Владетелят на Ада

1.

12 юни

Прашният фургон виеше по равното шосе, гумите му свистяха по нажежената настилка. Зад волана седеше кльощав шофьор с оредяваща черна коса, слепнала във фурната на нажежения въздух, струящ през отворения прозорец, и непрекъснато надигаше бутилката с вода, за да прогони дрямката. По бялата му риза бяха избликнали кръгове пот. Жегата не спираше да ги мори, откакто бяха напуснали Омаха, след което бяха поели първоначално на юг и после право на запад по шосе 80; дребни градчета като Киърни, Коузад, Готенбърг прелитаха покрай тях, докато автомобилът се носеше успоредно на реката. Шофьорът караше точно срещу слънцето сред напечения юнски следобед; колата профучаваше покрай фермите и полята на Небраска, подредени, самотни и еднообразно скучни.

И по навик шофьорът непрестанно се тормозеше.

— „Какъв е смисълът да има климатична инсталация, след като той не ми дава да я пусна?“

След още няколко мили поклати глава.

— „Никога не съм си и представял, че някой може да обича толкова много жегата. Сигурно е над четирийсет градуса, а той иска шибаният му прозорец да стои отворен.“

След още няколко мили.

— „И да няма с кой да си кажеш и две думи. Не ми дава да пускам радиото, докато спи. Някой ден ще взема да задряма зад волана и…“

Пак кимна.

— „… и ще вземем да излетим от пътя и тоя фургон ще ни опакова за последно по средата на тая шибана зарязана и от Бога равнина…“

Потупа с длан кормилото.

— „… и шибаните лешояди ще ни изкълват очите.“

Брат Т се бе изтегнал върху един матрак, разгънат върху две седалки, и спеше неудобно, вместо да легне отзад. Спеше, събирайки сили за сблъсъка. Така наричаше той срещите — сблъсъци.

— Ние се сблъскваме с дявола, Морди, това правим — обичаше да повтаря той. — Тая нощ пак ще нашибаме тоя кучи син и ще го накараме да падне на колене пред нас. — Слави Бог, слави Иисус.

Сякаш отиваха на война или кой знае къде.

Шофьорът обаче не се оплакваше. Това беше най-добрата работа, която беше имал, макар и да ненавиждаше кормуването през тия гладки като тепсия равнини, където можеш да си затвориш очите, да ги отвориш чак след десет минути и да ти се струва, че колата не е изминала и метър.

Изведнъж той се сепна и тихо подсвирна.

В далечината се показа пътен знак, който танцуваше в маранята като дервиш. Морди присви очи зад слънчевите си очила. На табелата пишеше: „Брейди. Две мили.“

— Благодаря ти, Господи — изрече той на глас, имитирайки шефа си и неговия типичен южняшки акцент.

Зад него брат Т се размърда. Подпря се на лакът и изпука няколко пъти врата си, при което прешлените му изпукаха; беше едър, с дълга руса коса, провиснала до раменете, и голяма брада.

— Къде сме? — полита той с глас нисък като шепот и грапав като пила.

— По средата на Божията пещ.

Брат Т захлупи лицето си с шепи, повдигна вежди и много леко прогони остатъците от съня към ъгълчетата на очите си с показалци.

— Понякога си мисля, че Господ е взел десет акра земя от Канзас, ксерокопирал ги е и ги е наложил един до друг върху цялата шибана среда на страната.

— Май си позволяваш да богохулстваш, Морди.

— Позволявам си да говоря истината — отвърна Морди, докато намаляваше скоростта, за да завие по един тесен черен път.

— Я ми кажи пак как се казваше това място?

— Брейди. На около двайсет мили от Норт Плат.

— Това не ми говори нищо.

— Минахме над двеста мили. Половината от тях през Небраска, откакто излязохме от Омаха. Равно, горещо, и от един час не съм мярнал дори и един автомобил.

Брат Т отвори очи. Бяха с цвета на мляко. Гледаше в пустотата.

— Ти би следвало да се чувстваш тук като у дома си. Това ми звучи направо като Южна Джорджия.

— Няма дърво и за цяр. Само тая шибана слама, докъдето ти стига окото.

— Пшеница, Морди, пшеница. Слама е онова, което остава след като е ожъната пшеницата.

— Давам сто мили от тая пустош, както и да й казват, за един висок бор.

— Нещастен ли се чувстваш, Морди? — запита го брат Т с лек присмех.

— Само се тормозя.

Брат Т се изкикоти.

— Добре е за душата.

— И изнемогвам от жегата. Ти никога не се потиш, а от мен тече и за двама ни.

— Господ си знае работата.

— Лесно ти е на теб, от теб не тече.

— Вярно. Ти си падаш повече по студа. — При тази мисъл брат Т неволно потрепери, разтърка ръце, после опипа пода за портативния хладилник. Отхлупи го, измъкна кутия кола, дръпна халката, отпи продължителна глътка и въздъхна:

— Ааааааах. Устата ми беше изсъхнала като мухлясал хляб.

До хладилника на пода лежаха четири гладки лакирани кутии. От едната се разнесе звук. Сякаш заспало бебе удари дрънкалка.

— Спокойно, деца — каза тихо брат Т, наведе се и погали с връхчетата на пръстите си гладкия капак на една от кутиите. — Сгушете се и заспивайте. — После се обърна към Мордохай. — Каква ми е програмата?

— Отсядаш при един от братята, Хармън Джаспър. Има стая над плевника, приготвил я за някакъв ратай, но момъкът духнал в Линкълн.

— Семейство има ли?

— Съпруга.

— Деца?

Мордохай не отговори веднага.

— Мордохай…

— Дъщеря. Гимназистка.

— На колко години?

Шофьорът се втренчи смутено в брат Т в огледалото за обратно виждане.

— Не знам. Петнайсет, шестнайсет.

Проповедникът отпи от колата. После погали дългата си руса брада и се усмихна.

— При всичкото внимание, което ти оказват по радиото и в щатските вестници — каза Мордохай, — тая вечер можехме да съберем най-малко двеста души. Тук обаче, сред тая пустиня, няма да се съберат и една шепа хора. Времената са толкова лоши, че хората нямат пари и за цяр. — Той направи пауза и после добави: — Ако бяхме останали още две нощи в Омаха, щяхме да събираме по хиляда души на вечер, а нищо чудно и по четири, пет, даже и десет хиляди.

— Знаеш, че не си падам много по големите градове. Пресата си вре прекалено много носа.

— Хората не дават и пет пари за нея. Ти държиш връзка с апостолите, Т, с апостолите. Те познават лъжата, когато я видят.

— Благодаря ти за пламенната защита. — Проповедникът се отпусна назад и отпи още една глътка. — Освен това в последно време не падаме под два бона на вечер. — Покритите му сякаш с глазура очи от време на време проблясваха. — Кажи ми какво виждаш.

— Изсушена от слънцето земя. Полетата са изгорели, земята се е напукала и се рони, топлината изсмуква всичката влага… една ферма отляво на пътя, два дъба й пазят сянка и зад тях е оборът, на едната му стена има реклама за тютюн за дъвчене… не мога да ти кажа коя е фирмата, много е избеляла и олющена.

— Колко гротескно.

— Всичко наоколо се пука от жега. Можеш да подметнеш някой лаф за дъжд.

— Отлична идея.

Брат Т се отпусна глава назад и гласът му се извиси изведнъж, все още грапав и измъчен, но вече изпълнен с чувство.

— Моля те, сладки Иисусе, в името на моите страдащи братя и сестри… окъпи тази напукана земя със сълзите си… и вдъхни живот на таз спечена пръст и изсушени плодове.

— Амин, Господи, амин! От кое евангелие е това?

— От моето собствено — изкикоти се брат Т.

Имотът на Джаспър беше една приятна, макар и донякъде спартанска бяла ферма, обрамчена от заобикалящата я от всички страни веранда. Един прашен червен пикап беше паркиран до нея, а зад нея се издигаше наскоро боядисан плевник. В единия край на двора ровеха и грухтяха петнадесетина мършави прасета. Зад всичко това се простираха обширни ниви с прегоряла, пожълтяла пшеница — чак до градчето Брейди, на няколко мили от фермата, което се състоеше от купчина ниски сгради, обградени от всички страни със силози, които отдалеко приличаха на бойни кули, охраняващи блокхаус в прерията.

Голямата палатка бе разпъната на петдесетина метра от къщата до синора на близката нива; краищата на платнището й бяха навити нагоре и завързани. Слаб, сякаш не на място ветрец раздвижваше класовете. Покрай пътя безразборно бяха паркирани автомобили от всякакви модели и марки.

Усещаше се атмосферата на гуляй, на хора, избягали от моментните си задължения в очакване на другарска сбирка и опрощение; жени и деца щъкаха нагоре-надолу, бъбреха и се смееха, докато подреждаха пластмасовите чинии и прибори за храна върху четири дълги маси; едно младо момиче на не повече от четиринайсет или петнайсет години се въртеше под беззвучен ритъм; момченце седеше на земята и гледаше безмълвно една катеричка в клоните на единия дъб, останалите деца играеха на гоненица; двама мъже с навити до лактите ръкави печаха пилета върху цвъртяща жарава в разрязани по средата варели, поставени на парчета стари релси; четири жени вдигаха шум над една маса, обсипана с подноси, пълни с бисквити, курабийки, печени ядки, шоколадови сладкиши и кани с прясно приготвена лимонада.

В края на отбивката към фермата беше сложена табела със следното съобщение:

Мордохай закрачи през спечената пръст, като се мъчеше да отлепи прогизналата от пот риза от гърдите си, и попита къде може да намери Джаспър. Посочиха му един нисък, доста набит мъж с щръкнала кестенява коса и кожа като пергамент. Ръкостискането му беше колкото енергично, толкова и откровено.

— Очаквам доста хора — изрече ентусиазирано той през нос. — Ще дойдат и от Норт Плат. Може да се съберат някъде към триста души.

— Е, това със сигурност ще ощастливи брат Т.

— Така ли предпочита да го наричат? Брат Т?

— Да.

— А вие сте?…

— Брат Мордохай.

Мордохай се извисяваше над Джаспър, висок и тънък като царевично стебло, с продълговато, тясно лице, остър нос и блестящи очи, които отразяваха залязващото слънце. Потта бе оформила едно тъмно петно отпред върху омачканата му бяла риза и други две под мишниците му; гледаше Джаспър и непрестанно отмяташе разрошената си коса от очите.

— Елате, искам да ви запозная с жена ми и дъщеря ми — каза Джаспър и поведе Мордохай към малката група жени, които подреждаха храната върху масите. — Ние се нуждаем от това възраждане, братко. Тая засуха е най-страшната, която си спомням. Вярата на хората се разклаща, когато нещата тръгнат на лошо. Моля се добрият брат да ни донесе благата си вест.

— Господ е чул молитвата ви, затова сме тук, братко Джаспър. Брат Т чу молитвите ви и ще се погрижи за вас.

— Аз и семейството ми сме щастливи, че добрият брат ще прекара нощта в дома ни. Но нямаме климатична инсталация, съжалявам. Само вентилатори.

— Колкото е по-горещо, толкова повече брат Т се чувства по-добре.

— Да славим Бог.

— О, да, да славим Иисус.

Морди бе паркирал зад палатката, колкото може по-близо, за да улесни максимално влизането на брат Т. Проповедникът седеше върху въртящия се стол близо до големия прозорец от едната страна на фургона. Бе се изкъпал и косите му блестяха като царевична коса. Беше облечен с дълъг до петите кафтан с цвят на пръст с избродиран на гърдите кръст и с дълги ръкави, вдигнати до лактите. Брайловата Библия беше в скута му. Държеше чепка грозде, вземаше зърната едно по едно, изстискваше ги и ги изсмукваше, обърнал лице към шумната навалица.

— И как стоят нещата с брат Джаспър? — попита той.

— Абсолютно изкукуригал. — Мордохай избърса потта от челото си и се тръшна срещу него. — Проклятие, слънцето е вече на хоризонта, а тук е същински ад. Надявам се да докараш малко дъжд тази вечер.

— Мога да го направя, заедно с моите приятели.

— Да ти кажа, ако тази нощ завали, утре като нищо можеш да осъмнеш губернатор на Небраска.

Брат Т се усмихна.

— Интересна забележка. По кое време е сблъсъкът?

— Джаспър ще вземе думата в седем и тридесет, ще направи едно малко подгряване и в 7:45 ще те представи.

— Добре. В девет трябва да сме свършили. Може и по-рано, стига да завали.

Мордохай се засмя.

— Разкажи ми за момичето на Джаспър. Видя ли я?

— Аха. Помага при сервирането.

— Опиши я — каза брат Т, все още обърнат с лице към шума.

— Не е твоят тип, Т.

— Опиши я!

— Не е много висока, няма и един и шейсет, светлокафява коса, светли очи, синьо-зелени, не мога да ти кажа точно. Няма и петдесет кила.

— Знаеш какво имам предвид — изръмжа проповедникът.

Мордохай се поколеба и заби поглед в пода.

— Ами… хубави, пълни гърди. Стегнато тяло.

— Как е облечена?

— Памучна рокля. Синя.

Брат Т се приведе към ухото на Мордохай и гласът му премина в шепот:

— Осветена ли е, Морди? Можеш ли да кажеш дали е осветена?

— По дяволите, не знам дали… мисля, че не. Малко градче, нали разбираш, и не е на повече от шестнадесет.

— Как е името на младия агнец?

— Пени.

— Пени. Красиво. И е лъскава като пени, обзалагам се.

— Изглежда доста умна. От тия, дето много четат Библията, да ти кажа. Цитираше нещо от Псалмите, но не си спомням точно какво беше.

— Прекрасно. А за майката какво ще кажеш?

— О, Господи, Т…

— Просто се интересувам от паството си, Мордохай.

— Е, тя определено не е твоят тип и определено е осветена.

Брат Т се изсмя.

— Защо не предложиш на младата дама да ми приготви нещо за ядене и да ми го донесе тук?

— Ааа, такова… Т… нещата ни вървят доста добре. Защо да си създаваме неприятности? Защо просто не…

— Затваряй си устата, Мордохай. Затваряй си устата и прави каквото ти казвам.

Мордохай примига, изправи се и измънка:

— Трябва да си сменя ризата.

— Побързай, защото съм гладен.

Виждаше като през замъглени очила, без цветове. Само сиви изображения. От дясната му страна Мордохай проверяваше палатката и даваше наставления. Той притвори щорите и се вгледа внимателно покрай ръба им, следеше я зорко през тесния процеп между щората и дограмата — присвиваше очи, за да ги фокусира по-добре. Накрая вдигна ръце и плъзна с връхчетата на пръстите си оцветените в сиво контактни лещи под клепачите. Зрението му мигновено се нормализира и се обагри в цветове и той се взря в младото момиче, което подреждаше храна върху едно блюдо. Наблюдаваше я как внимателно оглежда всеки къс храна преди да я положи върху блюдото, как смуче едно шоколадово десертче и охлажда сгорещената си страна със студена чаша лимонада. Вслуша се в почти детинския й смях; омагьоса го начинът, по който тръскаше настрани глава, отмятайки русата си коса от лицето. Артерията в гърлото му започна да пулсира, дишането му се ускори. Следеше всяко нейно движение, докато тя приближаваше фургона, после се отпусна в стола, плъзна лещите на местата им, затвори очи и зачака.

Измина минута. Той долови стъпките й пред вратата. После тя почука леко.

— Отворено е — каза той, стараейки се да смекчи гласа си колкото може. Задържа очите си затворени. След миг вратата се отвори и той чу гласа й.

— Братко Т?

— Да?

— Донесох ви вечеря.

— Благодаря, скъпа.

Той се надигна в стола си и й махна да влезе. Тя предпазливо прекрачи прага, почти със страхопочитание, като се вглеждаше сред слабо осветеното помещение. То беше приятно обзаведено — почти целите стени бяха покрити с религиозни картини. Обичайните картини — Тайната вечеря, Христос с протегнати ръце и пламтящо сърце, разпятие — и в следващия миг видя и него и застина в ужас, с отворена уста. Стоеше като вкаменена, блюдото се разтрепери в ръцете й.

— Ти си Пени, нали?

— Д-да — заекна тя, с глас по-тих и от напев на вятъра.

Той седеше до прозореца, пръстите му проследяваха Брайловото писмо на Библията. Тя го гледаше, очарована от русата му коса, обрамчваща аскетичното му лице, от изражението му на сила и откровеност, от дългата му роба. Очите й се отместиха към картината на Христос и тя веднага видя приликата. Той се усмихна, после отвори очи и тя беше толкова удивена, че за малко не разля лимонадата. Той гледаше право в нея с млечни, загадъчни, разфокусирани очи, които сякаш проникваха в сърцето й и душата й и четяха мислите й.

Той се пресегна и издърпа една количка на колелца.

— Сложи го тук.

Тя го направи.

— Седни до мен — каза той и след като тя разпъна един брезентов стол, добави: — Искам да те огледам.

— Да ме огледате?

Той посегна към нея, откри бузите й с връхчетата на пръстите си и бавно ги плъзна по меката й кожа. Тя притвори очи, докато пръстите му обхождаха клепачите й, погалиха носа й и докоснаха устните й. Дъхът й се ускори и тя усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Хубава си — прошепна той. — „Ти си саронски нарцис и долински крин. О, хубава си, моя мила, хубава си! Имаш очи гълъбови, устните ти — като алена панделка. Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на теб!“

— „Песен на песните“ — промълви тя.

— Осенена ли си от Божията благодат?

— Да. — Гласът й беше като ефирна мъгла.

— Тогава ще ти говоря от амвона, а по-късно ще те помажа с миро.

Той плъзна ръцете си надолу по шията й и бавно ги отдръпна.

— Бъди до мен, докато се храня.

Хората започнаха да се събират към шест и половина. Мордохай ги видя пръв — облак прах, който приближаваше по черния път, след него още по-голям облак, също като пушек от огън.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.

Брат Т, който си почиваше на кушетката в задната част на фургона, попита:

— Кое по-точно?

— Сякаш някакъв прашен ураган ни връхлита по пътя.

— Това е парадът — каза брат Т.

— Какво искаш да кажеш с това „парадът“?

— Идват на шибаното шоу, Морди. Не идват в търсене на Спасението. Идват за шоуто.

— О, хайде, не започвай пак…

— Няма никаква разлика. Ние ги веселим добре всеки път. Няма никакво значение какво ги влече при нас, важното е какво получават.

— Господи, ако можеше да зърнеш това само за секунда, братко! Облакът е дълъг поне четвърт миля!

Брат Т се приближи до прозореца, застана зад Мордохай и се втренчи през прозореца. Прашната вихрушка стремително се приближаваше.

— Слуша ли радиото? — попита той.

— Нямах време — отвърна Мордохай. — Никога нямам и секунда свободна преди сблъсък, знаеш го. Прекалено много работа имам.

— Наближава фронт.

— По дяволите, като гледам, по пътя идва цял фронт.

— Не ме слушаш, Морди.

— Чух те де, фронт…

— Доколкото разбирам, ще удари някъде към осем, осем и половина.

— И преди сме виждали фронтове, Т. Фронт не означава задължително дъжд.

— В Канзас вали. В едно градче на име Сидър Блъфс. Къде е това?

Мордохай повдигна рамене, отвори едно чекмедже и измъкна един пътен атлас. Прелисти го и когато откри Канзас, прокара пръст по пътищата и разклоненията.

— Ето го. Право на юг оттук е, някъде около… шейсет, седемдесет мили.

— И какво ти казва този облак прах, Морди?

Мършавият мъж се втренчи през прозореца и се загледа в облака, който се завихряше.

— Вятърът насам ли духа?

— Мамка му! Насам духа, точно от Сидър Блъфс.

— Сега ме слушай много внимателно. Тази вечер ще се молим за дъжд така, както никога не сме се молили. Ще се молим, ще пеем, ще танцуваме и ще протягаме ръце за дъжд. Искам да си зад мен, точно пред палатката. Ти си стар ратай, Морди, можеш да усетиш дъжда по въздуха. Ако идва насам, дай ми знак с дайрето. И ще протегнем ръце към небето, и ако дъждът наистина завали, Господи, те ще дадат всичко, което имат. По дяволите, ще смъкнат дори венчалните си пръстени.

Морди се приведе напред и засенчи очи с длан.

— Господи, идват поне двайсет-трийсет коли!

— Ама разбира се, Морди, това е парадът! — Брат Т вдигна ръце над главата си и гласът му зазвуча присмехулно. — Братя и сестри… молитвите ви ще се сбъднат… хак ви е… вижте шибаното шоу… и всичко това само за три въшливи долара. — Отпусна ръце и се изкикоти. — Страхотна сделка! Бизнесът на годината.

Колите, почти опрели брони една в друга, започнаха да влизат в поляната, която Хармън Джаспър бе определил за паркинг. Един нает за случая училищен автобус пристигна с тридесет и петима души от Божията църква от цели четиридесет мили. Имаше фургони и от други църкви в района. Един — черен, последен модел — спря близо до палатката и един млад мъж във военни дрехи слезе от него и приближи Джаспър. Разговаряха минута-две, след което фермерът посочи колата на проповедника. Военният отвори задната врата на фургона и слязоха още двама мъже — единият също във военна униформа, другият с тъмен делови костюм.

— Май някакви важни клечки ще ни почетат с присъствието си, братко Т.

Проповедникът присви очи над рамото на Морди. Виждаше само неясни форми.

— Виж какво искат.

— Веднага.

Мордохай посрещна двамата посетители, размениха няколко думи, после той пъхна глава през вратата.

— Двама господа от щата Монтана са дошли да си кажат няколко приказки с теб, братко Т.

Проповедникът взе Библията и седна на стола си.

— Да заповядат, Морди.

Мордохай ги въведе. Мъжът в униформата беше по-нисък, към метър и седемдесет, с изправена стойка и очевидно в отлична форма, с почерняла от слънцето кожа. Той смъкна кепето си, откривайки съвсем късо подстриганата си коса. Изражението му беше твърдо, както и стойката му; носеше знаци на полковник. Другият беше над един и осемдесет. Кестенявата му коса беше добре подстригана и оформена; лицето му носеше всички белези на човек с високо кръвно. Памучният му костюм свидетелстваше за дълги часове на кормуване. Въпреки жегата и двамата бяха сухи като пустинни скелети.

— Братко Трансгресор, казвам се Луис Грейнджър — проговори по-високият. — Моят приятел е полковник Шрак.

— В армията ли сте, полковник?

— Монтана Пейтриътс.

— Това футболен отбор ли е?

Грейнджър се изсмя, но полковникът не успя да долови хумор в забележката на проповедника и изръмжа:

— Щатска милиция.

— Прощавайте. Не разбирам нито от спорт, нито от милиция.

— Няма нищо.

Брат Т протегна ръката си между двамата и Грейнджър я пое. Полковникът се взря в забулените му очи, после огледа помещението много щателно. Не пое ръката на свещеника.

— Добре дошли в скромната ни църква — каза Т. — За приобщаване ли идвате? — После се усмихна. — Или може би искате… да направите дарение?

— Харесваме проповедите ви. Затова идваме, братко. Ти говориш на нашия език.

— Говоря на езика на Бог.

— Примесен с малко политика — изрече Грейнджър с усмивка.

— Моята мисия е да държа паството си информирано. Животът е поредица от избори, господа. Обичам да си мисля, че моите последователи разполагат с всички възможности.

— Изненадан съм, че още не сте имали проблеми с данъчната полиция — каза Грейнджър. — Те се изнервят доста, когато политиката и религията се смесят.

— Аз съм просто една църква. Живея само от дарения. Всичко, което притежаваме, е този фургон. Морди поддържа счетоводството безукорно, винаги готово за проверка при поискване.

Грейнджър се завъртя към Мордохай, кимна, после се обърна пак към проповедника.

— Нека си дойдем на думата — каза той. — Присъствали сме няколко пъти на ваши служби. В Мисури, в Канзас, миналата седмица в Омаха. Вие винаги напускате още преди да сте събрали достатъчно публика.

— Отивам там, накъдето ме води Господ. И където сме добре дошли.

— Изглежда, имате алергия към публичността.

— Публичността развращава и най-добрите хора.

— Това ми харесва. Страшно ми харесва.

Брат Т се втренчи с отсъстващ поглед в пространството между полковник Шрак и Луис Грейнджър. С периферното си зрение следеше как полковникът оглежда вътрешността на фургона.

— Всичко това е добре — запълни Грейнджър паузата.

— И аз не бих ви предложил, ако не беше… вижте, вашето послание наистина трябва да бъде чуто от повече хора, не само от тези неколкостотин души на вечер, не мислите ли?

— Правя онова, което Господ желае от мен.

— Аз също съм разменял по някоя и друга приказка с Господ, братко. Затова съм тук. Господ ми каза, че вашето послание се нуждае от по-широка публика.

— Вие трябва да говорите на всички потиснати — намеси се изведнъж полковникът. — На хората, забравени от правителството си, или на тези, предадени от него.

Изражението на брат Т не се промени. Млечнобелите му очи гледаха втренчено право напред. Грейнджър се приведе към проповедника с блеснал в очакване поглед.

— Какво ще кажете гласът ви да достига до два милиона души на седмица и никога да не ви се налага да препускате по пътищата?

Брат Т се усмихна.

— Е, това би било наистина чудо, нали, Морди?

— Да възхвалим Бога. Наистина би било чудо.

— Мислите ли, че това ще направи Господ щастлив? — попита Грейнджър.

— Не знам. Господ не обсъжда тези неща с мен.

Грейнджър се разсмя.

— Харесва ми чувството ви за хумор, братко.

— Добрата съдба на една шега лежи в ухото на онзи, който я чува, никога върху езика на онзи, който я изрича.

— Това от Библията ли е?

— От Шекспир.

— Добър поглед върху нещата — позасмя се Грейнджър, после спря, смутен от нетактичната си забележка. — Извинете…

— Не е необходимо да се извинявате. Просто начин на изразяване. Всъщност Морди чете Библията, аз само слушам. — Той замълча за малко, после продължи: — Какво сте намислили, братко Грейнджър?

— Радиошоу, братко Т. Аз имам шест радиостанции, но съм част от мрежа, която има тридесет радиостанции на северозапад. Монтана, Айдахо, Юта, Уайоминг, Колорадо. Много консервативна гледна точка, буквално съвпада с вашата. Търсим религиозна програма, такава, която може да съчетава християнската гледна точка с нашия политически дневен ред.

— И каква е тя?

— Предупреждение — изрече полковник Шрак с равен, властен глас. — Да събудим заспалия тигър.

Грейнджър прониза с поглед Шрак и му направи жест да си затваря устата.

— Говоря за предаване на средни вълни и УКВ — каза Грейнджър. — Да достига до два, два и половина милиона души. Отлична програма, с християнска, консервативна насоченост. Нашата най-голяма вечер е сряда. Това, което искаме от вас, братко Т, е да разгледате една оферта. Радиошоу. Един час всяка сряда вечер в седем часа. Ще ви осигурим чудесен хор, трибуна, адепти, които да ви представят всяка седмица. Ако се окаже сполучливо, както разчитаме, можем да го разширим, а надявам се, и да го продадем на други вериги радиостанции. Помислете си върху това. Тридесет минути всяка вечер пред милиони хора, жадни да чуят Божията правда.

