Вещиците: Талтош

Двайсет и осем

И така, ние си изградихме човешка идентичност. Превърнахме се в древно племе, наречено пикти19. Обяснявахме високия си ръст с това, че идваме от северните страни, където хората растат високи, и искахме да живеем в мир и в разбирателство със съседите си.

Разбира се, наложи се да постигнем всичко това постепенно. Първо тръгна мълвата. В началото имаше един подготвителен период, през който не допускахме чужденци в долината; после разрешавахме на случайни пътници да преминат и от тях получавахме ценно знание. След това излязохме от долината и обявихме, че сме пикти, като предложихме просветеното си приятелство на всички, които срещахме.

След време, въпреки легендите за талтоши, които още се разказваха навсякъде и се възраждаха всеки път, щом някой нещастен талтош биваше заловен от човеците, ние все пак успяхме да осъществим своята хитрост. Нашата сигурност се гарантираше не от крепости и бойници, а от бавната ни интеграция сред човешките същества.

Ние бяхме гордият и изолиран клан от Донелайт, но всички бяха добре дошли в нашите кули. Не говорехме много за своите богове. Не поощрявахме въпроси за личния ни живот или за децата ни.

Живеехме като благородници; подчинявахме се на кодекс на честта и се гордеехме с нашата родина.

Всичко проработи доста добре. Щом отворихме долината за чужденци, до нас достигна много ново знание. Бързо се научихме да шием и тъчем. Тъкането се превърна в истинска мания за и без това склонните към обсебване талтоши. Всички можеха да го правят — и мъже, и жени. Понякога тъчахме с дни и нощи. Не можехме да спрем.

Единственият лек за това бе да се обърнем към някой друг занаят и да се усъвършенстваме в него. Научихме се да обработваме метал и макар че никога не направихме нещо друго, освен няколко монети и върхове на стрели, известно време бяхме полудели и по това.

Научихме се и да пишем. По бреговете на Британия акостираха пътешественици, които не приличаха на недодяланите войни, които разрушиха нашия свят в равнината. Тези хора пишеха върху камък, на плочки и дори на овча кожа, специално обработена от тях, за да се превърне в красив и приятен на допир пергамент.

Писмото по тези камъни, плочи и пергаментови свитъци бе гръцко и латинско! Ние научихме тези езици от нашите слуги, щом осъзнахме за първи път чудната връзка между символ и дума. А по-късно получавахме знания и от пътуващите учени, които се отбиваха в нашата долина.

Всъщност и това се превърна в мания за мнозина от нас, включително и за мен. Ние четяхме и пишехме постоянно, правехме преводи на собствения си език, който е много по-стар от всеки език в Британия. Създадохме свое писмо, наречено огам20, което се превърна в свещено за нас. Можете да го видите по много каменни плочи в Северна Шотландия, само че днес никой не е в състояние да го разчете.

Нашата култура, името, което приехме, изкуството и писмеността ни и до днес са пълна мистерия. Скоро ще разберете причината за това, за изчезването на културата на пиктите.

Сам често се чудя къде изчезнаха всички онези речници, които така старателно попълвах, по които работех с месеци без почивка, освен когато почти припаднал от умора, заспивах за няколко часа или пък отивах да хапна.

Те бяха скрити в подземните къщи, които строихме из цялата долина, нашите скривалища, в случай че хората ни нападнат отново. Там скрихме и много ръкописи на гръцки и латински, които разучавах в началото.

Друг голям капан за нас, който лесно ни завладя, бе математиката. Някои от книгите, които ни попадаха, бяха посветени на теореми по геометрия, които ставаха повод за дълги обсъждания, при които ние разпалено рисувахме триъгълници в пръстта.

С две думи, това бе много вълнуващо време за нас. Нашата хитрост ни даде възможност за ново развитие. И макар че през цялото време наблюдавахме нашите млади и ги учехме, че не бива да се доверяват на новодошлите и да се влюбват в човешките мъже и жени, ние все пак узнахме много за римляните, които бяха нахлули в Британия, и осъзнахме, че те са наказали келтските варвари, от които толкова бяхме пострадали самите ние.

Всъщност тези римляни не вярваха на местните суеверни приказки за талтоши. Те говореха за един огромен цивилизован свят, пълен с велики градове.

Ние обаче се страхувахме от римляните. Те строяха великолепни сгради, каквито никога не бяхме виждали, но бяха далече по-умели във военното дело от останалите. До нас достигаха вести за много техни победи. Всъщност те бяха усъвършенствали изкуството на войната и я превърнаха в още по-унищожителна. Затова ние си стояхме в нашата долина. Нямахме желание да ги срещаме на бойното поле.

Все повече търговци носеха римски книги и пергаментови свитъци и аз жадно четях техните философи, драматурзи, поети, сатирици и оратори.

Разбира се, никой от нас не бе в състояние да схване напълно истинското качество на живота им, неговата атмосфера, ако трябва да употребя съвременната дума. Не разбирахме в цялост тяхната национална душевност и характер. Но се учехме. Вече знаехме, че не всички човеци са варвари. Всъщност точно така римляните наричаха племената, които бяха наводнили Британия от всички страни и които те бяха дошли да подчинят на своята могъща империя.

Римляните, между другото, така и не достигнаха нашата долина, макар че цели двеста години провеждаха военни кампании в Британия. Римлянинът Тацит описва ранния поход на Агрикола, при който той достига Шотландия. През следващия век бе построена стената на Антоний — истинско чудо в очите на варварите, които се опитваха да устоят на Рим. А близо до нея, по протежение на четирийсет и пет мили, минаваше Военният път — огромен път, по който преминаваха не само римски войници, но и търговци, които пренасяха по море всякакви стоки и изумителни творения на други цивилизации.

Накрая самият римски император Септимий Север дойде в Британия, за да подчини скотите, но така и не достигна до нашите крепости.

Римляните останаха дълги години в Британия и се превърнаха в източник за всякакви блага за нашата малка нация.

По времето, когато те се изтеглиха от тези земи и отново ги оставиха във властта на варварите, ние вече не бяхме никому неизвестен народ. Стотици човеци се бяха заселили в нашата долина и ни плащаха васален данък; строяха своите по-малки кули около нашите и ни смятаха за велик, мистериозен, но все пак човешки господарски клан. Невинаги бе лесно да се поддържа това прикритие. Но пък начинът на живот тогава пасваше най-добре на нашата хитрост. И други кланове бяха изградили свои отдалечени крепости. Британия не бе земя на градове, а на малки феодални владения. И въпреки че ръстът ни и нежеланието ни да се женим извън рода бяха странни в очите на човеците, във всяко друго отношение нашият живот не изглеждаше необичаен. Разбира се, разковничето бе никога, никога да не позволяваме на чужденци да видят рождествените ни ритуали. И именно в това малките хора, които от време на време се нуждаеха от подкрепата ни, се превърнаха в наши стражи.

Когато решавахме да създадем кръг сред камъните, на всички по-незначителни кланове в Донелайт беше съобщавано, че семейните ни ритуали могат да се провеждат единствено в пълна тайна и в присъствието на нашите жреци.

С времето станахме по-дръзки и позволихме и на други да участват в ритуала, но единствено в най-външните кръгове. Оттам не можеха да видят какво правят свещениците в центъра на сборището. Никога не видяха самия акт на раждането. Представяха си ритуала като посветен на небето и слънцето, на вятъра, луната и звездите и затова ни нарекоха род на магьосници.

Разбира се, всичко зависеше от мирното съжителство на населяващите долината и хармонията се запази в течение на векове.

С две думи, сред хората ние минавахме за човеци. Другите талтоши също възприеха нашето прикритие, започнаха да се наричат пикти, научиха нашето писмо и следваха стила ни при строежа и декорацията на своите укрепления. Всички талтоши, които искаха да оцелеят, живееха по нашия начин и заблуждаваха човеците.

Единствено дивите талтоши продължиха да обитават горите и излагаха всички ни на опасност. Но дори те научиха огамската писменост и много от символите ни.

Например, ако самотен талтош живееше в гората, той издълбаваше символ на някое дърво, за да извести други талтоши за съществуването си. А тези символи нямаха никакво значение за човешките същества. Ако някой талтош видеше друг в хан, той можеше да се приближи и да му предложи дар, който всъщност представляваше някаква брошка с нашите емблеми.

Добър пример за това е една бронзова брошка с човешко лице, открита векове по-късно от съвременните хора в Съдърланд. Онези, които пишат за нея, така и не проумяват, че това е изображение на млад талтош, който излиза от утроба — главата му е огромна, ръцете му са малки и свити, но готови да се разперят и издължат. Приличат на крила на излязла от какавидата пеперуда.

Символи се дълбаеха и по скалите, близо до входовете на пещерите или на самите свещени камъни. Те изобразяваха чудати животни от нашата изгубена земя, от нашия тропически рай на изобилието. Други имаха тясно индивидуално значение. Рисунките, които ни изобразяваха като свирепи воини, бяха измамни и всъщност целяха да покажат мирните ни срещи с хората, или поне ние така си мислехме.

Всичко това бе наречено изкуство на пиктите и нашето племе се превърна в най-голямата мистерия на Британия.

