъвци, притиснати интимно като любовници.

— Ох, не мога… — рече Майкъл.

— Знам, хайде — отвърна тя.

Когато се качиха в колата, Мона вече бе спряла да плаче. Седеше и се взираше през прозореца, потънала в мисли, без да чува и без да вижда нищо. От време на време се обръщаше и поглеждаше към Роуан. Тя срещаше погледа й и чувстваше силата и топлината му. През тези три седмици бе слушала как това дете излива сърцето си — потоп от поезия, която често бе единственото, което достигаше до нея в полусънното й, почти сомнамбулистично състояние. И Роуан бе обикнала Мона дълбоко.

Наследница, онази, която щеше да роди дете и да получи завещанието. Дете с утроба и страст на жена. Дете, което бе държало Майкъл в прегръдките си и в своята жизненост и невинност изобщо не се бе уплашило за разбитото му сърце или че той може да умре в мига на върховната страст. Но той не бе умрял. Бе се отървал от инвалидността си и се бе подготвил за завръщането на жена си! А сега вината лежеше върху плещите на Мона, отровна вина, която тя трябваше да преглъща на огромни дози.

Никой не проговори, докато колата се движеше.

Роуан седна до Майкъл и се сви; бореше се със съня, с желанието да потъне обратно в потока от мисли, който я заливаше. Мисли, като онези, които я бяха заливали със седмици, мисли, през които думите и делата се разбиваха така бавно, че не достигаха до нея. Чуваше гласовете на другите като приглушени от водопад.

Знаеше какво трябва да стори. Това щеше да е още един ужасен удар за Майкъл.

Откриха къщата пълна с народ. Навсякъде имаше охрана. Това не бе изненада за никого. Пък и Роуан нямаше нужда от обяснения. Никой не знаеше кой е наел убиеца на Лайтнър.

Силия бе дошла и бе поела грижата за Беа, оставила я бе да се „наплаче“ в стаята на Аарън на втория етаж. Райън Мейфеър беше на поста си, винаги готов за съда или църквата със своя костюм и вратовръзка, винаги наясно какво трябва да бъде направено.

Всички гледаха Роуан, разбира се. Беше виждала тези лица до леглото си. Беше ги виждала да минават пред нея по време на дългите часове в градината.

Чувстваше се неудобно в роклята, която Мона й бе помогнала да избере, защото не помнеше да я е виждала преди. Но това нямаше чак такова значение. Беше адски гладна, а вече бяха подредили обичайния асортимент на масата в кухнята.

Майкъл напълни една чиния за нея, преди останалите да успеят да й предложат. Тя седна начело на масата и започна да яде, гледаше ги как вървят насам-натам на малки групички. Изпи жадно чаша ледена вода. Явно искаха да я оставят сама, дали от уважение, или от безпомощност. Какво да й кажат? Та нали повечето от тях знаеха съвсем малка част от случилото се. Никога нямаше да разберат нейното „отвличане“, както го наричаха, пленничеството й и мъките, които й бяха причинени. Бяха добри хора. Искрено се тревожеха за нея, но сега не можеха да сторят нищо друго, освен да я оставят на мира.

Мона седеше до нея. Наведе се и я целуна по бузата, направи го много бавно, както винаги, за да може Роуан да я спре, ако пожелае. Но Роуан не го направи. Напротив, тя хвана Мона за китката, придърпа я към себе си и я целуна в отговор. Обожаваше детската й кожа и за миг през ума й прелетя мисълта как ли се е наслаждавал Майкъл на тази кожа.

— Ще се качвам да си лягам — каза Мона. — Ще бъда там, ако имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб — отвърна Роуан, но така тихо, че Майкъл вероятно не я чу. Той беше вдясно от нея и опустошаваше чиния с храна и кутийка студена бира.

— Да, добре — каза Мона. — Само ще легна, няма да спя. — На лицето й бяха изписани ужас, умора, тъга и пак ужас.

— Сега имаме нужда една от друга — рече Роуан, но възможно най-тихо. Очите на детето бяха приковани в нея.

Мона кимна, после излезе, без дори да помаха на Майкъл за довиждане.

„Да, неудобството на вината“, помисли си Роуан.

