Владетелят на Ада

18.

Дивата банда се събираше на съвещание в апартамента на Джейн и Мартин. Апартаментът беше собственост на Джейн още отпреди двамата да се съберат да живеят заедно. Беше двуетажен, на покрива на един от най-новите небостъргачи в града. Всекидневната и трапезарията бяха със стъклени стени и към езерото се откриваше замайваща гледка.

Една от трите спални беше заделена за кабинет на Вейл. Вътре имаше голяма претрупана дъбова маса, която му служеше за бюро. Лавиците бяха наблъскани с дебели томове — от произведения на класиците до книги по право, обикновено с разръфани книжни листчета, затъкнати между страници с отдавна забравени отбелязани пасажи. На една малка масичка срещу прозореца се намираше старата му електрическа пишеща машина — той не обичаше компютрите и оставяше на легендарната си секретарка Наоми Чанс да се оправя с електрониката. Единствено Вейл беше в състояние да открие нещо в кабинета — всъщност всичко. Можеше мигновено да открие дори и най-забутаните бележки, ръкописи и картончета от двайсет и няколко години съдебни баталии. Наоми бе останала с него, след като той бе напуснал поста щатски генерален прокурор. Останалите от екипа му все още бяха без преки задачи и се чудеха какво да правят без поръчките, които им намираше Вейл. Защитата на наркотрафиканти, изнасилвачи, и въоръжени грабители или работата в съмнителни адвокатски фирми, защитаващи не по-малко престъпни големи клиенти вече не им подхождаше. И когато той ги повика, всички веднага се отзоваха.

Присъстващите в кабинета му бяха останките от страхотния екип, който Конърман бе кръстил Дивата банда.

„Млади, на по двайсет-трийсет години, агресивни, схватливи, хитри и изобретателни, и макар и извънредно конкурентни, те са свързани с взаимно уважение, талант и силно желание за работа в екип — бе писал той. — През четирите или петте години, в които са работили заедно, всеки е станал специалист в дадена област и подобно на Вейл, всички са станали експерти по ходенето по въже между съблюдаването на закона и забранените процедури, като не се боят да поемат рискове, стига заплащането да е достатъчно високо. И всички обичат залата на съда. Също като за Вейл, законът за тях е и религия, и състезание, а съдебната зала е техният Колизей, арената, където цялата им изобретателност и схватливост се помпат с адреналин в най-секващия дъха от всички кървави спортове.“

Наоми Чанс беше квачката на гнездото. Тя беше изумителна — стройна чернокожа жена с високи скули и големи кафяви очи, с късо подстригана черна коса, вече прошарена. Тя бе защитила юридическата си степен на четиридесет и шест години, след като бе работила за Вейл цели дванайсет, и бе предпочела да остане при него. Беше незаменима. Тъкмо тя бе вербувала целия състав на Дивата банда с изключение само на един човек.

Шана Парвър и Дърмот Флахърти бяха пълни противоположности — и бяха променили живота си при сходни обстоятелства. Шана бе израсла в богаташко обкръжение на Роуд Айланд; Флахърти беше продукт на задните улици на Рочестър, смел уличен хлапак, чийто баща бе прекарал петнадесет години със смъртна присъда, преди да умре от разрив на сърцето, все още обжалващ смъртната си присъда.

Шана беше метър и петдесет и пет, със зашеметяваща фигура, късо подстригана гарвановочерна коса, кафяви очи с тежки клепки и кожа с цвят на пясък. Вейл бе очаквал всичко друго, само не и красив, дребен и агресивен юридически вундеркинд.

— Искам адвокат, не искам на някой старец от съдебното жури да му се пръсне сърцето — каза й той, когато я видя за пръв път.

На което Наоми отвърна:

— Какво искаш да направи, Марти, да си одере лицето ли?

Беше истинска бунтарка, изкарваше само шестици в колежа, без дори да отваря учебниците. И искаше да стане адвокат. Кумирът й беше Мартин Вейл и тя мечтаеше да бъде член на Дивата банда.

Детството на Флахърти бе детство на уличен хлапак, непрестанно търсещ с кого да се сбие, кой магазин да пребара и кой джоб да пребърка, докато една нощ, както си седеше в самотата на затвора за непълнолетни, той взе същото решение и реши да разчита на единственото си предимство — мозъка. На улицата бе правил какво ли не, за да си изкарва насъщния, бе заработвал джобни пари в ръкопашни боеве и незаконни залагания, но сега залегна здравата над учебниците. Също като Парвър, той стана отличен студент, завърши колежа и тръгна на запад на автостоп, докато не свърши парите в Илинойс. После спечели стипендия в чикагския университет. Вдъхновен от идеята да стане адвокат, за да помогне на баща си, той излезе оттам с отлична диплома, колкото ерудиран адвокат, толкова и непримиримо ченге. Също като Парвър, той бе боготворил Вейл още преди да се запознае с него.

Единственият човек, когото Вейл бе подбрал самостоятелно, беше Бен Майер, специалист в подправянията на документи, злоупотреби на пари в особено големи размери, компютърни престъпления и пране на пари. Висок, слаб младеж с продълговато лице и черен перчем, той се обличаше безупречно и беше безмилостна страна в съдебните процеси. Майер бе отраснал в семейството на ортодоксални евреи, които строго съблюдаваха Закона, противопоставяха се на национализма и ритуалната разпуснатост и обръщаха гръб на изящните изкуства и търсенето на исторически знания. Обличаха се в черно и настървено изучаваха Ветхия завет и Кабалата. Бен понасяше насмешките на състудентите си, които виждаха в него физически слаб човек, който не гледа телевизия, не чете нашумели книги, не слуша любимите им групи и не ходи по дискотеки и танцови забави.

Бащата на Майер бе на мнение, че синът му трябва да стане равин. Докато навърши четиринадесет, младият Майер беше мрачно самотно момче, което наистина не виждаше друг път. Един ден обаче отиде у свой приятел след училище и във всекидневната видя една книга. Беше роман — нещо забранено от баща му. Той закръжи около нея, като надзърташе през рамо, сякаш очакваше всеки момент да го връхлетят бесове, и накрая се приведе и тръпнещо отгърна корицата. Отвори на първа страница и прочете:

„В по-младите ми и по-уязвими години баща ми даде един съвет, който от онзи момент нататък не напусна разума ми:

— Всеки път, когато ти се прииска да критикуваш някого — каза ми той, — не забравяй, че никой в този свят не е имал предимствата, с които разполагаш ти.“

„Какви предимства съм имал?“ — изкрещя вътрешният му глас. И не можа да остави „Великия Гетсби“. Внезапно светът се откри пред него и той беше заинтригуван, не, той беше като хипнотизиран от пъстрия свят на Фицджералд за времето от двадесетте години, докато на един дъх поглъщаше гангстерите, плейбоите и черноборсаджиите.

Майер се превърна в неутолим читател. Тайно поглъщаше том след том на Юго, Дикенс и Фокнър. Темите им го вълнуваха — безчестно правосъдие, фанатизъм, ненавист, социални престъпления. Когато накрая информира родителите си, че бие шута на вярата и ритуалите им, за да стане адвокат, го направи демонстративно, като отряза плитката си, подстрига се и пристигна в дома на баща си по джинси и потник. Баща му мигновено го прокълна и го отлъчи от семейството. През годините, които последваха, майка му често го посещаваше, носеше му супа и тайно се радваше на успехите му. Баща му обаче така и не му прости. Той почина три месеца преди Майер да се дипломира в Йейл на първо място в курса си.

Майка му беше особено горда от ролята, която той изигра в делото в окръг Гранд при разкриването на политическата корупция.

Харисън Латимор беше непредсказуемата карта на Дивата банда. Той беше най-новото постъпление и се бе проявил в окръг Гранд като заместник на Флахърти. Баща му бе изгубил и двата си крака във Виетнам, след което бе починал в болница за ветерани. Латимор бе станал адвокат, за да изпълни мечтата на баща си, макар че бе искал да постъпи във ФБР. Наоми, която „вербуваше“ по-голямата част от екипа на Вейл, беше привлечена от красивия външен вид на младежа и приятното му поведение, което обезоръжаваше адвокатите при срещата им в съда, и от чудесното му чувство за хумор, което прикриваше безпогрешната му хватка.

Друг член на Дивата банда беше Харви Сейнт Клеър — словоохотлив, стара кримка с инстинктите на хищник, съчетани с енциклопедична памет. Той бе загинал преди две години при автомобилна катастрофа. Сейнт Клеър бе имал природен инстинкт за анализ на свързващите звена, съумяваше да открива връзките дори между факти, които наглед нямаха абсолютно нищо общо, като ги довеждаше до стройна и безупречна схема. Това бе трик, който Флахърти бе научил от него.

Човекът обаче, който най-много му липсваше, беше Абел Стенър, бивш полицай от Чикаго, който бе станал най-добрия приятел на Вейл и негов телохранител. Наскоро Стенър бе получил сърдечен удар и сега живееше с разведената си дъщеря в Трентън, Ню Джърси. Вейл разговаряше с него най-малко веднъж седмично, като често търсеше мъдрия му съвет.

Гостите на Вейл човъркаха нервно ордьоврите и салатите и бъбреха с Джими Хайнс, когото Вейл бе представил просто като приятел на семейството. Той самият беше нервен в очакване как групата ще реагира на новините му. Накрая потропа с кокалчетата на пръстите си по масата и всички млъкнаха.

— Имам някои интересни неща за вас — каза той. — Хайде да отидем във всекидневната и да се разположим удобно.

Дивата банда се събра във всекидневната — насядаха по пода или се разположиха по меките кресла. Магу също се вмъкна, пльосна се в краката на Вейл, прозина се и заспа. Никой не продума нищо, докато не свършиха двата записа, които Вейл бе направил. После той изключи магнитофона и каза:

— Първият запис беше на Гари Джордан. Той е във федералния затвор в Ню Мексико. Другият е от програмата за защита на особено важни свидетели. Ще го наричаме просто ВС. Светилището е най-добре организираната, най-добре обучена и самоотвержена милиция в страната. Четири бригади, действащи като църкви под чадъра на Светилището на Енгстрьом. Шест хиляди войници, обучени до съвършенство на партизанска тактика и оцеляване. Могат да оправдаят всичко, дори и убийство, с цитати от Библията.

— И така — продължи Вейл, — в девет и половина тази сутрин аз станах заместник генерален прокурор на Съединените щати. По молба на президента се съгласих да започна дело по параграфите на РИКО срещу Светилището на Бога и Божия гняв.

Думите му бяха посрещнати с нямо изумление. Накрая Шана Парвър прекрати зиналото мълчание с реакция, която отразяваше настроението на всички.

— Ха!

Наоми беше по-конкретна:

— Охо.

Последва вълна от нервен смях.

— Знам, че ви идва изневиделица. Работата на този пост ми беше предложена преди три дни. Срещнах се с президента, генералния прокурор и човека, който ръководи ФБР, тази сутрин в Белия дом и се съгласих да поема работата. Аз ще бъда шефът и ще се отчитам единствено пред президента и генералния прокурор Кастен.

— Срещали сте се с президента и генералния прокурор? — попита недоверчиво Наоми.

— Да.

— И той ви помоли да поемете този пост? — възкликна Харисън.

— Да.

— Боже Господи! — промърмори Флахърти.

— Имам нужда от всички вас — каза Вейл. — Пред тази работа случаят с окръг Гранд ще изглежда просто загряване. Ще използваме всичко, което сме научили при предишните дела по РИКО, и ще се учим и по-нататък. На наша страна са трима много силни съюзници, които ще работят към екипа ни. Джими Хайнс е един от тях. Той е гений в електрониката, има достъп до всички, архиви, от които се нуждаем, и ще съхранява цялата ни налична информация. Сам Файърстоун е съдия-изпълнител, роден и израсъл във въпросната област. Той е наполовина индианец и познава територията. Вероятно знае по-голямата част от отговорите, които търсим, но не е от особено приказливите.

— Като Харви ли? — попита Флахърти.

— Да, като Харви — каза Вейл, припомняйки си Сейнт Клеър. — Третият член на екипа ни ще е Били Хардистан. Хардистан е човекът, който ръководи ФБР. Хапва си бюрокрацията за закуска. Двамата с него утре имаме среща с една федерална съдийка.

— Съдийка? — попита Наоми.

— Да, съдия Макинтайър. От Южна Каролина. Бивш прокурор и член на Върховния съд, Казаха ми, че била голям инат, но иначе била почтена.

— Съдии! — изръмжа Латимор. — Желаем ти успех.

Вейл пусна куфарчето на пода, отвори го и извади компактдисковете, литературата за расистките групи и папката за проекта „Фантом“.

— Тези компактдискове са файловете на Светилището и другите расистки групи. Ще направя копия за всеки, който се включи в работата. Това ще ви е за домашно.

Майер простена.

— О, ще ти хареса, Бен, ще видиш — увери го Вейл. — Това е все едно да четеш трилър. В момента това е основната информация от страна на ФБР. С това започваме, плюс един свидетел.

— ВС.

— Точно така, важният свидетел. Надявам се, че този запис ще убеди съдийката да ни снабди с всички необходими заповеди и санкции, които ни трябват.

— А той ще даде ли показания в съда? — попита Флахърти.

— Не знам — отвърна Вейл.

— Значи не го виждаш като свързващо звено, така ли? — попита Майер.

Вейл поклати глава.

— Какво е специфичното на този случай, Марти? — попита Парвър.

— Убийство, въоръжен грабеж, кражба на правителствено имущество, прехвърляне от един щат в друг на крадени превозни средства, пране на пари.

— Ясно — въздъхна Майер.

— Това е по твоята част, Бен. За парите могат да ти помогнат Наоми и Джим Хайнс. Запомни, голяма част от тази информация може вече да я има регистрирана. ФБР и СКТАОО не са проспали последните две години. Искаме да знаем банките им, директорите и собствениците, служителите, какви им са филиалите, с какви пари боравят, какви заеми са правили четирите църкви и Светилището. Също така специфичните холдинги с недвижими имоти на Светилището.

— Няма да е лесно — каза Хайнс.

— Правили сме го и преди — възрази Майер, — при това законно.

— Зависи от радиуса на действие, който ни осигури съдията — каза Вейл. — Дърмот, твоята задача са тежките углавни престъпления. Трябва да съберем информация за всеки банков обир, нападения върху бронирани коли, превозващи пари, всеки ограбен склад за оръжие, всяко отвличане, дори и кражбите от магазините за оръжие за последните две години.

— Коя област? — попита Флахърти.

— Монтана, Айдахо, Колорадо и Уайоминг.

— Сто на сто разполагаме с много регистрирана информация за тях — каза Хайнс.

— Проверявайте всяко нещо най-малко по два пъти. Не бива да изпускаме и най-малката подробност. Освен това трябва да проучим модус операнди на всяко от тези престъпления. Джими, можеш ли да снабдиш този материал с препратки?

— Никакъв проблем — отвърна Хайнс. — Написах една програма за генералния прокурор. Прави кръстосани препратки по име, занятие, полицейски архив, имуществено състояние, шофьорска книжка, дори сходство по външния вид или всяка друга променлива, която искате да въведете. След което ги имате по азбучен ред и по категории.

— Отлично. Наоми е експерт по РИКО. Тя знае с подробности какво търсим и кои съвпадения са от значение. Шана? Четирите църкви. Кой е в тях. Занятия, възраст, каква е субординацията им, къде се намират. И евентуално двамата с теб ще разпитаме тези хора.

— Чудесно — усмихна се тя.

— О, да! Искам да знам и кои са членовете на десантната група — това е разузнавателният им отдел. ВС го споменава в записа.

Тя кимна.

— Харисън, искам да се съсредоточиш върху тая откачалка, дето проповядва по радиото, Авраам.

— ФБР записва проповедите му, ако изобщо могат да се нарекат така, още от самото начало — каза Хайнс. — Това ще ви даде представа какво представлява тая откачалка.

— Добре — каза Латимор.

— Искам да разчепкате този тип. Той проповядва взривяване на правителствени сгради, нападения върху съдилища, складове за оръжие и банки, убийства на съдии и федерални служители. Искам да знам кой е. Откъде се е пръкнал, къде живее, къде записва проповедите си, с кого е в бизнеса.

— Ясно — каза Латимор. — Искаш го цял-целеничък.

— Може и така да се каже. Уредил съм постоянно наблюдение на форт Яхве по земя и въздух. ФБР се занимава с това. Наоми, трябва да информираме всички офиси на ФБР, СКТАОО и всички съдия-изпълнители, че трябва да ни известяват за всяко събитие — всяко събитие, — което касае милицията. Това включва и арестите. Ще ги пресяваме. И да знаеш, че отсега нататък сънят все няма да ти достига.

— Нищо ново — засмя се тя.

— Засега това е всичко. Има само още едно. Ще разкрием един малък офис тук, в града, но основно ще работим от ВПОЦ.

— От какво? — попита Латимор.

— Въздушен подвижен оперативен център — ВПОЦ. Един „Боинг“ 737, оборудван с всички играчки, от които ще се нуждаем.

— Наш собствен реактивен самолет? — възкликна Латимор.

— Да, наш собствен реактивен самолет.

— Мразя самолетите — промърмори Наоми.

— Точно затова ще ръководиш офиса тук — каза Вейл.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Имам само един въпрос.

— Давай.

— Какво те е ухапало?

— Нищо не ме е ухапало.

— Мартин, знам кога нещо те е ужилило, а сега си ужилен, и то здравата.

Той въздъхна и се замисли за момент, преди да отговори.

— Имаме на разположение година и половина да вкараме делото в съда — каза накрая той. — Но от ума ми не излизат думите на ВС: „Може би това е акт на обявяване на война“. Може би планират да започнат Армагедон вдругиден. Може би следващият месец да е денят-Д на САЩ. Искам ги изправени пред съда преди да продължат по-нататък, същото го иска и президентът. Просто искам всички да знаят още от самото начало, че часовникът ще ни пришпорва жестоко. Президентът ни даде година и половина. Искам да си гоните задачите така, сякаш тази година и половина изтича утре.

— Не го ли правим всеки път?

— В Гранд имахме време да разработим случая по нашите условия. Този път обаче не разполагаме с този лукс. Дърмот, искам да си навсякъде. Запиши си го в матрицата зад очните ябълки и ми дай свързващо звено. После ще направим всичко възможно, за да прекършим възможната персона. Искам свързващото звено. Искам единственото лице, което да свърже четирите църкви с Енгстрьом. Постигнем ли това, ще можем да предявим обвинителен акт и да вкараме делото в съда.

— Това е рисковано — обади се Майер.

— Всичко е рисковано, Бен. Разликата този път е, че залозите са прекалено високи.

— Трябва да проследим парите — каза Майер.

— Какви пари? — попита Латимор.

— По дяволите, те ограбват банки, крадат оръжия и ги продават — отвърна Майер. — Въртят големи суми. Как ги перат?

— Измисли варианти, Бен. Спомняш ли си как обработвахме банките в окръг Гранд? Хващай бика за рогата. Не забравяй, че цялото ФБР работи за теб.

Вейл огледа групата си.

— Почваме ли?

Хоровият им възглас отговори на въпроса му. Положително.

И тогава звънна телефонът.

Вейл неохотно вдигна слушалката и изръмжа:

— Вейл слуша.

Изражението му от отегчено в миг се промени в недоверчиво и гневно.

— Мартин! Били е. Нашият ВС току-що е ликвидиран. Мъртъв е.

— Господи! — възкликна Вейл.

— Какво има? — попита Джейн, но той вдигна ръка.

— Двамата със Сам веднага се качваме на самолет за Форт Уейн. Оттам тръгваме с кола.

— Къде е станало?

— На фермата. Очевидно е бил на полето, до трактора. Прострелян е два пъти. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се — отвърна той. — Ще се видим по най-бързия начин във Форт Уейн. — Той затвори телефона, обърна се към колегите си и каза:

— Ако решите, можете да промените решението си.

— Защо, какво е станало? — попита Джейн.

— Току-що изгубихме нашия единствен свидетел — каза той. Някой е застрелял ВС.

19.

Флойд Маккърди беше шефът на местния офис на ФБР в Кълъмбъс, щата Охайо. Ветеран от ФБР с двадесетгодишен стаж, спокоен набит мъж с кестенява коса и кафяви очи зад очила без рамки. Носеше тъмносиньо яке с инициалите на ФБР, старомодни галоши върху обувките и тъмносиня скиорска шапка, нахлупена върху ушите. Бе пристигнал на мястото на убийството на Уолър в три през нощта с двадесет агенти. С него бе дошъл Джон Наш, съдебномедицински експерт, с полевата си лаборатория, паркирала до къщата на Уолър. Още двадесет агенти трябваше да пристигнат всеки момент.

Стоеше в кървавочервената ранна зора, с ръце, пъхнати под мишниците, и рамене, присвити срещу хапещия студ, когато Вейл, Файърстоун, Майер, Флахърти и Хардистан слязоха от колата.

— Здрасти, Флойд — каза Хардистан и представи четиримата си спътници.

— Шест градуса под нулата е — каза Маккърди. — Ще трябва да се поразсъмне преди да започнем претърсването на района. Да почакаме вътре.

Всекидневната беше преобразувана в подвижен щаб, на масата бе разтворена карта. Агентите пиеха кафе и гледаха ранните новини по телевизията.

Вейл надзърна в разрушената кухня. Тракторът се бе врязал в стената. От развалините стърчаха разкъсани водопроводни тръби. Бяха успели да спрат водата, но всичко беше наводнено. Кръгъл кухненски часовник се бе търкулнал по средата на стаята. Стрелките му бяха застинали на 6 и 23. Около кухнята бяха опънати жълти найлонови ленти. Единственият звук беше шумът от равномерно капеща вода.

— До този момент знаем следното — започна Маккърди. — Около шест и петнадесет снощи Уолър е взел торбата с боклука и излязъл до трактора, който бил заседнал в една кална яма от два дни. Взел руло оградна мрежа да я сложи под гумите и успял да измъкне трактора. Жена му била до прозореца в кухнята и го видяла да спира и да се обръща, очевидно за да провери задните гуми. В същия миг главата му клюмнала и той се проснал върху двигателя. Тракторът тръгнал право към къщата и се врязал в кухнята. Бил е прострелян два пъти, веднъж над лявото око и веднъж отстрани. Куршумът влязъл под лявата му мишница и изглежда, го е улучил в сърцето. Тялото беше в местната морга, но хората ни го отнесоха в Лима да му направят аутопсията там.

— Какво оръжие е било използвано? — попита Вейл.

— Петдесети калибър, вероятно карабина.

— Стрелял е с талони — обади се Джон Наш.

— Какви талони? — попита Вейл.

— Специални куршуми — каза Наш. — При удара куршумът се пръска. На влизане прави малка дупка, но при излизане тя става широка като палачинка. Открихме куршума близо до останките от черепа му.

Той вдигна една прозрачна найлонова торбичка. Вътре имаше куршум, покрит със засъхнала кръв и слуз. От него стърчаха дълги стоманени мустаци.

— Господи! — възкликна Майер.

— Жена му направо полудяла — продължи Маккърди.

— Те нямат телефон, най-близката къща е на две мили оттук. Стрелецът е пробил и предната гума на пикапа преди тракторът да се блъсне в къщата. Не е чула изстрели. Най-силният шум бил гърмът от пръснатата гума.

Наш, съдебномедицинският експерт, висок мъж със старомодна филцова шапка, продължи разказа.

— Можем да направим триангулация по трите изстрела. Моето предположение е, че е стреляно от около километър. Вижте онези дървета и храсти. Зад тях не би имал пряка видимост. Очевидно е използвал заглушител. Мисля, че за момента спокойно можем да приемем, че това е професионален изстрел.

— Жената изпаднала в паника — каза Маккърди. — Издърпала Уолър и чак тогава разбрала, че е мъртъв. Накрая се посъвзела и подкарала пикапа, както бил със спуканата гума, към магистралата. След половин час една минаваща кола я качила и я докара в полицейския участък. Тогава ти позвъних, Били. Беше в 8 и 35, повече от два часа след убийството.

— Той отдавна се е прибрал, откъдето и да е дошъл.

— Местната и щатската полиции ни помагат много — каза Наш. — Отцепиха целия район, за да не допускат външни лица.

— А пресата какво прави?

— Засега нищо. Тук сме доста отдалечени. Най-близкото градче е Лима, на петнадесет мили.

— Дръжте ги далеч — предупреди Хардистан.

— Разбрано.

Слънцето вече започваше да хвърля дълги сенки по полето. Излязоха и тръгнаха по замръзналата пръст към редицата дървета, която се чернееше на около километър от тях. Замръзналият сняг хрускаше под обувките им.

— Знам как се чувстваш, Мартин — каза Файърстоун.

— Недей да се мислиш за виновен.

— Не се чувствам виновен — отвърна спокойно Вейл. — Уолър не беше от моите ВС.

Файърстоун се изненада от грубия му отговор. Челюстта му се стегна и той се загледа през полето към федералните агенти, които започваха огледа на района. Хардистан също беше изненадан от реакцията на Вейл.

— Не съм казал, че грешката е твоя, Сам — продължи Вейл. — Ти взе всяка възможна предпазна мярка при идването ни тогава. По дяволите, това е пробив в сигурността.

— Не може да бъде — възрази Хардистан.

— Съгласен съм, че вероятността е минимална, но трябва да разгледаме всички възможни варианти. Не мисля, че е просто съвпадение, не вярвам в случайности. Но и никога не ги изключвам.

— Било е тъмно — каза Хардистан. — Той би могъл да се приближи и да го простреля отблизо.

— Не би го направил — възрази Файърстоун. — Стрелял е отдалече, за да може да се измъкне по най-бързия начин. Но където и да се е намирал при стрелбата, наблизо до това място ще открием път.

— Да — съгласи се Маккърди. — Има един черен път зад дърветата. Извежда на шосе 501. Оттам би могъл да потегли накъдето си иска. Имал е два часа и половина преднина още преди полицията да пристигне. В този момент е бил на поне 150 мили.

— Но как, по дяволите, е успял да открие Уолър? — попита горчиво Хардистан.

— Мен ме вълнува повече кой е бил стрелецът, отколкото конкретното място, откъдето е стрелял — възрази Вейл.

— Мен пък най-много ме вълнува как ни е открил — каза Файърстоун. — Не сме съобщавали плана за полета до Ню Мексико, докато не кацнахме. При излитане от Ню Мексико не съобщихме никакъв план на полета, същото важи и за полета от Форт Уейн. Дори не резервирахме кола, докараха ни я двама съдия-изпълнители от Кълъмбъс.

— Може би е бил телепат — подхвърли саркастично Хардистан.

— А може би има собствен самолет — намеси се Флахърти, който до този момент не се бе обаждал. Хардистан, Вейл и Файърстоун се обърнаха към него.

— Ами това са вариантите — разпери ръце той. — Или има пробив в сигурността, или сте били проследени. А ако ви е проследил, значи трябва да го е направил със самолет.

— Преследвал ни е по целия път с частен самолет? — попита с усмивка Вейл.

— Не му се е налагало. По всяка вероятност от някое място на два часа полет от Форт Уейн.

— И как е разбрал? — запита Файърстоун.

— Някой е прехванал плана на полета ви на скенер при излитане от Ню Мексико — каза Флахърти. — И се е обадил на човек, който е бил достатъчно близо, за да се добере до Форт Уейн в същото време, както и вие. Това са два часа. Той ви е подслушал при размяната на реплики с контролната кула на пистата, после е проследил колата по въздуха, чак до прага на Уолър.

— Тия неща стават само във филмите — изсумтя Хардистан.

— Значи остава пробивът в сигурността. Което означава, че някъде по върховете има техен човек.

— Никой не знаеше новото име на Уолър освен Сам, генералния прокурор и аз. Никой — повтори Хардистан.

— И само Сам знаеше къде живее Уолър, а той не си държи данните в никакъв компютър.

— Съгласен съм с Дърм — намеси се и Майер. — Търсим убиец, който има собствен самолет, може да го управлява, суперстрелец и живее в радиус два часа полет от Форт Уейн.

— Значи свиваме кръга до какво? Петнадесет-двадесет милиона души, така ли? — каза Флахърти.

— Ако това е вярно, тогава той е на свободна практика — каза Файърстоун. — Светилището не може да държи някакъв суперстрелец да си седи ей така, по средата на нищото, в случай че някой, когото искат да отстранят, реши да се скрие тук.

— Може би е някой, с когото са действали във Виетнам — каза Вейл.

— Имаш предвид някой от „Фантомите“?

— Да.

— Те всички са изяснени случаи, Мартин.

— На онази фотография има двама непознати. Единият е мъртъв. Но кой го казва? Гари Джордан. Никой друг до този момент не е потвърдил думите му. А няма начин да направим обратна проверка, защото няма никакви регистри.

— Не им се е налагало да подправят нищо — каза Флахърти. — Просто са разпространили вестта, че този човек е мъртъв. До този момент никой не е дал и пет пари.

— А й не е необходимо да е от Виетнам — каза Хардистан. — Проектът „Фантом“ беше и в Никарагуа. И в Пустинна буря. Някъде по веригата този момък изчезва и започва да работи самостоятелно.

Вейл вдигна рамене.

— Така или иначе, този човек е професионалист. Изпипал си е нещата до съвършенство. Първият му изстрел е точно в главата. Нощем! Невероятен стрелец. И да го открием, едва ли ще ни каже нещо.

— Искам го този тип — изръмжа Файърстоун.

— Всички го искаме. Нека Били си блъска главата с него. Ако изобщо може да бъде намерен, само ФБР може да го открие.

Четирима агенти вече ги чакаха при дърветата. Бяха с униформени якета на ФБР. Водачът на групата беше висок чернокож мъж с късо подстригана коса.

— Били, познаваш Дик Линкълн — каза Маккърди. — Това са Фостър, Кравиц и Шеридан. Какво откри, Дик?

— Следи от автомобилни гуми. Водят до ей онзи дъб. — На шосе 501 следите се губят. Взехме отпечатъци.

Отидоха до дъба — старо дърво с дълбока вдлъбнатина в основата на стъблото.

— В пръстта има малка вдлъбнатина, ей тук. Предполагам, че е използвал статив, седнал е в тази вдлъбнатина и е изчакал момента за стрелба.

— Някакви гилзи? — попита Хардистан.

Линкълн поклати глава.

— Вероятно си ги е прибрал.

— Мислите ли, че човек може да се побере тук? — попита Маккърди и посочи вдлъбнатината в основата на дъба.

Линкълн се наведе и провери.

— Има някакви влакънца. Нещо тъмно е, или синьо, или черно… — Той млъкна и присви очи.

Джон Наш бе извадил стоманена ролетка и проверяваше дълбочината на един отпечатък.

— Адидас — каза накрая той. — Доста износени. — Заобиколи дървото и огледа следите от гумите, като измери и тяхната дълбочина. — „Гудиърс“. Нови. На по-малко от пет хиляди мили. Обикновени като мухи. — Той вдигна някакво парче кал с отпечатък. — Има малък белег. Като че ли е прегазил някаква счупена бутилка.

Шеридан бе застанал пред дървото и оглеждаше линията на стрелбата през бинокъл.

— Според мен е хиляда и двеста метра, че и отгоре — каза той.

— Някой да ми даде найлонова торбичка — каза Линкълн. Кравиц му подаде една и Линкълн пъхна ръка в кухината, после измъкна с торбичката фотография пет на седем инча и кабарче в нея. Хардистан пое торбичката и я вдигна срещу светлината. Представляваше размазана фотография, очевидно дигитализирана, на мъж, който гледа към камерата, засенчил очите си срещу слънцето.

— Уолър е — заяви той. — Стрелецът явно е използвал фотографията, за да е сигурен, че е попаднал точно на целта.

— Вижте на гърба, сър — каза Линкълн.

Хардистан обърна торбичката. Всички се втренчиха върху цифрите на гърба на снимката: 2–3–13.

— Кучи син! Кучи син! Всеки път, само да обърнем гръб, и тия копелета се изгаврят с нас — задъха се Файърстоун.

Флахърти огледа внимателно снимката и каза:

— Зад трактора не се виждат дървета.

— Е, и? — попита Вейл.

— Значи фотографията е била снимана отгоре, доста отвисоко, ако се съди по качеството на изображението. Стрелецът е открил Уолър от въздуха.

— Добре. Искам да разгледате целия район под микроскоп, Флойд — нареди Хардистан. — Искам отпечатъци от автомобилни гуми, от подметки, влакна, косми, всичко. Искам пълно претърсване на всяка писта в радиус сто мили. Проверете мотелите, колите под наем, бензиностанциите, всичко. Тръгнете от врата на врата, чукайте по всички къщи, хамбари, силози, складове. Все някой ще е видял самолета.

Файърстоун се отдели от групата, леко наведе глава на една страна, после погледна на север и попита:

— Чувате ли нещо? — Всички се вслушаха и го чуха.

— Имаме ли хеликоптер в района, Флойд? — попита Хардистан.

— Още не. Два са на път.

— Е, значи си имаме компания.

Хеликоптерът се изви над дърветата и закръжи над тях. Обезопасен с колани, един оператор се бе провесил през отворената врата и снимаше с камера. Зад него, над рамото му, Вейл видя познато женско лице и мигом обърна гръб на камерата.

— Валери Азимур от WWN — каза той.

— Закъсня — каза му Файърстоун. — Току-що стана световноизвестен.

В пет сутринта на същия ден, както винаги, Еди Максуел пристигна в мозъчния център на „Уърлд Уайд Нюз“. Беше едър мъж, с отпуснато и сбръчкано лице, отразяващо грубия и безразборен живот, който бе водил. Закрачи покрай редицата компютри на така наречената платформа, като проверяваше върху какво работят репортерите. След това провери голямата карта, която покриваше едната стена на залата и показваше с различно оцветени светлини местата, където работеха репортерите и видеооператорите и къде се намираха фургоните със сателитните антени. В червено светеха местата, откъдето изскачаха новини. После тръгна към офиса си — един стъклен мехур в ъгъла, който му осигуряваше панорамна гледка на новинарската зала, оживена дори и в този ранен час. Точно срещу него, в противоположния ъгъл, се намираше студиото за главните новини, едно от трите на етажа.

Това беше сърцето на новинарския отдел — тук се приемаха слухове и доклади по телефона, пишеха се нови планове за деня, задаваха се теми за репортажи на журналисти и се вземаше решението за ключовата новина.

Максуел смъкна палтото си и спортното яке, захвърли ги на един стол, наля си кафе, сложи му половин лъжичка захар, взе си кутия гроздов сок от хладилника, дръпна капачката и седна на огромното си бюро.

Зад него на стената шпалти и награди чертаеха една продължителна и внушителна кариера: от вестникарски кореспондент във Виетнам, през телевизионен репортер до директор на новините в голяма телевизионна мрежа. Това, което го нямаше на стената, бяха медицинските от трите години, през които Максуел бе представлявал безработен пияница. Един успешна рехабилитация обаче бе привлякла вниманието на Рей Кантън, изпълнителен вицепрезидент на WWN, който го бе взел като репортер. Само за няколко месеца Максуел бе започнал да се изкачва по стълбата.

Максуел взе лист хартия от кошчето за отпадъци, сгъна го на малък квадрат и постави чашата с кафето си върху него. Извади пакет цигари, отброи десет и ги сложи до бележника си — по една за всеки час работа, освен ако светът не свършеше, което не би било нещо необикновено. Изпи сока, хвърли кутията в кошчето, отпи от кафето и се облегна на стола да прехвърли сутрешните новини, да провери какво става, какво се кани да става или не след дълго ще стане.

Секретарката му Ан Уелс изчака, докато той свърши обичайния си ритуал, преди да потропа върху вратата, която беше винаги отворена, освен когато шефът пристигаше сутринта или когато внезапно се пръкнеше нещо голямо. Той й махна да влиза.

— Добро утро, господин Максуел — каза тя, вдигна палтото и спортното яке и ги преметна върху ръката си. — Имаме хубава вест и лоша вест.

— Аааа — изръмжа той. — Каква е добрата вест?