Какъв бе най-силният ни страх, най-голямата заплаха за нас? Мина достатъчно време, за да престанем да се страхуваме от човешките същества, които всъщност не знаеха нищо за нас. Но малките хора знаеха, а те жадуваха да се кръстосат с нашия вид и въпреки че имаха нужда от закрилата ни, все още ни създаваха неприятности.

Истинската заплаха за нашето мирно съществуване обаче бяха вещиците. Това бяха малцината сред човеците, които можеха да усетят миризмата ни и дори, кой знае защо, бяха способни да се чифтосват с нас или пък самите те бяха наследници на хора, чифтосали се с талтоши. Вещиците — които всъщност бяха голяма рядкост и предаваха дарбата си от майка на дъщеря, от баща на син — пазеха легенди за нашия вид и вярваха, че ако успеят да се съвкупят с някой от нас, ще родят красиви гиганти, които никога няма да умрат. Около тази идея се намножиха и други откачени вярвания — че ако пият кръв на талтош, самите те ще станат безсмъртни, а ако убият талтош с точно определено заклинание, могат да отнемат мощта му.

Най-ужасният аспект на всичко това и всъщност единственото зрънце истина бе, че вещиците често разпознаваха от пръв поглед, че не сме хора.

Ние се опитвахме да ги държим далече от долината. Когато пътувахме извън нея, правехме всичко възможно да избягваме селищата, в които имаше вещици, както и магьосниците, които живееха в горите. Те, разбира се, също имаха причини да се страхуват от нас, защото и ние ги разпознавахме веднага и тъй като бяхме много умни и богати, можехме да им създадем хиляди неприятности.

И все пак бе изключително опасно да сме в близост до вещица. А още по-опасно ставаше, когато се появеше някоя достатъчно умна и амбициозна вещица, решена да открие истински талтош в планините на Шотландия, сред клановете на високите племена.

От време на време се изправяхме пред най-страховитото предизвикателство — мощно заклинание, което можеше да примами талтоши извън убежищата им, да ги плени чрез магия или музика и да ги подчини на желанията на вещицата.

Понякога се говореше за талтоши, за създания, родени от смешения на двата вида, за вещици, за малките хора и техните магии.

И все пак в общи линии ние бяхме в безопасност в нашите крепости.

Долината Донелайт вече беше известна на света и докато другите племена враждуваха помежду си, тя бе оставена на мира. Не защото хората се страхуваха от чудовищата, които я обитаваха, а защото тя бе земя на уважавани благородници.

Това бе велико време на най-прекрасния живот за нас и все пак живот, изграден върху лъжа. Мнозина от младите талтоши не можеха да се примирят с това, напускаха нашия свят и никога не се завръщаха. Понякога талтоши със смесена кръв идваха при нас, без да знаят нито кои са, нито кой ги е създал.

Постепенно след много време се случиха доста нелепи неща. Неколцина от нас дори се ожениха за човешки същества.

Обикновено това се случваше така. Някой от нашите мъже заминаваше на дълго пътуване, срещаше самотна вещица в гората и се влюбваше в нея. Това бе вещица, която можеше да износи неговите деца. Талтошът се влюбваше в нея и тя в него. И ако тя беше някое нещастно бедно създание, се оставяше на неговата милост. Той я водеше в дома си и след време вещицата му раждаше дете, преди да се спомине. Някои от тези хибриди се женеха за други хибриди.

Понякога пък красив женски талтош се влюбваше в човек и се отказваше от всичко заради него. Те живееха с години заедно, преди тя да зачене и да роди хибрид. Това скрепяваше още повече малкото им семейство, защото бащата виждаше приликата между себе си и детето, признаваше го за свое, а то, разбира се, бе талтош.

Ето как във вените на нашия вид започна да се влива все повече човешка кръв. Така и нашата кръв се вля в човешкия клан на Донелайт, който накрая ни надживя.

Нека не говоря за мъката, която често изпитвахме, емоциите, които проявявахме в тайните си ритуали. Нека не се опитвам да опиша дългите разговори и размишленията за смисъла на този свят и защо сме принудени да живеем сред хората. Вие и двамата сега сте изгнаници. Познавате това чувство. А ако Бог е милостив и не сте го познали, то можете да си го представите.

Какво е останало днес от нашата долина?

Къде са безбройните кули, които построихме? Къде са нашите камъни, изпъстрени с чудатите ни знаци и лъкатушни символи? Какво стана с управниците на пиктите от онези времена, талтошите, които се извисяваха така величествено на седлата и изумяваха римляните с изисканите си маниери?

Както знаете, от Донелайт останаха само старомодната странноприемница, разрушеният замък и мащабните разкопки, които малко по малко разкриват огромната катедрала, истории за вещерство, за загадъчни благородници, сполетени от ненавременна смърт, и за странно семейство, което се преселило в Америка и носи в кръвта си зловеща жилка, отговорна за вещерските им дарби и за раждането на чудовищни отрочета. Семейство, сдобило се с всичко това благодарение на Лашър — лукав и отмъстителен дух на създание от нашето племе.

Как са били унищожени пиктите от Донелайт? Защо са изчезнали като талтошите от изгубената земя и талтошите от равнината? Какво се е случило с тях?

Не ни победиха нито бретонците, нито англите, нито скотите. Не бяха и саксите и ирландците, нито пък германските племена, които нахлуха на острова. Те бяха твърде заети да се унищожават взаимно.

Напротив, ние бяхме унищожени от хора, кротки като нас, които се подчиняваха на закони, стриктни като нашите, и на мечти, красиви като нашите. Те следваха единствено своя бог, спасителя, в когото вярваха — Господ Исус Христос. Той бе нашата гибел.

Самият Христос сложи край на петте столетия просперитет. Именно кротките ирландски монаси станаха причина за нашия крах.

Можете ли да се сетите как се случи това?

Можете ли да си представите колко уязвими бяхме ние, които в усамотението на каменните си кули играехме на тъкачи и писари като малки деца. Ние, които по цял ден пеехме, просто защото обичахме да го правим? Ние, които вярвахме в любовта и в Добрия бог и отказвахме да признаем смъртта за свещена?

Какво представлява най-истинното послание на ранните християни — на римските и келтски монаси, които слизаха на нашите брегове, за да проповядват новата религия? Какво е истинното послание дори днес на онези култове, които отново се обединяват около образа на Исус и неговото учение?

Любовта — онова, в което вярвахме и ние!

Прошката, която считахме за най-уместната реакция в нашия живот. Смирението — качеството, в което вярвахме дори в гордостта си и което смятахме за по-достойно от гнева на вечно сражаващите се човеци. Добротата, великодушието, радостта от живота — все наши изконни ценности. А какво осъждаха християните? Плътта — източника на всички наши нещастия. Греховете на плътта, които ни бяха превърнали в чудовища в очите на човеците, защото се съвкупявахме сред многолюдни ритуални кръгове и раждахме напълно развити създания.

О, ние бяхме готови за християнството. Та то бе създадено точно за нас!

И големият, грандиозният трик бе във факта, че в самата си същност християнството успяваше да обедини всичко това, но и да сакрализира смъртта, като в същото време бе в състояние да изкупи греха от тази сакрализация.

Следвайте логиката ми. Христос не умира в битка, с меч в ръка; той умира като покорна жертва, а неговата екзекуция не може да бъде отмъстена. Той е богочовек, който приема безропотно смъртта, за да спаси чедата Божи! И все пак това е смърт и в нея се заключава всичко!

О, та това бе великолепна концепция! Никоя друга религия не би могла да ни въздейства така. Ние презирахме варварските богове. Смеехме се на боговете на гърците и римляните. Боговете на Шумер и Индия за нас биха били неразбираеми и отвратителни. Но Христос — той бе идеалът за всеки талтош!

И макар че не се бе родил напълно развит от майчината утроба, той все пак бе роден от девица, което бе чудо само по себе си! Наистина, рождението на Христос бе важно, колкото и неговото разпване! Та това бе нашата вяра, триумфът на нашите ценности! Това бе богът, на когото можехме да се отдадем безрезервно!

И накрая нека добавя най-важното. Християните също бяха преследвани, убивани и заплашени от унищожение в миналото.

Римският император Диоклециан ги бе подложил на гонение и някои от бегълците търсеха убежище в нашата долина. Ние, разбира се, им го осигурявахме.

И така, християните спечелиха сърцата ни. Когато разговаряхме с тях, ние започвахме да вярваме, че светът вероятно се променя. Вярвахме, че настъпва нова ера и нашето възраждане най-сетне ще стане възможно.

Окончателното ни покръстване бе много просто.

Един самотен монах дойде да търси убежище в долината. Преследваха го скитнически банди на езичници и той ни помоли за подслон. Разбира се, ние никога не бихме отпратили такъв човек. Аз го приех в собствената си кула, в личните си покои. Исках да науча от него новини за външния свят, защото известно време не бях излизал от долината.

Беше средата на шести век след Христа, макар че тогава не го знаех. Ако трябва да си представите нашите хора тогава, представете си мъже и жени с дълги, доста семпли роби, обточени с кожа и бродирани със злато и скъпоценности. Мъжете носеха косите си дълги до раменете, а жените покриваха главите си с копринени воали, прикрепени от семпли златни диадеми. Кулите ни бяха почти голи, но топли и уютни. Бяха изпълнени с кожи и удобни кресла. В тях винаги горяха огньове. Представете си ни много високи, каквито винаги сме били.