Брат Т не каза нищо. Седеше на ръба на стола си с изправен гръб и ръце в скута.

— Разбира се, ще платим щедро на вас и екипа ви.

Брат Т чакаше.

— Никакви персонални фотографии, никаква публичност; всичко ще бъде така, както желаете. Ще добавим и малко елемент на тайнственост. Ще записваме проповедта ви, по-късно ще вмъкваме и въведението и хора. Няма да ви се наложи да се показвате.

Проповедникът продължаваше да мълчи.

— Разбирате ли за какво ви говоря, братко?

— Разбира се, господин Грейнджър. Мой работодател ли ще бъдете?

— Ни най-малко. Това си е ваше шоу. Вашите слова, вашите мисли. Е, от време на време бихме могли да ви предлагаме да четете стихове от Библията, от които да получавате вдъхновение. Да ви предлагаме по някоя тема за проповедта, но само ако вие сте съгласен. Никаква цензура. Нали всички почитаме Конституцията.

Проповедникът стана и тръгна към кухненския бокс, опипвайки пътя си.

— Някой да иска лимонада? — попита той, отвори вратата на хладилника и измъкна една тубичка с бледорозова течност.

— Изобщо не искаме да се налагаме — каза Грейнджър.

Брат Т започна да развива капачката на тубичката.

Морди се втурна към него.

— Дай на мен.

Брат Т се изсмя.

— Не искам нашите гости да си мислят, че съм чак толкова безпомощен, Морди. — Но все пак изчака помощника си да напълни една гарафа и да я постави в ръката му.

— Благодаря — каза той и се върна до стола си, като пътьом се подпря на рамото на полковник Шрак. Кръстосани байонети на синьо поле, с дръжки, оформени като кръстове. Надписът, извит в дъга над двете остриета, беше СВЕТИЛИЩЕ. В червено.

— Доколкото разбирам, вие ми предлагате един час радиошоу, ще плащате на мен и на екипа ми и ще ми давате процент от печалбата и по никакъв начин няма да цензурирате проповедите ми. Правилно ли съм ви разбрал?

Грейнджър кимна, после бързо добави:

— Правилно. Ще се радваме адвокатът ви да изработи добър договор и…

— Нямам адвокат. Никога не съм и имал нужда от такъв. И дано да нямам. Междувременно вие можете да изработите един такъв договор, а ние с Морди ще го разгледаме.

— Значи проявявате интерес?

— Ще обсъдя това с Господ. Оставете визитната си картичка на Морди, така че да знаем как да се свържем с вас.

— Отседнали сме в един мотел край града. Може би… ще закусим утре, така че да можем да продължим разговора си?

— Възможно е. Мордохай ще ви се обади.

— Отлично. Ние ценим времето ви. И мнението ви също.

— Колко скоро искате да започнем това радиошоу? — запита Морди.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той връчи на Морди един плик.

— Малко дарение, че отнехме времето ви… и за да ви убедим, че сме сериозни. За нас беше истинско удоволствие, братко Т.

Той улови ръката на проповедника и я раздруса. Полковникът не каза нищо. После двамата излязоха.

— Господи, Т, ти направо им взе акъла — възкликна Морди, докато гледаше как двамата мъже се връщат при колата си.

— О, не съм много сигурен — отвърна проповедникът и се усмихна.

Морди отвори плика и изтърси съдържанието му върху масата. Стодоларови банкноти.

— Десет стотачки, Т. Бонче!

— Правят се на тежкари — изкикоти се свещеникът.

— Знаят пътя към хорските сърца.

— Знаят пътя към хорските задни джобове, искаш да кажеш. Размахват кукичка с малко стръв под носа ни.

— Какво ли е намислил тоя с униформата?

— Нали си спомняш, когато ми чете за Храма на Бога?

— Май имаше нещо такова. Нали ти чета всичко от тоя проклет вестник освен обявите за търсене на работа. А и тях понякога не пропускам. Ама не мога да помня всичко.

— Паравоенните организации, Морди. Съвсем ясно е написано.

— Но защо ще му е на тоя с униформата да ходи заедно с тоя с радиото?

— Защото са ревностни християни.

— Не ме бъзикай — изсмя се Морди.

— И готвят свещена война.

— Свещена война ли?

— Господи, Морди, ти ми четеш за тях поне веднъж на седмица. Правят всичко възможно да провокират сблъсък с правителството.

— Ами! Просто си играят на войници всяка неделя.

— О, не е така, Морди. Нещата са много по-сложни. Колко е часът?

— Шест и четвърт.

— Мисля да ревизирам малко проповедта си. Ще я посипя с подправката, за която най-много жадуват.

— Мислиш, че и те ще присъстват, така ли?

— Разбира се. И по всяка вероятност ще запишат цялата проповед на магнитофон.

— По дяволите, това не е законно!

— Тази мисъл сигурно ги тормози много — изсмя се проповедникът.

— Да бе, знаеш ли, че отидоха да вечерят? Прав си, май ще останат. — Морди замълча за малко. — Дяволско предложение, Т.

— Ще го поизгладим. Тъкмо ще видим какво съдържат документите им.

— Мислиш, че вече са направили договора?

Брат Т се усмихна.

— Мога да ти кажа какво не са направили, Морди. Не са били толкова път от Монтана дотук само да си поприказваме.

В палатката се бяха събрали над триста души. Вееха си с вестници. Хармън Джаспър кимна на Пени и тя нервно излезе на импровизираната сцена и се ухили овчедушно. Зад нея момче и момиче с хармоника и китара засвириха нещо почти като траурен марш. Гласът на Пени трепереше, но беше ясен и звънлив.

Във фургона проповедникът седеше до отворения прозорец и слушаше, възбуден от невинността й.

— О, да — промълви той унесено.

Щом Пени приключи, до микрофона пристъпи Хармън Джаспър. Двама души запяха химн, водещият подхвана танц. Всички започнаха да пляскат. Няколко гласа от публиката подкрепиха музикантите.

На втория куплет се включиха всички, кой с каквото може: тропане с крака, пляскане, свирене.

Брат Т затвори прозореца, подсмихна се и прошепна:

— Време е.

Взе бастуна и Библията — останалите му принадлежности вече бяха на сцената. Хвана ръката на Морди и се запътиха към палатката. Брат Т изчака песента да свърши, отметна платнището и пристъпи вътре, почуквайки с бастуна пред себе си. Всички застинаха. Брат Т се изкачи върху платформата сам и когато стигна до ръба, спря. Пусна бастуна на пода и устреми замъглените си очи към публиката.

Вдигна високо Библията над главата си.

— Да славим Господа!

— Да славим Господа!

— Да славим Иисуса!

— Да славим Иисуса!

— Думата е… — гласът му затрепери — БОГ!

— Амин — чу се от публиката.

— Това са трудни времена, приятели. Много, много трудни.

— Амин!

— Това са дни, които поставят на изпитание вярата ви…

— Амин!

— Това е времето на Йов.

— Амин! Амин!

— Но… чуйте ме добре… отречете ли се от Господа, тогава най-добре напуснете веднага това място, защото Бог е думата, и ако вие не вярвате в това, можете да си отидете веднага. Излезте, качете се в колите си и си отидете у дома и стойте в мрак… защото такава ще е съдбата ви без Божията любов.

— Алилуя!… Амин!

Той направи кратка пауза.

— Аз съм тук, за да ви кажа, че ако вярвате, Господ Бог ще се смили над вас. Ще застане на ваша страна. Ще ви преведе през тази бездна. Казва Давид в глава двадесет и втора: „В стеснението си призовах Господа и викнах към моя Бог, и Той чу от Своя чертог моя глас, и викът ми стигна до ушите Му.“

— Амин… АМИН!

— Така е, братя и сестри, ние сме страдалци. Нашите сърца са болни. Защо? Защото тази земя умира навред около нас… и само едно нещо може да ни спаси, едно нещо, братя и сестри — ВЯРАТА. Вярата в Бог, защото, скъпи братя и сестри, единствено вярата може да ви крепи силни. Само молитвата носи облекчение.

— Амин!

Той захвърли Библията на пода. Вдигна се прах.

— Нямам нужда тази вечер от Библия, за да ви говоря. Нямам нужда от скрижалите. Не ми трябват Давид, Марко, Лука или Йоан да ви казват какво се задава. Вие четете за него всеки ден. Гледате го по телевизията. Те прогориха дупка в небесата и сега слънцето изгаря нашите полета и кой им позволява да го вършат? Кой го прикрива? Вашето правителство, ето кой. А кой е правителството? Хората, които вие сте поставили там. Те се боят да не засегнат хората от големия бизнес, защото именно тези хора им пълнят джобовете. И когато нивите ни изгорят и ручеите ви пресъхнат, кой ще дойде да ви отнеме фермата? Данъчната полиция, ето кой. Службата по контрол върху доходите.

Публиката изведнъж се смълча.

— Те отдават девствените ни гори на паплачта с дърворезачките. Вижте децата ни… хайде, погледнете ги още сега. Знаете ли защо? Защото те ще умрат от задушаване, ако не спрем онези още сега. Дърветата отделят кислород в атмосферата, а без него всичко живо ще загине. Правителството се лигави с онези, които замърсяват атмосферата, дрънка глупости за разни моноокиси и двуокиси и казва: „Хайде, замърсете земята, отровете водата и въздуха“. Искате ли да си поговорим за Армагедон? Братя и сестри, той е точно тук… сред изгорената ви земя. Самият Дявол е донесъл адските си пламъци и ги е разпръснал сред прекрасната Божия земя. Това не е добро…

— Амин!

— Това не е правилно…

— Амин!

— Да плащаш на един човек да жъне зърното си и да отнемаш на друг фермата, когато времената станат тежки! Господ е разгневен. На Господ му се повдига, като гледа творението Си разлагано от алчност.

— Амин!

— Не мога да ви чуя! Казах ви, ГОСПОД е думата!

— Амин! Амин! Амин!

— Вярвате ли в Господа! Вярвате ли в нашия Бог!

— Дааааааааа!

— Всемогъщият добър Всевишен, Той е с нас тази вечер!

— Амин!

— Господ е тук в тази палатка с нас, съседи мои. Господ обича всички нас, всеки мъж, жена и дете, събрали го тук тази вечер. Ние му предлагаме тази песен, това е нещо като историята на света за три минути. Знаете ли, братя и сестри, всеки път, когато слушам новините, тази песен става все по-важна и по-важна.

Момчето с хармониката и момичето с китарата дадоха ритъма, задъхан и отсечен. Китаристката притвори очи и запя:

Колкото по-силно пееха, толкова повече ускоряваше темпото танцьорът. В дъното на палатката някаква жена вдигна ръце над главата си и започна да бръщолеви, към нея се присъедини друга, после още. Лудостта заразяваше все повече и повече хора. Проповедникът затанцува към лакираните кутии.

Искри на напрежение започнаха да прехвърчат из тълпата.

Докато се приближаваше към кутиите, той видя Мордохай да влиза в палатката. Удряше дайрето, извърнал глава назад, към небето.

Брат Т отвори една от кутиите. На дъното се бяха сгушили две гърмящи змии. Бясното им тракане се удави в грохота на песента и многобройните „Амин“.

Проповедникът надигна глас сред хаоса:

— Марко, глава шестнадесета. „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии…“

Той пъхна ръка в кутията, сграбчи една от змиите по средата и я измъкна. Затанцува, галейки змията, усещаше как мускулите й се напрягат и отпускат, вдигна я пред лицето си. Стрелкащият й се език докосна неговия.

Присъстващите полудяха. Сякаш електрически искри започнаха да прехвърчат от гърмящата змия към тълпата. Брат Т зърна Пени на втория ред — със затворени очи и отметната глава тя неистово пляскаше с ръце. Проповедникът вдигна змията над главата си и продължи лудешкия си танц.

Бръкна пак в кутията и измъкна и другата змия. Обви първата около врата си и хвана втората с две ръце.

— Господи, твоите покорни слуги те умоляват, докарай ни дъжд. Нали е казано във Второзаконие, глава 28: „Господ ще ти отвори добрата Си съкровищница, небето, за да дава то навреме дъжд на земята ти и да благославя всичките работи на ръцете ти…“

Чу първите капки дъжд по брезента над главата си, последваха още много. Протегна змията напред с една ръка, а с другата посегна към втората, увила се около врата му.

— „Той ще даде на земята ви дъжд навреме, ран и късен, и ти ще събереш зърното си, виното си и дървеното си масло…“

Дъждът забарабани по брезента като картечница. Отвън заподскачаха миниатюрни гейзерчета от прах и пръст.

Проповедникът се пресегна за първата змия, започна да я развива от плещите си — и изведнъж змията излезе от вцепенението си. Главата й щръкна.

Вратът й се сгърчи.

Челюстта й се отвори.

Проповедникът виждаше всичко като на забавен кадър. Уста, отворена почти на 180 градуса. Зъби, блестящи от отрова. И в следващия момент тя го клъвна! Зъбите й се забиха дълбоко в китката му.

Все едно някой го халоса с бейзболна бухалка. По жилите му плъзна огнена река. Другата змия изви глава към ръката му и сгърчи глава.

Проповедникът сграбчи първата змия зад главата, стисна с всички сили и я отскубна от ръката си.

Тълпата остана без дъх. Няколко души изкрещяха. Тези, които бяха по-близо до платформата, в ужас се отдръпнаха.

— Не спирайте! — изрева проповедникът. — Пейте още по-силно! Усилете дъжда!

Отвън Шрак, Грейнджър и младият сержант наблюдаваха от колата как змията клъвна брат Т.

— Господи! — възкликна Шрак. Грейнджър само гледаше в ням ужас.

Болката пулсираше и пълзеше нагоре по ръката на проповедника, стигна до рамото му. Целият му крайник започна да изтръпва. Той пъхна първата змия в кутията, тя се плъзна в ъгъла и се сви на кълбо, готова за нова атака. Пусна отгоре й втората змия, отвличайки за момент вниманието й, и затвори кутията.

Морди и Джаспър Хармън затичаха към него.

— Давайте, не спирайте — простена той на Джаспър и нареди на Морди: — Изведи ме!

Джаспър грабна микрофона и запя още по-силно. Морди поведе брат Т към изхода на палатката.

Мълния проряза небето. Дъждът барабанеше с пълна сила.

— Ще те заведа във фургона.

— Не — възрази проповедникът с изнемощял глас. — Ей там върху масата ще ме положиш. Искам да чувствам дъжда. Целият горя.

— Много ли е страшно?

— Бях забравил каква е болката. — Брат Т се задъхваше. — Сякаш менгеме ми стяга гърдите.

Морди помете от масата хартиените чинийки, бутилките с кетчуп и салфетките и помогна на сгърчения проповедник да се отпусне върху нея. Той легна по гръб и разгърди робата си почти до кръста, после разпери ръце, сякаш прегръщаше яростта на бурята.

— Хубаво ми е, Морди. Дъждът ме прави щастлив.

— Как си?

— Изтръпнал. Сякаш съм… много далеко.

— Дръж се, друже.

— Не ги оставяй да спират песента, Морди. Кажи им, че тук аз се боря за тях с Дявола.

Тримата мъже наблюдаваха от автомобила си драмата, която се разиграваше до палатката.

Шрак извади пура, разкъса опаковката, отхапа края й и го изплю през прозореца.

— Трябва да си има лекар, щом ще прави такива номера — отбеляза той.

— Той няма да приеме лекарска помощ — възрази Грейнджър. — Това е изпитание на вярата му.

Полковникът запали пурата си.

— Ако питаш мен, трябва да му пренавият намотките. Ако вече не е опънал петалата.

— Ако вярва в това, което говори, негова си работа. Никога не споря с хора заради религиозните им убеждения. Това си е между него и Господ.

— Да си пъха тая гърмяща змия в устата? Дяволски начин да общуваш с Господ, ако ме питаш. И после да отказваш лекарска помощ. — Той поклати глава.

— Човек не си играе със змии освен ако не вярва, че е осенен от Божията благодат. Той вярва, че ако умре, отива направо в прегръдката Божия. Ако оживее, това означава, че Господ го обича още повече.

— Ти вярваш на всички тия дивотии, описани в Библията, така ли, Луис?

— Е, все още изпитвам тръпка, докато ги чета, макар че отдавна загубих Божията милост.

— В действителност си спомням само един стих от Библията, но той ми замества всички останали — каза Шрак.

— И кой е той?

— „Да яде, да пие и да наслаждава душата си от своя труд.“

— Еклисиаст — обади се младият сержант. — Глава втора.

Полковникът се усмихна горчиво.

— Точно така, момче. Баща ми четеше Библията така, че ехтеше над цяла Монтана. Набиваше ми я в главата сутрин, обед и вечер до деня, в който постъпих в армията. Сбърках ли някъде, ме изкарваше до хамбара, връзваше ми ръцете, провесваше ме на една кука и ми насиняваше задника — биеше ме часове, като през цялото време ми рецитираше проклетата Библия. И когато се върнах от Виетнам, кракът ми повече не стъпи у дома.

— Не сте отишли да видите семейството си? — попита сержантът.

— Майка ми почина, докато бях там — отвърна полковникът, загледан през бинокъла си в проснатия върху масата проповедник. — Старецът ми се ожени за някаква седемнадесетгодишна само два месеца след това. От къде на къде някакво си пъпчиво курве да ми плямпа за Библията? — Той дръпна от пурата. — Обаче знаете ли какво ме изненадва? Змиите. Мислех, че им е извадил зъбите или поне отровата… обаче той е съвсем зян тоя проповедник.

— Извинете, полковник, но според мен той вярва — възрази сержантът, без да се обръща. — Оставете го в ръцете на Бога, сър. „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал.“

Полковникът гледа няколко секунди тила на сержанта преди да отговори.

— Щом казваш, сержант.

— Соломон го е казал, сър, не аз.

„С името ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди“ — произнесе Грейнджър. — Марка, шестнадесета.

Полковникът го изгледа с неподправена изненада.

— Всъщност направих малко проучване за играчите със змии — каза Грейнджър.

— Сериозно?

— Помислих си, че може да ми потрябва.

— Ти си наистина хитър кучи син, Луис — каза полковникът, все още наблюдавайки масата с проповедника през бинокъла си.

— Така се придобиват банки и радиостанции, Хари.

Краката на свещеника започнаха да треперят, цялото му тяло се разтърси в спазми.

— Господи, той бере душа.

— Бори се с Дявола — прошепна с ужас сержантът. — Алилуя.

— Алилуя на майка му путката! Ей сега ще пукне.

Висок слаб мъж в бял костюм излезе от палатката и тръгна към масата с проповедника, но Морди го спря.

— По-добре не го закачайте, братко. Само се молете за него.

— Аз съм лекар.

— Той не иска лекар. Няма нужда от лекар.

Докторът се втренчи в агонизиращия проповедник. Той дишаше трескаво, китката му бе подута, целият трепереше, очите му бяха подути от придошлата кръв. От ъгълчетата на устата му се стичаше пяна. Пени също излезе от палатката и тръгна към масата. Застана под дъжда и сведе поглед към брат Т с изражение на смесица от ужас и страхопочитание. Лекарят улови китката му, търсейки пулса, но проповедникът я издърпа и заговори, разтърсван от конвулсиите:

— Господ е тук. Чувствам присъствието Му. Той ще ме преведе през тунела или ще ме заведе в Рая.

— Знаете ли, аз не приемам Библията толкова буквално — каза лекарят.

— Как живееш тогава? — попита го брат Т и се усмихна. — „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден.“ Марко, глава шестнадесета.

Проповедникът отвори уста и жадно запреглъща едрите дъждовни капки.

— Ааааааа.

После заговори много бързо, но от устата му излизаха само безсмислици.

— Трябва да извикаме линейка. Ще изпадне в шок.

— Не! — възпротиви се Морди. — Знам, че искате да помогнете, но не този е начинът. Сега е в ръцете Божии.

— Той ще умре.

— Ако така е решил Господ…

— Не мога просто да стоя така и да гледам…

— Какво става, докторе, да не сте забравили да се молите? Върнете се в палатката и се молете за него. Той ще оживее. Не му е за пръв път.

— И преди ли е бил ухапван?

— Два пъти, откакто сме заедно, и веднъж преди това.

— Господи!

— Господ си знае работата. Върнете се в палатката и Му се помолете.

Докторът бавно се обърна и тръгна към палатката под дъжда. Пени пристъпи по-близо до проповедника.

— По-добре се приберете, госпожице.

— Мога да се моля и вън.

Тя хвана ръката му. Клепачите му потръпнаха и се затвориха. Мордохай усещаше топлината, която излъчваше изпадналото в треска тяло. Дъждовните капки почти съскаха, когато се удряха в кожата му. Устните му се движеха едва доловимо и думите излизаха слети заедно в нещо дълго и неясно, също както на изпадналите в транс жени в палатката.

— Качунгкачунгкачунг…

— Какво? Какво искаш да кажеш, Т?

— Качунгкачунгкачунгкачунг…

Беше уловен в капана на собствените си кошмари. Наблюдател, наблюдаващ собственото си минало. Вижда някаква магистрала стремително да лети през снежната буря. Пътен знак: Криксайд, пет мили, и след малко още един знак, сочещ към планините на Кентъки. И после долавя шума от хеликоптер, идващ отникъде, който прелита над него в снежните вихри.

Проповедникът стисна ръката на Пени, без да спира да бръщолеви; думите му се блъскаха една в друга. Тя не разбираше нищо.

— … дойдеотникъде… почтисъмудомапочтисъмтамисегатова… тозихеликоптер… надколата… Вейл… трябвада е Вейл… тозипроклетмръсенкучисинникоганесеотказва… хеликоптервъввиелицата…

_Колата се хлъзга по калния планински път и той тича между дърветата към минната шахта Номер пет. И изведнъж отнякъде се пръква Вейл, насочил пистолет към него, и той бяга, защото иначе Вейл ще го простреля в гърба. И е този момент платформата под него започва да поддава. Стари изгнили греди под снега. Под тях шахтата отива право надолу, на петстотин метра. Той изпада в ужас. Спомня си осмия си рожден ден и паническия страх, който изпита, когато погледна в тая бездънна дупка. Баща му го качва в този скърцащ асансьор, който се спуска в бездънната дупка, петстотин метра право надолу. Защо? Защото всички мъже в Криксайд отиват да работят в мината, навършат ли осем години. И сега, разядени от годините, гредите се ронят под краката му и той тича още по-бързо, и те се ронят и се разпадат под краката му при всяка негова стъпка, докато накрая капакът се срутва. Той пропада на два метра надолу и се пльосва върху прогнилия асансьор. Асансьорът също започва да пропуква под тежестта му и да се разпада. Той се вкопчва в дъските. Тресчици се забиват под ноктите му. Подът вече се разпада под него… но той със сетни усилия успява да се претърколи върху близката платформа. Обляга се на стената със затворени очи, диша учестено, в очакване дървените отломки да се ударят в дъното. Гледа нагоре през дупката в снега, целият разтърсван от страх.

И го чува.

Качунгкачунгкачунг.

И тогава го вижда. Вижда хеликоптера, докато прелита над дупката._

— Успях — изрече проповедникът съвсем отчетливо.

— Разбирате ли го? — запита Пени.

— Говори несвързани неща — отвърна Морди.

— Каза, че нещо е успял.

— Не го слушайте, няма смисъл.

_Извървява пет мили в планината до Криксайд.

Градчето е опустяло. Засипано от снега, безмълвно застинало. Мракът пада рано в дълбоката долина, особено тук, където дърветата спират последните слънчеви лъчи. Той сяда сред дърветата върху един скален гребен, надвиснал над градчето, и подробностите започват стремително да се връщат в съзнанието му. Дори и след осем години паметта му е съхранила всичко. Белият знак на края на градчето. НАСЕЛЕНИЕ: 212. Тясната долина с една-единствена уличка, дълга половин миля. От едната страна Морган Крийк и железопътните релси, водещи към мината в планината. Складовете на компанията и служебните сгради — седемдесет тесни двуетажни къщи, всички едни и същи, ако не се броят боята и украсата — подредени от двете страни на улицата, която после завива и се издига над долината. Всичко принадлежи на компанията, освен може би къщата на Ребека. Хората нямат нищо. Те са роби на лошото време, бедността, географията и страха. Прости хорица, патриоти до безумие, смирени пред Бога, лоялни, с фанатична вяра във фундаменталистката църква, пламенно прекланящи се пред националния флаг и предани до гроб на компанията, която ги експлоатира.

Тъпи хора!

Толкова за Криксайд.

Къщата на Ребека е точно под него, на отсрещния склон, на една полянка, сред боровете, малка къщичка с голям прозорец над потока. До нея води тесен дървен мост.

Обмисля късмета си. За света той е мъртвец. Ще минат седмици преди да почнат да търсят, тялото му, ако изобщо някого го заболи за трупа му. Трябва да си вземе някакви дрехи и храна и да го направи, без да оставя следи. Трябва му нова самоличност. Щом снежната виелица престане и времето се оправи, полицията ще дойде в къщата. Ще ровят, ще търсят всякакви следи, с които да запълнят празните места от историята на Аарон и Ребека. Има на разположение два, може би три дни, за да се измъкне оттук.

С падането на мрака отива в къщата. Ключът е там, където е винаги — в една кутия, напъхана под водосточната тръба до задната врата. Трябва да е крайно внимателен. Говори си шепнешком. „Не оставяй следи, не им давай да разберат, че изобщо си бил тук.“

Прозорците са заковани с дъски. Съвсем тъмно е; само два или три лъча светлина се просмукват през процепите между дъските. Той застава от вътрешната страна на вратата, представяйки си разположението на малката къща. Малка спалня над кухнята в дъното на голямата стая. Баня и тоалетна на горния етаж, тоалетна долу. Лавици с книги от дясната му страна, от другата страна — стереоуредба.

Трябва да внимава много да не размести нещо, дори и паяжините.

Смъква прогизналите си обувки и чорапи и пристъпва по студения дървен под към кухнята, където ги оставя в мивката. Намира опипом пътя към спалнята и намира един юрган, под който да спи. Измъква един стар радиоапарат, с отдавна изтощени батерии, и едно фенерче, също с изтощени батерии. И някакви свещи. Запалва една. Книгите са наблъскани плътно една в друга върху лавици, покриващи едната стена. Има няколко купчини плочи, дори на архаични 78 оборота. В стаята учудващо няма прах. Нещата сякаш си стоят точно по местата, където тя ги е използвала за последно — преди три години.

Той отива до книгите, взима една, отваря я, намира една фраза, която е подчертал преди много години, китайска поговорка: „Има само два вида съвършени мъже — единият е мъртвият вид, а другият — още нероденият“. Внимателно измъква няколко книги от един рафт, после издърпва една разхлабена дъска зад тях.

Протяга ръка в мрака и напипва метална кутия. Парите за бягството им, сега само неговото. Вади парите и връща на местата им дъската и книгите. Отива на горния етаж и ги брои на леглото под светлината на свещта.

Осем хиляди двеста и двадесет долара.

Благодаря ти, скъпа. Благодаря ти, скъпа Ребека.

Прави списък на най-необходимите неща.

Стои до един от закованите прозорци и се взира през тесния процеп в малкото селце.

