Владетелят на Ада

35.

Пийквю, Монтана, събота, 9 часът сутринта, монтанско стандартно време

Абел Стенър, бившето ченге от Чикаго, който бе станал довереник, приятел и партньор на Мартин Вейл, беше един от най-интуитивните детективи, които Вейл бе познавал. През десетте години, докато Вейл беше адвокат, двамата се бяха сблъсквали много пъти в съда. Всеки от двамата уважаваше таланта на другия.

Най-знаменитият им сблъсък бе станал, когато Вейл успешно бе защитил Аарон Стемплър за накълцването на католическия архиепископ на основанието за невменяемост, доказвайки, че подзащитният му страда от раздвояване на личността и не е отговорен за действията си. След приключването на процеса обаче Вейл бе разбрал, че Стемплър е изиграл всички, включително и него.

Впоследствие Вейл бе станал главен прокурор на Чикаго и изведнъж бе открил в лицето на Стенър силен съюзник. Когато Вейл бе събрал Дивата банда, Стенър бе станал техният учител. Любимият му ученик беше Дърмот Флахърти — хулиганът, решил да стане адвокат.

Флахърти бе научил уроците си добре. Стенър подхождаше към всяко престъпление студено и пресметливо, като често часове наред изучаваше мястото на престъплението, опитвайки се да погледне през очите на престъпника. И тъкмо това беше методът, който Флахърти използва при изследването на трите едновременни банкови обира в Монтана. Банковите служители го гледаха любопитно, докато седеше спокойно и наблюдаваше всеки аспект на работата им. Той беше любезен с тях, но не задаваше никакви въпроси. Просто седеше и гледаше.

Докато Бен Майер следваше теорията си, че малката щатска верига от банки пере незаконно придобитите средства на Светилището, Флахърти се интересуваше повече от факта, че никой не е видял грабителите да излизат.

В събота сутринта след трагедията в Бад Рапидс и нападението на Туни срещу вилата на Вейл, притиснати от нуждата на Вейл да търси обвинителен акт срещу милицията, Майер и Флахърти се върнаха в банката в Пийквю, този път с Джим Хайнс. Бяха решени да открият човека, отговорен за перачния механизъм. Докато Хайнс и Майер изучаваха регистрациите в банковия компютър, Флахърти зае обичайната си позиция пред затворената банка и продължи да я изучава. Беше съсредоточен и търпелив, също като своя учител.

Майер беше убеден, че парите, придобити чрез обири и незаконни сделки с оръжия, наистина са обработвани пирамидално, но му се налагаше да изследва всички банкови депозити, трансфери и разплащания, за да открие как точно е извършено всичко.

Хайнс, бившият хакер и сегашен компютърен експерт на ФБР, беше дошъл с тях, за да им помогне. Разрешенията за обиск, които бе осигурил Вейл, им позволяваха да разучат специфичните регистри на няколко от принципалите на Светилището, но не им даваха достъп до всички банкови трансакции. Без този достъп Майер беше с вързани ръце. Беше сигурен, че има специална програма, която да разхвърля големи депозити в брой върху няколко сметки, като по този начин ги укрива от очите на Службата по контрола върху данъците и приходите, но не можеше да го докаже.

Докато Флахърти работеше върху аспекта на обира, Майер успя да уговори Хайнс да проникнат в най-добре охраняваните данни. След като събираха информацията по незаконен начин, тя не можеше да се използва в съда, но както бе посочил Флахърти: „Пипнем ли за врата копелето, което ръководи това пране, той ще ни изпее цялата история в съда.“

И Флахърти, и Майер бяха сигурни, че „звеното“, което можеше да свърже всички аспекти на делото по РИКО в едно, се намира някъде във веригата от банки.

Две имена непрекъснато изскачаха при проверките. Едното беше на Луис Грейнджър. Другото — на Дуайт Улф.

Хайнс беше изградил база данни и за двамата.

— Грейнджър ми изглежда тъкмо човекът, който ни е нужен — каза той.

— Свързан ли е със Светилището? — попита Майер.

— Не. Той е умерен републиканец. Не изразява никакви радикални политически идеи, не принадлежи към някакви радикални групи. Той е ктитор в Презвитерианската църква в Хелена и директор на Националната асоциация за радиоразпръсквателни компании. В действителност корпорация „Роки Маунтънс Комюникейшънс“ е главният инвеститор във веригата от банки. Грейнджър не фигурира в никой от банковите съвети на директорите, води се управител на ключовата радиостанция в Хелена, но… но е най-големият акционер в компанията.

— Колко процента държи?

— Петдесет и един.

— А какво е капиталовложението на компанията в банковата верига?

— Четиридесет и девет.

— Значи всичко, от което има нужда, е подставено лице с два пункта в банковата верига, и може да контролира и двете компании — заключи Майер.

— Точно така. Той е също така човекът, който е пуснал брат Авраам в ефира и е разпространил радиошоуто му по другите радиостанции. А можеш ли да предположиш кое е това подставено лице? Можеш ли да предположиш кой притежава двата процента от акциите на банката?

Хайнс затрака клавишите на компютъра си, отвори следващия файл и каза:

— Дуайт Улф, главен счетоводител на веригата банки, препоръчан за този пост от Луис Грейнджър.

Разпитът, който Майер бе провел с работния състав на трите банкови филиала, бе донесъл обичайната информация — и един интересен факт.

— Улф посещава веднъж месечно всички банкови филиали — каза Майер. — За един главен счетоводител това не е необичайно. Необичайното е, че главният финансов служител лично ревизира банковите регистри всеки месец.

— В един и същ ден от месеца ли го прави? — попита Хайнс.

— Не, но през първите три дни, в зависимост от това какъв ден се пада неделя.

— Каква ти е теорията?

— Според мен той прави пирамидалните депозити лично.

— Значи някой от крадците идва, дава парите на порции по сто хиляди долара на Улф и той прави депозита, който след това автоматично се разпръсва върху десет или единадесет сметки?

— Точно — каза Майер. — И никой в банката не вижда парите.

— Можем ли да се доберем до програмата, която го прави?

— Може да се окаже по-лесно да сканираме депозитните и трансферните им регистри и да видим дали теорията ти се потвърждава.

— Ами направи го — каза Майер.

— Това е незаконно.

— Ние не променяме нищо, просто само надзъртаме.

— Това надзъртане може да ни докара десет години затвор.

— Няма да ни се налага дори да си водим бележки — каза Майер и се почука по челото. — Тук имам десетгигабайтов твърд диск.

Хайнс потри ръце, духна върху пръстите си също като касоразбивач, готов да отвори сейфа.

— Какво пък толкова, по дяволите! — И се ухили. — И ние сме хора.

Пръстите му затракаха по клавишите. Компютърът поиска кодово име.

— Осем букви или цифри — каза Хайнс.

Използваше комбинация от няколко хакерски метода, включващи една програма, наречена Crackerjack, която сканираше речници с огромна скорост в търсене на буквени съответствия, и друга, наречена SALT, която проверяваше комбинации от цифри.

В главната зала на банката Флахърти внезапно се изправи и излезе през задната врата. Прекоси надлъжно площадката на паркинга, пресече улицата и се загледа в зданието на банката.

— Даа — каза той и се усмихна.

В банката цифрите и буквите продължаваха да прелитат по екрана на монитора, после екранът внезапно се изчисти и кодовата дума се появи:

259HEWHRTX\Y176.

И под нея:

ДОСТЪП РАЗРЕШЕН.

Бяха пробили защитата.

— Това беше най-лесната част — каза Хайнс. — Сега трябва да почнем да търсим за повтарящи се схеми и депозити в трансферите.

— Нека почнем от септември. Тогава са обрали бронираната кола в Сиатъл. 9 септември, за да бъдем по-точни. Провери за един месец след тази дата.

Екранът се раздели на три колони. В първата се изброяваха депозитите, в следващата трансферите, накрая бе колоната с откритите съответствия от проверката. Те бяха изброени от отделните клонове. Хайнс въведе диапазона от 8000 до 9999 долара в машината за търсене и курсорът спря на всеки депозит в горния диапазон и го отдели в третата колона. Хайнс направи същото с трите филиала и главния офис на банката.

След това направи засечка по дати.

— Ето — каза Майер.

23 септември: три депозита от по 8750 долара по сметки в Пийквю; четири депозита по 9860 по сметки на Уайлд Банк; три депозита по 9910 долара в Милтаун. Общо: 95429 долара.

Всички сметки бяха условни.

— Красиво — проговори Хайнс. — Парите постъпват в условни сметки за недвижимо имущество, коли и от този род. Службата по контрола върху данъците и приходите не проверява условни сметки, освен ако не търсят нещо съвсем конкретно.

— Значи това е начинът, по който Светилището е станало един от най-големите земевладелци в щата.