Внезапно някой в предната стая се засмя. Като че ли каквото и да ставаше, Мейфеър винаги се смееха. Когато тя умираше на горния етаж и Майкъл плачеше до леглото й, в тази къща пак имаше хора, които се смееха. Спомняше си, че бе мислила за това — че чува плач и смях, приемаше ги някак отделно, без раздразнение, без да отвърне. Истината е, че смехът винаги звучи по-съвършено от риданието. Смехът се носи с някакъв яростен порив и притежава естествена мелодия. Риданието често е трудно, задавено, потиснато или пък примесено с унижение.

Майкъл приключи с печеното, ориза и соса. Допи си бирата. Някой веднага сложи друга до чинията му, той я взе и на мига я изпи до половината.

— Това добре ли е за сърцето ти? — прошепна тя, но той не отговори.

Тя погледна чинията си. Също бе изяла порцията си. Абсолютна лакомия. Ориз и сос. Нюорлиънска храна. Изведнъж й хрумна да му каже, че за нея е било голямо удоволствие през тези няколко седмици той да й носи храната. Но каква полза да му го казва?

Любовта му към нея бе също такова чудо като всичко останало, което й се бе случило, като всичко, което се бе случвало на всеки в тази къща. Роуан имаше чувството, че е пуснала корени тук, че е свързана с това място както с никое друго, дори със „Сладката Кристин“, докато смело минаваше през Голдън Гейт. Чувстваше някаква непоклатима увереност, че тук е нейният дом и че винаги ще бъде така. Сега, докато се взираше в чинията си, тя си спомни деня, в който с Майкъл обикаляха къщата, когато отвориха бюфета и откриха стария китайски порцелан и среброто.

И все пак всичко това можеше да изчезне, да бъде заличено от света, от горещия дъх на ада. Какво й бе казала преди няколко часа нейната нова приятелка Мона Мейфеър? „Роуан, още нищо не е свършило.“

Не, не е свършило. А Аарън? Дали изобщо се бяха обадили в метрополията, за да съобщят на старите му приятели за случилото се, или щеше да бъде погребан тук от новите си приятели и новите си роднини?

Лампите над камината блеснаха ярко. Навън обаче още не бе мръкнало. През клоните на лавровишната се виждаше небето — приказно пурпурно. Стенописите озаряваха с успокояващите си багри сумрачната стая, а във величествените дъбове, които можеха да те успокоят така, както нито едно човешко същество, запяха цикади. Топлата пролет нахлу в стаята през отворените прозорци. Отворени бяха и прозорците на салона, вероятно и тези от другата страна — към неизползвания вече басейн, и онези към градината гробище, където лежеше тялото на единственото й дете.

Майкъл изпи остатъка от втората си бира и смачка кутийката както винаги. После я постави внимателно на масата, сякаш масивната тежка мебел изискваше подобно уважение. Още не поглеждаше към Роуан. Взираше се навън към клоните на лавровишната, които брулеха колоните на портика и стъклата на горните прозорци. Може би гледаше пурпурното небе. Може би слушаше хора на скорците, които в този час се спускаха на големи ята, за да погълнат цикадите. Това бе танц на смъртта — цикадите се щураха от дърво на дърво, а птиците криволичеха из нощното небе. Танц на смъртта, в който един вид изяждаше друг.

— Да, всичко се свежда до това, скъпа моя — бе казала в деня на пробуждането си, нощницата й бе покрита с кал, ръцете й — също. Стоеше боса до току-що изкопания гроб. — Това е всичко, Емалет. Всичко е въпрос на оцеляване, дъще.

Част от нея искаше да се върне при гробовете в градината, при желязната масичка под дървото, при страховития танц на крилатите създания високо в небето, които караха ярката виолетова нощ да ехти от техните спорадични и красиви песни. Част от нея обаче не смееше да го стори. Ако отидеше там и седнеше до масата, може би щеше да отвори очи и да види, че нощта си е отишла, а после още една… И тогава сигурно щеше да трябва да се случи нещо толкова грозно и ужасно като смъртта на Аарън, за да я върне към действителността. Някой пак да й каже: „Събуди се, те се нуждаят от теб. Ти знаеш какво трябва да се направи“. Дали самият Аарън се бе появил за част от секундата, безплътен и благ, за да прошепне това в ухото й? Не, не бе нищо толкова лично или пък така ясно.

