Вещиците: Талтош

Двайсет и две

Човек рядко се чувства в пълна изолация на борда на самолет. Дори на този — така луксозно тапициран, с дълбоки кресла и голяма маса — пак усещаш, че си на самолет. Знаеш, че си на почти дванайсет хиляди метра над Атлантика и чувстваш леките пропадания, докато машината язди ветровете, както огромен кораб язди вълните.

Седяха в трите кресла около масата. В трите върха на невидим равностранен триъгълник. Едното кресло бе специално изработено за Аш, това бе очевидно. Той вече бе застанал до него, когато ги покани да заемат другите две.

Другите кресла, до осеяните с илюминатори стени на кабината, бяха празни. Стърчаха като големи ръце в кожени ръкавици, готови да те сграбчат здраво и плътно. Едното от тях беше по-голямо от останалите. Беше за Аш, със сигурност.

Всичко беше в карамелено и златисто. Всичко беше модерно и почти съвършено. Младата американка, която сервира напитките, също беше съвършена. Музиката, която пуснаха за кратко — Вивалди — също беше съвършена.

Самюъл, удивителният дребосък, спеше в задното отделение, свит на леглото, прегърнал здраво бутилката, която бе взел от апартамента в „Белгрейвия“. Постоянно искаше някакъв булдог, който слугите на Аш нямаше как да му доставят.

— Аш, нали каза, че ще получа каквото пожелая? Чух те да им нареждаш. Е, искам булдог! Искам булдог веднага.

Роуан се бе отпуснала в креслото, сложила ръце на подлакътниците.

Не знаеше колко време е минало, откакто е заспала. Беше се унесла по някое време. Сега изглеждаше изненадващо наелектризирана, взираше се в двамата мъже срещу нея — в Майкъл, който допушваше остатъка от цигарата си, като го държеше с два пръста, а малкото огънче вече се обръщаше навътре.

А Аш, облечен в едно от своите дълги, красиво скроени сака с навити небрежно ръкави, бяла риза, украсена със златни копчета за ръкавели с диаманти, които приличаха на опали, макар че тя не беше голям експерт по скъпоценните и полускъпоценни камъни. Опали. Очите му също имаха опалесцентен блясък. Панталоните му бяха широки, като на пижама, но също последна дума на модата. Той бе вдигнал невъзпитано крак на края на коженото си кресло. На дясната му китка блестеше тънка златна гривна — просто фина верижка, която блещукаше и му придаваше адски секси вид, но защо, тя не можеше да каже.

Той вдигна ръка, прокара я през тъмната си коса, като докосна с кутре белия кичур, сякаш не искаше да го забравя, не искаше да го пренебрегва. Сякаш държеше да го смеси с тъмните вълни. Това леко движение накара лицето му да оживее отново, както и начинът, по който оглеждаше кабината и най-накрая спря поглед на нея.

Тя самата почти не забеляза какво точно измъкна набързо от куфара си. Беше нещо червено, меко и свободно, което едва стигаше до коленете й. Майкъл бе сложил перли на шията й — малка красива огърлица. Това я изненада. Тогава бе съвсем замаяна.

Слугите на Аш бяха опаковали всичко останало.

— Не знаехме дали желаете да намерим булдог за Самюъл — каза младата жена, Лесли, и то неведнъж. Бе много притеснена да не би да не е угодила на шефа си.

— Това няма значение — каза й Аш накрая. — В Ню Йорк ще му купим няколко. Може да си ги гледа в градината на покрива. Знаеш ли, Лесли, че има кучета, които живеят по покривите на Ню Йорк и никога не са слизали на улицата?

За какъв ли го смяташе тя, зачуди се Роуан. Какво ли мислеха всички за него? Кое бе огромното му предимство — заслепяващото богатство или заслепяващата красота?

— Но аз исках булдог сега — изсъска джуджето, преди да се отнесе отново. — Искам го сега.

Роуан се ужаси, когато го видя за първи път. Защо ли, заради вещерските гени? Заради вещерското знание? Или просто лекарят в нея се ужаси от гънките плът, които лека-полека бяха покрили цялото му лице? Той приличаше на някакъв шарен жив камък. Какво ли щеше да стане, ако тези гънки се отстранят, ако се разкрият очите, ако се видят устата, скулите, брадичката? Какъв ли щеше да стане животът му?

— Вещици Мейфеър — бе казало джуджето, щом ги видя.

— Всички ли ни познават в тази част на света? — попита Майкъл сприхаво. — Нима репутацията ни върви преди нас? Когато се прибера, ще взема да прочета повече за вещерството.

— Много добра идея — отбеляза Аш. — С твоите сили можеш да постигнеш много.