— Валери Азимур е напипала страхотна новина близо до Лима, Охайо.

— Лима, Охайо ли? Там няма нищо. Мислех, че още е в Ейкрън.

— Там вече е приключила.

— И каква е лошата вест?

— Взела е единия от видеооператорите, които я придружават с фургона за сателитна връзка. И… такова… наела е хеликоптер.

— В Лима, Охайо? Хеликоптер?

— Тя е на линията.

Той сграбчи червения телефон, запазен само за извънредни случаи, и изрева:

— Какво става там?

— Мисля, че напипах страхотна новина, Еди — отвърна репортерката.

— Мислиш! Гледай само да не я изтървеш! Повтарям, какво става, по дяволите?

— Свършихме си работата тук около четири тази сутрин и Сид поиска да се връщаме, за да се приберем към обяд. В пет, тъкмо закусвахме, пейджърът ми се обади. Един колега тук в Ейкрън казва, че тъкмо разговарял с един радиолюбител — негов приятел в Лима, Охайо, който му казал, че на десет мили от него гъмжало от хора на ФБР по някакво убийство. Обаждам се веднага на този радиолюбител и ето какво научавам. Някакъв фермер на име Андерсън явно е бил прострелян и убит на десет мили южно от Лима рано снощи. Този радиолюбител успял да се докопа до новината от един полицейски скенер към девет часа снощи, така че веднага подкарал към погребалния дом, а директорът на погребалното бюро казва, че Флойд Маккърди, местният шеф на ФБР в Кълъмбъс, му се обадил и му казал никой да не се докосва до тялото, докато не дойдат от ФБР. Така че момчето изведнъж станало любознателно и се позавъртяло там и към три часа Маккърди се пръква с цяла армия. Били сложили около мястото кордон по-стегнат и от корсета на Скарлет О’Хара.

— Давай по същество, Вал.

— Така че вземам хеликоптер под наем, Томи Суел с мен, и фургона за сателитна връзка дотам. Ще стигна някъде към седем…

— Каква история виждаш във всичко това, по дяволите? Някакъв фермер сигурно се е замесил в бизнеса с прекарване на крадени коли и в престрелката е отнесъл куршума.

— Момчетата от ФБР пристигнаха в три часа.

— Каква загуба на време!

— Довери ми се по случая, Еди. След два часа ще знаем какво става, а в момента още никой не е надушил историята.

— Защото никой не дава и пет пари за нея.

— Хеликоптерът излита, Еди. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя след час или два.

— Слушай, Вал… Азимур! По дяволите! — Той затръшна слушалката.

— Нещо не е наред ли? — попита Уелс през открехнатата врата.

— Да не съм пропуснал нещо? Да не би Азимур да е заела поста ми?

— О, не.

— Тя е наела хеликоптер, взела е фургон със сателитна връзка и екип от петима души, за да ходи в някакво затънтено градче в Охайо само защото на някакъв фермер му пръснали снощи тиквата.

— Забравихте за ФБР.

Той я изгледа злобно.

— Е, и?

— Ами щом и ФБР са намесени, мен ще ме интересува самоличността на този фермер. И кой му е пръснал тиквата.

— Е, май би трябвало ти да си главният редактор…

— Май…

След час и половина Азимур кръжеше над мястото на престъплението, като го оглеждаше през бинокъла. Сините якета на хората от ФБР бяха навсякъде. Някаква група се бе събрала около купчина дървета и хеликоптерът се насочи към тях.

— Чакай, задръж така! — каза тя и настрои бинокъла.

— По дяволите, та това е Уилям Хардистан! Какво прави тук?

— Ха сега де — отвърна видеооператорът, без да престава да снима. — Кой е пък този Уилям Хардистан?

— Той управлява ФБР. Ами онзи другият до него? Не успях да го огледам добре преди да се обърне.

— Не знам. Трябва да го има на записа.

— Господи, Теди! Има десетки федита!

Теди завъртя камерата и заснима този път към къщата.

— Сякаш някой се е опитал да паркира трактора си вкъщи — каза той.

— Завий натам — заповяда тя на пилота.

В седем и петдесет Еди Максуел сграбчи слушалката на червения телефон върху бюрото си и изръмжа:

— Да.

— Валери се обажда. — Тя крещеше, за да надвика воя на хеликоптерните витла и вятъра. — Направо станахме на шушулки.

— Ваша си работа. Но трябва наистина да измъкнеш нещо хубаво, Азимур, или ще ти удържа всички разходи по екскурзията от заплатата.

Тя се втренчи в замрелия кадър от записа, направен преди двадесетина минути.

— Еди, имаме една ферма на гъза на географията, на две-три мили от най-близката къща. Имаме трактор, дето се е опитал да влезе в къщата през стената. Имаме двадесет и четири годишен фермер на име Ралф Андерсън, простреляй два пъти, веднъж в главата и втория път в тялото. Имаме една полева лаборатория на ФБР и поне тридесет федита, дето само не лазят на четири крака.

— Все още не съм впечатлен.

— Вече е по-интересно. Познай кой е дошъл на закуска?

— Памела Андерсън под ръка с Мадона.

— Не позна. Уилям Хардистан.

Максуел внезапно наостри уши.

— Хардистан?!

— Става още по-интересно. Познай кой е под ръка с него?

— О, за Бога…

— Мартин Вейл.

— Адвокатът?

— Колко Мартин Вейловци познаваш?

Мисълта на Максуел запрепуска бясно.

— Да има някой от конкуренцията наблизо?

— Не, но е въпрос само на време. Току-що разговарях с момчетата от фургона със сателитната връзка. Ще бъдат тук само след десет минути. Ще направим репортаж на живо. Можем да използваме заснетия досега материал с гласа ми зад кадър след въведението.

— Трябва на всяка цена да се добереш до Хардистан.

— Все още сме във въздуха, Еди.

— Успя ли да заснемеш Хардистан и Вейл?

— И питаш.

— Добре. Обади ми се веднага щом отнесеш записа във фургона за връзка. Веднага ще известя Джули Лейн, тази сутрин тя продуцира новините. Мислиш ли, че ще успееш да хванеш Хардистан за интервю?

— Нали го познаваш, устата му е като зашита. А той е истинска бъбрица в сравнение с Вейл.

— Добре, свий го до три минути с десерт накрая.

— Няма проблем. — Тя погледна надолу към полето зад къщата на Андерсън. — Снощи тук е станало нещо наистина голямо, Еди.

— Страшно попадение си направила. А сега открий какво точно е било. — И той затвори.

— Страхотно — простена Вейл, докато се влачеха обратно към къщата. — Започнал съм работа на новия пост преди по-малко от денонощие, единствения ни свидетел го очистват, и сега ще ни изтъпанчат мутрите по цял свят.

— Добре дошъл в реалния свят, Мартин — каза Хардистан. — Крайно време е да привикнеш с него. От този момент нататък няма отърване от нея.

Върнаха се в къщата, наляха си кафе и затъркаха замръзналите си ръце над камината. Вейл мълча няколко минути, втренчен в горящите цепеници.

— Ще ви кажа какво ще направим — каза накрая той. — Ще тръгнем за Форт Уейн. Били и аз имаме среща с един федерален съдия след по-малко от четири часа. Сам, Бен и Дърмот ще дойдат с нас. Така всички се махаме оттук. Флойд, бих искал да поседнеш малко с Азимур, да й предадеш, че сме на път за Чикаго и че Хардистан само се е отбил тук на път за друга среща да види какво става. Аз съм с него по работа, която не е свързана с този случай.

— Несвързана с този случай? Не бих заложил и старата си шапка, че ще се хване — обади се Флахърти и се изсмя.

— Флойд не знае за какво става дума. Знаеш ли защо съм тук, Флойд?

— Все още не.

— Добре, нека да остане още малко така. Така той няма да си криви душата, когато й обяснява.

— Ако стане прекалено нахална — намеси се Хардистан, — предай и, че сме наложили пълно затъмнение по случая и че тя ще научи какво става заедно с всички останали зрители.

— Това ще й подейства направо като електрошок — каза Флахърти.

— Не се занимавай с нея — каза Вейл.

— Тя те хвана в кадър, Марти. Ако не получи някакво правдоподобно обяснение, ще си отвори устата.

— Така или иначе, пак ще го направи.

— Не и ако й направиш малко вятър.

— Какво се опитваш да ми внушиш, по дяволите?

— Нека Флойд й даде едно интервю на живо. Той може да съобрази какво вече й е известно и после да обяви затъмнение върху разследването. Тя първа получава достоверната информация — а и така би трябвало да бъде, нали дойде първа — и може би той ще успее да я убеди да не те закача.

— Ами Били?

— Не мисля, че това ще я задоволи — намеси се Маккърди. — Ще ни се наложи да дадем още информация, за да я накараме да не закача и Били.

— Като например каква? — изсумтя Хардистан.

— Ами, тя вече е заснела забития в стената трактор — каза Флахърти. — Пуснете я да снима и вътре. Нека надзърне през кухненския прозорец и да снима в едър план действителното място, откъдето е било стреляно. Обяснете, че жертвата е била простреляна върху трактора.

— Струва си да се опита — каза Маккърди.

— Откога започна да се подмазваш на пресата? — попита го Вейл.

— Тя е Жената-дракон, Марти. Защо да й вдигаме кръвното толкова отрано? Веднъж вече й би шута. Дай й нещо, за което да може да се хване.

— Добре, нека направим така — каза Хардистан. — Ако й се прииска да размята ташаци, кажи й, че аз лично ще я зачеркна от списъка на представителите на пресата, с които работим. И че никога вече няма да получи никакво интервю от който и да било сътрудник на Бюрото, нито официално съобщение за печата. А пък ако се интересува от развоя на разследването, може да го следи по CBS.

Маккърди повдигна вежди.

— С толкова много думи?

— С толкова много думи.

20.

Подвижният оперативен център се откъсна от пистата, издигна се на девет хиляди метра и се устреми на северозапад. Вейл седеше спокойно в ъгъла на салона и мислено се подготвяше за срещата си с окръжния съдия в Линкълн, Небраска.

Щеше да иска федерално разрешение за подслушване на телефоните на Светилището, клетъчните телефони, модемите и факс машините, също както и разрешения за претърсване и задържане на щаба на Светилището, банковите им сметки и финансови регистри. За да получи тези разрешения, трябваше да убеди съдийката, че Светилището е замесено в престъпна дейност.

Беше загрижен и за друго — в случай че Енгстрьом и хората му окажеха въоръжена съпротива, Вейл беше решен да предотврати сблъсъка между правителството и Светилището. Ставаше дума за така наречените „правила за ангажиране“, установявани, когато съществуваше потенциална опасност от въоръжен конфликт. Изработваха се с цел ограничаване използването на груба сила от правителствените части, обикновено от командира и на място. В този случай обаче Вейл беше сигурен, че отговорен за изработването им ще е Хардистан.

Вейл беше особено загрижен, защото се бе запознал с правилата, изработени по време на обсадата на Ранди Уивър в Руби Ридж, щата Айдахо, които определяха, че „всеки възрастен човек с оръжие, забелязан в близост до вилата на Уивър или в областта на гасене на пожара би могъл да е обект на смъртоносно въздействие“.

Вейл особено се заинтригува от една клауза, която бе съветвала агентите, че „смъртоносно въздействие може и трябва да се прилага, ако изстрелът може да се произведе, без да се застрашават деца“. Петнадесетгодишният син на Уивър, Самюел, тежал само четиридесет килограма, беше един от първите застреляни в Руби Ридж. Не само че беше прострелян в гърба, но и ръката му буквално беше изтръгната от изстрела. Макар историите как е станало всичко през онази нощ да си противоречаха, Вейл беше дълбоко разтревожен от доклада, също както и от факта, че съпругата на Уивър също е била застреляна, докато е държала бебето си. Загрижеността му се усилваше и от смъртта на седемдесет и двете деца в Уейко няколко месеца след съдебния процес над Уивър.

Вейл беше решен на всяка цена да избегне силовия сблъсък с групата на Енгстрьом. Цялата работа беше как да го направи.

В комуникационния център Майер седеше до Джими Хайнс и гледаше как електронният магьосник сканира мрежата на Министерството на правосъдието. От лявата му страна две ролки се въртяха и записваха всичко. Пъргавите пръсти на Хайнс подскочиха по клавиатурата на главния компютър. На съседния монитор изплава снимката на Форт Яхве, направена от хеликоптер.

— Това е Яхве, щабът на Генерала — каза Хайнс. — Федитата го облитат по два-три пъти на ден, за да видят дали не става нещо интересно. Можем също така да го погледнем и от спътника.

— Яхве? — каза Майер. — Това е тетраграматон.

— Тетра какво?

— Тетраграматон. В първоначалния текст на еврейската версия на Ветхия завет буквите YHWH са били използвани на мястото на думите Бог или Господ, защото Бог никога не се самоидентифицира с думата Бог. Така е в Изход: „И рече Мойсей Богу: ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще кажа: Бог на вашите отци ме изпрати при вас. А те ще ме питат: как Му е името? Какво да им кажа? Бог отговори на Мойсея: Аз съм вечно Съществуващият. И рече: тъй кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващият (Йехова) ме прати при вас.“ Оттогава е станало еврейска традиция да се използва тетраграматонът YHWH. Християните са го променили в Йехова, за да могат да го произнасят. Или в Яхве.

— Значи Форт Яхве означава Форт Господ?

— Е, може и така да се каже — отвърна Майер. — Освен това може да бъде преведено и като „Аз съм този, Който съм“ или просто „Съм“.

— Наистина познаваш Библията — похвали го Хайнс.

— Е, през първите петнадесет години от живота си четях само Ветхия завет и Кабалата.

— Не ти е било лесно.

— Не и докато не открих Фицджералд и Дикенс и не разбрах какво ми е липсвало — отвърна с усмивка Майер.

Хайнс се изсмя.

— Като си спомня само какви мъки бяха, защото бях длъжен да чета Дикенс и Фицджералд.

— Нали знаеш, доброто за едни е лошо за други — вдигна рамене Майер.

— И това ли е от Библията?

— Доколкото си спомням, не.

— Федитата държат под око и Лудия Авраам — каза Хайнс. — Знам проповедите му наизуст. Чакай само да приключа със записа и почвам.

— Лудия Авраам?

— Така се е нарекъл. Води едно радиошоу, „Гневът Авраамов“. Кучият му син, неуморен е. Половин час всяка вечер.

— За какво проповядва?

— За какво ли не — от контрола върху огнестрелните оръжия през Службата по данъчен контрол до революцията. Абсолютна откачалка.

— Сигурен съм, че Марти не би имал нищо против да чуе някой бисер — каза Майер.

— Почти приключих — каза Хайнс, вече проверяваше записа. — Ще го пусна по вътрешната уредба.

— Добре. Ще им кажа. Ще отида да си взема кафе. Ти искаш ли?

— О, благодаря, стига ми толкова. Още една чаша и ще се разбъбря като тютюнев аукционер.

— Това е записано снощи в седем. — Хайнс се обърна към Вейл, Хардистан, Файърстоун и Майер, настанили се удобно в салона с кафета в ръцете. — Ще прескоча началото. Това е обикновено някой местен свещеник, който го представя, после идва Божественият хор и лудата реакция на публиката.

— Къде проповядва този Авраам? — попита Вейл.

— Никъде — отвърна Хардистан. — Записва посланието си и после го излъчват на пълна мощност.

Изпълненият с чувство глас беше дълбок и дрезгав, почти ръмжене, освен когато наблягаше на думите и когато шепнеше. Трепереше така, сякаш проповедникът се намираше навън на студа. Често биваше прекъсван от тълпата, чиито гласове се наслагваха върху записа. Майсторска работа.

— Благословен да е Иисус!

— Амин!

— БЛАГОСЛОВЕН да е Иисус ХРИСТОС!

— Амин!

— Благословен да е ГОСПОД!

— Амин!

— Благословен да е ЯХВЕ и неговите АНГЕЛИ, и ДЕЦАТА му!

— Амин!

— А-мин… а-мин, сладки Иисусе! АМИН… Той е тук с нас тази вечер, деца… Чувствам присъствието му.

— ДА!

— Божият Агнец е тук…

— ДА…

— … в сърцата и душите ни.

— ДА!

— Тази вечер ще ви говоря за отмъщението Божие, деца мои. Защото Господ не забравя!

— Амин!

— След няколко седмици ще дойде деветнадесети април. Един свещен ден, деца, защото на този ден през 1776 година дедите ни са воювали за независимост в Лексингтън. Това е денят през 1992 година, когато ДЕМОНСКИТЕ ОРДИ от Вашингтон връхлетяха върху Уейко, Тексас, изгориха седемдесет и две невинни деца и убиха свети Дейвид Кореш и неговите последователи, и знаете ли защо?

— Кажи ни, братко!

— Защото те се страхуват от ВСЕКИ човек, който има Завет от нашия Иисус Христос.

— Амин!

— Това ни напомня за деня, когато убийците, изпратени от правителството, убиха съпругата на Ранди Уивър с бебе в прегръдката… застреляха нейния млад син… убиха дори безпомощното им кученце. Яхве в своя гняв зове за ОТМЪЩЕНИЕ… той СЪБОРИ безпътния Храм в Оклахома Сити… той СЪКРУШИ онези, които обърнаха гръб на Христос и които маршируват под командата на дявола.

— Проклет да е — изсъска Хардистан. — Чуйте го само това копеле как говори за Оклахома Сити. Това мръсно…

— Първата поправка, Били — произнесе Вейл, втренчен във високоговорителя, от който се разнасяше гневът Авраамов.

— Армия се събира…

— Да, Господи…

— Свята армия… подготвена да освободи децата Божии в Апокалипсиса, когато Господ в Своята слава ще ОТВОРИ портите Небесни за всички онези, които вярват в Неговия свети дух и са готови да тръгнат на война и да прочистят земята от изчадията адови. Истина ви казвам, идва този ден и дошъл е вече. АМИН.

— Амин, братко!

— Предсказано е в Откровението, глава десета: „И видях друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак, над главата му дъга и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове; в ръката си държеше разгърната книжка; и тури десния си крак на морето, а левия — на земята; и извика с висок глас, както лъв вика, а когато извика, седемте гръма проговориха със своите гласове.“

— Самият ГОСПОД ни е обучил да бъдем ХРИСТИЯНСКА армия, готова да воюва заедно с нашия Спасител. Като истински християни, ние вече нямаме друг избор, освен ПОДЧИНЕНИЕ на Божия Агнец, който загина за нашите грехове. И когато Той се завърне, Той ще го стори като Лъва от племето Иудино и армиите небесни ще маршируват след него и ще вдигнат война в името на праведните, и портите Адови ще паднат пред тази свята армия и НИКАКЪВ враг, нито ЦАРСТВО ще й надделеят, и ние ЩЕ УПРАВЛЯВАМЕ ТАЗИ НАЦИЯ с кръста на СТОМАНАТА.

— Да… амин… амин…

— Какво е направило за нас ционисткото правителство във Вашингтон? Какво е направило еврейското правителство в Содом за децата Божии? НИЩО! Те ни отнемат оръжията, за да бъдем безпомощни срещу тях. Дадохме страната си на чифутите. На Е-В-Р-Е-И-Т-Е, които контролират всеки долар, който идва от труда ни. Спомнете си какво казва пророкът за сатанинското сборище. И тази проклета Служба по контрола върху данъците, която отнема домовете ви, колите ви, банковите ви сметки, унижава ви, тази банда психопати в костюми, които управляват от името на Конституцията, така че да могат да си пълнят гушките. ПЕТ МИЛИОНА незаконни отнемания на имущество само за една година! Но ако ние тръгнем, един милион от нас към Вашингтон, ще се вслуша ли някой в гласа ни?

— НЕ!

— Това е така, деца… защото дяволът управлява онзи профански Ад на река Потомак. Нашите политици са крадци, развратници, алкохолизирани курви…

— АМИН…

Тази вечер ще ви говоря и за предателството. За предателите от нашите редици. Докато ние маршируваме заедно с ИИСУС ХРИСТОС и се приближаваме повече от всякога до НАЙ-СВЯТОТО царство, ние знаем, че мнозина ще ГУБЯТ вярата си, ЩЕ СЕ ВЪРНАТ КЪМ ГРЕХА, ЩЕ ЗАГУБЯТ кураж и ще се уплашат, ще загубят ДУХОВНОТО СИ ЗРЕНИЕ. Някои вече са загубили вярата си и сега маршируват в редиците на ДЯВОЛСКИТЕ орди. Те са обърнали гръб на нашата Свещена мисия, точно както Петър се отрече от Христа в последния му час… В „Дневника на Търнър“ онези, които най-силно са крещели: „Ще ми отнемете оръжието само ако отрежете изстиналите ми, ледени пръсти от него“, първи предават оръжията си на оръжейния контрол. Те са жертви на СТУДЕНИЯ СТРАХ, също като децата на Израил, които плачели в пустинята: „Защо ни доведе тук да умрем?“

— Предателите от нашите редици ни напуснаха и полетяха в прегръдките на нашия враг, на ционисткото правителство във Вашингтон. Те трябва да умрат, трябва да отидат на заколение, трябва да бъдат УНИЩОЖЕНИ също както изчадията на Ада ще бъдат унищожени при Второто пришествие. Тяхната КРЪВ ще потече с кръвта на всички, отрекли се от Христос. Ние от Светилището на Бога и Божия гняв обявяваме себе си за Нация в нацията, чието гражданство е това на Божието царство и на нашия Спасител Иисус Христос, а не това на ИЗВРАТЕНОТО и КОРУМПИРАНО правителство. Както е предсказано в Посланието до Евреите, глави дванайсета и тринайсета, ние ще пътуваме с вярата си до една обетована земя, до една нова страна. Ние открихме това място и то има своята основа в Господ. Ние желаем една по-добра страна, едно райско кътче, където Господ не се срамува да се нарече Господ. Господ ни е осигурил този град и той е наречен Яхве, и Яхве ще хвърли отмъщението Божие връз тази грешна земя, и ние ще се НАДИГНЕМ от голямата планина в деня на Армагедон и ще слезем в равнината, както казва ТОЙ чрез устата на пророка… И ще тръгнем по цялата земя и нашият Господ от небесата ще ни построи царство, което никога не ще бъде разрушено и ще остане вовеки.

— Аз ви призовавам да се надигнете с нас срещу нечестивото правителство. Проливайте кръвта на тираните. Убивайте предателите. Създайте хаос в гранитните дворци на Сатанистите. Съсичайте всички, които ни заплашват. Разрушавайте храмовете им, низвергвайте водачите им и техните подмазвачи. Пригответе се за Апокалипсиса. Часът на изкуплението и спасението е ударил. Изпратете посланието, че онези, които посягат на Бог, ще ИЗЧЕЗНАТ от лицето на земята и ще бъдат прокълнати вовеки веков в МРАК и МЪКИ в пещите адови.

— Ние се молим за това в името Божие, в името на ЯХВЕ и Иисус Христос, амин. Амин! Сладки Иисусе.

— АМИН!

— Изключи това проклето нещо! — каза с отвращение Хардистан.

— Малко радикално, а? — обади се Флахърти.

— Малко ли, по дяволите! Фитилът е пламнал и гори — каза Майер.

— Мислите ли, че нормални хора ще се заслушат в такива лайна? — попита Флахърти.

— Онези, които го слушат, ще продължават да го правят — отвърна Хардистан. — От месеци ги бълва все такива. Предполагам, че дори и рационални хора могат евентуално да му нададат ухо.

— Порядъчните хора в Монтана, които са преобладаващата част там, са изплашени до смърт от Енгстрьом — каза Сам Файърстоун. — Шест хиляди побъркани не са никак малко.

— Той проповядва антиправителствени бунтове и анархия — каза Хардистан.

— Това се нарича свобода на словото, господин Хардистан — обади се Майер. — Той може да говори каквото му щукне, освен ако не можем да докажем, че е отговорен за даден акт на насилие.

— Той е рупорът на движението — каза Вейл. — По кое време излъчват проповедите му?

— В седем, половин час — каза Хайнс.

— Цялата тая реч за предателите се отнасяше за Джордж Уолър — гневно заяви Хардистан. — Авраам проповядва по радиото за убийството на Уолър половин час след като то се е случило, още преди никой освен съпругата на Уолър и убиецът му да знаят, че е мъртъв.

— Не — възрази Майер, — има разлика във времето. Един час.

— Точно така — потвърди Вейл. — Той проповядва убийство половин час преди Уолър да бъде убит.

— Той е знаел, че убийството предстои — каза Хайнс. — Това шоу е било записано два или три дни преди излъчването му и респективно преди убийството.

— Мисля, че е крайно време да доведем тоя Авраам на малка раздумка — каза Вейл.

— Опитваме се — каза Хардистан. — От месеци се мъчим да проследим тоя кучи син.

— Как изглежда? — попита Майер.

— Никой не знае, по дяволите! — отвърна Файърстоун.

— Той е най-добре пазената тайна от времето на атомната бомба.

— Тоя тип говори по радиото пет дни в седмицата и никой още не го е виждал?

— Досега не сме имали удобен случай да го мернем — Каза Хардистан. — Изпраща записите до една радиостанция близо до Хелена — собственост е на един бизнесмен на име Луис Грейнджър. Грейнджър има верига от радиостанции, но се кълне, че никога не е виждал Авраам, а само е разговарял няколко пъти по телефона с него, като Авраам му звъни. Понякога пакетът с касетите е с пощенското клеймо на Сейнт Луис, друг път — Атланта, изобщо, цялата страна. Анализирали сме оригиналите, пакетите, с които пристигат, проследяваме ги обратно по пощенската станция, от която са били изпратени. Нищо и нищо.

— Че защо ли е такъв срамежлив? — попита Флахърти.

— Може би го е загазил. Възможно е да се крие от полицията.

— Може да си има някаква странична дейност. Търговски пътник например.

— Може би, може би, може би. Нека го сложим в списъка с най-належащите задачи и също и този… как му беше името на бизнесмена?

— Луис Грейнджър. Живее до Хелена, на езерото.

— Какво езеро?

— Каньон Фери. В планините Блак Белт. Има къща и земя за един милион долара.

— Свързан ли е? — попита Вейл.

— Със Светилището ли? Това не можем да определим — отвърна Хардистан. — Беше много услужлив, позволи ни да погледнем регистрите на телефонните му разговори, информацията за радиошоуто, договорите за радиоразпръскване, всичко, което поискахме. Каза, че понякога разговарял с Енгстрьом за спонсорството, но не го познавал добре. Има девет радиостанции, повечето със среден обсег. Една станция определено е консервативна. Има две други радиошоута с дясна насоченост, но единствената радикална програма е тази на Авраам. Нашите хора са разпитвали няколко пъти Грейнджър в главната му радиостанция в Хелена и в къщата му край езерото.

— Пъхнете го под микроскоп — каза Вейл. И ето новия ни девиз от този момент: „Вяра никому“.

21.

Авраам седеше пред телевизора. Чуваше как Морди и момичетата в съседната стая приготвят закуската. Плъзна белите си контактни лещи под долните си клепачи и загледа напрегнато. Интересуваше го репортажът на WWN за едно убийство в Охайо, което бе привлякло ФБР. Знаеше, че жертвата е Джордж Уолър. Знаеше и кой е стрелецът, макар и да не знаеше името му. Това обаче, което не знаеше, беше защо на екрана се мярна едно лице от миналото му.

Неговият ангел на отмъщението — Мартин Вейл.

Сигурен беше, че е Вейл, особено след като бе зърнал снимката му на стената в комуникационния център с думите отдолу: „Някой да познава този мъж?“ Авраам го познаваше, и то много добре, но не можеше да го каже никому. Дори и Морди вярваше, че той е сляп. И сега Вейл отново се пръкваше, този път на мястото на екзекуцията на Уолър.

Какво ли беше намислил? Защо се интересуваше толкова от Уолър? И защо беше с Хардистан?

За Авраам следенето на кариерата на Вейл се бе превърнало в натрапчива психоза. По време на процеса в окръг Гранд той бе седял с часове пред телевизора, като бе изпращал Морди и момичетата до градчето с някакви поръчки, бе спускал лещите си и се бе отдавал на мечти.

Колко начина бе успял да изобрети? Колко начина имаше да убие Вейл и да го накара да страда като никой друг? Гневът му избуяваше до такава степен, че после преминаваше в необуздан полов нагон. Когато Морди се връщаше от задачите си, Авраам откарваше трите млади момичета в стаята си и се отдаваше на възможно най-перверзните полови актове. Младите момичета, всяко от тях на не повече от тринадесет-четиринадесет години, бяха непрестанно в „състояние на благодат“, както се изразяваше той.

А сега Вейл се бе върнал в Охайо. Първият път можеше и да е било случайност. Вторият път обаче означаваше само едно нещо. Вейл или бе станал консултант на ФБР, или се бе ангажирал с нещо подобно. Въпросът беше защо? И какво преследваше?

Докато гледаше Валери Азимур, в ума му изплува представата как да разбере.

В 11 и 15 Джуди Шейн, оператор в телефонната централа на WWN, отговори на едно обаждане.

— Тук WWN, какво мога да направя за вас?

— Госпожица Азимур, моля — изръмжа груб глас.

— Съжалявам, госпожица Азимур е извън града. Ще ви свържа с редактора й.

— Искам да говоря с госпожица Азимур — изръмжа в отговор гласът. — Знам, че можете да се свържете с нея по клетъчния телефон.

— Мисля, че трябва да говорите с редактора й.

— Казах ви вече, че не ме интересува никакъв шибан редактор. Ако тя наистина иска да разбере какво се е случило в действителност на Ралф Андерсън в Охайо, намерете я и я докарайте на телефона. Ще се обадя след три минути.

И затвори.

Операторката набра клетъчния телефон на Азимур. Тя веднага отговори.

— Госпожице Азимур, обажда се Джуди от телефонната централа. Току-що ви търсиха. Може и да е някое куку, но може и да не е. Ще ви пусна записа.

Азимур изслуша краткия разговор и каза:

— Вероятно е куку. Но мога да му отделя една-две минути. Свържи ме веднага щом звънне.

— Разбрано.

— Току-що ме е търсил някакъв хахо — каза Азимур на Сид. — Твърди, че знаел истината за убийството на Андерсън.

— Сигурно е някой, докопал се до телефон в някоя лудница — коментира той.

— Да — съгласи се Теди, видеооператорът. — Или пък Нострадамус току-що е възкръснал от гроба, за да ни помогне да изпреварим конкуренцията.

Всички се заляха от смях.

В предградията на Мисула, щата Монтана, Морди и Авраам — бившият брат Трансгресор, бившият Аарон Стемплър — седяха в една тъмносиня кола. Авраам носеше брада, която подчертаваше челюстта му, също като брадата на някой възрастен мормон. Беше облечен в черно, с черен пуловер и кожено сако. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Бяха паркирали близо до една телефонна кабина край пътя.

Морди гледаше ръчния си часовник.

— Не разбирам — каза той. — Защо предупреждаваш тия хора? Шрак ще те убие, ако разбере.

— Това изобщо не му влиза в работата. Онзи адвокат, Вейл, не е бил случайно във фермата на Андерсън.

— Е, и какво от това?

— Това, Морди, че аз трябва да заключа, че Вейл е бил там, за да ни мъти водата. На всички нас. Защо да не го съобщим на света? Каквото и да е скрил в ръкава си, за нас ще е от полза да го разберем.

— Какво толкова си му се надървил на тоя Вейл?

— Имах си навремето работа с него. В предишния ми живот.

— Предишния или скришния? — попита игриво Морди.

— Който ти хареса повече — отвърна Авраам.

— Извинявай, братко, не исках да те обидя — изрече Морди, смутен, че може да е оскърбил проповедника.

— Ти не можеш да ме обидиш, Морди. Колко е часът?

— Има още една минута — отвърна Морди. — Тия хора направо ме карат да сънувам кошмари, Т.

— Че какво му е толкова лошото? Хубава къща, телевизор, хубава нова кола, парички дрънчат в джобовете ни.

— Винаги са ни дрънчали в джобовете, Т.

— Той ме слуша, Морди. Аз съм пророкът на Енгстрьом.

— Пророкът на смъртта, ако питаш мен.

— Никой не те пита — изръмжа Авраам.

— Извинявай, извинявай! Господи, само така го казах.

Авраам отвори вратата на колата, слезе и закрачи към телефонната кабина, потропвайки с бастуна, макар да виждаше през мъгливите лещи. Набра номера на WWN и попита:

— Свързахте ли се с госпожица Азимур?

— Един момент, господине.

Той чу щракане и миг по-късно:

— Да?

— Госпожица Азимур?

— Кой се обажда?

— Слушайте ме, без да прекъсвате. Причината ФБР да се интересува толкова много от човека, когото те наричат Ралф Андерсън, който беше екзекутиран снощи в Охайо, е защото истинското му име е Джордж Уолър. Той беше под защитата на програмата за особено важни свидетели. Беше екзекутиран, защото е изпял един банков обир преди няколко месеца в Канзас Сити. А това е само върхът на айсберга. Ако сте толкова добра, колкото си мисля, ще схванете цялата история.

— Какво искате да кажете с това екзекутиран? Можем ли да се срещнем? Аз трябва да…

Телефонът замлъкна.

— Интересно — каза Максуел. — Имате ли някаква представа кой е този певец?

— Не, каза си репликата и затвори.

— Добре, ще се обадя на Проучването по телефона и ще видя с каква информация разполагаме за банковите обири в Канзас през последните няколко месеца.

— Какво искате да направя?

— Да изчакаш, докато намеря нещо, за което да се хванем.

— Някой пробвал ли е тази информация при Хари Симънс?

— Арт Ферис се опитва да измъкне някакъв коментар от него в момента.

— Той няма да каже нищо. Включил е телефонния си секретар, който само повтаря: „В момента се води следствие“ — и това е.

— Е, тази информация ще раздвижи малко нещата. Къде си сега?

— Тръгваме към Лима да видим дали можем да научим нещо от аутопсията.

— Защо не се повъртиш там още малко? — предложи Максуел. — Ако това обаждане наистина се окаже вярно, ще можеш да пипнеш за гушата оня момък от ФБР…

— Маккърди.

— Да. Може пък и да издрусаме нещо от него.

— Той няма да каже нищо повече от това, което вече ни каза.

— Вярно е, но пък ще каже на Хардистан и може би ще успееш да изцедиш нещичко от него.

— Това наистина ще бъде сензацията на годината, Еди.

— Виж, ти вече разполагаш с достатъчно материал, за да му извиеш ръката. Онова нещо за Вейл, програмата за защита на особено важни свидетели. Как му беше името на оня клетник?

— Джордж Уолър.

— Да. Виж какво още можеш да измъкнеш и после им го начукай, Вал. Това е твоят специалитет.

22.

Канцеларията на съдийката Макинтайър се намираше на втория етаж. За разлика от повечето канцеларии, които бяха студени, официални и с ламперии от тъмно дърво, нейният кабинет беше боядисан в бяло, а от двете страни на прозорците висяха пердета на цветя. На рафта с книгите зад бюрото е имаше половин дузина фотографии на сина е и семейството й. На единия ъгъл на бюрото й имаше ваза с цветя, а столът й с висока облегалка беше тапициран с пъстър плат вместо с тъмна кожа. Подът бе застлан със светлокафяв килим.

Но както го бе предупредил Хардистан, декорът можеше да се окаже много заблуждаващ.

— Тя е много корава дама — предупреди ги той, докато чакаха да дойде съдийката. — Има особено язвително чувство за хумор и ръководи съдебната зала със стоманен юмрук. Не позволявайте на обстановката да ви размекне.

— Успокояваща мисъл — каза Вейл.

— С нея трябва да се кара направо. Тя може да забележи играта даже и насън.

— С това вече няма да се провалим — засмя се Вейл.

Миг по-късно съдийката влезе — приятна, но малко прекалено сериозна червенокоса дама, среден ръст, на около четиридесет и пет години, с туидов костюм с панталон.