А сега си представете мен в моята кула, в компанията на дребен русокос монах в кафява роба, който жадно пие от виното, което му предложих.

Той носеше голям вързоп, който пазеше като очите си. Помоли ме да му осигуря охрана, която да го ескортира до дома му на остров Айона.

Тръгнали трима монаси, но бандити убили двамата му спътници и сега той бе останал сам-самичък, разчитащ на милостта на непознати, но решен да занесе скъпоценния си товар на Айона. Беше готов да жертва дори живота си за него.

Обещах му да се погрижа да стигне невредим до Айона. Той се представи като брат Ниниан. Бе приел името на по-ранния светец — епископ Ниниан, който бе покръстил много езичници в своя параклис или манастир, или каквото там е било, в Уитърн. Този епископ вече бе покръстил неколцина от дивите талтоши.

Младият Ниниан, красив ирландски келт, най-сетне остави на земята своя безценен вързоп и ми показа съдържанието му.

Дотогава вече бях виждал много книги — римски свитъци или кодекси, както ги наричат сега. Знаех латински и гръцки. Бях виждал дори няколко малки книжки, наричани катачи, които християните носеха като талисмани, когато влизаха в битка. Бях проявявал любопитство към фрагменти от християнски писания, но по никакъв начин не бях подготвен за съкровището, което Ниниан разкри пред мен.

Това беше великолепна олтарна книга — Четирите евангелия, с невероятни илюстрации и декорации. Корицата й бе украсена със злато и скъпоценни камъни и бе подвързана с коприна. А страниците бяха изпъстрени с невероятни малки картинки.

Веднага се влюбих в тази книга, изчетох я буквално на един дъх. В началото зачетох латинския на глас и макар че срещнах някои странности, като цяло го разбирах. Потънах в историята като обсебен — въпреки че тя не бе нищо необикновено за един талтош, но за мен звучеше като музика.

Докато разгръщах пергаментовите страници, аз се възхищавах не само на самата история, които те ми разказваха, но и на невероятните изображения на фантастични зверове и на миниатюрните фигурки.

Всъщност те въплъщаваха изкуството по онова време на островите. През по-късните векове щяха да кажат, че тези изображения са груби, но после започнаха да ги ценят заради сложността и пълнотата им.

За да разберете какъв ефект оказваха самите евангелия, трябва да си припомните колко различни са те от литературата преди тях. Не включвам в това число Тората на евреите, защото не я познавах, но евангелията са различни дори от нея.

Те бяха различни от всичко! Разказваха живота на един човек, на Исус. Разказваха как е проповядвал любов и мир, как е бил преследван, съден и измъчван, а накрая разпнат на кръст. Трогателна история! Не можех да не се зачудя какво ли мислят гърците и римляните за това. Самият Исус явно бе много скромен човек и нямаше почти никаква връзка с древните крале, това бе очевидно. За разлика от всички други богове, за които бях чувал, той бе казал на своите последователи всякакви неща, които те бяха записали и проповядваха по целия свят.

Да се преродиш духовно бе самата същност на тази религия. Да станеш скромен, смирен, изпълнен с любов към всички, това бе голямата цел.

За нас спомените бяха свещени и ние смятахме, че не бива да ги записваме. Знаехме да четем и пишем, но не се доверявахме на писаното слово. А ето че този смирен бог цитираше свещените книги на евреите, свързваше се с безчислени пророчества за появата на месията и сам заръчваше на своите последователи да запишат историята на неговия живот.

Много преди да привърша евангелията — силно развълнуван и четящ на глас, като държах голямата книга с две ръце — аз се влюбих в Исус заради странните му слова, заради начина, по който сам си противоречеше, заради търпимостта му към онези, които щяха да го убият в крайна сметка. Колкото до неговото възкръсване, първото ми заключение бе, че и той е дълголетен като талтошите и е успял някак да заблуди своите последователи, защото са били обикновени смъртни.

Ние постоянно осъществявахме подобни заблуди — представяхме се за различни хора, когато общувахме със съседите си, за да не се досетят, че живеем в течение на столетия.

Но скоро, благодарение на пламенните думи на Ниниан — жизнерадостен и фанатично отдаден на вярата човек — разбрах, че Исус наистина е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл в рая.

Като в мистично видение за миг видях цялата картина — този бог на любовта, превърнал се в мъченик заради своето учение. Някак необяснимо всичко това ме плени именно защото ми се стори крайно невероятно. Всъщност цялата история ми изглеждаше някак тромава и абсурдна.

А имаше и още нещо — християните вярваха, че скоро ще настъпи краят на света. И очевидно — разбрах го от дългите си разговори с Ниниан — бяха вярвали в това от самото начало! Именно подготовката за този край на света бе същността на тази религия. Фактът, че светът все още не е свършил, явно не обезкуражаваше никого.

Ниниан говореше пламенно за разрастването на Църквата за около петстотинте години, изминали от времето на Исус. Как Йосиф от Ариматея, най-скъпият приятел на месията, и Мария Магдалена, която измила краката на Христа и ги подсушила със собствените си коси, дошли в Южна Англия и основали църква на един свещен хълм в Съмърсет. Те занесли там бокала от последната вечеря на Христос и на мястото бликнал кървавочервен извор, който не пресъхнал цяла година заради магическата Христова кръв, с която навремето бил напълнен потирът. А Йосиф забил тоягата си в земята на Уайриол Хил и тя се превърнала във вечно цъфнала глогина.

Веднага пожелах да ида там, да видя святото място, на което са стъпили учениците на самия Господ Бог.

— Но, добри ми Ашлар, моля те — проплака Ниниан. — Нали ми обеща да ме заведеш у дома, в моя манастир на Айона?

Там го очаквал игуменът — отец Колумба. Подобни книги били създавани в манастири по целия свят, но тази била изключително важна и трябвало да бъде проучена в Айона.

Реших да се срещна с този Колумба. Той ми се струваше не по-малко странен от самия Исус Христос! Вероятно знаете историята. Майкъл, ти сигурно я знаеш.

Ето как го описа Ниниан. Колумба се родил в богато семейство и можел да стане дори крал на Тара, но избрал да стане свещеник и основал много християнски манастири. След това обаче влязъл в конфликт с Финиан, друг свят мъж, по въпроса дали има право да направи препис на Псалтира на свети Йеремия — свещена книга, която Финиан донесъл в Ирландия. Представяте ли си, разразила се битка заради притежанието на една книга, за правото тя да бъде преписана?

Борбата имала ужасни последици. Три хиляди мъже умрели в резултат на този спор и Колумба бил обвинен за смъртта им. Той приел тази присъда и се оттеглил на остров Айона, много близо до нашия бряг, с намерението да покръсти нас, пиктите. Неговият план бил да спаси душите на три хиляди езичници, за да изкупи вината си за трите хиляди мъртви, загинали заради борбата му с Финиан.

Вече съм забравил кой в крайна сметка е направил препис на този псалтир.

Но Колумба сега бе на Айона и оттам изпращаше мисионери по всички земи. В тези християнски обители се изработвали красиви книги като тази, която видях, и оттам призовавали останалите да се отдадат на новата вяра. Всъщност Христовата църква бе спасение за всички!

Скоро стана ясно още нещо — въпреки че самият Колумба и мнозина от свещениците мисионери бяха или крале, или хора с кралска кръв, в манастирите те водеха изключително скромен и подчинен на строги правила живот, който изискваше постоянно смиряване на щенията на плътта и самоотрицание.

Например, ако някой монах разлееше мляко, докато помагаше при подреждането на манастирската трапеза, той трябваше да иде в параклиса по време на псалмопенията, да легне по лице и да остане така, докато не бъдат изпети дванайсет псалма. Монасите бяха бити, ако нарушаха своите клетви за мълчание. И все пак нищо не можеше да спре най-богатите и могъщи хора на света да се оттеглят в манастирите.

Това бе смайващо. Как е възможно свещеник, който вярва в Христос, да влезе в битка, която ще погуби три хиляди души! Защо кралски синове ще се оставят да бъдат бичувани заради съвсем дребни прегрешения? О, за всичко това бе отговорна една могъща вяра и нейната пленителна логика.

И така, аз потеглих към Айона заедно с Ниниан и двама от последните ми синове. Разбира се, ние поддържахме своето прикритие на човешки същества. Ниниан ни мислеше за хора.

Още щом пристигнах на Айона, бях напълно омагьосан от манастира и от личността на самия Колумба.

Островът бе величествен — обрасъл с гори, целият потънал в зеленина. От скалите му се откриваха прекрасни гледки към морето, чиято безкрайна и чиста широта носеше покой на душата.

Всъщност бях обзет от необикновено спокойствие. Като че отново бях открил изгубената земя, само че сега бяха важни покаянието и аскетизмът. Но в тях имаше хармония — вяра в безкрайната благодат на самото съществуване.

Манастирът беше келтски и по нищо не приличаше на бенедиктинските манастири, които по-късно превзеха цяла Европа. Беше обграден от кръгла стена — наречена валум — и приличаше на укрепление. Монасите живееха в малки прости хижи, някои от които не бяха широки и десетина крачки. Църквата не беше голяма, а паянтова дървена постройка.