Майкъл се засмя. Определено си допаднаха. Тя виждаше това. Споделяха еднакви възгледи. Юри бе твърде див, твърде нервен, твърде млад.

По целия път на връщане след ужасния сблъсък в кулата на Стюарт Гордън Майкъл им разказа дългата история, чута от Лашър. За живота му през шестнайсети век, за странните му по-ранни спомени, за усещането му, че е живял дори преди това. Нямаше нищо налудничаво — просто той преповтаряше историята, която само двамата с Аарън знаеха. Всъщност беше я разказвал и на Роуан, но тя си я спомняше по-скоро като серия от образи и катастрофи.

Когато я слушаше отново в черната лимузина, докато се движеха с голяма скорост към Лондон, тя я осъзнаваше в детайли. Лашър — свещеникът, Лашър — светецът, Лашър — мъченикът, и после сто години по-късно появата на Лашър като познат за вещицата, но невидим глас, като бурен вятър, който шиба житата и рони листата от дърветата.

— Глас от долината — бе казал малкият човек в Лондон, посочвайки с пръст към Майкъл.

Какво ли беше това, зачуди се тя. Познаваше долината, никога нямаше да я забрави, никога нямаше да забрави затворничеството си при Лашър, който я влачеше през руините на замъка. Никога нямаше да забрави моментите, когато Лашър си „спомняше“ всичко, когато новата му плът призоваваше съзнанието му и го откъсваше от познанието на призрака.

Майкъл не беше там. Може би някой ден щяха да посетят заедно това място.

Аш бе казал на Самюъл да поспи, докато пътуват към летището. Джуджето бе изпило още половин литър уиски с много сумтене и грухтене, както и с оригване от време на време. После изпадна почти в коматозен сън, докато го носеха към самолета.

Сега летяха над Атлантика.

Тя затвори очи и после ги отвори. Кабината блещукаше.

— Никога няма да нараня това дете — Мона — каза внезапно Аш и я стресна, събуди я напълно. Той гледаше Майкъл съвсем спокойно.

Майкъл дръпна за последно от малкия фас, смачка го в един голям стъклен пепелник и той заприлича на грозен малък червей. Пръстите му бяха много едри, мощни и опъстрени с черни косми.

— Знам, че няма да го направиш — отвърна Майкъл. — Но не разбирам защо съм толкова сигурен. Юри беше толкова изплашен.

— Аз съм виновен. Проявих глупост. Ето затова трябва ние тримата да си поговорим. Има и други причини.

— Защо ни се доверяваш? — попита Майкъл. — Защо изобщо се занимаваш с нас? Ти си зает човек, явно си милионер.

— О, да, и в това имаме нещо общо, нали? — каза Аш съвсем искрено.

Роуан се усмихна.

Беше изключително забавно да наблюдава контраста между мъжа със сини очи, гъсти вежди и дълбок глас и високия, слаб, но същевременно красив мъж с елегантни движения на китката, които бяха омагьосващи. И двамата бяса елитни мъжкари, със съвършено телосложение и пламенен характер. И двамата — като повечето едри мъже — като че се радваха на огромна самоувереност и вътрешно спокойствие.

Тя погледна към тавана. Беше толкова изтощена, че всичко й се виждаше размазано. Очите й бяха сухи и сигурно скоро щеше да заспи. Просто се налагаше, но не можеше да го направи. Не и сега.

Аш отново заговори.

— Ти имаш една история, която никой, освен мен не може да чуе — каза Аш. — А аз искам да я чуя. Аз пък имам история, която ще разкажа само на теб. Искаш ли да ми се довериш? Искаш ли моето приятелство и някога, вероятно, обичта ми?

Майкъл се замисли и отвърна с лека усмивка и свиване на рамене.

— Мисля, че искам всичко това, щом настояваш.

— Добре — отвърна тихо Аш.

Майкъл пак се засмя, прозвуча като лек тътен.

— Но ти нали знаеш, че аз убих Лашър? Юри ти е казал. Сигурно не си много доволен, че съм убил един от твоите?

— Той не беше един от моите — каза Аш и се усмихна мило. Светлината блесна точно върху белия кичур на лявото му слепоочие. Мъж на трийсет вероятно, с елегантни сиви кичури — беше нещо като момчето гений на корпоративния свят — преждевременно забогатял, преждевременно посивял. Преживял векове, безкрайно търпелив.

При тази мисъл тя почувства гордост, че уби Гордън, а не него.