Вейл имаше известна представа за миналото й благодарение на Наоми, която го бе снабдила с няколко статии за нея. Омъжила се в колежа, дипломирала се първа в юридическия факултет и станала президент на адвокатската колегия на Южна Каролина още преди да навърши тридесет години. На четиридесет и пет бе член на Върховния съд на щата. Съпругът й бе основал малка счетоводна фирма няколко години след дипломирането си. И докато навърши четиридесет и пет години, фирмата му се бе превърнала в най-престижната в Кълъмбия.

Бе починал от инфаркт точно преди да навърши четиридесет и шест, оставяйки Люси безутешна и самотна вдовица.

Година по-късно тя бе приела назначение като съдия в Осмия съдебен окръг и се бе преместила в Линкълн. Носеха се слухове, че била на челно място в списъка на Пенингтън за състава на Върховния съд на САЩ, но съдията Лукас Фрай успял да прескочи трапа при последния си удар.

Това беше белег на радикалната й независимост — тя бе избрала да се премести в град, който не познаваше, в другата половина на страната, далеч от сина си, биолог в Центъра по венерически болести в Атланта, снаха си и двамата си внука, да приеме съдебен пост в сърцето на Америка и да започне живота си отново.

Вейл се представи, после представи и Хардистан, Файърстоун, Майер и Флахърти.

— С Били се знаем отдавна — каза сърдечно тя. — А вашата слава ви предшества, господин Вейл. Следих случая по РИКО в Илинойс, макар и не толкова отблизо, колкото бих желала. Изиграхте няколко наистина интересни карти.

— Това като комплимент ли да го приема? — усмихна се той.

— Обичам да гледам добрите адвокати в действие. Вие имахте много силна подкрепа от вашите младежи. Как им казваха?

— Дивата банда. На един вестникар му щукна.

— Много театрално — каза тя с едва доловима усмивка и се обърна към Флахърти и Майер. — Вие сте двама от бандитите, нали?

И двамата кимнаха. Тя се обърна към Сам Файърстоун.

— Лицето ви ми изглежда познато, господин Файърстоун.

— Докарах ви един обвиняем в съда веднъж — каза той.

— Кой по-точно?

— Роджър Бъкхолтър.

— А, да, спомням си. Беше доста див, нали?

— Е, вече го поусмирихме.

— Доста време мина, откакто се видяхме за последен път, Били — каза тя на Хардистан.

— Беше през 1995 — отвърна той.

— Доколкото си спомням, наложи ми се да цапна обвинителя няколко пъти през пръстите.

— Трябваше да научи няколко урока, но оцеля — каза с усмивка Хардистан.

— Сигурна съм, че е оцелял.

— Госпожо, както знаете, ние сме тук, за да търсим санкции по Раздел трети — каза Вейл. — Приготвили сме ви едно кратко запознанство, за да подкрепим молбата си.

Вейл и Флахърти бяха подготвили сводката на самолета с помощта на Хайнс, като се бяха ограничили до обем от пет страници. Това беше кратко описание на наученото от тях до този момент за Светилището, кои са ключовите фигури в него, заявените им цели и взаимоотношенията между църквите и Светилището. Сводката също така съдържаше цитати от Джордан относно партизанската война и идващата революция, но не се споменаваше записаното интервю с него. Имаше две фотографии — едната снимка от въздуха на Форт Яхве, другата на Джордж Уолър. Вейл сложи сводката пред нея.

— Искате да го прочета още сега? — попита тя с изненада.

— Стига да имате време, ваша чест.

— Разбързали сме се нещо, май, а? — Тя се отпусна в стола си, помисли за момент и каза: — Е, след като е било достатъчно важно, за да прелетите половината страна да се срещнем, най-добре ще е да го прочета. — Тя отвори папката и бавно зачете, като от време на време си водеше бележки. След като свърши, остави листовете върху бюрото и погледна Вейл.

— Да има още нещо?

Той постави диктофона на бюрото пред нея и натисна бутона. Съдийката седя неподвижно през цялото интервю с Джордж Уолър. Към края опря лакти на бюрото, сплете пръсти и опря брадичка върху тях. Записът свърши и Вейл изключи диктофона.

— Значи събирате материали за дело по РИКО. — Това беше твърдение, не въпрос.

— Така е.

— Срещу милицията. — Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво става със страната ни?

— Законът РИКО от 1962 година постановява, че рекетьорска дейност е всеки акт или заплаха, включващ убийство, отвличане, хазартни игри, умишлени палежи, подкупи, фалшификации или търговия с наркотици или незаконни лекарства. Той също така определя като рекетиране всякакво препятстване работата на съда, оказването на всякакво влияние върху свидетелите, жертвите или информаторите, отмъщението срещу тях, прането на монетарни инструменти, поръчкови убийства и прехвърляне крадени превозни средства от един щат в друг.

— Пропуснахте оскърбителните материали — каза с усмивка съдийката.

— Така е, госпожо. Вие познавате положенията на РИКО — върна й Вейл усмивката.

— Продължавайте с тезата си, господин адвокат, слушам ви.

— Мнението на правителството е, че Светилището е чадър за четирите църкви и че те са замесени в незаконна рекетьорска дейност. То също така е сигурно, че убийството на Джордж Уолър е било акт на отмъщение, оказване влияние върху свидетел, поръчково убийство и препятстване работата на органите на правосъдието.

— И откъде извлякохте всичко това, между другото, господин Вейл?

— Ние възнамеряваме да свържем четирите църкви със Светилището по обвинения в убийство, отмъщение срещу свидетели и опит да им се окаже въздействие, транспортиране на крадено транспортно имущество от един щат в друг, убийство, въоръжен грабеж, кражба на държавно оръжие и муниции, поръчково убийство, възпрепятстване работата на органите на правосъдието и пране на пари.

— Това са само думи.

— Те са подплатени с доста доказателства.

— Вие разбирате, че църквите са гарантирани с определена защита, поне що се отнася до претърсвания и задържане. И в известна степен, до принуждаването към даване на свидетелски показания.

— Да, ваша чест. Освен ако, разбира се, не докажем, че са замесени в престъпна дейност. Тогава правилата на играта се променят.

— Да, тогава ще се променят. И вие възнамерявате да докажете всички тези твърдения?

Вейл кимна.

— Можем дори да измъкнем на светло и онзи радиоклоун Авраам.

— Обвинението по призив към метеж се доказва много трудно.

— Не става дума за призив към метеж. Той проповядва убийство и насилствена революция почти всяка вечер. Можем да изтълкуваме това като заплаха съгласно раздел 1А.

— В случая имате работата със свободата на словото.

— Ще очертаем ясна граница къде свършва едното и къде започва другото.

Тя се изсмя и поклати глава.

— Явно сте си подготвили пледоариите добре, господа.

— Това е сериозна работа, ваша чест.

— Можете да загазите, докато се опитвате да докажете твърдението, че тези църкви съставляват армия, а не са религиозни организации.

Флахърти се прокашля и вдигна ръка.

— Да, господин Флахърти?

— Религиозният аспект е доста спорен — каза той.

Файърстоун, Вейл, Хардистан и Майер изгледаха изненадано младия адвокат, като се чудеха накъде клони със забележката си.

— И как ще стане това? — попита тя.

— Ваша чест, можем да твърдим, че те са група, свързана заедно и асоциираща се с описаното в раздел 2С на закона от 1962 година. Въпросите за юридическата самоличност или църковното сдружаване тогава вече стават несъществени.

— Точно — каза Вейл.

Съдийката го загледа за момент и кимна много леко.

— Интересно — каза тя. — Значи вие избягвате религиозния аспект?

— Той просто не е задължителен, ваша чест — намеси се Майер.

— Бихте ли ни разяснили мисълта си?

— Първата поправка: „Конгресът не може да приема закони, установяващи официалното налягане на религия или забраняващи свободното изповядване на такава“. Аз го интерпретирам, че религиозните организации трябва да се третират на общо основание като всички останали организации. Няма логика да ползват някакви специални привилегии, те не са по-различни от която и да било фирма или личност. За нещастие, в чужбина съществува митът, че това е християнска нация — поне християните мислят така. Не мисля, че Америка принадлежи на тлъстите религиозни котараци, които продават християнството като някаква панацея по телевизията или крият политическите си програми зад Иисус Христос, за да могат да заблуждават данъчните власти. С тая представа се обижда самата конституция.

— Мисля, че много трудно ще убедите съда в това.

— Ще го използвам само ако е абсолютно наложително — каза Вейл. — Ние ви го представяме, за да оправдаем санкциите по Раздел Трети. Призовките и заповедите за претърсване и арестуване, които са ни необходими.

— Вашите юридически аргументи са много ефективни, господин Вейл, но имате нужда и от твърди доказателства.

— Твърдото ни доказателство е мъртво, ваша чест. Човекът, чийто глас чухте от записа, беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Снощи беше застрелян. Светилището е разпоредило убийството му, защото той беше едновременно и информатор, и потенциален свидетел. Използвали са професионален стрелец. Това е поръчково убийство. Никой друг не би имал мотива да го извърши освен Светилището. След като са се страхували до такава степен от него, че да го убият, значи са се бояли от онова, което е държал в главата си. Страхували са се от истината.

— Хареса ли ви този младеж?

— Не съвсем.

— Защо?

— Мисля, че е бил притиснат до стената и е предприел най-добрия си ход, а именно програмата за защита на важни свидетели.

— Вие не сте съгласен с тази концепция?

— Напротив, ваша чест. Аз самият съм я използвал. Не твърдя, че Уолър е нямал място в програмата. Просто не вярвам на мотивите, които той изтъква.

Тя размисли за момент над думите му, после се обърна към Хардистан.

— До този момент не си говорил много, Били.

— Тук съм само за морална подкрепа — ухили се той.

— Извинете ме, ваша чест, но мога ли да взема думата? — обади се Майер.

— Разбира се.

— Върху останките на единия от ровърите от засадата в прохода Изгубената следа е оставен някакъв код. Серия от числа: две-три-тринадесет. Същите тези числа се появяват и върху това. — Той вдигна найлоновото пликче със снимката на Уолър, направена от самолета. — Ако погледнете гърба на тази снимка, ще видите същите числа. Тази фотография вероятно е била използвана от убиеца за идентифициране на жертвата му. Тя свързва двете престъпления в едно.

Съдийката разгледа фотографията и гърба й, после я положи върху бюрото си.

— Имате ли някаква представа какво могат да означават тези числа?

Майер поклати глава.

— Това е някакъв код — каза Хардистан. — Хората ми работят върху него.

— Прилича на дата. Може би е втори март, 1913 година.

— Или пък 1813, или 1713. Нищо значително не се е случило на нито една от тези дати — каза Хардистан.

Съдийката се обърна към Вейл.

— Обичам хората, които идват подготвени за тия неща, господин Вейл — каза тя. — По-голямата част от колегите ви идват при мен с неясни и смътни обвинения и правят какви ли не пируети, за да ме убедят в нещо, дето и самите не го вярват. Истинско нещастие са. Цяло удоволствие е обаче да срещнеш човек, който добре знае за какво говори. Имат ли вече кой да ги представлява?

— Чарли Евърхарт е адвокатът им, предполагаме, че той ще ги защитава пред съда.

Тя извъртя очи.

— О, Господи, само не и Чарли. Той ще възразява срещу всяка заповед, всяко разрешение за подслушване, всяко разрешение за достъп…

Вейл кимна.

— Това е и причината, поради която имаме нужда от помощта ви, госпожо.

— И как така?

— Говори се, че сте твърда, но честна. Разсъдих, че каквото и да ни разрешите, то ще издържи на атаките в съда.

— Кой ви предложи да дойдете при мен?

Той се замисли за момент, после каза:

— Някой, когото срещнах във Вашингтон.

„Елегантно — помисли тя. — Това е бил или президентът, или Мардж Кастен, но той няма да си признае.“

— Чувам, че имате обичай да хапвате съдии на закуска.

— Само ако стават за ядене.

Тя се разсмя от все сърце.

— А през останалото време само ги работите, така ли?

Хардистан сподави смеха си. Майер и Флахърти следяха очаровани размяната на реплики. Вейл само я изгледа със загадъчна усмивка, но не каза нищо.

— Добре — въздъхна накрая тя, — какво искате?

— Разрешения за подслушване на телефонни разговори, достъп до финансови регистри, плътно следене включително и наблюдение от спътник на вътрешностите на къщите им, достъп до компютрите им.

— Това е страшно много.

— Те представляват страшно голяма заплаха.

Майер внезапно се изправи на стола си, втренчи се в гърба на фотографията на Уолър и възкликна:

— Ама разбира се!

Всички го загледаха и Майер им обясни.

— Това е в Изход, глава трета, стихове тринадесети и четиринадесети… две-три-тринадесет. Това е код за думата Йехова или Яхве, името на тяхното общество и също така думата за Бог. Мисля, че те твърдят, че самият Господ извършва тези актове.

Всички се приведоха над бюрото и се втренчиха в обърнатата фотография.

— Добро попадение, Бен — каза Хардистан.

— Или може би Енгстрьом се мисли за Господ — каза Вейл. — Той определено притежава месиански комплекс.

Съдийката Макинтайър се изправи, приближи се до прозореца и остана там минута-две, втренчена навън.

— Конституцията за мен е нещо повече от свята — каза тя. — За мен тя е най-важният документ, писан някога, и най-уязвимия. Лесен за късане, почти невъзможен за поправяне. Особено съм загрижена, когато правата на отделната личност са поставени под угроза… словото, религията, правото на уединение, свободата от вмешателство във вътрешните работи на личността.

— За мен също, ваша чест. Не забравяйте, че десет години бях защитник.

— Този път се приближавате страшно много до ръба на нарушаването на този документ.

— Това е единственият начин да спечелим. Това е тяхна игра и те задават правилата й.

Съдийката се обърна и заби поглед във Вейл. После посегна към телефона и вдигна слушалката.

— Мери? Ела, моля те, и донеси бележника си. — Тя затвори. — Ще ви дам исканото от вас по Раздел Трети с някои резерви — каза тя. — Можете да подслушвате щаба им, Енгстрьом и лидерите му. Можете да имате достъп до банковите регистри на Светилището и църквите, и ще ви дам заповеди за обиск на форта и обкръжаващите го сгради, но не и частните жилища. Няма да ви дам Раздел Трети за компютрите им. С други думи, никакво хакерство, господин Вейл, ясно ли е?

— Да.

— Също така няма да се съглася да слагате подслушвателни устройства в частни домове. Считам това за нарушаване на неприкосновеност. Но ще си имам едно наум за тези ограничения. Ако при една по-късна дата успеете да докажете, че тези мерки са се оправдали, мога да преразгледам мнението си.

— Благодаря ви, ваша чест.

— И не пресичайте границата, която съм ви поставила.

— Разбрано.

— Между другото, поздравявам ви за избора на сътрудници — каза тя, кимайки към Майер и Флахърти, които се опитаха да останат равнодушни, но явно бяха поласкани от забележката й. — Имам само още една грижа.

— Коя е тя? — попита Вейл.

— Ако Енгстрьом е толкова опасен, колкото твърдите, тогава можете да станете причина за избухването на война, когато го притиснете.

— Възможно е.

— Какво ще кажеш по този въпрос, Били?

— Това е риск, който поемаме с връчването на призовките.

— Не искаме още едно Уейко, ваша чест — каза Вейл. — И не искаме никакви, никакви взривоопасни конфронтации. Ще бъдем крайно внимателни при определяне на правилата за вмешателство. Или може би… — Той не се доизказа.

— Може би?

— Може би ще измислим друга стратегия — довърши той.

— Интересно — каза тя.

23.

Телевизорът в салона за отдих беше включен на WWN, но звукът беше приглушен, тъй като Вейл и екипът се бяха отпуснали за пътя си у дома. Той гледаше немия образ на Шийла Бойл върху екрана и мислеше за срещата със съдийката Макинтайър. Внезапно изображението се раздели на две и в лявата половина се появи карта на Лима, Охайо.

— Охо — каза той и пусна звука. Интелигентното лице на водещата вещаеше неприятности.

— В малка ферма край градчето Уапаконета, Охайо, една бързо разпространяваща се тайнствена история включва убийство, ФБР, банков обир и възможна връзка с една дясна екстремистка група от милициите…

— По дяволите! — изруга Хардистан и се изправи в креслото си.

— … Валери Азимур е на мястото на събитието. Валери, какви са последните новини?

Азимур се появи на екрана, на стотина метра зад гърба й се виждаше фермата на Уолър. Поредица от фотографии от мястото на престъплението пробягаха по екрана.

— Случаят от миналата нощ взе нов курс. Да припомним нещата накратко. Жертвата първоначално е идентифицирана от агенти на ФБР като Ралф Андерсън, застрелян, докато работел върху трактора си снощи. Убийството най-вероятно е извършено от професионален стрелец и се разследва от най-малко тридесет агенти на ФБР тук, в това спокойно фермерско обкръжение. А сега WWN научи, че жертвата всъщност е двадесет и пет годишният бивш войник Джордж Уолър. Разполагаме и с информация, че Уолър може да се е намирал под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели, макар и все още да не можем да го докажем…

— Откъде е изкопала това? — възкликна Хардистан.

— Разполагаме също така и с информация, която свързва Уолър с един осуетен опит за обир на банка в Канзас Сити преди пет месеца. Един от банковите грабители, Самюел Стивънсън, е бил убит по време на опита за грабеж, а друг от групата, Люк Съндъргард, излежава двадесетгодишна присъда във федерален затвор, след като е бил признат за виновен в банков грабеж и свързани с него други престъпления. WWN също така научи, че и двамата — Стивънсън и Съндъргард — са били свързани с дясноекстремистката група в Монтана, позната под името Светилището. Връзката на Уолър с грабежа и Светилището все още е неясна засега, както и причината, поради която той е бил включен в програмата за защита на важни свидетели. Флойд Маккърди, шефът на екипа, разследващ убийството на Уолър, разговаря с нас в ранния ни репортаж днес, но сега отказва всякакъв по-нататъшен коментар върху случая. Във Вашингтон директорът на ФБР Хари Симънс твърди, че политиката на ФБР е да не разгласява никаква информация, докато разследването не е приключило. Заместник-директорът на ФБР Уилям Хардистан беше днес рано сутринта на мястото на разследването, което може да се види от видеорепортажа ни, съпроводен от известния адвокат Мартин Вейл, който се намира от лявата му страна…

Изображенията на Хардистан и Вейл застинаха върху телевизионния екран.

… днес рано сутринта Маккърди заяви, че Хардистан и Вейл са се отбили на мястото по пътя си към Чикаго по дела, несвързани с това следствие. Хардистан и Вейл не пожелаха да дадат някакви пояснения…

Камерата даде увеличение на лицето на Вейл. Той гледаше навъсено обектива.

— … както може би си спомняте, миналата есен в Илинойс Вейл успя да спечели присъда на стойност деветдесет милиона долара в един процес по рекетьорска дейност, в който бяха замесени две от най-големите корпорации в страната. Изпълнителните директори, на двете корпорации, Том Лейси от „Уестър Пълп енд Пейпър“ и Хари Гросман от „Атлас Кемикъл“, бяха осъдени на затвор, макар присъдите им в момента да се обжалват.

Екранът отново се раздели на две. Бойл остана в лявата част.

— Валери, подозира ли ФБР някого в извършването на това убийство?

— Не знаем. Те не ни дават никаква информация, Шийла. Ако не броим споменатото интервю рано тази сутрин, те отказват абсолютно всякакъв коментар.

— Благодаря ти. Валери Азимур, на живо от сърцето на Америка. Днес във Финикс, Аризона…

Хардистан грабна дистанционното управление и изключи телевизора.

— Дяволите да я вземат! — изрева той. — Не разбира ли какво прави?

— Тя не дава пет пари, Били — обади се Файърстоун. — Просто си върши работата.

— Върши си работата друг път! Откъде е изровила информацията за Уолър?

— Кой знае? Може някъде просто да има утечка.

— А може и да няма — вмъкна се Флахърти.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хардистан.

— Може би просто е било подсказване — каза Флахърти.

— От кого? Кой, по дяволите, би могъл да й пошушне нещо?

— Някой от тях — заяви смело Флахърти.

— Но защо?

— За да ни изкарат на светло какво правим. Колкото повече научи тя, толкова повече ще научат и те.

— Ще изпратя екип да провери откъде е взела информацията — каза Хардистан.

— Не го прави, Били — намеси се Вейл. — Тя няма да си издаде източника. А и ако я настъпиш, това само ще укрепи увереността й в това, което вече знае.

— Ти наистина си я ядосал, нали?

— Не става въпрос за мен. Тя е професионалист и надушва голямата история.

— Значи да я оставим да си вее байрака?

— Блокирай я отвсякъде. Нека никой не си отваря устата пред нея. Така всичко, което изкара наяве, ще го е получила извън нашия кръг.

— Каква ще ни е ползата от тази работа? — попита Файърстоун.

Хардистан се замисли над казаното от Вейл и кимна.

— Прав си. Така ще научим какво им е известно за нас, а е възможно и да изтърват нещо.

— Защо не сложим централата им на подслушване?

— Който и дай се обажда, едва ли стои много на телефона — каза Хардистан. — Ще си е чиста загуба на време, а ефектът ще бъде, че Азимур ще се настърви още повече. Изпробвахме тоя номер в Охайо и тя ни го зачука царски. Мартин има право. Ще си седим тихичко и ще мълчим като бити задници.

По-късно, докато Файърстоун дремеше, а Майер и Флахърти бяха в комуникационния център, Вейл попита:

— Колко време ще ти отнеме да събереш хората, за да упражниш заповедите за обиски и задържане, Били?

— Трябва да знам колко банки са замесени. До този момент заповедите покриват Форт Яхве, четирите църкви и личните сметки на Енгстрьом, Мецингер, Шрак, Болинджър, Карл Ренц и Джеймс Рейни, плюс един неустановен номер на банкови сметки.

— Избери си някакъв брой, да кажем, десет банки. Колко време?

— Значи процедурите са следните — проверил съм местата на банките, решавам за обема на групата за всяко място, заповядвам на необходимите агенти да се съберат в района със спомагателните коли и съответни оръжия и написвам правилата на вмешателство. Знаеш добре, че трябва да сме подготвени срещу сериозна съпротива, Мартин. Правилата на вмешателството ще го отразят.

Вейл въздъхна и кимна.

— И колко време ще отнеме всичко това?

— За да осъществим арестите… десет дни.

— Какво ще кажеш за една седмица?

— Тук става дума за много хора, за сложно оборудване…

— Колкото повече изчакваме, с толкова повече време ще разполагат да накълцат регистрите, да преформатират твърдите дискове, да укрият оръжията…

— Позволяваш на тази Азимур да ни пришпорва ли?

— По дяволите, Били, тя може да почне да разсъждава за операцията буквално всеки момент. Вече спомена делото по РИКО в Илинойс. Ще поставя екипа си на денонощен режим и ще видя какво можем да изровим около банките и всички останали връзки, които могат да изскочат.

— Добре. Седмица — каза Хардистан.

— Благодаря.

— Тогава най-добре да започвам още сега.

Хардистан се изправи и отиде в задната част на самолета. Вейл се пресегна и разтърси Сам Файърстоун. Едрият мъж отвори едното си око и го загледа.

— Надявам се, че е важно, защото тъкмо си карах най-сладкия сън от момента, в който се запознах с теб.

— Можеш ли да уредиш среща с Енгстрьом?

— За теб ли?

Вейл кимна.

— Познаваш хората му, нали?

— Някои.

— Можеш ли да се добереш до него?

— Мога да опитам.

— Кажи му, че изборът на мястото е негов.

— Мога ли да му кажа защо?

— Не.

— Можеш ли ти да ми кажеш защо?

— По-късно.

— Колко хора ще присъстват на срещата?

— Кажи му, че може да си събере целия щаб, ако иска.

— Колко хора ще вземеш със себе си?

— Един. Теб.

— Ти си куку, Мартин.

— Чувал съм го вече.

24.

В шест сутринта Хенри Уу паркира колата си на паркинга на ФБР и затича под ръмящия дъжд към страничния вход на сградата „Хувър“. Уикендът се бе оказал добър за Уу. Бе прекарал цели два дни със съпругата си и десетгодишния си син. Предния ден момчето го бе изтощило с обиколката им по Смитсъновия институт, последваха вечеря и кино. За пръв път от месеци изкараха такъв хубав уикенд.

Но през цялото време идващата седмица не излизаше от ума му. Като експерт по логистика на Хардистан, той трябваше да координира разследващите екипи между Охайо и Монтана, да служи за връзка между ФБР и специалните групи на Службата по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, да отговаря за обслужването на заповедите за обиск на Светилището и да придвижва хора и оборудване в района на Форт Яхве, без да разлайва прекалено много кучетата. Плюс всичко това, да движи всички останали дела, с които беше ангажирано Бюрото.

Точно по вкуса му. Направо умираше за такива предизвикателства.

Хардистан вече беше в оперативната зала — просторно помещение в подземието на сградата, истински меланж от електронна апаратура, карти и сателитни комуникации. Хардистан седеше в средата на залата и гледаше замислено голямата карта на стената. Видя влизащия Уу и въздъхна с облекчение.

Уу хвърли само един поглед върху небръснатото лице на шефа си и кървясалите му очи и мигом разбра, че е прекарал уикенда в Бюрото, открадвайки по някоя минута сън в стаичката до кабинета си. Това не беше нещо необикновено. От смъртта на съпругата си заместник-директорът на ФБР прекарваше по-голямата част от времето си на работното си място. Не беше вземал отпуск от четири години въпреки настойчивите призиви на екипа си и на личния си лекар.

— Трябва да удвоим хората — изръмжа той.

— Може би не се налага — каза усмихнато Уу. — Мисля, че можем да пораздвижим хората оттук-оттам и да покрием всички дупки.

— Никога ли не те тормози нищо?

— О, много го обичам този тормоз — повтори все така усмихнат Уу.

Хардистан всеки път не успяваше да скрие удивлението си как е възможно такава скучна и отегчителна работа като поддържането на връзка с хора, оборудване и операции да доставя такова удоволствие на младия харвардски възпитаник.

— Можем да отзовем по два или три екипа от всеки регионален офис и да ги разположим, да кажем, в Бат, Хелена, Мисула и Грейт Фолс — каза той, посочвайки върху картата. — Ще прекараме оборудването през нощта. Вече изпратих Лари Олсен да наеме място за ровърите и оръжието. Разчитам, че можем да придвижим подразделенията от всичките четири градчета за не повече от два и половина до три часа. Можем да го направим през нощта преди да представим заповедите. Необходими са ми не повече от шест до осем души да обработим банките и отделните хора. Освен това можем да придвижим и екипите от Охайо, ако Маккърди скоро не открие нещо.

Веднага щом пое ръководството на разследването на убийството на Джордж Уолър, Флойд Маккърди състави плана си за действие. Първоначалното предположение беше, че убиецът е проследил Файърстоун и Вейл със собствения си самолет, прелетял е над къщата на Уолър и го е заснел от въздуха, за да е сигурен в самоличността му. Със сигурност беше отседнал в мотел или хотел и бе наел кола. Самолетът му трябваше да е бил паркиран на някое летище през двата дни, които убиецът бе прекарал в областта на Лима. Съществуваше и вероятността, разбира се, убиецът да живее в района, но тя беше толкова малка, че Маккърди на първо време я изключи.

Хардистан изпрати шестдесет и осем агенти да претърсват околността, а Маккърди реши да използва Уапаконета като щаб. Наеха един малък магазин, и веднага го оборудваха като база — докараха телефони и бюра и на един базов екип от десет души беше възложено да дежурят и да въртят телефоните. Експертите изпънаха голяма карта на региона, набелязвайки летища, грунтови писти, мотели, хотели, къщи под наем и агенции за даване на коли под наем в претърсваната област — квадрат, разделен на четири части, с център Уапаконета. Всяка част представляваше квадрат със страна тридесет мили.

Деветстотин квадратни мили на екип.

Четири екипа получиха задача да започнат проучване от врата на врата в цялата област на Уапаконета.

— Знаете си задачата — каза Маккърди на групата по претърсването. — Все някой трябва да е видял този самолет, той не е летял с шапка-невидимка. Искам да знам размерите му, формата, цвета, броя на моторите и всичко останало, което можете да научите. Времето, с което разполагаме, е два дни. Приемаме, че той е проследил Файърстоун в търсената област от Форт Уейн вторник сутринта и е извършил убийството сряда вечерта около шест и половина. Този тип е професионалист и е планирал операцията до последната секунда. Моето предположение е, че се е върнал при самолета си и е излетял за дома си в рамките на един до два часа след убийството. Всичко, до което се доберете и изглежда ценно, идва в базата. Ще координираме всичките данни.

Активността допринесе и друга полза. В малки общности като Лима и Уапаконета местните хора разнасяха клюката за проекта и всеки, който знаеше нещо, или телефонираше, или идваше в щаба. Маккърди очакваше голям процент фалшиви обаждания. Две обаче не се оказаха такива.

Първото попадение дойде от един свит човечец на име Кевин Йънг. Беше набит, към четиридесетте, е риза на райета и кадифени панталони. Носеше дебел кожен колан с инструменти, които издрънчаха при влизането му. Маккърди тъкмо затваряше телефона.

— Да? — каза Маккърди.

— Мисля, че може и да съм видял нещо — каза притеснено Йънг.

— Какво нещо? — попита Маккърди.

— За онова убийство, за което говорят всички…

— Как се казвате?

— Йънг. Кевин Йънг. Работя за телефонната компания. Прокарвам кабели.

— И каква е информацията? — попита Маккърди срамежливеца, докато се здрависваха.

— Работех на един стълб на около половин миля от фермата на Андерсън онази сряда и видях самолета отдалеч. Блестеше на слънцето, затова погледнах натам. Мина ниско над дърветата. Съвсем ниско над земята, сякаш се отделя от писта, пък там няма никакво летище. Летеше някъде на височината на дърветата.

— Какъв цвят беше?

— Е, бял или сребрист. Наистина не можах да определя от тази далечина.

— Един или два мотора?

— Мотори? Беше двумоторен, огледах го добре отдолу, когато набра височина. Направи един кръг и изчезна, ей така. — Той щракна с пръсти.

— Да си спомняте още нещо?

— Беше бърз. С изострен нос. Това мога да кажа. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Справихте се отлично, господин Йънг. Ако си спомните още нещо, веднага ни се обадете. — Той подаде визитната си картичка.

Второто обаждане беше от кантора за недвижимо имущество — обади се една жена и попадна на една стара кримка на име Шустър.

— Аз съм Джери Блум, търговски агент във фирма за търговия с недвижими имоти Лима — каза тя.

— Не знам дали е важно, или не, но в онази сряда сутринта ми се обадиха по телефона, в деня, в който бедният господин Андерсън беше убит.

— Да, госпожо. И какво? — отвърна Шустър.

— Един мъж каза, че името му било Уолтър Демпси от „Фарм Джърнъл“. Не бях чувала до този момент за това списание, но той каза, че пишел статия, че щяло да има снимки и така нататък.

— Да, госпожо. И какво искаше?

— Искаше да знае за фермите, продадени в последно време.

— Каза ли ви защо?

— Статията щяла да бъде за цените на фермите в околността.

Агентът изведнъж застана нащрек.

— Вие какво му казахте?

— Е, нямаше много продадени. Но една от фермите, които му споменах, беше старата ферма на Уейнрайт.

— Аха.

— Фермата, която купи Андерсън.

Шустър направи кратка пауза.

— Казахте ли му къде се намира?

— Да, господине. Да не съм направила нещо лошо?

— Не, не, госпожо Блум, нищо лошо не сте направили. Кажете ми пак кога стана това?

— Ами в сряда, точно когато отварях офиса. Точно в девет сутринта.

— Да си спомняте още нещо?

— Всъщност не. Каза, че щял да ме включи в списъка за разпращане на броеве. Спокоен глас, много приятен. Мисля, че се обаждаше от телефонна кабина в Лима.

— Кое ви кара да мислите така?

— Ами, чувах движението на колите. И по едно време чух ударите на часовника пред Първа национална банка.

— Откъде знаете, че е бил точно този часовник?

— Защото никога не го връщат назад през есента. Все си карат на лятно време. Удари десет вместо девет. Управата така е решила.

— Имаме две следи — докладва Маккърди на Хардистан. — Вече сме сигурни, че нашият човек е взел кола под наем, освен ако не живее по-близо до Лима, отколкото предполагаме. Почти сме сигурни, че се е обадил на една фирма за търговия с недвижими имоти от телефонна кабина в Лима. — Той предаде разговора с Блум.

— И тя му дала адреса на Уолър?

— Да.

— Господи!

— Е, откъде да знае какво прави? А и освен това дойде и един телефонен техник. Той е видял самолета, Били. Светъл, с два мотора. Свивам претърсването до летищата и канторите за коли под наем.

— Искаш да свиеш толкова много претърсванията?

— Винаги можем да ги разширим, ако не открием нищо. Това обаче вече ми мирише на нещо реално. В областта имаме може би не повече от трийсет летища.

— Добре се справи, Флойд.

— Благодаря за комплимента.

— Какво ще кажеш за медиите?

— Поохладиха се за момента.

— Да се надяваме.

— От твоите уста в Божиите уши.

Джеф Айзък се справяше със ситуацията в Мисула. Докато Хардистан придвижваше екипите в района, Айзък ги ангажираше с работа по случая с прохода Изгубената следа и разговаряше с хората от съседните градчета.

Бойните хеликоптери продължаваха да облитат планините в съседство със засадата, като търсеха всякаква активност или признак за липсващия камион. Нощем АУАКС правеха по няколко кръга над района. Обучените наблюдатели можеха да видят наземни обекти на повече от триста километра, а с помощта на детектори за телесна топлина техниците можеха да открият придвижване на наземен персонал от разстояние десет километра.

От няколко дни те докладваха за учестена активност в планините в съседство с Форт Яхве. Бяха локализирали дванайсет отопляеми палатки, побиращи по осем души. Една седмица след засадата в прохода Изгубената Следа, по време на едно прочистване на района в три сутринта, екипажът докладва, че е видял деветдесет и шест души да спят в палатките и още сто да кръстосват планините.

Снимките и видеорепортажите се препредаваха на Хайнс в подвижния оперативен център. Агентите от разузнаването прецениха, че това е някакъв вид тренировка по оцеляване в екстремални условия — нормално за Светилището, — но препоръчаха повишена активност на наблюдението.

В края на първата седмица на мястото на смъртоносната засада все още нямаше открито нищо ново.

Вейл реши да свиква събрание на членовете на Дивата банда на борда на ВПОЦ всяка седмица. На борда беше уютно. И безопасно. А и Пол Силвърман, главният стюард, сервираше чудесна закуска.

Наоми разпозна безпогрешно признаците на тревога върху лицето на Вейл още в мига, в който прекрачи прага на трапезарията, но реши да не казва нищо. Докладите и обновените данни бяха кратки и недостатъчни за недвусмислени заключения. Флахърти и Парвър събираха информация за нападенията върху банки и складове с оръжия за последната година и половина. Подаваха данните на Хайнс, който ги обработваше и търсеше идентичност или сходство. Майер изграждаше база данни за всички банки в четирите области на щата, като търсеше съвпадения сред служителите и офицерите.

Срещата беше спокойна, макар и да се усещаше лек полъх на напрежение.

— Денят-А. Денят Армагедон — каза Вейл.

— Джордан спомена Армагедон в разговора ни в затвора. Уолър също го спомена. И Авраам говори за него. Въпросът е — какво искат да кажат с Армагедон?

— Възможно е вече да са го започнали — предположи Латимор. — Възможно е да ни се подиграват. Може би това е причината, поради която са оставили и при засадата в прохода, и при убийството на Уолър числения код на Яхве.

— Последните думи на Уолър, когато се разделяхме, бяха, че това може би е обявяване на война — каза Вейл.

— Може би в съзнанието си Енгстрьом вече е обявил война — предположи Парвър.

— Има една област, която е интересно да се изследва — каза Флахърти. — Умът на Енгстрьом.

— Е — каза Вейл, — никога не ще разберем дали Уолър е знаел повече от онова, което ни каза.