И все пак това бе комплекс от сгради, който хармонираше силно с обкръжаващата го среда. Това бе място, в което можеш да слушаш на спокойствие песента на птиците, да се разхождаш, да размишляваш, да се молиш и да разговаряш с обаятелния, дружелюбен и изключително внимателен отец Колумба. Той бе човек с кралска кръв, а и аз самият отдавна бях крал. Нашите владения бяха в северните земи на Ирландия и Шотландия. Този свят човек също бе очарован от мен — от искреността на талтоша, от глуповатия ми навик да преминавам веднага на въпроса, от лекотата, с която се възпламеняваше ентусиазмът ми.

Скоро Колумба ме убеди, че строгият монашески живот и усмиряването на плътта са ключ към любовта, която християнството изискваше от човека. Тази любов не беше чувствена, тя бе духовно извисена и не можеше да бъде изразена чрез телесното.

Той мечтаеше да покръсти моето племе, моя клан. Мечтаеше да ме ръкоположи за свещеник на моите хора.

— Но вие не знаете какво говорите — казах му аз. А после, под защитата на тайнството на изповедта, аз му разказах историята на дългия си живот, нашата тайна и чудотворния начин на нашето рождение, как мнозина от нас живеят дълго във вечна младост, стига някой инцидент или бедствие да не ги убие.

Все пак не му разказах всичко. Не му казах, че някога съм бил водачът на огромните ритуални кръгове около Стоунхендж.

Но останалото му признах — дори за изгубената земя и че от столетия живеем в долината, като сме заменили тайното си съществуване с измамата, че сме човешки същества.

Той ме изслуша с голямо вълнение. После каза нещо изумително:

— Можеш ли да ми докажеш всичко това?

И тогава осъзнах, че не мога. Единственият начин един талтош да докаже, че е талтош, бе да се съвкупи с друг и да създаде поколение.

— Не — отвърнах аз, — но ти ни огледай по-добре. Виж какъв е ръстът ни.

Колумба не прие този довод, по света имало много високи хора.

— Хората знаят за твоя клан от години. Ти си крал Ашлар от Донелайт и всички те познават като мъдър управник. Ако наистина вярваш в подобни неща за себе си, то е защото дяволът ги е създал във въображението ти. Забрави ги. Обърни се към Бог и се опитай да следваш повелите му.

— Попитай Ниниан — казах му аз. — Всички от моето племе са толкова високи.

Но той вече бе чувал за много високите пикти от Шотландските планини. Като че ли измислената от самия мен хитрина действаше безотказно!

— Ашлар — каза ми той. — Не се съмнявам в твоята доброта. Но пак те моля, приеми съвета ми — откажи се от тези илюзии, защото те идват от дявола.

И накрая аз се съгласих — поради една-единствена причина. Чувствах, че няма никакво значение дали той ще ми повярва. Онова, което имаше значение, бе, че той беше съзрял душата ми.

Майкъл, ти знаеш, че това е много важно в историята на Лашър — когато е живял по времето на крал Хенри, той е искал да повярва, че има душа, и не е могъл да приеме, че не може да стане Божи служител като истински човек. Аз добре познавам тази ужасна дилема. Всички, които по един или друг начин са аутсайдери, я познават. Когато стане дума за някаква легитимност — било на душата, на гражданството, на принадлежността — ние копнеем да ни считат за пълноценни личности, тъй като сме не по-малко ценни същества от всеки друг.

За това копнеех и аз и направих ужасната грешка да приема съвета на Колумба. Забравих истината.

Там, на Айона, аз приех християнската вяра. Бях покръстен, покръстиха се и синовете ми. Проведе се и съответният ритуал, но за мен и синовете ми той не беше нищо повече от церемония. На онзи отдалечен от мъглите на Шотландия остров ние се превърнахме в талтоши-християни.

Прекарах много дни в манастира. Изчетох всички книги в него. Бях омагьосан от изображенията в тях и скоро започнах да им правя копия. С официално разрешение, разбира се. Преписах един псалтир, после евангелие. Изумявах монасите с типичната за талтошите страст, с която се отдадох на това занимание. С часове рисувах странни зверове в най-ярките цветове. Разсмивах свещениците с части от поезията, която бях преписал. Бяха много впечатлени от степента, в която владеех латински и гръцки.

Кое общество би било по-близо до това на талтошите? Монасите бяха като деца, които са отказали да станат възрастни и служеха на игумена като на свой господар, а чрез него — на самия Бог, на разпнатия Исус, който бе умрял за тях.

Това бяха много, много щастливи дни.

Постепенно започнах да забелязвам, че мнозина езически благородници се обръщат към християнството, което им предлагаше пълно опрощение. Всичките ми страдания добиха смисъл в контекста на Христовата мисия да ни спаси от грехопадение. Всички ужаси, които бях видял, само бяха укрепвали и подготвяли душата ми за този момент. Моята чудовищност, чудовищността на всички талтоши, беше приета от тази църква, защото всички бяха добре дошли в нея, без значение от род и раса. Това бе напълно отворена вяра и ние можехме да бъдем покръстени с дух и вода, да се обречем на бедност, целомъдрие и послушание така, както и човеците.

Строгите правила, които изискваха дори от миряните порядъчност и ограничения, щяха да ни помогнат да обуздаем силното ни желание да създаваме потомство, ужасяващата ни слабост към танците и музиката. Музиката обаче нямаше да изгубим съвсем; именно в аскетизма на монашеския живот, който за мен олицетворяваше християнския живот, ние щяхме да изпеем най-великолепните си и жизнерадостни песни.

С две думи, ако църквата ни приемеше в лоното си, всички наши минали и бъдещи страдания щяха да добият смисъл. Нашата обичлива природа щеше да разцъфне. Нямаше да има нужда да се крием зад притворство. Църквата нямаше да позволи да бъдем насилвани в езически обичаи. А онези, които вече се страхуваха от ражданията, като мен, защото бяха изпатили много и бяха видели с очите си смъртта на мнозина млади, можеха да се обрекат на Господ и да живеят в целомъдрие.

Това беше превъзходно!

И така, аз се завърнах в Донелайт, придружен от малка група монаси. Събрах всичките си хора и им казах, че трябва да се вречем във вярност пред Христа, като им обясних защо. Речта ми бе много дълга, но не на нашия бърз език, за да могат да ме разбират монасите. Говорих разпалено за мира и хармонията, които тази вяра ще ни донесе.

Говорех и за вярата на християните в края на света. Много скоро целият този ужас щеше да свърши! После говорих за рая, който си представях като изгубената земя, само дето никой нямаше да иска да прави любов, а щеше да пее химни с ангелите.

Всички трябваше да изповядаме греховете си и да се подготвим за кръщението. Аз бях техен водач от хиляди години и те трябваше да ме последват. Та какво по-добро можех да сторя за своя народ?

Щом приключих речта си, аз се оттеглих. Монасите бяха силно развълнувани от думите ми. Развълнувани бяха и стотиците талтоши, които се бяха събрали в долината.

Веднага се разгоряха оживени дискусии, в които вложихме всичко, което бяхме научили от ораторското изкуство на човеците. Това бяха безкрайни дебати, разказваха се и притчи за това или онова, извикахме спомени, които като че имаха някаква връзка с голямата тема — че можем да приемем Христа. Той беше Добрият бог! Той беше нашият Бог. Душите на всички бяха отворени за Христа като моята душа.

Мнозина веднага приеха новата вяра. Други прекараха следобеда, вечерта и цялата нощ над книгите, които бях донесъл. Поспориха малко за това или онова от чутото. Имаше и капризни гласове, които настояваха, че целомъдрието противоречи на самата ни природа и ние не бихме могли да живеем в моногамен брак.

Междувременно аз тръгнах сред човеците в долината и започнах да проповядвам сред тях. Монасите ме следваха. Свикахме всички кланове от Донелайт.

Когато всички се събраха сред големите камъни, стотици обявиха желанието си да приемат Христа и наистина — някои хора признаха, че вече са се покръстили, но са пазили това в тайна заради собствената си сигурност.

Бях поразен, особено когато разбрах, че някои човешки семейства са християни от цели три поколения. „Колко приличате на нас — мислех си аз, — само дето не го знаете.“

Струваше ми се, че всички са готови за покръстването. Повечето от нас вече умоляваха свещениците да започнат ритуала и да ги дарят с благословията.

Но една от най-влиятелните жени в нашето племе, Джанет — често срещано име тогава — надигна глас срещу мен.

Тя също бе родена в изгубената земя, което спомена открито пред човеците. Разбира се, те нямаха представа какво има предвид. Но ние знаехме. Джанет ми напомни, че и тя няма бели кичури в косите си — с други думи, че сме мъдри и млади, съвършената комбинация.

Аз имах един син от Джанет и много я обичах. Бях прекарал много нощи в леглото й, без да посмея да стигна докрай, разбира се, но сучех от малките й обли гърди и се дарявахме с всякакви ласки, които ни носеха неизразимо удоволствие.

Аз обичах Джанет. Но и за миг не се съмнявах, че тя вярва фанатично в убежденията си.

Тя пристъпи напред и нарече новата религия „куп лъжи“. Посочи всичките й слаби места от гледна точка на логиката и липсата й на последователност. Присмя се на новата вяра. Разказа много истории, в които християните изглеждаха като празнословни идиоти. Нарече пълна глупост дори самите евангелия.