Изчаква да мине полунощ, после тръгва. Взема раницата на Ребека. Потапя се в мрака между двете къщи. Тяхната е до клиниката на Чарли Косвалски. Доктор, погребален агент, оптометрист. Взира се в прозореца на чакалнята. После съзира нещо. Опитва да отвори прозореца. Не иска да помръдне. Проверява ключалката; в Криксайд никой не заключва прозорците си. Отворен е. Потропва по касата на прозореца, изчуква замръзналия сняг и отваря. Влиза в чакалнята и прикляква пред една витринка на шкафа.

Слънчеви очила. О, да!

Те никога не биха търсили слепец!

Магазинът е от другата страна на улицата, продълговата правоъгълна сграда с тенекиен покрив и мрачен интериор с подредени пакети, газени лампи, всякакви принадлежности, ботуши, фланелени ризи, неща от този род. После е ред на магазина за хранителни продукти на Валенски и на градския съвет. По-нагоре по улицата е универсалният магазин на Миранда, който продава най-вече женски и детски дрехи, а от другата страна на улицата, срещу тях, е кафето на Ърли Симпсън, бар и магазин за спиртни напитки. Къщата до него е закована, макар че табелата все още виси отпред: „Ейвъри Дагет, юридически услуги и офисоборудване.“

Улицата е празна. Той се стрелва от сенките и я пресича. Задната врата на магазина не е заключена. Той взема батерии за фенерчето и радиото. Внимателно пълни раницата, като взема дрехи от задната част на рафта: два чифта дълги долни гащи, топли зимни обувки, ръкавици, две фланелени ризи, работни панталони, дебело яке. После се прехвърля в магазина за хранителни стоки. Още веднъж прибягва до същия номер: взема продукти от задната част на рафтовете, където отсъствието им няма да се забележи: консервирани храни, които могат да се консумират студени, риба, бутилка ябълков сок, аспирин. Раницата е пълна. След по-малко от час вече е в къщата.

Влиза в банята, запалва няколко свещи, затваря вратата. Разстила хартиени салфетки на пода, прави си за хапване и включва радиото. Някакъв говорител разказва историята на Ребека и Аарон.

— Това не е легенда, нито бляскав мит като историята на Бони и Клайд. Това е една съвременна история на ужасите за двама масови убийци, започнала преди десет години в едно малко градче на име Криксайд, Кентъки. Сега Ребека, побъркана бивша учителка, лежи в моргата на графство Кук, а нейният ученик и любовник Аарон Стемплър е мъртъв на дъното на въгледобивната мина, от която толкова се е страхувал като момче…

Стемплър се усмихва. В така разказаната история има нещо дълбоко библейско.

Отива в спалнята, ляга на леглото и пред мисления му взор изплува Ребека. Спомня си училището — само две учебни стаи, където тя го учи цели осем години. Спомня си как е облечена — дънково яке върху риза на цветя, пола до глезените и черни ботуши. Спомня си гъстата, пламтяща червена коса, изпъстрена със сиви кичури, опъната и вързана на конска опашка. Без никакви украшения или грим — тя е красива и без тях. Той седи в ъгъла на стаята, жадува за нея, тя е изпълнила цялото му съзнание. Той е само на тринайсет, е, почти на четиринайсет години.

Тя го учи на всичко, окуражава го да чете, и когато става на четиринайсет, му открива света.

Тя седи с кръстосани крака на пода, а той чете. Тя знае какво наближава, то не е от ден или два.

— Моа ли а те погала? — пита той с пресъхнало гърло.

— Не се казва „моа“, а „мога“.

— Мога. Мога, мога, мога… — казва той.

Тя бавно разкопчава блузата си.

Той лежи на леглото, сърцето му ще се пръсне, устата му е пресъхнала, спомня си как посяга към нея, как връхчетата на пръстите му едва докосват кожата й, разтварят ризата й и той зяпва от ужас пред гърдите и, дланите му са на сантиметър от зърната й.

— Всичко е наред — прошепва тя, хваща ръцете му и ги слага върху гърдите си, и той усеща как зърната й набъбват под дланите му.

Единственият изход е с камиона за млякото, ако камионът за мляко от Съмърсет все още идва всяка сутрин. Първата нощ минава, но няма никакъв камион. Но виелицата все още бушува. Може би следващия ден. Той дреме през деня, нащрек е, подскача при всеки звук. Втората нощ обвива обувките си и чорапите в хартиени салфетки и ги пъха в раницата, облича се топло, почиства всички следи от присъствието си. Взема само бастуна й. Готов е за камиона. Излиза в черната нощ и се крие в сенките близо до магазина за хранителни продукти. И чака.

Час преди разсъмване го чува, веригите дрънчат по заледения път. Паркира пред бакалията и шофьорът започва да разтоварва кашоните с мляко, носи ги до задната врата на магазина. Той се втурва към камиона, вмъква се в него, скрива се сред натрупаните кашони в хладилното отделение. Чува стъпките на шофьора в снега, сгушва се още по-надолу, чува вратата да се затръшва…

Шофьорът спира до един мотел да пие кафе. Той се измъква от камиона, започва да потропва с бастуна и влиза в ресторанта. Препълнено е и той остава до вратата. Една семейна двойка е седнала наблизо. Мъжът го поглежда, после става, отива до него и казва:

— Извини ме, братко, ресторантът е пълен, но при жена ми и мен има място. Ще се радваме, ако седнеш при нас.

Дотук добре.

Възпитаният господин се казва Исая Шакълфорд и е проповедник фундаменталист. Двамата със съпругата му Лий Ан пътуват за една малка църква в едно градче в Тенеси, Вайби, където ще прекарат зимата е проповеди. Могат да го откарат до Манчестър, където той вече може да хване автобус до Чатануга, а оттам — до Атланта. Казва им, че се казва Травис.

По пътя Стемплър и Исая започват да цитират Библията.

— Добре познаваш Библията, братко.

— Мама ми я четеше всеки ден — лъже той.

Чуди се каква ли е тази дървена кутия на пода. После чува тракането.

— Какво трака така?

Исая прави малка пауза, после отговаря:

— Змии, братко Травис. Надявам се, че не се плашиш от тях. Затворени са здраво.

— Твои любимци ли са?

— Ние играем със змии, братко Травис. Ние сме от църквата на Скитащия Иисус Христос. Понякога вземаме и по малко стрихнин.

— Евангелие от Марка, глава шестнадесета — отговаря той. — „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят…“

Семейството Шакълфорд се присъединява към него.

— На нови езици; ще хващат змии.

— Защо не дойдеш с нас в Байби тази вечер? Сигурен съм, че все ще ти намерят място за спане — предлага Исая.

— И вечеря — обещава Лий Ан.

Защо не, наистина?

Той остава два месеца. Исая проповядва всяка вечер на тридесет и шест енориаши. След една седмица той приема вярата. След още една вече чете проповеди. Спи в стаята за гости на семейство Фортсайд.

Една вечер на масата чува за пръв път името Енигма. Проповедникът току-що е умрял от ухапване от змия.

Още първата вечер той вижда Исая да танцува с три гърмящи змии — с една около врата и с по една във всяка ръка. Исая е в екстаз, в някакъв друг свят.

Змиите привличат Стемплър така, както Дяволът привлича грешниците.

Всичко върви нормално, докато една вечер съпругата не идва в кревата му. Ненаситна е в любенето. Това е първата му любовна нощ от четири години.

Следваща нощ идва петнадесетгодишната й дъщеря.

Време е да се маха.

Той е на пътя си към свободата. Той си спомня името._

— Енигма — каза той високо.

Дишаше още по-трудно, устата му жадно гълташе дъждовните капки. Внезапно отвори мътнобелите си очи и каза съвсем ясно:

— Енигма.

— Какво е това „енигма“? — попита Пени.

— Малко градче на юг, където започна. Първата му църква. Бях там през нощта, когато дойде за пръв път, просто дойде, хвана гърмящите змии, вдигна ги и започна да проповядва така, както никога не бях чувал. Нямаше даже къде да отседне. Взех го при мен, направих му вечеря. Оттогава се грижа за него.

_Той си спомня Енигма. Всяка подробност. Как слиза от автобуса. Пие кафе на спирката. Практикува поведението на слепец. Опипва ръба на чашката и сипва сметаната. Пита сервитьорката:

— Бихте ли ми казали къде се намира Божията църква?

— Не ходете там, господине. Те са луди. Пускат гърмящи змии, докато се молят.

— Змиите не хапят слепци.

— О, я стига! Това не е вярно, нали?

— Е, мен още не са ме хапали.

Смях.

Покрай пътя — купчини чакъл. Магазин. Пейки. Картини с изображения на Христос в пластмасови рамки, имитиращи дърво. Мъже в бели ризи, закопчани догоре, без вратовръзки. Презрамки, прикрепени към панталони с колани. Работни обувки. Жени в памучни рокли, повечето закопчани до шията. Обувки без токове. Никакъв грим. Несресани коси. По всички лица дълбоки бръчки от ежедневния непосилен труд. Мъж и жена на платформата свирят на китари. Неразбираеми думи, затворени очи, ръце вдигнати към Всевишния. „О, Господи, просветли ме… Просветли ме, Господи…“ Тояжката потропва към платформата, проповедникът започва див танц, после изведнъж спира. Гледат слепеца в евтин черен костюм — как се препъва, докато се изкачва на платформата. Мъничките тракат в дървените лакирани кутии с бронзови панти, тракат в такт с музиката, която го води при тях. Той пуска бастуна, опипва капака на една от кутиите и го отхлупва. Две двуметрови змии с потръпващи опашки, черни очи, червени езици — усещат полъха на въздуха.

Той бръква, сграбчва едната на тридесетина сантиметра зад главата, вдига я. Гали я. Започва танц. Повдига единия крак. Тропа два пъти с другия. Сменя краката. Троп, троп. Смяна. Троп, троп. Смяна. Пак отваря кутията. Другото мъниче започва да се навива. Сърцето му забива лудо. Устата му пресъхва, гърлото му се свива. Троп, троп. Смяна. Троп, троп. Смяна. Просветляване. Осеняване! Те се обвиват около китките му, опашките им пред лицето му. Мускулите им се издуват и свиват в шепите му. Каква сила!

Аз съм Господ. Аз съм Господ и Дявол и всички светци и всички грешници. Цялото могъщество на природата е събрано в ръцете ми._

Брат Т раздвижи ръката си и се пресегна, сякаш се опитваше да докосне нещо.

— М-морди? — заекна той.

— Аз съм Пени — каза тя.

— Да не си ангел? — попита той. — Дошъл да ме отведе на небето?

— Не, аз съм просто Пени.

— Ти ме преведе през тунела на мрака — каза той. — Видях те в треската си.

Надигна се на лакти и докато се мъчеше да седне, тя обви ръка около гърба му и хвана ръката му.

— Добре ли сте вече? — запита момичето със страх.

— Ще ми мине.

— Мислех, че ще умрете.

— Господ е имал други планове. Господ ме благослови тази нощ. Аз съм благословен.

— Да възславим Бога.

Той с усилие седна и прехвърли крака над ръба на масата. Нещо безкрайно горчиво се бе събрало в гърлото му и той се наведе напред, за малко да падне от масата. Тя го подкрепи и той усети топлината на тялото й.

— Гади ми се — каза той и наведе глава. Тя го държа, докато свърши.

Той започна да долавя какво става около него: пеещите и славословещи гласове в палатката, барабанящият дъжд, бумтенето на сърцето в ушите му.

— Колко време продължи това? — запита той.

— Час, може би.

— Понякога продължава цяла нощ.

С нейна помощ той се смъкна от масата и стъпи в прогизналата трева. Краката му бяха омекнали, коленете му трепереха.

— Може би ще е по-добре пак да си легнете.

— Не. Помогни ми да вляза вътре.

Пени го поведе в палатката и му помогна да се качи на подиума. Той трепереше целият, краката му се подгъваха, но все пак успя да се придвижи до ръба на подиума и взе микрофона от Хармън Джаспър.

— Господ ме доведе тук тази нощ — изрече той на пресекулки. — Господ ме подложи на изпитание и доведе дъжда, и ме преведе през тунела. Да възславим Бог и Неговата мъдрост, да възславим Бог за Неговото великодушие. Да възславим Бога!

Всички закрещяха „Амин“, „Слава на Бога“ и „Алилуя“. Протягаха ръце да се докоснат до него, очите им блестяха със сълзи на благодарност и обожание. Докосваха прогизналата му роба и прострените му към тях ръце.

— Е, Хари, какво ще кажеш? — попита Грейнджър.

— Да се надяваме, че ще изкара до закуска — отвърна полковникът.

Проповедникът лежеше гол, завит само с един памучен чаршаф. В малката пристройка зад къщата имаше само легло, маса и лампа. Тълпата се беше разотишла, след като бе направила големи пожертвувания. Палатката до нивата беше празна. Единственият шум беше от дъжда по покрива, а единствената миризма беше приятният дъх на мокро сено. Брат Т се втренчи в тавана и задиша дълбоко. Ръката му пулсираше, но болките в ставите вече стихваха.

„На Господ ли да благодаря, или на Дявола? — зачуди се той. — Няма значение. Тази змия беше чудото. Тя превърна всички зрители във вярващи. Алилуя и амин.“

Чу как вратата проскърца и зачака. След миг тя се появи на прага. Ангел в бяла нощница, мержелееща се под лампата.

— Аз съм, брат Т — тихо каза тя. — Аз съм, Пени.

— Саронският ми нарцис — каза той. — Моят ангел.

Тя се усмихна, смутена и едновременно поласкана от думите му.

— Донесох ви мляко, а татко ви праща една от пижамите си.

— Всичките сте толкова мили. Толкова щедри.

— Вие сте щедрият, нали се жертвахте заради нас. Никога не съм виждала такава смелост.

— Бях в ръцете на Бога — каза той и седна в леглото. Чаршафът се плъзна до кръста му.

Тя се втренчи в мускулестите му ръце и гърди и усети познатия пламък под стомаха си. Той се разтрепери и тя пристъпи до него и ръцете й се плъзнаха по коравото му тяло.

— Господ ме благослови тази нощ — каза той и хвана ръцете й. — Бях осветен, също както и ти.

Ръцете й трепереха, но не от страх, а от очакване.

Той плъзна ръцете си по нейните към раменете й и после опипа шията и бузите й, пръстите му погалиха устните й. Усещаше как лудо бие сърцето й. Привлече я много нежно към себе си, усети коравите й гърди, долови как дъхът й секва. Ръцете му я обгърнаха.

— Ще те благословя така, както бях благословен и аз — прошепна той. — Ще те помажа със семето си и ще споделя любовта Господня с теб.

И я придърпа на леглото.

2.

10 юли

Шефийлд, Илинойс, бе на шестдесет мили южно от Чикаго — заможно градче с над седем хиляди жители, повечето от средната класа и нагоре, които или ходеха на работа в града всеки ден, или работеха в проспериращата електронна индустрия, която им осигуряваше по-висок от средния доход. Самото градче бе запазило вида си от петдесетте години — главна улица с магазини и фирми на местни бизнесмени, подкрепяни от местните жители. На няколко мили от града имаше търговски център и голяма закусвалня, но хората от Шефийлд бяха лоялни и посещаваха само магазините на съседите и приятелите си. В Шефийлд престъпността беше почти непозната — истински анахронизъм в края на деветдесетте: градче, опитващо се да съхрани историята си и моралните ценности, които прогресът така безжалостно бе прегазил.

Беше съвършено място за съдебен процес, макар че местните жители бяха повече от отегчени от представителите на пресата, плъзнали навред и изпълнили до пръсване стария четириетажен хотел, мотелите в предградията и трите скъпи ресторанта в центъра. Фургоните на екипите от телевизиите със сателитните чинии, монтирани по покривите, задръстваха местата за паркиране около сградата на съда — старо здание, наскоро отпразнувало стотния си рожден ден.

Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.

Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.

— Джак Конърман?

Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.

— Госпожице Азимур — каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.

— Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?

— Не.

— Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?

— Моля.

Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.

— Не беше необходимо да го правите заради мен — каза тя.

— Масичката не е моя частна собственост — захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.

— Как е храната? — попита тя, разтваряйки менюто. — Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. — В гласа й имаше следа от британски акцент.

— Също както готвеше мама — каза той. — Направо страхотна.

Тя махна на сервитьорката и си поръча.

— Пристигнах само преди час — продължи тя. — Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.

Той се изсмя.

— Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?

— Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. — Тя поклати глава. — Умирам да съм на мястото на събитието.

— Е, тук е точно мястото, където ще се развие действието през деня. Вечерта всички се събират в ресторанта на Харникър хей там отсреща. — Той се извърна и посочи.

— В девет часа, когато затворят скарата, става бар.

— Отдавна ли сте тук?

— От два дни. — Той направи пауза, после попита: — Мога ли да направя нещо за вас?

— Доколкото разбирам, вие сте официалният биограф на Мартин Вейл.

Той се изсмя от сърце.

— Без пълномощия.

— Всички твърдят, че сте специалист по Вейл.

— Пиша за всичко, което прави, от петнадесет години.

— Чувам, че сте написали повече от петнадесет статии в списания за него.

— Четири е доста по-точно. Плюс няколко колони.

— На свободна практика ли сте?

— Писател съм на договор за „Сити Магазин“ и поддържам една колона за „Трибюн“ в неделните дни. Оперативен редактор.

— Приятели ли сте?

— Да кажем, че никога не ме е удрял по носа, задето си го навирам в работите му.

— Той удря хората по носовете?

— Образно казано. — Конърман извади портфейла си, прелисти няколко визитни картички, извади една и й я подаде. Името на Вейл беше написано в долния десен ъгъл. По средата на картичката имаше само две думи: БЕЗ КОМЕНТАР.

— Корав мъжага, а? — повдигна вежди тя.

— Е, не е от най-приказливите извън работата си.

— Как мислите, дали ще се съгласи на интервю?

Конърман отметна глава и се изсмя толкова силно, че половината ресторант се извърна да го погледне.

— Ако това е било целта на посещението ви, само сте си изгубили времето.

— И преди са ми го казвали.

— И Кастро ли?

— Охраната му. Фидел беше повече от лесен, когато успях да мина през охраната му.

— Голяма работа беше.

— Гледахте ли го?

— О, да. А трябва да имате предвид, че Куба въобще не ме интересува.

— Всички твърдят, че Вейл е изключителен дръвник.

— Той е изключително спокоен и избягва да си отваря устата извън залата на съда. Има много силно изразена алергия към адвокатите, които подготвят делата си на стъпалата през съда.

— Интересно защо.

— Кое защо?

— Защо е решил да се захване с „Уестър Пълп енд Пейпър“ и „Атлас Кемикъл“.

— Не е само това.

— Не и що се отнася до националната преса. Знаете ли, че акциите и на двете фирми паднаха рязко, след като се разчу, че той се е заловил със случая?

Той кимна.

— А бе тоя Вейл да не е хвърлил око на губернаторския стол или нещо от тоя род?

— Вейл не прави абсолютно нищо с рекламна цел. А и никога не е имал каквито и да било мераци за държавна служба. Съмнявам се дали изобщо ще ги има някога.

— Той беше областен прокурор в Чикаго преди да стане генерален прокурор на щата. Как стана това?

— Беше определен за главен обвинител в Чикаго и стана областен прокурор, когато шефът му се помина от удар. Губернаторът го избра за генерален прокурор, когато предшественикът му беше заловен, ааа, така да се каже, с веществените доказателства, както се казва.

— Това беше на първите страници по целия свят. Искам да кажа, изпълненията на предшественика му, неизбирането на Вейл на поста.

Сервитьорката донесе поръчката и тя залапа както пехотинец нагъва обяда си по време на учение.

— Какво искате от мен, госпожице Азимур?

— Наричайте ме Валери, нали нямате нищо против?

— Окей.

— Вие самият не сте от особено приказливите, Джак. Нали нямате нищо против да ви казвам Джак?

— Всички ми казват така. Значи минаваме на „ти“.

— Искам просто да разбера какво представлява този човек. Защо се захваща с две от най-мощните корпорации в света?

— Както вече казах, зад това се крият и други неща.

— Като?…

— Един цял окръг, просмукан от корупция и рекет. Това е процес по РИКО, Валери. Той иска да извади кирливите ризи на четирима посредници, двама души от защитата на околната среда в щата, една банка.

— Повтарям въпроса си. Защо?

— Добре, като за начало, три огромни корпорации в заговор за подкупване на държавни служители и щатски следователи, отклоняване на пари от всички видове правителствени програми и използването им за техни собствени нужди, пране на пари през банки под техен контрол, прикриване на един от най-страшните случаи на замърсяване на околната среда в страната, корумпиране на местен вестник, тоест репортерите да лъжат читателите си, така че хората да не знаят какво става… От друга страна, може пък и нещо да му е вдигнало кръвното до небесата.

Сега беше ред на Азимур да се изсмее гръмогласно, придържайки салфетката пред устата си.

— Ирландец с гореща кръв, така ли?

Конърман се отпусна в стола си и я загледа.

— Какво знаеш за Вейл?

Тя повдигна рамене, после отвори куфарчето си, измъкна няколко списания и снопче защипани изрезки и ги изсипа на масата пред него.

— Време за изповед. Прочела съм всичко, което си писал за него.

Той разбърка нещата й с показалец и кимна.

— Поласкан съм. Значи знаеш всичко, което е известно и на мен.

— О, хайде!

— Какво още мога да ти кажа?

— Бих искала да мога да проникна в душата му. Да разбера какво го кара да прави тия неща, какъв му е личният живот, защо живее по този начин? Имам предвид, че се изправя срещу две от най-големите акули, най-големите корпоративни адвокати в страната.

— Може би го прави именно заради това — ухили се Конърман.

— Значи не му пука от нищо, а?

— Да не се бъзикаш с мен? — Той поклати глава. — Ще ти кажа само едно. Когато утре Мартин Вейл влезе в залата на съда, той ще спечели, и то крупно, и в ума му няма дори и една въпросителна по този параграф.

— Значи добре го познаваш, така ли?

— Е, да кажем, че сме израснали заедно, в професионално отношение имам предвид.

— В какъв смисъл?

— Наблюдавал съм много от процесите му. От арогантен, дебелоок защитник той стана непреклонен обвинител и израсна до човек, който наистина вярва в конституционното право.

— Ха!

— По този параграф мога да те уверя, че не е загубил и минута от съня си заради тия корпоративни акули, както ги нарече. Вейл е един от най-добрите живи адвокати. И се обзалагам и на последния цент, който ще изкарам от тази история, че няма да изтръгнеш повече от три думи от устата му. Първата ще бъде „Здравейте“.

— Ти си направо влюбен в него, а?

— Обожавам съвършенството.

Вейл вкара черния си седан в подземния хотелски гараж и паркира до служебния асансьор. Полицейски редици държаха представителите на пресата настрани от гаража. Той се обади на рецепцията по клетъчния си телефон.

— Обажда се Мартин Вейл. На служебния асансьор съм. Благодаря.

Прибра антената на телефона, пъхна го в джоба си и когато вратите се отвориха, влезе в малката кабина.

— Някакви проблеми, Джери? — попита той цивилния детектив, който го чакаше вътре.

— Никакви. Двама смотаняци се вмъкнаха рано сутринта в хотела, но ги пипнахме за вратовете още преди да се доберат до фоайето.

— Добре си вършите работата, детектив Фенърман.

— Справям се добре за ченге от малко градче.

— Ако някой ден решиш да направиш кариера в големия град, обади ми се. Все още имам известно влияние в полицейското управление на Чикаго.

— Не, благодаря. Последното убийство тук беше преди четири години. А последната стрелба, с която се сблъскахме, беше на един тийнейджър, който си играел с едно от приятелчетата си.

— И аз бих останал тук, стига да можех — изкикоти се Вейл.

Той слезе на шестия етаж. Екипът беше заел повече от половината от горната част на хотела, коридорът беше преграден. Единственият начин да се добере човек до щаба на генералния прокурор на щата беше чрез охранявания асансьор.

Наоми Чанс, която буквално ръководеше операцията му, се усмихна при влизането му. Зад нея служителите трескаво подреждаха доказателства, събираха папки, подготвяйки всичко за следващия ден. Офисът на Вейл беше в един съседен апартамент.

— Здравей, шефе, добре ли пътува?

— Ако на разходката из затвора в Джолиет му казваш приятно прекарване, тогава съм изкарал приятно.

— Добре, беше ли поне успешно?

— Липсващото звено.

— Без майтап? Значи всичко е наред.

— Преди месец направих на Джими Фокс Доктора една оферта. Днес той реши, че условията й му допадат.

Наоми придоби загрижено изражение.

— Няма да сключиш споразумение с тоя боклук, нали?

— Джими Фокс излежава присъда от десет до двадесет години за убийство втора степен. Вече е излежал пет, така че още две и ще кандидатства за пускане под гаранция. Пъхаме го в някой селски клуб като Стейтсвил и му гарантираме, че след две години ще е на свобода.

— На този убиец?

— Всичко, което върша, е, че го местя от Джолиет. Ако там се държи примерно, ще си излежи наказанието и ще излезе.

— И какво сподели?

— Ще ти кажа, след като си взема душа. Искам да се отърва от тоя затворнически дъх, дето съм го попил. Нещо ново тук?

— Шонеси позвъни — произнесе тя нехайно.

— Майтапиш се.

— Той е на третия етаж — в президентските покои, разбира се. Обади се и поръча да си отскочел на чашка.

— Утре е процесът и той ме кани да отскоча на чашка?

— В действителност беше много любезен. Обикновено ме третира, сякаш съм заразноболна.

— Това едва ли, но Шонеси е нещо наистина заразно.

Тя се изсмя.

— Да му се обадя ли, че нямаш време?

— Абел да се е обаждал?

— Това е второто съобщение. Вечеря с тайнствен джентълмен в седем и половина в „Кок д’Ор“. Отзад има малка зала за поверителни срещи. Дърмот и Абел ще го доведат, за да сме сигурни, че никой не го следи. Изпитват опасения да го докарат тук.

— Хитро. — Той погледна часовника си. Четири и половина.

— Обади се на Шонеси. Кажи му, че разполагам с петнайсет минути в пет.

Тя се изсмя.

— Господи, Марти, ти ще му вдигнеш кръвното още преди да те види.

— Искам само да се уверя, че е наясно, че генералният прокурор на щата е по-високо в йерархията от един второразреден щатски сенатор.

— Какво мислиш, че си е наумил?

— Той е политическа курва. Ще се опита да изкопчи сделка за приятелчетата си.

— Мислиш ли, че Дилмор се притеснява от нещо? След Джейн той е най-печеният адвокат в щата.

— Това е криминално дело.

— Точно затова е взел Нийл Джармън.

— Наоми, Шонеси има готово предложение в джоба си. Обзалагам се на един долар.

— Не мога да си позволя да залагам заплатата, която ми плаща щатът.

— Мъчно ти е за доброто старо време на Гейлърд Стрийт?

Наоми беше с Вейл, откакто той бе започнал да гради репутацията си на най-безкомпромисния защитник в щата, преди седемнадесет години. Бяха работили в къщата на Вейл в една възстановена част на града преди той да стане окръжен прокурор.

— Да не се майтапиш? Парите бяха добри, но клиентелата… — Тя остави изречението недовършено.

— По дяволите, Наоми, клиентелата си е все същата, само че сега е от другата страна.

Вейл отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Наоми го чакаше с хавлиена кърпа да свърши.