— Ти се тревожиш за нещо, Марти — каза Наоми.

— Малко.

— За какво?

— Не знам със сигурност. Имам чувството, че се намираме в камион, тръгнал по нанадолнището без спирачки. Всичко ескалира. АУАКС докладва за повишена активност в Яхве. Уолър говори за Деня-А. Авраам открито проповядва революция по радиото. Не съм сигурен, че имаме на разположение година и половина, за да вкараме делото в съда. Ще имаме късмет, ако имаме на разположение и половин година. Нещата ескалират прекалено бързо.

— Той е луд, нали? — обади се Флахърти. — Също като Кореш и Джим Джоунс.

— Много по-опасен е от тях. Командва няколко хиляди обучени бойци.

— Възнамеряваш ли да се договориш с него, когато се срещнете?

— Не планирам абсолютно никакви договаряния — заяви Вейл. — Искам просто да видя врага отблизо. Искам да преценя срещу какво сме изправени.

Латимор слушаше, но както обикновено работеше на собствена дължина на вълната.

— Мислех си за стрелеца — каза накрая той. — Имам идея, която искам да проследя.

— Това ти е работата. Откога започна да питаш? — отряза го Вейл.

Всички се изкикотиха.

— От сега.

— Питай тогава.

— Кой е шефът на военното разузнаване?

Хайнс отиде до компютъра си, потрака клавишите и информацията се появи на екрана.

— Полковник Отис Марагансет. Шейсет и една годишен. Заема поста от четири години, надява се да стане генерал, когато се пенсионира след още две.

— Как да се свържа с него?

— Имаш предвид на четири очи ли?

Латимор кимна.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че помощник генералният прокурор на САЩ Харисън Латимор иска да разговаря с него на много важна тема.

— Мислиш ли, че ще захапе?

Хайнс се изсмя.

— Латимор, никой не може да си позволи да игнорира обаждане от кабинета на генералния прокурор.

— Добре, да пробваме. Ще отида в задния офис, а Джими ще пусне разговора така, че всички да го чуете.

— Това не е съвсем законно — обади се Наоми.

— Просто приятелски разговор. Нищо сериозно — ухили се Латимор.

— Полковник Марагансет, обажда се Харисън Латимор, помощник генерален прокурор, прикрепен към групата на специалния обвинител Мартин Вейл.

— Да, сър, какво мога да направя за вас?

— Генералният прокурор госпожа Кастен и господин Вейл се нуждаят от една информация, полковник. Казаха ми, че вие сте човекът, към когото трябва да се обърна.

— На вашите услуги. Каква информация точно им трябва?

— Става въпрос за персонал, действал в края на шейсетте и в началото на седемдесетте.

— Във Виетнам?

— Да. Конкретно става въпрос за разузнавателни бойни части, които са действали на място.

— Не съм сигурен, че…

— Нека бъда малко по-точен. Черни операции.

— Черни операции?

— Да. Не ни интересуват хората, служили в тези подразделения. Знам, че всичко е само слухове. Бихме искали да получим имената на офицерите за свръзка, които са работили по… хм, проектите.

— Вижте, това е доста трудно. Наистина се носеха слухове за части, действали в тила на Виетконг, но…

— О, хайде, полковник, знаем всичко за проекта „Фантом“ и така нататък. Никакви регистри, нищо такова не е съществувало… генералният прокурор знае всичко това. Просто иска имената на офицерите за свръзка, работили с тях. Колко такива има?

— Това е поверителна информация — отряза го полковникът.

— Разбирам. Е, мога ли тогава да ви помоля да се обадите на генералния прокурор и дай обясните това лично? Ще ви дам телефонния й номер и…

— Няма да е необходимо — разбърза се изведнъж Марагансет.

— Било е преди повече от тридесет години, полковник.

— Позволете ми да ви препратя към моя главен сержант, Стив Кослоски. Сигурен съм, че той може да открие информацията много по-бързо от мен. Спешно ли е?

— Естествено. Щом се обаждам от името на генералния прокурор.

— Добре. Задръжте за секунда, сър.

— Благодаря ви много, полковник. Сигурен съм, че генералният прокурор ще оцени експедитивността ви.

Той изчака тридесет секунди.

— Господин Латимор? Тук сержант Кослоски.

— Добро утро, сержант. Каза ли ви полковникът от какво имаме нужда?

— Да, сър. Предполагам, че ви е казал, че това е деликатна информа…

— Разбирам — прекъсна го Латимор. — Никой няма да узнае. Това е само за проучване, данните няма да станат обществено достояние.

— Разбирам, сър. Но ще ми трябва малко време. Нищо от тези материали не е вкарано в компютрите.

— Колко време?

— Сигурен съм, че ще го изровя до края на деня.

— Дооообре…

— Може и по-скоро, сър. Щом е толкова важно…

— Запишете номера на факса ми.

— Бих предпочел да не работим по факса, сър. По-добре да ви се обадя и да ви дам имената по телефона.

25.

Вейл си мислеше, че никога няма да забрави този ден — не само защото щеше да се изправи лице в лице със своя противник, но и защото за пръв път виждаше красотата на страната, чиито закони се бе клел да защитава.

Бяха излетели от Чикаго преди зазоряване и издигащото се слънце ги преследваше, докато прекосяваха Уисконсин, южната граница на Минесота и Южна Дакота. Сега самолетът летеше над централна Монтана към Мисула и Скалистите планини.

Файърстоун беше първокласен гид и дори сега, в промеждутъците между залъците и глътките кафе, описваше земята, която се плъзгаше под тях, и нейната история.

Много преди Колумб да открие Америка племената чернокраки, асинибоини, кри, северните шайени и не персе скитали по огромните равнини на Монтана и ловували дивеч и риба по горното течение на Мисури.

Сегашното население било потомци на пионерите, дошли в тази земя: имигранти, фермери, железопътни работници, златотърсачи, търговци на кожи, трапери и индианци от равнините.

Вейл беше очарован от първичната красота на страната, която още изобилстваше от дивеч, зърно, коне и огромни открити пространства. На юг от самолета се намираше Йелоустоун Ривър, а зад нея — богатите на злато Блак Хилс, където край Литъл Бигхорн генерал Къстър бе приключил живота си, създавайки с това един мит, който упорито не искаше да отмре.

Файърстоун познаваше историята, особено що се отнасяше до коренните американци. През седемдесетте години на миналия век, за да направи място за белите заселници, правителството на САЩ бе започнало да преследва и изтребва едно след друго индианските племена от Монтана. Правителството бе лъгало, мамило, заблуждавало и нарушавало споразуменията си с индианците, изтиквайки племената от равнините в резерватите, разположени на най-безплодните земи.

Племето не персе били най-великите ездачи, воини и ловци. През 1877 година, когато правителството на САЩ се опитало да ги изтика от земите им в долината Уолоуа, и да ги изолира в един пустинен резерват в Айдахо, техният водач, сладкодумният вожд Джоузеф, отправил предизвикателство на правителството на САЩ:

— Земята е била създадена с помощта на слънцето и тя трябва да бъде оставена така, както си е. Земята и аз сме един разум. Мярката на земята и мярката на нашите тела е една и съща. Не ме разбирайте криво, но проумейте моята привързаност към земята. Никога не съм казвал, че земята е моя да правя с нея каквото си поискам. Единственият, който има право да се разпорежда с нея, е този, който я е създал. Аз изразявам правото си да живея на моята земя и ви признавам правото да живеете върху вашата.

Когато изпратили войски, за да изхвърлят не персе от земите им, вождът Джоузеф повел племето си към границата с Канада и свободата. Дългият 1800 мили път бил осеян със сражения с армията на САЩ. Три месеца не персе използвали всичките си знания за планините, за да воюват, побеждават и се измъкват от седма кавалерийска дивизия на Съединените щати. Но край Мечата лапа, само на четиридесет мили от границата с Канада, кавалеристите успели да ги настигнат. След четиридневна кървава битка изнуреният и обезверен вожд Джоузеф събрал около себе си обсаденото си племе и казал:

— Чуйте ме, вождове мои, аз съм уморен, сърцето ми е болно и тъжно. От този момент нататък аз повече няма да се бия.

Армията, както винаги, нарушила обещанието си, че не персе могат да се завърнат по домовете си. Вместо това-онова, което било останало от племето, било натирено в резерват в Оклахома, където вождът Джоузеф умрял предаден, с разбито сърце. Но триста души от племето се измъкнали през обсадата и се добрали до Канада.

Прапрапрадядото на Сам Файърстоун бил един от тях.

— Това беше нашият Холокост — каза Файърстоун. — Политиците прилагаха най-страшния вид геноцид. Те разрушаваха нашата гордост и нашето наследство. Обявяваха извън закона церемониалните ни танци и нашата племенна религия. Забраняваха ни да говорим на родния си език. Но оцелелите, като моя прапрапрадядо, съхранили традициите живи и ги предавали от поколение на поколение, и накрая някои от нас ги върнаха в родната ни страна.

— Ти практикуваш ли тази религия? — попита Вейл.

— Мисля, че коренните американци имат най-правилната представа. Те вярват, че духовете са в природата — земята, небето, слънцето, ветровете. Тяхната вяра е свързана с природата на нещата. Бог е едно вездесъщо присъствие. За мен това е далеч по-смислено, отколкото да вярвам, че някакъв космически кораб ще те отнесе в небесата, или да се моля на човешко същество, чиято майка била девица. Но това си е мое лично мнение.

Вейл не отговори. Погледна към земята, после напред към планините Битъррут и Анаконда. За миг се проникна от голямата сила на една религия, която възхваляваше и почиташе вълшебната красота на природата. После самолетът започна да се снижава към летището в Мисула и той се върна към действителността. Спомни си за малко Джейн и Магу, които го чакаха в Чикаго, после започна мислено да се подготвя за предстоящия сблъсък.

Файърстоун бе подготвил нещата. Щяха да се срещнат с Енгстрьом и хората му в един ресторант — уединено заведение близо до Форт Яхве, на около тридесет мили югоизточно от Мисула, плътно до границата с Айдахо.

Докато напредваха по шосе 93, Файърстоун посочи право напред.

— Проходът Изгубената следа е право по пътя след около петдесетина мили — каза той. — Можем да отскочим дотам след срещата, ако искаш да хвърлиш поглед.

Някъде след миля той свърна от шосето и пое по един тесен черен път през дърветата, към планините, които се издигаха стръмно нагоре.

— Отбий за минутка — помоли го Вейл. — Трябва да пусна една вода.

Файърстоун спря колата до пътя. Гората беше само на четири-пет метра и Вейл се отдалечи на няколко крачки. И внезапно усети, че го наблюдават. Сякаш леден полъх мина по гърба му. Той полека се извърна и се втренчи в мрачните сенки на гъстата гора. Очите бяха с овала на бадем и изпъстрени със златисти искрици — бяха на един бял вълк. Животното пристъпи до края на гората, въздухът излизаше на пара през устата му, очите му не се отделяха от Вейл.

Вейл замря като вкопан. Устата му мигом пресъхна. Вълкът изви глава нагоре и скръбният му вой отекна в гората.

Да остане така неподвижен?

Или да се втурне към колата?

Миг по-късно втори вълк пристъпи безшумно на открития участък, последван от две вълчета, очевидно малките им. Застанаха зад едрия бял звяр и всички загледаха Вейл. Той се затътри заднишком към колата и малката вълча глутница го последва, без да се отделя съвсем от дърветата. В същото време Файърстоун включи на скорост, плъзна колата напред и отвори вратата. Вейл в движение скочи вътре и затръшна вратата.

Докато колата се отдалечаваше, белият вълк се отдели от защитата на дърветата, пробяга няколко крачки покрай автомобила, после се обърна и се скри в гората.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Вейл, останал без дъх.

— Вълците са много любопитни същества — каза Файърстоун.

— Любопитни ли? Сърцето ми за малко да изхвръкне.

— Той нямаше да ти причини злина. Вълците не нападат хора.

— Лесно ти е на теб да го кажеш, ти не стоеше на вятъра с изваден хуй. А и тоя вой!

— Той повика семейството си да се запознае с теб, Мартин. Предполагам, че е съзрял нещо много особено в теб. Вълците са крайно мистични същества. — Той замълча за момент и после добави. — Може би е подушил урината ти. Те подушват на три-четири мили и чуват на една. — Файърстоун се изкикоти. — Може да те е харесал.

— Че как иначе!

— Вълците имат най-сложния социален порядък от всички животни. Вълкът и вълчицата се събират в семейство за цял живот, заедно учат малките си на игра, имат изключително силно развито чувство за хумор и са извънредно любопитни. Веднъж се бях качил нависоко в Скалистите планини, дебнех един елен. Седях си под едно дърво и изведнъж един вълк изскочи на открито. Беше на не повече от петнадесетина метра. Знаеше за присъствието ми, но не даваше и пет пари. Излезе на една полянка и после направи най-странното нещо. Загледа отблизо една разцъфнала маргаритка. После потърка носа си в нея, вдигна лапа и я погали. После си продължи по пътя. Страшно красива гледка.

— Вълшебно. Добрият вълк Лупи.

— Хората от племето не персе вярват, че вълците са най-духовните от всички живи същества. Наричат Млечния път Вълчата пътека. Тя отвежда падналите бойци право в Рая. Могат да усещат чистотата на човешкия дух. Ти имаш ли чисто сърце, Мартин?

— Не знам колко е чисто. Точно сега в момента бие така, сякаш иска да изскочи от гърдите ми.

Файърстоун се изсмя.

— Каквото и да, братът вълк определено беше привлечен от теб. Доведе цялото си семейство, за да се запознае с теб. Или… може би е повикал глутницата си, за да те погледне за последен път преди да ти пръснат черепа.

— Наистина много успокояващо, благодаря ти!

— Е, пръснат ли ти черепа, и на моя няма да простят! — Той се ухили. — Добре дошъл в Монтана.

След няколко секунди превалиха един хребет, обрасъл с високи борове, и Вейл видя крайната цел на пътуването им — едноетажна сграда от камък и дърво на една поляна, заобиколена от всички страни с планини. Осем или десет коли бяха паркирани безразборно покрай нея; от комина лениво се точеше пушек. До пътя бе застанал мъж със защитни панталони, кожено яке и карабина; пред вратите на ресторанта имаше още двама, също с карабини. Малка, написана на ръка табела над вратата обявяваше, че ресторантът се казва „Бърлогата“.

Пазачът вдигна ръка и Файърстоун спря.

— По дяволите, та той е още дете! — възкликна Вейл.

— Да, те се захващат отрано с обучението им.

Файърстоун спусна прозореца. Младежът се приведе и ги огледа. Нямаше повече от петнадесет или шестнадесет години, по бузите и брадичката му още имаше само мъх.

Файърстоун му показа значката си и каза небрежно:

— Казвам се Сам Файърстоун, съдия-изпълнител на САЩ. Това е заместник генералният прокурор на САЩ Мартин Вейл.

— Въоръжен ли сте, сър? — попита момчето с глас, който определено не беше толкова корав, колкото би му се искало.

Файърстоун внимателно се пресегна, разкопча палтото си и го отметна. Под дясната мишница носеше деветмилиметров „Глок“.

— Ще трябва да ми го предадете — заяви момчето с внезапно надебелял глас.

— Съжалявам, синко, аз съм съдия-изпълнител и не давам оръжието си никому.

Момчето беше като убодено от заявлението. Отправи умолителен поглед към двамата мъже пред ресторанта, после реши да го раздава възрастен и да се справи само със ситуацията.

— Тогава не можете да продължите.

Файърстоун кимна към колите, паркирани около ресторанта.

— Ако се съди по броя на автомобилите, вие ни превъзхождате в брой. Но…

Той посегна под мишницата си с лявата ръка, измъкна пистолета и извади пълнителя. Пъхна го в джоба на ризата си, след което изхвърли патрона от цевта, хвана го във въздуха и прибра и него в джоба.

— Това устройва ли те?

Момчето го гледа няколко секунди, после извади от джоба си клетъчен телефон и набра някакъв номер. Единият от мъжете на пост пред ресторанта отговори.

— Обажда се Рики. Те са — каза момчето. — Съдия-изпълнителят е с оръжие, но го изпразни. — Слуша няколко секунди и кимна. Единият от двамата пазачи до вратата на ресторанта махна на Файърстоун да влизат.

— Благодаря — кимна Файърстоун на младия пазач, подкара колата по заскрежения път, зави и паркира срещу магистралата.

— В случай че ни се наложи да се спасяваме с бягство — обясни той.

Вейл се размърда неспокойно на седалката.

— Наложи ли ни се да се спасяваме с бягство, едва ли ще стигнем до колата.

— Те нямат намерение да започват войната тук и сега — каза Файърстоун, докато вървяха към ресторанта. Подметките им скърцаха по скрежа.

— Гарантираш ли го?

— Нищо в живота не е гарантирано.

— Все гледаш да ме успокоиш, нали, Сам?

Съдия-изпълнителят се усмихна.

— По дяволите, след години ще има да разказваш на внуците си за този ден.

— Това ще е голяма работа, наистина. Нямам деца, да не говорим за внуци.

— Никога не е късно да започнеш.

— Аз съм градско момче, Сам. Не съм издялан от онзи материал, от който правят героите на Дивия запад.

— И за това никога не е късно. Освен това ти си много чаровен, Мартин. Брат вълк го потвърди.

— Може би не си го разбрал правилно.

— Едва ли.

Съдия-изпълнителят извади тютюн за дъвчене и пъхна малко зад долната си устна.

— Що за промяна става с теб, Сам. Говориш като Били Хлапето, дъвчеш тютюн…

— Родното ми място е, а и аз бързо влизам в релси. Искаш ли да подъвчеш?

— Не, благодаря, и без това се мъча да откажа цигарите. Колко ли хора е довел със себе си Енгстрьом?

— Най-малко петнадесет или двадесет, ако съдим по колите.

— Доста гадно съотношение.

— Ти раздаваш картите. Разиграй наивника.

Пред входа двамата мъже ги спряха, но още преди да отворят уста, Файърстоун извади пистолета си, издърпа затвора му и го поднесе под очите им.

— И въпреки това пак се налага да ви обискираме, сър — каза учтиво единият от пазачите. Беше як мъж, прехвърли тридесетте, със защитни панталони и тежко кожено яке със сержантски нашивки на ръкава.

— Генерала въоръжен ли е? — попита Вейл преди мъжът да се заеме с него. Въпросът му направо изуми Файърстоун и здравата изненада сержанта.

— Какво искате да кажете? — попита колебливо сержантът.

— Ако вие нямате вяра на думата на един генерален прокурор на САЩ, тогава ние ще трябва да претърсим Генерала.

— Не мисля така.

— Тогава или отворете вратата, или си тръгваме.

Сержантът го изгледа с убийствена злоба, пресмятайки всички варианти.

— Тук е доста студено, сержант. Решавайте, но не се бавете много.

Сержантът поклати глава, но накрая отвори. Вейл влезе пръв и застана до прага. Помещението беше ниско, с Г-образна форма, с плот и грил вдясно и маси и сепарета пред него. Единствената светлина идваше през прозорците. Докато очите му се нагодят към здрача, Вейл зърна глава на лос и препарирана пъстърва, закачени на стената. До вратата имаше забити половин дузина куки със стари подкови, накачени върху тях. Ухаеше на кафе и току-що изпържен бекон.

Масите пред него бяха празни, освен една, заета от двама мъже. Единият беше мършав като плашило, другият беше месест, с мормонска брада, и носеше слънчеви очила дори и в затъмнения ъгъл. Плотът беше отрупан с мъже в защитни костюми — или седяха на столчетата, или стояха прави. Нисък, набит мъж с мрачно изражение и вензели на полковник на ръкава на якето пристъпи напред и каза:

— Господа, аз съм полковник Шрак. Погледна зад рамото на Вейл и кимна на Файърстоун. — Генералът желае да разговаря с господин Вейл насаме. Господин Файърстоун, ние с вас можем да поседнем, ако нямате нищо против.

— Чудесно — каза Вейл.

— Ей сега ще предам на Генерала, че сте пристигнали.

Шрак отиде в едно ъглово сепаре и заговори на един плешив мъж с островърха глава, който бе седнал с гръб към входа. Това беше Енгстрьом. Файърстоун се приведе към Вейл и прошепна:

— Дотук ги изброих шестнадесет души, включително Шрак, Мецингер, Ренц, Болинджър, Рейни и Генерала.

— Цялата банда, и всички в униформа.

— Ти беше прав, явно обича да се изхвърля.

Шрак се върна при тях.

— Последвайте ме, господин Вейл.

Поведе го към ъгловото сепаре, където седеше Генерала. Той се оказа по-едър, отколкото си го бе представял Вейл, и с по-младежки вид. Беше в отлична форма, с широки плещи и дебел врат, съвсем плешив, с гъсти черни вежди, закриващи дълбоко хлътнали, гневни очи, които се впиха във Вейл. Той се изправи и ръката му стисна ръката на Вейл така, както змия стиска заек в прегръдката си.

— За мен е удоволствие, господин Вейл — изрече той с толкова дрезгав глас, като че ли страдаше от вечен фарингит.

— За мен също, генерале.

— Заповядайте, седнете. Искате ли някаква закуска? Кафе?

— Само кафе, благодаря.

Енгстрьом вдигна ръка, без да откъсва поглед от Вейл.

— Чувам, че ви бива като адвокат.

— Донякъде — отвърна Вейл и се усмихна.

— А сега работите към кабинета на генералния прокурор.

— Точно така.

— Тая Азимур ви заби доста здрав трън в лапата, нали? — Каза го без следа от сарказъм или присмех.

— Ами нали знаете, медиите са като професионалните болести, няма отърване от тях.

— Никога не съм казвал нищо повече от „Здравейте“ на журналист.

— Старал съм се винаги да бягам от тях като от чумави.

Един от хората на Енгстрьом сложи пред Вейл кани с кафе и мляко.

— Идвате отдалеч, господин Вейл. Явно имате да казвате важни неща.

— Така мисля.

— Ами… — Генерала разпери ръце, — ето ме.

— Ще сложа картите на масата, генерале. Преди десет дни един армейски конвой, превозващ оръжие, беше нападнат и ограбен в прохода Изгубената следа. Десет американски войници са били убити и напъхани в найлонови чували. Два дни по-късно Джордж Уолър, известен също под името Ралф Андерсън, беше убит в Охайо от професионален стрелец. Андерсън беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Има няколко улики, които свързват двете престъпления. Първото е, че проходът Изгубената следа е на ваша територия. И втората, Уолър беше потенциален свидетел в полза на правителството срещу Светилището. Никоя други група или личност не биха имали мотив да убиват Уолър освен вашата бойна част.

— Това е църква, сър, а не бойна част. Християнска църква.

— На мястото на двете престъпления имаше оставени две кодирани съобщения. Числа. Две-три-тринадесет. Те са от главата и стиха в Стария завет, който обяснява употребата на думата „Йехова“ или „Яхве“ вместо Господ. Това също така е името на вашето укрепление.

В ресторанта настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от цвъртенето на бекона. Никой не се помръдваше. Сам Файърстоун внезапно изпита силно желание пистолетът му да беше зареден.

— Колкото до вашето споменаване за някаква наша територия, длъжен съм да ви заявя, че ние не сме някаква негърска улична банда, окупирала някакъв площад. Ние не притежаваме територия, това просто случайно е енорията на Светилището.

— Според вашия човек Авраам, това е християнска армия.

— Той не е мой човек, господин Вейл.

— Вие спонсорирате радиошоуто му.

— Това вече незаконно ли е? Да не би най-накрая ционисткото правителство да е отменило Първата поправка към Конституцията?

— Неговите проповеди могат да се изтълкуват като нарушение на определени федерални статути.

— Не мисля така.

— Казах изтълкувани, сър.

— Това ли било цялата работа? Брат Авраам говори истината и изведнъж църквата ми е под подозрение за…? — Той не довърши изречението.

— Генерале, това, за което говорим, са поредица от тежки углавни престъпления. Нищо в Конституцията не дава правото на никого да убива или краде.

— Освен по време на война. Всички закони стават невалидни по време на война, господин Вейл.

— О? Да не би да съм пропуснал нещо? Да не сте във война със Съединените щати?

— Това е просто словесен израз.

— Наистина ли искате да поведете хората си срещу Съединените щати? Вие сте патриот, генерале, герой от войната. Тъкмо вие ли предлагате на хората си да тръгнат на война срещу страната, на която сте служили с чест?

— Чест, ха — изсумтя Енгстрьом. — Знаете ли какво правих във Виетнам? Знаете ли какво правих в Пустинна буря?

— Знам за „Фантомите“. Знам също така, че службите са загубили следите на тези хора след Виетнам. Знам, че някои от тях са минали на свободна практика и са се наемали на работа към чужди разузнавания. Двойни или тройни агенти, момчета за „мокри поръчки“, специалисти по мръсни операции, както искате го наречете. Те показаха лика си в Никарагуа, Гватемала, навсякъде, където работата беше достатъчно мръсна, а парите — достатъчно. Знаете и това, нали?

— Ако всичко това, което казахте, е истина, вие също така трябва да знаете, че техният най-голям клиент беше собствената им държава, държавата, която ги обучи, ограби им младостта и душите, после ги натири и ги използва за свои собствени цели. Знаете и това, нали?

Вейл не показа изненадата си. Остана втренчен в Генерала няколко секунди, после бавно кимна.

— Това се подразбира, естествено.

Енгстрьом се приведе над масата към него.

— Аз спасих душите им — изсъска той. — Предложих им изкупление, прошката на Христос. Предложих им възможността да крачат в една редица с Христос срещу Дявола.

— А Дяволът е правителството на Съединените щати?

— Неговите креатури и лакеи. Знаете ли за кого всъщност работите вие, господин Вейл? За ционисткото правителство. За евреите. За негрите. За ирландските грешници в Бостън. Курви и алкохолици. Ние сме безупречно обучени християнски воини, мъже и жени, които биха предпочели и най-жестоката смърт пред възможността да молят врага за милост.

— Това е преливане от пусто в празно, генерале.

— Наистина ли? Четете ли Библията, господин Вейл?

— От време на време я разтварям.

— Би трябвало да се засрамите. Не е зле да я разтваряте по-често. Знаете ли кои са филистимците?

— Джордан ми изнесе лекция на тази тема — кимна Вейл. — Давид с прашката си срещу великана Голиат. Нищо не е невъзможно за праведните. Джордан ми изложи цялата ви същност, генерале. Повтарям — какво могат да направят шест хиляди обучени войници, освен да предизвикат временна криза?

— Има между петдесет и сто хиляди членове на групи от милицията, господин Вейл. Със симпатизантите броят им надхвърля милион. В очакване на знак. В очакване на Апокалипсиса да ги освободи. В очакване Новата американска революция да убие политическите лидери, да бомбардира сградите, да изкара на улиците партизанската война, да откаже да плаща повече данъци. Това е започнало дълго преди аз да изляза на сцената, господин Вейл.

— Но сега вие сте гръмотевичният жезъл?

Очите на Енгстрьом блеснаха от гняв, устните му хищно оголиха зъбите. Той се изправи, размаха юмрук към тавана и заби бесен поглед във Вейл.

— Аз съм пророкът на Яхве! — изрева той. — Господ говори с моя глас! „Дайте място на Божия гняв. Защото писано е; отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ.“ Послание до римляни, глава 12, стих 19.

В другия край на залата Файърстоун крадешком погледна часовника си. „Направи го веднага, Мартин, чуваш ли, направи го веднага!“

Вейл пъхна ръка във вътрешния си джоб, извади сноп сгънати документи и ги разпръсна върху масата като на карти.

— Генерале, това са заповеди за претърсване и задържане съгласно Раздел трети срещу вас, вашите главни офицери и регистрите във всички ваши банки. Подписани от федерален съдия. Те също така разрешават пълно претърсване на вашата обител, известна под името Форт Яхве.

Той измъкна клетъчния си телефон и набра един номер. Хардистан отговори почти на секундата.

— Тук е Били. По местата сме.

— Документите са представени. Само минутка. — Вейл се обърна към Енгстрьом. — Генерале, на телефона е Уилям Хардистан, заместник-директор на ФБР. Той би искал да си каже две думи с вас.

И подаде клетъчния телефон на Енгстрьом. Генералът го изгледа така, сякаш му поднасяха жарава. Накрая го пое и каза бавно:

— Генерал Енгстрьом.

Застанал пред входа на Форт Яхве, Хардистан се бе изправил срещу един ефрейтор пред вратата. Зад него ровърите и колите с оръжията бяха подредени в колона. Агентите на ФБР и СКТАОО и снайперистите в бронирани жилетки и сини якета се бяха построили като армия. Над тях хеликоптерите „Найтхоук“ бръмчаха като прилепите на ада.

— Говори Били Хардистан — каза той по клетъчния си телефон. — Знаете кой съм.

— Разбира се.

— ФБР и СКТАОО са готови по местата си, както тук, така и в седем различни места, указани в заповедите за претърсване, които Мартин Вейл току-що ви е представил. Не искаме насилие. Документите ви са представени. Това са законни заповеди за претърсване. Моля посъветвайте младежа на вратата — мисля, че се казва Старет — да отстъпи настрана.

Енгстрьом не отговори веднага. Бяха го надхитрили и той го бе проумял. Всеки въоръжен сблъсък на този етап би бил катастрофа за делото им.

— Мога ли да говоря със Старет? — проговори накрая той.

— Разбира се.

Хардистан връчи клетъчния телефон на ефрейтора и каза:

— Командващият ви офицер иска да говори с вас.

Ефрейторът, обрулен ветеран, само го изгледа злобно, после взе телефона.

— Ефрейтор Старет слуша, сър.

— Старет, разпознавате ли гласа ми?

— Разбира се, сър.

— Отдръпнете се. Пуснете ги да влязат.

В първия миг ефрейторът не повярва на ушите си, макар и да знаеше, че в базата са останали само шепа хора.

— Слушам, сър.

Енгстрьом върна телефона на Вейл, който го затвори.

В затъмнения ъгъл в другия край на залата, зад мътнобелите контактни лещи, очите на Авраам горяха с адски пламъци. Само на четири-пет метра от него се намираше мъжът, когото мразеше с чувство, по-силно дори и от любовта му към Сатаната. Само на пет метра! Един куршум и с него е свършено!

— Не искаме второ Уейко или Руби Ридж, генерале — каза Вейл.

— Бих могъл да ви взема за заложници още сега.

— Бихте могли, но това би бил глупав ход и вие го знаете. Всичко ще свърши още сега, тук, по средата на нищото. Целият ви команден състав е в тази стая.

Вейл набра един номер на телефона си и зачака да му отговорят.

— Излизаме — каза той. Затвори телефона, прибра антената и пъхна телефона в джоба си.

— На около четвърт миля оттук има два хеликоптера „Найтхоук“ — каза той, сочейки мъгляво към задната част на ресторанта. — Направо ще станат адски нервни, ако не излезем след няколко минути. — Той се изправи и облече палтото си. — За мен беше удоволствие, генерале.

— Вие сте още по-нечестен дори и от представата ми за вас до този момент — изрече Енгстрьом с присвити студени очи.

— Разузнаването ви не струва и пукната пара.

Вейл отиде до вратата и излезе, последван от Файърстоун.

Енгстрьом се изправи и се загледа през прозореца, докато колата се отдалечаваше по отсечката за магистралата. Авраам затропа с бастуна си през ресторанта, застана зад Генерала, приближи устни до ухото му и прошепна:

— Той трябва да бъде убит, генерале.

— Това няма да промени нищо.

— Но ще ги стресне и това ще ги забави. Всичко, от което се нуждаем, е само още малко време. „Ще обърна лицето Си против вас, и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви.“ Левит, 26 глава, стих 17.

Енгстрьом проследи с поглед колата, която пое към Мисула. Минута или две по-късно единият хеликоптер прелетя ниско над дърветата и полетя подир автомобила. Челюстта на Енгстрьом се стегна.

— Тогава нека се спусне връз него десницата Божия.

26.

Беше почти десет и половина. Били Хардистан показа удостоверението си за самоличност на агентите от специалните служби и прекрачи прага на служебния вход на хотел „Мейфлауър“. Мина през кухнята и отново удостовери самоличността си. От балната зала, претъпкана с политически спонсори, платили по хиляда долара, за да ядат жилави пилета и аспержи и да отдадат почитта си на най-могъщата политическа фигура на света, се разнасяше гласът на президента, който произнасяше политическа реч.

Хардистан се качи по стълбите до третия етаж. До вратата на ъгловия апартамент — убежището на президента, в което той можеше да провежда срещи извън списъка на дневните си ангажименти — за трети път удостовери самоличността си.

— Благодаря ви, господин Хардистан — каза единият от агентите.

— Някой друг пристигнал ли е?

— Да, сър, генералният прокурор и господин Хукър.

Хардистан кимна и влезе в тристайния апартамент.

Хукър и Кастен си бяха налели питиета и седяха един срещу друг на диванчета, разделени от масичка за кафе.

— Здравей, Били — просия Кастен при влизането му.

— Здравей, Мардж, здравей, Клод — каза заместник-директорът на ФБР.

Хукър се усмихна, повдигна чашата си в приветствие и попита:

— Как се справя там долу?

— Май ги е омаял здравата — отвърна Хардистан.

Той сложи куфарчето си върху масата, извади един голям кафяв плик и клетъчния си телефон, свърза го с един магнитофон и набра един номер.

— Ехо, тук Треньор. Имате ли го на запис? Добре, уредбата ми работи, пуснете записа. — Слуша няколко минути, после каза: — Отлично. Благодаря, Ехо. — И изключи телефона и магнитофончето.

— Какво има? — попита Хукър.

— Още от същото.

— Господи!

Хардистан извади една видеокасета и няколко едроформатни снимки и ги пръсна върху масата. Хукър и Кастен ги загледаха с провиснали челюсти.

— Господи! — прошепна Хукър. — Какво е намислил този кучи син?

— Готви се да защитава планината си — произнесе почти небрежно Хардистан.

— Откога е станала негова? — изрева войнствено Хукър.

Преди Хардистан да успее да му отговори, вратата се отвори и двама агенти от специалните служби влязоха. Те провериха всички стаи, баните и прозорците, после съпроводиха Лорънс Пенингтън в апартамента.

— Добър вечер на всички — каза президентът още от прага. Очевидно произнасянето на речта го бе заредило с енергия.

— Как мина? — попита Хукър.

— Чудесно. Беше претъпкано. Националният комитет може да ме цуне отзад. Така че, Били, докъде стигнахме?

— Тези фотографии са били заснети около 16 часа планинско време. АУАКС-ът тъкмо е завършвал поредния си полет. Имам го на видеозапис, но и тези снимки трябва да ви ориентират.

Фотографиите бяха общо осем на брой. Четири бяха направени от девет километра височина, а останалите представляваха цифрови фотоувеличения на същата област. Хардистан описа терена, докато другите разглеждаха укрепленията на Енгстрьом. Снимките бяха направени строго по вертикалата от височина две хиляди метра. В лявата половина на снимките по вертикалата на изток се намираше Форт Яхве, група сгради, заобиколени с висока ограда. В края на комплекса стръмно се издигаше планина, висока почти три хиляди метра. Горната и половина беше обрасла с борове почти до назъбеното, покрито със сняг било. Долната част на планината беше отвесна — серия от островърхи скали и водопади, които стигаха почти до самото подножие. Тесен път се виеше по планинския склон, като извеждаше до едно малко плато почти на половината път до върха. Тесен мост прехвърляше урвата до една седловина.

Седловината бележеше долния ръб на тренировъчния терен на Светилището — силно насечена камениста местност, където се обучаваха на оцеляване в екстремни условия, с размери три мили ширина и една височина. Отдолу бяха опасните скали, надвиснали над Форт Яхве.

Задната страна на планината, бележеща границата между Айдахо и Монтана, беше дори още по-опасна — серия от дълбоки клисури и урви, накъсани от тераси.

— Страшно — затаи дъх Кастен.

— В доста повече отношения от това — каза Хардистан.