— И парите са били разпределени и на четирите църкви. Ето ти го свързващото звено, Бен — каза Хайнс. — И погледни тук. Виж този двадесетхиляден депозит в „Независима банка“ на Вирджинските острови.

— Много хитро — каза Майер. — След това тя ги прехвърля в някоя корпорация в Панама. А Панама по закон не издава имената на служителите или директорите на корпорациите си.

— И след това те изтеглят парите обратно тук в съвсем законни банкови трансфери и напълно изпрани — сумира Хайнс.

— Или пък — обади се Флахърти, който бе застанал безшумно зад тях, гледайки прелитащите по екрана регистри, — плащат в брой за оръжията, които купуват от международния черен пазар, без да оставят никакви следи.

— Да, нищо черно на бяло — каза Майер. — И почти всичко е законно. Дори и да успеем да се доберем по законен път до тези регистри, тази информация няма да има никаква стойност в съда.

— Мисля, че знам какво е незаконно — каза Флахърти.

Хайнс и Майер се обърнаха.

— Знам защо никой не видял грабителите да излизат от банките с парите.

— Предавам се. Защо? — попита Хайнс.

— Защото парите никога не са напускали банките.

— Какво! — възкликна Хайнс.

— Парите никога не са напускали банките. Вижте, крадците се вмъкват вътре и вкарват служителите в задните стаички със завързани очи. После смъкват комбинезоните си и ги пъхат заедно с оръжията си в някой депозитен сейф. И когато гръмнат експлозиите, те просто излизат на улицата с празни ръце и с делови костюми и си тръгват по пътя.

— Добра теория — каза Майер.

— И единствената, която обяснява нещата.

— И после се връщат, когато Улф прави месечната си визита — доразви идеята Майер. — Всеки от тримата или четиримата грабители си има ключ за депозитния сейф, пъха си дела от парите в куфарче, влиза в служебния офис и Улф прави депозитите. После той пъха парите обратно в сейфа, така че балансът винаги да излиза.

— Прекрасна теория — каза Хайнс. — Лошото е само там, че не можем да докажем нищо от нея.

— Така че ще имаме нужда от разрешение да хвърлим поглед в депозитните сейфове — каза Майер.

— Може и да не ни се наложи — каза Флахърти.

— Не можем да отворим депозитните сейфове, Флахърти.

— Няма да ги отваряме, Бен. Това е игра за най-добрия майстор на блъфа на света. Мартин ще се справи.

Вашингтон, събота, 7 часът и 30 минути сутринта, източно стандартно време

В една стая в подземието на Белия дом президентът Пенингтън, генерал Джеси Джеймс, полковник Стю Рембранд и Клод Хукър изучаваха силно увеличени копия от снимките на планината Джеймс.

— Те строят защитни периметри — каза Рембранд. — Защитни зони. Започват ето тук, от седловината, и отиват нагоре до снега. Всяка зона се защитава от тел-бръснач и мини.

Генерал Джеймс посочи група дървета на една от фотографиите и каза:

— Според нас бункерът се намира тук. Най-голямата концентрация от жива сила е в този участък. Тук трябва да е и Енгстрьом. Оттук ще ръководи хората си.

— Енгстрьом вярва, че ФБР и СКТАОО няма да рискуват да се ангажират в огнестрелна война там горе — каза Пенингтън.

— Да — каза Джеймс. — Той мисли, че това ще се превърне в мексиканска обсада, че ще си потят там до Второ пришествие и ще изпращат хората си на нощни терористични акции.

— Временният щаб на република Светилище — каза Пенингтън.

— Те ще ангажират стотици агенти на Бюрото и СКТАОО и сума ти екипировка при една блокада, господин президент — каза полковник Рембранд. Това ще струва цяло състояние на данъкоплатците.

— И ще се превърне в кошмара на отдела ни по пъблик рилейшънс — добави Хукър. — Всяка вечер ще ни изтипосват по новините в шест часа. Той ще ви унищожи политически.

— Колко близо е Вейл до осигуряването на обвинителни актове срещу тези хора? — попита Пенингтън.

— Седмица, месец, кой знае?

— Дори и да ги осигури, кой ще отиде да арестува Енгстрьом и висшите му офицери? — ехидно каза Джеймс.

— Службата на съдия-изпълнителите няма необходимата екипировка, за да ги арестува. А Националната гвардия просто ще я накълцат на парчета там горе.

— По дяволите, и ФБР и СКТАОО не могат да се справят — изруга Рембранд. — Ако искаме да им развалим пикника, ще ни трябват рейнджъри и специалните части. Те знаят как да се справят с този проблем.

— Това значи…

— Значи нощен десант. Излитат с хеликоптери, спускат рейнджърите с въжени стълби в определени райони… — той посочи областите върху картата — … подкрепят десантите с тежкокалибрена стрелба от въздуха. Така ще контролираме ситуацията. Не можем да използваме парашутисти от ниска височина, ветровете горе са много силни и непредсказуеми. Жертвите могат да се окажат катастрофални.

— Господи, това ще накара Уейко да изглежда като детска игра — простена Хукър.

— Какъв друг вариант има? — попита Пенингтън. — Мога ли да се позова на закона Джонсън за военните сили, използван за ескалацията на войната във Виетнам? Или на законите за антитерористична дейност?

— Това е въпрос, който трябва да отправите към генералния прокурор, господин президент — каза генерал Джеймс.

Пенингтън се втренчи в стената и разтърка с две ръце слепоочията си. После попита Рембранд, който щеше да командва бойното съединение от специални части.

— Какви сили според вас се налага да използваме?

Рембранд погледна картата.

— Препоръчвам да използваме петстотин души при първата вълна. Да ги спуснем там, където започва линията на снега, с което ще разполагаме с предимство по височина. Ще ги подкрепим с още петстотин, щом сражението започне. Групите ще се насочват към най-горещите точки.

— Загуби в жива сила? — попита президентът.

— Щом проумеят срещу какво са изправени, ще започнат да се предават. Освен най-закоравелите.

— Не това имах предвид.

— Господин президент, ако нещата тръгнат гладко, бих казал… губим максимално сто души, срещу триста на противника.

— А ако не тръгнат гладко? — обади се Хукър.

— При най-лошия развой можем да загубим около двеста убити и ранени. Правя съотношението три или четири срещу един в наша полза. Зависи до каква степен са фанатизирани.

— До най-последната — отвърна Пенингтън. — Какво можеш да искаш от хора, на които само Армагедон и Апокалипсисът са им в устата?

— Започне ли боят, бързо ще си променят религията, сър — каза Джеймс.

— Какъв ужас — каза замислено Пенингтън.

— За цялата работа е виновен единствено Вейл с неговите дяволски заповеди за обиск — намеси се Хукър. — Той форсира Енгстрьом.

— Вейл си вършеше работата, Клод — каза Пенингтън.

— А мен не ме интересува причината защо. Това е въпрос от вчерашния ден. Имам да вземам решение и нямам на разположение и секунда.

Той се изправи, приближи се до картата и я заразглежда. После попита:

— Колко бързо можеш да се придвижиш, Джеси?

— За нула време можем да откараме необходимите части и екипировка на междинната база Травис. Стю е наредил на бойните части положение пълна бойна готовност. Ще затворим гражданското летище в Мисула, ще докараме бойните части със С-140 и ще откараме и хеликоптерите. Оттам до целта има само петнадесет минути.

Той погледна часовника си. Беше 7 и 51.

— Там сега е 5:51. Можем да закараме частите в Мисула до четири следобед монтанско време. Ще започнем десанта с падането на здрача. Времето е добро и няма луна. Ще го наречем операция „Сияйна броня“.

— Задействайте ги веднага и ги откарайте до междинната база за съсредоточаване на десанта каза Пенингтън. — Просто за всеки случай.

36.

Уинстън, Монтана, събота, 3 часът и 47 минути следобед, монтанско стандартно време

Имението се намираше близо до градчето Уинстън, на двадесет мили източно от Хелена. Двуетажната сграда беше издигната върху едно хълмче над езерото Каньон Фери в подножието на планините Биг Белт. Беше оградено с висока тухлена стена. На входа имаше метална врата с две видеокамери.

— Предполагам, че не ни очакват — каза Шана Парвър.

— Надявам се — каза Вейл. — Обожавам изненадите.

— Искаш да кажеш, когато започнат да се потят и адамовата им ябълка почва да подскача.

— Точно.

— И когато си нямат и представа за кое престъпление си ги настъпил?

— Аха.

Вейл спря пред вратата и един мрачен здравеняк в камуфлажен костюм се приближи до колата. Вейл му показа документа си за самоличност.

— Казвам се Вейл, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е моята служителка Шана Парвър. На задната седалка е Сам Файърстоун, съдия-изпълнител от САЩ, а в колата зад нас се намират четирима агенти на ФБР. Отворете, моля.