— Как е старият Рой тези дни? Не му ли е време вече да излиза в пенсия? — попита тя.

— Не съм много сигурен. Шейсет, шейсет и пет, там някъде. А той никога няма да се пенсионира. Ще стане като Стрьом Търмънд — беззъб, одъртял пръдльо, който само увонява легислатурата.

— Последните две години направо се е издул като балон. Станал е същински Джаба.

— Ще му предам думите ти.

— Да не си посмял.

Имаше време, когато репутацията на Рой Шонеси като най-безкомпромисен политик в щата беше сериозно разклатена. Бившият чикагски паразит се бе издигнал от щатски представител до генерален прокурор на щата, после до държавен секретар на щата. Той беше щатският политически първожрец, „страшилището“, което държеше младите и напористи момчета в стойка „мирно“. Шонеси бе подкрепил Кливланд Бригс, един неизвестен, в битката срещу свой бивш съюзник, встъпилия в длъжност Харолд Грос. Беше ръководил кампанията на Бригс, като бе използвал натрупаните през годините политически задължения към него, бе заплашвал, бе се подмазвал, бе привличал гласове. Четиридесет години го бяха брулили политическите ветрове, бе преживял пет администрации — и доказа, че все още не е загубил политическата си хватка. Младите демократи, които си търсеха политически офис, пътуваха от цялата страна, за да го поканят на обяд или вечеря, с надеждата да получат от него безценен съвет срещу черпнята.

И губернаторът Бригс му дължеше голямо уважение.

Той беше човекът, успял да привлече на негова страна всички гласове, необходими му да съкрушат опозицията. Не една стара кримка трепереше, когато Шонеси звъннеше по телефона или се отбиеше за някоя приказка.

Мартин Вейл беше единственият трън, който упорито не искаше да излезе от петата на Шонеси. По ирония на съдбата Вейл се бе издигнал от щатския най-безмилостен защитник през стола на областния прокурор до генерален прокурор на щата благодарение на Шонеси. Иронията се състоеше в това, че Шонеси бе успял да го убеди да смени положението си на най-непреклонен защитник в щата с това на главен обвинител на Чикаго. В политическо отношение беше много по-благоразумно да го привлекат на щатска страна, един наистина мъдър ход, само дето първото нещо, което Вейл направи на новото си място, беше да подложи на углавно преследване по криминално дело една корпорация и двама градски съветници за незаконни сделки, като малко остана да вкара в кюпа и самия Шонеси, който бе успял овреме да се отдръпне от корпорацията. За да го махне от гърба си, Шонеси бе уговорил губернатора да го назначи за генерален прокурор на щата — нещастникът Оскар Левинсън бе пипнат от обектива на един амбициозен папарак в колан с жартиери и високи токчета да се гушка с една курва с тарифа хиляда долара на нощ, която имаше завързан на кръста си изкуствен член. И бе подал оставка още преди сутрешното издание да гръмне.

Сега отново бяха в състояние на война. Вейл бе подложил на углавно преследване по криминално дело изпълнителните директори на два от най-големите индустриални гиганти в страната, шефа на отдела по охрана на околната среда, двама от неговите служители, четирима щатски комисионери и главата на най-печелившата компания за разработки на земи в щата — всички или основни политически спонсори, или твърди поддръжници на губернатора и повечето от неговите съюзници в легислатурата. Обвинението беше рекет и включваше корумпиране на държавни служители, пране на пари, незаконно използване на правителствени фондове, нарушаване на законите за охраната на околната среда в щата и различни други тежки престъпления. Окончателната ирония беше, че самият Вейл бе преписал наново статута за рекета, използвайки за модел федералните статути за случаите по РИКО. После успешно бе лобирал проекта си през легислатурата. Беше го направил без много шум. Повечето от законодателите дори и не прочетоха поправките.

Случаят бе привлякъл вниманието на нацията, защото засягаше две от основните промишлености на страната, обвинени, наред с другите неща, в съзнателно нарушаване на законите срещу замърсяването на околната среда и подкупването на изследователи от природозащитните агенции с цел прикриване опасното ниво на замърсители, които се изхвърляха във въздуха, водата и почвата. Но това беше само върхът на айсберга. Те бяха сформирали един дяволски съюз с разработчика и в продължение на години трите корпорации бяха управлявали окръга както им скимне, подкупвайки политици, контролирайки един безсрамно неетичен ежедневник с реклами, като дори бяха избягвали плащането на данъци за милиони долари чрез подкупване на данъчни служители. Пипалата на този аморален алианс бяха проникнали дълбоко в окръга, корумпирайки зоновите съвети, съветите по здравеопазването, шефове на отдели, дори и главите на двете местни политически партии. Те бяха злоупотребявали по възможно най-лошия начин с властта и бяха съсипали всеки човек, осмелил се да се възправи срещу империята им.

Вейл бе прекарал осемнадесет месеца, използвайки енергията на целия си млад екип, известен като Дивата банда на Вейл, за да заведе дело по параграфите на РИКО срещу президентите и генералните директори на трите корпорации, четирима от комисионерите с право на глас, двама свалени комисионери, трима щатски служители, шефа на окръга и шестима членове на съвета по здравеопазването. Делото бързо бе привлякло вниманието на националната преса и щеше да се отразява широко и по телевизията.

Политическият елит вече считаше Вейл за крайно опасен и неуправляем враг.

За което той не даваше и пет пари. Поради което беше единственият човек, способен да извади от релсите Рой Шонеси.

От едър и здрав мъж, Шонеси се бе превърнал в някакво подобие на Буда благодарение на алкохола, добрата храна и застоялия живот. Ръцете му представляваха пухкави пъпеши. Лицето му — балон с прихлупени очи, които бляскаха алчно под клепачите. Масивните му пръсти бяха сключени върху гърдите, а палците непрестанно се триеха един о друг. Издутите му от холестерола устни бяха сгърчени презрително в нещо, което някой неподозиращ нищо човек би взел за усмивка, и в добавка той беше плешив като яйце.

Седеше на любимия си стол по средата на всекидневната на президентските покои. Един не по-малко внушителен диван подпираше срещуположната стена, а пред него имаше масичка за кафе с размерите на маса за билярд. Барът в ъгъла пращеше от луксозни напитки също като кръчмата в „Риц“. Когато Вейл влезе, Шонеси му махна и му посочи дивана.

— Дай на този джентълмен нещо старомодно и после си свободен за известно време, Джордж — обърна се Шонеси към бармана, без да го гледа. Джордж приготви старомодния коктейл, донесе го на Вейл и излезе безмълвно.

Шонеси въздъхна и поклати глава.

— По дяволите, какво да правя с теб, Марти? Всеки път, когато те повиша, ти се извърташ и ме изритваш в ташаците. — Гласът на Шонеси представляваше полуръмжащ шепот.

— Странно, аз пък си мислех, че губернаторът ме е избрал да запълня празното място, оставено от Оскар.

Шонеси провеси долната си челюст и повдигна вежди.

— Хайде да не си играем игрички, какво ще кажеш? Какво искаш, губернаторът да се вдигне чак от Спрингфийлд и да дойде тук, за да ти целуне задника, само защото изритваш в ташаците най-големите политически контрибутори в щата? Да не си мислиш, че това шоу се приема добре в щата?

— Рой, не давам и пукната пара какво се приема добре и какво не се приема добре в щата. Аз си върша работата.

— Работата си! Що за шибана работа! Да разрушаваш окръга, да изхвърляш стотици хора на улицата. Това ли ти е проклетата работа? Аз самият бях навремето генерален прокурор на щата, както може би си спомняш. Аз знам каква е работата на щатския генерален прокурор и каква не е.

— Моя работа е да решавам това.

— Дрън-дрън. Този процес ще струва на данъкоплатците поне два милиона долара.

— Е, надявам се глобите да ги възстановят.

— Господи, ти никога няма да се промениш. — Шонеси се приведе напред и смени тактиката. Дори се насили да се усмихне.

— Виж, момчето ми, да предположим, че ти кажа, че съм упълномощен да направя сериозно предложение за примирие. Да спестим на данъкоплатците допълнителни разходи и да те освободим да си гледаш другите работи.

— Тук става дума за цял куп много сериозни престъпления. Хора ще влязат в затвора, Рой. Аз бих те посъветвал да се държиш настрани от някои лица. Мръсотията полепва, нали знаеш.

— Том Лейси е съветник в икономическия екип на президента, за Бога! А Харолд Гросман е почетен председател на Националната асоциация за борба с рака.

— Искаш ли да направим един облог, Шонеси? Още преди процесът да приключи, президентът ще приеме оставката на Лейси, която вече е написана и подписана — остава само да й сложат датата. Хората от Раковата асоциация пък по всяка вероятност ще прекъснат договора си с Гросман.

— Винаги си бил оптимист. Наистина си мислеше, че Стемплър има раздвоена самоличност. И се хвана на въдицата му, нали?

Вейл се усмихна и поклати глава.

— Все забравям, че си майстор на дребното заяждане.

— Е, какво пък, по дяволите. Той прецака съдията, прокурора, всички. Което ми напомня за едно друго нещо. Как е госпожица Венъбъл? Планирате ли да се ожените?

— Не ставало дума за това, сенаторе.

— Питам се какво ли е да лягаш при жена, която прави по два милиона на година, докато ти все още продължаваш да цоцаш държавната цица?

Вейл не се поддаде на провокацията.

— Все забравям и че нямаш никаква класа.

Престорената веселост на Шонеси изчезна в миг. Очите му блеснаха от гняв.

— Тук съм само защото полагам усилия да разреша една много гадна ситуация. Никой не иска да затворят заводите и никой не иска да ходи в затвора. Казах ти, че получих оферта. Искаш ли да я чуеш?

— Обзалагам се, че си изповръщал и червата, когато си разбрал, че съдия ще е Патриша Робъртс. А не някой от онези дърти мръсници, които ти се разписват на ведомостта от деня, в който са се научили да пишат. Една почтена, корава дама, която не можеш да докоснеш и с малкия си пръст.

— Попитах те, искаш ли да чуеш офертата?

— Ти ми правиш оферта, защото не можеш да се справиш със съдията, не можеш да купиш прокурора и не можеш да се добереш до свидетелите. Нямаш абсолютно нищо, за което да се хванеш, Рой. Как ли се чувства човек в твоето положение?

— Искаш ли да чуеш шибаната оферта, или не?

— Ти, изглежда, изобщо не слушаш какво ти говоря. Тук изобщо не става дума за пари. Искам всички да научат до каква степен е способна една страна да се корумпира и как става това. Изпращаме съобщение на всички, които имат уши да слушат. Ако някой от управляващите щата отиде на топло и бъдат присъдени ясни глоби, така че хората на щата да си получат нещичко обратно, това няма да е малко.

— Ще се върна и ще им предам, че си имаме един тъп задник за прокурор и че той плаче да се озове на първите страници на вестниците. Работата ще се раздуха здравата при обжалване — ако се наложи да обжалваме, което не е много вероятно.

— А аз си мислех, че действаме съвместно в интереса на обществото. Сега слушай внимателно какво ще ти кажа да предадеш на аверчетата си. Върни се и им кажи, че сделка няма да има — освен ако не са съгласни да направят пълни самопризнания и да се оставят на милостта на съда.

Веселото настроение на Шонеси се завърна.

— И какъв ще ни е процентът от цялата тая работа?

— Никакво излагане пред публиката освен самите признания, и никакъв продължителен процес, при който ще бъдат на устата на всички масмедии най-малко два месеца.

— Ще изгубиш, Марти. Ще ти го начукат и ще те оставят да се мумифицираш точно както онзи път… кога беше, преди двайсет години? Точно за това става дума, нали? Стига с тая ирландска гордост. Пресата от цялата страна се е събрала тук. Топките ти ще се свият като грахови шушулки, когато се изправиш пред тях.

Вейл повдигна рамене и се засмя.

— Може вече и да са се свили. — Отиде до вратата, спря и се обърна към политикана. — Опичай си акъла, Шонеси. Дръж се по-далеч от тия играчи. Гледай какво правят президентът и хората от Раковата фондация и си имай едно наум. Съветът ми е безплатен.

— И аз ще ти дам един. В този щат с теб е свършено. Никога вече няма да заемеш обществена длъжност и всеки съдия в щата ще те изритва в топките всеки път, когато припариш до съда. По-добре кажи на майка си да не изтърва работата си на час.

— О, тя ще изпита истинско облекчение, когато й предам съвета ти, Рой. До скоро виждане в съда.

„Кок д’Ор“ беше най-добрият ресторант в града — отлична френска кухня и отличен главен готвач. Вейл отиде първо там, като се промъкна в закътаната малка зала през кухненските помещения. Трима от следователите му бяха в кухнята — двама с престилки на готвачи и един облечен като сервитьор, който кимна към вратата на служебното помещение.

Това беше малка комфортна стая с голяма маса, която събираше осем души, макар че в единия й край бяха подготвени само две места. На масата имаше блюдо с фъстъци и бутилка червено вино. Вейл седна на масата и нападна фъстъците. След пет минути вратата се отвори. Абел Стенър и Дърмот Флахърти влязоха първи, а след тях и Херман Крамър, който за момент застина на прага.

Крамър, бившият администратор на окръг Гранд, носеше плътно прилепнал костюм, бяла риза и вратовръзка на бели и червени ивици; наближаваше петдесетте, главата му бе почти олисяла. Едър мъж с двойна брадичка и с вида на човек, скоро напълнял. Бдителните му очи се стрелнаха навсякъде из помещението, докато накрая се спряха върху Вейл, който седеше на масата и го съзерцаваше със студените си сиви очи.

Крамър пристъпи в стаята, а Флахърти и Стенър излязоха и затвориха вратата.

В стаята бяха само двамата.

— Господин Крамър, аз съм Мартин Вейл. — Той се изправи и протегна ръка. Крамър я стисна предпазливо, ръката му леко трепереше.

— Не съм сигурен дали изобщо трябваше да идвам тук при вас, господин Вейл. Господин Стенър и…

— Флахърти.

— Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.

— Заповядайте, седнете, господин Крамър.

— Може би трябваше да извикам господин Джармън.

— Неподходяща идея.

— Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?

Вейл се усмихна.

— Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.

— Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.

— Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно…

— Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.

— Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбързваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

Крамър кимна със страхопочитание.

— Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.

— Защо ти е да се тревожиш заради мен? — попита подозрително Крамър.

— Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.

— Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.

— Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?

Крамър се приведе напред и саркастично каза:

— Те са мои адвокати, Марти.

— Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?

— Те знаят, че аз… — Той спря по средата на изречението.

— Знаят, че ти какво?

— Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? — попита Крамър, променяйки темата на разговора.

— Разбира се. — Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.

— Какво ще пиеш, Херман?

— Водка мартини с маслина, чисто.

— А вие, сър? — обърна се към Вейл сервитьорът.

— Перие с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.

— Да, сър.

Сервитьорът излезе.

— Не пиеш ли?

— Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.

Крамър преглътна с усилие.

— Господин Шонеси е твой приятел?

Вейл загреба шепа фъстъци.

— Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.

— Шегуваш се. — Крамър придоби съвсем разтревожен вид.

— Познавате ли се?

— Срещали сме се веднъж.

— Наприказва ти куп глупости, нали?

— А?

— Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.

Крамър не отговори.

— Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.

— Убийство?

Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.

— Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. — Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.

— Хлябът е направо вълшебен, Херман.

— Какво искаш да кажеш с това за убийството?

— Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?

— Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.

— Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.

— Но не съм присвоил нищо!

Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:

— Не се прави на гъз, Херман.

— Какво?!

— Да не си мислиш, че ние — офисът на щатския генерален прокурор, сме си съчинили цялата история? Че разполагаме само с предположения? О, хайде, знаеш много добре колко близо сме до всичките ви далавери. Но така или иначе, не това е главната причина сега да вечеряме заедно.

— Защо вечеряме заедно, господин Вейл?

— Марти.

— Мисля, че е по-добре да си останем на „вие“.

— Добре. Искам да си поговорим за бъдещето ви.

— Бъдещето си ми е наред. Имам си хубава работа, до пенсия…

— Това ли ви казва „Лейксайд“? Това е мястото, където сте отишли да работите след като сте напуснали окръга, нали?

— Точно така, в отдела за недвижими имущества.

— И ще си останете там до пенсия.

— Точно така.

— Те явно имат изключително високо мнение за ръководните ви способности и умения.

— Предполагам.

— Колко време работихте за щата?

— Осемнадесет години.

— И с каква годишна заплата напуснахте?

— Деветдесет и две хиляди долара и петстотин. Защо?

— А в „Лейксайд“ ви дават сто двайсет и пет хиляди, нали така?

— Е?

Вейл размаха ръце.

— Само попитах. Трябва наистина да сте много добър професионалист.

Вечерята пристигна и сервитьорът се затрудни здравата, докато отвори бутилката. Корковата тапа се разтроши, от бутилката избликна гейзер и заля реверите му. Вейл извъртя очи.

Херман неодобрително приведе глава.

„Добър подход“ — помисли си Вейл.

— Та да се върнем на думата си — продължи Вейл. — Значи сто двайсет и пет бона на година. Според мен това е доста височка заплата за човек, който допуска грешки при управлението на фондове, губи регистри…

— Това го твърдите вие — прекъсна го гневно Крамър.

— Съжалявам. За човек, за когото се говори, че е направил всички тези неща.

— Може би все пак трябва да извикам господин Джармън.

— Работата на господин Джармън е да ви накара да се отпуснете, Херман — каза Вейл и започна да се храни. — Работата на господин Джармън е да се увери, че се придържате към историята, която те са съчинили. Работата на господин Джармън е да защитава клиентите си. Аз съм сигурен, че той няма да ви каже, че ви очаква обвинение в лъжесвидетелство и възможно съучастничество в убийство, след като този процес приключи.

Херман беше на косъм да избълва всичко погълнато.

— Убийство?! Какво имате предвид?

— Ще стигнем и дотам. Имам няколко въпроса във връзка с някои от вашите отговори при даването на показания под клетва с госпожа Парвър.

— Не, не! Какво беше това за убийството, какво искате да кажете?

— Спомняте ли си Джими Доктора?

Крамър пребледня.

— Доктора?

— Да, Доктора. Истинското му име е Джими Фокс.

— Аз не…

— Излежава доживотна присъда в Джолиет за убийството на един мъж на име Морган.

— Боб Морган.

— Точно така. Сега спомнихте ли си го?

— Познавах Боб Морган.

— Имам предвид Джими Фокс. Спомняте си Джими Фокс, нали?

Над веждите на Крамър избиха ситни капчици пот. Вилицата му с парче агнешко замря във въздуха.

— Нисичък, малко мършав. Поне е такъв сега. Сигурно и на вас пет години в Джолиет ще ви се отразят по същия начин.

— Не си спомням…

— Позволете ми поосвежа малко паметта ви. Вие сте пристигнали в едно малко градче, Талман. В един мотел.

— „Баварската странноприемница“. Десет часа. Стая… аа, 111, на първия етаж. Стаята има врата към съседната 112. Почуквате на вратата, Джими Доктора отваря, удостоверява самоличността си с шофьорската си книжка и вие му предавате пратката. Сега вече спомняте ли си?

— Мисля, че той има предвид някой друг.

— Според компютъра на хотела вие сте се регистрирали със собственото си име. Херман А. Крамър. Платили сте с личната си кредитна карта.

Устата на Крамър пресъхна. Той излочи чашата си с вода, след което си допи с вино.

— Това… не ми говори нищо.

— Също както при подписването на договора с окръга — не сте прочели написаното със ситен шрифт. Нали си спомняте — от вашите показания под клетва?

Крамър облиза устни.

— Да. Имаше нещо такова. Това беше доста отдавна. Преди четири или пет месеца. Но така си беше, пропуск от моя страна. Нека ви обясня, господин Вейл…

— Какъв беше договорът ви с окръг Гранд?

— Първо беше за три години, подновен за седем, после шест. — И в него се твърдеше, че вие сте напълно запознат с всички закони на щата, свързани с изпълнението на служебните ви задължения, нали?

— Вижте, това вече го изяснихме. Че не съм прочел договора преди да го подпиша и така нататък. Това вече го изясних.

— И сега вече законът ви е напълно ясен?

— О, да, сега вече ми е ясен.

— Ами тогава защо не ми го разясните и на мен?

— Ами, той определя… че не може да вземаш пари от един правителствен фонд и да ги слагаш в друг. Искам да кажа, че не може тези пари да се прехвърлят насам-натам, както ти скимне.

— И така, ти имаш разрешение от правителството да изразходваш средства за образователни цели и не можеш да сложиш тия пари в, да кажем, фонд за нужди от общ характер, нали така? Или където и да било другаде освен за целта, за която са предназначени, нали?

— Да. Вече изясних всичко това.

— Не съвсем, Херман. Виждаш ли, това е един от пунктовете, където си имаме проблеми. По-рано си твърдял, че не разбираш това правило.

— Сега вече ми е ясно.

— Но по време на даването на показания под клетва не си бил наясно, макар че това е закон, а когато си поемал тази работа в областната администрация, си положил клетва, включваща заявление от твоя страна, че познаваш закона и си наясно с отговорностите си.

— Аз…

— Разбираш ли, този нов проблем се състои в това, че твоята работа като администратор е изисквала… изисквала е да си наясно със закона и да го спазваш, когато си имаш работа с щатски и правителствени фондове. Като администратор ти често си имал работа с предназначени за дадени цели щатски и федерални пари. И за да изпълняваш задълженията си според закона, ти си бил длъжен да познаваш правилата.

— Казах ви вече, че това съм го изяснил.

— Аха. Нека повторим още веднъж, Херман: ти си приел работата на администратор, без да познаваш юридическите отговорности, свързани с тази длъжност. Когато си казал на госпожа Парвър, че не си бил наясно с последствията от смесване на фондовете, ти си извършил престъпление. Джармън не ти ли го е разяснил?

— Престъпление?

— Нарушение на щатския закон по РИКО е да се приема длъжност, включваща боравенето с бюджетни средства, ако при приемането на тази длъжност ти си свидетелствал, че си запознат с всички законови положения, свързани с тази работа. Така че ако си излъгал за това и после си присвоил неправомерно такива фондове, ти си виновен в престъпления по два параграфа — неправомерно присвояване и лъжесвидетелстване.

— Лъжесвидетелстване!

— Или си излъгал, когато си казал, че не разбираш закона, когато си приемал работата, или си извършил престъпление, ако си разбирал закона и въпреки това си присвоил неправомерно тия фондове.

— Не ви разбирам.

— Ще ме разбереш — увери го Вейл. — Ти си мислиш, че всички големи клечки са зад гърба ти. Събуди се, Херман. Те ще те прецакат още преди да се усетиш, защото потъват, и то много бързо, и ако не си хитър, ти не само ще потънеш с тях, но когато процесът приключи, ще трябва да те задържим и като съучастник в убийство. И лъжесвидетелство. Имаш гарантирани тридесет до четиридесет години строг тъмничен режим. Без право на помилване.

Херман заби вилицата си в агнешкото печено и прошепна едва чуто:

— Може би все пак трябва да извикам господин Джармън.

— Господин Джармън не дава и пукната пара за теб. Господин Джармън ще се впусне във вихрен танц на улицата в мига, в който научи, че си си пръснал черепа.

— Глупости!

— Единственият интерес на Джармън към теб е да те държи отпред. Да се увери, че продължаваш да лъжеш от свидетелската скамейка. Мислиш си, че той ще се погрижи за теб след като процесът приключи? Кой ще му плаща дневния хонорар от хиляда долара? „Уестърн Пълп енд Пейпър“? „Атлас Кемикъл“? Няма ли да поумнееш някога, Херман? Вълшебната фея отдавна е мъртва. Но…

Вейл извади клетъчния си телефон и го сложи пред Крамър.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, обади се на Джармън. После ще оправя сметката за вечерята и ще си тръгна, а следващия път, когато продължим разговора си, ще бъде, когато си седнал на скамейката.

— На скамейката?

— Имам предвид мястото на свидетелите.

— Той ми каза, че може изобщо да не ми се наложи да давам свидетелски показания. Че може дори и да не ме вика.

— Ако не го направи той, ще го направя аз. Мисли върху това, докато хапваш агнешкото.

— Аз, ааа… такова, не съм гладен.

— Да не загуби апетита си?

Крамър не отговори. Заби поглед в чинията си и разсеяно зачовърка храната с вилицата.

— Какво да правя? — прошепна накрая той.

— Да се събудиш. Да разбереш, че твоята единствена отговорност тук и сега, в тази стая, е за Херман Крамър и никой друг. Още в този момент ти си отговорен по обвинения за извършване на длъжностно престъпление, неправомерно присвояване на фондове, лъжесвидетелстване, и изскачат все нови и нови. Мен обаче много повече ме интересуват типовете, които стоят зад цялата тази работа.

Типовете, които Дилмор и Джармън в действителност представляват. Типовете, които са ти казвали какво да правиш и кога да го направиш. Ти си направил точно това, което са ти казвали да правиш, нали, Херман?

Никакъв отговор.

— И искам от теб да се замислиш също така и върху Джими Доктора и плика, който си му предал в Баварската странноприемница в Талман. Знаеш какво е имало в плика, нали, Херман?

Херман бавно поклати глава.

— Десет хилядарки. Цената за премахването на Боб Морган.

— Изобщо не съм отварял плика, господин Вейл, кълна се в Бога. Не знам какво имаше вътре.

— Кой ти го даде?

Адамовата ябълка на Крамър заподскача като корк на въдичарска корда.

— Кой ти даде плика и ти каза какво да направиш онази нощ, Херман?

— Те ще ме убият — изхърка Крамър.

— Никой никого няма да убива повече. Ти правиш онова, което е правилно, и никой няма да те докосне и с пръст. Обещавам.

— Какво искате да направя?

— Най-простото. Да кажеш истината. Не се позовавай на Петата поправка на конституцията. Просто кажи истината. Не е трудно. Не е необходимо да запомняш никакви лъжи, не е необходимо да са страхуваш, че можеш да допуснеш грешка. Просто разкажи какво точно се е случило.

— А какво ще стане с всички онези обвинения? Онова за… убийството?

— Не мога да ти обещая предварително нищо. Но ако ти кажеш какво точно се е случило, мога да ти обещая следното: ще използвам цялото си влияние пред съдията, за да не влизаш в затвора дори и за един ден.

— Включително и по делото за убийството?

— Кой ти даде плика?

— Джефри Самърс.

— Вицепрезидентът на компанията „Лейксайд“?

Херман кимна.

— Да, Джефри Самърс.

— Някой видя ли ви, когато ти го даваше?

— Имаше и още един човек.

— Комисионерът Стюарт.

— И това го знаете, така ли?

— Той е осъществил първоначалния контакт с Доктора.

— Бяхме в колата на Сид на паркинга зад търговския център. Към осем и половина вечерта.

— Какво ти казаха?

— Просто да отида в Талман и да се нанеса в Баварската странноприемница. Сид ми каза, че е направил резервация. Каза ми, че Джими Доктора ще удостовери самоличността си с шофьорската си книжка. После да му дам плика и да се връщам.

— Страхотни приятели имаш, Херман, няма що. Значи тези са хората, които ще те измъкват от бесилката, а? Те са те нахендрили като съучастник в убийство.