— Ориентирайте се по тези фотографии, докато ви пусна тази касета. Записът е направен само преди половин час.

Хардистан пъхна касетата във видеокасетофона и натисна бутона. Същият изглед на форта и планините му пазачи плъзна по екрана. Един специалист по идентификация на наземни цели монотонно описваше сцената.

— Шарпшутър, тук Ехо Едно.

— Чувам ви, Ехо Едно. Чувате ли предаването ни?

— Силно и ясно, Шарпшутър. Записваме.

— Чуваме ви, Ехо. Тук Шарпшутър по курс на юг от канадската граница над границата между Айдахо и Монтана. Височина осем хиляди и петстотин метра, скорост петстотин мили в час. Време: 19 часа и 41 минути, планинско стандартно.

— Разбрано.

— Наближаваме целта. Чувате ли ни?

— Ясно. Господи, те изглеждат като мравки.

Далече под тях топлинните сензори регистрираха точки, които щъкаха по цялата планина.

— Ще наложим растер върху видеоекрана и ще получим точния им брой. Изглежда така, сякаш са се удвоили само за една нощ. Увеличаваме десет към едно.

Камерата даде увеличение, съответстващо на сто метра височина над върха на планината Джеймс. Мравките вече изглеждаха подвижни, ситни и бели фигурки на фона на гората.

— Тези „мравки“ са войниците на Енгстрьом, Ехо Едно.

— Разбрано. Какви са тези правоъгълници до портала?

— Училищни автобуси. Събират по тридесет и осем пътници, до петдесет с правостоящите. Тези трите сигурно са докарали от 135 до 150 души.

— Потеглят.

— Отиват да докарат следващите. А тези спални помещения, дългите сгради в задната част на комплекса близо до подножието на планината, събират по деветдесет човека всяка. Или още 270 души.

— А тънките линии по цялата планина?

— Това е тел. Гледайте горния ляв квадрант на екрана ви.

— Разбрано.

— Това е група от четири или пет души около едно дърво. Прокарват тел. Нашият профил сочи, че е тел-бръснач. Долният ляв квадрант. Един мъж явно заравя експлозивно устройство, вероятно мина „Клеймор“ или дори „Танцуваща Бети“.

— Господи! — възкликна Пенингтън.

— Има доста от тях и от другата страна на планината — обади се Ехо Едно.

— Ясно. Те са навсякъде по терена.

— Изключи това дяволско нещо — изръмжа Пенингтън.

Хардистан изключи видеомагнетофона.

— Тази вечер е още по-оживено. Още нямаме броя по растера, но е някъде в рамките от шестстотин до седемстотин души. Използват палатки за оцеляване в особено трудни условия в наблюдавания район, като спят и работят на смени. А в спалните помещения има разквартирувани почти триста души.

— Какво правят там, по дяволите? — попита Хукър.

— Окопават се. Нощем прекарват войниците си с училищни автобуси и фургони. Правят го непрекъснато, откакто претърсихме форта и им предявихме документите за обиск.

— Какво мисли да прави, по дяволите?

— Да защитава територията си. Това е месечното им тренировъчно занятие. Обикновено се провежда със седемдесет и пет до сто души.

— Нека се опитат — изсумтя Хукър. — В началото на осемдесетте Орденът изпрати декларация на Конгреса, с която обявяваше война. Бюрото елиминира Гордън Кал, изпрати водача им, Уейн Снел, на електрическия стол и пъхна двадесет и четирима души от техните в затвора с доживотна присъда. И това беше краят на Ордена.

— Орденът имаше по-малко от стотина членове, Клод — каза Хардистан. — Тук става въпрос за няколко хиляди обучени войници, като в района вече има съсредоточени много от тях, вероятно въоръжени с автоматично оръжие, гранатомети, противотанкови оръжия, ракети земя-земя и земя-въздух, мини и три-четири тона — тона, Клод — С-4.

— Господи, това достатъчно, за да хвърли във въздуха град като Мисула — възкликна Пенингтън.

— Точно така. Те също така са събрали огромен запас от амоняк — закупуват и трупат амониев нитрат от две или три години. Всеки фермер от Светилището си купува непрекъснато.

— Който може да бъде разхвърлян и укрит по цялата територия на щата — каза Кастен.

— Точно.

— Можем ли да ги провокираме? — попита Хукър.

— Ако Вейл не ги провокира, когато им предяви заповедите, не знам какво друго би могло да ги провокира.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кастен.

— Какво ще кажете за нападението върху конвоя? — продължи Хукър, пропускайки въпроса й покрай ушите си. — Убийство на американски войници от засада. Това не би ли могло да се счита като акт на война?

— Не можем да докажем, че са били те. Ние сме сигурни, че са били те, но не можем да го докажем — каза Хардистан.

— Да има някакви следи от камиона? — попита Кастен.

— Не. Прочесахме целия планински масив с хеликоптери, оглеждахме мястото със спътници, АУАКС и пеш. Според мен едва ли ще го открием някога. Но знаем със сигурност, че имат АТ-4, 66-милиметрови противотанкови пушки 72-Е5, ракети „Дракон“, „Стингър“, М-16 и достатъчно боеприпаси и ракети да започнат Трета световна война. И всичко това е разхвърляно и укрито из планините.

— Той ще трябва да направи първата крачка — каза Хукър.

— Господи, обири на банки, складове с оръжия, убийства на хора… ако това не е първа крачка, какво би могло да бъде? — изрева Пенингтън.

Никой не се обади.

— Дейв, направи ми една услуга, донеси ми едно — помоли Пенингтън един от охраната и извади пура. — Извинете ме — продължи той. — Забавлявах юнаците с дебелите джобове цели четири часа, без да запаля. — Докато той палеше пурата си, агентът му наля пълна чаша уиски, пусна две кубчета лед, наля вода от чешмата и я връчи на президента, който му кимна с благодарност.

— Имаме нужда от случай, по който да го сгащим с неопровержими доказателства, преди да мобилизираме съответна бойна част, да го обкръжим и да го принудим да се предаде заедно с хората си и оръжията — каза Кастен.

— Да го обкръжим ли? — възкликна Хардистан. — Той е минирал дяволските си планини, опънал е навред тел-бръснач и се е обградил с обучени до съвършенство на партизанска бойна тактика хора. Дори да вкарам всички агенти от ФБР и СКТАОО, които съм в състояние да осигуря, пак не бих разполагал с достатъчно огнева мощ, за да обкръжа една укрепена планина.

— Той никога няма да се предаде. Трябва просто да го унищожим. И точно сега е моментът — каза Хукър.

— Целият му щаб и войниците му в момента са или горе, или са на път за там.

— Не можем да се доверим на Националната гвардия — продължи Хукър. — Половината от състава й са членове на Светилището. Това, от което имаме нужда, са специално обучени бойци, които могат да се справят в такъв терен и да свършат работата.

— Да не предлагаш онова, което си мисля? — попита Кастен.

Отговор не последва. В следващия миг очите на Мардж Кастен внезапно се уголемиха.

— О, Господи! — простена тя. Всички я изгледаха. — Трябва ли да ви напомням, че е против федералния закон да се използват американски войски срещу американски граждани?

— Освен ако не са ни обявили война — каза Хукър.

— Не мисля, че Енгстрьом ще го направи без агресивна провокация — каза Хардистан.

— Е, поне едно нещо е дяволски сигурно — изръмжа Хукър. — Че бойскаутите не могат да се справят с тази операция.

Генералният прокурор се притесни от насоката, която бе придобил разговорът. Президентът видя това и й каза с усмивка:

— Мардж, защо не си отиваш? Вече става късно.

Той се изправи. Тя го изгледа за момент, също се изправи и го последва до вратата.

— Никога не бих те поставил в компрометираща ситуация, Мардж — тихо каза президентът. — Само си спомни думите на Бари Голдуотър: „Екстремизмът в защитата на свободата не е порок. Деликатността при установяването на справедливостта не е добродетел.“

— Мислех си за нещо друго, господин президент. Джонатан Суифт го е казал: „Огромна неизгода е да воюваш с хора, които нямат какво да губят.“ Мисля, че на Мартин Вейл това му е ясно. Ние му дадохме дума. Хората му работят денонощно, за да вкарат в съда делата по РИКО.

— Лека нощ, Мардж. — Той я изгледа, без да мигне. Тя му върна погледа и излезе.

Пенингтън се върна на дивана и отпи от напитката си.

— Та докъде бяхме стигнали? За колко голяма бойна част става дума, Били?

— За тази работа бих се доверил единствено на армията.

— Тогава мисля, че трябва да извикаме Джеси Джеймс и да получим мнението на експерт.

Брандън Джеймс — по прякор Джеси Джеймс — беше армейски генерал и бивш заместник на Пенингтън. Беше непокорен командир и често го сравняваха с Патън заради вироглавството му. Беше също така най-добрият полеви офицер, който Пенингтън бе срещал.

— Ще свърши ли тази работа? — попита Хардистан.

— Ще поговоря с него. Само двамата, мъжки разговор.

— На Джеси му сече пипето — каза Хукър.

— Той ще направи всичко, което му нареди неговият командир.

— Мислите ли, че има опасност военната акция да предизвика още терористични нападения? Или това ще ги принуди да се отдръпнат? — попита Хукър.

Пенингтън погледна Хардистан, който само повдигна вежди.

— Зависи от загубите в жива сила — отвърна президентът.

27.

Шофьорът на таксито погледна свещеника през прозореца. Беше облечен в тежко черно палто, черна филцова шапка и сив костюм със свещеническа якичка. Седеше, опрян на бастуна си, на една пейка срещу парка на Оклахома Сити, където навремето се бе намирало зданието на Алфред Б. Мурах.

Аарон Стемплър, известен в момента като Авраам, бе плъзнал контактните си лещи под долните клепачи и гледаше право през слънчевите си очила, покрай телената ограда, окичена с играчки, цветя и фотографии на жертвите. Пулсът му бе ускорен — той си представяше взрива, предизвикан от заредения с експлозив камион. Пред мисления му взор изплава рухването на половината сграда, до ноздрите му стигна мирисът на пожар и смърт, слухът му улови грохота на разрушението и хаотичните писъци, които го бяха последвали, очите му, видяха разрушената сграда със стърчащите арматурни железа и тръби.

„Истинско произведение на изкуството“ — помисли той.

— Извинете ме, отче.

Той бавно се завъртя към посоката, от която идваше гласът, и видя една млада жена. Държеше букет цветя и се усмихваше.

— Да?

— Не можах да се сдържа да не ви заговоря. Помислих си, че може би ще пожелаете да ви опиша парка.

— Каква прекрасна мисъл — каза той. — Но аз предпочитам да си го спомням както едно време.

— Вие сте били тук и преди?

— Не, но са ми го описвали.

— Загубили ли сте някого при експлозията?

Той се замисли за човека, взривил камиона, и отвърна:

— Да.

— Съжалявам. Тогава ще си тръгна — каза тя.

— Благодаря ви. Много сте мила.

— Загубих цялото си семейство тук — каза тя и си тръгна.

Авраам остана още две-три минути, наслаждавайки се на момента, после се върна в таксито.

— Летището — каза той на шофьора.

Беше изненадан, че Магьосника познава толкова добре летището на Оклахома Сити. Простото съобщение на Авраам гласеше: „Магьосник. Утре ще направя сбирка на летището на Оклахома Сити, от десет сутринта до обяд. Надявам се да се видим. Рибаря.“

Отговорът не беше по-сложен или по-дълъг: „До Рибаря: Чакалня Две. При Броген. Десет сутринта. Магьосника.“

„При Броген“ беше ресторант с бар, кой гледаше към прохода на чакалнята. Авраам седна на бара и си поръча диетична кола. Телефонът иззвъня и барманът вдигна слушалката, слуша няколко секунди и после захлупи микрофона с длан:

— Някой тук на бара да се казва Фишърман2?

Авраам вдигна ръка.

— Аз съм.

Барманът му подаде портативния телефон.

— Благодаря — каза Авраам. После каза в слушалката:

— Тук е Симон Петър.

— Не споменахте, че сте сляп.

— Просто не стана дума.

— Тръгнете през чакалнята наляво. Проход С е вторият отдясно. Там в момента няма никой, загдето полети за този терминал ще има чак след два часа. Идете в дъното на чакалнята. Там има редица столове. Избройте шестата редица седалки и седнете. — И телефонът замлъкна.

Авраам сложи два долара на бара, благодари на бармана и тръгна. Вървеше близо до стената от дясната страна, преструвайки се, че опипва пътя с бастуна. Когато стигна до Вход С, последва инструкциите на Магьосника.

Умно. Шестата редица гледаше към стената. Никакви прозорци, никакво отражение. Той седна и зачака.

От другата страна на залата Удбайн проследи как слепецът опипва пътя си. Имаше бакенбарди до брадичката и беше облечен в черно и сиво. Удбайн навлезе в зоната на прохода, намери седалката и седна, после изчака две или три минути. Никой не следеше Симон Петър, който премина през прохода и зае място точно зад Удбайн. Удбайн отвори брой на „Ю Ес Ей Тудей“, като го вдигна високо, за да затули лицето си, но така, че да вижда над горния му ръб.

— Аз съм Магьосника — проговори Удбайн с нисък глас.

— Симон Петър — отвърна Авраам, после добави: — Рибаря, ако познавате Библията.

— Изглеждате ми като мормонски проповедник.

— Не, аз съм обикновен баптистки свещеник.

— Не исках да ви обидя.

— Не сте ме обидили. Някои от най-добрите ми приятели са мормони.

— Защо избрахте Оклахома Сити за срещата ни? — попита Удбайн.

— От отдавна исках да дойда тук. Исках да се проникна от изумителната атмосфера на майсторството и професионализма.

— Майсторство и професионализъм, как не! Той е осрал царски цялата работа. Така става, когато се, изпраща аматьор да върши работата на професионалист. Лайняно планиране с абсолютно никакво измъкване.

— Е, аз поне извлякох определена наслада от присъствието си там, само като си представях как се е случило. Как само за секунди се срутва половината сграда. Целият този хаос. Сирените вият, хората пищят, мирисът на взрива. Още веднъж си го преживях в представите.

— Вие сте болен човек, отче.

— А вие не сте ли?

— Аз съм бизнесмен. Ако нямаше търсене на услугите ми, щях да си продавам железарията, за да си вадя хляба.

— Получавате наслаждение от това?

— Що за въпрос, по дяволите?

— Просто бях любопитен. Вие сте изключително ефикасен. Предполагам, че човек, толкова добър в занаята си, трябва да получава наслаждение от работата си.

— Извличам определено удовлетворение от нея. Колкото по-трудна е задачата, толкова е по-приятно изпълнението. Не вземам всякаква работа, както знаете. Обичам мисълта, че с това, което върша, допринасям нещо за обществото.

— Възхищавам се на рационализма ви.

— Нека ви кажа нещо. Не споделям възгледите на Генерала. Армията ми даде хляб и ме научи на занаят, и то както подобава. Нямам нищо против правителството. Но ако Генерала иска нещо да се направи, аз го правя. Дължа му го. Винаги ще му го дължа.

— Лоялността е възхитителна добродетел.

— Вие не сте ли лоялен към него?

— Споделям доктрината му.

— Искате да ви пръснат задника нейде из шибаните монтански планини ли?

— Нещата може и да не се развият по този начин.

— Да, знам. Всички ще почнете да се укривате по планините и да правите партизански набези върху супермаркети и бензиностанции, и ще бесите съдии, и ще разстрелвате горски надзиратели.

— Това ще събуди нацията. Нещата в тази страна трябва да се променят. Не можем да оставим негрите и евреите да я закопават в калта.

— Аз не се оплаквам, отче. Нещата ми вървят много добре. Мога дори и да се пенсионирам.

— Да се надявам, че ще имате време за още една задача.

— Предизвикателна ли е?

— Да, мисля, че отговаря точно на критериите ви.

— Кой е целта?

— Нали гледате телевизия?

— Доста повече от вас.

И двамата избухнаха в смях.

— Добро попадение — произнесе Авраам. — Познато ли ви е името Мартин Вейл?

— Адвокатът, който беше с Хардистан в Охайо. Не е ли на служба в Министерството на правосъдието?

— Той е заместник генерален прокурор на САЩ, ако бъдем точни. Специален обвинител. Насочил е тежката си артилерия срещу Светилището. Това не е ли достатъчно предизвикателно за вас?

— Звучи ми обещаващо. Вие, предполагам, сте наясно, че ако го отстраните, на мястото му ще дойдат други.

— Не, той е единствен, Магьоснико.

— Вие го познавате?

— Да кажем, че пътищата ни са се пресичали.

Авраам извади от джоба си ключ и го сложи на облегалката на стола си.

— Тук има гардеробче със секрет. Намира се в първата банка, след като излезете от помещението за прибиране на багажа. В него има папка с документи за Вейл. Изрезки от вестници, статии, видеозапис. Той живее в една надстройка в центъра на Чикаго, но една от статиите споменава за уединена вила, където обича да си отдъхва. Лошото е там, че никой не знае къде е.

— Не бих нарекъл това проблем. Нали намерих онзи… как му беше името?

— Вие сте абсолютен гений. Това е причината сега да съм тук и да разговарям с вас.

— Той сигурно има доста голяма охрана.

— Двама или трима агенти на ФБР по всяко време на денонощието. Това притеснява ли ви?

— Разбира се, че не. Добирането до него няма да представлява проблем. Проблемът е измъкването след свършване на работата. Винаги е така.

— Сигурен съм, че ще го намерите.

— О, да. Колко е тарифата този път?

— Сто бона. Обичайното уреждане. Половината депозирана в банката ви преди денят да приключи, другите петдесет след свършване на работата. Справедливо е, напи?

— Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.

— Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.

— О, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.

— Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.

— Много смешно.

— Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?

— Ще ми трябват два дни.

— Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.

— Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.

— Генерала ще бъде във възторг.

— Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.

Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.

— Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.

И си тръгна.

Авраам изчака няколко секунди и после леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.

28.

Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:

Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс.

Хоторн Авеню, № 424.

Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.

— Госпожа Граймс? — попита Латимор.

— Госпожа Граймс почина преди две години — каза тя.

— Аз съм Алис, икономката на полковника.

Латимор й показа удостоверението си за самоличност.

— Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.

— Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.

Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.

Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.

— Полковникът има проблем с очите — каза тя. — Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.

Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:

— Полковник! Имате гостенин.

— Да не е Джери? — попита изтънял дрезгав глас.

— Не, полковник, непознатият е.

— Непознатият! Добре, веднага слизам.

Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.

— Имате гостенин, полковник Чарли — каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за да се срещне с вас.

— О — продума полковникът немощно, — благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. — Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. — Вашингтон значи? Да не сте от армията?

— Не, сър — отвърна Латимор. — Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.

— Аха, много важна клечка значи.

— Не съвсем, сър — отвърна с усмивка Латимор.

— Седнете ей там, до прозореца — каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.

— Благодаря, сър.

— Колко е часът, не бихте ли ми казали?

— Три и петнадесет.

Граймс се обърна към Алис.

— Вече мога ли?…

— Щом желаете.

— Може би господин, ааа…

— Латимор. Харисън Латимор.

— Нещо за пиене, господин Латимор? — попита полковникът.

— Благодаря, нищо не искам.

Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.

— Прилича ми на хубав ден каза той.

— Да, сър.

— Вие сте добре възпитан, млади човече.

— Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.

Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.

— Снощи гледах един филм по видеото — каза той. — Как се казваше, Алис?

— „Ейс Вентура“.

— Тъп, обаче ме разсмя здравата — каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. — Да ви се намира кибрит?

— Съжалявам, не пуша — отвърна Латимор.

— Браво на вас. Алис?

Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.

— Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.

Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепери и я плъзна обратно на Латимор.

— Не — каза той и пое дълбоко от цигарата си.

— „Не“ какво, сър?

— Не мисля, че си спомням.

— Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.

Старецът се усмихна и поклати глава.

— Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Старецът го изгледа през помътнелите си очи.

— Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.

— Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.

— Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.

— Моля ви, опитайте.

— Синко, аз съм алкохолик — започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. — На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импотент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. О, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории.

Словесни кошмари. Какво са вършили. Какво са им правели на тях. Енгстрьом винаги връщаше мъртвите си войници. Защо го е било толкова грижа? Ние изпращахме младите си войници на Енгстрьом и след това служебните им регистри отиваха някъде другаде, после на друго място, после на трето, и накрая свършваха някъде в някакъв кашон, който отиваше в огъня. Млади мъже, воюващи за страната си и после предадени. Изтрити, все едно че не са съществували. Казваха, че това се прави, за да били защитени. Какъв майтап! Това се правеше, за да се сложи най-дебелата ламарина под задника на правителството. Под задника на армията. Да се укрие какво искаше армията от Енгстрьом и какво правеше той в името на патриотизма и любовта към Родината. Какво правеше с душите им. Какво правехме всички ние с душите им.

Той дръпна от цигарата си и продължи.

— Знаете ли, в началото, всеки път, когато изпращах поредното момче там, пишех стихове. Мислех си, че когато всичко свърши, ще се превърне в епична поема за младите мъже, изпълняващи дълга си към Отечеството. И тогава започнаха да се носят историите. И тогава започнах да изпивам по бутилка скоч, докато напиша стиховете. Накрая спрях да пиша и остана само бутилката скоч. И когато един ден дойдоха за кашоните с данните за момчетата, захвърлих поемите в кашона. И ето ме пред вас, млади Харисън, безсилен дори да пусна и куршум в черепа си. Всичките ми спомени са изчезнали, освен най-лошите, и аз си живея с тях, спя с тях, прекарвам си дните с призраците на всички онези млади мъже. Виж ме, синко, не ми е останала дори и една сълза да пророня за тях.

Латимор, зашеметен от ужасяващото признание на стареца, се вгледа в разяденото му лице и си спомни защо беше дошъл и плъзна фотографията обратно.

— Опитайте още веднъж, сър.

Граймс го изгледа втренчено и дръпна отново от цигарата. Беше изпушил около половината; угаси я, внимателно докосна върха, за да се увери, след което я пъхна в джоба на халата си. После се приведе към фотографията.

— Значи не обичаш думата „не“, а?

— Генералният прокурор не обича тази дума, сър.

— Ха, нищо не се е променило.

Той почна да потропва с пръст по лицата от фотографията.

— Шрак. Енгстрьом го наричаше Черния Боби. Това е Мец… Мен…

— Мецингер?

— Да, Мецингер. Този тук е Джордан. Това тук са Енгстрьом и Дженингс. Този е… а, Уейн. Уейн… Уейн кой беше… Не мога да си спомня фамилията му.

Той продължи да гледа втренчено снимката.

— Един умря — каза Граймс, без да отделя поглед от фотографията.

— Искате да кажете, че някой от тях е бил убит?

— Това беше специалният отряд на Енгстрьом. Спектър Едно. Нищо не можеше да ги убие. Туни, да, сетих се, Уейн Туни. Корав пич от Ню Йорк Сити.

— Този, който не е оцелял ли?

— Вече ви казах, никакви доклади не се пишеха, никаква официална информация не се съхраняваше.

— А какво ще кажете за този? Нали споменахте, че името му е Дженингс? — Харисън посочи мъжа, когото Джордан бе нарекъл Оз.

Полковникът се загледа.

— Оскар Дженингс.

— Оскар. Оз — повтори Латимор.

— О, да. Така го наричаха. Някъде от Средния запад беше. Да не беше Уисконсин?

— И не са го убили?

— Нищо не знам със сигурност, но онова, за което мога да гарантирам, е, че Енгстрьом не върна нито един човек от Спектър Едно в найлонов чувал. Страшно много се гордееше с това.

— А аз си мислех, че всички бойни групи са били отряди „Спектър“.

— Те бяха номерирани. Номер Едно беше личният отряд на Енгстрьом, това бяха неговите момчета. Енгстрьом загуби много хора през онези години. Но не и от Спектър Едно. Тази снимка вероятно е правена някъде… в края на шейсетте, да, точно тогава.

— Значи нека още веднъж уточним какво съм разбрал. На снимката са Черния Боби Шрак, Дейв Мецингер, Гари Джордан, Енгстрьом, Оскар Дженингс и Уейн Туни.

Старецът кимна и протегна снимката на Латимор.

— Какво се случи с Дженингс и Туни? — попита Латимор.

— Един Господ знае. — Полковникът отпи от бирата си и попи устните си с кърпичката. — И така, какво прави Хар… ааа…

— Харисън, сър.

— Каква работа върши Харисън Латимор за генералния прокурор на Съединените щати?

— Надявам се, възможно най-добрата, сър.

Полковник Граймс отметна глава и се изсмя от сърце.

— О, да! Не се ли надяваме всички на това, синко?

— Ние подозираме, че един от тези мъже, или Дженингс, или Туни, е станал наемен убиец, сър. Много опасен човек.

— Какво му е толкова чудното на това? Те всички бяха опасни мъже.

— Но той убива за пари.

Граймс се втренчи в него. Очите му се насълзиха от напрежението. Той извади остатъка от цигарата си и повика Алис, която тихо влезе и му я запали. Полковникът си допи бирата и запуши цигарата.

— Имаме подозрения, че съвсем наскоро един от тях може да е убил човек под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели.

— А — изрече разсеяно Граймс.

— Това не ви ли изненадва?

— Трябва ли? Ако убива за пари, няма значение кой е целта. Предполагам, че който и да е бил, играта е била честна.

Латимор прибра снимката в джоба си.

— Изненадан сте, че не съм шокиран ли? Никога ли не ви е хрумвало кой наема тези хора? Не ви ли е минавало през ума, че вашето собствено правителство може от време на време да им е давало поръчка? Някоя дребна работа в Южна Америка. Да убият някой диктатор в Африка. Все някой трябва да свърши тази работа, синко. И когато не са ангажирани с държавната поръчка, те си продават работната сила. Човек трябва да си изкарва прехраната.

— Кой би могъл да знае как да влиза във връзка с тях?

— Това не мога да ви кажа.

— А кой би могъл?

— Този, който го наема. Може би извършителят е получил ново име, нова самоличност, хубава сума и да са го изпратили да им свърши работата. Може би е свършил някъде нещо и после се е прибрал в Щатите. След като искате да се свържете с него, намирате един телефонен номер. Това е някакъв телефонен секретар някъде в някоя мухлясала канцелария в някоя затънтена сграда. Той звъни на номера си от някой уличен автомат и прослушва съобщенията, записани на секретаря, след което си избира кои поръчки може да поеме. Никакви имена, никакви адреси. Парите се депозират в някаква офшорна сметка някъде на майната си. Всичко е много кратко и делово.

— Това направо ми звучи като достоверна информация, полковник. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече?

— Не мога да ви кажа онова, което не знам. А аз не знам какво се е случило. Проектът „Фантом“ никога не е съществувал. Никога не е имало отряди „Спектър“. И армията ги е погребала грижливо завинаги, за да е сигурна, че никога няма да възкръснат.

— Но защо тогава се съгласихте да разговаряте с мен?

— Оттогава минаха повече от тридесет години, синко. Някои вероятно са загинали в далечни земи, застреляни или измъчвани до смърт. Или може би просто са прегорели и когато са проумели, че вече не ги бива за нищо, са извадили стария служебен 45-и калибър и са захапали дулото.

— Все някой би трябвало да има номера на този телефонен секретар.

— Е, това беше просто начин на изразяване. Тия дни начинът сигурно е много по-модерен, с всички тия компютри и какво ли още не.

Латимор се опита да подреди всичко чуто до този момент от полковника. Само един човек от Спектър Едно беше умрял, но двама бяха изчезнали. Дженингс и Туни. Но онзи, който бе умрял, не е бил убит. Господи, Граймс беше като всички останали — те никога не даваха пряк отговор. Питай ги какво е времето навън и ще ти кажат името на метеороложката от Канал 6.

— Е, благодаря ви — каза той. — Предполагам, че ще направя проверка с погребалната служба във Вашингтон.

Старецът го гледаше усмихнат. Цигарата му бе изгоряла до филтъра. Той я сложи нежно в пепелника и я загледа тъжно, все едно че виждаше приятел в ковчега му в погребален дом.

Миг преди Латимор да дръпне дръжката на вратата, полковникът го повика.

— Млади Харисън…

— Да, сър?

— Само не забравяйте, че това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.

29.

Форт Уейн, сряда, 9 часът и 25 минути, централно стандартно време

Гърбът на Рон Камбъл го болеше страшно. От две седмици кръстосваха областта около Уапаконета и вече започваше да му писва. Партньорът му, Ед Флорес, се бе свил на съседната седалка и смучеше захарно петле. Това го предпазваше от болките в корема. Флорес бе отказал цигарите преди четири месеца и вече започваше да влиза в релси, след като бе прекарал цялото това време в мърморене и оплакване от всичко. Захарните петлета, които смучеше непрестанно, бяха добавили пет килограма към и без това пълното му тяло.

Той измъкна захарното петле от устата си за време, достатъчно, за да произнесе:

— Как се казваше това? — и да го напъха отново в устата си.

— Търки Ран.

— Господи! Наистина преровихме и дъното.

— Стигнахме до грунтовите писти и паркингите.

— Няма да можем да му хванем спатиите на този тип, казвам ти.

— Как не ти омръзна да повтаряш все едно и също, Ед. Не ти ли омръзна?

— Тъкмо сега не мога да спра. Шансовете са на моя страна — отвърна Флорес. — Няма начин да не позная поне веднъж. — Той посочи надясно. — Ето я. По дяволите, ама това са само два хангара и един навес.

— Прилича ми да имат и сигнализационни светлини за кацане.

— Браво, ти си бил гений бе!

Свиха по един тесен черен път и паркираха до нещо, което се опитваше да мине за терминал. Близо до вратата имаше паркирани три черни автомобила, а от другата страна на сградата имаше две по-стари коли. Висок мършав младеж бърникаше нещо в двигателя на едномоторен самолет. Носеше работен комбинезон, а на рамото си бе преметнал омаслена хавлия.

— Задръж за минута — каза Камбъл на Флорес, слезе пръв и се приближи до механика, който го изгледа през рамо и кимна.

— Здравейте — поздрави Камбъл. — Можете ли да ни отделите минутка?

— Да, какво има?

Камбъл му протегна портфейла си с удостоверението за самоличност.

— ФБР. Казвам се Рон Камбъл. Това е партньорът ми, Ед Флорес.

— Да, сър. Аз съм Джо Бушкин. — Той понечи да протегне ръката си, но спря. — Да не ви изцапам.

— Няма проблем, господин Бушкин. Тук ли работите?

— Да, сър. Наливам бензин, върша монтьорска работа. Имам десетина редовни клиенти.

— През нощта сигурно кацат доста, нали?

— Ами! Нямаме терминал като хората, само едно кафе, телефонен автомат, няколко сепарета и едно радио за метеопрогнозите. „Мидуест Ренталс“ имат кабинка вътре, но Хенри обикновено затваря доста рано, освен ако не му се обадите предварително. Хенри Гошен.

— Господин Бушкин, опитваме се да открием самолет, който може да е кацнал тук на шестнадесети, преди две седмици. Трябва да е бил светъл на цвят, двумоторен.

Бушкин изтри ръцете си в мръсния парцал.

— Не е трудно — каза той. — Такива вече не се виждат под път и над път.

— Спомняте ли си го?

— „Бийчкрафт“, модел „Барон D-55“ от 1983 година, с два мотора 374 „Лайкомингс“. Рядък бисер, а това парче специално беше страхотно. Хвърлих му едно око отвътре. Вградено стерео, компютър и всичко останало.

— Колко време остана тук?

— Момент… Кацна следобед във вторник и го нямаше, когато дойдох в четвъртък сутринта. Трябва да е излетял в сряда вечерта или рано сутринта в четвъртък.

— Успяхте ли да зърнете пилота?

— Не. Бях ей там, до хангара, работех върху един „Чероки“, когато кацна. Съвсем обикновен мъж, доколкото успях да видя.

— Как беше облечен?

— Ами, да ви кажа, самолетите си ги спомням по-добре от хората. Мисля, че беше с костюм. Може би сив.

— Тук ли зареди с гориво?

— Не, сър. Но моделът D-55 има радиус на действие от около хиляда и двеста мили. Може да е долетял и отдалеч, без да му се налага да зарежда.

— Какви бяха опознавателните му знаци?

— Ха де, и това не мога да си спомня. Нали вече ви казах, мога да си спомня всеки произведен самолет, хоби ми е, откакто станах достатъчно голям, за да държа книга в ръцете си, но не обръщам особено внимание на хората и числата.

— Мениджърът на колите под наем беше Хенри, така ли?

— Хенри Гошен. — Той кимна към терминала. — Трябва да е там. Макар че хич го няма по самолетите, горкия.

Гошен наближаваше шейсетте. Раменете му бяха провиснали. Четеше вестник — почти го бе лепнал до очилата си с лещи, дебели цял пръст. При влизането на Камбъл и Флорес Гошен вдигна глава, смъкна очилата на носа си и ги загледа с присвити очи.

— Какво ще обичате?

Камбъл му показа портфейла си.

— ФБР, сър. Аз съм агент Камбъл, това е агент Флорес.

— Брей, брей!

— Според нас е възможно на шестнадесети, в късния следобед, да сте дали кола под наем. Спомняте ли си?

— Та това е преди повече от две седмици.

— Е, като гледам, тук нещо няма навалица за услугите ви, господин Гошен — каза Флорес. — Може би ще успеете да си спомните.

Гошен запрелиства регистрационните карти, измъкна една, огледа я от двете страни и им я подаде.

— Този е. Сега си го спомням. Беше без палто. — Той вдигна поглед. — Беше студено и валеше дъжд, но беше без палто.

— Спомняте ли си как изглеждаше?

Гошен ги изучава няколко секунди преди да отговори.

— Обикновен мъж с костюм. Без палто.

— А какво ще кажете за косата? — намеси се Флорес. — Дълга, къса, черна, кестенява?

— Май имаше шапка.

— Май? — попита Флорес.

— Бихте ли го познали, ако го видите пак? — попита Камбъл.

— Виж ми очите, синко — изрече саркастично Гошен. — През тия очила все едно гледаш през капаци на печка. Беше гладко обръснат и бял. Всичко останало ще е само гадаене.

— Имате ли копие от квитанцията за наетата кола?

— Мога да го измъкна на компютъра.

— Моля ви — изрече умолително Камбъл.

Гошен затрака по клавишите, освети една дата и копието от квитанцията за наема изскочи на екрана.

— Ето я — каза той.

— Можете ли да ни я отпечатате? — попита Флорес.

— Не. Свърших хартията.

Вашингтон, сряда, 12 часът и 42 минути, източно стандартно време

Хардистан и Файърстоун бяха на път за летището, когато клетъчният телефон на заместник-директора иззвъня. Той отговори още преди да бе свършило второто прозвъняване.

— Господин Хардистан, обажда се Рон Камбъл, от групата в Охайо.

— Слушам те, Рон, какво има?

Камбъл седеше в колата. Бяха пред мотела „Хузиър“ в предградията на Форт Уейн.

— Открихме сериозна следа от самолета, сър. Бял „Бийчкрафт Барон D-55“, модел 1983 година, със син стабилизатор. Радиус на действие около хиляда мили. Нашият човек е отседнал в мотел „Хузиър“ на шосе 30, около петдесет мили от фермата на Уолър. Броячът на колата му под наем е навъртял 216 мили, което е приблизително два курса от Форт Уейн до Уапаконета.

— Това е голямо нещо, Рон. Докладва ли на Флойд?

— Да, сър, той ми каза да ви го съобщя лично. Този самолет е нещо наистина рядко, господин Хардистан. Мисля, че ако известим Федералното управление по гражданска авиация и получим помощта им, някой може да ни каже нещо повече.

— Добра идея. Ще се обадя на Джим Норкрос от ФУГА веднага щом свършим разговора с теб. Успя ли да научиш опознавателните му знаци?