Мрачният здравеняк ги огледа и каза:

— Ще позвъня в къщата.

Вейл му подаде заповедта за обиск, която Майер бе успял да издейства само преди час.

— Не е необходимо. Просто отвори вратата, приятел. Не ни карай да трошим бравите с изстрели — не съм любител на историите в стил Дивия запад.

Пазачът подъвка за момент долната си устна, после задейства бравата дистанционно.

— Благодаря — каза Вейл.

Минаха през вратата и поеха по алеята към къщата, следвани от колата на ФБР.

— Веднага ли ще го арестувате? — попита Херълд Елингтън, шефът на екипа на ФБР, когато спряха.

— Надявам се първо да си поприказваме малко. Вие заемете позиции.

Елингтън свали от колана си чифт белезници и каза:

— Ще ви потрябват. Това е стандартна оперативна процедура.

— Благодаря — каза Вейл. — Сам ще има честта да го направи. — И тръгна към вратата, последван от Парвър и Файърстоун.

— Само ме слушайте — каза Вейл. — Някои неща ще ги импровизирам на момента, така че не се стряскайте, не се чудете.

— Никога не се стряскаме — каза Парвър.

Натиснаха звънеца и друг здравеняк в защитен костюм отвори вратата.

— Господин Грейнджър, моля? — каза Вейл.

— За кого да доложа?

Вейл му показа удостоверението си за самоличност.

— Мартин Вейл, заместник генерален прокурор на САЩ.

— Ще видя дали е тук.

— Просто ни отведи при него, иначе ще го открием сами — каза Файърстоун.

Влязоха във фоайето, изтиквайки здравеняка от пътя си.

Грейнджър бе във всекидневната. Беше висок и червендалест, с оредяваща кестенява коса и корем, който вече започваше да свидетелства за хубавия живот на собственика си. На млади години сигурно беше бил хубавец, но лекият живот бе изгладил чертите му и бе прогонил блясъка от очите му. Носеше джинси, карирана вълнена риза и каубойски ботуши.

— Господин Грейнджър? — попита Шана Парвър.

— Да, какво обичате?

— Луис Грейнджър, аз съм Мартин Вейл, от кабинета на генералния прокурор на САЩ — каза Вейл, прекосявайки стаята. — Това са Шана Парвър, обвинител от кабинета ни, и съдия-изпълнителят Файърстоун.

Грейнджър погледна удостоверението му за самоличност и се усмихна.

— Значи така изглеждали тия неща. Какво ще кажете за едно питие? — И без да дочака отговор, отиде до бара в ъгъла, наля си два пръста „Уайлд Търки“, пусна една бучка лед и го разбърка с пръст, който след тона облиза.

— Не, благодаря отвърна Вейл.

— И така, за какво става дума? Да не би Федералната комисия по комуникациите нещо да ми е сърдита?

— Това си е грижа на Комисията — отговори Вейл, докато Грейнджър ги въвеждаше в кабинета си, който гледаше към езерото и планините. Под широките прозорци се виждаше басейн. Грейнджър седна зад махагоновото си бюро и им махна да се разполагат по столовете.

— Сигурно е особено приятно да пътувате с такава прекрасна млада дама като госпожица… как беше, Парлър?

— Парвър — каза Шана. — Шана Парвър.

— Що за име е това? — попита той с усмивка, граничеща с подигравателно ухилване.

— Моето име — отвърна студено тя. — Вашето е Луис Грейнджър, нали?

— О, мисля, че това вече го минахме — каза той и се изсмя.

— Добре… — каза тя и извади от чантата си един лист.

— Това е за вас.

И му връчи заповедта. Той й хвърли поглед и захиленото му изражение в миг изчезна, заместено от студен, съсредоточен поглед. После показната му смелост и подигравателното му изражение се завърнаха.

— Убийство, конспирация, кражба на държавно имущество, пране на пари. Брей, брей, забравили сте само превишената скорост и неправилното паркиране. — Той смачка заповедта и я хвърли в кошчето за отпадъци. — Мисля, че трябва да извикам адвоката си. — И посегна към телефона.

Вейл сложи ръката си върху неговата и го спря.

— Първо на първо, ние само доставяме заповедта — каза той. — Второ на второ, не сме ви прочели още правата. Трето, докато не сте формално арестуван, вие все още не сте обвинен в нищо. Бихте ли желали да си поговорим за това преди минем процедурата, или ще се обадите на адвоката си от ареста, където с вас ще се отнасят като с всички останали затворници, докато не ви изправят пред съда?

Шана Парвър избра този момент, за да се намеси.

— В този момент можете да получите разрешение за пускане под гаранция, макар и сериозно да се съмнявам, че ще се намери федерален съдия, който да се съгласи дори само да разгледа този вариант, като се имат предвид отправените ви обвинения. Ние, разбира се, ще се противим с всички сили на всякакъв опит да бъде наложено пускането ви под гаранция. Така че ще си изкарате в килията, докато бъдете осъден.

— Което може да се проточи и година или повече, ако гледаме как тукашните съдилища разглеждат делата — добави Вейл.

Файърстоун извади от кошчето смачканата заповед, разглади я с длан и я сложи на бюрото. После извади друга заповед от джоба си и я сложи до първата.

— Това е заповед за обиск на дома ви, кантората ви, банковите ви сметки, колите, всичко — каза Парвър. — Всичко, което още не сме проверили законно например телефонните ви разговори, данните в компютрите и така нататък. Ще претърсим дори училищното гардеробче на сина ви.

— О, той ще стане героят на училището — изсмя се Грейнджър.

— Добре, дръжте се като наперен петел, но поне се опитайте да ме разберете — каза Вейл. — Точно сега, в този момент, имате последния шанс да сключите сделка. Това е мое дело, господин Грейнджър, и аз работя така. Искате да сключите сделка, дърпате си ръката от телефона. Искате да се пишете герой, на когото не му пука от нищо… — Той пусна ръката на Грейнджър. — Изборът е ваш.

Вейл се отпусна на стола си и зачака. Грейнджър вдигна слушалката и се втренчи в шайбата. Загледа се във Вейл, после в Парвър, после пак в шайбата. Върху горната му устна изби пот. Той отпи от уискито, после бавно протегна ръка и започна да избира с показалеца. Парвър се изправи, протегна се над бюрото и натисна вилката.

— Вие, изглежда, не слушате какво ви се говори — каза тя. — Нещата стоят така. Ние официално ви арестуваме. Прочитаме ви правата. Щракваме ви белезниците и ви откарваме в центъра на града, където ще ви вземат отпечатъци и официално ще ви бъдат представени обвиненията, и едва тогава ще имате правото да се обадите по телефона. — Тя внимателно издърпа телефона под ръката му и го сложи в скута си. През това време Файърстоун извади чифт белезници и ги сложи на края на бюрото.

— Тези обвинения са просто нелепи — нервно каза Грейнджър.

— Познавате ли Дуайт Улф?

— Името ми звучи познато.

— Естествено. Нали разговаряхте с него преди три часа. Той ви се обади от Хелена.

— Просто грешка.

— Не, вие разговаряхте пет минути. Защо ви се обажда?

— Нямам представа.

— Той работи за вас, господин Грейнджър. Той е главен счетоводител в банката, която контролирате. Всъщност кантората ви е в една и съща сграда с неговата.

— Не мога да познавам лично всеки, който работи за мен…

— Двама от нашите сътрудници разговаряха много ползотворно с него този следобед.

Грейнджър гледа няколко секунди Вейл, довърши питието си, изправи се и си наля още едно.

— Улф е най-обикновен счетоводител, той не може да знае всичко.

— Вие сте банката, господин Грейнджър. Вие сте банката и двигателят на пропагандата, и перачът на пари за награбеното от банковите обири, включително тройния обир в Монтана и обира на бронираната кола в Сиатъл, при който четирима пазачи са били убити абсолютно хладнокръвно. Вие също така сте действали като агент по продажбите на оръжия и друго държавно имущество, откраднато при въоръжени грабежи на територията на щата.

Грейнджър се изкикоти, но показната му смелост започваше да се пропуква.

— Глупости — каза той. Вие сте се побъркали.

— Няма мърдане, Грейнджър — каза Вейл. — Замислянето на конспирация води до същата присъда, както и физическото й осъществяване. Вие сте онова, което наричаме свързващото звено. Вие свързвате четири църковни бригади с Форт Яхве. Те са четири самостоятелни единици под чадъра на Светилището, а това автоматично препраща случая към РИКО, което означава, че можем да арестуваме всеки замесен в случая, всеки, който е знаел, че тези събития ще се случат, и е извлякъл от това някаква печалба.

— Вие сте запознати със спецификата на РИКО, нали, господин Грейнджър? — каза Парвър. — Това значи да изгубите всичко това — тя направи широк жест из стаята — и да свършите в Койот Флатс с присъда, чийто брой години е двуцифрено число.