— Никога не съм искал да се набърквам във всичко това. Смесването на фондовете и всичко останало. Но те разполагаха с властта, господин Вейл. Те управляваха всичко. Беше като… Можеха да направят всичко, което си поискат. Всички трепереха пред тях.

— Боб Морган не трепереше.

Крамър вдигна поглед към Вейл, очите му се насълзиха.

— Вие казвате, че съм помогнал да го убият.

— Ти не си знаел какво вършиш. Забрави това. Само го кажи, когато застанеш пред съда. Кажи им точно как се е случило. Нека да ти кажа какво ще стане после, Херман. Приключваме с вечерята, аз плащам сметката, и господин Стенър и господин Флахърти те откарват у вас. След като си отидеш тази вечер, ще разговарям с теб едва на кръстосания разпит. Помисли си за всичко това. Поговори и с жена си на тая тема. Не споменавай за срещата ни на никого. И помни, никога не е късно човек да започне отначало.

— Мога ли да получа онова… как беше… статут на защита на важни свидетели?

— Първо направи каквото трябва. После ще си поговорим и за бъдещето ти. Решението е в твоите ръце. Хайде сега приключи с вечерята си.

— Дами и господа от съдебното жури, казвам се Мартин Вейл. Аз съм генерален прокурор на щата Илинойс. Преди всичко, позволете ми да ви благодаря, че отделихте от личното си време, за да изпълните дълга си в този съд. Няма да ви заблуждавам, това ще бъде една много трудоемка и продължителна работа. Но се надявам накрая справедливостта да възтържествува и всички да са доволни. Делото, което изнасям пред вас, е за углавно преследване по обвинителния акт съгласно статутите на щатския закон РИКО. Това ще е един много сложен процес и аз ще положа всичките си усилия да го осветля и да илюстрирам защо престъпленията, които ще ви представя, нарушават този закон. Знам, че по-голямата част от вас вероятно си мисли за рекет със замесени гангстери — мафията, наркотици, нелегални лотарии и проституция — но съгласно закона РИКО деянието рекет се дефинира като всякакво действие или заплаха, включващо убийство, отвличане, умишлен палеж, грабеж, подкупване, изнудване, злоупотреба с държавни фондове, банкови измами; злоумишлено влияние върху свидетел, жертва или информатор; пране на монетарни инструменти, нарушаване на законите на щата за опазване на околната среда или всяко друго углавно престъпление, свързано с току-що споменатите деяния.

Звучи малко сензационно и раздуто, нали? Да, така е. Този щат притежава най-безкомпромисния и най-изчерпателен закон РИКО в тази страна. И настоящият случай касае множество от наказанията, включени в този закон.

Жертвите на тези престъпления са били данъкоплатци, притежатели на частни домове и гласоподаватели от окръг Гранд. Хора като вас, които са се доверявали на избраните от тях държавни служители и лидерите на бизнеса и са били излъгани, предадени и в някои случаи изложени на смъртна опасност поради собственото си доверие. Деяния, за които ние ще докажем, че са отвратителни и често даже извън всякакво човешко разбиране.

Щатът ще докаже чрез наличието на неопровержими факти, подкрепяни от обстоятелствени доказателства, че обвиняемите по това дело в продължение на последните десет години са заговорничели с цел нарушаване на по-голямата част от тези закони при пълно незачитане на хората, избрали ги на тези постове.

Някои от обвиняемите са изтъкнати хора; някои от тях даже са и с изключителна известност. Някои от обвиняемите са изборни държавни служители. Някои от тези обвиняеми са щатски и областни работодатели — вашите работодатели. Някои са углавни престъпници с множество присъди.

За да докажем обвиненията по този случай, ние трябва да докажем, че най-малко два от тези актове на рекет са включвали всичките обвиняеми. С други думи, хората, изброени в този обвинителен акт, са работили съвместно, като съзнателно са изграждали мрежа от измами, лъжи и престъпна дейност, която е коствала на данъкоплатците и гласоподавателите на окръг Гранд милиони долари данъци, навредила е на здравето и благосъстоянието им и е контролирала техните заплати и имуществени показатели. Обвиняемите са мамели хората от областта при прибирането на данъците им и са ги лишавали от правото им на участие в управлението на собственото им правителство.

Ние ще покажем, че посочените три корпорации са встъпили в заговор при провеждането на тези престъпни деяния. Че систематично и съзнателно са отравяли въздуха, водата и земята на окръга, подправяли са болничните регистри, отразяващи трагичните вродени аномалии и смъртни случаи, породени от тези нарушения. Че са застрашавали живота на приятелите си, съседите си и собствените си служители. Че са подкупвали областните и щатските длъжностни лица, прикривали са опасни нарушения на законите, които защитават гражданите от замърсявания на околната среда, застрашаващи здравето на цялото общество. Че са нарушавали местните зонови постановления на муниципалния орган за своя собствена изгода и за изгодата на своите помагачи. Че са подкупвали шефовете на министерства, журналисти от вестници, адвокати, лекари и други граждани като вас, за да продължават незаконните си и престъпни деяния. И накрая, че са злоупотребявали с щатски и федерални фондове за своя собствена изгода.

Ще ви върна десет години назад, за да ви докажа, че тази рекетьорска дейност е умишлена и продължителна.

Ние ще ви докажем, че тримата мъже, главните изпълнителни директори на три от най-могъщите и уважавани корпорации в Америка, Том Лейси от „Уестърн Пълп енд Пейпър“, Харолд Гросман от „Атлас Кемикъл“ и Уорън Смит от „Лейксайд“, съзнателно и злонамерено са действали съвместно и са направлявали тези дейности… една цяла мрежа от алчност и злоупотреба с общественото доверие, което е един шокиращ, разтърсващ и трагичен коментар за неморалната злоупотреба с властта. Една мрежа толкова всепроникваща, че ние настояхме и получихме правото за промяна на мястото на разглеждане на делото извън Гранд, защото не бихме могли да се доверим на съдиите и съдебните, длъжностни лица на окръг Гранд.

Не се оставяйте да бъдете заблудени или подведени от заеманите длъжности или титлите на тези хора, от техния чар или слава. Те са престъпници, чиито престъпления са разрушавали околната среда на невинни хора като вас, на хора, които са им вярвали и са били лъгани от тях, заблуждавани и предавани. Ние ще покажем, че когато пред тях са се изправяли невинни хора, изпълнени с надеждата да променят нещата, тези престъпници често са отвръщали със зловещо унищожаване на живота и кариерите на хората, осмелили се да поставят под въпрос методите им. Никой не е бил недосегаем за тяхната алчност и арогантност.

Моля ви внимателно да разгледате доказателствата. Призовавам ви да не се подвеждате от имената и титлите им. Молбата ми към вас е да се поставите на мястото на гражданите на окръг Гранд.

Ще ви покажем този лабиринт от измама, фалшификации и заблуди посредством диаграми и схеми, сочещи връзката между отделните престъпления. Така че дори и самият закон да е труден за разбиране и вникване, с фактите няма да е така.

И накрая искам да ви помоля да въздадете заслуженото на тези чудовищни престъпления и да изпратите ясно послание на останалата част от страната, че порядъчните хора на тази земя повече няма да толерират престъпници под маската на лидери на обществото ни.

Благодаря за вниманието и за времето, което ни отделихте.

Повече от месец Вейл и сътрудниците му, адвокатите Шана Парвър и Дърмот Флахърти, представяха свидетел след свидетел, съдебни документи, банкови документи, доказателства, трупащи се едно връз друго, които постепенно оплетоха мрежа около Гросман и Лейси. Служители от фирмите им даваха свидетелски показания за среднощни изхвърляния в реките на киселинни отпадъци, случайни изтичания, омаловажавани до незначителни размери, прикривани нива на токсичност във фабриките. Дарил Хамилтън, инспектор от щатското ведомство по безопасност на околната среда, призна, че на едно празненство е бил ухажван от самия Лейси и после подкупен да фалшифицира доклади за чистотата на околната среда. Журналисти от вестниците свидетелстваха, че репортажите им са били преправяни или унищожавани. Посредници — че са били подкупвани с всичко, от нови изкуствени челюсти до ферма в Охайо. В центъра на водовъртежа на тази корупция бяха четирима областни посредници. Ако големите клечки бяха диригентите на измамата, то посредниците се явяваха изпълнителите.

Към края на делото на Вейл все още му оставаше да представи преки доказателства, недвусмислено уличаващи Уорън Смит в съпричастност с престъпната дейност на останалите. Имаше достатъчно обстоятелствени доказателства, но Вейл съзнаваше, че делото му зависи от това, ще успее ли да свърже трите компании в едно.

Херман Крамър щеше да свърши тази работа. Той бе приел подкупи от изпълнителните директори на компанията, бе отклонявал суми от образователния фонд в общия, а оттам във фонда за обществени дейности, където те бяха използвани за разчистване на земи, строежи на пътища, разширяване на улици, дори и за запълване и пресушаване на блата, само и само „Лейксайд“ да може да се разраства, разраства… Херман Крамър беше човекът, който беше в течение на всичко. Той беше свързващото звено.

Първият свидетел, призован от Нийл Джармън, беше Херман Крамър.

„Какво става, по дяволите?“ — помисли Вейл.

Крамър не погледна към Вейл, докато заемаше мястото си. Джармън, мазен млад нюйоркчанин в костюм на Армани, не си губеше времето. След предварителните въпроси: кой, какво, защо, той започна разпита си с най-болезнения въпрос.

— Господин Крамър, в качеството си на областен администратор, някога отклонявали ли сте съзнателно или злоупотребявали със средства в нарушение на раздел 2365 от щатския кодекс?

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Вейл остана като попарен. Тъпото копеле не спазваше уговорката им. Той злобно се втренчи в Крамър, но свидетелят упорито гледаше пред себе си, докато рецитираше отговорите на следващите дванайсет въпроса.

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Но още преди да прозвучи и последният отказ на Крамър, Вейл вече знаеше какво да направи.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — заяви Джармън.

— Господин Вейл? — обърна се към него съдийката.

Вейл погледна часовника си. Беше 4:55. Той се изправи.

— Ваша чест, в момента нямам въпроси.

В залата се разнесе шум на недоволство, най-вече от групата на гражданите, които бяха изминали 120 мили от окръг Гранд, за да присъстват на процеса.

— Все пак настоявам господин Крамър да остане в ареста.

— Възразявам — реагира мигновено Джармън. — Господин Крамър е тук, готов да свидетелства веднага. Ако господин Вейл няма въпроси в този момент, господин Крамър трябва да бъде освободен.

— Ваша чест, вече е пет часът. Моля ви само за една отсрочка до утре сутринта, когато можем да започнем на свежи глави.

Съдийката Патриша Робъртс, красива жена с язвително чувство за хумор и вродено чувство за справедливост, се замисли за момент.

— Съвсем логична молба. Напомням на съдебния състав да не обсъжда този случай. Господин Крамър, очаквам утре да ви видя свеж рано сутринта. Съдът се оттегля до девет часа утре сутринта.

Тя удари звънеца и стана.

— Мислиш ли, че е казал всичко на Джармън? — попита Шана.

— Не. Мисля, че Джармън си въобразява, че е надхитрил всички. Крамър просто направи онова, което са му казали.

— Но защо му е на Джармън да прави това?

— Това е първият му изстрел. С него иска да ни каже, че играта ни със свидетелите му няма да стане.

— И какво ще правим сега? — попита Флахърти. — Крамър ни е нужен, за да нахлузим примката върху вратовете на „Лейксайд“ и Уорън Смит.

— Ще ги надхитрим — отговори Вейл.

В този момент Джармън повтаряше пледоарията си на предните стъпала на съда и представителите на масмедиите направо попиваха всяка негова дума. Вейл, Парвър и Флахърти напуснаха съдебната зала през входа за затворниците и се изнизаха през една странична врата. Абел Стенър ги чакаше в колата.

— Абел, имам една малка задача за теб — каза Вейл.

Крамър беше в залата за свидетелите малко преди девет. Беше страшно изнервен. Вейл щеше да се нахвърли върху него и той го съзнаваше напълно. По дяволите, той просто правеше онова, което му беше казал Джармън — позоваваше се на Петата поправка на конституцията при всички въпроси на Джармън.

— Но всички ще приемат, че аз съм виновен — бе изскимтял Крамър, когато Джармън му бе наредил да го направи.

— И какво от това? — бе отговорил Джармън. — Не могат да ти направят абсолютно нищо. Просто ме слушай и изпълнявай онова, което ти казвам, и не се тревожи за нищо.

Крамър обаче се тревожеше. Дали не беше затръшнал вратата, която му беше открехнал Вейл?

Точно в девет часа вратата на залата се отвори и Абел Стенър влезе. Огледа се и после въведе Джими Фокс Доктора.

Крамър подскочи на стола си. Устните му се разтрепериха. Стенър поведе окования Фокс към него и му нареди да седне. Фокс седна и се втренчи безизразно в отсрещната стена.

Крамър целият се тресеше. Чу как съдийката влезе в съдебната зала, чу я как натисна звънеца си. В следващия момент страховитият му съсед се извърна и заби в него бледосините си ледени очи.

— Отдавна не сме се виждали, Херман — проговори той дрезгаво, след което отново заби поглед в стената.

Съдебният служител отвори вратата на свидетелската зала.

— Господин Крамър, ваш ред е.

Крамър се изправи. Трепереше, докато изтриваше потта от дланите си в панталоните. Докато излизаше от залата, чу за втори път гласа на Фокс.

— Много внимавай, Херман.

— Добро утро, господин Крамър, надявам се, че сте отпочинали през нощта — започна Вейл.

— Наред съм.

— Добре, тогава можем да започваме.

— Да, сър.

— Доколкото си спомням, вчера вие се позовахте на Петата поправка от конституцията при отговорите и на тринадесетте въпроса. Така ли е?

— Да.

— Сега, след като сте имали възможността да го обмислите, може би можем да започнем отначало.

Той се изправи точно пред Крамър, с ръце в джобовете, спокоен и отпуснат.

— В кой колеж сте учили, Херман? Мога ли да ви наричам Херман?

— Да. Разбира се. Учил съм в университета в Илинойс.

— Завършихте ли го?

— Дипломирах се със специалност бизнес администрация.

— Вие сте били пети по успех в курса си, нали?

— Да, така беше.

— Дипломирали сте се магна кум лауде.

— Да.

— Кога беше това?

Крамър се замисли за момент.

— През 1973 година.

— И се оженихте веднага след като завършихте?

— Точно така.

— Намерихте ли си добра работа?

— Да, сър, работих за „Хилдебранд и Кейро“ в Сейнт Луис.

— Това е фирма за данъчни консултации, нали?

— Да, сър.

— И после?

— После бях нает на работа като помощник-администратор в окръг Торънс. Две години по-късно администраторът напусна и аз заех мястото му.

— А как се озовахте в Гранд?

— Бях изкарал там три години, когато те — хората от Джеферсън — се свързаха с мен и ме запитаха дали желая да променя живота си.

— Кой дойде при вас?

— Посредниците Сид Стюарт и Дейвид Катлър.

— Колко печелехте тогава годишно?

— Тридесет и две хиляди долара.

— А те какво ви предложиха?

— Шейсет и шест хиляди и петстотин.

— Доста голямо повишение.

— Да, така беше.

— Нещо друго?

— Кола.

— Аха. И това беше кога… преди петнадесет години?

— Шестнадесет.

— Значи тогава сте били на около тридесет и една, тридесет и две години?

— Тридесет и една.

— С двама синове?

— Да. Чип и Бари.

— Значи когато сте се преместили в окръг Гранд, вие сте имали изключително висок доход, нали така?

— Да.

— Горд от себе си. Шейсет и шест хиляди и петстотин в ония дни бяха наистина добри пари.

— И все още са — кимна Крамър.

— И как се отнасяха към вас?

— Чудесно. Канеха ни на пикници, риболов. Нещата вървяха много добре.

— Купихте си къща?

— Да, сър.

— На каква стойност?

Джармън подскочи от стола си.

— Възразявам, ваша чест. Няма пряка връзка с делото.

— Прокурор Вейл?

— Има пряка връзка, ваша чест.

— Съжалявам, господин адвокат. Отговорете на въпроса, господин Крамър.

— Шейсет хиляди.

— Яхта?

— Тридесет и две хиляди — каза Крамър.

— Друга кола?

— Да, сър, за съпругата ми. Хонда Акорд.

— Още колко, двайсетина хилядарки?

— Двайсет и две.

— Момчетата ви учиха в частно училище?

— Да.

— Доста разходи за толкова кратко време, нали, Херман? И как стана това?

— Сид ме представи на един търговец на автомобили, аз се заинтригувах, а той ми каза: „Не се тревожи, всичко ще се уреди.“ Банката ми даде добри заеми. Бяха много услужливи.

— Това беше „Файделити Тръст“?

— Да.

— Как се свързахте с тях?

— Господин Съмърс ме представи на Чарлз Торнтън, президента на банката.

— Този Съмърс да не е Джефри Съмърс, вицепрезидентът на компанията „Лейксайд“?

— Да.

— Как се запознахте с него?

— Той, Сид Стюарт и някои от другите посредници ходеха често за риба.

— Някакви жени, комар, пиянски истории?

— Нищо такова. Най-много по някоя бира на яхтата.

— И така, вие сте се сдобили с нова къща за шейсет хиляди, съпругата ви е получила нова кола, а вие нова яхта. И двамата ви сина са посещавали частно училище. Това е доста тежък товар за плещите ви.

— Доста тежък.

— И после дойде денят, в който Сид Стюарт ви помоли да му свършите някоя работа?

Крамър се замисли за момент преди да отговори.

— Да.

— Имаше ли нещо необичайно във връзка с молбата му?

— Да. Помоли ме да напиша чек и да прехвърля половин милион долара от фонда за образованието в общия.

— Искате да кажете в общия фонд, нали така?

— Да.

— А това беше углавно престъпление, нали, Херман?

Крамър кимна.

— И двамата сте знаели, че това е углавно престъпление, вярно ли е?

Почервенял като рак, Джармън отново скочи.

— Възразявам! Господин Крамър не може да свидетелства какво е знаел или какво не е знаел господин Стюарт.

— Ще перифразирам въпроса си — каза Вейл. — При какви обстоятелства ви отправиха тази молба за прехвърляне на средства от един в друг фонд, Херман?

— Бяхме на яхтата.

— Вашата яхта?

— Не, тази на Сид Стюарт. Седях отзад. Сид дойде и седна до мен. Поприказвахме си малко за дребни неща и той ме попита: „Как я караш с парите?“, и аз му отвърнах, че трудно, а той ми каза: „Май има възможност да оправим вноските ти за колата.“ „Какво искаш да кажеш?“ — запитах го аз, а той ми отвърна: „Имам нужда от една услуга. Нищо особено. Налага се да прикрием един недостиг.“ И тогава ми каза, че ако успея да прехвърля 600 000 долара от фонда за образование във фонда за общи цели, и после да ги насоча в обществените дейности, вноските за колата ще бъдат уредени.

— Така ли каза, ще бъдат „уредени“?

— Точно така. Да.

— Не е ли било малко рисковано? Нямаше ли хората да разберат какво сте направили?

— Наложи ми се също така да подправя счетоводните книги, за да прикрия прехвърлянето на средствата.

— Значи сте извършили две углавни престъпления — незаконно сте прехвърлили средства от един фонд в друг и сте подправили счетоводни документи, за да прикриете прехвърлянето — а посредникът Стюарт, господин Съмърс и господин Торнтън са се погрижили вноските ви за колата да бъда уредени, така ли?

— Да.

Джармън стовари юмрук върху бюрото си.

— Протестирам, ваша чест. Това е просто предположение. Чисто умозрително.

— Ще перифразирам въпроса си — каза Вейл. — Споменавал ли ви е някога господин Съмърс за трансакцията?

— Да. Седмица или две по-късно той ми каза, че компанията „Лейксайд“ ми е много задължена и ако той може да ми помогне с каквото и да е, само да му позвъня. Каза ми също така да отскоча и да се видя с Чарли Торнтън. Точно това ми каза, „отскочи“. И аз отскочих. Чарли ми каза, че „Лейксайд“ са купили колата и ми я преотстъпват на лизинг за един долар годишно. И аз се подписах под този документ.

Крамър остана на скамейката на свидетелите още два дни. След неговите показания още двама обвиняеми рухнаха. Защитата беше разгромена напълно.

На Доктора така и не му се наложи да дава показания.

В седем и половина двумоторният самолет изскочи от дъждовните облаци, спусна се ниско над шосето и кацна на чакълената писта, която обслужваше Шефийлд. Вейл стоеше с чадър на ръба на платформата, докато самолетът рулираше да паркира на стоянката.

Джейн Венъбъл бе излетяла предната нощ от Германия — полетът й бе траял цяла нощ — и от летището бе взела частен самолет до Шефийлд. Изскочи от самолета така, сякаш току-що идваше от моден салон. Зелената й рокля беше безупречна, без никаква гънка. Тя отметна косите от лицето си и се усмихна. Черната превръзка върху окото й, което бе изгубила при нападението на Аарон Стемплър, беше както винаги безукорна. Тя пристъпи по стълбичката и се хвърли в прегръдките му. Той изтърва чадъра. Целувката им беше изпълнена със страст.

— Господи, колко ми липсваше! — възкликна той.

— Все още ли ме обичаш? — запита тя, поемайки лицето му в дланите си.

— Повече от всякога. Знаеш ли какво ми е на ума?

Тя се изсмя.

— Надявам се, че се досещам.

— Мислех си, че можем да се върнем в хотела и да закусим в леглото.

— Не трябва ли да си в девет в съда?

— Не. Чакаме за присъдата. Приключихме вчера следобед.

— Не може да бъде! Поздравления. Съжалявам, че изтървах финала. Толкова път да бия чак от Германия и да го изтърва! Беше ли брилянтен както винаги?

— Както винаги.

— Ще спечелиш ли, Вейл?

— Никога не предсказвам.

Тя пак го целуна. Жадна целувка. Държаха се за ръце, докато вървяха към колата. Тя положи глава върху рамото му.

— Шест седмици. Цели шест седмици! Никога, ама никога повече няма да те изоставям за шест седмици. Дори и за три седмици. Това беше направо агония.

— Нямаше ли някой прекрасен германски принц да те задиря?

— Дори няколко. Казах им, че трябва да се върна в хотела и да гледам съпруга си по WWN. Всички следяха процеса.

— Да. Някаква стара чанта искаше да ме интервюира.

— Ооооо…

— Наоми я разкара. Дори и дума не съм разменил с нея.

— И как се казваше тая стара чанта?

— Нещо беше май като Назимова…

— Валери Азимур?

— Да, май така беше.

— Стара чанта ли каза? Та тя е най-страхотното парче по телевизията. Мъжете лудеят по нея. Стара чанта, дрън-дрън.

— Джейни, вече ти казах, дори и не се и познавам с нея.

— Хубаво.

— Гладна ли си?

— Като вълк.

— Тогава първо да хапнем.

Докато тя се измъкваше от дрехите, с които бе изкарала последните десет часа, той поръча кана пресен портокалов сок, яйца по бенедиктински и кафе с много сметана и захар. Беше навлякла черен копринен халат, който открояваше огненорижата й коса.

— Уха! — възкликна той.

Тя се усмихна и се завъртя.

— Купих си го в Париж. Измъкнах се за два-три часа.

И му подхвърли едни миниатюрни бикини от черна коприна. Той ги вдигна и я погледна над ръба им.

— Ами ако пострадам в автомобилна злополука, докато ги нося?

— Сестрите ще оформят бойна редица покрай вратата на болничната ти стая. А аз ще пазя вътре с автомат „Калашников“.

Тя го бутна върху леглото и се просна върху него, подпирайки се на лакти.

— Искаш ли да се обадя на рецепцията и да им кажа да поемат всички обаждания? — попита той.

— Ти чакаш обявяването на присъда, Марти.

— Шана и Дърмот ще се запознаят с подробностите.

— Ти си куку.

— Куку, дрън-дрън. Просто ми се ебе, та две не виждам.

— Не толкова, колкото на мен.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Залагам хиляда долара, че ще свърша първа.

— Ти винаги го правиш.

— Недей да бъдеш толкова високомерен.

— Това пък какво означава?

— Самодоволен.

Тя разтвори крака и го възседна, като бавно се раздвижи върху него, и накрая разтвори халата и се приведе напред. Той прокара език по зърната на гърдите й, после всмука едното. Тя простена, надигна се леко, почти без да го докосва, и се раздвижи на бавни тласъци, усещайки как плътта му се втвърдява в утробата й.

— О, Господи, толкова те обичам, Мартин Вейл — прошепна тя с дрезгав глас.

Тя лежеше сгушена в прегръдките му, лицето на Вейл бе заровено в косите й. На вратата се позвъни.

— Стайно обслужване — чу се нечий приглушен глас.

Джейн изхвърча от леглото и трескаво заоблича халата си.

— Недей да ставаш — каза тя.

— И да искам, не мога — отвърна той, придърпвайки завивките върху себе си. — Гол съм.

— Къде са бикините?

— Не знам. Някъде тук отдолу. — Той се разгледа под завивките.

Тя отвори и едно момче с ангелско лице вкара количката с храната в стаята.

— Добро утро, господин Вейл — поздрави то, после кимна към Джейн и добави: — Добро утро, госпожо Вейл.

Тя захлупи с длан устата си и имитира кикотене зад гърба на сервитьора.

— Ще подправя подписа ти — каза тя и взе сметката.

— Мога да те арестувам за това, да знаеш.

— Само ще си изгубиш времето — отвърна тя, докато се подписваше. — Имам на разположение най-жестокия адвокат на света.

Момчето излезе.

— Жесток, а?

— Но любим.

— Дай да похапнем, а?

— Да, яйцата по бенедиктински са направо ужасни, когато изстинат.

Той се изправи и се напъха в копринените бикини.

— Какво ще кажеш? — започна да се пъчи, заемайки възможно най хомо пози.

— Мисля, че папараците ще дават мило и драго само да те щракнат.

Той дръпна два стола до масата и седнаха да се хранят.

— Направо умирах от глад — призна си тя.

— А на мен още ми се ебе.

— Мартин, на теб винаги ти се ебе.

— Я виж ти от чия уста го чувам.

Тя се изкикоти и отпи от портокаловия сок.

— Какво ли ще правя след месец? — замислено каза Вейл. — Дойде ли ноември и оставам без работа.

— Все ще измислиш нещо.

— Нищо не съм измислил до този момент. Нищо сериозно, искам да кажа. Мислех си дали да не напиша книга. Или пък да преподавам в юридическия факултет в Чикаго. Нищо обаче не ми звучи интересно. Трудно ще се намери нещо, дето да надхвърли този случай.

— Какво ще кажеш за частна практика? Можеш да си основеш фирма. Имаш си и хора като Наоми, Шана, Дърм и Майер. Абел не иска да се пенсионира, и него като тебе все нещо го гложди. Както впрочем и всички останали.

— Разговаряли сме на тази тема, но никой не иска да се връща от другата страна на адвокатската скамейка.

— Защо не си вземем отпуск? Имам един прозорец след тая работа, дето я свърших в Германия. Можем да се скрием във вилата, само двамата. Това е най-хубавото време от годината.

Телефонът иззвъня.

— О, мамичката му! — изруга тя.

Той вдигна слушалката и слуша в продължение на минута, после каза:

— Тръгвам. — И затвори.