— Не, сър. По всяка вероятност са фалшиви. Нанесъл се е в мотела и се е регистрирал направо от прозореца на колата, като е платил в брой за две нощи. Също така е поръчал стайно обслужване и пак е платил в брой, но е бил в банята, когато момчето му е занесло вечерята — бил оставил парите на масата. Човекът от фирмата за коли под наем е почти сляп и не си спомня как е изглеждал нашият човек. Никой не може да си го спомни. Всички твърдят едно и също: съвсем обикновен бял мъж. Шофьорска книжка от Флорида, регистрирана на името на Франс Пиърс, Оушън вю Булевард № 3224, Форт Лодърдейл. Книжката е фалшива: в Лодърдейл няма такъв адрес.

— Добра работа си свършил, Рон — похвали го Хардистан. — Ще направим проверка на всички лицензирани „Бийчкрафт“ от този модел и ще видим дали сме късметлии. Двамата с Флорес сте свършили чудесна работа. Предай му, че аз съм го казал.

Хардистан изключи телефона.

— Нещата започват да се проясняват, Сам — обърна се той към Файърстоун. — Но все още нямаме представа как изглежда нашият човек.

Вашингтон, сряда, 3 часът и 12 минути следобед, източно стандартно време

Компанията „Интернешънъл Секюрити“ държеше под наем два офиса в една невзрачна сграда само на няколко преки от Белия дом. Компанията не вдигаше абсолютно никакъв шум около себе си. Избягваше всякаква публичност, не беше включена в нито един телефонен справочник и в никоя фондова борса и никога не рекламираше. Името й никога не излизаше в нито едно конгресно изслушване. Повечето членове на Конгреса и Сената изобщо нямаха и представа за съществуването й. Медиите също дори и не подозираха, че има такава компания. И въпреки това ЦРУ и Агенцията за национална сигурност използваха КИС като „консултанти“ вече над тридесет години.

Президентът Дейвид Уоръл също беше неизвестен на политическите кръгове. Уоръл никога не посещаваше светски увеселения или официални приеми. Не подпомагаше нито една политическа партия или политик. Телефонния му номер го нямаше в нито един официален документ, а твърдият диск на компютъра му всяка вечер се сваляше и се заключваше в сейф. Уоръл беше висок един и осемдесет, в изключително добра спортна форма, с руса, вече сивееща коса, и силен загар. Обожаваше туидовите сака, сивите пуловери от австралийска вълна и ризите в тъмни цветове с широко отворени яки.

Вторият офис се заемаше от един параплегик, бивш „войник на сполуката“ на име Льо Бланк, който говореше перфектно пет езика. Преди четиридесет години, по време на алжирската освободителна война срещу французите, той бе изгубил контрола и върху двата си крака една бомба го бе ранила в кръста. Льо Бланк беше съвсем плешив, с огромен гръден кош и масивни ръце и спаружени, безполезни крака. Изглеждаше странно не на място в оборудваната с най-съвременна апаратура инвалидна количка.

Льо Бланк и Уоръл бяха агенти по рождение. Техни клиенти бяха правителствата на Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Южна Африка и Израел. Техните хора бяха действително каймакът на разузнавателната общност на свободна практика: терористи, наемни убийци, касоразбивачи, събирачи на информация. В КИС ги наричаха „актьори“.

Уоръл подрани с пет минути в Националната катедрала на Масачузетс Авеню. Влезе с небрежен вид, огледа почти празната зала и седна на една пейка в дъното на църквата. Две минути по-късно влязоха двама агенти от специалните служби. Те обиколиха катедралната зала, направиха един кръг около редиците със скамейки и се върнаха покрай Уоръл. Нито веднъж не погледнаха директно към него. Единият се дръпна встрани и момент по-късно в катедралата влезе Клод Хукър и седна зад Уоръл.

— Добър ден — проговори той едва чуто.

— Здравей, Клод, имаш проблем ли?

Най-нормален въпрос. Хукър и Уоръл никога не се срещаха, освен ако нямаше някакъв проблем.

— Не — отвърна студено Хукър, — ти имаш.

Уоръл се извърна и изгледа право в лицето смръщения съветник по националната сигурност.

— С кого?

— Не знам със сигурност. Информацията дойде от кабинета на Марагансет.

— Марагансет! Марагансет е една импотентна путка, която само сънува пенсията си. Нямам бизнес с Марагансет.

— Информаторът ми работи в офиса му.

— За какво става дума?

— Предполагам, че знаеш, че този натегач Вейл, адвокатът, стана заместник генерален прокурор.

— Чувах да говорят.

— Това вече не е приказка. Оная кучка Азимур го разгласи пред целия свят. Вейл е извикал целия си екип, млади натегачи, цяла глутница проклети питбули.

— Но нали това се очаква от тях?

— Не и когато си от страната, която искат да заръфат.

— Какво точно става, Клод?

— Един от хората на Вейл прави проучване на проектите.

— Виетнамските проекти?

Хукър кимна.

— Господи, та това са повече от тридесет години!

— За него все едно че е било вчера. Той има списък на всички офицери за свръзка и се интересува най-вече от Фантомите. Дали са му името на Граймс.

— Е, и? Той е вече изкуфял дъртак, с решето вместо мозък.

— Дейвид, Вейл преследва с всички сили Енгстрьом. Вече държи банковите им сметки под контрол и претърси базата им в Монтана.

Уоръл не каза нищо. Гледаше Хукър в очите и го чакаше да продължи.

— Освен това онзи правителствен свидетел, който беше ликвидиран преди две седмици в Охайо, е бивш член на Светилището.

— КИС няма нищо общо с тази работа.

— Но има вероятност да е замесена.

— За какво говориш?

— Това е било работа на професионалист. Хардистан и Вейл явно смятат, че стрелецът е бил някой от предишните войници на Енгстрьом.

— Чакай сега…

— Не, ти ме изслушай. Да предположим, че той е прав. Да предположим, че имаш в бумагите си някой, който е бил заедно с Енгстрьом там. И да предположим, че Енгстрьом е използвал този актьор за онази работа в Охайо. И само за миг да допуснем, че ФБР го спипа.

— Невъзможно. Няма никакви регистри и ти го знаеш много добре.

— Само искам да кажа…

— Няма абсолютно никакъв начин да проследят работата.

Хукър скръсти ръце на гърдите си, загледа се в Уоръл и не каза нищо.

— Чуй ме, Клод. Нека само да предположим, че съм сключил договор с този актьор. Няма начин да знам как да се добера до него. Не знам какво име носи в момента, къде живее, каква му е легендата. Обикновено правя контакт чрез поредица обезопасени телефонни обаждания и електронна поща. Наистина ли мислиш, че тая банда млади натегачи могат да го открият?

— Хардистан може да го направи.

— Тогава му кажи на този кучи син да не го прави!

— Никой освен шефа не може да казва на Хардистан какво да прави, а аз предпочитам да не обсъждам този въпрос с него. Не разбираш ли, Дейвид, че актьорът може да бъде заплаха за мен, но е много по-голяма заплаха за теб, докато е на свобода.

— По дяволите, какво ми предлагаш, Клод?

— Може би той вече си е изпял песента — вдигна рамене Хукър.

Уоръл му обърна гръб, опря ръцете си на облегалката на предната скамейка и погледна към олтара.

— Знаеш ли колко дълго ще остана в бизнеса, ако ликвидирам един от собствените си актьори? Всичките ми актьори ще изчезнат яко дим само за една нощ. Изкарал съм тридесет и пет години, защото те ми имат доверие, както и клиентите ми.

— Този специално носи потенциалната опасност да те унищожи. Ако този стрелец бъде заловен и си развърже езика…

— Чуй ме — пресече го Уоръл. — Имах човек, който загина в Ирак с изтръгнати нокти на краката и ръцете. Прехапа езика си и умря, задавен от собствената си кръв, но не издаде нищо. Схващаш ли мисълта ми, Клод?

— Трябва да го изтриеш от счетоводството си.

— Няма никакво шибано счетоводство.

— Тогава по-добре се обади на този твой актьор, че ФБР е по петите му. Кажи му да се покрие някъде и да стане по-нисък и от тревата.

— Мога да опитам.

— Не опитвай, а го направи — каза грубо Клод.

Уоръл не отговори. Ненавиждаше, когато правителствените палячовци му извиваха ръцете, а Хукър беше един от най-досадните. Когато имаха нужда от услугите на КИС, с радост поставяха националната сигурност в ръцете на Уоръл. Сега обаче Хукър беше загрижен за собствената си кожа. Излизането наяве на КИС и работата й щеше да накара Уотъргейт да изглежда като махленски скандал. Но… ако КИС потънеше, ЦРУ и АНС щяха да си отидат с нея. А нищо чудно и цялата администрация.

— Този човек бил ли е замесен в някоя от нашите операции?

— По дяволите, Клод, знаеш правилата. Ти слагаш парите в банката, аз свършвам работата, никакви въпроси.

— Тогава ще ти го кажа по друг начин: аз си прикривам задника, и ти се погрижи за своя.

— Какво означава пък това, по дяволите?

Той зачака отговор. Когато такъв не последва, той се обърна. Хукър вече излизаше от вратата на катедралата.

Пийквю, Монтана, сряда, 4 часът и 14 минути, монтанско стандартно време

Касиерите загледаха любопитно Флахърти, когато той дръпна един стол до входа на банката, извъртя го и го яхна, като подпря лакти върху облегалката и се втренчи във вътрешността на залата. От лявата му страна се намираше малък проход и бюрото на информацията, последвано от дълъг плот с две прозорчета за касиерите. След плота имаше малка зала, после идваха клетките за съхранение на ценности и големият стоманен сейф зад метална врата. Отдясно имаше малко пространство със столове за чакане, пак там беше офисът на управителя, един малък салон за парични операции и един прозорец на касиер, обслужващ директно клиенти, които не излизаха от колите си. Малък проход извеждаше до задната врата, която се намираше точно срещу него в далечния десен ъгъл на голямата зала. Комбинираният склад и салон за отмора на банковите служители заемаше по-голямата част от задната стена на банката. Залата беше просторна, но компактна, обляна в мека светлина, с приятна атмосфера — или поне беше такава допреди три месеца, когато един бърз и сръчен екип от крадци бе задигнал сумата от 229000 долара.

Това обаче, което правеше събитието уникално, беше фактът, че в същия момент и със същата прецизност и анонимност две други банки от същата малка щатска верига също бяха ограбени. И трите се намираха в един кръг с диаметър от седемдесет и две мили в западната част на щата, разположени върху една дъга в пределите на сто мили от Мисула.

Според Джеф Айзък трите обира бяха проведени с изключително перфектно планиране и военна точност, което не беше особено трудно, тъй като и трите банки всеки ден следваха едни същи процедури. В осем и половина пристигаше управителят, влизаше през задната врата и изключваше алармената инсталация. В осем и четиридесет заключващият механизъм на сейфа изтракваше в знак, че е отключен. В осем и четиридесет и пет пристигаше работният състав от шестима служители, посрещани от управителя на задната врата. Тримата касиери се настаняваха на работните си места и в девет банките вече започваха работа.

Айзък беше особено съкрушен поради факта, че и трите грабежа бяха станали в неговия район. Всички бяха направени в малки градчета, сейфовете на всички бяха претъпкани с пари за заплати, а крадците не бяха проронили дори и дума, докато бяха освобождавал трите институции от почти един милион долара.

В допълнение към уникалната ефективност на тези три едновременни грабежа беше и фактът, че и трите банки бяха като близнаци. Всички бяха строени по един план: самостоятелни едноетажни сгради, обградени и от трите страни с малки паркинги, като четвъртата представляваше алея, където спираха клиентите, обслужвани директно в колите си. И трите банки бяха филиали на главната банка от веригата в Хелена и гордостта на съвета на директорите от монтанския „Тръст енд Секюрити“ — те не само бяха икономисали доста пари от използването на едни и същи архитектурни проекти, но и изпитваха задоволство от усещането, че в която и банка да отидат клиентите им, все ще се чувстват като у дома си.

— Все едно да си оставиш парите на съхранение в някой хотел „Холидей ин“. — Така описа Айзък случая на Майер и Флахърти, когато им разказваше подробностите по обирите.

А сега, докато Майер разглеждаше под лупа депозитните регистри на банковия компютър, Флахърти оглеждаше интериора на банката и възпроизвеждаше в главата си обира според описанието на Айзък.

— Една ноемврийска сутрин в петък управителят на банката в Пийквю, градче с население 5600 жители, пристига на работа както обикновено. Докато отключва вратата, внезапно бива натикан в банката. Успява да зърне за секунда нападателя си в едно огледало. Черна скиорска шапка с прорези за очите и тъмен комбинезон, това е всичко, което си спомня. Залепват устата и очите му със скоч-лента. След това дочува два приглушени изстрела, на пода издрънчават разбито стъкло и метал. Ръцете му са завързани на гърба и го вкарват в едно складово помещение без прозорци в задната част на банката, блъскат го на пода и го заключват. Не чува никаква размяна на реплики, но чува, че вратата на сейфа се отваря. През следващите десет минути служителите му също са вързани, със залепени усти и очи, и заключени в същото помещение. Никой не може да говори, никой не може да вижда. След това чуват експлозия извън банката. Всички са изплашени до смърт. Пет минути по-късно следва втора експлозия, този път по-близо. Полицията моментално пристига и намира служителите. Никой не е ранен, никой няма представа колко са били нападателите. И двете видеокамери от системата за наблюдение са простреляни. Сейфът е празен. А никой — никой — не е видял крадците да напускат банката.

— Никой не е видял как крадците напускат банката? — попита изненадано Флахърти.

— В Милтаун имаме една жена, която твърди, че двама души в костюми стояли близо до задния вход на банката около девет, а в Уайлд Банк един портиер казва, че видял човек в работни дрехи да прекосява паркинга около девет. Но никой от тях не носел нищо, а описанията и на тримата не ни дават абсолютно нищо.

— Това се е случило в Пийквю, Уайлд Банк и Милтаун по едно и също време и с еднакви резултати. И трите банки са получили големи суми за изплащане на заплати предната нощ. Три банкови обира и никой не е видял крадците. И в трите градчета никой не ги е видял кога са си тръгнали. Нито един свидетел.

— Защо? — попита Майер.

— Защото в девет без пет един празен магазин е бил взривен на пресечки от всяка банка — отговори Айзък. — Брилянтна работа. Малки градчета, големи експлозии на две пресечки от банката, кой ще ти гледа банка, която още не е отворила? А в девет без една по един откраднат фургон избухва на паркинга на всяка банка. Полицията е заета преди всичко с експлозиите. В Милтаун пък видели, че банката не е отворена, едва в девет и двайсет.

— Това е като фокусника, който прави отвличащо действие — каза Майер. — Ти го гледаш в дясната ръка, докато той прави фокуса с лявата.

— Точно — каза Айзък. — Докато полицията съобрази кое как е, крадците вече са имали преднина от петнайсет-двайсет минути.

— На колко възлизат обирите? — попита Флахърти.

— От Пийквю са отмъкнали 229000 долара, от Уайлд Банк — 306 500, а в Милтаун са направили най-големия удар — 383500. Или общо: 919000.

— Сигурно са се пукнали от яд, че не са успели да го закръглят на милион — беше коментарът на Майер.

Флахърти си представи как управителят отваря вратата, изключва алармената инсталация и внезапно бива натикан вътре. Устата, очите и ръцете му са облепени със скоч-лента, докато през това време друг член на бандата изважда от строя двете камери за наблюдение с два изстрела от пушка със заглушител. Измъкват ключовете за сейфа от управителя и го напъхват в малката стаичка. Следят стрелката на секундарника върху големия стенен часовник над сейфа. В осем и четиридесет зумерът звънва. Сейфът се отваря и те се хващат на работа. Банкнотите от по един и пет долара остават разхвърляни по пода пред сейфа. Колко ли са били нападателите? Трима, четирима? Флахърти предположи четирима — двама, занимаващи се със сейфа, и двама на вратата — да чакат останалите служители.

След като свършват, един използва дистанционно управление, за да взриви бомбата през две пресечки от банката. Щом тя избухва, те излизат, докарват колата за бягството до прозореца за обслужване на автомобили, нахвърлят саковете в багажника и изчезват. Докато градчето е като полудяло, те взривяват и откраднатия предната нощ фургон, като създават още по-голям хаос.

Много професионално.

Ами онези двамата мъже с костюмите, стояли близо до задната врата, която гледа към посоката на експлозията? Ами онзи човек с работни дрехи в Милтаун, който се отдалечил от банката? Дали са били замесени? В какво са отнесли откраднатите пари, в торби за боклук? Прекалено биещо на очи. Колко голям сак е необходим, за да се напълни с 380 000 долара и дребни?

Айзък имаше право. Тия момчета бяха пипали много професионално.

През последните две седмици Бен Майер и Дърмот Флахърти събираха и засичаха информация за банковите обири с помощта на Хайнс и Наоми в Чикаго. Информацията от ФБР беше пълна и изчерпателна — резултат на двегодишно упорито проучване. Бен Майер и Флахърти решиха, че разследванията на Бюрото не са били достатъчни, и облягайки се на опита си от Илинойския случай с делото по РИКО, взеха плода на двегодишния труд на ФБР и го закълцаха като за плодова салата.

През изминалите осемнадесет месеца беше имало седемнадесет банкови обира, девет от тях разкрити, с три ареста и висящи процеси. Оставаха осем неразкрити. Трите от тях, извършени в един и същи ден в един и същи час и по един и същ начин изглеждаха най-обещаващи, тъй като всички банки бяха членове на една и съща малка верига в щата. Двамата адвокати решиха първо да се концентрират върху тях.

— Търсим пране — заяви Майер.

— Търсим суми, надхвърлящи милиони долари — каза Флахърти.

— Точно така. Те може да са обрали няколко банки извън нашата зона, и ако крадат оръжие и после го продават, тогава печалбата им е доста по-висока.

— Най-голямата банка в тази верига е в Хелена — беше им казал Айзък. — Единствената, която още не е обирана.

— Прекалено голяма ли е?

— На много лошо място е. От тяхна гледна точка, разбира се. Триетажна сграда точно в средата на града. Много голяма цел.

— Вие мислите, че тези три обира са били вътрешна работа? — попита Флахърти.

— Бих казал — отвърна Айзък.

— Те биха могли да планират всичко освен информацията за парите за заплати, а тя явно е била известна на всички в тия малки градчета — каза Флахърти.

— Вярно — отвърна Майер и после се усмихна. — Нека да предположим, че има и техен човек сред банковите служители, просто да е по-перверзно.

— Това ми харесва — каза Флахърти.

— Нека да кажем, че този вътрешен човек е планирал операциите. Най-подходящото време за тях, как да го направят…

— Добре.

— Този някой също така им дава информацията за постъпилите пари за заплати и така нататък.

— Този някой също така би могъл да изпира парите през банките — подхвърли Флахърти.

— Добра логика — похвали го Майер.

— И така, как ги пере?

— Успеем ли да го разберем, този някой ще се окаже онова звено, което търси Вейл.

Флахърти повдигна рамене и предположи.

— Подправя банковите отчети?

— Това е възможност. Така че сега вече си имаме някого плюс един много хитър банков счетоводител. Двама вътрешни в главната кантора.

Флахърти се изправи, протегна се и върна стола на мястото му. Тръгна през залата на банката и отвори предната врата. Сградата се опасваше от широк тротоар с храсти, отделящи го от улицата. Той се върна вътре и завари Майер да излиза от малката зала за съвещания, където бе работил до този момент.

— Останах без очи, Дърм — въздъхна той.

— Да се махаме оттук — каза Флахърти. — Имаме два часа път обратно до Мисула.

— Можем ли да спрем някъде по пътя да пийнем кафе?

Спряха до едно крайпътно кафе. Майер набумка захар и сметана в чашата си и мълчаливо започна да ги разбърква.

— Нещо те мъчи — забеляза Флахърти. — Винаги мога да позная, когато нещо не ти дава мира.

— Те имат отлично предимство. Четири банки, с които могат да работят. Нямат нужда да придвижват всичките мръсни пари през една-единствена малка банка.

— Разполагат също така със счетоводители, управители и касиери — допълни Флахърти. — Имам предвид, че не можеш да влезеш в някоя малка банка в Монтана и да депозираш триста бона, без да предизвикаш удивление. Трите екипа са задигнали почти един милион.

— Точно така.

— Така че…

— Така че може би правят депозитите в пирамиди.

— Какво означава това?

— През седемдесетте и осемдесетте на някой банки в Маями им се е налагало да перат пари от наркотици. Става дума за големи суми. Милиони долари. Целта е била да не привличат вниманието на Службата по контрол на данъците и приходите, която изисква банката да докладва всеки паричен депозит, надхвърлящ десет хиляди долара, така че са измислили пирамидалната схема. Идеята е следната: тези милиони се придвижват през банките им на парчета, по-малки от десет хиляди долара. Изградили са си огромен брой фиктивни сметки. Една компютърна програма автоматично разпределя депозитите по тези сметки всеки път, когато се внасят големи суми.

— Това ми е малко като в мъгла — каза Флахърти.

— Добре, представи си, че имаш някаква компания, да я наречем компанията XYZ, за по просто. Та XYZ депозира сто хиляди долара в брой по сметката си, но компютърът веднага разпределя тази сума в единадесет други сметки, така че вместо да показва една сметка с голям депозит, те имат единадесет сметки с девет хиляди и някъде отгоре във всяка. Банките вземат от тридесет до четиридесет процента за извършването на депозитите. Това е цената за прането. След това XYZ си изтегля малките депозити и парите са изпрани.

— Тогава как работи Светилището? Тия юнаци влизат в малки банки с големите торби пари на рамо ли?

— Да предположим, че главният счетоводител на централната банка в Хелена е техният главен вътрешен човек. Веднъж месечно той прави обиколка из клоновете и ревизира банките. Крадците идват един по един и носят, да кажем, по сто хиляди на човек. Счетоводителят депозира всички тия пари в една сметка, но компютърът веднага ги разхвърля по няколко други сметки във всичките четири банки. По девет хиляди и нещо на сметка. Службата по контрола върху данъците и приходите е спокойна. А програмата, която депозира автоматично парите, се съхранява върху компактдиск, не на компютъра, така че банковите проверяващи никога да не я открият. И господин счетоводителят има четири банки, с които да работи.

— Как ще ги проследим?

— Не можем, това ще отнеме месеци и труда на цял куп опитни ревизори — да проследят операциите по всички тези сметки и да търсят фиктивните. Не разполагаме с толкова време.

— Тогава какво ще правим?

Майер го изгледа мрачно.

— Още не съм го измислил — каза той. — Трябва да открием кой е този тайнствен „някой“ и кой е счетоводителят.

— Ами ако грешим?

— Тогава сме тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.

Мисула, сряда, 7 часът и 2 минути вечерта, средно монтанско време

Двамата агенти на ФБР седяха в колата си с вдигнати прозорци, пуснали отоплението на пълна мощност. Една щатска патрулна кола беше оставена косо на пътя, така че да го блокира. СКТАОО и ФБР бяха направили блокади по всички пътища, които водеха към Форт Яхве, и с помощта на щатската патрулна полиция правеха проверки на номерата и регистрациите на всички автомобили, които влизаха в комплекса или излизаха от него. Целта им беше да сплашат членовете на Светилището, като проверяват за незаконни оръжия с надеждата да обезкуражат по-нататъшния прилив на войници в планинското укрепление.

Това беше ефективен ход. През деня трафикът беше много слаб. Хари Ейкън, който бе извикан в специалната част на Монтана от базата си в Джорджия, от три часа не бе спрял да мърмори.

— Когато излязох от къщи, беше жега — оплака се той.

— Какво правя тук, по дяволите? Измръзнаха ми даже топките!

— Седем часът е, Хари, нощта още не е настъпила — отвърна му Дюк Демей, когото бяха повикали от Вирджиния.

— Вкъщи вече е десет — каза Ейкън. — А аз си лягам с кокошките.

— Още два часа и се прибираме в хотела. И ще си хапнем здравата.

— Чак в полунощ — изскимтя Ейкън. — Закуска посред нощ. Рай за любителите на нощния живот.

Демей избърса предното стъкло, вгледа се в пътя и каза:

— Знаеш ли, май ще си имаме компания.

Ейкън вдигна уоки-токито и алармира патрулната кола.

— Включете буркана, момчета, имаме гости от имението. — Той си сложи дебелите ръкавици, вдигна яката на синьото си служебно яке, разхлаби деветмилиметровия си „Глок“ от кобура на бедрото и промърмори: — Надявам се само този юнак да не се окаже каубой.

Червените и сини дежурни светлини на патрулната кола проблеснаха и един син джип отби от пътя и спря.

Ейкън и Демей излязоха от колата и застанаха зад двамата щатски войници. Прозорецът на джипа безшумно се спусна.

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам — каза единият войник на шофьора. Ейкън и Демей минаха зад джипа и осветиха вътрешността с фенерчетата си. Шофьорът беше сам.

— Нещо не е наред ли? — попита шофьорът.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и регистрацията на колата? — попита войникът.

— Да, разбира се — каза нервно шофьорът, дълга и кльощава карикатура на човек. — Не съм превишавал скоростта. — Той подаде шофьорската си книжка и регистрацията на войника, който ги освети с фенерчето си.

— Казвате се Джесъпс, така ли?

— Да, сър.

— Според регистрацията автомобилът ви е собственост на Светилището.

— Точно така.

Ейкън пристъпи до войника и показа документите си на Джесъпс.

— Аз съм агент Ейкън от Федералното бюро за разследване. Бихте ли слезли от автомобила, ако обичате?

— Какво съм направил?

— Все още нищо — отвърна хладно Ейкън.

Джесъпс се измъкна от автомобила, пъхна ръце в джобовете на якето си и затропа с крака по пътя. Очевидно беше изплашен до смърт. Дъхът му излизаше от устата на къдрава пара.

— Как така управлявате такава машина, господин Джесъпс? — попита Ейкън. — Каква ви е работата в Яхве?

— Аз съм шофьор — отвърна върлинестият мъж.

— Шофьор, ха! Защо не влезем в колата ми за минутка, вместо да мръзнем на тоя студ?

Той дръпна единия от войниците настрана и каза:

— Може да се наложи да задържим този автомобил.

— Искате да го проверим за оръжия ли?

— Не. Просто нека си постои така засега. — Той взе шофьорската книжка и регистрационните документи, след което обискира Джесъпс за оръжие и го поведе към колата на ФБР. Сложиха го да седне отзад, докато двамата с Демей седнаха отпред.

— И така, вие сте Мордохай Джесъпс, нали? — попита Ейкън.

— Аха.

— И кого возите в този автомобил? — попита Демей.

Джесъпс не отговори веднага.

— Да не возите Енгстрьом? — попита Ейкън.

— Н-н-н-е, сър.

— Тогава кого?

Мордохай се поколеба, после каза:

— Брат Авраам.

Ейкън и Демей се спогледаха, но се опитаха да прикрият изненадата си.

— Вие возите Авраам?

Мордохай кимна.

— Къде е той сега?

Мордохай се размърда неловко на задната седалка и изтри уста с ръка.

— Там — каза накрая той, кимайки към Яхве.

— Защо не го открихме, когато претърсихме форта?

— Той… такова… не беше там.

— А къде? — настъпи го Демей.

— Горе в планината.

— Искате да кажете в планината Джеймс? — попита Ейкън.

— Да, сър.

— Къде точно в планината? — попита Ейкън.

— В-в-ви-жте, момчета, не мога да говоря за това. Ще загазя.

— Ти и без това вече си го загазил — каза Ейкън. — На твоя шеф като нищо ще му лепнат присъда за държавна измяна.

— Измяна!

— Всеки път, когато си отвори устата, той подбужда към бунтове срещу правителството — каза Демей. — Проповядва тероризъм и убийства.

— Ама той е страшно религиозен.

— Той е по-луд и от едноок бухал — каза Ейкън. — Откъде си, звучиш ми малко южняшки, Мордохай — нали нямаш нищо против да ти викам Мордохай?

— О, не, сър. От Джорджия съм.

— Да не ме бъзикаш нещо? Щото и аз съм оттам. Откъде по-точно?

— Едно малко градче, Енигма, точно до Тифтън.

— Ти да не си биеш майтап с мен? Аз съм от остров Сейнт Саймънс. Знаеш ли го къде е?

— О, да! Хубаво място.

— Е, беше, преди лешоядите да го връхлетят, да осекат дърветата и да го застелят целия с бетон. Сега съм в Савана.

— И така, разкажи ни за брат Авраам, Мордохай — каза Демей.

— Спомняте ли си онзи евангелист, брат Трансгресор?

— Не мога да кажа, че си го спомням — каза Ейкън.

— Нещо май ми проблясва — каза Демей. — Дето си играеше със змии, нали? Слепец.

Мордохай кимна.

— Точно така. Авраам е брат Трансгресор.

— Сляп ли е? — попита Ейкън.

— Да, сър. Затова го возя. Бяхме партньори. Нещата ни вървяха добре. Искам да кажа, бяхме в Небраска, оттам потеглихме към Оклахома, събирахме по неколкостотин души на вечер. В Омаха не можеха да се съберат под палатката. Събирахме по няколко хиляди долара. Аз карах и уреждах бизнеса, а той се занимаваше с проповедите.

— И какво стана?

— Дяволската му милиция ни се изтърси на главата една вечер и му направи предложение. Той винаги беше малко потаен. Например не даваше на никого да го снима. Ненавиждаше пресата. Не знам защо. Ако беше започнал да дава интервюта, щеше да стане най-великият. След нас щяха да се влачат по десетина фургона с хора от телевизиите.

— Как така Светилището прояви интерес към него? — попита Ейкън.

— Онази нощ, когато дойдоха да го видят, той изнесе страхотна служба. Каза да се борели срещу правителството — не искам да ви обидя, — да не плащат данъците и така нататък.

— Кой дойде тогава? Енгстрьом ли?

— Не, сър, бяха двама плюс сержантът, който ги караше.

— Истински сержант ли?

— От милицията.

— Кои бяха другите двама?

— Полковник Шрак, казват му Черния Боби. И някакъв бизнесмен, който имал радиостанция, но не мога да си спомня името му. Не съм го виждал оттогава. Направиха прекалено добра оферта на брат Т, за да я откаже.

— Каква оферта?

— Пари. Хубаво място за живеене. Голяма публика. И те, такова… — Мордохай спря и отново избърса устата си.

— Какво?

— Те, такова, не обърнаха никакво внимание на слабостта му.

— Каква слабост?

— Той обича госпожици. Млади госпожици.

— Колко млади?

— Нали знаете, четиринадесет-петнадесетгодишни.

— Господи! — възкликна Демей.

— Дето бягат от домовете си. Той ги миропомазва и после те го следват.

— Миропомазва ги? — намръщи се Ейкън. — Там, откъдето идваме, му казват изнасилване, Мордохай. Изнасилване и призиви за бунт срещу правителството. И ти като едното нищо можеш да се окажеш съучастник във всичко това.

— Никога не съм правил такива неща. Не съм ходил да му търся момичета. Опитвах се да го вразумявам, но той изобщо не ме слушаше.

— Защо не ни кажеш къде точно горе в планината се намира, Мордохай? — каза Демей.

— Ама те ще ме убият! Вероятно и без това ще ме убият, че съм си тръгнал, но да ви кажа истината, те са по-луди от всички, които съм виждал.

— Сега вече си под закрилата на закона, Мордохай. Никой няма да те убие.

— Има ли при него млади момичета? Горе в планината, искам да кажа? — попита Ейкън.

Мордохай кимна.

— Къде?

— Там горе имат бункер, дълбоко в планината. Никога не съм бил там, само разузнавателната част ходи горе.

— Разузнавателната част?

— Да, тия, дето планират всичко. Това е редовен команден пункт, доколкото разбирам от онова, което съм чул. Имат си и система за радиовръзка. Там е мястото, където Т си прави записите на проповедите.

— Как му е истинското име?

— О, Господи…

— Ти вече каза доста, Мордохай. Да не искаш да се откажеш точно сега?

— Аз му оправях данъчните декларации, когато пътувахме, оправях му социалните осигуровки.

— Името му — настоя Ейкън.

— Илайджа Уелс.

— Откъде е?

— Олбъни, Джорджия.

— Ще се обадя на Айзък — каза Ейкън на Демей. — Ще задържим автомобила и ще го изследваме за отпечатъци от пръсти. Ти карай в града, Мордохай ще дойде с мен.

Ейкън набра номер на клетъчния си телефон и поиска да говори с Джеф Айзък.

30.

Чикаго, четвъртък, 8 часът и 34 минути, централно стандартно време

Харисън Латимор се измъкна от ранния самолет от Вашингтон и побягна през чикагското летище към един малко използван изход в дъното на терминала, размаха документите си за самоличност, мина през пазачите от ФБР и се качи във ВПОЦ. Вейл, Хардистан и Файърстоун бяха в трапезарията и закусваха.

— Добре дошъл на борда — каза Вейл. — Грабвай един стол и сядай да закусваш.

— Благодаря — отвърна Латимор и се настани до Хардистан.

— Къде беше последните два дни? — попита Вейл.

— В Ню Джърси и Вашингтон — отвърна Латимор.

Стюардът Пол постави пред него чаша кафе и попита:

— Какво да ви донеса?

— Всичко, което пазиш там отзад — отвърна Латимор и се изсмя. — Не съм хапвал прилична храна от не знам колко дни.

Стюардът излезе. Без да губи време, Латимор извади копие от снимката на отряда „Спектър“, плъзна го пред Вейл и Хардистан и заяви:

— Вече знам кой е Оз.

— Оз ли? — попита Файърстоун.

— Човекът, застрелял Уолър — каза Латимор и се облегна на стола си със самодоволна усмивка.

— Добре — каза Вейл, без да вдига поглед от закуската си. — Взе ли телефонния му номер и адреса?

— Не, но мисля, че знам как да го намеря.

Всички около масата вдигнаха погледи. Той посочи Дженингс и Туни.

— Тези двамата са единствените, останали неидентифицирани. Този отляво е Оскар Дженингс. А този — Уейн Туни.

— Значи Оз е Оскар? — попита Хардистан.

— Не е задължително. Изслушайте ме за минутка. — Латимор им предаде разговора си с Граймс. — Последното нещо, което ми каза на прощаване, беше: „Това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.“ Моето предположение бе, че нашият стрелец е бил Оскар Дженингс, защото Джордан го споменава при интервюто, което дава на Марти в Гроба. Така че се вдигнах във Вашингтон и проверих погребалните архиви. Туни е вписан като загинал в акция. Дженингс не е.

— Значи Оз е стрелецът.

— Не. Това, което е, не съществува. Туни не е на стената със списъка на загиналите във Виетнам. Минах и хвърлих поглед. Можете ли да предположите кой е?

— Дженингс — каза Вейл.

— Правилно. Аз мисля, че регистрите са били подправени дълго след войната. Вижте, Дженингс е от Милуоки. Израснал е в дом с настойници, постъпил е в армията, когато е бил на осемнадесет години. Не е имал близки приятели или роднини. Туни е бил от Ню Йорк. Майка му и баща му са мъртви, няма братя и сестри. Мисля, че ЦРУ или някоя друга институция са наели Туни преди да го върнат обратно. След като Дженингс е бил убит, той е бил върнат в ковчега на Уейн Туни. Но когато са събирали имената за мемориала, регистрите в погребалната служба още не са били подправени. Това имаше предвид Граймс, когато ми каза онази фраза за съществуването. Дженингс не е изчезнал по време на акция, а Туни е бил погребан от родителите си. Стрелецът е Уейн Туни.

— Той посочи снимката. — Ето този.

— Звучи ми съвсем фантастично — каза Хардистан.

— Не съм съгласен — каза Файърстоун. — Единият от тях е вписан като мъртъв от погребалната служба, а другият е вписан като убит на виетнамската стена. Едното от двете трябва да е погрешно.

— Това, което е, не съществува… — каза Латимор, без да довърши.

— Свършил си отлична работа — похвали го Вейл. — Но няма да ни е от особена полза, ако не успеем да постигнем поне някаква идентификация.