— Или?

— Или можете да потвърдите това, което ни каза този следобед господин Улф — каза Вейл. — Той казва, че вие сте измислили пирамидалната схема за пране на пари. Също така казва, че идеята да скриете парите от тройния обир в депозитните сейфове е била ваша.

— Ако мислите, че това е вярно, тогава за какво съм ви?

— За потвърждение. Двамата с Улф можете да дадете показания, за да подпомогнете делото. Без вас ще се налага да разчитаме на Улф и мога да ви уверя, че Гроба ви е сигурен.

— Мислите, че ще живея достатъчно дълго, за да се озова в съда?

— Ще имаме грижата за това.

— Както я имахте за Джордж Уолър ли? Защо ми е да си напъхвам сам главата в торбата?

— Защото в такъв случай няма да се озовете в Гроба, а ще попаднете в съвсем поносим затвор. Няма да лежите доживотна присъда без право на помилване, а ще получите от пет до десет години, което означава, че ако имате добро поведение, ще излезете след най-много четири години. И тогава ще ви включим в програмата за защита на особено важни свидетели. Помислете си за това. Кое ще изберете? Дупката? Или шанса да възобновите живота си след по-малко от четири години?

— Защо ми предлагате тази сделка?

— Защото така ще улесните и себе си, и нас. Все пак, ако желаете, мога да оттегля предложението си. Вие сте изпрали няколко милиона долара, като лично сте гушнали двадесет процента от общата сума. Прецакали сте собствените си хора и сте натрупали цяло състояние, експлоатирайки посланието на приятелите си по вашите радиостанции. В действителност вие сте авторът на цялата схема — изпращането на групи по Западното крайбрежие да ограбват банки и бронирани коли, изпращането на специалисти по „мокри“ дела да избиват враговете ви. Това са факти, които можем да докажем. От всичко това аз мога да направя голям удар, господин Грейнджър. Голям бизнесмен, банкер, граждански лидер, виновен в конспирация за извършване на убийства, грабежи и така нататък. Това ще накърни много силно обществения имидж на Светилището и останалите групи като него.

— Това ли била цялата работа? Обществените връзки?

— Обществената информация. Вие няма да се превърнете в легендарни герои като Дилинджър или Вони и Клайд — вие сте гангстери и защитни костюми. Важно е това да стигне до съзнанието на хората.

— Значи аз съм жертвеният агнец.

— Вие, изглежда, не искате да разберете, нали? — въздъхна Вейл. — Аз ви предлагам спасение. Искате ли да сключите сделка, или не? Кажете ми го, но веднага.

— Какво ще стане след това?

— Ако се съгласите, ние ви арестуваме, прочитаме ви правата, откарваме ви в Мисула и там вземаме показанията ви, включително и декларация, че го правите напълно доброволно, без принуждение, че сте се отказали от правото си да запазите мълчание и правите честно и истинско признание напълно доброволно.

— И после какво?

— Ще ви задържим под стража за ваша лична безопасност и ще ви изкараме пред съда.

— За какво?

— Още не съм решил точно за какво. Вероятно ще се огранича с финансовата страна на въпроса — пране на пари от обири, търговия с крадени оръжия. В каквото и да ви обвиним, ще ви освободим от съпричастност към всички други углавни престъпления до тази дата. Ще включим всичко, което притежавате, в сделката, така че ще изгубят интерес. След като няма какво да измъкнат от вас, ще изгубят интерес.

Грейнджър извади пура, подуши я, притваряйки очи, после внимателно отряза връхчето й с малки ножички и я запали. Отпусна се назад, пое дълбоко дима и го издуха към тавана.

— Кубински пури — каза в унес, почти на себе си. — Петнадесет долара парчето. Като дете в Южна Каролина, докато берях тютюн, дори не съм си мечтал, че някой ден ще пуша пури за по петнадесет долара, ще живея в къща като тази и ще излитам със собствения си самолет от задния си двор. И ето ме пак без бъдеще, от която и страна да го погледна.

— О, не съм сигурен в това — възрази Вейл. — Мисля, че можете да изкарате три години в някой затвор с най-либерален режим. Иначе в Гроба няма да изкарате и месец. Виждал съм го отвътре.

— Явно имате много ниско мнение за способностите ми за оцеляване.

— Грейнджър, вие сте бизнесмен, а не фанатик. Вие не сте дори и добър християнин. Преди петнадесет години, когато сте дошли тук, сте видели шанс да забогатеете и не сте го пропуснали. Сега е дошло времето за плащане. И така… правим ли сделка, или искате да платите цялата сметка?

— Ха. Чудесна метафора. Свежда всичко до най-прости термини.

— Да — каза Вейл. — Живот или жива смърт в Гроба. Неслучайно са го кръстили така.

37.

Летище „Мисула“, събота, 4 часът и 15 минути следобед, монтанско стандартно време

Армията бе заела един хангар на летището и бе изградила там полевия си щаб. Самото летище беше евакуирано, а полковник Стю Рембранд щеше да ръководи нападението от кулата за управление на полетите, преобразувана в команден пункт, като щеше да получава заповедите си от Джеси Джеймс, който се намираше в централния оперативен пункт в Белия дом заедно с президента. Майор Робърт Бариър щеше да създаде преден команден пункт в планината, а капитан Лари Кранц щеше да ръководи десанта на рейнджърите в бойната зона.

Хангарът беше пълен с най-опитните рейнджъри в армията, тренирани да се бият на всякакъв терен и при най-лоши условия. Те седяха на бетонния под, облегнали се на раниците си, с вече почернени лица.

Капитан Кранц стоеше пред една огромна карта на източната част на планината Джеймс и правеше разбор на задачата. Бойната зона беше ясно очертана. Напомняше на четириъгълник със страна по-малка от три мили в основата — всъщност това беше карта на седловината. Под седловината планината се спускаше стръмно надолу, а над нея гъсто обраслата площ се свиваше до една миля в снежния пояс на хиляда метра от върха. Северната и южната части на планината Джеймс бяха стръмни и голи, ничия земя, невъзможна за обитаване или защита.

Един ревящ поток прорязваше планината, оформяйки тесен коридор между бойната зона и южната част. Неравен път извеждаше до едно малко плато, може би с размерите на футболно игрище. Дървен мост прескачаше ждрелото и свързваше платото със седловината. Откъм високата страна платото граничеше с високи скали, които му служеха като щит срещу стрелбата от самата бойна зона.

Майор Бариър трябваше да откара няколко части от рейнджърите до платото и да установи преден команден пункт. Планът беше бойната зона да се обстрелва с картечен и ракетен огън от хеликоптерите, после рейнджърите на Кранц да се спуснат под снежния пояс и да напредват надолу, за да изтикат частите на Енгстрьом. Отредите от рейнджърите откъм южната страна на потока щяха държат моста под контрол и по този начин бойните части на милицията щяха да се превърнат в живи мишени. Вкарани в капана, те нямаше да имат друг изход, освен да се предадат.

Хълма, събота, 4 часът и 33 минути следобед, монтанско стандартно време

На двадесет мили от тях Енгстрьом събра офицерите и сержантите си в бункера за последни инструкции. До него, както във Виетнам и Кувейт, бяха Черния Боби, Дейв Мецингер, Карл Ренц и Рей Болинджър. Другият командир беше Джеймс Джоузеф Рейни, бивш куклуксклановец, който се бе включил в армията на Светилището още от самото й възникване. В главната зала на командния пункт, врязан в сърцето на планината, се бяха събрали двадесетина мъже.

Бетонният бункер се намираше в самия център на бойната зона и се защитаваше от периметър, ограден с тел-бръснач и осеян с мини. Имаше голяма зала — главният комуникационен център, спални помещения за командващите офицери и малка радиозала със студио и спални помещения до него. В съседство с доста оскъдното пространство на комуникационния център в серия тунели бяха укрити сандъци с боеприпаси, автоматични оръжия, ракетомети и ракети.

Най-опасното оръжие бе приблизително един тон пластичен взрив С-4, съхраняван в пакети, свързани с жици и детонатори. Това беше „тайното оръжие“ на Енгстрьом.

Енгстрьом си имате свой собствен план за действие, ако бъдеше атакуван, макар и да не вярваше, че армията ще нападне планината. Според него армията и ФБР щяха да установят статична блокада и да го чакат да се предаде. Но ако нападнеха, той беше подготвен да отбранява с всички средства онова, което бе станало известно като „Хълма“.

Пристигането на военните части промени всичко. Вече бе ясно, че нападението върху укрепената планина е въпрос само на време.

Предната нощ много от войниците му бяха дезертирали от планинската крепост. Бойните му части се бяха свили до шестстотин души — но те всички щяха да воюват до смърт.