Да, тя го стори. За първи път в тъжния си живот се бе насладила при използването на силата си — да осъди на смърт един човек само с волята си, да унищожи тъканите в него. Убеди се в нещо, което винаги бе подозирала — че ако наистина иска да го направи, ако наистина помага на силата, вместо да й пречи, тя проработва ужасно бързо.

— Искам да ви разкажа някои неща — каза Аш. — Държа да ги знаете, да знаете какво се случи и как се озовахме в долината. Не сега, сега сме много изморени. Но искам да ви ги разкажа.

— Да, и аз искам да ги науча — отвърна Майкъл. Посегна към джоба си, извади наполовина пакета с цигари и измъкна една. — Искам да знам всичко за теб. Искам да разгледам и книгата, ако решиш да ни позволиш да я видим.

— Всичко това е възможно — рече Аш и много елегантно отпусна ръка на коляното си. — Вие сте истинско племе от вещици. Ние с вас сме близки. Не е толкова ужасно сложно, наистина. Аз се научих да живея в дълбока самота. Забравих за всичко това с години. Но то отново се появи — желанието да бъда свързан с някого. Желанието някой да ме познава, да ме разбира, да бъда оценяван морално от друг изтънчен ум. Именно това винаги ме е привличало в Таламаска, от самото начало. Мисълта, че мога да ида там и да се доверя на учените, да говорим до късно през нощта. Това привлича и много други нечовеци към тях. Аз не съм единственият.

— Е, все пак всички имаме нужда от това, нали? — каза Майкъл, като хвърли бърз поглед към Роуан — още един от техните мълчаливи, тайни моменти, които приличаха на невидима целувка.

Тя кимна.

— Да — съгласи се Аш. — Хората рядко успяват да оцелеят без подобно общуване, без комуникация. Без любов. А нашата раса е любяща. Отне ни много време да проумеем агресията. Когато се срещнахме за пръв път с хората, бяхме като децата, но не бяхме деца. Това е просто друг вид благовидно поведение. В него има и упорство — желание да бъдеш задоволен на мига и стремеж към това нещата да си останат прости.

Той замълча. После попита много искрено:

— Какво всъщност ви тревожи? Защо се поколебахте, когато ви поканих да дойдете с мен в Ню Йорк? Какво ви минава през главите?

— Убийството на Лашър бе само въпрос на оцеляване за мен — каза Майкъл. — Имаше един свидетел, който можеше да разбере и прости, ако прошката на свидетел е необходима. И този човек е мъртъв.

— Аарън.

— Да, той искаше да отведе Лашър, но разбра защо не му позволих да го стори. Онези двамата също загинаха при нещо като самозащита…

— И ти се измъчваш заради тези три смъртни случая — заключи Аш тихо.

— Убийството на Лашър си беше преднамерено — каза Майкъл, сякаш говореше на себе си. — Това същество нарани жена ми; то ми отне детето, собственото ми дете. Въпреки че кой знае какво щеше да бъде това дете? Има толкова много въпросителни, толкова много вероятности. А после той уби и онези жени. Уби ги в стремежа си да се сдобие с потомство. Беше невъзможно да го оставя жив, както не бихме оставили да вирее вирус или насекомо. Съвместното ни съществуване беше немислимо, пък и имаше — нека се изразя с твоите думи — контекст, начинът, по който той се бе държал от самото начало, още докато беше дух, начинът, по който… ме беше използвал.

— Разбирам те — отвърна Аш. — И аз щях да го убия, ако бях на твое място.

— Наистина ли? — попита Майкъл. — Или щеше да го пощадиш, защото е един от малцината от твоя вид? Нима не би изпитал лоялност към един от своите?

— Не — отвърна Ашлар. — Не мисля, че ме разбираш, имам предвид, че не ме разбираш принципно. Аз отдадох целия си живот да докажа на себе си, че не съм по-лош от хората. Спомнете си. Навремето аз доказах пред самия папа Григорий, че и ние имаме душа. Не бих пощадил блуждаеща душа, обзета от жажда за власт, древна душа, окупирала ново тяло. Това не събужда никаква съпричастност у мен.

Майкъл кимна, за да покаже, че разбира.

— Но наистина бих оставил Лашър да говори — продължи Аш, — да разкаже спомените си. Не бих изпитал лоялност към него. Нито християните, нито римляните успяха да проумеят едно — че убийството си е убийство, без значение дали е убийство на човек, или на един от нас. Но аз вярвам в това. Живях твърде дълго, за да храня някакви заблуди, че хората не са достойни за състрадание, че те са „различни“. Всички ние сме свързани; всичко е свързано. Как и защо, не мога да ви кажа. Но е така. Лашър е убивал, за да постигне целите си, и ако това зло може да бъде смачкано завинаги… — Той сви рамене и усмивката му се върна. Леко горчива може би, но пак мила и тъжна. — Винаги съм мислил, представял съм си, мечтал съм вероятно, че ако можем да се върнем назад, ако отново имаме шанс да живеем на земята, бихме могли да стъпчем това зло.