— Ще ни е от полза, ако господин Хардистан вземе тази снимка и накара художниците си да състарят хората с двайсет и пет години и да направят шест различни пози. С коса, плешив, с брада, без брада, със слънчеви очила и обикновена. Дайте я на WWN — те ще я показват всеки час. После я дайте и на телевизионните мрежи навреме за новините в шест часа, а на следващия ден можете да продължите с вестниците. Все някой ще го разпознае.

— Ще ни се обаждат хиляди кукуригалници.

— Не е задължително. Когато се излъчва „Най-търсените престъпници в Америка“ със снимките в едър план, фалшивите обаждания не са чак толкова много. Между другото по този начин се залавят голяма част от търсените престъпници.

— Какво да кажем на медиите — искам да кажа, защо търсим този човек? — попита Вейл.

— Важен свидетел в текущо разследване — предложи Латимор.

— Явно си го обмислял много — каза Вейл.

— Само това ми беше в акъла, когато преди два дни потеглих оттук.

— Ами ако се окаже, че си сбъркал, Латимор? — попита Хардистан. — Какво ще се получи, ако се окаже, че погребалната служба казва истината? Ще се окаже, че търсим не този човек, когото трябва, и Дженингс ще се покрие дълбоко. Никога няма да го намерим.

— Как тогава се е озовал Дженингс на мемориала? — възрази Латимор.

— Слушайте, а защо не ги потърсим и двамата? — каза Вейл. — Да нанесем корекциите за възрастта и на двете фотографии, да измислим някаква история за пресата и да им кажем, че търсим и двамата.

— Ами ако и двамата са живи?

— Тогава ще имаме двама души вместо един — каза Вейл. — Дайте го първо на Азимур. Тя ще се скъса да го излъчва всеки час. Телевизионните мрежи ще го поемат два часа по-късно, а утре пресата също ще гръмне.

Хардистан отпи от кафето си, изучава известно време снимката и после кимна.

— Така може да изскочи нещо.

— Залагам на Туни — каза Латимор.

— Добре — съгласи се Хардистан. — Ще изпратя снимката по факса на нашия най-добър художник, Норм Фридкин. Не е необходимо даже да му обяснявам какво да прави. Той го прави от години.

— Имам само една молба — каза Латимор. — Ако го открием, бих искал да присъствам, когато му слагате белезниците.

Вашингтон, четвъртък, 10 часът и 24 минути сутринта, източно стандартно време

Президентът Лорънс Пенингтън седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Енгстрьом го бе поставил в невъзможна ситуация. WWN бе показала снимки и няколко неясни видеокадри от предявяването на заповедите за претърсване във Форт Яхве, като бе разровила отново засадата в прохода Изгубената следа и убийството на Джордж Уолър. Последното проучване на общественото мнение в сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ бе показало спадане на рейтинга му с три точки. За първи път от месеци насам.

На вратата се почука и секретарката подаде глава.

— Генерал Джеймс е тук, господин президент.

— Да влезе, Милдред. Й никой да не ни прекъсва.

— Да, сър.

Джеймс влезе в кабинета. Беше висок мъж, наближаващ шейсетте, с бяла, късо подстригана коса. Носеше парадната си униформа и влезе енергично, сякаш кабинетът беше негов.

Пенингтън се надигна от бюрото си и тръгна към госта си.

— Както винаги, подранил с пет минути, Джеси — каза той, като го тупна по рамото. — Винаги един и същ. Кафе, нещо сладко?

— Не, благодаря, господин президент.

— Недей да бъдеш толкова официален, по дяволите. Сега сме само двамата. За Бога, двамата с теб се движим заедно още от Виетнам.

Генералът се усмихна и се отпусна.

— Винаги си бил една крачка пред мен, Лари. Какъв е проблемът?

— Трябва ми съвет.

— Аз да ти дам съвет? Та ти ми беше шеф. Какво е това, което го знам, а ти — не?

— Ела да ти покажа нещо.

Той поведе Джеймс към бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна последните кадри, заснети от АУАКС над Яхве, и ги разгъна на масата.

Джеймс се приведе над тях и ги заразглежда от около тридесетина сантиметра.

— Това е онзи комплекс в Монтана?

Пенингтън кимна.

— Онази дама от WWN вдига страшна врява на тая тема — каза Джеймс. — Снощи го сравняваше с Уейко, като го изкарваше още по-лошо. — Той вдигна глава. — Мислиш за обсада ли?

— Бюрото и СКТАОО не могат да направят обсада на областта. Това би означавало да изтеглят почти всичките си агенти от цялата страна, и въпреки това пак не биха могли да съберат достатъчно жива сила. А на Националната гвардия в този район изобщо не можем да се опрем. Повечето от тях членуват в Светилището.

— Тая планина сякаш гъмжи от хора.

— От тази сутрин специалисти от АУАКС ги изчисляват от седемстотин до осемстотин.

— Боже Господи! — Джеймс се върна на фотографиите.

— И това на каква площ? Три квадратни мили? Та това е истинска навалица!

— Седем квадратни мили, ако броим и другата страна на планината.

Джеймс взе една лупа и отново се приведе над снимките.

— Тия да не минират планината?

— И прокарват тел-бръснач. Според нас имат много модерни оръжия. „Стингър“, „Дракон“, М-16, вероятно автомати „Калашников“ и 50-калиброви карабини. И цял тон С-4.

— Доста работливи копелета, а?

— Те са на месечен бивак. Обикновено се събират в петък и заминават в неделя. Започнаха да се събират преди два дни. Ако в понеделник не си отидат по домовете, вече става страшно.

— А Енгстрьом го знае — каза Джеймс.

— Има си хас!

Пенингтън отвори една кутия върху бюрото си и извади две кубински пури. Отряза краищата и на двете, връчи едната на Джеймс и ги запали със златна запалка „Зипо“ специална изработка. Седнаха на дивана.

— Ако Енгстрьом планира да остане така — продължи Пенингтън, — нещата стават зловещи. Те могат да изпращат терористични отреди нощем, да всяват хаос и след няколко дни да си ги прибират.

— Имаш ли някакви законови положения, които да ти развързват ръцете срещу тях?

— Вейл работи върху това. Вече е свършил доста работа, а пое задачата едва преди три седмици.

— Това случай по РИКО ли е?

— Да. Но може да ни отнеме и месеци.

Джеймс изпусна дим от пурата си, втренчи се в очите на Пенингтън и каза:

— Какво си намислил, Лари?

— Какво мислиш, че ще ни струва да ги елиминираме?

— Много жертви и от двете страни, ако те са наистина толкова добре подготвени, както си мисля.

— Какво ще кажеш за блокада?

— Пфу! — изрази отвращението си Джеймс. — Продължителна и отегчителна обсада, свързана с ангажирането на голям брой бойни части. Ще ни струва цяло състояние.

— Това е като рак, Джеси. Един голям тумор там пуска своите метастази, докато през това време данъкоплатците броят похарчените долари. — Той се поколеба, после добави: — Какво ще кажеш за превантивен удар?

— Мислиш да използваш армията ли?

Пенингтън не отговори. Само пафна с пурата си и издуха пушека към тавана.

— Не можеш да го направиш, Лари.

— От една година използваме армията на южната ни граница.

— Срещу нелегални мексикански емигранти. Ония момчета в Монтана са американски поданици.

— Ако предположим, че обявят война на Съединените щати?

— Аз съм военен човек, Лари. Не мога да взема решение по въпроса. Какво казва генералният прокурор?

— Не съм обсъждал проблема с никого, освен с теб. Ако предположим, че атакуват първи? Там имаме два хеликоптера „Найтхоук“. Ако решат да свалят единия?

— Направо ще ми се вдигне кръвното. Но не знам дали това няма да е провокация, която да предизвика нападение върху неколкостотин американски граждани. Мислил ли си за обществената реакция?

— Разбира се. Не знам как ще изплувам, ако започнат да създават неприятности.

— Не съм специалист и в тази област. Мисля, че трябва да поговориш с някоя от онези новоизлюпени фирми за пъблик рилейшънс в Ню Йорк.

— Говоря с теб, Джеси. Искам да ми направиш услуга.

— Разбира се.

— Разработи ми план за атака, оценка на загубите в жива сила, знаеш си работата. Просто за да знам какви са ми вариантите. Разбира се, това си остава само между мен и теб.

— Между теб и мен.

Пенингтън кимна.

— Ще трябва да се консултирам с някои от хората си. Със Страйкър, шефа на рейнджърите, Джо Рингер от специалните части и с Норис от тиловото обезпечение.

— Кажи им, че това е учение на карта. Дай му максимална секретност. Те работят за теб, Джеси.

— Те работят за теб, господин президент. Ти си техният главнокомандващ. Колко скоро го искаш готово?

— Днес е четвъртък. Как ти звучи неделя?

Олбъни, Джорджия, четвъртък, 11 часът и 46 минути, източно стандартно време

— Просто ми казвайте Лаверн — изрече тя с широка усмивка. Беше розовобузеста, палуваща жена около четиридесетте и изобщо не се впечатли от документите му за самоличност от ФБР. Казваше се Бъди Харис и бе прелетял до Олбъни от Атланта.

— Добре, аз съм Бъди, Лаверн. Можете ли да ми помогнете?

— С огромно удоволствие — каза тя — Тук ли ще прекарате нощта? Мога да ви заведа в най-добрата бира-скара в Южна Джорджия.

— Съжалявам, трябва да хвана самолета в два.

— Тогава един обяд?

— Ами… да, може.

— Добре, агент Харис, какво искате да научите?

— Търся свидетелството за раждане на един човек на име Илайджа Уелс. Просто искам да му хвърля едно око.

Тя беше искрено изненадана, после вдигна рамене.

— Няма проблеми.

Върна се след минута или две с една дебела книга, прелисти я, намери регистъра, извъртя книгата към агента и почука с пръст по страницата.

„Илайджа Джон Уелс, дата на раждане 12 март 1962 година. Родители: Франк и Хелън Уелс. Роден в местната болница.“

— Отдавна ли живеете в Олбъни, Лаверн?

— Откакто се помня. Започнах работа в деня, в който завърших колежа. Известно време работих и в офиса на шерифа. Страааашна скука. Прехвърлих се оттам в Архивите преди година. Страааааашна скука.

— Случайно да познавате Франк и Хелън Уелс?

— Разбира се. Живеят на Оук Стрийт.

— Познавате ли децата им?

— Ама разбира се. Познавам ги още от деня, в който са родени.

— Тук ли са сега?

— Хейзъл отиде в Атланта, след като се дипломира. Франк Младши работи с баща си в една дърводелница.

— А Илайджа? И той ли е тук?

Тя го изгледа с любопитство.

— Мога да ви кажа точно къде е в този момент.

— Настина ли?

— Аха. Там си е от над тридесет години.

— Тук в града?

Тя кимна.

— Предлагам ви следното, господин ФБР: аз ви завеждам до Илайджа, а после вие ме завеждате на обяд.

— Звучи ми достатъчно честно.

Излязоха от сградата на съда и се качиха в колата. Тя му показваше къде да кара.

— Завийте тук — каза му тя, сочейки към един арковиден вход.

— Но това е гробището! — възкликна Харис.

— Аха. Минете отдясно, ето там.

Пътят криволичеше между одеяло от зелена трева и дъбове, покрай елегантни гробници, обкичени с мраморни ангели и кръстове.

— Спрете тук — каза тя накрая.

Слязоха от колата и тя го поведе през широката поляна до един голям надгробен камък. Отгоре с красиви букви пишеше „Уелс“, а отдолу бяха имената на Джеремая и Едит, и двамата починали в края на седемдесетте. До големия монумент имаше един по-малък.

Илайджа Уелс бе починал два дни, след като се бе родил.

31.

Чикаго, 2 часът и 42 минути следобед, централно стандартно време

Вейл обичаше да казва, че всичко необходимо да се спечели дело по РИКО е половин дузина добри адвокати, къртовска работа, безсъние и мъничко късмет. В делото по Светилището този мъничко късмет изскочи буквално от нищото. Той започна, когато Наоми отговори на едно телефонно обаждане в офиса на специалния отряд.

— Обажда се агент от ФБР Алан Бъргър от офиса на Бюрото в Демойн. — Гласът бе на стара кримка. — Мога ли да говоря с господин Вейл, моля?

— Съжалявам, агент Бъргър, в момента той отсъства. Тук е Наоми Чанс, аз съм заместник-директор на специалната група. Мога ли да ви помогна?

— Вие ми кажете. Тук имам някаква откачалка, която се втурна в офиса ми преди половин час и настоява да се срещне с Мартин Вейл. Не иска да говори нито с мен, нито с който и да е от офиса ни, но казва, че ако Вейл търси информация за Светилището, той е точният човек.

— Кой е той?

— Казва се Ърнест Гондорф. От Канзас Сити. Може да е поредният балон, госпожице Чанс. Момъкът е прекарал нощта в местното изтрезвително. Блъснал колата си в едно дърво в градския парк. Кара нов „Файърбърд“ с монтанска регистрация, отседнал е в един скъп мотел и е имал четири бона в портфейла, когато са го прибрали след катастрофата.

— Интересно. Ще разговаря ли с някого от нас по телефона?

— Казва, че иска да говори с Вейл на четири очи. Поканих го да ни освободи от присъствието си, но не иска и да чуе. Явно е изплашен, и то доста, но се пише корав.

— Изплашен?

— Казва, че иска защита. И че онзи Енгстрьом бил пуснал награда за главата му.

— Ще изчакате ли минутка, Алан? — И тя го включи на изчакване. В офиса бяха само Парвър и Файърстоун. Тя им обясни ситуацията.

— Какво ще кажеш, Сам? Искаш ли да изиграеш ролята на Вейл и да чуеш този момък?

— Разбира се.

Наоми се върна към Бъргър и попита:

— Наблизо ли е?

— Точно срещу мен.

— Кажете му, че ще говори с Вейл.

— Значи бързо-бързо се е върнал, а?

— Разбира се.

Бъргър приглушено се изкикоти. Тя връчи слушалката на Сам.

— Здравейте — произнесе гласът от другата страна.

— Мартин Вейл слуша. Искали сте да разговаряме?

— Не по телефона. Лично.

— Вижте… как ви беше името?

— Гондорф. Ърни Гондорф. Казвам ви, че мога да ви изпея много неща за Енгстрьом и Светилището, но имам нужда от защита. Нали разбирате какво имам предвид?

— Демойн е доста далеч оттук, господин Гондорф. Бихте ли дали някаква, макар и приблизителна представа за какво става дума?

— Само елате и ме вземете, става ли? Няма да ви губя времето. Точка.

Секунда по-късно отново се обади Бъргър.

— Той остави слушалката.

— Не можете ли да му окажете някакво въздействие?

— Абсолютно никакво. Излязъл е от изтрезвителното, взел си е колата и веднага дойде при нас.

— И не иска да си тръгне?

— Не. И казва, че ако го принудим да си тръгне, ние ще сме виновни за смъртта му.

Файърстоун захлупи слушалката с длан.

— Какво мислиш, Наоми? Този момък не иска и да чуе да напусне офиса на Бюрото. Казва, че ако си тръгне, ще го убият.

— Уф. — Тя се облегна на стола и направи гримаса. — Е, самолетът не е зает. Какво имаме да губим?

— Господин Бъргър, ще дойдем при вас. След два часа пристигаме. Мислите ли, че ще се оправите с него дотогава?

— Нямам избор. Но ще побързате, нали? — изръмжа Бъргър. — Седнал е на бюрото ми и си тананика разни кънтрита, а изобщо няма музикален слух.

— Веднага тръгваме.

Демойн, 5 часът и 13 минути следобед, централно стандартно време

Ърни Гондорф беше як жилест мъжага, с развалени зъби зад подобие на усмивка, и късо подстригана коса. Носеше вълнена риза на райета, тъмнозелени кадифени панталони и скъпи ботуши. Присвитите му очи се стрелкаха из малкото помещение за разпит. Бъргър, който го въведе там, се присъедини към Парвър и Файърстоун в залата за наблюдение.

Бъргър беше набит здрав мъж с вече сивееща коса, подстригана късо, и наченки на бирено коремче. Беше облечен в изгладена бяла риза, зелена вратовръзка и тъмносини панталони. Гласът му проехтя като каменотрошачка.

— Ваш е.

Гондорф се огледа в огледалото. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Шана Парвър — разделяше ги само специалното стъкло.

— Уф — възкликна Парвър. — Този човек не е ли чувал, че има четки за зъби?

— Не се приближавайте прекалено близо — предупреди я Бъргър. — Външният вид се придружава и от съответния аромат.

Парвър беше облечена по възможно най-консервативния начин: тъмносин костюм и виненочервена блуза. Дългата й гарвановочерна коса беше опъната назад в стегнат кок. Носеше очила вместо обичайните контактни лещи. Но въпреки това си оставаше все така умопомрачително красива. Файърстоун беше облечен както винаги, в кожено спортно сако, тъмнозелена вълнена риза и свръхмодерни черни каубойски ботуши. Изглеждаше повече като Джон Уейн, отколкото като Мартин Вейл.

Гондорф седна до масата — цялата в белези от гасените по нея цигари — и качи крака върху плота.

— Красиво — каза тя. — Направо е вълшебен.

— Блъснете му краката от масата, когато влезете — посъветва я Бъргър. — Така ще разбере кой от вас двамата е шефът.

— Ще го имам предвид — каза тя.

— Имате ли нещо против, ако гледам оттук? — попита Бъргър. — Взе да ми става интересен този тип.

— Нищо — каза тя. — Този видеорекордер зареден ли е?

— Винаги е зареден — увери я той.

— Ще имате ли нещо против, ако заснема интервюто?

— Не трябва ли първо да питате него?

— Ако откаже, изключете го.

— Разбрано.

Парвър и Файърстоун влязоха в стаичката. Файърстоун застана до стената, освобождавайки място за Парвър.

— Господин Гондорф, аз съм Шана Парвър, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун. Моля, свалете си краката от масата.

— Къде е Вейл? Казах му, че ще разговарям само с него.

— Упълномощена съм да говоря от негово име. А сега свалете краката си от масата и да започваме.

— Искам да видя Вейл.

Тя блъсна краката му от масата.

— Слушайте, Гондорф, прелетяхме толкова път дотук по ваша молба. Нали искате да ви помогнем? Тогава спрете да се държите като идиот и започнете да говорите или си тръгваме, а вие изхвърчате навън, а там вече могат да ви пръснат черепа, щом толкова не ви е грижа за него.

— Чакай бе, чакай — завика панически той.

— Записваме това интервю на видео. Сигурна съм, че нямате нищо против.

— Ами аз…

— Ще започнем с името ви, адреса, възрастта, знаете как е редът, сигурна съм.

— Никога досега не съм бил арестуван, всичко това е ново за мен. Искам да кажа, не съм престъпник, да знаете. Веднъж само се натрясках, но нищо повече.

— Откъде сте, Ърни? Мога ли да ви казвам Ърни?

— Всички ми викат така.

— И така, ние сме тук. Разкажете ни малко за себе си и после ни кажете за какво ни извикахте.

Той сви рамене и завъртя глава.

— Вие сте онези, които се интересуват от милициите, нали?

— Възможно е — отвърна тя. — Нека да чуем какво имате да кажете.

— Казвам се Ърни Гондорф. На тридесет и седем години съм. Карах стари отремонтирани автомобили, две години, обикалях цялата южна част на страната. Уинстън — Сейлъм, Дейтона, Атланта. Всичко беше наред, докато един ден не ми гръмна двигателят и се завъртях на шосе 500 до Дейтона. Гари Бърел беше точно зад мен, заби се в задницата ми, блъсна се в предпазната ограда и автомобилът му се претърколи през половината щат, та чак до моргата. Всички казаха, че съм бил изгубил контрола над управлението, че било моя вина и все в тоя дух. Загубих си работата, загубих си колата, и оттогава вече не съм онзи веселяк, който бях.

— Кога беше това?

— Преди две години.

— Тук в града ли живеете, Ърни?

— Аха. Но инак обикалям много.

— С какво се занимавате сега?

Гондорф се приведе над масата.

— Никога не съм бил в армията, нито съм бил арестуван — произнесе той със смъртно сериозен глас.

— Това ли ви е кариерата?

— Искам да кажа, че отпечатъците от пръстите ми ги няма никъде, или поне беше така до снощи.

Парвър се втренчи в него, но не коментира думите му. Знаеше кога е най-подходящият момент да се намеси.

— Искам да кажа — повтори Гондорф, — че до снощи никъде не са ми вземали отпечатъци. Нито пък са ми записвали името.

— Но полицаите снощи ви взеха отпечатъци, нали?

— Да, направиха го. Снощи, когато ме окафезиха.

— Когато правеха доклада за произшествието ли?

— Да.

— И така, вие твърдите — ако греша някъде, поправете ме — че някъде в миналото сте оставили отпечатъци от пръсти, където не е трябвало да го правите, така ли?

— Не тук.

— Добре, къде тогава?

— В Сиатъл.

— Във Вашингтон ли? Онзи Сиатъл?

— Аз знам само един.

— Има и друг Сиатъл, в Мейн.

— О, не знаех.

— Значи са открили отпечатъците ви в Сиатъл, Вашингтон.

— Но не са свързани с името ми. Открили са няколко отпечатъци, нали разбирате, но нямат представа чии са.

— И?

— Снощи ме лепнаха за това произшествие, фотографираха ме и ми взеха отпечатъци от пръстите. Ако сега направят проверка в Сиатъл, ще ги сверят и ще ми го нахлузят и за онзи случай.

— Какъв онзи случай?

— Онзи случай в Сиатъл.

— И какъв беше онзи случай, Ърни?

— Вижте, преди да продължим… искам да кажа, ако ви кажа, каквото знам, искам имунитет.

— Имунитет срещу какво?

— Срещу онова събитие.

— Как мога да го направя, Ърни? Нямам никаква представа за какво става дума.

— Ако ви интересува движението на милициите, аз съм точно този, който ви трябва.

— Добре. Ако ни кажете нещо действително от полза, ще се радвам да се споразумеем за някои неща. Можете да разчитате на думата ми. Сам Файърстоун е съдия-изпълнител. Той ще ви охранява.

Гондорф вдигна нервно рамене, огледа се и избърса устата си с ръка.

— Звучи ми доста мъгляво.

— Вие сте този, който звучи мъгляво, Ърни.

— Искам да ме вкарате в програмата за защита на свидетелите.

— Това струва много скъпо.

— Историята ми също.

— Вижте, Ърни, на мен ми се струва, че искате да ме убедите, че имате нещо ценно за казване, само за да можете да отървете въжето заради нещо друго.

— Господи, вие обърнахте нещата с главата надолу!

— Както вече ви казах, това е най-многото, което мога да ви обещая, докато не науча повече.

— Ами… може би… може би е честно. Може би.

— Ърни, никой не може да вземе нещо, без да даде нещо в замяна. Така стоят нещата.

— Значи аз давам, а вие вземате, хе-хе!

Парвър не му отговори. Само го гледаше и мълчеше.

— Е какво пък, по дяволите. — Гондорф отново повдигна рамене. — Искам просто да разберете, че това нещо може да ме убие.

Парвър мълчаливо чакаше.

— Искам да кажа, че няма и съмнение за това, разбирате ли? Само фактът, че съм тук и говоря, е достатъчен, за да ми пръснат черепа.

— Впечатлена съм от този факт. Можем ли най-сетне да говорим за това ваше събитие?

— Беше въоръжен грабеж.

— Въоръжен грабеж? Какво сте ограбили? Да не е бил някой магазин за алкохолни напитки? И после цяла нощ сте пирували, така ли?

Гондорф се огледа и отново понижи глас.

— Бронирана кола. Ударът беше повече от четири милиона.

Парвър беше зашеметена.

— О! Добре… значи въоръжен грабеж, така ли?

— Има и по-лошо.

— Колко по-лошо?

— Един пазач беше прострелян.

— Колко лошо?

— Най-лошото — Гондорф отново завъртя глава из стаята. — Това ме прави нещо като съучастник или нещо такова, нали?

— Нещо такова. Предполагам, че не вие сте натиснали спусъка?

Гондорф трескаво завъртя глава.

— Аз съм крадец. Не съм убивал никого.

— Кога беше това?

— Преди два месеца.

— Сега нека повторя онова, което разбрах от вас до този момент. Преди два месеца вие сте били замесен в нападение и обир на брониран автомобил, превозващ четири милиона долара, в Сиатъл, Вашингтон, при който един от извършителите е убил пазач. А вие сте оставили някакви отпечатъци. Така ли е?

Гондорф нервно кимна.

— Всички носехме найлонови ръкавици — дето ги носят докторите — и аз разпрах моята. Някъде съм я закачил и тя се разпрала, но отначало не го разбрах, а когато се усетих, вече беше прекалено късно да се връщам и да изтривам отпечатъците си. Аз, такова, разсъдих, че ги няма никъде регистрирани, така че няма за какво да се тревожа.

— А сега вече сте регистриран и имате за какво да се тревожите, така ли?

— Да.

— Защо ми разказвате всичко това, Ърни?

Гондорф за пореден път обърса устата си. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Лишиха ме от дяла ми — каза накрая той.

— Как стана това?

— Прецакаха ме.

— Кои?

— Хората, с които го направихме. Бяхме се уговорили за десет процента на човек. Четиристотин хиляди долара, както и да го погледнеш. Хвърлиха ми само двайсет и пет бона, а останалото го инвестирали на мое име. Двадесет и пет кирливи бона за работа на стойност четири милиона.

— Колко други бяха замесени?

— Пет. Петима с човека, който го замисли. Той не участваше, той, такова… само го организира.

— Работили ли сте с някого от тези хора и по-рано?

— Само с един. Той ме включи в тази работа.

— Значи сте участвали и в друг въоръжен грабеж?

Гондорф кимна.

— Първият беше в Модесто. В Калифорния.

— Знам къде е.

— Мислех си да не би да има и някое друго Модесто.

— Доколкото ми е известно, няма.

— Там не беше чак толкова голям удар. Двеста и петдесет бона. Не си струваше труда.

— Какво правихте вие? Каква ви беше работата?

— Аз бях шофьорът. Аз съм страхотен шофьор.

— Снощи не сте били такъв.

— Браво, право куме, та в очи. Едно на нула за вас — изсмя се Гондорф.

— И така, вие искате да издадете тези петима души в замяна на сделка?

— Има и още нещо.

— Какво по-точно?

— Казах ви. Искам да ме включите в програмата за защита на свидетелите.

Парвър го изгледа за момент.

— Това е малко по-трудно, отколкото…

— Вие не разбирате, госпожице Парвър — прекъсна я Гондорф. На лицето му беше изписан искрен страх. — Аз съм вече отписан само с присъствието си тук, в офиса на ФБР. Трябва да ме скриете. Тези хора са навсякъде. На-вся-къ-де. Някой от тях може да стои от другата страна на вратата в този момент.

— Но кои са все пак тези хора, Ърни?

— Вие се интересувате от милициите, нали така?

— Вие сте осъществили обир на бронирана кола с членове на милицията?

— Шшшшшшт! Тихо!

— Коя милиция?

— Да сте чували някога за дивизията „Захария“? Наричат се Светилището на Бога? А? Те ви интересуват, нали? Видях го по WWN.

— Слушам ви внимателно.

Гондорф бавно кимна.

— Делът ми беше десет процента от плячката. Това беше предварително уговорена работа с участието на вътрешен човек. Имам предвид, че ние предварително знаехме, че ударът ще бъде за няколко милиона. След като всичко свърши, се върнахме в Монтана с парите. Всички бяхме малко не на себе си, с толкова много пари. Прибрахме се с четири различни коли, във всяка имаше повече от милион. Карахме като костенурки по целия път на връщане. Когато стигнахме Монтана, шефът на операцията ми дава двайсет и пет бона и ми казва, че останалото го инвестирали на мое име в дивизията. В шибаната им дивизия. Очаквали от мен да окажа подкрепа и да се върна да се обучавам при тях. Били голяма работа. Щели сме да направим и други удари. А междувременно, що не бъда патриот за свободата? Патриотизъм за четиристотин бона? Как не, да ми цунат гъза. Сякаш съм умирал да се включа в библейската им пасмина.

— Този човек, организаторът, има ли име?

— Споразумяхме ли се?

— Може би. Каза ли ви организаторът как се канят да инвестират онези пари на ваше име?

— Не беше необходимо. Оръжия, експлозиви, муниции. Оборудване. Сиреч да ги използват за обучение, летни биваци, такива лайна.

— Току-що споменахте, че очаквали от вас да се върнете в обучението. Да не сте тренирали за обира?

— Да не се занасяте? То си беше чиста военна операция. Нито първата, нито последната. Бяха направили макети в естествена големина на камиона и на всичко останало. Прекарахме две седмици в шибаните им монтански планини. Тренировки по оцеляване и разучаване на бронираните коли до последния болт. Планът беше да направим четири или пет такива удара. Само че плячката беше толкова голяма, че всички страшно се възбудиха и искаха да се върнем в Монтана, да оставим плячката и да го отпразнуваме. Убийствата обаче не влизаха в плана.

— Убийствата? Какво искате да кажете? Колко души бяха убити?

— Бяха, такова… четирима.

— Вие сте ограбили бронирана кола на компанията „Пасифик“ — обади се Файърстоун.

— Значи сте чули за това, а?

— Ние сме на страната на закона, Ърни. Как можем да пропуснем обир на бронирана кола, възлизащ на четири милиона долара? Това беше на първите страници на вестниците. При това с четирима убити.

— Те не успяха да открият нищо. Преди обед вече бяхме напуснали щата. Само че ако сега направят повторна проверка на онези отпечатъци, с мен е свършено.

— Не е лъжа.

— Онези отпечатъци не ми излизат от ума още от обира. И снощи излизам, напивам се до козирката и накрая блъскам едно дърво в градския парк. Не си спомням нищо до момента, когато се събудих в изтрезвителното. Пръстите ми още бяха черни от мастилото. Господи, сърцето ми направо спря!

— И това стана тази сутрин?

Гондорф кимна.

— Не сте си губили времето.

— Реших, че ако ви се обадя, ще е по-добре, отколкото вие да ме намерите.

— Разумна мисъл.

— Гледах по новините Вейл. Много им се е наточил на милициите.

— Познавате ли генерал Енгстрьом?

— Срещал съм го. Говори много. Мисли си, че той е написал Библията.

— Чувала съм това.

— И така… госпожице Парвър, можете ли да направите нещо за мен?

— Зависи от онова, което вие ще направите за мен.

— Мога да разоблича цялата им банда.

— Ще ви се наложи да давате показания пред съда, ако успеем да докараме делото дотам. Съгласни ли сте да се изправите пред съда?

— Че защо не, по дяволите? Така съм затънал, че нямам какво да губя. В мига, в който духнах, вече са ме сложили в списъка си. Нали знаят, че съм бесен, дето ме прецакаха така мръсно с дела ми.

— Какво стана с четирите милиона?

— Нямам представа. Искам да кажа, не съм от тези, на които докладват тия неща.

— Когато се прибрахте след обира в Монтана, какво стана с парите?

— Прибрахме се направо във форта. Събрахме се там, отнесохме плячката в една от сградите, а оттам ни закараха в столовата да хапнем. Тогава ми дадоха двайсет и петте бона.

— И вие повече не видяхте парите?

— Не.

— Кой още беше там, когато доставихте плячката?

— Трима в колата. Организаторът и още двама.

— Познавате ли ги? Можете ли да ги идентифицирате?

Гондорф кимна.

— Енгстрьом беше ли там?

— Не.

— Някакви големи клечки? Висши офицери от дивизията?

— Не знам, не чух, не видях. Получавам амнезия, докато не се споразумеем, госпожице.

— Какво правите в Демойн, Ърни? На седемстотин мили от Монтана?

— Скривам си следите. Карах два дни, дремвах по-малко в някоя отбивка. Когато дойдох, реших, че мога да отдъхна. Настаних се в един мотел, излязох, пийнах, потърсих си дружка. И сигурно съм прехвърлил мярката, без да се усетя.

— Защо бягате?

— Те ми купиха кола. Банката финансира покупката и те подписаха документа на мое име. Това беше, защото мърморех. Почнаха да се досещат, че искам да изляза от играта. Не знаех, че още отначало е било планирано да убият онези четиримата. Това никога не стана на въпрос, докато тренирахме. После оня тип, дето го возех, ми каза, че сигурно са разсъдили, че ще се откажа да участвам, ако разбера, че ще ги застрелят. Каза ми също, че внесли в банката на шофьора на камиона някакви пари, за да направят да изглежда ужким, че той е бил вътрешният им човек. Всъщност това беше охраната до шофьора. Май се казваше Бейлър… Та той ми каза, че след като вече и аз съм затънал, няма къде да мърдам. Исках да се махна, но те ми дължаха толкова много пари, че… Е, споразумяхме ли се?

— Сега ще ви откараме в Чикаго — каза Парвър. — Ще ви държим под строга охрана и ще се срещнете с господин Вейл. Той ще се споразумее окончателно с вас. Кой беше организаторът?

— Кълна се в Бога, не знам. Някой спомена, че управлявал няколко банки.

— А физическият ръководител на нападението? Кой отговаряше за обира, Ърни?

Ърни се завъртя няколко пъти в стола си и пак изтри устата си с опакото на ръката си.

— Полковник Шрак. Черния Боби.

32.

Чикаго, петък, 10 часът вечерта, централно стандартно време

Били Хардистан сложи обработените с корекцията за годините фотографии на Туни и Дженингс на масичката пред Вейл и Джейн Венъбъл. Възрастовата промяна на двамата мъже от фотографията във Виетнам беше повече от изумителна. И на двамата заподозрени бяха направени по шест ракурса.

— В момента Флойд разпраща тези снимки на медиите — каза Хардистан. — WWN ще го излъчи около обяд. Телевизионните мрежи са обещали да ги пуснат в новините в шест и единайсет часа. А утре сутринта всички големи вестници ще ги поместят на първите си страници.

— Страхотно — каза Вейл. — Само се надявам да не ви затрупат с телефонни обаждания.

— Ще ни затрупат — каза Хардистан. — Сложил съм шест души да ги пресяват. Те си знаят работата.

— Искам този човек жив, на всяка цена — каза Вейл. — Дотук имаме доста събрани косвени улики, но много малко доказателства.

— Мисля, че свърши изумителна работа за три седмици — каза Хардистан.

— Благодарение на двегодишния ви труд — отвърна Вейл.

— Но твоят екип го осмисли.

Вейл стана и се приближи до прозореца, който гледаше към езерото. Бързо прехвърли всичко постигнато до този етап по делото.

— Имаме записа на Уолър, който даде първоначалния тласък, но дори и да сме късметлии да продължим, това е в най-добрия случай само подкрепящо доказателство. Имаме и крадеца, който Шана и Сам докараха от Демойн. Това доказва връзката на обира на бронираната кола с Шрак и Светилището, но за тях той е просто предател и те ще го отхвърлят от свидетелската скамейка. Имаме числата върху осемнадесетколесния камион и фотографията на Уолър, но не можем да докажем, че това са подписи, оставени от Светилището. Не разполагаме нито с парите, нито с оръжието. Нямаме и късче солидно доказателство. Трябва ни свързващо звено, Били. Трябва да свържем всички тези престъпления в едно. Намерим ли свързващото звено, остава само да напишем обвинителните актове.

— Това вече е работа на Сам и екипа му — каза Хардистан.

— Трябва да измъкнем по някакъв начин шефовете им от планината, без да започваме трета световна война.

— Какво ще кажеш за банките? Флахърти и Майер измислиха ли нещо?

— Теории. Иска време, ровене сред километри информация за една-единствена следа. Флахърти е убеден, че свързващото звено са банките. Това реши случая по РИКО на юг. Но в сегашния случай може да отнеме и месец, и половин година.

— Не знам дали имаме на разположение дори и седмица — каза Хардистан.

Вейл, усетил тревогата му още при пристигането му, попита:

— Какво не ти дава мира?

Хардистан го погледна със студените си очи.

— Имам тревожни новини за теб.

Вейл се засмя.

— Не виждам нещо ненормално в това при ситуацията, в която се намираме, Били.

— Това е лично, Мартин.