И тогава нашето племе веднага се раздели на два лагера. Споровете се водеха така шумно, че аз дори не можех да разбера колцина бяха на страната на Джанет. Разразиха се яростни словесни схватки. Отново се започнаха безкрайните дебати, които неизбежно щяха да покажат на хората, че не сме като тях.

Монасите се отдръпнаха и отидоха в нашия свещен кръг. Там осветиха земята в името на Христос и започнаха да се молят за нас. Те още не разбираха колко сме различни от тях, но знаеха, че не сме като останалите хора.

Накрая настъпи големият разкол. Една трета от талтошите отказаха да се покръстят и ни заплашиха с битка, ако се опитаме да превърнем долината в християнска област. Някои изпитваха голям страх от християнството и от сблъсъка, който то можеше да предизвика между привържениците и противниците му. Други просто не го харесваха и искаха да се придържат към старите порядки, а не да живеят в аскетизъм и целомъдрие.

Повечето от нас обаче искаха да се покръстят и не желаеха да изоставят домовете си — да напуснат долината и да идат някъде другаде. За мен лично подобно нещо бе немислимо. Та аз бях владетелят на Донелайт.

И също като мнозина от езическите крале, аз очаквах народът ми да ме последва безрезервно.

Ожесточените спорове прераснаха във физически сблъсъци и в заплахи. Започнах да разбирам, че бъдещето на долината е поставено на карта.

Но нали идваше краят на света. Христос бе знаел това и бе дошъл да ни подготви за него. Враговете на църквата му бяха Негови врагове!

В долината се разразиха кървави схватки. Лумнаха огньове.

Навсякъде се чуваха взаимни обвинения. Хората, които досега бяха наши лоялни васали, изведнъж се обърнаха срещу талтошите и ги обвиниха във всякакви извращения, в нежеланието им да се бракосъчетават и да показват децата си. Нарекоха ни зли магьосници.

Останалите обявиха, че отдавна са подозирали талтошите във всякакви злодеяния и сега е време всичко да излезе наяве. Къде крием децата си? Защо никой никога не ги е виждал?

Неколцина безумци започнаха да крещят истината на всеослушание. Човешки жени, които бяха родили талтоши, сочеха бащите им и обявяваха пред целия свят, че ако ние спим с човешките жени, скоро ще ги унищожим напълно.

Но сред нас имаше и ентусиасти, а аз бях най-гласовитият от тях, които обясняваха, че това вече няма значение, че църквата на Христа и отец Колумба ни е приела такива, каквито сме. Ние ще се откажем от старата разпуснатост на нравите и ще заживеем благочестив живот в името на Исус.

За жалост вече бе твърде късно. Битката бе започнала. Всички хукнаха към кулите си, за да се въоръжат и да защитят позицията си. Въоръжени мъже се втурнаха в атака към съседите си.

Ужасът на войната, ужасът, от който се опитвах да опазя народа си през всичките тези години, обзе всички ни. И той бе настъпил заради моето покръстване.

Аз стоях като зашеметен с меч в ръка и не знаех какво да сторя. Но монасите дойдоха при мен и казаха: „Ашлар, поведи ги към Христа!“. И така, аз постъпих като мнозина от кралете фанатици преди мен. Поведох своите привърженици срещу собствените им братя и сестри.

И все пак най-големият ужас тепърва предстоеше.

Щом битката свърши, християните все още бяха мнозинство. Аз забелязах, въпреки че не разсъждавах съвсем трезво тогава, че повечето от тях са хора. Мнозина от талтошите, които и без това не бяха много заради строгия контрол над раждаемостта, бяха избити. Бяхме останали не повече от петдесет души, най-старите, най-мъдрите и по някакъв начин най-отдадените на идеята — все още бяхме убедени, че трябва да се покръстим.

Но какво трябваше да направим с неколцината човеци и талтоши, които все още ни се противопоставяха и бяха оцелели в битката само защото тя приключи, преди всички да паднат мъртви? Тези бунтовници — ранени и осакатени в боя — ни проклеха. А Джанет беше техен водач. Заявиха, че няма да си тръгнат от долината, ще умрат в нея, докато отстояват убежденията си.

— Виж какво стори, Ашлар! — извика Джанет. — Виж, навсякъде лежат мъртвите тела на нашите братя и сестри, мъже и жени, родени във времената преди кръговете! Ти си отговорен за смъртта им!

Но още щом тя хвърли това ужасно обвинение върху мен, неколцина от човеците започнаха да питат:

— Как така сте родени във времената преди кръговете? Какви сте вие, щом не сте човеци?

Накрая, един от най-старите сред тях, който тайно бе приел християнството преди години, излезе напред и разпори робата ми с меча си. Така аз, объркан от всичкото това насилие, се озовах гол в средата на кръга.

Тогава разбрах какво искат. Искаха да разберат какво представляваме, дали имаме тела на мъже. Е, вижте ме, казах им и пристъпих гол напред. Прикрих с ръка тестисите си по древния обичай и се заклех, че ще служа на Христа така ревностно, колкото и всеки човек.

Но вълната вече се бе обърнала. Останалите талтоши, които искаха да се покръстят, започнаха да губят самообладание. Гледката на кървавата касапница ги бе сломила. Те започнаха да плачат и бяха неспособни да упражнят изкуството на езика, затова заговориха на нашата бърза и неразбираема реч, която веднага ужаси човеците.

Аз надигнах глас и призовах всички към тишина, към подчинение. Облякох разпраната си роба и закрачих напред-назад из кръга, като заговорих гневно, използвайки изкуството на езика с най-голямото майсторство, на което бях способен.

Какво би казал Христос за стореното от нас? Кое бе престъплението тук — че не сме като човеците или че избихме свои братя и сестри заради този диспут? Разридах се и започнах да скубя косите си, останалите също се разплакаха.

Но монасите вече бяха ужасени, както и останалите човеци-християни. Онова, което бяха подозирали от много време, най-сетне се разкриваше пред тях. Отново заваляха въпроси. Къде са децата ни?

Накрая друг талтош, когото много обичах, пристъпи напред и обяви, че от този миг той се обрича на безбрачие в името на Христа и Светата Дева. Последва го и друг, а после още мнозина — мъже и жени.

— Каквото и да представляваме ние — обяви една от нашите, — то вече няма значение, защото ние ще станем Невести на Христа и ще основем тук манастир като манастира в Айона.

Чуха се радостни възгласи и онези от човеците, които винаги ни бяха обичали и ме почитаха като крал, бързо се събраха около нас.

Но опасността още витаеше във въздуха. Всеки миг кървавите мечове можеха пак да зазвънят.

— Бързо, всички се обречете на Христа — наредих аз, като виждах в тази клетва за целомъдрие единствения шанс за спасение на талтошите.

Джанет обаче извика да се откажа от своя неестествен и зъл план. А после в цял порой от думи, които понякога бяха твърде бързи, а друг път съвсем бавни, тя заговори за нашите обичаи, за нашето поколение, за чувствените ни ритуали, за дългата ни история, за всичко, което се готвех да пожертвам.

Това бе фатална грешка.

Хората веднага се спуснаха към нея, завързаха ръцете и краката й, а онези, които се опитаха да я защитят, бяха посечени на мига. Някои от новопокръстените талтоши се опитаха да избягат и също бяха посечени. Разрази се нова кървава битка, къщите в долината лумнаха в пламъци, хората тичаха обезумели и призоваваха Бог да ни помогне.

— Избийте чудовищата! — чуваха се викове.

Един от монасите обяви, че настъпва краят на света. Неколцина от талтошите изкрещяха същото и паднаха на колене. А човеците, щом ги видяха в тази поза на подчинение, веднага избиха тези от тях, които не познаваха, от които се страхуваха или които не харесваха, като пощадиха само онези, които бяха обичани от всички.

Оцеляхме единствено аз и шепа талтоши, които бяха признати водачи на племето и притежаваха най-силно лично обаяние. Отблъснахме човеците, които имаха достатъчно кураж да ни нападнат, и подчинихме други само с яростните си погледи и гръмогласни заповеди.

Накрая, когато лудостта достигна своя пик и мнозина вече нямаха сили да държат мечовете, а други пищяха и ридаеха над убитите, само петима от нас бяха оцелели — талтоши, отдали се на Христа. Всички, които бяха отказали да се покръстят, бяха избити. С изключение на Джанет.

Монасите ни призоваваха да се усмирим.

— Говори на хората си, Ашлар. Говори или всичко ще бъде изгубено. Това ще е краят на Донелайт и ти го знаеш.

— Да, говори им — казаха и другите талтоши. — И не казвай нищо, което може да ги изплаши. Внимавай, Ашлар!

Аз ридаех така силно, че тази задача ми се стори непосилна. Накъдето и да погледнех, виждах само мъртвите тела на стотици талтоши, родени в каменния кръг в равнината. Всички те вече не бяха между живите и вероятно горяха в пламъците на ада, лишени от Христовата милост.

Паднах на колене и плаках, докато не ми останаха повече сълзи. Когато надигнах глава, долината бе утихнала.