Енгстрьом беше брилянтен стратег. Бе преценил, че нападението ще се осъществи от три посоки едновременно надолу по планината. Планът му за отбрана беше да обгради бункера с войниците си, които щяха да са под защитата на телта и мините. Те щяха да стрелят от бункера срещу нашествениците, като по този начин се предпазваха от стрелба по своите.

Беше наясно, че не ще успее да спечели тази битка. В сърцето си знаеше, че Апокалипсисът вече е съвсем близо. Раят вече беше само на една ръка разстояние. Той щеше да умре в полята на Парузия мечтаната страна на Второто пришествие.

От дъното на залата Авраам следеше как Генерала напътства войниците си. В помещението си Авраам държеше две петнадесетгодишни момичета, които го „забавляваха“ от няколко дни. Авраам знаеше, че не може да напусне крепостта. Долу го чакаха ФБР, армията, СКТАОО. И Вейл. Сега беше удобният момент да отпрати момичетата от бункера. Но той реши да ги задържи. Защо да се лишава от тях?

— Нека всички, които сме събрани тук, да се помолим — каза Генерала.

— Амин — отвърна един от присъстващите.

Няколко от офицерите и сержантите паднаха на колене. Шрак стоеше до Енгстрьом; грубите му черти не даваха израз на онова, което изпитваше.

— Днес рано сутринта си мислех за Откровението на Йоана — каза Енгстрьом. — Глава четиринадесета ми изглежда подходяща. „И видях друг Ангел да хвърчи посред небето, който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ; той говореше с висок глас: бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд, и поклонете се на Оногова, Който е сътворил небето и земята, морето и водните извори.“ Амин.

— Амин — отговориха всички в хор.

— А сега да излезем в тази студена нощ и да бъдем заедно с войниците си каза Енгстрьом и всички започнаха да напускат командния център.

Шрак извади пура, отгриза края й и го изплю в едно кошче.

— Връщаме се към старите си навици ли, полковник? — попита Енгстрьом.

— Предпочитам вкуса на пурата пред този на пръстта — каза Шрак.

— Никога не съм допускал, че можеш да се съмняваш, Боби.

— Никога до този момент не сме стигали толкова високо по течението на лайняната река, Джошуа.

— Господ ни гледа отгоре.

— Няма да е зле, защото помощта му ще ни е страшно нужна.

Вашингтон, събота, 6 часът и 52 минути

В главния оперативен център в Белия дом президентът Пенингтън крачеше пред един голям модел на планината Джеймс. Няколко офицери закачаха карти по стените — върху тях щяха да отразяват развоя на битката.

Преди двадесет минути Авраам бе възвестил на живо по радиото идващия Апокалипсис. Пламенното му слово бе срещу гадния президент, който придвижвал войски към Мисула. Генерал Джеймс слушаше напрегнато и само клатеше глава, докато Авраам сипеше огън и жупел. Проповедникът приключи с един стих от Лука, който прозвуча повече като предупреждение, отколкото като блага вест:

— „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом… на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… Тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините… защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано…“

— Хайде, пак започна да редактира и перифразира — каза Джеймс. — Пропусна частта за изоставянето на планините.

— Изключи това проклето нещо — изръмжа Пенингтън.

— Извинете, сър.

Пенингтън погледна часовника си. Беше извикал Мардж Кастен, Джером Брилщайн, министъра на отбраната, Клод Хукър, директора на ФБР Хари Симънс и Уейн Бродски от СКТАОО. Искаше ги при себе си, ако онези наистина атакуваха бойните части. Кастен и Брилщайн се бяха възпротивили на решението му да изпрати войски в района и юридическите аспекти бяха доста мрачни, но Пенингтън се бе позовал на Закона за военните действия от шейсетте години и на Закона за мерките срещу тероризма.

— Ще наредя удар само ако те провокират нападение — беше казал Пенингтън. Брилщайн обаче си спомни една предишна дискусия, когато Пенингтън изведнъж му бе изревал: „По дяволите, Джери, ако не го спрем сега, десните откачалки в страната ще решат, че вече могат да ни прегазят.“ Брилщайн определено изпитваше смесени чувства относно мотивите на Пенингтън.

Хукър и Симънс се бяха съгласили с него, представяйки кризата на планината Джеймс като опит на шепа терористи да съборят правителството.

Пенингтън бе взел решението си, без да се терзае много, особено след страшната смърт на единадесетте агенти в Мичиган и нападението срещу Вейл, при което бе загинал и дванадесети. Той беше убеден, че Енгстрьом трябва да бъде унищожен. За него това си беше въстание.

Без значение какво мислеше кабинетът за това, Пенингтън чувстваше, че решението му ще се приеме от гласоподавателите, особено след като им кажеше колко би им струвала една продължителна обсада. Той беше подготвен да поеме пълната отговорност за заповедта си, с която изпращаше американски войници срещу американски граждани. Решението му беше твърдо. Един-единствен акт на агресия от страна на армията на Енгстрьом щеше да предизвика гражданска война на границата между Айдахо и Монтана.

Планината Джеймс, събота, 5 часът и 56 минути следобед, монтанско стандартно време

С падането на мрака откъм върха задуха леден вятър. Мецингер и синът му се бяха сгушили до един малък огън, който примигваше под вятъра. Беше кучешки студ, но младежът не се оплакваше.

— Чип, мисля, че трябва да се прибираш у дома каза Мецингер. — Това не е място за шестнадесетгодишни.

— Аз съм в милицията още от четиринадесетгодишен, татко — отговори синът му. — Няма да те изоставя.

— Слез долу при майка си, тя има нужда от теб.

— Моето място е с теб.

— Чип…

— Не, татко. Няма да си тръгна без теб. Какво ще каже Генерала, ако те чуе да говориш така? — Баща му не отговори и Чип попита: — Какво мислиш, че ще стане?

— Нищо, по дяволите. Щом съмне, Генерала ще седне с онзи Вейл и ще му намерят колая.

Чип потрепна и се опита да прогони студа.

— Във Виетнам сигурно не е било така, нали, татко?

— Беше точно обратното. Жега, задушно, влажно. Можеше да си напълниш шепата с пот само от въздуха! В Кувейт пък беше горещо и сухо. Устата ти се пълни с прах и не можеш да я изплюеш, дори и животът ти да зависи от това. Но ще ти кажа, беше по-добре от това. Никога не съм обичал студа.

— Тогава защо избра да живеем в Монтана? — изсмя се Чип.

— Защото тя е нашият дом. Това е Божията страна. Аз я обичам, само дето нощите ме съсипват. Прекалено студено е.

— Трябва да се гордееш със сина си, Дейвид — проговори нечий глас зад тях.

Те вдигнаха глави. Енгстрьом се извисяваше над тях като някаква кула, очите му блестяха под качулката на якето му.

Мецингер и Чип скочиха и отдадоха чест.

— Спокойно, няма нужда — махна с ръка Генерала. — Просто си помислих, че не е зле да се помоля заедно с войниците. Седнете.

Мецингер и синът му седнаха и отново се сгушиха до огъня.

— Някакви новини? — попита Чип Мецингер.

— Не. Уплашен ли си, синко?

— Не. Толкова е студено, че дори и не ми идва наум да се страхувам — отговори момчето.

— Каквото и да стане или дойде, спомняйте си думите на Лука, двадесет и първа глава, двадесет и осми стих — каза Енгстрьом. — „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви. Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат. И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески.“

— Амин — каза Мецингер, но в гласа му имаше тъга.

— Амин — повтори Чип.

Генералът продължи и те го чуха да говори на други в мрака.

Мецингер прегърна сина си и го притисна към себе си.

Хангара, събота, 6 часът и 5 минути вечерта, монтанско стандартно време

Сержантът вървеше из препълнения хангар, като спираше тук-там и си казваше по някоя приказка с войниците. Един млад рейнджър се бе дръпнал настрани. Бе приклекнал до една стена, потънал в размисъл. Почерненото му лице беше сериозно, а погледът забит в бетона.

— Какво става, войнико? — попита сержантът.

— Не съм сигурен, сержант.

— Какво искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Никога не съм си мислил, че ще убивам американци, когато постъпих в рейнджърските части.

— Как се казваш, синко?

— Ризо, сър.

— Е, аз съм сержант Уилямс. Джейсън Уилямс. Аз съм в армията от двайсет и осем години и на мен също никога не ми минавало такова през главата. Но нашият командващ казва, че тези хора са предатели. Те заговорничат срещу правителството и грабят и убиват за собствена слава.

— Много ми е трудно, като си мисля, че трябва да избиваме фермери от Монтана — каза войникът. Беше на двайсетина години.