Майкъл се усмихна.

— Но сега не мислиш така.

— Не — каза Аш, — но има причини да не се замислям за подобни възможности. Ще разберете, когато седнем да поговорим. У дома, в Ню Йорк.

— Мразех Лашър — каза Майкъл. — Той беше зъл и имаше зли наклонности. Присмиваше ни се. Фаталната му грешка вероятно. Не съм съвсем сигурен. Освен това мисля, че и останалите искаха да го убия — и мъртвите, и живите. Вярваш ли в съдбата?

— Не зная.

— Как така не знаеш?

— Преди векове ми казаха, че моята съдба е да остана единствен от вида си. И то се случи. Но значи ли това, че е съдба? Аз бях хитър; оцелях през зимите и битките и през неизразими премеждия. И продължавам да оцелявам. Съдба или оцеляване? Не зная. Но каквото и да е, това създание е било ваш враг. Защо имаш нужда от прошката ми за стореното?

— Не това ме притеснява — каза Роуан. Заговори, преди Майкъл да успее да отвърне. Беше все така свита в креслото, отпуснала глава на кожата. Виждаше и двамата и те също гледаха към нея. — Поне не мисля, че това притеснява Майкъл.

Той не я прекъсна.

— Той се притеснява заради нещо, което сторих аз и което той не би могъл да стори.

Аш чакаше, Майкъл — също.

— Аз убих още един талтош — женски — каза тя.

— Женски? — попита тихо Аш. — Истински женски талтош?

— Да, истински — моята дъщеря от Лашър. Аз я убих. Застрелях я. Убих я, щом разбрах какво е и коя е. Убих я. Страхувах се от нея, колкото се страхувах и от него.

Аш изглеждаше развълнуван, но не и разстроен.

— Страхувах се да не се съберат — каза Роуан. — Страхувах се, че неговото предсказание за мрачното ни бъдеще ще се сбъдне, страхувах се, че някъде там, сред останалите Мейфеър, той се е сдобил със син, който ще я намери и ще родят потомство. Това щеше да е победа за него. Въпреки всичко, което изстрадахме и аз, и Майкъл, което са изстрадали всички вещици Мейфеър от самото начало… Този съюз щеше да е триумф за талтошите.

Аш кимна.

— Моята дъщеря дойде при мен от обич — каза Роуан.

— Да — прошепна Аш, явно нетърпелив да чуе още.

— Аз застрелях собствената си дъщеря — продължи Роуан. — Застрелях едно беззащитно момиче. А тя ме излекува, бе дошла да ме нахрани с млякото си и да ме излекува от изтощението след раждането й. Ето това ме тревожи, това тревожи и Майкъл — че ти ще научиш за това. И ти, който искаш да се сближиш с нас, ще се ужасиш, щом откриеш, че съм убила женската, за която мечтаеш.

Аш се наведе напред в креслото, опрял лакти на коленете си. Единият му пръст бе извит под брадичката. Бе вдигнал вежди в леко смръщване, докато се взираше в лицето й.

— Какво щеше да направиш, ако я бе открил? Ако беше открил моята Емалет? — попита Роуан.

— Така ли се казваше! — прошепна той изумен.

— Това име й даде баща й. Той ме насилваше постоянно, въпреки че спонтанните аборти бавно ме убиваха. И накрая, по някаква причина, това дете, Емалет, се оказа достатъчно силно, за да се роди.

Аш въздъхна. Отпусна се отново назад и сложи ръка на края на подлакътника. Взираше се внимателно в Роуан, но не изглеждаше нито ядосан, нито натъжен. Но пък кой би могъл да знае?

За част от секундата Роуан реши, че е пълна лудост да му признава това точно тук — в собствения му самолет, който се носеше тихо в небето. Но после реши, че е било неизбежно. Нещо трябваше да се направи, ако възнамеряваха да продължават напред, ако искаха наистина да се опознаят, ако наистина започваха да се харесват, ако вече бяха започнали да се сближават заради всичко, на което бяха станали свидетели.

— Щеше ли да я пожелаеш? — попита Роуан. — Нима нямаше да обърнеш света, за да се добереш до нея, за да я спасиш, за да я отведеш на сигурно място и да станеш баща на своя народ отново?