— Ти си нашият крал — казаха човеците. — Кажи ни, че не си демон, Ашлар, и ние ще повярваме в теб.

Останалите талтоши бяха отчаяни и изплашени. Съдбата им беше в ръцете ми. Но те бяха най-уважаваните от нас сред човеците. Все пак имахме шанс, ако намерех сили да не се поддам на отчаянието и да спася всички от унищожение.

Но колцина бяхме оцелели? И защо? Какво бях донесъл на моята долина?

Монасите се приближиха към мен и казаха:

— Ашлар, Господ изпитва онези, които обича. — И наистина го мислеха. Очите им бяха изпълнени с мъка. — Господ изпитва онези, които иска да превърне в светци — добавиха те и нехаещи какво мислят останалите за нашата греховност, ме прегърнаха и застанаха до мен, рискувайки собствената си безопасност.

Тогава отново заговори Джанет:

— Ашлар, ти предаде собствения си народ. Ти донесе смърт на своите в името на един чужд бог. Ти разруши клана Донелайт, който живее в тази долина от незапомнени времена.

— Замълчи, вещице! — изкрещя някой.

— Изгорете я — извика друг. А после и друг, и друг.

И още докато тя говореше, хората започнаха да събират дърва за клада в каменния кръг.

Аз не забелязвах почти нищо, тя също — и все още не губеше кураж.

— Проклинам те, Ашлар. Проклинам те в името на Добрия бог.

Останах безмълвен, а знаех, че трябва да отвърна нещо. Трябваше да заговоря, за да спася и себе си, и монасите, и останалите, които бяха застанали на моя страна. Трябваше да проговоря, за да спася Джанет от смърт.

Вече бяха струпали дърва за кладата. Дори хвърляха в нея въглища. Неколцина от човеците, които винаги се бяха страхували от Джанет и от всички женски талтоши, които не можеха да имат, бяха запалили факли.

— Говори — прошепна ми Ниниан. — За бога, Ашлар, говори!

Аз затворих очи и започнах да се моля. Прекръстих се и заговорих:

— Виждам един бокал — обявих аз достатъчно високо, за да ме чуят всички. — Виждам потира с Христовата кръв, който Йосиф Ариматейски е донесъл в Англия. Виждам как Христовата кръв се излива в кладенеца; виждам как водата потича червена и знам какво означава това. Христовата кръв е нашето причастие и наша храна насъщна. Тя трябва да замени завинаги проклетото мляко, което търсим у нашите жени, обзети от похот; тя ще бъде наша храна и наша орис. И нека в този кървав ден Христос да приеме първата ни саможертва. Защото ние изпитваме отвращение към убийствата и винаги е било така. Ние убиваме само в името на Христа, за да настъпи Неговото царство на земята и да е вечна властта му.

Това бе висша форма на изкуството на езика и бе изречено с вълнение и сълзи на очи. Всички хора и талтоши издигнаха глас във възхвала на Христа, захвърлиха мечовете и започнаха да свалят всичките си скъпоценности, защото бяха готови да се родят отново.

Но още щом изрекох тези думи, аз знаех, че те са лъжа. Тази религия беше измамна и тялото и кръвта на Исус можеше да ни убият като отрова.

И все пак ние бяхме спасени, ние, които бяхме обявени за чудовища. Тълпата вече не искаше смъртта ни. Всички бяхме спасени. Всички, освен Джанет.

Завлякоха я на кладата и въпреки моите протести, сълзи и увещания, свещениците решиха, че Джанет трябва да умре, че нейната смърт ще послужи за урок на всички, които са готови да отхвърлят Христа.

Огънят лумна.

Аз се хвърлих на земята. Не можех да понеса гледката. След миг скочих и хукнах към разгарящата се клада, но бързо ме издърпаха обратно и ме задържаха против волята ми.

— Ашлар, твоите хора имат нужда от теб!

— Ашлар, дай им пример за назидание!

Джанет се взираше в мен. Огънят облиза розовата й роба, после дългата й руса коса. Тя примигна, за да прогони сълзите от издигащия се дим, и извика:

— Проклет да си, Ашлар, проклет да си за вечни времена. Нека смъртта вечно да бяга от теб, нека бродиш сам, без любима, без деца. Нашият народ загина, нека нашето чудесно възраждане да е единствената ти мечта в дългата самота. Проклинам те, Ашлар. Нека светът се срути пред очите ти, преди да дойде краят на твоите страдания.

Пламъците подскачаха нагоре и погълнаха лицето й. Глух рев се понесе от бързо горящата дървесина. И тогава отново чух гласа й — по-силен, изпълнен с агония и безумен кураж.

— Проклет да е Донелайт, проклети да са хората в долината! Проклет да е кланът на Донелайт. Проклет да е народът на Ашлар.

Нещо се сгърчи сред пламъците — не знаех дали е Джанет в предсмъртна агония, или просто игра на светлината.

Паднах на колене. Не можех да спра сълзите си, нито да извърна поглед. Страдах толкова много, сякаш споделях нейната болка. Започнах да се моля на Христос.

— Тя не знае какво говори, моля те, отведи я в рая. Заради нейната доброта към другите, заведи я в рая.

Пламъците лумнаха към небето и след миг започнаха да замират. Разкриха кладата — тлееща купчина изгоряло дърво, тлееща плът и кости — само това бе останало от красивото създание, което бе мъдро и дълголетно като мен самия.

Тишина настъпи в долината. Вече нищо не напомняше за племето на талтошите, освен петима оцелели мъже, които се бяха обрекли на целомъдрие в името на Христа.

Създания, преживели векове, бяха унищожени за миг. Навсякъде се виждаха откъснати крайници, отсечени глави и окървавени тела.

Човеците християни ридаеха. Ние също.

Проклет да е Донелайт, беше казала Джанет. Проклет. Мила моя, Джанет, скъпа моя Джанет, казах си аз, та какво по-страшно от това може да ни се случи?!

Свлякох се на земята.

В този миг не исках да живея повече. Не исках повече страдания и смърт, нито да видя отново как добрите намерения могат да доведат до ужас и крах.

Но монасите пак дойдоха при мен и ме вдигнаха на крака. Моите последователи ме викали. Трябвало да ида при тях, да видя чудото, което се случило пред разрушената и изпепелена кула на Джанет и нейните близки.

Завлякоха ме дотам. Бях толкова замаян, че не можех да говоря. Постепенно осъзнах, че един стар извор, който отдавна бе пресъхнал, се е съживил и от земята пак тече чиста вода, която лъкатушеше по старото корито, между корените на дърветата, и изчезваше в една поляна с диви цветя.

Чудо!

Чудо ли, рекох си. Трябваше ли да им кажа, че този извор се е възраждал много пъти през вековете? Че цветята са цъфнали предния ден и дори преди това, защото земята там вече е била влажна — предзнаменование за малкия ручей, който най-сетне бе стигнал до повърхността?

Или трябваше да кажа, че е станало чудо?

— Това е знак от Господ — обявих аз.

— Всички на колене — извика Ниниан. — Измийте се в тази свещена вода. Измийте от ръцете си кръвта на онези, които не пожелаха да приемат Божията милост и сега са обречени на вечни мъки.

Джанет щеше да гори вечно в ада, нейната клада нямаше да угасне. Още чувах проклятията й…

Потреперих и едва не припаднах отново, но някак успях да коленича.

С цялата си душа съзнавах, че тази нова вяра трябва да ме погълне изцяло, да погълне целия ми живот, иначе щях да съм загубен навеки!

Вече нямах надежди, нямах мечти; нямах повече думи, нямах желание за нищо! Вярата трябваше да ме спаси, иначе щях да умра на мига просто защото го исках, защото нямах желание нито да говоря, нито да се движа, нито да се храня след всичко, което смъртта ми отне.

Почувствах как студена вода се плиска в лицето ми, а после потича по робата ми. Останалите се събраха около мен и започнаха да се мият. Монасите запяха псалмите, които бях чул на Айона. Моите хора, човеците от Донелайт, ридаеха и жадни да получат опрощение, подеха химна като канон — пееха всеки стих след монасите, докато всички не възвисиха гласове в прослава на Бога.

И така, ние бяхме покръстени в Името на Отца и Сина и Светия дух.

Кланът на Донелайт стана християнски — всички бяха човеци, с изключение на петима талтоши.

До настъпването на утрото бяха открити още неколцина талтоши — четири много млади жени, които се бяха скрили с двама новородени мъжки в една къща, откъдето бяха гледали цялата трагедия и изгарянето на Джанет.

Човеците християни доведоха тези талтоши при мен. Те не искаха нито да говорят, нито да приемат или отхвърлят Христа, просто ме гледаха ужасени. Какво трябваше да сторя?

— Оставете ги да си вървят, ако желаят — казах аз. — Оставете ги да си тръгнат от долината.

Никой нямаше да понесе още кръв и смърт. А и тяхната младост и простота, невинността им ги защитаваха като щит. Щом новопокръстените човеци отстъпиха от тях, талтошите избягаха в гората само с дрехите на гърба си.

В следващите дни петимата талтоши, които бяхме оцелели, спечелихме изцяло вярата на хората. Вдъхновени от новата религия, те ни ценяха, защото ги бяхме повели към Христа, и ни почитаха, задето се отдадохме на безбрачие. Монасите ни подготвяха денонощно за приемането на духовно звание.