— Значи присъдата е произнесена? — каза тя.

— След тридесет минути.

Тя въздъхна.

— Толкова път да бия чак от Германия и да не мога да закуся.

— Трябва да взема душ.

— Не, без мен не можеш.

— Имам само тридесет минути.

— Голям праз като имаш само тридесет минути. Нали каза, че Шана и Дърмот ще се погрижат за подробностите.

Джейн седна на първия ред точно зад него, пресегна се през преградата, която разделяше зрителите от участниците, и нежно го стисна за лакътя. Вейл дори и не трепна.

Съдебните заседатели заеха местата си.

Съдийката Робъртс ги огледа и се усмихна.

— Добро утро, дами и господа, подготвихте ли вече присъдата си?

— Да, ваша чест — отговори старшият съдебен заседател, жена към петдесетте, с посребрена коса и приятна усмивка.

— И каква е тя?

Съдебната метла бе помела здраво. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. И така нататък. Истинската победа дойде когато съдията прочете присъдите и глобите.

„Уестърн Пълп енд Пейпър“, „Атлас Кемикъл“ и „Лейксайд“: всяка компания трябваше да заплати по тридесет милиона долара.

„Уестърн“ и „Атлас“ получиха заповеди да прекратят дейността си, докато успеят да докажат, че работят съгласно стандартите на Закона за опазване на околната среда.

Лейси, Смит и Гросман получиха присъди от две до пет години.

Четиримата посредници получиха от пет до десет години.

Херман Крамър получи условна присъда и труд в полза на общината.

Шана и Дърмот проведоха пресконференцията.

Джейн и Мартин се върнаха в хотела — в леглото.

Валери Азимур така и не успя да интервюира Вейл.

3.

9 септември

Джони Бейлър седеше в затъмнената си кола, с цигара, укрита в шепата, и наблюдаваше нощното хранилище на сиатълската „Банка и Тръст“. Беше спрял от другата страна на улицата, в паркинга на една денонощна закусвалня. Никой не му бе обърнал никакво внимание. Никой не знаеше, че вече е дошъл и е до закусвалнята. Той изчака, докато улицата опустее, и подкара напречно през платното, спря до банката, протегна ръка, отвори стоманения процеп и пусна плика в хранилището. Беше с ръкавици. После потегли.

Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не го следеше. Дотук добре.

Половин час по-късно диспечерът във фирмата за бронирани превози „Пасифик“ видя познатия червен „Камаро“ да минава през главния портал. Джони Бейлър слезе от автомобила, отвори багажника, извади един въдичарски прът и рибарско кошче и тръгна към тежката стоманена врата. Предупредителният звънец прониза цялата сграда. Бейлър се приведе до камерата и каза:

— Хей, Пач, събуди се.

— Чух те, чух те — отвърна диспечерът, поглеждайки часовника си. Беше малко след три. — Какво правиш тук толкова рано?

— Нещо не ме хваща сън. Изобщо не съм лягал. Реших, че е по-добре направо да дойда на работа, вместо да се разкарвам до къщи и обратно.

— За какво ти е тази въдица? Тая нощ тук нещо не кълве.

Диспечерът натисна един бутон — вратата се отвори с жужене — и проследи Бейлър по коридора на редицата обзорни монитори.

— Ще ходя на риба — заяви Бейлър, докато първата врата се затваряше след него и той крачеше към втората в тесния брониран и натъпкан с видеокамери и микрофони коридор. — А пък е малко рисковано да си оставям такъмите в колата.

Диспечерът натисна поредния бутон и вратите на асансьора безшумно се отвориха.

— Да не те е страх, че някой може да пребърка колата ти в тая стоманена крепост?

Изчака, докато Бейлър влезе в асансьора, и го задейства. Докато слизаше към подземния център, Бейлър вдигна глава към видеокамерата и й се изплези. Вратите на асансьора безшумно се разтвориха; пред него беше поредната врата. Той прокара картата си за самоличност през един процеп и изчака диспечера да освободи бравата. Бейлър пристъпи в комуникационния център, мина покрай съблекалнята с шкафчетата за дрехи, тоалетната и банята, кухнята, към полукръга от бронирано стъкло, което осигуряваше на диспечера пълен обзор на гаража и двата входа към него. Монитори опасваха една от стените на стаята, а електронното табло пред него му даваше достъп до цялото радиооборудване и всички наблюдателни камери.

Набитият възрастен мъж се извъртя на въртящия се стол и огледа младежа.

— Сякаш котка те е драла цяла нощ — забеляза той и се изкикоти. — Едно ви е на ума на вас, младите пичове.

— Малко попрекалих с мексиканската ракия — простена Бейлър.

— А сеньоритите?

Бейлър се ухили овчедушно.

— И с тях.

— Отмъщението на Монтесума…

— Надявам се само да удържа, докато стоварим първата пратка.

— Първият курс е четиридесет и пет минути по-рано от обикновеното.

— Проклятие!

— Почакай до пет, преди да удариш картона. Знаеш колко са нервни на тема извънредно работно време — каза диспечерът. — Тази сутрин има хубав филм в ранното шоу. Сипи си кафе. Току-що го направих.

— Да не ме бъзикаш? Една чаша кафе и после трябва да викаш градската служба по чистотата. Отивам да си сменя дрехите.

Бейлър отиде до шкафчето, набра шифъра си, извади униформата си, окачи закачалката на дръжката на съседното шкафче и пъхна въдичарския прът и кошчето в дъното на своето. След това облече униформата си: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка с хлабав възел, черно кожено яке с емблемата на компанията над левия нагръден джоб. Окачи якето и панталоните си в шкафчето. После коленичи, отвори рибарското кошче и измъкна кутия със стръв. Под нея имаше един миникомпютър Psion Зс — черна кутия с размери 15х8х2 см, минимодем — овална тръба, дълга само 13 см с прикрепен телефонен кабел, и клетъчен телефон. Пъхна компютъра в единия джоб на якето си, модема в другия, а клетъчния телефон в задния джоб на панталоните. Прибра кутията със стръвта, затвори кошчето, заключи шкафчето и се върна по коридора в кухнята. Без да включва светлината, се изтегна на дивана, като се настани така, че да вижда диспечера, който бе вперил очи в екрана на телевизора в ъгъла.

Но не наблюдаваше диспечера. Очите му бяха приковани върху горното дясно чекмедже на диспечерското бюро, във връзката ключове в ключалката.

„Той е направил маршрута. Знае, че първата доставка е с четиридесет и пет минути по-рано, така че той е направил маршрута. И ще остави ключовете на чекмеджето, винаги прави така.“

Дотук добре.

След петнадесет минути филмът свърши, диспечерът се изправи и се протегна, сви юмруци, опря ги в кръста си и се разкърши. После тръгна по коридора. Бейлър изглеждаше заспал, дори пухтеше. Диспечерът го обичаше — Бейлър беше бивш морски пехотинец, ранен в операция „Пустинна буря“.

Беше истински герой ветеран, обичаше веселията до полуда, винаги беше точен и в добро настроение. Диспечерът се запъти към кухничката.

Бейлър безшумно се изтърколи от кушетката и се плъзна в коридора точно в момента, в който диспечерът прекрачваше в нишата. Бейлър мигновено се придвижи в оперативната зала и отвори чекмеджето. Картите бяха там.

Чуваше как диспечерът трака с чашите за кафе.

Бейлър измъкна разграфения целулоиден лист от джоба си.

Диспечерът вече изплакваше чашите.

Бейлър наложи прозрачната мрежа върху картата и проследи маршрута с пръст, с другата си ръка трескаво драскаше координатите върху листче хартия.

Чу как вратичката на микровълновата фурна се захлопва. Диспечерът претопляше сандвича си.

Бейлър пъхна картата в чекмеджето, върна се на пръсти в стаичката за отдих и се отпусна на кушетката. След малко диспечерът мина обратно по коридора с кафето и затопления сандвич.

Бейлър изчака половин час и се присъедини към него.

— Как си?

— Трябва да ида до кенефа. Ако не се върна до половин час, викай Бърза помощ.

— Вземи някакво хапче — викна след него диспечерът, докато младежът отиваше към тоалетната.

— Хапнах няколко бисквити — отвърна Бейлър през рамо.

— По-добре да беше хруснал малко бял хляб. Хлябът попива всичките тия гадости в стомаха.

Бейлър влезе в безукорната белота на тоалетната, вмъкна се в една кабинка, затвори вратата и седна на тоалетната чиния. Извади компютъра и го отвори. Измъкна модема и пъхна жака му в страничното гнездо на компютъра. Накрая включи и клетъчния телефон в модема. Включи компютъра, набра един номер по телефона и когато модемът изписука, набра текста на клавиатурата.

— MOSES

— BULL RUSHES — беше отговорът.

— INPROG… 0101,6; Н301,6; Н3 01,2… F300,6; 0226,3… 1406,1; 0226,3… 1406,1; F304,0…

Той въведе координатите в компютъра и зачака. Измина минута и дойде обратното съобщение: f300-i406.

Пръстът на Бейлър проследи координатите.

„Хамли“ и „Ървинг“, чудесно.

Погледна часовника и започна да набира пак. И изведнъж чу как вратата на тоалетната се отваря и затаи дъх.

— Добре ли си, момчето ми? — повика диспечерът.

Раменете на Бейлър се отпуснаха облекчено.

— Горе-долу.

Въведе „720… end“ и безшумно притвори капака.

— Тъкмо си мислех да извикам заместник, ако не се чувстваш добре.

Бейлър откачи модема и клетъчния телефон и ги напъха в джобовете си.

— Знаеш ли, май бисквитите свършиха добра работа, Пач. Вече съм наред.

— Три милиона в новички хрускави двайсетарки, петдесетарки и стотачки, господин Росарио — заяви ухилено диспечерът. — Само подпиши ей тук.

— Защо ли всеки път съм все аз? — въздъхна Росарио.

— Привилегия на властта, капитан Росарио. Ти си шефът, повелителят на три цяло и три десети милиона. Човекът, отговорен за разнасянето на този прелестен товар… — той вдигна един пакет стотачки, поднесе го под носа си и го помириса с блажена физиономия. — … в „Уест Коуст Туул енд Дай“ и трите банки филиали на полуострова. — Пусна пакета в чувала. — Приятен ден, аверче.

— Да ти го начукам, Пач.

Диспечерът се изсмя и се върна в оперативната зала. Двамата пазачи, Соломон и Уелдън, се покатериха в стоманеното отделение на бронираната машина.

— Ама тук си е направо фурна — възкликна Соломон.

— Ще включа климатика — обади се шофьорът. — Дръжте си очите на четири, момчета.

— Винаги си ги държим — отвърна Уелдън, докато Росарио затръшваше тежките стоманени врати зад тях.

Двамата пазачи заключиха и блокираха вратите, след което се отпуснаха на коравата пейка до стената. Соломон жадно засмука ледена вода от термоса си. Уелдън както винаги отвори на страницата с кръстословицата от „Поуст Интелиджънсър“, сгъна внимателно вестника и го сложи на коляното си.

Росарио се качи в кабината и хлопна тежката врата. Бейлър вече се бе закопчал на седалката на стрелеца. Мощният двигател изръмжа под тях. Росарио включи радиовръзката.

— Заключено и натоварено — произнесе той и Бейлър натисна бутона, който задействаше системата, блокираща кабината.

— Как е стомахът?

— Добре е — отвърна Бейлър, докато измъкваше плика с маршрута и го отваряше.

— За какво са всичките тия игри на война? — попита Росарио. — Тоя тип току-що избърбори на всеослушание целия шибан списък на доставките. Чудя се само защо не се обади на някой журналист от сутрешния ефир, та да го чуе и половината страна. — Той дръпна микрофона и натисна бутона с палец.

— Хей, ти, събуди ли си вече, как ти беше името?

— Седя и не отделям очи от телефона в очакване на обаждането ви, госин капитан.

— Всичко е качено и блокиращите системи са задействани. Отвори Небесните порти.

— Каква е кодовата дума?

Росарио въздъхна. Тоя стар изкуфелник…

— Паролата е „Моят задник“.

Диспечерът се изсмя.

— Приятно пътуване.

Тежките стоманени врати се разтвориха със стържене. Росарио погледна часовника си.

— 6 и 31 по моя.

— Точно.

— Ще ти се обадя от контролен пункт 1.

— Аз ще ти се обадя пръв.

Той беше добър диспечер. Щеше да ги контролира по маршрута на всеки пет или шест минути, макар правилникът да изискваше проверки на десет минути в добавка към обичайните обаждания, които те трябваше да правят при преминаването през обозначените контролни пунктове по маршрута.

Росарио изведе автомобила от подземния гараж. През това време Бейлър проверяваше червената линия, обозначаваща маршрута им.

— Излез на 520 и после поеми по 405, оттам на юг — каза той.

— По 405 и на юг — повтори Росарио.

Бейлър започваше да се изнервя. Наближаваха повратната точка, а диспечерът мълчеше вече от седем минути. Бяха на две минути от „Хамли“ и „Ървинг“.

— Мини още един квартал и завий надясно към „Хамли“ — каза Бейлър.

— Какво му става на Пач? Нали той ни води по целия град.

— Той е параноик.

— По-добре да сме на някое оживено междущатско шосе, отколкото в тия запустели улици.

— По това време този квартал със складовете е съвсем пуст, Роси. Само на десет минути сме от първата доставка.

— Вече двайсет и две минути се разкарваме и не съм видял някой да ни хвърля око. И слава Богу де!

— Нали знаеш, то става веднъж.

Жужащият глас на диспечера прекъсна разговора им.

— Липсвам ли ви? — запита той.

— О, да — простена театрално Росарио. — Тъкмо си бършех сълзите.

— В седем и двайсет и пет трябва да сте точно пред „Уест Коуст Туул енд Дай“, точно по график.

— Винаги сме перфектни, Пач — каза Росарио.

Наближаваха складовете на компанията „Ървинг“.

— Тук правим завой — избъбри Бейлър.

— Ще ти се обадя, когато стигнем.

— Аз ще ти се обадя пръв.

— Да ти го начукам.

— Мерси, подобно.

Бейлър посочи през стъклото.

— Наляво на следващата пресечка.

— Окей.

Росарио зави покрай складовете на „Ървинг“. Сградите с три и четириетажни складови помещения се простираха от двете страни на улицата, съвсем пусти в тези ранни часове.

— Зад нас се влачи някакъв бледосин микробус — обади се внезапно Уелдън по вътрешната връзка.

— Следи ли ни? — попита Росарио, като погледна в страничното огледало.

— Паркира.

— Виждам го. Изглежда ми доста безопасен, но все пак го дръж под око.

— Ясно.

Росарио увеличи малко скоростта, без да откъсва поглед от микробуса в огледалото.

Отзад Уелдън също следеше микробуса през тясната цепнатина на задната врата.

— Май не са след нас, Роси, сигурно…

Експлозията секна изречението му. Зашеметен, Росарио видя как капакът на канализацията на метър и половина пред колата се стрелна право нагоре, последван от изригнал пламък. Мигновено изви кормилото, но беше прекалено късно. Предното дясно колело хлътна внезапно в отвора, гумата се заби в острия ръб на зейналия отвор и гръмна. Росарио политна напред, главата му се заби в кормилото, върху челото му зейна дълбока рана.

В същия миг стоманеният капак на канализационната шахта се стовари върху бронираното стъкло. Задните колела, които едва докосваха паважа, изсвистяха и оставиха черни ивици каучук върху настилката.

Бейлър, който бе опрял ръце в арматурното табло, пое удара в раменете си. Сграбчи радиото, за да попречи на Росарио да се добере до него, и блъсна бутона, разблокиращ вратите на кабината.

В същия момент отвън дистанционно бяха задействани пушечните бомби, закачени на уличните стълбове. Гъстият пушек мигновено обгърна камиона.

Отзад Соломон и Уелдън бяха сварени напълно неподготвени — сътресението ги бе захвърлило върху предната стена на стоманеното помещение. Соломон беше в безсъзнание, Уелдън замаян се мъчеше да се изправи и посягаше да сграбчи пушката си от стелажа на стената.

В предната част Росарио се извърна към Бейлър и видя микрофона в ръката му.

— Кажи на Пач, че ни атакуват — изхърка той.

Вратата до него внезапно рязко се отвори. От пушека се протегна ръка в ръкавица, издърпа го и го просна на асфалта.

Росарио със сълзящи очи се взря в изплувалата от пушека фигура в маскировъчен комбинезон и противогаз.

— Ти, мръсен кучи сине… — понечи да каже той. Фигурата опря пушка в гърдите му и го простреля.

Отзад Уелдън все пак успя да се добере до вратите. Пушекът замъгляваше взора му. Той зърна фигури да се движат сред кълбата дим. Миг по-късно двете задни врати бяха буквално издухани от пантите. Експлозията отхвърли Уелдън назад, право в стената. Вече почти в безсъзнание, той зърна двама мъже да прекрачват прага на камиона, зърна пушката да се издига сред пушека и видя блясъка, съпровождащ изстрела, който го уби. Не чу изстрела, който уби Соломон.

Трима мъже скочиха в задното помещение, докато през това време бледосиният микробус с отворена странична врата закова със скърцащи спирачки точно до отвора на изкъртената врата. Мъжете трескаво запрехвърляха чувалите с парите в микробуса.

Все още зашеметен от сътресението, Бейлър допълзя до вратата на кабината и изхърка:

— Дайте маска и на мен!

Дулото на пушката изникна на педя от лицето му. Той усети как нажеженият блясък изгаря лицето му, но така и не чу трясъка на изстрела.

— Съжалявам, приятел — проговори един приглушен от маската глас. — Рисковете на войната.

Той претърколи тялото на Бейлър и измъкна компютъра, модема и клетъчния телефон от джобовете на мъртвия младеж.

Високо над тях някакъв скитник, който нощуваше в едно изоставено помещение на третия етаж на един склад, стреснато се събуди от експлозията. Надзърна страхливо иззад ръба на прозореца и се взря надолу. Видя пушечните бомби, закачени към уличните стълбове, да плюят гъсти валма дим. Внезапно един микробус изръмжа сред пушеците и зави с пронизително свистене зад ъгъла. Скитникът панически приклекна зад перваза от страх някой да не го е видял. След малко внимателно се изправи и отново погледна надолу.

Пушекът бавно се разсейваше и той видя разбитата бронирана кола, откъснатите й задни врати върху платното, и двама мъже, проснати до колата. Единият бе останал без лице.

4.

12 януари, 3 часът и 30 минути, Скалистите планини

На назъбения хребет на Битъррут един самотен мъж се бе изправил в снегохода си и оглеждаше склона под себе си през бинокъл. Познаваше и обичаше звуците на жестокия вятър, който свиреше покрай него, устремен към прохода сред скалистите зъбери.

Насочи бинокъла към прохода и огледа пътя на юг — той криволичеше стотина метра и после правеше рязък завой на изток в продължение на около половин километър преди да свърне рязко отново на юг. Пътят беше разчистен, но вятърът го замиташе с пресен сняг от склоновете.

Момент по-късно машинният вой на втори снегоход надви воя на вятъра. Той възкачи билото на хребета и се спусна до първия. Мъжете, и двамата облечени в бели камуфлажни костюми, с лица скрити зад скиорски маски, се свиваха срещу жестокия вятър.

Първият мъж вдигна скиорските си очила на челото и огледа небето. Слънцето вече потъваше зад планинските върхове, зад планините се кълбяха сиви облаци.

— Стъмва се — произнесе той. Дъхът му излизаше на пресекулки през процепа за устата на маската му. Дребни късчета лед обрамчваха процепа.

— Какво става, тате, да не ти е студено?

— Още не е дошъл този ден.

Момчето се усмихна и проследи погледа на баща си.

— Май пак ще вали сняг — забеляза то.

— Да. Нека да прокараме пъртина през онези борове.

— Добре. Аз ще поема по високата страна покрай прохода. Може да ударя някой елен.

— Ще се срещнем на Уидоу Пийк. — Бащата се изсмя.

— Дръж си очите на четири за рейнджъри — и гледай да не ме гръмнеш.

— Взе ми думите от устата.

— Доста си нахакан за шестнадесетгодишен.

— Да. — Младежът се изсмя и включи на скорост, като изви машината настрани, засипа със снежен гейзер баща си и пое нагоре по стръмния склон към билото с боровата гора.

Бащата пое надлъжно по склона. Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да държи здраво кормилото, за да не позволи на машината да се плъзне надолу. Караше покрай долния край на гората, като изкусно заобикаляше отделните дървета. После закова снегохода пред една урва. На стотина метра под него беше първият завой на пътя. Мъжът действаше бързо. Първо завърза едно дебело въже около един бор и го спусна надолу в урвата. Извади един малък квадратен пакет от една от чантите в машината, пъхна го в джоба на якето си, после се спусна по въжето. Плъзна се на петнадесетина метра надолу, като внимателно оглеждаше повърхността на скалата, и в един момент застопори до една плоска ниша. Пакетът беше обвит в мушама и напъхан в пластмасов плик. Той внимателно го напъха в нишата, след което измъкна тръбичка, дълга десетина сантиметра, от другия си джоб, и я мушна в пакета. После се изтегли нагоре по скалата.

Синът му го чакаше на Уидоу Пийк — южният край на планината, където гората свършваше до гола скала.

— Видя ли нещо? — попита младежът.

Баща му поклати глава.

— Не мисля, че там може да има жив човек. Прекалено студено е.

— Не можах да зърна дори и заешка следа.

— Да се прибираме.

Бащата извъртя снегохода си и пое през дърветата. Синът му го следваше. Бяха преминали почти цялата борова гора, когато възрастният мъж внезапно вдигна ръка, забави, после спря и скочи в снега. Синът му го последва.

— Какво… — започна синът му, но бащата вдигна показалец до устните си, протегна ръка към кожения калъф на пушката си и измъкна оръжието. Пушката беше със заглушител. Той пропълзя шест-седем метра по снега, спря зад едно паднало дърво, внимателно вдигна пушката върху дънера, прикладва и погледна в телескопичния прицел. На четиристотин метра от тях от една група дървета изскочи друг снегоход.

Момчето извади бинокъла си, взря се във фигурата, после допълзя до баща си.

— Какво правиш, тате? Та това е Флойд.

— Тихо — изръмжа баща му.

Момчето приближи плътно глава до ухото му и прошепна:

— Флойд няма да ни създаде проблеми.

Бащата разпозна емблемата на Горската служба на снегохода и цифрата 6 над нея. Чип имаше право, това беше Флойд Трейси. Той намести кръста на прицела точно върху сърцето на рейнджъра. Ръката му леко се напрегна, обирайки мекия спусък.

— Какво правиш, тате? — зашепна трескаво синът му.

— Той е наш приятел, той знае, че не сме бракониери.

Устата на момчето пресъхна. То следеше как дулото на пушката се мести бавно подир рейнджъра, който се разтъпкваше в снега и оглеждаше планините с бинокъла си.

Бащата трескаво размишляваше: „Ако ни види, да го убия ли? И какво ще правя после с трупа? Какво ще кажа на Чип?“

Синът му го подбутна с лакът.

— Виж наляво ония дървета към ръба. Натам гледа.

Бащата насочи прицела на север. Потънал до колене в снега, един огромен елен хрупкаше ниските клони на една елха и въртеше уши.

— Красавец — прошепна бащата, извъртя пушката пак към Флойд и го заследи през телескопичния прицел. „Хайде, пич, върви си“ — примоли се той наум.

Рейнджърът огледа за последен път планините през бинокъла, после се качи в снегохода си и отпраши на север. Еленът, стреснат от звука, хукна през снега нагоре по склона. Момчето се извъртя на лакът до баща си и попита:

— Какво стана?

Баща му не отговори, изправи се на колене, хвърли още един поглед надолу и каза:

— Добре, отиде си.

— Защо се беше прицелил във Флойд?

Баща му напъха пушката в калъфа.

— Нали веднъж ми каза никога да не насочвам пушката срещу нищо, освен ако нямам намерение да го застрелям? — продължи момчето.

— По дяволите, просто се забавлявах, Чип. Упражненията поддържат формата.

— Спомняш ли си когато ме хвана, че се целя в една от кокошките на Хендерсън? Беше същият ден, когато ми подари първата ми пушка — и ти я заключи две седмици. Това ми каза тогава: „Никога да не насочваш пушката срещу каквото и да било, освен ако не мислиш да го застреляш.“

— Това беше преди цели четири години, Чип. Ама че памет имаш!

— Някои неща не се забравят.

— И ще ми вземеш ли сега моята пушка? — пошегува се баща му.

Момчето се замисли за момент.

— Още не съм достатъчно голям. Може би догодина.

Разсмяха се, изправиха се и изтръскаха снега от дрехите си.

— Да ти кажа, не е зле да проследим този елен и да се пробваш.

— Само един изстрел. Ако не улуча, ще го оставя.

— Тогава се прицели добре.

— По-добре първо да го открием — каза момчето.

— Аз ще тръгна подир него и ще го подкарам нагоре към теб. Сложи заглушителя, защото иначе някоя лавина като нищо може да ни погребе живи.

Бащата се запровира между дърветата, намери следите на елена и тръгна по тях. Накрая зърна животното да криволичи в една горичка, ровейки в снега, и спря. От време на време хвърляше погледи към хълма.

Високо над него Чип също зърна елена, спря и вдигна пушката си. Еленът се изкачваше по хълма на тридесетина метра от него. Той подпря дулото на едно дърво, проследи бягащото животно, улови го с телескопичния прицел и закова кръста върху гърдите му. После изрева:

— Ууууу!

Стреснат от внезапния вик, еленът замря за миг, ушите му щръкнаха. Момчето натисна спусъка, видя как еленът подскочи на място с ужасени очи. Отстъпи крачка-две, после задните му крака се подгънаха. След миг поддадоха и предните и животното рухна в снега.

Бащата излезе от гората и спря над падналия елен. Чип се присъедини към него.

— Право в сърцето. — Баща му се приведе и опипа топлия труп. — Доста добре се е охранил. Сигурно има към двеста кила. — Той вдигна блесналите си в усмивка очи към Чип. — Еленовите пържоли са ни осигурени до края на зимата.

Чип измъкна един брезент от товарното отделение на снегохода, увиха елена и го овързаха с дебело въже, после го закачиха за двата снегохода.

— Тази нощ ли ще го дерем?

— Не — отговори бащата. — Може да изчака. Тази вечер ще ходя в църквата.

Докато се качваха на снегоходите, бащата протегна ръка и докосна сина по за рамото. Момчето го изгледа през рамо.

— Добър изстрел.

— Е, чак толкова — каза гордо момчето, направи малка пауза и добави саркастично: — Когато се прицеля в нещо, аз стрелям.

— Голяма работа си — каза баща му.

5.

12 януари, 10 часът и 15 минути, Скалистите планини.

Водачът на маслиненозеления осемнадесетколесен камион се приведе напред — носът му почти опря в стъклото. Едри снежинки бомбардираха автомобила, чистачките ги размазваха в белезникава каша. Водачът едва виждаше ровъра на петнадесетина метра отпред. Вторият шофьор — ефрейтор — изучаваше картата, която бе проснал върху коленете си, захапал тънко халогенно фенерче.

— Навлизаме в тоя проход, за който ни предупредиха, сержант.

— Обади се на Райли и му съобщи. Кажи му, че задните му светлини едва се виждат.