— Всичко е лично.

— Не, това е нещо друго. Ние знаем кой е Авраам.

Вейл и Джейн се загледаха напрегнато в него, с очи, блеснали от любопитство.

— По дяволите, това е добра вест — каза Вейл.

— И да, и не — отвърна Хардистан. — Според Службата по контрола върху приходите и данъците името му е Илайджа Уелс, роден в Олбъни, Джорджия. Тридесет и шест годишен. Изградил си е име като брат Трансгресор, евангелистки проповедник, укротител на змии, до миналото лято, когато внезапно изчезва от хоризонта. Възродил се е като пророка Авраам.

— Че какво му толкова тревожното на това? — попита Вейл.

— Според архивите в Олбъни Илайджа Уелс е починал два дни след раждането си.

И Вейл, и Венъбъл бяха изкарали продължителен стаж като адвокати и имаха отлична представа какво означава това.

— Така че кой е той всъщност? — попита Вейл.

— Взехме няколко набора отпечатъци от пръсти от фургона му и ги прекарахме през компютрите на мрежата ни. И улучихме десетката. Страшно ми е неприятно да ви развалям уикенда, но това е име от миналото и на двама ви. Авраам е Аарон Стемплър.

Вейл и Джейн бяха като гръмнати.

— Аарон Стемплър? — възкликна тя. — Не е възможно!

— Да не е станала някаква грешка? — попита потресен Вейл.

— Отпечатъците му бяха навсякъде по фургона, Марти.

— Господи! Стемплър! — Вейл отново се взря през прозореца. — Всъщност не знам защо трябва да съм изненадан. Той е по-близо до живия дявол от всички, — с които съм се сблъсквал през живота си.

И погледна черната превръзка върху лицето на Джейн.

— Знаем ли къде се намира в момента? — попита Вейл. Гласът му отново бе придобил стоманения си тембър.

— Горе в планината, в нещо, което шофьорът му нарича „бункер“. Шофьорът се казва Джесъпс. Никога не го е виждал отвътре, но казва, че това било напълно оборудван комуникационен център. Имали и малко студио, където Стемплър си записвал проповедите.

— Но, как, по дяволите, се е измъкнал от онази въгледобивна мина? — попита Венъбъл.

— Може да е възкръснал от мъртвите — каза Вейл, погледна Хардистан и добави: — Искам го жив този кучи син. Искам да застане пред съда за всички хора, които е убил.

— Нямаш нищо против да изчакаме до понеделник, нали? — каза Хардистан. — По-добре да не изпращам никого там през уикенда. Ще се налага да претърсваме няколко квадратни мили, а сега там е пълно с хора, а и един Господ знае къде се намира дяволският му бункер.

— АУАКС не може ли да помогне в издирването му? — попита Венъбъл.

— Те не могат да виждат през скали — поклати глава Хардистан. — Но сме изпратили и няколко наблюдателни самолета, които снимат планината във всички възможни ракурси. Стремим се да ги наблюдаваме от максимална близост, без да ги провокираме. Светилището прави веднъж месечно учения в съботните и неделните дни. Надяваме се повечето от хората им да се върнат на работа в понеделник. Което ще остави уязвимо командването, а именно то е, което ни трябва.

— Надявам се да имаме късмет — каза Вейл.

— Дай Боже — отвърна Хардистан.

Бад Рапидс, Мичиган, петък, 1 часът и 19 минути вечерта, централно стандартно време

Един час след като WWN разпространи първите фотографии на Дженингс и Туни, телефоните в специално оборудваната за целта зала на чикагския офис на ФБР започнаха да звънят. Първите обаждания бяха фалшиви. Но излъчването на портретите имаше отличен ефект.

Агент Линкълн беше първият, който случи на важно обаждане.

— Здравейте — обади се нечий нервен женски глас. — Аз съм госпожа Либи Доув. От Бад Рапидс, Мичиган.

— Да, госпожо Доув?

— Познах мъжа по телевизионните новини, онзи, когото търсите.

— Кой точно?

— Онзи, когото наричате Уейн Туни. Сигурна съм, че това е нашият съсед, Дон Удбайн. Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да се свържем с него, госпожо. Искаме да му зададем няколко въпроса. С какво се занимава той?

— Собственик е на местния магазин за железария.

Линкълн извъртя очи.

— От колко време познавате господин Удбайн? — попита той и почна да почуква с гумичката на молива по бюрото.

— Ами поне от двадесет години. Съпругата му Илейн беше една от най-добрите ми приятелки. Почина от рак преди две години.

— И от колко време притежава този магазин за железария?

— Откакто се нанесе тук преди двадесет години.

— Сам ли управлява магазина си?

— О, да. Освен когато пътува.

— Пътува ли? — попита Линкълн, започвайки да проявява интерес. — Много ли пътува?

— Работи като консултант за правителството. Затова има и собствен самолет.

Линкълн моментално спря да почуква с молива.

— Собствен самолет?

— О, да! Истинска красота. Със собствен хангар на фермата му на две мили от града.

— Можете ли да опишете самолета?

— Бял, със син стабилизатор, знаете… крилото е отдолу.

— С колко мотора е, госпожо Доув?

— С два.

— Той у дома си ли е сега — или в магазина си?

— Божичко, ами като не знам? Можете да позвъните в магазина му и да поискате да говорите с Чарли Мур. Той работи при Дон. Имам му телефонния номер.

— А сега ме изслушайте, искам да ми направите услуга, госпожо Доув. Не се обаждайте. Всъщност искам да не казвате нищо на никого. И да не се доближавате до къщата на Удбайн.

— Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да поговорим с него.

— Добре, но съм сигурна, че всеки в града го е разпознал.

Тя беше права. Светлините на няколко телефона мигаха. Всички обаждания бяха от Бад Рапидс. Агентите, които отговаряха на обажданията, махаха ръце и сочеха, че може да са попаднали на „жила“.

— Разкажете ми малко по-подробно за господин Удбайн, госпожо.

— Ами, той отглежда рози. Построи си много хубава оранжерия в задния двор. След смъртта на Илейн не се среща почти с никого.

— Имат ли деца?

— Не.

— Значи живее сам, така ли?

— Да.

— От колко време има тази втора работа? Тази, която го принуждава да пътува?

— Откакто е при нас. Работите му сигурно вървят много добре, защото купи „Фъргюсън Хардуер“ два месеца след като дойде. Спомням си го, защото бедният Орвил Фъргюсън се помина на моя рожден ден, двадесет и трети септември. А Дон запази името на магазина — то е нещо като традиция тук. Много благородно от негова страна.

— Приятели ли сте?

— Ами да. Както вече ви казах, бях близка с Илейн. Дон е много мил мъж. Беше треньор на Малката лига две години. Презвитерианския отбор.

— И пътува много?

— О, не много. Четири или пет пъти годишно.

— На коя от фотографиите го разпознахте, госпожо Доув?

— На всичките. Няма никакво съмнение. Това е Дон Удбайн.

— Можете ли да задържите така за минутка?

— Да, разбира се.

Агентът захлупи с шепа микрофона.

— Още някой да говори с Бад Рапидс, Мичиган, за Дон Удбайн?

Трима агенти вдигнаха ръце. Телефоните продължаваха да мигат.

— Бихте ли ни казали номера си, госпожо Доув?

Чикаго, събота, 1 часът и 1 минута следобед, централно стандартно време

(4 и 41 източно стандартно)

Хардистан току-що се бе прибрал в хотела, когато телефонът звънна. Беше Флойд Маккърди.

— Имаме попадение — каза Маккърди. — Пет обаждания и още продължават. Картината е като рисувана от натура.

— Кой е той?

— Казва се Дон Удбайн, от Бад Рапидс, Мичиган. Приблизителна възраст 50. Има магазин за железария, но също така и двумоторен самолет. Работел като консултант за правителството и пътувал пет-шест пъти в годината. Саможив. Не обича да го снимат. Пратил съм двама души там. Ако е той, мисля, че ще ни трябва специалната част.

— Не ще и въпрос. Не искам никой да приближава къщата му или самолета. Информирай местната полиция за това какво правим. Веднага се обаждам на Грег Флеминг.

Хардистан затвори, после набра номера на Вейл на обезопасения си клетъчен телефон. Вейл моментално отговори. Беше на път към вилата си.

— Латимор се оказа прав — каза Хардистан. — Май сме улучили убиеца.

— Кой е той?

— Туни. Сега се нарича Дон Удбайн. Живее в Бад Рапидс, Мичиган, от двадесет години. Това е на около 150 мили оттук. Изглежда ми почти сигурно. Ще вдигна по тревога най-добрия си екип по обезвреждане и ще ги закарам по възможно най-бързия начин веднага щом получа потвърждение за самоличността му.

Второто позвъняване на Хардистан беше до специалния отряд по обезвреждане на особено опасни престъпници към регионалния офис на ФБР.

— Обажда се Били Хардистан. Свържете ме с Грег Флеминг, моля… Пет пари не давам какво прави, трябва ми, и то веднага!

33.

Бад Рапидс, Мичиган, 7 часът и 39 минути, вечерта.

Къщата на Дон Удбайн беше скромна едноетажна тухлена постройка, разположена върху голям ъглов участък. Две местни полицейски коли и една линейка с угасени светлини бяха паркирани през една пресечка от нея. Няколко мъже и жени и две деца се бяха събрали на тротоара до четирите черни фургона на специалната част на ФБР.

Облечен в бронирана жилетка и синьо яке с инициалите на ФБР, Грег Флеминг забърза по улицата и докладва на Хардистан.

— Евакуирахме семействата от всички съседни къщи.

— Добре.

Хардистан се обърна към малката група.

— Дами и господа, казвам се Хардистан. От ФБР съм. Съжалявам за неудобството, което ви причиних, но това е предпазна мярка, която винаги вземаме. Вие всички познавате съседката си, госпожа Ричардс. Тя много любезно ви покани всички да влезете в къщата й, за да не стоите на студа. Това няма да отнеме много време.

— Какво е направил Дон? — попита един от мъжете.

— Търсим го за разпит по углавно престъпление — отвърна Хардистан.

— Имате нужда от армия, за да задавате въпроси ли?

— Искаме всичко да мине безопасно за всички вас — кротко каза Хардистан и се качи в един от фургоните.

След малко Харисън Латимор доведе Либи Доув.

— И вие не изпитвате абсолютно никакви съмнения, че това е Дон Удбайн? — попита я Хардистан.

Тя почука по една от снимките.

— Той е. Това е Дои Удбайн. Всички го казват.

— Благодаря ви — кимна Хардистан. — Оказахте ни голяма помощ. Моля ви да се присъедините към останалите в къщата на госпожа Ричардс. Не искаме никого на улицата.

Четирите черни фургона бавно поеха по улицата и спряха пред къщата на Доув — съседната на Удбайн. Членовете на специалния отряд от задните три автомобила се измъкнаха безшумно и заеха позиция в мрака. Флеминг носеше радиошлем.

— Джокер, тук Пингвин. Чувате ли ме? — прошепна Флеминг.

— Чувам ви, Пингвин. Джокер на позиция.

— Стойте на позициите си.

Флеминг влезе в предния фургон.

Уеър разчиташе индикациите на детектора за топлина от къщата, докато през това време видеокамерата бавно показваше панорамното изображение.

— Във всекидневната свети лампа — каза той.

Камерата довърши сканирането на къщата.

— Ако е вътре, той е мъртъв.

— На място ли си, Грег? — попита Хардистан.

— Готов за танц. Имам четиринадесет души, четирима отпред, четирима отзад, двама снайперисти за подкрепления отпред и отзад. При хангара имаме десетима.

— Отлично — отвърна Хардистан.

— Ще атакуваме и двата обекта едновременно.

— Кой е ръководителят там?

— Оливър.

— Добре, знаете процедурата. Пет пари не давам какво казват детекторите за топлинни източници, процедирайте така, все едно е тук. Не забравяйте, че този човек е професионален убиец. Изключителен стрелец.

— Знаем, Били — отвърна с усмивка Флеминг. — Непрекъснато ни го повтаряш.

— Искам просто да се уверя, че не сте го забравили, Грег. Искам този човек жив, ако е възможно, но не на всяка цена. Не поемайте никакви рискове. Не искам никакви загинали герои. Влезте бързо и проверете къщата. Пипнете ли го, веднага го изкарайте отвън, поставете охранителен периметър и лабораторията да идва. И внимателно.

Грег Флеминг поклати глава и се разсмя.

— Всичко е ясно, Били — каза той и излезе от фургона.

— Бих искал да отида с екипа — каза Латимор.

— Оставаш тук с мен. Тези хора са обучени да се справят с всякакви ситуации.

— Аз имам преминат курс по обезвреждане на особено опасни престъпници…

— Латимор, това тук не е епизод от Дивия запад — прекъсна го Хардистан. — Облечи бронираната жилетка и мълчи. Ще влезем след като прочистят района.

— Да, сър.

— Джокер, тук Пингвин, влизаме — докладва Флеминг.

— Разбрано.

Екипът се движеше бързо на зигзаг през ливадата. Единият снайперист бе заел позиция зад едно дърво в предния двор на Удбайн. Другият се бе свил зад предницата на една кола, паркирана от другата страна на улицата. И двамата внимателно оглеждаха района през инфрачервените си прицели. Щори покриваха всички прозорци на къщата. През цепнатините можеше да се види включена лампа във всекидневната. Екипът зае набелязаните позиции около къщата.

— Джокер — прошепна Флеминг, — всички сме по места.

— Ние също, Пингвин. Виждаме през една цепнатина на вратата. Вътре има камион, не самолет.

— Бройте до десет и влизайте.

— Разбрано.

Флеминг изброи до десет и каза:

— Влизаме!

Двама души изкъртиха предната врата с летящ старт. Отзад един от агентите разби стъклото на вратата и я отвори. Нахлуха във вътрешността на къщата, светлинните източници по оръжията им шареха в мрака, докато те сръчно проверяваха стаите, килерите, шкафовете, всичко, в което можеше да се побере човек. Нищо.

Флеминг включи няколко лампи. Къщата беше необичайно подредена и чиста. Беше студено, термостатът на отоплението беше поставен на минимума.

В задната част на къщата един агент се опита да отвори вратата към гаража. Беше заключена.

В хангара тежката верига и катинарът бяха срязани с ножици за метал. Оливър изрита една от вратите и хората му се пръснаха, движейки се бързо през просторното помещение. Светлините проникнаха и до най-потайното ъгълче на огромното помещение.

Оливър провери камиона. Вратата беше заключена.

— Тони — каза той на един от хората си, — иди донеси лоста.

— Веднага — отговори Тони и изчезна.

— Пингвин, тук Джокер, чувате ли ме?

— Пингвин слуша.

— Хангарът е празен. Вътре има заключен камион. Можем ли да го отворим с лост?

Флеминг погледна заключената врата на гаража и каза:

— Избий я.

— Разбрано.

Агентът отстъпи назад и ритна вратата точно под дръжката. Бравата се строши и вратата зейна. Детонаторът на пластичните експлозиви се задейства.

Къщата буквално се разлетя на парчета от тухли, метал, дърво и стъкло. Прозорците на всички къщи и автомобили в радиус три пресечки бяха изпотрошени.

Флеминг и осем от хората му, които бяха в къщата, успяха да зърнат само ослепителен бял пламък преди експлозията да ги изхвърли през стените и покрива. Всички загинаха моментално, телата им бяха разкъсани от жестоката експлозия и после обгорени от бензина, който оформи огромен гъбовиден пламък, раздрал нощното небе. Експлозията се чу на десет километра, а огненото кълбо погълна три квартала.

Хардистан и Латимор паднаха един върху друг зашеметени и с натъртени от експлозията тела.

После Хардистан се надигна на лакът и загледа огненото кълбо с провиснала уста.

— Господи — прошепна той. Латимор се мъчеше да се изправи на колене до него.

— Хангара! — изкрещя той.

Прекалено късно. Нова експлозия раздра нощното небе и ново огнено кълбо разпръсна нощния мрак.

34.

Бад Рапидс, 9 часът и 35 минути, централно стандартно време

Хардистан се тътреше сред останките от къщата на Удбайн като сред някакъв кошмар наяве. Къщата бе изравнена със земята от експлозията. Единадесет от хората му бяха мъртви, трима други, включително, и Латимор, бяха откарани от медицински евакуационен хеликоптер в една чикагска болница. Директорът на ФБР Хари Симънс бе получил задачата да извести семействата на жертвите и да изясни събитието на пресата. Хардистан не даваше пет пари какво щеше да каже шефът му на медиите. За него повече работа в Бад Рапидс нямаше.

Той потегли с полицейски хеликоптер към вилата на Вейл, за да му разкаже лично за трагедията. По пътя Маккърди му се обади по телефона и каза:

— Самолетът е на „О’Хеър“.

— Сигурен ли си, че е неговият?

— Регистрацията му е фалшива. Неговият е, няма съмнение.

— Какво ще прави в Чикаго, по дяволите, щом… Господи, Флойд, той е тръгнал към Вейл!

— А може би…

— Зарежи „може би“! Не можем да поемаме никакъв риск. Вдигай всички по тревога. Веднага ще се обадя на охраната и ще им наредя да отведат Вейл и Джейн на сигурно място. Искам да изпратите два хеликоптера над вилата, за всеки случай. Ти тръгваш с тях, ръководиш операцията на място и изпращаш още два екипа с автомобили. Стой във въздуха и оглеждай гората. Свържи се с щатската патрулна служба и местната полиция и им нареди веднага да тръгват към вилата. Слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Аз отивам на летище „О’Хеър“. Вземи осем души и снайперист и затегни обръч около самолета. Не се приближавай прекалено много до Туни, освен ако има опасност да го изтървеш. Махни всички цивилни от района и ги замени с наши хора, но не предизвиквай голямо раздвижване, направи го да изглежда като нормална смяна на работния състав. И за Бога, не се приближавай до самолета, защото и той може да е миниран. След двайсет минути съм при теб.

Хардистан затвори и набра обезопасения телефон на Ейвъри Бакстър, старшия агент на екипа, охраняващ Вейл.

Никой не отговори.

След като двамата агенти на ФБР бяха проверили околността и самата къща, Вейл и Джейн бяха отишли до езерото да стрелят по панички. Както винаги, Джейн го бе накарала да се чувства аматьор. Магу бе предпочел да остане до къщата, понеже мразеше гърмежите, и дори по едно време зави сърцераздирателно, защото го бяха оставили сам.

— Слава Богу, че не си ловец — каза Джейн, докато се връщаха през ливадата с празни пушки.

— Изобщо не знаех какво е това летяща мишена, докато не се запознах с теб — каза той.

— Искаш да кажеш паничка?

— Каквото и да е — засмя се той и я прегърна.

Навътре в гората се виждаше Ейвъри Бакстър, старшият агент, който проверяваше околността. Клиф Мандел, другият агент, и Бакстър бяха станали техни неразделни компаньони и защитници.

Това беше първият им уикенд заедно, откакто Мартин бе поел делото по Светилището.

По-късно, когато Бакстър и Мандел вече се бяха нахранили, Джейн и Мартин седнаха заедно на масата в трапезарията. Мартин бе запалил полови дузина свещи и стаята беше огряна от меката им светлина. Дървата в камината пращяха.

— Какво ти е, Марти? — попита Джейн.

— Нищо, Защо?

— Просто изглеждаш… напрегнат и изнервен.

— Ами… всъщност исках да поговоря с теб за, такова…

Той спря насред изречението, сякаш бе изгубил нишката на мисълта си.

— За какво? — усмихна се тя.

— На Магу наистина много му харесва тук — каза той, поглеждайки към песа, който се бе сгушил под прозореца.

— Аха.

— И, такова…

— Марти, какво има? — попита тя и го докосна по ръката. — Това дело наистина те изнервя, нали?

— Това няма нищо общо с делото.

— Какво е тогава?

Той вдигна чашата с шампанско към нея и се усмихна.

— Обичам те.

— И аз те обичам, мили — отвърна тя, чуквайки чашата си в неговата.

— Тогава… ще се омъжиш ли за мен, Джейни?

Въпросът я свари абсолютно неподготвена. Бяха заедно от повече от две години, но до този момент никой от двамата не бе споменавал думата „брак“.

— Това ли ти било на ума?

— Ами… просто не знаех как да го направя. Бих искал да падна на колене пред теб и да ти поискам ръката по старомодния начин — каза той, почти заеквайки.

— Марти, ти се изчервяваш!

— Много е горещо.

— Не е горещо, ти просто се изчервяваш. Мисля, че това е прекрасно. И разбира се, че ще се омъжа за теб. Не мислех, че си от тоя тип мъже, иначе аз щях да те помоля първа.

— Сега съм от този тип мъже — каза той. — Не мога да си представя да прекарам остатъка от живота си без теб.

— Не е необходимо да се женим, за да изживеем живота си заедно.

— О… тогава какво да правя с това?

Той извади от джоба си една кутийка от черно кадифе, отвори я и й я подаде. Пръстенът беше с трикаратов кръгъл диамант, инкрустиран в злато. Просто и елегантно.

— Беше на баба ми — каза той.

Тя закри уста с ръка.

— О, Марти, толкова е прекрасен!

— Знам, че тя щеше да е страшно щастлива, ако можеше да ни види в този момент — каза той.

— Сигурна съм, че е някъде наблизо. — Тя стисна ръката му.

Той сложи пръстена на пръста й и я целуна.

— Чудя се дали момчетата ни наблюдават — каза тя, като вдигна ръката си и огледа пръстена.

— Може би трябва да ги поканим да изпият с нас по чаша шампанско?

— Позволено ли им е, докато са на работа? Имам предвид да пият.

— Една чаша шампанско?

— Ще е прекрасно да споделим радостта на момента с телохранителите си — засмя се тя.

Той вдигна уоки-токито и звънна на Ейвъри.

— Да, сър?

— Ейвъри, бихте ли отскочили с Клиф за минутка?

— Да, сър. Някакъв проблем ли има?

— Не, просто елате.

Момент по-късно двамата се появиха на вратата на кухнята. Ейвъри беше висок мъж, вече побелял. Клиф Мандел беше по-нисък, с черна, късо подстригана над ушите коса и черни очи, които бягаха неспир, проверявайки обстановката.

— Влизайте — каза им Вейл и ги въведе в трапезарията. — Знам, че не е по правилника, но двамата с Джейн бихме искали да споделим с вас радостта си. Ние ще се женим.

Двамата агенти се засмяха и ги поздравиха. Вейл напълни чашите им, доля и своята и тази на Джейн.

— За здравето и на двама ви — каза Бакстър. — Желая ви цял живот да сте щастливи така, както сте в този момент.

Джейн протегна ръка и диамантът заискри под светлината на свещите.

— Красиво — продума Мандел. — Желая и на двама ви най-голямото щастие на света.

Джейн се просълзи.

— Кога ще е големият ден? — попита Бакстър.

Джейн погледна Вейл и повдигна вежди.

— Веднага щом се справим с това дело — каза той. — Това устройва ли те?

— Трябва ли да чакаме толкова дълго? — прошепна тя.

Двамата агенти допиха шампанското си и Бакстър каза.

— Трябва да се връщаме на работа.

Беше девет и двайсет. Двамата излязоха от къщата.

Мартин и Джейн седнаха пред камината и довършиха шампанското си. Магу се бе излегнал в краката им и лениво оглозгваше кокала от една от пържолите. Внезапно спря и вдигна глава, ушите му щръкнаха.

— Какво има? — попита го Вейл. — Да не си чул някой заек да припка отвън?

Отвън Мандел вървеше покрай двуметровата телена ограда, която Хардистан бе настоял да вдигнат около имението. Прожекторът му бляскаше в мрака.

— Тук е спокойно, Ейвъри — каза той в микрофона си.

— Тук също — отвърна Бакстър. — Щеше да е чудесна нощ, стига да не беше тоя кучешки студ.

— Е, шампанското ни постопли малко — отвърна Мандел. Мислеше си за Вейл и красивата Джейн Венъбъл и колко щастливи бяха.

Това беше последната мисъл в живота му.

Фигурата сякаш израсна от земята зад него, надигайки се бавно сред гъстата шума, с очи блестящи върху почерненото лице. Инфрачервените очила бяха вдигнати на челото на убиеца, в ръката му имаше назъбен нож.

Мандел не долови шума. Туни бързо се пресегна, облечената му в ръкавица ръка сграбчи брадичката на Мандел и дръпна рязко главата му назад. Преди още Мандел да успее да извика, ножът преряза гърлото му. Въздухът със свистене напусна дробовете му. Мандел беше мъртъв още преди тялото му да рухне в краката на убиеца.

Убиецът бързо приклекна, изтри окървавеното острие в пръстта, взе радиошлема на мъртвия агент, изтри с шепа листа кръвта от него и го сложи на главата си. Посегна в ямата, в която се бе крил, и измъкна една найлонова торба — в нея беше пушката му. Изключи фенерчето, смъкна инфрачервените очила върху очите си и огледа гората. Внимателно избягваше светлините на къщата, които биха го заслепили. После се запромъква през гората да намери другия агент, когото умиращият бе нарекъл Ейвъри.

В деня преди мините да убият единадесетимата агенти Туни, иначе казано Удбайн, бе долетял от Мичиган. Бе прочел статиите от вестниците и списанията, които Авраам му бе оставил в гардеробчето на летището в Оклахома Сити. В една се споменаваше къщата, в която Вейл и Джейн ходели през уикендите. Пишеше, че „вилата има прекрасен изглед към езерото Слоун“.

Туни провери справочниците си и откри езерото. Не беше толкова голямо. Той зададе курса и полетя натам. От въздуха се виждаха половин дузина къщички и бунгала по брега.

Най-голямата привлече вниманието му. Беше оградена и не се виждаше от пътя, който минаваше покрай нея. Той описа кръг около мястото. Голям прозорец на задната стена гледаше към езерото. Струваше си да се провери. После кръстоса площта от другата страна на пътя, срещу къщата. Накрая откри онова, което търсеше — някаква постройка на миля и половина от къщата на Вейл. Чудесно. Безопасно място, където да скрие колата през нощта.

Привечер хлътна в гората в близост до къщата, прехвърли се през оградата и внимателно приближи къщата. Светна с фенерчето си през прозореца. Това беше кухнята. На пода до мивката имаше голяма порцеланова купа, на която пишеше МАГУ.

Обиколи къщата. Навсякъде имаше стъкла. Превъзходно. После провери гората. Тя беше гъста, от борове и храсталаци. Първата му мисъл беше за маршрута му за бягство. Първо трябваше да елиминира агентите на ФБР, защото те представляваха главната заплаха. Останалото беше фасулска работа. Щеше да застреля Вейл и Венъбъл през прозореца. Тя също трябваше да умре, за да не извика полицията. Върна се до оградата. Ако имаше агенти, маршрутът им трябваше да минава покрай нея. Значи тук трябваше да направи засадата си.

Магу се изправи с щръкнали уши, душеше въздуха. После изтича до вратата и заръмжа.

— Какво ти става? — попита Вейл. — Нали познаваш Ейвъри и Клиф?

Кучето задраска по вратата, без да спира да ръмжи. Вейл му отвори и Магу се стрелна в мрака. Вейл натисна ключа и половин дузина мощни лампи прогониха мрака около къщата.

Туни ахна от болка, когато ярките светлини, многократно усилени от инфрачервените му очила, се забиха в очите му.

Магу тичаше сред боровете, носът и ушите го водеха право към окървавения труп на Мандел. После видя Туни, застанал на колене, да търка очите си и скочи.

През просълзените си очи Туни зърна някакво бяло петно да лети срещу него с оголени зъби. Претърколи се на една страна и стреля от бедро. Куршумът се вряза в Магу, подхвърли го във въздуха и го завъртя. Кучето се стовари на земята и замря.

Бакстър затича на зигзаг през поляната, шмугна се в гората и се хвърли зад едно дърво.

— Клиф — прошепна той в микрофона, — чуваш ли ме?

Момент по-късно прегракнал глас му отговори:

— Помогни ми.

— Проклятие! — изръмжа Бакстър.

Туни лежеше неподвижен зад един дънер и гледаше към къщата, като търсеше в мрака оцелелия агент.

Щом чу изстрела, Вейл се втурна из къщата да гаси лампите. Джейн угаси свещите в трапезарията.

— Ела тук — прошепна Вейл.

Бе взел двете ловни пушки от кухнята, където ги бе оставил за чистене, но шкафът за оръжието и патроните бяха на отсрещната стена.

— Какво става? — попита Венъбъл. Гласът й прозвуча изненадващо спокойно.

— Мисля, че е Туни, убиецът на Уолър. Ще изпълзя до шкафа с патроните.

— Недей — помоли го тя. — Ще те види на светлината на камината.

— Няма. Трябва да се защитим, в случай че успее да се промъкне покрай Бакстър и Мандел.

— Магу е вън.

— Знам. Не се изправяй, за да не види.

— Къде са Клиф и Ейвъри?

— Не знам, скъпа.

Той запълзя по пода към шкафа, сграбчи две кутии с патрони и се върна.

Ейвъри Бакстър лежеше притаен на земята и се ослушваше за подозрителни шумове. После реши, че трябва да върне в къщата, за да може да защити Вейл и Венъбъл, и затича на зигзаг към входа.

На стотина метра от него Туни го следеше в инфрачервения си прицел. Изчака, докато Бакстър стигне задния вход, и стреля в мига, в който Бакстър отваряше вратата. Куршумът го улучи в гърба и го хвърли в затъмнената къща.

Бакстър се претърколи по корем и запълзя през коридора към всекидневната.

— Аз съм, Ейвъри! — извика той. — Не стреляйте!

— Докажи го — чу се гласът на Вейл от мрака.

— Диамантеният пръстен — изпъшка Бакстър. — Три карата. Златен обков.

Вейл пусна пушката и превит на две затича към входа. Едва виждаше Бакстър в замиращата светлина на камината. Клекна до ранения агент и огледа раната му.

— Минал е през бронираната ти жилетка. В рамото е.

— Повикахте ли полицията?

— Да, Джейн се обади.

— Добре — простена Бакстър. — Изтървах си оръжието, когато влизах. До вратата е. Автомат. И включи осветлението. Това ще му попречи.

Туни беше на петдесет метра от къщата. Виждаше всичко през прозорците на кухнята и всекидневната. Изведнъж външните лампи отново раздраха мрака. Проклятие! Той свали инфрачервените очила, захвърли ги настрани и отправи един откос към къщата.

Куршуми профучаха през кухнята, пръскайки късчета дървесина и стъкло. Забиваха се в печката, улучиха микровълновата фурна, разтрошиха миксера и тостера и се забиха в газовия грил по средата на стаята. Един куршум разкъса тръбите за газта. Нажеженото олово възпламени изтичащия газ и той експлодира с глух тътен. Избухналите пламъци задействаха противопожарната инсталация и пръскачките.

Друг откос разби прозорците на хола, разпаряйки диваните и креслата, и в стаята заваля сняг от разпраните мебели.

Туни бе чул гърмежите през деня и знаеше, че в къщата има оръжие. Беше мярнал и оръжието на Бакстър — най-вероятно „Узи“. Притича към храсталака до къщата и се надигна да огледа.

И в този момент чу сирените.

Беше прекалено добър професионалист, за да продължава нещо, превърнало се в загубена битка. Моментално се обърна и хукна през гората, покрай тялото на Мандел, прескочи оградата и затича към пътя. Мигновено се хвърли на земята, когато една полицейска кола изрева и зави със стържене към вилата на Вейл. От другата посока пристигнаха още една полицейска кола, после линейка и един противопожарен камион.

„Вдигай гълъбите и се спасявай — помисли си той. — Нищо на този свят не е толкова важно, че да умреш за него.“

Летището „О’Хеър“, петък, 10 часът и 14 минути вечерта, централно стандартно време

— Беше прав, Били — каза Маккърди. — Той уби Клиф Мандел.

— О, Господи! Това беше възможно най-лошият кошмар.

— Улучил е и Бакстър, но той е наред — продължи Маккърди. — Вейл и Венъбъл са добре. Къщата е пълна развалина.

— Къде са те сега?

— Линейката ги откара. Съпровожда я половината щатски патрул. Прострелял е и кучето на Вейл, но още е живо.

— А Туни?

— Още търсим.

— Блокирахте ли пътищата?

— Да. Основните. Патрулираме района с хеликоптери. Обаче има и черни пътища.

— Ако се промъкне през блокадата, има само един изход. Да се добере до самолета си.

Хардистан беше загубил дванайсет души. Знаеше, че Вейл иска Туни жив, но повече нямаше да рискува живота на хората си.

Клетъчният му телефон пак иззвъня и той ядосано каза:

— Какво има, по дяволите? Кой се обажда?

— Клод, Били. Трябва да поговорим…

— По дяволите! — изсъска Хардистан. — Загубих дванайсет агенти и трябва да го съобщавам на семействата им! Не сега.

— Чуй ме, Били. Това е, за да се защити човекът, разбираш ли какво ти казвам?

За момент Хардистан беше като зашеметен.

— Разбирам.

— Не го залавяй жив.

— Какво?

— Не го залавяй жив.

— Имаш предвид Туни?

— Пръсни му черепа.

— Той може да се окаже важен свидетел за Вейл…

— Еби го в гъза Вейл. Ако заловиш Туни жив и той се съгласи да даде показания, ще стане по-лошо за нас, отколкото за тях. Разбираш ли какво ти казвам? Пръсни му черепа на този кучи син. Точка.

Телефонът замлъкна.

Летище „О’Хеър“, събота, полунощ, централно стандартно време

Хардистан и един млад снайперист чакаха в един тъмен офис на втория етаж на терминала и наблюдаваха пистата. Осем агенти, преоблечени като работен персонал, се правеха, че вършат нещо около самолета на Удбайн. Хардистан беше сигурен, че Туни ще се върне за самолета си — той беше единственото му средство за измъкване. Но Удбайн беше експерт и можеше да се досети, че са му направили засада. И може би беше планирал резервен маршрут за измъкване.

Мислеше си за онова, което му беше казал Клод Хукър.

— Как се казваш, агент? — попита той.

— Брандън, сър. Лио Брандън.

— Лио, целта ти е професионален убиец. Той е отговорен за смъртта на дванайсет наши агенти, включително и на шефа ти.

— Знам, сър.

— Не го забравяй.

Летище „О’Хеър“, събота, 1 часът и 32 минути след полунощ, централно стандартно време

— Някакъв мъж в костюм излиза на пистата — съобщи един от агентите в микрофона под ревера си. — Носи спортен сак.

— Не се приближавайте до него. Да видим какво ще направи. Следете внимателно сака му. Вероятно вътре има оръжие.

— Как го е прекарал през детекторите за метал?

— Не знам и не ме интересува. Просто следете сака.

Мъжът крачеше небрежно по бетонната писта към двумоторния самолет.

— Всички внимание! — изкомандва Хардистан.

Туни отиде право при самолета и спря до крилото. Огледа се. Не знаеше, че е идентифициран. Чувстваше се сигурен и спокоен. Метна чантата на крилото и се качи в самолета. Агентите на пистата се правеха, че не го забелязват.

— Простреляй го, когато посегне за чантата — каза спокойно Хардистан на снайпериста.

— В главата ли? — попита снайперистът.

— Където искаш — каза Хардистан, — но да е мъртъв.

Удбайн извади ключ, отключи вратата и я отвори.

После бавно се извърна и огледа всичко наоколо, проверявайки дали някой не го наблюдава. Докато посягаше към чантата, погледът му падна върху втория етаж на сградата на чакалнята. Той застина и присви очи.

Дали имаше там някой?

Пламъчето в тъмния прозорец му напомни светулка. В следващия момент куршумът го прониза в гърдите и Удбайн се стовари по гръб върху седалката на самолета, с крака, разперени върху крилото.

Хардистан го наблюдаваше през бинокъла.

— Простреляй го още веднъж за по-сигурно — каза той.

— Той е мъртъв, сър — каза Брандън, изправи се и прибра карабината си в калъфа.

— Браво, Брандън, няма да те забравя — каза Хардистан, свали радиошлема си и излезе от офиса.