— Те не са фермери, те са специално обучени партизани, които искат да свалят правителството и да опозорят знамето. Спомняш си какво стана в Оклахома Сити, нали? Помисли си за това. Мисли за майка си и сестра си у дома, какво би могло да им се случи, ако тези ренегати успеят да се измъкнат оттук.

— Да, сър, няма да го забравя.

— Добре. Ти ще се справиш. Ще направиш каквото ти заповядат, Ризо. Не се и съмнявам.

— Благодаря ви, сър.

Планината Джеймс, събота, 6 часът и 22 минути вечерта, монтанско стандартно време

Съгласно заповедта, два хеликоптера „Спектър“ заобиколиха южния склон на планината и се доближиха на неколкостотин метра от зоната на бойните действия. Инфрачервените скенери претърсваха черния склон на планината за входа на бункера. Екипажът търсеше прояви на активност и откри много такива. От входа на бункера непрекъснато изскачаха фигури, които носеха ракети, гранатомети и автоматични карабини М-16 — незаконни оръжия, останали скрити до този момент. Отзад в хеликоптера един специалист маркираше позициите на ракетометчиците с ракети „земя-въздух“ върху растеризирана бойна карта и предаваше информацията по радиото в командния център на летището в Мисула.

Полковник Рембранд се обърна към адютанта си.

— Плъховете излизат да си поиграят — каза той и препредаде информацията в главния оперативен център в Белия дом.

Втори хеликоптер зависна зад първия. Двата заедно оглеждаха зоната на бойните действия и изучаваха позициите на хората, въоръжени със „Стингър“.

В бункера Шрак, Енгстрьом и Рейни, ракетният експерт от Ку-клукс-клан, следяха на инфрачервените монитори приближаването на двата хеликоптера.

— Седемдесет и пет метра — изръмжа Рейни. — Те маркират позициите ни, генерале.

Енгстрьом се замисли над ситуацията. Не искаше пръв да открива огън, но знаеше, че нападението върху Хълма ще стане с хеликоптерни десанти по въже — силният вятър не позволяваше използването на парашутисти. Ракетите „Стингър“ и 72-Е5 бяха първата им линия на отбрана. Задачата им беше да свалят хеликоптерите с десантчиците.

Рейни, който бе обучавал ракетометните части, беше спокоен и хладнокръвен. Беше нисък мъж с квадратно телосложение, огромни мустаци и късо подстригана коса. Следеше екрана на инфрачервения радар с отпуснати ръце, в очакване на решението на Енгстрьом.

— Генерале?

Енгстрьом се обърна към Шрак.

— Какво мислиш, Боби?

Шрак знаеше отлично какви ще бъдат последиците, но също така разбираше и проблема.

— Или ги сваляме и по този начин защитаваме ракетометчиците си, или можем спокойно да излизаме с вдигнати ръце — каза той. — Това е първата ни линия на отбрана.

— Можем да изстреляме един предупредителен изстрел под тях.

— Заеби ги тия — каза Рейни. — Или ги сваляме, или те ще ни прегазят, без дори да ни забележат.

Шрак ненавиждаше Рейни, но уважаваше мненията му.

— Успеем ли да отблъснем първата им атака, това ще събори Пенингтън — каза той. — Той едва ли ще поеме риска от големи загуби.

— Той не би придвижил бойни части тук, ако не е готов да заповяда атака — каза Енгстрьом и се обърна към Рейни. — Изстреляй един предупредителен изстрел и виж как ще отговорят.

— По дяволите — изруга Рейни, обърна се и тръгна към изхода на бункера.

Двама членове на милицията с ракетомети бяха заели позиция близо до входа на бункера. Рейни се взря в почернените силуети на двата хеликоптера „Найтхоук“ през инфрачервения си бинокъл.

— Дай ми това — каза той и взе ракетомета. — Генералът иска да си поиграе игрички с тия птички.

Прицели се ниско над земята и стреля. Ракетата изсвистя и проряза мрака.

В хеликоптера пилотът зърна пламъка на изстрела, после видя огнената следа на ракетата да се стрелва под машината.

— Обстрелват ни с ракети! — изрева той в микрофона.

Под него, близо до седловината, един млад член на милицията видя ракетата да се стрелва над него и помисли, че атаката вече е започнала. Той изстреля няколко откоса от карабината си М-16 към хеликоптера. Няколко куршума рикошираха от бронираната машина.

— Обстрелват ни с ракети и наземен огън, сър — докладва пилотът.

В Белия дом Джеймс се обърна към президента и каза:

— Те започнаха.

Пенингтън го погледна и каза съвсем спокойно, с пълното съзнание за последствията от думите си:

— Кажи им да отвърнат на огъня и да започнат десанта.

Рембранд чу заповедите по радиото и ги препродаде на хеликоптера. Пилотът приведе носа на машината и картечниците забълваха огън към хълма. Куршумите се врязваха в каменистата земя и разкъсаха гърдите на единия от бойците.

— Кучи син! — изрева Рейни и сграбчи друга ракета. — Този път няма да има предупредителни изстрели. Ей сега ще видя как ще падне една от тия любими играчки на шибания президент на стойност седемдесет и два милиона долара!

Той се прицели и стреля. Ракетата „Стингър“ се стрелна в нощното небе и се вряза в хеликоптера.

— Улучиха ме — изрева пилотът и миг по-късно резервоарите избухнаха. Разкъсаният хеликоптер се преобърна и рухна на склона.

От бункера Енгстрьом и Шрак проследиха всичко. Енгстрьом беше по-студен и от лед. Той вдигна едно дистанционно управление и го натисна. Мостът, свързващ платото със зоната на бойните действия, беше разкъсан на парчета от два заряда С-4. Останките се сгромолясаха в ревящия поток.

— Генерале — каза Шрак, — току-що им обявихме война.

На сто мили от тях Мартин Вейл и Сам се връщаха в Мисула с малкия самолет на Файърстоун. Вейл бе оставил Парвър, Майер и Флахърти в Хелена да продължават с разпита на Грейнджър и Улф. С техните показания и тези на Гондорф той вече имаше достатъчно основания да иска обвинителни актове срещу Енгстрьом и хората му. Това щеше да е началото на края на Светилището на Бога. Вейл изпитваше голямо желание да го съобщи лично на Хардистан и после да се обади на Мардж Кастен. Нито той, нито Файърстоун имаха представа какво става в Мисула. Не слушаха радио, а Пенингтън не ги бе информирал за бойната тревога.

38.

Планината Джеймс, събота, 7 часът и 9 минути вечерта, монтанско стандартно време

Първата вълна на десанта беше истинска катастрофа.

Два „Спектъра“ се плъзнаха над южната страна на планината и зависнаха над снежния пояс. Борейки се с ураганните ветрове, които брулеха върха на планината, те откриха огън с 25-милиметрови картечници „Гатлинг“ и 40-милиметрови оръдия „Бофорс“, разчиствайки пътя за големите хеликоптери „Павелов“. Под тях чакаха половин дузина членове на милицията, въоръжени с ракети „Стингър“ и 72-Е. Хеликоптерите обсипаха гората под снежния пояс с ракетен и картечен огън. Зад тях, пърхайки над билото на южната страна, изчакваха транспортните хеликоптери „Павелов“, които щяха да спуснат първия контингент рейнджъри.

Ракети, 30-милиметрови противопехотни снаряди и картечен огън пронизваха гората. Рейни насочваше ракетометчиците, крещейки заповеди в микрофона на радиошлема си. Зад него спомагателното подразделение на Мецингер беше готово да влезе в бой с рейнджърите след спускането им в планината.

— Не се занимавайте с щурмовите хеликоптери! — изрева Рейни. — Сваляйте големите, транспортните машини.

Ракети се стрелнаха в нощта, някои пропуснаха целта си, други заседнаха в роторите, трети се забиха във фюзелажите или резервоарите. Първите два транспортни хеликоптера „Павелов“ рухнаха в пламъци. Деветдесет рейнджъри и екипажите на двете машини загинаха в един миг. „Спектрите“ обаче продължаваха да сеят смърт по земята. Ракетен, оръдеен и картечен огън кълцаше гората под снежния пояс. Дърветата оставаха без клони, земята изригваше от попаденията на смъртоносните снаряди.

Рейни с отчаяние гледаше как ракетните снайперисти около него загиват. Сграбчи един „Стингър“, закрепи го на ракетомета и стреля в един от щурмовите хеликоптери. Машината се килна и рухна върху каменистата земя. Въртящите се ротори се врязаха в зоната на бойните действия, кълцайки хората като моркови. Пожар озари цялото бойно поле.

Рейни извика подкрепления от подразделението на Мецингер. Те се втурнаха, сграбчиха ракетометите от изстиващите ръце на мъртвите си другари и отчаяно се опитаха да отблъснат атаката. Вторият Спектър също бе улучен и рухна върху бойното поле.