— Разбрано.

— Господи, за какъв дявол ни изпратиха по този път?

— Казаха, че времето щяло да се оправи — отвърна ефрейторът.

— Тия шибани армейски метеоролози сигурно познават само кога идва мензисът на жените им.

Армейският конвой прекарваше товар оръжия и амуниции от един оръжеен склад в Спокейн, Вашингтон, до военновъздушната база в Маунтън Хоум, Юта. Маршрутът им беше през Мисула, Монтана, после на юг по междущатско шосе 93 в Юта на междущатско шосе 84. Пътят им на юг от Мисула минаваше през долината Битъррут. Пътят на запад беше през надвисналите планини Битъррут — една назъбена гранична ивица между Монтана и Айдахо, чиито върхове се спускаха надолу като гладки гранитни стени. На изток реката Битъррут граничеше с пътя, а зад нея се издигаха бляскавите върхове на Сапфирените планини. Цялата околност беше планинска.

Пътят водеше на юг до шестдесетата миля от Мисула, където правеше рязък завой под прав ъгъл на изток в участък с дължина колкото едно футболно игрище, после отново извиваше на юг. Този остър зигзаг беше известен като Прохода Изгубената следа, открит през 1804 година от Луис и Кларк. При ясно време долината нямаше да представлява никакъв проблем за преодоляване. Но един фронт ненадейно се бе раздвижил и сега, по средата на нищото, ги брулеше жесток зимен ураган. В непрогледния мрак на нощта бурята ги бе принудила да намалят скоростта си до тридесет мили в час. Пътят, който трябваше да продължи само осем часа, щеше да им отнеме най-малко от дванайсет до петнайсет — и то при условие, че не им се наложеше да спират.

— Джаг Едно до Джаг Две, чувате ли ме?

— Какво искаш? — изръмжа в отговор груб глас.

— След десетина минути идва един много остър завой. Просто си помислих, че не е зле да ви го съобщя. А и освен това едва различаваме светлините ви.

— Разбрано. Ще ви се обадя, щом стигнем до завоя. Поддържаме стабилно тридесет мили в час.

— Ясно, край.

— Има ли още кафе в термоса, Мартинес? — попита сержантът.

— Да, разбира се. — Ефрейторът разклати големия термос, опря го на коляното си и наля чаша кафе. — Заповядайте.

— Благодаря. По дяволите, тази нощ сякаш няма край.

Той грешеше.

На три мили пред конвоя призрачни фигури се стрелкаха между дърветата и заемаха позиции сред скалите, които обграждаха шосе 93 — фигури в бели дрехи, бели скиорски маски и бели шлемове. Движеха се бързо и точно. Вятърът виеше над главите им, но иначе в тясната долина беше странно тихо. Водачът бе заел позиция в северния край на прохода. Радиото му изпука.

— Апах вика Монти.

— Слушам.

— Десет минути.

— Разбрано.

— Никакво движение на север или юг.

— Разбрано, край.

Той щракна уоки-токито си.

— До групите. Готови ли сте?

— Първа готова.

— Втора готова.

— Трета готова.

— Десет минути — каза водачът, изключи уоки-токито и го подаде на мъжа до себе си, после измъкна пистолета си и вкара патрон в цевта. Дочу щракането на останалите автоматични оръжия в мрака. Стоеше неподвижен, хладнокръвен и студен като бурята.

След няколко минути дочу грохота на приближаващия острия завой конвой. Изправи се и се втренчи между дърветата, видя светлините на трите автомобила само на двадесетина метра.

— Ракетомети, готови — прошепна той в уоки-токито.

Изчака първата кола да навлезе в прохода, после пак натисна бутона на уоки-токито.

— Три, две, едно…

Двамата мъже стреляха едновременно с ракетометите си в първата и третата кола.

Сержантът и ефрейторът бяха зашеметени от ослепителния блясък, който изригна от мрака и се стовари странично върху челната кола. Кабината избухна и изхвърли водача с главата напред на пътя. Другите трима войници бяха разкъсани от нажежените парчета метал, разлетели се при взрива. В огледалото за обратно виждане — само за миг — сержантът видя, че задната машина също е поразена и избухва в пламъци.

— Боже Господи! — изрева той и скочи с два крака върху спирачките.

От мрака изникнаха двама мъже в камуфлажни костюми и скочиха върху страничните стъпала на камиона. Сержантът се загледа в ужас в белите скиорски маски и видя пистолетите в ръцете на двамата нападатели миг преди те да стрелят през страничните стъкла.

— Готово — изрева единият от нападателите. След секунди двата трупа бяха извлечени от кабината и единият нападател скочи зад кормилото на огромния автомобил.

— Готови за тръгване — изрева той в уоки-токито си.

Водачът погледна часовника си. Две минути.

Отлично.

В мрака се чуваха звуци на затваряни ципове.

Водачът закрачи покрай редицата трупове — всички бяха напъхани в яркозелени найлонови чували, циповете бяха вдигнати.

Освен един. Един от облечените в бяло нападатели вдигна глава и каза:

— Още е жив, сър.

Водачът се приведе, стреля в челото на умиращия мъж и изръмжа:

— Закопчей го.

По пътя дойдоха три джипа и облечените в бяло нападатели се качиха в тях. Водачът се качи последен. Отново погледна часовника си.

Четири минути. Перфектно. Извади от джоба си портативен радиопредавател, натисна бутона „Готов“, и после бутона „Огън“.

Зад него, високо в скалите, четвърт килограм взрив С-4 откърти голям къс скала, който се затъркаля надолу. Снегът над скалата също се срути и полетя след отронената скала. С рев и ръмжене лавината връхлетя северната страна на прохода и затрупа пътя.

И последният джип се стрелна през южния край на прохода. Водачът задейства втория взрив. Беше два пъти по-силен от първия и лавините бяха и от двете страни.

Водачът провери луминесциращия циферблат на часовника си.

Пет минути.

Снежната вихрушка погълна отвлечения конвой.

6.

13 януари, 4 часът и 35 минути, източно стандартно време

Събуди я телефонът. Нощното й шкафче беше умело подредено: лампа с бутон, лесен за достигане и включване; цифров будилник, така че веднага да вижда колко е часът; осигурен срещу подслушване портативен телефон с гореща линия, която я свързваше директно с Белия дом. Първото прозвъняване още не беше свършило, когато Мардж Кастен вече беше грабнала слушалката, поглеждайки в същото време зеления циферблат на будилника: 4 часът и 36 минути. Не вещаеше нищо добро.

— Кастен слуша.

— Госпожо генерален прокурор, обажда се Клод Хукър. Президентът иска да свика съвещание колкото е възможно по-скоро. Колко бързо можете да стигнете тук?

— След двадесет минути. Какво става, Клод?

— Не знам, но е много развълнуван.

— Охо!

— Лимузината ви вече е на път към вас.

— Благодаря.

Кастен беше добре организирана. Всичко беше подготвено преди да си легне, точно в случай че позвъни прекият телефон, както често се случваше. Дрехите й бяха готови за скачане в тях, куфарчето също, кафемашината — и тя. Мардж Кастен наметна халата си, забърза в кухнята, включи кафемашината, после взе един бърз душ.

Можеше да е станало всичко. Някой можеше да е починал. Някой член на кабинета, може би. Или може би съдия от Върховния съд. Не. Това едва ли би го развълнувало до такава степен. Значи някаква криза. Каквото и да беше, само след минути щеше да го научи.

Бързо се облече, сипа лъжичка захар в пластмасовата чашка с кафе, отпи глътка, после отиде в спалнята, извади 9-милиметровия си „Глок“ от кобура, закрепен под плота на нощното шкафче, и го пъхна в чантата си.

Обличането, душът и излизането й отнеха девет минути. Лимузината чакаше. Десет минути до Белия дом.

Блъскан от вятъра, хеликоптерът се спусна в долината Битъррут на тридесетина метра над реката, лъчите на двата му мощни прожектора едва успяваха да пробият виелицата. Пилотът се приведе напред и се взря през предното стъкло. Беше едър мъж, грубоват, с яки ръце и набола брада.

— Имате късмет, господин Хардистан — изсумтя той. — Каквото и да е станало в Изгубената следа, няма къде да избяга, поне докато не отмине зимата.

Уилям Хардистан, заместник-директор на ФБР, вторият по важност човек в Бюрото, се гушеше в арктическото яке, с което му бе услужил един от агентите в Бат. Не каза нищо. Очите му бяха втренчени право напред, в завоите на реката под тях.

Пилотът внезапно дръпна машината нагоре и я издигна на шейсет метра. Изгубиха реката сред снежната вихрушка, лъчите на прожекторите безпомощно затънаха в снежния мрак. Хардистан се размърда неспокойно на седалката си.

— Не се притеснявайте, тъкмо минаваме над Сула. Най-нормално градче, но пък си имат църква. Хич не ми се ще да ви видят виснал на камбанарията сутринта.

— Мерси — каза Хардистан с нисък пресипнал глас, малко по-висок от шепот.

— Често ли правите такива неща?

— Само когато нямам избор. А ти?

Пилотът се изсмя.

— Само когато няма нищо по-интересно за правене.

Хардистан зърна малкото градче да се плъзга под тях. Само тук-таме в някои къщи светеше, останалата част беше потънала в мрак.

— След десет минути пристигаме.

— Това са добри новини, Сид. Ти си превъзходен летец.

Хардистан не знаеше фамилното име на летеца. Бяха му го представили като Сид и това беше всичко. А пилотът нямаше и представа, че спътникът му е вторият човек във ФБР, човек всячески избягвал евтината популярност и успял да преживее режима на Хувър, Уейко, Руби Ридж, Оклахома Сити и скандалите с лабораторията на ФБР — и през цялото това време издигал се по служебната стълбица.

Напред сякаш проблеснаха светлини.

— Какво беше това? — запита Хардистан.

— Може би вашите хора използват прожектори при търсенето.

— Сигурно. Докараха един служебен микробус от Мисула. Има всичко освен сауна.

— А, сауна, не е лошо! — Миг по-късно пилотът добави:

— Май са докарали десетхилядиватови прожектори. Ще улеснят работата.

Той прекара хеликоптера над светлините, провери за жици високо напрежение, после снижи машината. Хардистан почти не усети допира със замръзналата земя. На петнадесетина метра от тях в замъглената от неспирния сняг светлина, засипан със скали, дървета, пръст и останки от разбитите машини се намираше входът към прохода Изгубената следа.

— Какво е станало, да не е имало свличане? — запита Сид, докато Хардистан разкопчаваше колана си.

— На такова ми прилича.

— ФБР вече и свличания ли разследва? — ухили се пилотът.

Хардистан се усмихна уморено.

— Така изглежда. Благодаря ти, Сид. Ако някой път пак ми потрябва пилот за такива случаи, веднага ще те потърся.

— Е, чак пък толкова — каза пилотът и стисна ръката му. Заместник-директорът на ФБР скочи от хеликоптера и затича, като се приведе да избегне все още въртящите се витла.

Джеф Айзък пресрещна Хардистан веднага щом той излезе от обсега на витлата. Айзък беше агентът, който ръководеше офиса в Мисула, беше на двадесет и девет години, най-младият ръководител от Бюрото.

— Здравейте, господин Хардистан — каза той, докато разтърсваше ръката му.

— Джеф, направо не вярвам на очите си! Да докараш микробуса дотук в това време.

— Аз пък не мога да повярвам, че долетяхте с хеликоптер — изрева Айзък, за да надвика излитащата машина. — Хайде да се качим в микробуса, там е малко по-топло.

Микробусът представляваше подвижна лаборатория, оборудвана с всевъзможна електронна апаратура, сателитен приемник за визуални доклади, две кушетки и кухничка. Отвън бучеше мощен генератор. Вятърът блъскаше немилостиво лабораторията и фучеше покрай прозорците и вратите.

Айзък бе разгънал върху масата две карти. Той бързо обясни на Хардистан къде се намират и опасностите, които можеше да създаде времето. После докладва накратко за самата засада, докато заместник-директорът си водеше стенографски записки.

— Било е брилянтно планирано, сър. Направили са капан на конвоя точно тук, в прохода, разрушили са предната и задната охраняващи коли, убили са всичките десетима души от конвоя, взривили са и двата края на прохода, като са предизвикали свличания, които са го блокирали. И това в мрака, при силна виелица, само за пет минути.

— Откъде знаеш колко време им е отнело? — попита Хардистан.

Айзък отиде до един магнитофон.

— Чуйте това. Името на човека е Норман Шийлдс. Той е ловец, рибар и любител радиооператор, живее някъде там… — младият мъж посочи нагоре към планините — … и е чул нападението. Всички телефони в областта са били прекъснати, така че той е събудил един свой приятел радиолюбител, който живее — забележете — в Мейн. Неговият приятел го е включил на телефония, той се обажда в Мисула и те ни го препредадоха.

— Чудесата на съвременните комуникации.

Айзък включи магнитофона и Хардистан се заслуша внимателно в разговора.

— Господин Шийлдс? Обажда се Джеф Айзък, ръководител на Бюрото в Мисула.

— Норман Шийлдс слуша.

— Доколкото разбирам, тази нощ сте чули някакви пукотевици.

— Пукотевици е точно казано. Легнах си към десет, тук при мен нямам нито телефон, нито ток, спряха ги към седем, и се събудих от експлозиите. Първото нещо беше да погледна часовника, беше точно 10 часът и 27 минути. Първо се чуха две експлозии, почти едновременно, бам-бам, нещо такова. После имаше силна пукотевица, като фойерверки, после силен взрив. Много силен, и след около тридесет секунди още два, още по-силни. И това беше всичко. Свърши точно в 10 часа и 32 минути.

— Чухте ли някакви тежки автомобили след втората голяма експлозия?

— Не чух нищо освен това, което ви казах. Вятърът малко остана да ме отнесе из планините, въобще имах късмет, че изобщо чух нещо. Преценявам, че дойде от северозапад, вероятно на две или три мили. Искам да кажа, че не беше съвсем близо. Станах и отворих прозореца, за да чувам по-добре.

— Сигурен ли сте за времето?

— Всяка неделя настройвам часовника по сигнала от Гринуич по радиото.

Айзък изключи магнитофона.

— Имаме си ушечуец — каза Хардистан.

— Засякъл е точното време. Пет минути, сър. Тук са действали истински професионалисти.

Хардистан кимна.

— Доведох петима души — каза Айзък. — Веднага започнахме да снимаме зоната на престъплението с полароиди и видеокамери, но апаратурата замръзва и човек не може да стои прекалено дълго отвън. След два часа цялото място ще е покрито с поне десет сантиметра сняг. А с него ще кажем сбогом на всички физически доказателства.

— Страхувам се, че е така. Опитваме се да каталогизираме всичко, което открием. Няма останали следи, за които да се заловим. Изобилие от гилзи. И това, което е останало от двата ровъра. — Айзък стана. — Елате навън да ви покажа нещо. Направо няма да повярвате на очите си.

Униформеният пазач от секретните служби на входа на Белия дом отдаде чест, когато видя кой е на задната седалка на лимузината.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор.

— Добро утро, Чет.

Колата се насочи към входа на западното крило на Белия дом, спря, агентът от охраната изскочи и отвори вратата. Генералният прокурор се измъкна от колата, изля останалото кафе от чашата, извади хартиена салфетка от чантата си, напъха я в чашата и я остави на пода отзад в автомобила. Пазачът проследи познатия му вече ритуал с кафето и задържа погледа си върху нея, докато тя се приближаваше към него. Беше красива жена, малко над метър и шейсет, с тъмнокестенява коса и кафяви очи, облечена елегантно в сив вълнен костюм, с тъмносин шал около шията. Без връхна дреха. Той се изпъна мирно и каза:

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, Ед — каза тя, като размаха пропуска си.

— Кой е дошъл до този момент?

— Вие сте първа — отвърна той, отваряйки й вратата.

— Добре — каза тя и намигна, докато влизаше в асансьора за първия етаж, където чакаше Хукър. Лицето му бе мрачно както винаги. Съветникът по националната сигурност никога не се усмихваше. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. И както винаги имаше вид на буден от часове.

— Кафе и пасти — каза той, докато я въвеждаше в Овалния кабинет. — Той ще дойде всяка минута.

— Не можеш ли да ми кажеш поне нещичко? — помоли тя.

— Нека оставим това на президента.

— Кой още ще дойде?

— Обичайният състав.

— Ти си направо самото изобилие от информация тази сутрин. — Тя отиде до сребърния сервиз, наля си кафе, взе си курабийка със сладко от кайсии и седна на дивана.

Минута по-късно в кабинета се втурна Лорънс Пенингтън. Беше висок грубоват мъж със силен загар и късо подстригана сивееща коса над лице на ястреб. Белегът от дясната му вежда до челюстта го правеше още по-страшен. Всички в страната знаеха, че бе получил раната си в ръкопашен бой с виетнамски партизани, бой, който му бе донесъл Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Знаеше се също, че Пенингтън е завършил с отличие военната академия Уест Пойнт, че е герой от Корея и Виетнам, командващ генерал от войната в Залива, станал главнокомандващ армията и пенсиониран с пет звезди, след което бе избрал да се кандидатира за президент. Съвършеният президент — военен герой с грубоват външен вид. Беше избран с огромно превъзходство, но завистливите конгресмени, доминирани от политическите му врагове, бяха саботирали програмите му и го бяха направили за смях поради липсата му на опит в битките с Капитолия. Сега, две години след като бе заел президентското кресло, той беше разбит така, както никога не бе разбиван на бойното поле.

Беше облечен в сив анцуг и бели маратонки и гледаше на кръв.

— Добро утро, господин президент — каза Кастен и стана.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — кимна той. — Съжалявам, че ви вдигнах толкова рано. И ме извинете за неглижето, надявам се да потичам малко след съвещанието.

Той измъкна кутия диетична кола от една кофа с лед, дръпна капачката и отпи. Тя добре съзнаваше, че сега едва ли е моментът да задава най-вълнуващия я въпрос. Той щеше да й каже каквото трябва, когато станеше готов.

— Работният персонал на Белия дом още не е станал — изръмжа той. — Сигурен съм обаче, че ще справим и без тях. Хари, Уейн и Уендъл ще дойдат всяка минута.

Хукър, Симънс, Бродски и Харисън, каза си тя. Националната сигурност, ФБР, Министерството на вътрешните работи, Службата за контрол върху алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и генералният прокурор.

— Как е Емилио? — попита президентът с насилена усмивка.

— Благодаря, много добре. Завършва през юни. В челната десетка. Не мога да се оплача.

— По дяволите, дори и не съм си помислял за такова нещо — каза той. — Челната десетка в юридическия факултет на Харвард. Сигурно направо сте луда от щастие.

— Луда съм от щастие.

На вратата се почука и Хукър въведе Хари Симънс, шефа на ФБР, Уейн Бродски от Службата за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, и Уендъл Харисън — министъра на вътрешните работи. Разумът й трескаво запрехвърля възможностите. Какво би могло да се случи, та да събере генералния прокурор, тези четирима мъже и президента заедно в пет сутринта. Те поздравиха с „Добро утро“ и отидоха да си налеят кафе.

Симънс беше висок, със здраво мускулесто тяло и войнствено изражение. Един черен кичур му придаваше сатанински вид. Беше служил като полицейски шеф в Детройт и Ню Йорк преди да поеме работата от Робърт Луис, чиято администрация бе замесена в крупен скандал. Бродски беше плешив, месест и крачеше с вдървена походка. Двамата имаха една обща черта — напрегнати, арогантни очи — на Симънс дълбоко хлътнали, а на Бродски прихлупени от тежки клепачи. Уен Харисън беше различен от тях. Беше строен и слаб, с приятна усмивка, чувствени очи и руса коса. Косата му придаваше вид на сърфист, какъвто всъщност навремето беше бил — на млади години, преди да постъпи в Охраната на горите и да прослужи дванайсет години в Скалистите планини. Баба му по майчина линия беше индианка от племето чероки. Харисън беше първият човек с истинска американска кръв, който бе получил длъжността министър на вътрешните работи, циничен факт, като се имаше предвид, че навремето истинските американци бяха притежавали цялата територия на сегашните Съединени щати.

Хукър, висок, стоик, бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бе прегърнал параноята така, както обикновените хора прегръщат любовниците си, и очите му бяха присвити от години непрестанно подозрение към всичко и всекиго. Мъж без емоции, чиито устни едва помръдваха, докато говореше, той беше съвършеният съветник по националната сигурност. Хукър беше истинска загадка. Около персоната му непрестанно кръжаха слухове за тъмни дела във Виетнам и Никарагуа. Президентът му имаше особено доверие — факт, който му придаваше особен ореол. Хукър служеше на президента добре и дискретно, а и Пенингтън още преди години бе научил, че не е необходимо да харесваш някого, за да го уважаваш и да използваш талантите му.

Президентът искрено обичаше Маргарет Кастен, първата пуерториканка генерален прокурор в историята на страната, бивш корав федерален обвинител и по-късно федерален съдия в южна Флорида. Масмедиите всячески подчертаваха, че тя е не само най-ефикасният член на страхотния кабинет на Пенингтън, но и поради условията на служебния си пост, негов най-могъщ и всяващ боязън член. Тя заемаше този пост едва от шест месеца, но бързо бе разбрала истината, че властта й се обляга частично и на нейните съюзници. Хукър вечно се държеше настрана и невинаги можеше да се разчита на него. Симънс не беше съюзник. Той беше политическо животно, чиято работа беше да брани ФБР и да оправя един имидж, разтърсен из основи от Руби Ридж, Уейко и собствените му лаборатории. Мъжът, който реално ръководеше Бюрото, в момента се намираше в един микробус сред бушуваща виелица в планините на Монтана. Кастен също така беше напълно уверена, че Симънс я отхвърля като свой шеф и тайно лобира приятелите си на Капитолия да изравнят поста му със статуса на кабинет.

— Имам много лоши новини — започна президентът с гробовен глас, щом седнаха. — В Монтана е било извършено терористично нападение върху един армейски конвой. Десет души са убити, а един камион, натъпкан с оръжия и амуниции, е отвлечен.

За миг всички се стъписаха, после се разбъбриха. Въпросите заваляха един след друг. Президентът вдигна ръка.

— Нападението очевидно е било осъществено около 22 часа и 30 минути вчера, по времето в Скалистите планини. — Той погледна часовника си. — Преди около пет часа. Това е горе-долу всичко, което знаем засега. Имаме обаче един пробив. Били Хардистан беше в Бат. Взел е един хеликоптер и въпреки крайно трудните условия е отишъл на място. Всеки момент очаквам да докладва.

Последва момент тишина, в който членовете на кабинета смилаха чутото до този момент.

— Преди някой да каже каквото и да било — проговори Пенингтън, — мисля, че можем да приемем за достоверно, че това не е било чуждестранно нападение. Не мога да си представя чуждестранни терористи да осъществят такова нападение.

— Всички ли са били убити? — запита Мардж.

Пенингтън кимна.

— Направо не ми го побира умът, че американци могат да предприемат такова нещо.

— О, хайде! — избухна Симънс. — А какво ще кажете за Световния търговски център, за Оклахома Сити?

— Търговският център беше работа на чужденци. Оклахома Сити беше дело на двама смахнати водачи от народната милиция. Този път обаче имаме дело, което явно е било осъществено от много хора.

— Шепа. Десет или дванайсет души — уточни Пенингтън. — На тяхна страна е била изненадата плюс мракът и бурята. Десет души с леснина биха свършили това. И много бързо. Бам, бум и готово. Класическо партизанско нападение.

Телефонът иззвъня и Хукър грабна слушалката.

— Клод Хукър слуша. Здравейте, господин Хардистан, изчакайте секунда, сега ще ви се обади господин президентът.

Пенингтън пое слушалката.

— Здравей, Били, съжалявам, че ти се налага да стоиш там, но не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб за тази работа. Включвам телефона на говорител.

Той натисна един бутон и сложи слушалката върху апарата. Гласът на Хардистан се разнесе силно и ясно:

— Благодаря ви, сър. Страхувам се, че тук нямаме много работа. Продължава да вали и вероятно няма да спре до сутринта. По-студено е и от сърце на вещица, а това е най-тъмното място, което съм виждал през живота си. Просто ви описвам обстановката.

— Съвършено описание — каза Пенингтън и съобщи на Хардистан кой още е с него в залата. — И така, какво успя да откриеш?

— Господин президент, нападението е било много добре планирано. Убили са десет души, унищожили са две машини, отвлекли са товарен камион и са затворили и двата входа на прохода, където е станало нападението, и всичко това само за пет минути. Снегът им е помогнал много. Моето предположение е, че са разполагали с поверителна вътрешноведомствена информация за времето на конвоя, знаели са маршрута му и са отработили операцията до съвършенство. Конвоят е напуснал оръжейния склад до Спокейн вчера в 5 часа следобед. Крайният пункт на маршрута му е била военновъздушната база в Маунтън Хоум, Айдахо. Нормално това трае от пет до шест часа. Били са три машини, два ровъра с по четирима души въоръжена охрана и един осемнадесетколесен камион, натъпкан с оръжия и боеприпаси, шофьор и резервен шофьор. Ровърите са прикривали камиона отпред и отзад.

— Какво, по дяволите, са правили там в това забравено и от Бога място в тая виелица? — запита Пенингтън.

— Едно от правилата при превозване на такъв товар е това да се прави нощем, когато има много малко движение, господин президент. Виелицата е била съвсем неочаквана, поне прогнозата не я е предвиждала. Разполагам с документ за товара, изпратен по факса на полковник Хукър и директора, но мисля, че си струва да се спомене, че част от товара е била хиляда фунта експлозив С-4 в пакети по половин фунт.

Пенингтън много добре знаеше какво може да направи половин фунт С-4. Това количество тестоподобен пластичен експлозив можеше да пръсне на парчета цял Боинг 747. Пет фунта, разположени на подходящите места, можеха да сринат цял търговски комплекс. Експлозивът беше изключително труден за производство и поради това цената му на черния оръжеен пазар беше изключително висока.

— Боже Господи — простена президентът. — За какво им е било да изпращат в базата такова количество експлозив?

— Товарът е бил предназначен за изпращане по въздуха до Форт Орд, сър. Така или иначе, една отсечка от маршрута на конвоя ги е отклонила по шосе 93, южно от Мисула към Айдахо. Пътят минава през планините Битъррут. Много назъбени. Върховете се издигат до три хиляди метра. От другата страна на пътя е реката Битъррут, и после планинският масив Анаконда, също много пресечен терен. На едно място шосе 93 прави завой на юг на около стотина метра, после отново завива на изток. И от двете страни на пътя има високи скали. Казват му прохода Изгубената следа. Тъкмо за случая. Разполагаме със свидетел, който е чул, че нападението е започнало в 10 и 27 и целият шум е приключил в 10 и 32. Пет минути. Ако се съди по сцената на престъплението и свидетеля, когато конвоят е навлязъл в правата отсечка, която води на юг, предният и задният ровъри са били обстреляни с ракети. В същото време ударна група атакува кабината на камиона и убива двамата шофьори. Очевидно са внимавали да избегнат всякаква стрелба по камиона. Осмината войници в ровърите също са били убити, няколко с довършителни изстрели зад ухото. От двете страни на прохода са били задействани експлозии, които са предизвикали малки лавини, блокирали и двата входа на прохода. По мое мнение отвлеченият камион е поел на юг. Осъществяването на завой в такова тясно място, за да поемат на север, би било практически трудно осъществимо, а по описанието на свидетеля южният край на прохода е бил затрупан втори. Там са били поставени два заряда.