Ние четяхме задълбочено светите книги и се молехме непрестанно.

Започна строежът на църквата, масивна каменна постройка в романски стил, с прозорци с арки и дълъг неф.

Аз самият поведох процесия през стария кръг, от който бяха изличени всички древни символи. Издълбахме в камъка новите символи от голямата книга с евангелията.

Издълбахме риба — която символизираше Христос; гълъб, който бе символ на апостол Йоан; лъв — символът на Марко, овен — за Лука, и човек — за Матей. И с типичното за талтоши увлечение гравирахме и библейски сцени на плоските камъни, а в гробището поставихме орнаментирани кръстове.

Всичко това бе кратка прелюдия към могъщо вдъхновение, каквото бяхме познали по времето, когато живеехме в Солсбъри. Само че сега бяхме само петима. Петима, отказали се от собствената си природа в угода на Бог и на човеците християни. Петима, които бяха избрали ролята на светци, за да бъдат пощадени в касапницата.

В душите ни обаче се зараждаше мрачен ужас. Колко щеше да трае това несигурно примирие? Нямаше ли и най-малкият грях да ни свали от пиедестала?

Дори докато се молех на Господ да ми помогне, да ми прости прегрешенията, да ме приеме като свой верен служител, аз знаех, че не можем да останем за дълго в Донелайт.

Аз самият не можех да понеса да живея там! Дори докато се молех или пеех химни с монасите, в ушите ми звъняха проклятията на Джанет, виждах окървавените тела на моите хора. Исусе, дай ми вяра, молех се аз, и все пак дълбоко в сърцето си не вярвах, че единственият път към спасението за нас минава през себеотрицанието и целомъдрието. Та нима бе възможно? Нима Бог искаше да изчезнем от лицето на земята?

Това не бе саможертва, това бе крайно себеотрицание. Та заради Христа ние щяхме да изчезнем напълно!

И все пак любовта към Исус гореше в мен. Гореше отчаяно. Аз вярвах силно в Спасителя, така както вярват всички християни. Нощ след нощ имах видения на Граала на Христа, на светия хълм, на който бе разцъфнала тоягата на Йосиф, на кървавата вода, извираща от кладенеца на Граала. Дадох обет да ида на поклонение в Гластънбъри.

Извън долината вече беше плъзнала мълва за Свещената битка в Донелайт, както я нарекоха. Бяха чули за високите целомъдрени свещеници, които притежават странни сили. Монасите бяха писали на други монаси и така разпространяваха историята.

Легендите за талтошите отново оживяха. Останалите от нашия вид, които още живееха в изолирани общности, представяйки се за пикти, бяха изоставили домовете си, защото езическите им съседи ги тормозеха и заплашваха, а християните ги призоваваха да се откажат от порочния живот и да станат „свети отци“.

Скоро започнаха да откриват и дивите талтоши в горите; понесоха се слухове за магически раждания в този или онзи град, а вещиците дебнеха за талтоши, като твърдяха, че могат да ги разпознават и да отнемат силите им.

Други талтоши, богато облечени и въоръжени до зъби, идваха на групи в долината и ме проклинаха за стореното.

Техните красиви и строго пазени жени непрестанно говореха за проклятието на Джанет. Явно бяха чули за него от талтошите, избягали от Донелайт. Настояваха да го повторя дума по дума и да изслушам присъдата им.

Отказах. Не им казах нищо.

Тогава, за мой най-голям ужас, тези талтоши повториха проклятието вместо мен, защото вече го знаеха:

— Проклет да си, Ашлар, проклет да си за вечни времена. Нека смъртта вечно да бяга от теб, нека бродиш сам, без любима, без деца. Нашият народ загина, нека нашето чудесно възраждане да е единствената ти мечта в дългата самота… Нека светът се срути пред очите ти, преди да дойде краят на твоите страдания.

Повтаряха го непрестанно като любимо стихотворение и плюеха в краката ми.

— Ашлар, как можа да забравиш изгубената земя? — попита ме една от жените. — Как можа да забравиш кръга в Солсбъри?

Тези неколцина смелчаци бродеха из руините на старите кули, а човеците в Донелайт ги гледаха с неприязън и страх и въздишаха с облекчение, когато накрая напускаха долината.

През следващите месеци при нас дойдоха и талтоши, които се бяха покръстили и искаха да станат свещеници. Ние ги приехме на драго сърце.

Спокойните времена за моя народ бяха свършили в цяла Северна Британия.

Племето на пиктите изчезваше бързо от лицето на земята. Онези, които знаеха огамското писмо, ми изпращаха ужасни проклятия или пък трескаво дълбаеха по стени и камъни символите на новата вяра.

Един разкрит талтош можеше да се спаси единствено като стане свещеник или монах — трансформация, която не само успокояваше населението, но дори го екзалтираше. Всяко село искаше талтош за свещеник; християни от всички племена молеха обрекъл се на безбрачие талтош да отслужи за тях специална меса. Но всеки талтош, който не искаше да играе тази игра, който не се отказваше от езическите си привички, който не се уповаваше на защитата на Господ, се бе превърнал в безпомощна плячка за всички.

А междувременно ние петимата и четирима новодошли приехме светите обети при една величествена церемония. Две жени от нашите, които бяха дошли в долината, станаха монахини и се посветиха на грижи за слабите и болните. Аз бях ръкоположен за игумен на монасите от Донелайт, с пълна власт над долината и дори над близките до нея общности.

Славата ни растеше.

Имаше времена, в които дори се барикадирахме в нашия нов манастир, за да се скрием от поклонниците, дошли да видят „що за чудо е талтошът“ и да ни докоснат. Тръгна мълва, че можем да „изцеляваме“ и да правим чудеса.

Ден след ден хората от моето паство настояваха да ида до свещения извор и да благословя поклонниците, дошли да отпият от свещената вода.

Кладата, на която изгоря Джанет, бе съборена. Камъните от дома й и претопеният метал от посудата й и оскъдните й бижута бяха вградени в новата църква. До свещения извор бе издигнат кръст с надпис на латински, който разказваше за изгарянето на Джанет и последвалото чудо.

Аз едва издържах всичко това. Нима това бе милосърдието? Това ли бе любовта? Ставаше все по-ясно, че за враговете на Христа никое възмездие не е прекалено сурово.

Нима това бе Божият план?

Моят народ бе унищожен, оцелелите от него се бяха превърнали в свещени животни. Обръщах се с молби към монасите от Айона да се откажат от тези вярвания.

— Ние не сме магьосници — казах им аз. — Тези хора са на път да ни припишат магически сили.

Но за мой най-голям ужас монасите отвърнаха, че такава е Божията воля.

— Нима не разбираш, Ашлар? — каза ми Ниниан. — Именно затова Бог запази твоите хора, за да служат на тази специална мисия.

И така, всичко, към което се стремях, се оказа напразно. Талтошите не бяха спасени, не откриха начин да живеят в мир с човеците.

Властта на Църквата нарастваше все повече, християнската общност ставаше все по-голяма, а аз се опасявах от капризите на онези, които се прекланяха пред нас.

Накрая започнах да се уединявам по час-два на ден, заключвах вратата на килията си и не разговарях с никого. Така, в усамотение, започнах работа по голяма илюстрирана книга, в която вложих всичко научено на Айона.

Тя щеше да е изработена в стила на Четирите евангелия, със златна буква на всяка страница и миниатюри, които да разказват историята на моите хора.

Моята книга.

Това е книгата, която Стюарт Гордън е открил в подземията на Таламаска.

Изписах всяка дума, влагайки цялото си умение за стихотворство, песнопение и молитва, заради отец Колумба. Заради него описах нашата изгубена земя, нашето скиталчество из Южната равнина, построяването на огромния каменен кръг Стоунхендж. Разказах на латинеца всичко, което знаех за борбата ни с хората, за това как сме страдали и как сме се учили от страданието и накрая за моето племе, за моя клан, от който бяха оцелели само петима — петима свещеници сред море от хора, които ни боготворяха заради сили, които не притежавахме. Това бяхме ние — изгнаници без име, без род, без собствен бог, които се опитват да измолят спасение от бога на човеците, които се страхуваха от нас.

— Прочетете думите ми, отче — написах аз. — Вие, който отказахте да ги чуете от устата ми. Вижте ги написани на езика на Йеремия, на Августин, на папа Григорий. И знайте, че ви казвам истината и копнея да вляза в лоното на Божията църква такъв, какъвто всъщност съм. Защото как иначе ще бъда приет в Царството небесно?

Най-сетне бях изпълнил мисията си.

Облегнах се и се загледах в корицата, която сам бях инкрустирал със скъпоценни камъни, в подвързията, която сам бях направил от коприна. В буквите, които сам бях изписал.

Веднага изпратих да извикат отец Ниниан и сложих книгата пред него. Гледах го мълчаливо, докато четеше.

Бях толкова горд с творението си, толкова сигурен, че нашата история някак ще намери място сред огромната библиотека на църковната доктрина.

Каквото и да се случи, мислех си, поне казах истината. Казах я такава, каквато е. Истината, заради която Джанет избра смъртта.

Нищо обаче не би могло да ме подготви за реакцията на Ниниан, когато затвори книгата.

Той не каза нищо доста време, а после започна да се смее.