Тя погледна към съпруга си. Той се бе отпуснал в стола, мачкаше безпомощната кутия от бира и я превръщаше в нещо кръгло и почти плоско. Очите му все още не се откъсваха от прозорците.

За нея той бе едновременно страховит и неописуемо привлекателен. А ужасната, срамна истина бе, че огорчението и страданията го бяха направили дори още по-привлекателен; бяха го патинирали великолепно. Вече не изглеждаше невинен, така несъответстващ на мъжа, който се криеше в него. Не, вътрешността се бе просмукала през хубавата кожа и го бе променила напълно. Беше придала някаква свирепост на лицето му, както и множество меки и вечно менящи се полусенки.

Печални цветове. Той веднъж й бе споменал нещо за печалните цветове в онова блажено време в началото, преди да разберат, че детето им ще бъде чудовище. Беше й казал, че когато във Викторианската епоха са боядисвали къщите, те са използвали „печални“ цветове. По някакъв начин са потъмнявали цветовете; „печални“ означаваше мрачни, приглушени, комплексни. Викторианските къщи из цяла Америка били боядисвани така. И това му харесваше — кафеникавочервеното, сиво-зеленото и металносивото. За пепелявия сумрак обаче трябваше да се измисли някакво друго име, за наситенозеления мрак също, за сенките, които витаеха около виолетовата къща с нейните ярки капаци на прозорците.

Сега тя си мислеше дали той е печален. Това ли се бе случило с него? Или пък трябва да се намери друга дума за този по-мрачен и все пак някак по-дързък поглед в очите му, за начина, по който лицето му се бе отпуснало леко, и все пак нито за момент не изглеждаше злобно или грозно.

Той я погледна и очите му я озариха със светлината си. Тъгата и усмивката се сляха.

Направи го отново, помисли си тя, когато той погледна встрани. Погледни ме пак така. Нека видя очите ти — големи, сини и зашеметяващи. Нима бе нормално да има такива очи?

Тя посегна към наболата му брада. Плъзна пръсти по врата му и докосна нежната черна коса и новите, по-груби сиви косми. После зарови ръка в къдриците му.

Той се втренчи пред себе си, сякаш беше шокиран, сетне много плахо извърна очи, без да завърта глава, и я погледна.

Тя отдръпна ръката си, стана и той се изправи до нея.

Ръката му почти пулсираше, когато хвана нейната. Когато отдръпна стола назад, за да й направи път, тя нарочно се отърка в тялото му.

Тръгнаха тихо нагоре по стълбите.

Спалнята беше такава, каквато винаги е била — много ведра и доста топла. Леглото бе оправено, но завивката бе запретната, за да може тя да легне, когато пожелае.

Тя затвори и заключи вратата. Той вече сваляше сакото си. Тя разкопча блузата си, съблече я и я пусна на пода.

— Ами операцията — рече той. — Мислех, че…

— Не, вече съм здрава. Искам да го направя.

Той тръгна към нея и я целуна по бузата, като леко извърна главата й. Тя почувства парещата грапавина на брадата му, загрубелите му ръце, които дърпаха малко силно косата й, за да наведе главата й назад. Тя посегна и дръпна ризата му.

— Свали я — прошепна.

Разкопча полата си и тя веднага се свлече в краката й. Толкова беше отслабнала. Но не я беше грижа за това, не искаше дори да се поглежда. Искаше да гледа него. Той вече беше гол и твърд. Тя посегна към черните косми по гърдите му и ощипа зърната му.

— О, заболя ме — прошепна той. Привлече я към себе си и допря гърдите й към своите. Тя смъкна ръка между краката му и установи, че е готов.

Придърпа го към себе си, изпълзя по леглото, отпусна се на хладния памучен чаршаф и почувства как тежестта му се отпуска лека-полека отгоре й. Господи, тези едри кости щяха да я смажат отново, тези гърди ще натежат върху нейните, ароматът на сладка плът и стар парфюм, този натиск, тази прекрасна грубост.