— Имаме ли изобщо някакви улики, Били? — попита Симънс.

— Никакви. Съобщението за канонадата е пристигнало малко преди единайсет и преди местният полицай да отиде на място е минал още един час. Щатските служители са пристигнали в дванайсет и половина, а Джеф Айзък от офиса ни в Мисула е пристигнал на мястото с напълно оборудван микробус и петима специални агенти. Аз пристигнах в два и половина с хеликоптер от Бат. До този момент нападателите имат преднина от почти пет часа, а ние сме затруднени от обилния снеговалеж. Според метеопрогнозата снегът ще намалее или спре някъде преди обед, а дотогава върху цялата област ще се натрупа снежна покривка почти две педи. Проследяването ще бъде невъзможно. Дори и да е имало ясни следи от гуми, те ще са затрупани и ще се размият със стопяването на снега. Преки материални следи също ще бъде много трудно да се открият, ако изобщо има такива. Тия момчета са предвидили всичко. Непрекъснато пристигат агенти от Бат, Боа, Мисула, дори от Солт Лейк Сити. Армията изпраща петдесет души помощ. Заповядал съм масово претърсване с хеликоптери на цялата област веднага щом времето позволи, но тук става дума за тежък планински терен, дълбоки долини, покрити с гъста мъгла. Нашите хора ще координират търсенето на физически доказателства и ще разпитат местните жители с помощта на шерифите. Те познават всички в областта. И… Има и още едно нещо, господин президент.

— Да, Били?

— Напъхали са всички убити в найлонови торби и са ги положили по армейски обичай покрай пътя.

— Господи! — Лицето на президента почервеня. Ръцете му се свиха в юмруци и се стовариха върху облегалките на стола. — Проклети да са!

— И още по-лошо, сър. Според нас един от войниците е бил още жив. Бил е прострелян в челото както е лежал в найлоновия чувал. Извлякохме куршума от пръстта под главата му. По всяка вероятност 50-калибров израелски пистолет „Игъл“. До този момент това е единственото материално доказателство, с което разполагаме.

— Искам честното ти мнение, Били. Мислиш ли, че това е операция на някоя милиция?

— Ами… било е старателно планирано. Професионална работа — поне от видяното досега. А полагането на телата по този начин може да е някаква гротескна военна почит.

— Банда мръсни убийци! Акт на тероризъм срещу народа на Съединените щати, просто и ясно. Това ми мирише само на Светилището. Мисля, че Енгстрьом най-накрая вече е превъртял съвсем. Обявил е война на Съединените щати.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен?

— Сър, тук съм само от тридесет минути и не мога да видя от другата страна на пътя. Не бих искал да правя никакви предположения.

— Ти току-що ни представи подробен доклад при много трудни условия, Били. Заслужаваш поздравления. Благодаря ти. Ще ни държиш в течение, нали?

— Абсолютно, сър.

— Искам да докладваш направо на Клод Хукър.

— Разбрано, сър.

— Благодаря ти.

Хардистан затвори телефона и се обърна към Айзък.

— Задача номер 1, Айзък. Намери тоя проклет камион.

Лицето на президента беше поруменяло от гняв.

— Това проклето копеле Енгстрьом! — изръмжа той.

— Извинете ме, сър, но не е ли малко рано да правим… — започна Симънс.

— Нали чу какво каза Хардистан — изръмжа в отговор Пенингтън. — Добре обмислена и планирана военна операция, и то точно в задния двор на Енгстрьом. Хладнокръвно убийство на американски войници и унищожаване на имущество. Проклет акт на тероризъм. Кой друг би бил способен да го направи?

— Посе, Ковенант, Арийците, някоя банда бръснати глави. Може да е всяка една от тези групировки.

— Мислиш, че една банда пъпчасали хлапаци с бръснати глави могат да осъществят такава засада?

— Някои биха могли.

— Помислете само върху следния факт. Единствената милиция достатъчно близо, за да го извърши, са Арийците в Юта. На другите би им се наложило да пропътуват стотици мили в непознат терен. Вероятността е практически нулева. А и какво биха могли да направят с тоя камион гигант? По дяволите, какво изобщо може да се направи с осемнадесетколесен камион? Та това е все едно да вдигнеш плакат какво са направил.

— Щом са били достатъчно способни да осъществят нападението, можете да се обзаложите, че са имали съвсем ясна представа какво ще правят с камиона — обади се Мардж Кастен.

— А на изгрев-слънце ще имат преднина от шест, седем часа. И да ви кажа, Енгстрьом може и да е религиозен фанатик, но е и брилянтен тактик. Това е само негова работа.

— Просто исках да кажа, че на този етап трябва да бъдем дискретни…

— О, за Бога, Хари, нямам намерение да свиквам пресконференция и да обвинявам публично Светилището. Това обаче става задача номер едно. Отне ни цяла вечност, докато осъзнаем факта, че Енгстрьом и бандата му представляват сериозна заплаха. Сега трябва да наваксаме загубеното време.

— Извинете ме, господин президент — намеси се Мардж Кастен, — бих искала да направя едно предложение.

— Казвай.

— Повече от година душим около генерал Енгстрьом и Светилището и до този момент не сме открили нищо. Ако сте убеден, че те са замесени в сериозни престъпления — убийства, грабежи, пране на пари, престъпления срещу правителството — бих искала да назначим специален обвинител, да сформираме специална част… и да ги обвиним по параграфите на РИКО.

— О, Господи! — простена Симънс и заклати глава.

— Какво означава това? — нахвърли се Пенингтън върху директора на Бюрото.

— Искам да кажа, какво повече би могъл да направи един специален обвинител от онова, което ние вече сме направили? — оплака се Симънс.

— Да се съсредоточи върху проблема — натърти Кастен.

Симънс я изгледа злобно, но не каза нищо.

— Ако тук има такова престъпление, трябва да заведем дело — добави тя.

— Звучи ми така, сякаш сте си наумили някого за тази работа — каза Хукър.

— Така е — кимна тя.

— И кой е този юридически вълшебник? — изсумтя язвително Симънс.

— Мартин Вейл.

— Да не е онзи, дето измъкна делото в Илинойс изпод носа на Пийт Райкър? — попита Хукър.

— Стане ли дума за случаи по параграфите на РИКО, никой не може да му стъпи и на малкия пръст. До този момент е извоювал най-голямата присъда по РИКО в историята. Деветдесет милиона.

— Това беше делото с „Атлас-Уестърн“, нали? — попита президентът. — Той пъхна в затвора Том Лейси и онзи, как му беше името, от „Атлас“…

— Гросман — подсказа Симънс.

— Да, точно така, Гросман. И двамата получиха сериозни присъди, нали? — Пенингтън се усмихна. — Никога не съм харесвал нито единия, нито другия.

— Те не дадоха и цент за кампанията ви — каза Хукър.

— Може би именно поради това.

Всички се разсмяха.

— Вижте, господин президент, Бюрото и без това прави всичко, което по силите му — намеси се умолително Симънс. — РИКО изисква много голямо участие от страна на ФБР…

— Знам, Хари. Знам също така, че ако Светилището — или която и да е друга парамилитарна формация — върши това… тогава следва да им отделим приоритетно внимание.

— Можем да го направим, сър. Изпратил съм заместник-директора на мястото на престъплението…

— Късмет, Хари, късмет — сряза го Пенингтън. — Хардистан просто се е случил само на стотина мили от мястото.

Сразен, Симънс рухна на дивана и заби поглед в пода.

Като всички човешки същества, и Пенингтън беше подвластен на грешки. Неговият недостатък беше, че изживяваше нещата прекалено дълбоко, беше прекалено емоционален във всичките си дела — и в приятелствата си, и в работата, и в гнева си, в любовта, войната и ненавистта. Членовете на кабинета му се бяха научили да разпознават задаващия се гняв, контролиран, но клокочещ под повърхността като вулкан. Той можеше да пресече една дискусия само с поглед, с начина, по който се изкашляше, или чрез каменното си мълчание. В един момент той можеше да понесе и най-голямото нещастие с нечовешко спокойствие, а в следващия една маловажна злоупотреба или непочтеност можеше да го накара да се развилнее като ураган.

В момента гневът му се трупаше само като си мислеше за генерал Джошуа Енгстрьом и Светилището на Бога и Божия гняв. Не се чувстваше принуден да обяснява на подчинените си за причините за гнева си или откъде знае, че Енгстрьом стои зад засадата в прохода Изгубената следа.

Всички се смълчаха. Пенингтън отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите, и се замисли за сина си и внука си — как всеки ден играят футбол на ливадата.

Ами ако бяха те? Ами ако бяха те, проснати там на студа в найлоновите чували? Невинни деца, изпълняващи дълга си. Щеше ли да се чувства по-силен в убеждението си, отколкото сега? Отговорът беше не. Пред мисления му взор мигновено изплува Виетнам — как седи в стаята си в Сайгон и пише съболезнователни писма на родителите в Цивилизацията.

— Това е лично — каза той и се обърна. — Разбирам какво предлага Мардж. Сформирайте специална група и поставете начело необходимия човек. Те ще свършат работата. Ако има каквито и да било доказателства, ще се докопат до тях.

— Но това може да отнеме и години! — изплака Симънс. — Не помните ли колко ни трябваше да пипнем Готи? Цели шест години!

— Госпожо генерален прокурор, колко време му трябваше на вашия човек да вкара Лейси и онзи…

— Гросман — подсказа генералният прокурор.

— Да.

— По-малко от две години — отговори Кастен.

— И какво преследва това? — попита президентът. — Искам да кажа, какъв ще е диапазонът на този проект?

— Ще трябва да съберем доказателства, които да докажат престъпно взаимодействие между общностите, съставляващи Светилището.

— Това са църкви — обади се Симънс. — Това само усложнява проблема.

— Не съвсем. — Генералният прокурор не беше съгласна. — Ние завеждаме делото и търсим причини за арестуване на основните престъпни лица и техните сподвижници. Вероятно генерал Енгстрьом, командирите на всяка една от четирите единици и още половин дузина други, плюс всякакви граждани и институции — банки, фирми, радиостанции, всичко, използвано като фасада за престъпна дейност, свързано с обвиняемите. Ако пък се окаже, че институциите са църкви, голяма работа. Започнем ли, сваляме меките ръкавици.

— Това ще ни струва доста — забеляза Бродски.

— Доста — кимна Кастен. — Дори и не мога да си представя приблизително сумата. Щом обаче съберем нужната информация и започнем делото, ще трябва да намерим федерален съдия, който да ни даде празни бланки за арест, защото четирите църкви са намират в четири различни щата. Щом преминем и този етап, можем вече да заведем официално юридическо дело срещу тях, запор върху имуществото, включително и оръжията им, автомобили, банкови сметки, всичко, придобито по престъпен начин.

— И тогава започва големият майтап — намеси се пак Симънс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пенингтън.

— Имам предвид как ще ги арестуваме. Те няма да се предадат без бой. А и процесът би могъл да се проточи две или три години.

— Мен вече няма да ме има в тази зала.

— Господин президент — каза Хукър, — вие ще бъдете тук още най-малко шест години.

Последва общо одобрение от всички членове на кабинета.

— Можем да се озовем в центъра на обществен скандал, ако докажем, че тези хора са отвличали камиони, убивали хора, ограбвали банки, прали пари — обади се Бродски.

— Този път няма да има нищо подобно на Уейко или Руби Ридж — изрече натъртено Пенингтън и отново закрачи из кабинета. После каза: — Това ми харесва, госпожо генерален прокурор.

— Ако имаме доказателствата… — започна Симънс.

— Ще имаме доказателствата — прекъсна го пламенно Кастен. — Ще пипнем важните клечки, ще им отнемем любимите играчки и ще ги отрежем от приходите им, ще пъхнем водачите зад решетките по двадесет години всеки и ще ги глобим с милиони долари. Това ще направи изключително силно впечатление на публиката… и останалите групи като тях.

— Не бих искал да създаваме впечатлението, че сме срещу всички милиции — каза президентът. — Някои от тях са съвсем законни.

— Сър, прекарал съм повече от дванадесет години в Скалистите планини — намеси се Уен Харисън, — голяма част от тях в Монтана. Те са чудесни хора и се съмнявам, че съчувстват на Енгстрьом и движението му, но те имат много силно развито чувство за честна игра и взаимна порядъчност.

— Ще го запомня, Уен.

— Ако са чисти — каза Кастен, — тогава няма за какво да се тревожат.

— Генерал Енгстрьом може да създаде големи проблеми — каза Симънс. — Той е герой от три войни, на деветнадесетгодишна възраст заминава да се бие в Корея, става генерал във Виетнам…

— Че кой не е станал? — изсумтя президентът.

— Разбира се, сър. Само исках да подчертая…

— Знам какво искаш да подчертаеш и ти казвам, че той е един тъп любител на цитати от Библията и жадуващ слава откачалник. Постъпи като последния глупак и се уволни като строеви офицер. Сега иска да си го върне като взриви половината страна.

— Но е събрал около себе си хора, много по-опасни от него.

— Той е единственото главно лице — заяви твърдо президентът.

— Разбира се, разбира се. Исках само да кажа, нали разбирате, че той си има цел. Не бихме искали да създадем още един Джон Браун.

— Вече го направихме — заяви Бродски. — Този тип е опасен луд.

— Искам ги в съда след година и половина. Това може да окаже голяма помощ при следващите избори.

— Какво всъщност знаем за този Вейл? — попита Хукър.

Кастен отвори куфарчето си, извади една папка и я подаде на президента.

— Това е абсолютно секретна проверка на Вейл и екипа му. Също така резюме на процеса в Илинойс — всеки ден ми изпращат протоколите от съда.

Президентът, силно впечатлен, попита:

— От колко време замисляте тази работа?

— Още от деня, в който заговорихме за Енгстрьом и Светилището. От около година.

Той я изгледа.

— Може ли да събере доказателства по РИКО за година и половина?

— Наистина не знам. Ще трябва да го питам. Никога не съм го срещала, между другото. Може и да ни откаже. Не търпи абсолютно никаква зависимост.

— С какво се занимава в момента?

— С нищо — отвърна тя.

— Колко бързо можеш да се свържеш с него?

— Тази вечер трябва да съм в Сейнт Луис. Мога да спра в Чикаго по пътя и да си кажем няколко думи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Днес е понеделник. Можем ли да го докараме тук за съвещание, да кажем, в девет сряда сутринта?

Изражението й не се промени.

— Да, сър, ако работата го заинтересува.

— Ако се окаже труден, кажи му, че президентът на САЩ го моли за услуга — усмихна се той.

7.

13 януари, 4 часът и 46 минути, централно стандартно време

Клетъчният телефон иззвъня за втори път преди Вейл да се обърне със стон и да опипа в тъмното за бутона на лампата.

— Ало?

— Господин Вейл?

— Да?

— Съжалявам, че ви будя в такъв час, обажда се Маргарет Кастен, генералният прокурор на САЩ.

Няколко секунди по линията дареше тишина. Той се надигна на лакът и включи лампата. Джейн простена и се извъртя на другата страна. Кучето не помръдна.

Маргарет Кастен?

Генералният прокурор?

На САЩ?

Ха сега!

— Кой се обажда?

— Съзнавам, че е доста необичайно, господин Вейл. Аз съм Мардж Кастен. Ако искате да проверите дали казвам истината, можете да наберете номера на централата на Белия дом и да поискате да ви свържат с мен.

— Аз… окей… ще ви се обадя само след секунди — каза той и затвори. Седна в леглото и затърка очите си. Джейн се обърна и попита сънено:

— Кой беше?

— Маргарет Кастен — каза той.

Очите й мигновено се ококориха.

— Маргарет Кастен?

— Така каза.

— Генералният прокурор на САЩ?

— Да — каза Вейл, откри номера от информацията и го набра върху клетъчния си телефон. — Трябва да я набера в Белия дом.

— Белия дом? Мартин, да не сънуваш? Защо ще ти се обажда в този час?

— Ще ти кажа след мин… Да, добро утро, обажда се Мартин Вейл. Казаха ми да позвъня… Благодаря ви… — Той захлупи слушалката с длан. — Мисля, че наистина е тя. Централата на Белия дом се обади, а те са… Добро утро, обажда се Мартин Вейл.

— Обичам предпазливите мъже, господин Вейл — каза Мардж Кастен.

— Е, човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Джейн направи физиономия при думите му, извъртя очи, поклати глава и зарови лице във възглавницата.

— Господин Вейл, ще бъда в Чикаго след около час и половина. Бих искала да разбера дали ще ви е приятно да ми направите компания на закуска?

— Закуска? След деветдесет минути?

— Съзнавам, че направо ви пришпорвам. Съжалявам много.

— Как да ви кажа, не мога да стигна до града за деветдесет минути, госпожо Кастен.

— Да, знам. Доколкото ми е известно, имате голям преден двор между вилата и езерото. Мога да ви изпратя един хеликоптер, да кажем, след час?

— Можете ли да ми кажете все пак за какво става дума?

— По-добре да не го правя по телефона. Имате ли някакви планове за деня?

— Госпожо Кастен, аз съм в отпуск. Единственото нещо, което правя сутрин, е да водя кучето си на разходка.

— Един час все ще ви стигне, нали? Ще имате време за една малка разходка с господин Магу.

— Добре. Благодаря ви, сър.

— Аз ви благодаря, сър. Ще се видим след час и половина.

Вейл затвори телефона.

— Е? — попита Венъбъл.

Вейл стана от леглото и нахлузи халата си.

— Тя беше, няма грешка.

— Мартин, ти я нарече „сър“.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. — Тя зачака обяснение. — Е?

— Ще закусим в града. — Той тръгна към банята.

— Кога?

— След час и половина. Ще изпрати хеликоптер да ме вземе. Господи, какъв студ!

— Шега ли е това? Тук винаги е студено рано сутрин. Винаги ставам първа и включвам печката.

— О! Благодаря ти.

— Марти? Сериозно ли говориш?

— Да. Сигурно е не повече от десет градуса.

— Имам предвид за генералната прокурорка?

— Да. — Той се изправи, прекрачи кучето, което спеше на пода до него, и влезе в банята. Миг след това подаде глава и посочи кучето. — Това е хранена със специална кучешка храна чистокръвна бяла германска овчарка, далечен братовчед на вълка, който е най-умното животно на четири крака. Човек би си помислил, че телефонът ще го разбуди и ще го накара да излае един или два пъти, не е ли тъй?

— Че защо? Не му се налага да вдига слушалката.

— Не бях помислил от тази гледна точка.

Той пак се скри в банята и после пак подаде глава.

— Тя знае името му.

— Кой?

— Генералната прокурорка. Знае името на Магу.

— Нали е генерален прокурор, за Бога! ФБР работи за нея.

— О, ясно! От друга страна, може и да е някакъв майтап. Ще стана, ще се облека и този, който ме събуди, който и да е той, ще ми звънне в шест и ще ми каже: „Ама се върза, нали?“

— По-добре иди се изкъпи.

— Отивам де.

Тя стоеше до прозореца на кухнята, държеше чаша кафе и гледаше как Вейл и Магу си играят до езерото. Той никога не бе имал куче и определено посрещна скептично подаръка, който тя му направи за рождения ден — една десеткилограмова топка бяла козина с жълти очи и изключително остри уши. Сега двамата бяха неразделни. Кучето вече тежеше четиридесет килограма, беше на девет месеца и продължаваше да расте. Напомняше на призрак, докато тичаше между дърветата, с острите си уши, които се обръщаха към всеки звук, с вдигнатия нос, душещ утринния студен въздух. Тя чу Вейл да изсвирва, видя Магу рязко да се извръща и да хуква към него, след което и двамата се запътиха към затрупания със сняг двор на къщата.

Вейл се възхищаваше от постройката, както винаги правеше при завръщането си от разходката край езерото. Беше стара двуетажна селскостопанска постройка, която Джейн и архитектът бяха префасонирали в съвършен дом за бягство от цивилизацията. На първия етаж имаше спалня за гостите, която никой до този момент не бе използвал, и една огромна всекидневна, чийто свод се извисяваше чак до покрива. Имаше две камини — една във всекидневната и една в ъгъла на просторната кухня. На втория етаж спалнята им и банята на Джейн се намираха от едната страна на къщата, а офисът им — от другата. Стаите бяха свързани с мост над всекидневната. Вейл бе предпочел неговата баня да е в пряко съседство с кабинета му.

— Ама голям късметлия си! — каза Вейл на Магу, който пристъпваше редом с него и душеше земята. — Помисли си само каква сделка си опекъл. Имаш си превъзходна къща до езерото, голям апартамент в града, богата красива господарка. И мен.

Магу спря, провери обстойно една дупка в снега, после продължи.

— Докато двамата с Джейн решим да живеем заедно, дори и насън не ми е хрумвало да си имам куче или къщичка на село. Като нищо можеше да се озовеш в някоя схлупена къщурка с малък обграден заден двор, да знаеш. Помисли си върху това.

Магу само го изгледа и се прозя.

— Да ти кажа ли какво си мисля, приятел? — запита Вейл. Дъхът му излизаше на гъсти валма пара. — Мисля, че имаш нужда от гадже. Всеки мъж има право на малко любов през живота си.

Той изтупа ботушите си от снега преди да влезе в кухнята. Магу се стрелна пред него и веднага заби муцуна в купичката си за храна. Джейн подаде на Вейл чаша кафе и каза:

— Двамата сте голяма комбина.

— С всеки ден става все по-хитър и по-хитър.

— Така ли ще ходиш? — попита тя.

— Защо не?

— Ще закусваш с генералния прокурор на САЩ. Не мислиш ли, че едно сако и вратовръзка ще бъдат по-подходящи от кожените ти панталони, фланелената риза и пилотското яке?

— По всяка вероятност госпожа прокурорката ще ми вдигне скандал, задето измъкнах делото от окръг Гранд изпод носа на хората от ведомството й — каза той, отпивайки от кафето си. — Защо трябва да се преобличам специално за случая?

— Мисля, че поводът да те потърси няма нищо общо с това.

— Наистина не знам какво е намислила. Не беше ли преди съдия във втори съдебен окръг?

— Да, скъпи. И бивш федерален обвинител, и преди това истински бяс в адвокатската общност — също като още един човек, когото мисля, че познавам. Двамата имате много общо.

— Единственият път, когато съм работил за правителството, беше в армията. Не беше особено приятна работа.

— Тя е голяма работа, Марти. Чувам, че раздавала шутове по целия Капитолий. Когато получи длъжността, една групичка конгресмени, дето се пишеха за много печени, се опитаха да я смачкат, да я прегазят, да я научат да се съобразява с обстоятелството, че това е Вашингтон, каквото и по дяволите да означава това. Само че нещо май се бяха заблудили, защото се оказа, че ролите са разменени. И продължава да е така. Знаеш за съпруга й, нали?

— Дето почина?

— Защитавайки един приятел адвокат в дело за пране на пари през две врати от залата, където тя ръководела съда. Рухнал мъртъв, докато подлагал на кръстосан разпит един свидетел.

— Не е лош начин да си отидеш от този свят.

— Не бих споделила това с нея.

— Сигурен съм, че смъртта на съпруга й в съда няма да стане на въпрос.

— Двамата си били лика-прилика. Коравата федерална съдийка, омъжена за железен адвокат.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Тя беше най-добрият адвокат в областта. Искам да знам за конкуренцията си.

— Имаш планове да се хванеш на работа към правителството?

— Искам да кажа, че бих искала да видя една жена в най-висшата прослойка в окръг Кълъмбия. Някои от онези дърти копелета в Конгреса не могат да търпят, когато някой от протежетата им получи шут в задника — особено от жена.

— Ще ти се отблагодаря дълбоко, когато се върна — каза Вейл. — Между другото, човекът, когото съпругът й е защитавал, получил невалиден съдебен процес, когато Кастен починал. Сключил сделка и не лежал дори и ден. Някои хора си мислят, че Кастен е умрял, само и само да спечели делото. Винаги съм се възхищавал на мъж, способен да направи всичко, за да победи. Разбира се, неговата постъпка е малко крайна.

Той пристъпи до нея и я целуна.

— За обяд ти предлагам телешко и яйца. Аз ще готвя.

— Няма да се върнеш за обяд.

— Откъде знаеш?

— Женска интуиция.

— Е, ще кажа на госпожа Кастен, че си нейна привърженичка.

— И не я наричай госпожа Кастен.

— А как да я наричам?

— Госпожа генерален прокурор, разбира се. Колко бързо забравяш!

— Винаги ми е ставало неудобно, когато са ме наричали „генерален“ и така нататък. Представям си нечий генералски задник, изтъпанчил се отзад на джипа, и да ръкомаха на хората, които току-що е освободил. Патън, Айзенхауер, Норман — ето, това са били генерали.

— Мартин?

— Да?

— Казвай й госпожо генерален прокурор.

— Добре.

— Няма ли да се преоблечеш?

— Няма.

Магу пръв чу хеликоптера. Изтича до прозореца, загледа се през езерото за момент и после заръмжа.

— Телефонът му звъни в ухото и той не дава пет пари. А пък чува хеликоптера от десет мили.

— Казах ти вече защо. Не му се налага да отговаря на телефона.

— Тогава какво ще направи, ще откара хеликоптера до града ли?

— Изобщо не би ме изненадало.

Той я прегърна през рамото и двамата се загледаха към небето.

— За какво ли е цялата тая дандания, по дяволите? — каза на глас той.

Джейн не му отговори. Но със сърцето си съзнаваше, че животът им ще се промени.

Радикално.

Лорънс Пенингтън седеше на бюрото си и прокарваше пръст по списъка с ангажиментите си за деня. Секретарката му, Милдред Юинг, чакаше търпеливо.

— Какво е това кафе с делегация от Мисури в седем и половина?

— С ветераните.

— О, да. По кое време е?

— Седем и двадесет и три, господин президент.

— Тук ли са?

Тя кимна.

— Дай ми пет минути.

— Да, сър. — Тя се обърна и излезе от Овалния кабинет. На нейно място влезе Хукър.

— Можете ли да отделите минутка, господин президент?

— За какво става дума, Клод?

Съветникът по националната сигурност заобиколи бюрото и застана зад него. Приведе се и зашепна в ухото на президента. Той винаги шепнеше, когато бяха само двамата — може би се боеше, че микрофоните могат да уловят думите му.

— Много коварен номер, генерале. Онази работа с РИКО.

— Е, и? — каза президентът, без да се обръща.

— Ако този човек не се справи…

— В политиката винаги има рискове, полковник.

— Но ако не успее да събере необходимите доказателства за съда…

— Не се тревожи за това, Клод, това си е проблем на Мардж Кастен.

— Ако се провали, това може да рикошира в нас при следващата кампания.

Президентът се извърна, изгледа Хукър и каза спокойно:

— Съзнавам рисковете.

— Той не е играч, господин президент. Този Вейл не дава пет пари за никакви правила.

— О, така ли? — изрече сухо президентът. — Тогава чуй ме добре какво ще ти кажа, Клод. Не му се бъркай в работата, но го дръж под око. След като си толкова загрижен, Вейл ще бъде твоя отговорност. Ти отговаряш за него.