— Ашлар, да не си си изгубил ума?! Нима очакваш да занеса това на отец Колумба!

Аз бях вцепенен от изненада. Едва успях да промълвя:

— Вложих в нея много старание.

— Ашлар, това е най-красивата книга, която съм виждал. Илюстрациите са съвършено изпълнени, текстът е написан на безупречен латински, има хиляди трогателни фрази. Никой човек не би могъл да създаде нещо подобно за по-малко от три или четири години, и то в пълно усамотение в скрипторията на Айона. Като си помисля, че си я написал тук, само за година… Та това е цяло чудо.

— И?

— Но съдържанието й, Ашлар! Това са богохулства. И то изписани на латински в стила на олтарна книга. Та ти си създал безумни езически притчи, изпълнени с похот и чудовищни извращения! Ашлар, така трябва да се оформя единствено евангелие или псалтир! Що за демон те е обзел, че да напишеш тези безсрамни истории за магии, и то по този начин?

— Но отец Колумба ще види тези думи и ще осъзнае, че те са самата истина! — обявих аз.

И все пак вече осъзнавах всичко много добре. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Като ме видя така съсипан, Ниниан се облегна в стола, скръсти ръце и се взря в мен.

— От деня, в който влязох в дома ти — каза той, — аз познах твоята откровеност и доброта. Само ти си в състояние да направиш такава глупава грешка. Откажи се от нея; остави тази история веднъж завинаги! Отдай изключителния си талант на по-подходящи цели.

Целия ден и цялата нощ мислих над думите му. Опаковах внимателно книгата си и отново я дадох на Ниниан.

— Аз съм твой игумен в Донелайт — казах му. — По официално назначение. Това ще е последната заповед, която ще получиш от мен. Отнеси книгата на отец Колумба и му кажи, че съм решил да тръгна на поклонение. Не знам колко време ще трае, нито къде ще ида. Както сам разбра от книгата ми, моят живот е много дълъг. Може и никога да не се срещнем отново, но трябва да замина. Трябва да видя света. Единствено Господ знае дали някога ще се върна на това място и в Неговото лоно.

Ниниан се опита да протестира, но аз бях непреклонен. Знаеше, че така или иначе скоро трябва да тръгне за Айона, затова се опита да ме спре с думите, че нямам разрешение от Колумба да замина. Скоро обаче осъзна, че изобщо не ме е грижа за това.

И така, той най-сетне тръгна на път с охрана от петима човеци. Взе и моята книга.

Повече не я видях до онази нощ, когато Стюарт Гордън я извади на масата в своята кула в Съмърсет.

Не зная дали изобщо е стигнала до Айона.

Подозирам, че все пак е стигнала и може би е останала там много години, докато всички, които са били наясно какво представлява или са знаели кой е авторът и защо е написана, са си отишли от този свят.

Така и не разбрах дали отец Колумба я е прочел. Напуснах Донелайт в нощта след заминаването на Ниниан.

Свиках всички свещеници-талтоши в църквата и ги накарах да залостят вратите. Хората можеха да си мислят каквото щат. И наистина — това ги направи неспокойни и подозрителни.

Казах на моите свещеници, че заминавам.

Казах им, че съм изплашен.

— Не зная дали постъпвам правилно. Вярвам, че е така, но няма как да зная със сигурност — рекох им аз. — Страхувам се от човеците, които ни заобикалят. Страхувам се, че всеки момент могат да се обърнат срещу нас. Ако ни връхлети буря, ако пламне мор, ако ужасна болест повали децата на най-могъщите семейства — всеки повод може да ги накара да въстанат срещу нас. Те не са нашият народ! Бях глупак да вярвам, че можем да живеем мирно сред тях. Всеки от вас да постъпи както намери за добре, но моят съвет, като ваш лидер още от времето на изгубената земя, е да се махнете оттук. Търсете спасение в някой далечен манастир, където не знаят за природата ви, помолете да ви разрешат да се уедините там. Но напуснете долината.

Аз самият тръгвам на поклонение. Първо до Гластънбъри, до кладенеца, в който Йосиф Ариматейски е излял Христовата кръв. Ще се помоля там да получа напътствие. После ще ида в Рим, а след това не знам — може би в Константинопол, за да видя светите икони, на които чудодейно е изобразен ликът на самия Христос. А после в Йерусалим, за да видя Голгота. А тук и сега обявявам, че отхвърлям обета си за подчинение към отец Колумба.

Думите ми предизвикаха много протести, много ридания, но аз бях непреклонен. Това бе характерно за талтошите — те винаги реагираха така, когато настъпеше краят на нещо.

— Ако бъркам, може Христос да ме доведе обратно в това паство. Може да ми прости. Или… може да ида в ада — казах аз и свих рамене. — Но заминавам.

И тръгнах да се приготвя за пътуването…

Преди да се сбогувам с моите съратници, бях събрал всичките си вещи в кулата, включително книгите, ръкописите и писмата от отец Колумба. Всичко, което имаше значение за мен. Скрих ги в две подземия, които бях изградил преди векове. После взех последния чифт от най-хубавите си дрехи — останалите бях раздал на бедните — и се облякох със зелена вълнена туника, която бе много плътна, дълга и обточена с черна кожа. Върху нея сложих единствения колан, който ми бе останал — от хубава кожа и украсен със злато. Прибрах меча си в украсената със скъпоценни камъни ножница. Вдигнах кожената качулка на главата си и отгоре сложих бронзов шлем с незапомнена възраст. И така, облечен като не особено заможен благородник, аз потеглих на път, като взех само малък вързоп с най-необходимото.

Дрехите ми не бяха тежки и натруфени като кралските ми одежди, нито скромни като свещеническото расо. Бяха просто най-подходящи за пътуване.

Яздих около час през гората, по старите пътеки, известни на онези, които бяха ловували там.

Изкачвах се все по-нагоре през гъсто обраслите с дървета склонове към тайния проход, който водеше към пътя високо в планината.

Беше късен следобед, но аз знаех, че ще достигна пътя преди залез. Луната щеше да е пълна и възнамерявах да пътувам, докато не се изморя.

В гъстата гора бе тъмно, толкова тъмно, че хората днес дори не могат да си представят подобен мрак. Тогава горите на Британия още не бяха изсечени, а дърветата бяха могъщи и древни.

Ние вярвахме, че тези дървета са единствените живи създания на света, които са по-стари от нас — защото нищо друго не бе така дълговечно като дърветата и талтошите. Ние обичахме гората и не се страхувахме от нея.

Не след дълго обаче чух гласовете на малките хора.

Чух техния шепот, смеха им.

По това време Самюъл още не беше роден, но Ейкън Дръм и останалите, които са живи и до днес, викаха: „Ашлар, глупакът на християните, предателят на своя народ“. Или: „Ашлар идва при нас да създаде нова раса от гиганти и ние ще владеем света“. Викаха и други неща. Винаги съм мразил Ейкън Дръм. Тогава той бе съвсем млад и лицето му не се бе сбръчкало дотолкова, че да не се виждат очите му. Той изскочи от храсталаците и ме заплаши с юмрук, а изражението му бе разкривено от злоба.

— Ашлар, значи напускаш долината, след като разруши всичко! Дано проклятието на Джанет тегне вечно над теб!

Накрая те изостанаха зад мен по една-единствена причина — бях наближил пещерата на склона на планината.

Съвсем бях забравил за нея. Без дори да се замисля, бях избрал пътя, по който древните племена идваха тук на поклонение. По времето, когато талтошите живееха в Солсбъри, тези племена бяха изпълнили пещерата с черепи, а по-късно други човеци я превърнаха в място на мрачни ритуали.

През последните векове селяните се кълняха, че в тази пещера има отворена врата, през която се чуват гласове от ада или пък райски песнопения.

В гората наблизо бяха забелязвани призраци, а вещици понякога дръзваха да дойдат тук, с риск да си навлекат гнева ни. Имаше времена, когато се събирахме на страховити отряди и яздехме из този участък, за да ги прогоним.

Но те не ни бяха създавали грижи през последните двеста години.

Аз самият бях идвал по тези места само един-два пъти, но не изпитвах никакъв страх от пещерата и дори се зарадвах на уплахата на малките хора, защото така щях да се отърва от тях.

Докато се приближавах до пещерата обаче, видях мъждукащи светлини в гъстия мрак. Скоро установих, че на склона на планината има някаква малка хижа, вероятно издигната пред самата пещера. Беше от камък и имаше малка вратичка и дупка на покрива, през която да излиза димът.

Светлината се процеждаше през процепите в грубо изградената стена.

На пет стъпки над тази хижа беше пътеката към голямата пещера, която приличаше на раззината паст, закрита отвсякъде от борове, дъбове и тисове.

Още щом видях малката къщичка, изпитах желание да побягна възможно най-бързо. От създание, способно да живее на подобно място, можеше да се очакват единствено неприятности.

Самата пещера почти не ме интересуваше. Аз вярвах в Христа, въпреки че не се бях подчинил на своя игумен, и не се страхувах от езическите богове. Не вярвах в тях. Но пък бях напуснал дома си и сигурно никога нямаше да се завърна. Зачудих се дали да не се кача до пещерата, вероятно дори да си почина там, скрит от погледите на малките хора.