Рейни се намираше точно под него. Той се извърна и хукна да бяга в момента, когато машината се вряза в земята, вдигайки ураганен облак пръст и сняг. Подобно на горящ, изгубил контрол булдозер тя го последва към гората като някакво сатанинско изчадие от разкъсан метал и огън и го настигна преди той да успее да се измъкне от пътя й. В следващия момент останките от машината експлодираха и околните дървета избухнаха в пламъци.

В зловещите отблясъци на пожарите големите хеликоптери „Павелов“ с грохот прелитаха над планината и се стрелваха над останките от предните машини. Въжета провиснаха от люковете на машините и рейнджърите се плъзнаха надолу по тях, търсейки прикритие сред дърветата.

— Говори Мецингер — каза майорът с невероятно спокоен глас. — Транспортните хеликоптери пробиха и направиха десант. След тях идват още.

— Кажи на Рейни да докара още ракетометчици — заповяда Шрак.

— Рейни е убит. Събрал съм всичките си хора и правим каквото можем, но се нуждая от подкрепления.

— Северната и южната част на периметъра са пробити. Не мога да отделя и един човек.

В ужасяващата първа вълна на сблъсъка Чип Мецингер се отдели от баща си. Той дочу грохот като от гръмотевица над главата си и вдигна поглед. Зловещият силует на огромната двумоторна машина „Павелов“ прелетя точно над него. Страхът го прониза като електрически ток. Той вдигна карабината си и стреля по силуета; прикладът го удряше по рамото, докато изпразни пълнителя в черния мастодонт, ревящ над него. Вихърът, породен от големите витла, вдигна облак прах и сняг и за момент го заслепи. Когато успя да отвори очи, Чип зърна половин дузина силуети да се спускат към него и застина от страх. Празната му карабина беше безполезна. Момчето дочу смъртоносния грохот от няколко дула едновременно и куршумите се врязаха в тялото му и го отхвърлиха на два метра назад.

Летище „Мисула“, 7 часът и 29 минути вечерта, монтанско стандартно време

Летището гъмжеше от движение. Вейл и Файърстоун зърнаха под себе си два транспортни самолета С-130 да рулират върху бетона. Хеликоптери „Спектър“, „Пенетрейтър“ и огромните двумоторни транспортни „Павелов“ излитаха един след друг в мрака.

— Господи, те са докарали „Спектър“ и „Пенетрейтър“! — ахна Файърстоун. — И „Павелов“!

— Изобщо нямам представа кое кое е — каза Вейл.

— Това са щурмови машини и транспортни хеликоптери. „Спектър“ е един от най-смъртоносните хеликоптери. Струва седемдесет и два милиона долара парчето.

Файърстоун радира на кулата за инструкции за кацане.

— Съжалявам — беше отговорът, — летището е затворено за граждански полети. Мога да ви пренасоча към…

— Обажда се заместник генералният прокурор на САЩ Мартин Вейл. С мен е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун — прекъсна го грубо Вейл. — Аз отговарям за тази операция.

— Сър, операцията се ръководи от генерал Джеймс. Командир на бойната част е полковник Рембранд, но е много зает в момента.

— Пет пари не давам колко е зает — изръмжа Вейл. — Искам инструкции за кацане.

Последваха няколко секунди тишина.

— Добре — обади се най-после гласът. — Ако запазите височината си и се включите по кръга югоизточно от летището, ще ви дадем разрешение за кацане веднага щом полосата се освободи.

— Разбрано — отвърна Файърстоун, направи завой и се насочи на юг от летището.

— Те атакуват с пълна сила — каза той.

— Какво е станало, по дяволите? — попита Вейл, без да очаква отговор.

— Предполагам, че на Човека му е писнало — отвърна лаконично Файърстоун.

— Писнало му? Писнало му! Той е президент, за Бога, не може да му писва.

— Можеш да му го кажеш, ако искаш — каза Файърстоун. — Що се отнася до мен, той е шефът и може да постъпи както реши за добре.

— Сам, там се води война!

На югозапад небето беше осветено като на Четвърти юли.

— Като съдя по това, което виждам на летището, не мисля, че ще продължи дълго.

Летището, събота, 8 часът и 44 минути вечерта, монтанско стандартно време

— Полковник, какво става тук, по дяволите? Какво прави тук армията?

— Заповед на президента — отвърна полковник Рембранд. — Свалиха един от хеликоптерите ни. Влязохме в битка с врага.

— Къде е Хардистан?

Полковникът посочи към платото край седловината.

— Трябва да отида при него — каза Вейл.

— Съжалявам, сър, не мога да упълномощя…

Вейл го игнорира и извади обезопасения си клетъчен телефон.

— Ще видя какво ще каже по въпроса генералният прокурор Кастен — каза той.

— Сър, не бих си позволил да безпокоя тези хора точно сега. Кабинетът е на съвещание при президента в Белия дом.

— Тогава ще се обадя на всеки от това шибано съвещание.

Файърстоун сложи ръка върху рамото му и каза:

— Аз не бих го направил. Ние просто не сме в течение и сме извън кръга.

Раменете на Вейл провиснаха. Предаден, той не знаеше какво да направи.

— Полковник — каза Файърстоун. — Аз съм квалифициран пилот. Какво ще кажете, ако откарам господин Вейл там с хеликоптера, който е на правата за излитане?

Слушалките на Рембранд пращяха от звуците на битката. Той махна безсилно с ръка.

— Проверете при диспечера. Тук гъмжи от хеликоптери и не искам някой от тях да ви накълца на кайма. — И се върна отново на битката.

Планината Джеймс, събота, 9 часът и 54 минути вечерта, монтанско планинско време

Големите хеликоптери „Павелов“ се оказаха най-ефективното оръжие срещу милицията. Подкрепяни от смъртоносните щурмови „Спектър“, те бяха достатъчно стабилни и устояваха на ураганните ветрове, а със свалените си седалки можеха да транспортират четиридесет и пет души до зоната на боя.

Вълна след вълна големите; хеликоптери прелитаха над планината, после се спускаха и изсипваха товара си. Планът обаче да оформят дъга от рейнджъри и да принудят Светилището да отстъпи надолу по склоновете трябваше да бъде изоставен. Войниците пълзяха по планината, опитвайки се да избягват мините и телените заграждения. Милицията се съпротивляваше упорито, отказвайки да отстъпва позициите си. На върха на планината, вече на снежния пояс, Мецингер бе успял да свали още един „Павелов“, но силите срещу него започнаха да го превъзхождат многократно. В хаоса на сражението бе загубил следите на Чип и само се молеше синът му да е някъде по-надолу по склона, далеч от жестоките боеве за удържането на снежния пояс.

Сега Мецингер беше принуден да отстъпи. Нареди на останките от четирите си отряда да се изтеглят надолу по склона. Грохотът от непрестанния огън и взривяващите се ракети и бомби не можеше да заглуши пронизителните писъци на ранените.

В бункера Енгстрьом се опитваше да следи развоя на битката върху големи пластмасови планшети, но скоро се отказа. Рейнджърите затваряха обръча от три страни. Ренц удържаше северната част от защитния периметър, но южната част беше в пълен хаос и той нямаше никаква представа как са нещата там.

А хеликоптерите не спираха да прииждат, изсипвайки все повече и повече рейнджъри и огнева мощ.

Ренц и хората му се бяха окопали на сто метра от края на северния дял, но ураганният огън от хеликоптерите „Спектър“ и „Пенетрейтър“ непрестанно топеше и без това оределите им редици. Страховитият трясък на картечниците беше ужасяващ.

Ренц дочу грохота на поредния „Павелов“, който изплува над ръба на северната скала и сниши да изсипе товара си. Вътре в него капитан Кранц насочваше останалите четири транспортни хеликоптера, докато те нахлуваха в зоната откъм северната страна.

Ренц хлопна една ракета „Стингър“ в ракетомета и се прицели точно в кокпита. Хеликоптерът и човекът се гледаха очи в очи, делени само от разръфаната земя и обезобразените дънери на боровете. Ренц изстреля ракетата. Попадението беше директно. Кокпитът буквално се взриви. Разбитата машина наклони нос и се заби в скалите. Вътре капитан Кранц и четиридесет и петимата рейнджъри заподскачаха като топчета за пинг-понг.

Миг по-късно втори „Павелов“ се сниши успешно и живият му товар се разпръсна от люковете. Сержант Уилямс водеше нападението, 30-милиметровата картечница в ръцете му сееше смърт и унищожение. Хората му го последваха, връхлитайки върху оределите редици на бойците на Ренц. Уилямс видя откъде идва главната съпротива, зъбите му хищно се оголиха и той завъртя картечницата натам. Десетина 30-милиметрови куршума се забиха в Ренц, разкъсаха тялото му на парчета и откъснаха главата му. Радиошлемът му полетя във въздуха и падна на земята.