— Направи го, направи го бързо — каза тя. — Ще забавим втория път. Хайде, изпълни ме!

Той нямаше нужда от подкана.

— Хайде, давай! — прошепна тя през зъби.

Членът му влезе в нея и размерът му я шокира, заболя я. Болката обаче беше прекрасна, изкусителна, съвършена. Тя притисна члена му доколкото можа, мускулите й още бяха слаби, боляха я и не я слушаха — изтормозеното й тяло я предаваше.

Но това нямаше значение. Той я заблъска силно и тя свърши, без да извика или дори да въздъхне. Не можеше да мисли, цялата зачервена, с разперени ръце. После се стегна около него колкото можа, до болка, и той продължи с тласъците, докато не свърши с мощни спазми, които като че я откъснаха от него. Свлече се в прегръдките й, целият потен, близък, обичан, отчаяно обичан. Майкъл.

Извъртя се до нея. Нямаше да може да го повтори твърде скоро. Това бе нормално. Лицето му бе потно, косата лепнеше по челото му. Тя лежеше неподвижна, отвита, загледана в бавното движение на вентилатора на тавана.

Да, въртеше се твърде бавно. Хипнотично. Спокойно, рече тя на тялото си, на слабините си, на утробата си. В полусън отново преживя страха от миговете в прегръдките на Лашър, и осъзна, че го желае. Този жесток, похотлив бог. Да можеше и да изглежда такъв, но той беше мъж, брутален мъж с огромно и любящо сърце. Той бе така божествено груб, така божествено жесток, така ослепителен.

Майкъл стана от леглото. Беше сигурна, че е заспал, макар да знаеше, че тя няма да може.

Той обаче стана и се облече. Извади чисти дрехи от дрешника в банята. Беше с гръб към нея и когато се обърна, светлината от банята озаряваше лицето му.

— Защо го направи? — попита той. — Защо замина с него? — Думите му излязоха като рев от гърлото.

— Шшшт! — Тя седна и притисна пръст към устните си. — Недей, че всички ще дойдат. Мрази ме, щом искаш…

— Да те мразя ли? Господи, как можа да го кажеш? Всеки божи ден ти повтарях, че те обичам! — Той тръгна към леглото и стисна здраво таблата. Изглеждаше невероятно красив в гнева си. — Как можа да ме изоставиш така? — прошепна той. — Как?

Отиде до нея и внезапно я сграбчи за голите ръце. Пръстите му се впиха в плътта й.

— Не, недей! — изпищя тя, като направи опит да потисне гласа си. Знаеше колко грозно звучи, колко е изпълнен със страх. — Не ме удряй, предупреждавам те. Той го правеше постоянно, постоянно. Ще те убия, ако ме удариш!

Тя се отскубна от него и се обърна настрани, изпълзя по леглото и тръгна към банята, където студеният мрамор по пода изгори краката й.

Да го убие! Боже, ако не се спре, ако не успее да се въздържи, наистина ще го убие със силата на ума си. Ще убие Майкъл!

Колко пъти се бе опитвала да убие така Лашър, да изстреля към него цялата си омраза, да го убие, да го убие, а той само се смееше. Е, този мъж обаче щеше да умре, ако запратеше невидимия си гняв към него. Щеше да умре както останалите, които бе убила — да, защото това бяха гнусни, истински убийства. Те бяха съсипали живота й, те я бяха довели в тази къща.

Завладя я ужас. В стаята беше съвсем тихо. Тя се обърна бавно и погледна през вратата. Той седеше на леглото и я гледаше.

— Трябва да се страхувам от теб, но не се страхувам — каза Майкъл. — Страхувам се само от едно — че ти не ме обичаш.

— О, но аз те обичам — каза тя. — Винаги съм те обичала. Винаги.

Раменете му увиснаха за миг, но само за миг, после той се извърна настрани. Болеше го, но никога вече нямаше да е така уязвим, никога. Никога вече нямаше да излъчва такава чиста нежност.

„А аз ще те нараня отново“, помисли си тя.

Прииска й се да иде при него, да поговорят, да го прегърне отново. Да поговорят като в първия ден, когато се събуди и погреба собствената си дъщеря — единствената дъщеря, която щеше да има — под дъба. Искаше й се отново да му открие огромната си любов, безрезервно, изцяло, без никакъв страх.