Майкъл се страхуваше за нея, грижата личеше в погледа му. Като гледаше двамата мъже, Роуан осъзна, че всъщност не признава всичко това само заради тях. Говореше заради себе си, защото тя бе майка, застреляла собствената си дъщеря, тя бе дръпнала спусъка. Внезапно потрепери, стисна силно очи, вдигна рамене, отпусна се отново в стола и килна глава на една страна. Бе чула тялото да се свлича на пода, бе видяла как се сгърчва лицето, бе вкусила млякото, гъстото сладко мляко, почти като бял сироп, божествено вкусно.

— Роуан — каза Аш нежно, — Роуан, Роуан, моля те, не преживявай всичко това отново заради мен.

— Но ти щеше да обърнеш света, за да я намериш — рече тя. — Нали затова си дошъл в Англия, когато Самюъл ти се е обадил, когато ти е разказал историята на Юри. Дошъл си, защото в Донелайт е бил забелязан талтош.

Аш кимна бавно.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам отговора. Да, сигурно щях да дойда. Но дали щях да я отведа със себе си? Не зная.

— О, стига, как би устоял?

— Имаш предвид как бих устоял да положа отново началото на своя вид?

— Да.

Той поклати глава и погледна надолу замислен. Пръстът му отново се изви под брадичката, лакътят му се опираше на креслото.

— Странни вещици сте вие двамата — каза той.

— Защо? — попита Майкъл.

Аш стана, главата му почти докосваше тавана на кабината. Протегна се, после се обърна и направи няколко крачки със сведена глава. След малко отново се извърна към тях и каза:

— Вижте, не бива да продължаваме така с въпросите. Сега мога да ви кажа единствено, че съм доволен от смъртта на женската. Доволен съм, че е мъртва! — Той поклати глава и сложи ръка на полегатата облегалка на креслото. Погледна встрани, косата му падаше върху очите, изглеждаше доста див, слаб и драматичен, като магьосник.

— Помогни ми, Боже! — прошепна той. — Наистина изпитвам облекчение, радвам се, че разбирам едновременно и за съществуването й, и за смъртта й.

Майкъл кимна.

— Мисля, че започвам да разбирам.

— Наистина ли?

— Няма как да съществуваме заедно под слънцето, няма как — два вида уж така подобни и същевременно така различни, нали?

— Да, няма как — отвърна Аш и поклати глава в потвърждение на думите си. — Та коя раса може да съжителства с друга? Коя религия може да търпи друга? Войните са навсякъде; и по същество винаги са племенни, без значение какво казват хората! Те са племенни и се водят за пълно унищожение, без значение дали са между араби и кюрди, или турци и европейци, или пък руснаци и азиатци. Те никога няма да спрат. Хората мечтаят за края им, но той няма да дойде, докато човешкият род съществува. Ако моят вид се роди отново и хората бъдат изличени от лицето на земята, тогава ние ще живеем в мир. Но не вярва ли всеки народ в това?

Майкъл поклати глава.

— Не е нужно да се надига борба — каза той. — Не е невъзможно войните между различните нации да спрат.

— Да, не е невъзможно, но не е вероятно.

— Не е нужно един вид да властва над друг — настоя Майкъл. — Дори не е нужно те да знаят за съвместното си съществуване.

— Имаш предвид, че трябва да живеем в тайна? — попита Аш. — Имаш ли представа колко бързо нараства числеността на нашия вид? Имаш ли представа колко силни сме ние? Не, не можеш да знаеш, никога не си виждал как един талтош се ражда знаещ, никога не си виждал как пораства до пълния си ръст през първите няколко минути, часове или дни; никога не си го виждал.

— Аз съм го виждала — каза Роуан. — Виждала съм го два пъти.

— И какво мислиш? Какво би излязло от моето желание да открия женска? Какво би станало, ако започна да тъжа по твоята Емалет и потърся нейна заместничка? Какво би станало, ако отида при вашата невинна Мона със семето, което може да създаде талтош или пък да доведе до смъртта й?

— Мога да ти кажа едно — отвърна Роуан, като си пое дълбоко дъх. — В мига, в който застрелях Емалет, не изпитвах и най-малкото съмнение, че тя е заплаха за моя вид и трябва да умре.

Аш се усмихна и кимна.

— И си била права.

Замълчаха. После Майкъл заговори:

— Сега знаеш най-страшната ни тайна.

— Да, така е — потвърди Роуан тихо.

— Но се чудя дали ние знаем твоята — добави Майкъл.

— Ще я научите — отвърна Аш. — Сега ще поспим. Очите ме болят. А и в корпорацията ме чакат доста задачи, които само аз мога да реша. Сега ще поспим и в Ню Йорк ще ви разкажа всичко. Ще научите всичките ми тайни, от най-малката до най-голямата.