Но това сега й изглеждаше така невъзможно, както й бе невъзможно да проговори след онзи ден.

Вдигна ръце и ги прокара грубо през косата си. После посегна към кранчетата на душа почти механично.

Щом водата рукна, тя отново можеше да мисли трезво. Шумът бе приятен, а топлината прелестна.

Имаше невероятно много дрехи и не можеше да избере. Изобилието в гардеробите бе направо объркващо. Накрая откри старите си меки вълнени панталони от Сан Франциско и ги обу, облече и един свободен и тежък на вид памучен пуловер.

Пролетната нощ бе доста хладна. Пък и беше приятно да облече отново дрехите, които бе обичала. Кой ли бе купил всички останали красиви неща?

Среса косата си и затвори очи. Помисли си: „На път си да го изгубиш, и то с основание, ако не поговориш с него сега, ако не му обясниш, ако не се пребориш с инстинктивния си страх от думите, ако не отидеш при него“.

Остави четката. Той стоеше на прага. Така и не бе затворила вратата на банята. Погледна го — беше спокоен и това й донесе огромно облекчение. За малко да заплаче. Но това щеше да е крайно егоистично.

— Обичам те, Майкъл — рече тя. — Мога да изкрещя това от покрива. Никога не съм преставала да те обичам. Всичко стана заради суетата и високомерието ми; а мълчанието ми, мълчанието ми беше неуспешен опит да излекувам душата си, да я укрепя или може би просто необходимост да се откъснеш от всичко, каквото душата изпитва, сякаш е някакъв жив егоистичен организъм. — Той я слушаше напрегнато, леко смръщен, лицето му бе спокойно, но вече не така невинно както преди. Очите му бяха огромни и блестящи, но твърди и премрежени от мъка.

— Не знам как мога да те наранявам точно сега, Роуан — каза той. — Не знам, наистина.

— Майкъл…

— Не, остави ме да довърша. Знам какво ти се е случило. Знам какво е направил той. И не мога да повярвам, че те обвинявам, че ти се ядосвам, че те наранявам така. Не знам как мога да го правя!

— Недей, Майкъл, недей или ще ме разплачеш.

— Роуан, аз го убих — рече той шепнешком, както повечето хора говорят за смъртта. — Убих го и все пак това не е достатъчно! Аз… аз…

— Не, не казвай нищо повече. Прости ми, Майкъл, прости ми заради себе си и заради мен. Прости ми. — Тя се наведе напред и го целуна. Остави го без дъх нарочно, за да не може да говори. И този път, когато той я прегърна, тя усети старата нежност, старата сгряваща топлина, огромната сладост, която я караше да се чувства защитена, както когато правиха любов за първи път.

Сигурно имаше нещо по-хубаво от това да потъне в прегръдките му сега, от това да бъде близо до него. Сигурно имаше, но тя не можеше да си представи какво е — със сигурност не беше силата на страстта. Нея също я имаше, за да й се наслаждават отново и отново, но това, което изпитваше сега, не бе познала с никое друго същество на тази земя!

Накрая той се отдръпна, събра ръцете й в своите, целуна ги и я озари с момчешката си усмивка — една от онези усмивки, които тя смяташе, че няма да види отново. После примигна и каза с пресекващ глас:

— Ти наистина още ме обичаш, нали, скъпа?

— Да — отвърна тя. — Явно съм се научила как става и ще ме държи до гроб. Ела с мен навън, под дъба. Искам да постоя при тях за малко. Не знам защо. Ние с теб сме единствените, които знаем, че те са там заедно.

Измъкнаха се през задното стълбище и минаха през кухнята. Охранителят при басейна само им кимна. В двора бе тъмно. Спряха до металната масичка и Роуан се притисна към Майкъл, сякаш за да намери опора. „Да, сега е така, но после ще ме намразиш отново — помисли си тя. — Да, ще ме намразиш.“

Целуна го по косата, по бузата, потърка чело в наболата му брада. Чувстваше дъха му, дълбок и мощен.

„Ще ме намразиш — помисли си отново. — Но кой друг би могъл да открие убийците на Аарън?“

Загрузка...