Уилямс продължи, сеейки смърт с картечницата си по пътя пред себе си.

Платото, събота, 11 часът и 18 минути вечерта, монтанско стандартно време

На Файърстоун му бяха потребни два часа и половина, докато получи разрешение за излитане. Той насочи малкия хеликоптер на юг, заобиколи скалите и се плъзна под високия гребен на хълма, който защитаваше платото, като кацна до един от трите ровъра, преобразуван в малък команден пункт. На гърба на платото, току под гребена, над една карта, разпростряна върху капака на ровъра, се бяха събрали Хардистан, майор Бариър и четирима рейнджъри.

Вейл беше зашеметен. Той не беше подготвен за грандиозността на битката, която се водеше яростно пред взора му. Целият хълм беше разкъсван от гранатен и ракетен огън. Останките от горящите хеликоптери озаряваха небето. Вейл бе очаквал престрелка, а се бе озовал на война.

Бариър не им обърна никакво внимание, но Хардистан беше повече от изненадан.

— Да не сте се побъркали! Какво правите тук?

Вейл го изгледа злобно, потръпвайки при всяка експлозия.

— Това започна като моя операция — каза той. — Да не би да си забравил, че работиш под мое ръководство?

— Върнете се в базата — посъветва го Хардистан. — Тук е прекалено опасно за вас. А и не можете да направите нищо.

— Мислех, че ще искаш да го чуеш пръв. Открихме свързващото звено. Вече мога да изискам и обвинителните актове.

— Моите поздравления — произнесе саркастично Хардистан.

Вейл погледна през ждрелото към зоната на бойните действия, взе едни слушалки и се вслуша в звуците от бойното поле. Мъже ревяха за подкрепления, умиращи призоваваха жените и децата си, някои проклинаха Бог, други се молеха.

— Напразно — проговори горчиво Вейл. — Всичко се оказа напразно.

— Марти, ще има предостатъчно работа, когато това свърши. Там има четиристотин или петстотин души. И още четири или пет хиляди някъде там. — Той махна с ръка към долината.

— Нищо не мога да разбера — излая Бариър в микрофона на радиошлема си. — Свалени са шест „Павелов“ и четири или пет „Спектър“. Капитан Кранц е убит. Нашите сили са пръснати по целия склон. Там е истинска лудница.

Вейл се втренчи в Хардистан. Пред мисления му взор изплаваха фотографиите от огромната база данни, които беше проучвал. Снимки от Мърел Бей, когато ФБР застрелва Матюс. Арканзас, когато застрелват Гордън Кал. Уейко. Руби Ридж. Дори и онази нощ в Бад Рапидс.

— Ти винаги си на място, нали, Били? Седиш си на топличко в някой джип, винаги готов да дадеш знак за атака. Нали, Били? Ти си човекът, който натиска бутона. Ти си шибаният Ангел на смъртта.

Хардистан остана невъзмутим.

— В този случай не аз натиснах бутона, Мартин. Натиснаха го много по-отвисоко.

— Параноик ли съм станал вече? Дали не ме натресоха на тази работа само за да изнамеря достатъчно основания за Пенингтън да унищожи Енгстрьом?

Един оръдеен снаряд избухна само на двадесетина крачки от тях и Хардистан така и не можа да му отговори.

Планината Джеймс, събота, 2 часът и 21 минути след полунощ, монтанско стандартно време

Битката продължаваше безмилостно. В зловещите отблясъци на пожарите и двете армии се бяха сплели в смъртоносни ръкопашни схватки, като използваха ножове, револвери, пистолети, щикове, дори и юмруци. Членовете на милицията избухваха върху собствените си мини и се разрязваха върху собствения си тел-бръснач. Огънят ставаше все по-хаотичен, без да щади нито свои, нито чужди.

Но никой не спираше, нито молеше за милост. Някои от бойците бяха оглушали от непрекъснатия грохот на стрелбата. Някои се огъваха и искаха да се предадат, но загиваха под безпощадния огън на рейнджърите още преди да успеят да вдигнат ръце.

Мецингер стреляше по всяка цел, която изскочеше пред мерника му; огънят му позволяваше да различава в мрака тъмните бойни униформи на армията.

Дочу познатото вече боботене над главата си, вдигна поглед и видя поредния отряд рейнджъри да връхлита позициите им. Откри огън, което моментално предизвика ответен удар. Усети зловещия удар на 30-калибров куршум в бедрото си и друг в рамото.

Запълзя настрани и се запровира през телените заграждения. Дясната му ръка напипа мината в меката пръст миг преди тя да избухне в лицето му.

Неделя, 5 часът и 6 минути сутринта

Сержант Уилямс вдигна радиошлема на Ренц и каза в микрофона.

— Тук сержант Уилямс, рейнджър от армията на САЩ. Има ли някой там?

В бункера Енгстрьом чу гласа и се поколеба, после натисна бутона.

— Генерал Енгстрьом, сержант.

— Сър, чувствам се задължен да ви информирам, че сте победен. Защо не се предадете и не спасите живота на малцината останали ваши хора?

— Оценявам загрижеността ви, сержант, но ние сме се обрекли на определена цел. Страхувам се, че връщане назад няма.

Зад него Стемплър, също така Авраам, се обади.

— Тук има две жени, генерале.

Енгстрьом се извърна и го погледна с изненада. Съвсем бе забравил любовниците на Авраам.

— Ти с твоите шибани курви! — изръмжа Шрак.

— Не знаех, че ще се стигне дотук.

— Нали си великият пророк Авраам, защо не се сети предварително?

Стемплър само му се усмихна.

— Бях много зает да осведомявам света какво става тук.

— Ха, сякаш нямаше да разберат — възкликна с отвращение Шрак.

— Не и от вашата гледна точка. Сега го знаят.

— Достатъчно — каза Енгстрьом. — Имат ли топли дрехи?

— Да.

— Е, тогава побързайте.

Стемплър се върна в спалното си помещение и каза на момичетата:

— Ще ви пуснат да си отидете.

— А ти идваш ли с нас? — попита едното момиче.

— Не тази нощ. По-късно.

Едното от момичетата се изправи и облече дебелото си яке. Вълнената й пола стигаше до глезените. Тя придърпа шапката над очите си и заяви:

— Тръгвам. Ти както искаш, Реба. Ще те изчакам отвън. — И излезе.

В командната зала Енгстрьом разговаряше със сержант Уилямс.

— Сержант, в бункера има две девойки. Те не са войници. Ще ги пуснете ли да минат?

Уилямс беше изненадан от новината. Жени? В бункера? Явно Генерала беше доста по-похотлив, отколкото си го беше мислил.

— Да, сър, ще изпратя човек да ги чака отдясно на вратата.

— Много сте любезен, сержант.

— Аз самият имам две дъщери — отвърна Уилямс.

В стаичката Стемплър протегна ръка към второто момиче.

— Ела да те целуна, Реба — каза той. Тя го приближи и той я прегърна. — Винаги си била любимката ми.

Целуна я по шията, пристъпи зад нея и като обви с ръка врата й, рязко изви главата й. Тя падна без звук. Той я захвърли на леглото и бързо й свали роклята. Облече я, после сложи и якето и придърпа вълнената шапка върху челото и очите си. Излезе от стаята, затвори вратата и като се приведе, тръгна през командния център към другото момиче.

Енгстрьом и Шрак гледаха картите и не обърнаха внимание на Стемплър и момичето, които закрачиха по дългия тунел и отключиха двойните стоманени врати.

Един рейнджър ги чакаше, както беше уговорено, и ги съпроводи настрани от бункера към дърветата. Навсякъде в мрака се разнасяха откосите от непрестанното сражение.

— Ще ви отведа до южната страна — каза рейнджърът.

— Ще ви качим още на следващия хеликоптер.

Докато минаваха през тъмната горичка, Стемплър измъкна нож и застана толкова близо до рейнджъра, че онзи долови горещия му дъх по врата си. Стемплър мигновено дръпна главата му назад и преряза гърлото му. Мъжът изхърка и падна мъртъв в краката му. Момичето се извърна ужасено. Той замахна и я прониза право в сърцето. После захвърли якето и бързо смъкна роклята през главата си. Свали бронираната жилетка на рейнджъра и куртката му и ги навлече. После начерни лицето си с пръст, сложи си шапката на войника, взе оръжието му и забърза нагоре по хълма.

Сержант Уилямс застана върху една ивица неопожарена земя и проговори в микрофона:

— Господин генерал, възхищавам се от куража ви, но вашата кауза е загубена. Предайте се преди да са загинали още хора. Нека двамата видим изгрева на слънцето заедно.

— Доблестни думи, сержант. Откъде сте?

— Чарлстън, Южна Каролина, сър. Баща ми е воювал във Втората световна война. Той беше първият чернокож, който се кандидатира за Конгреса в Южна Каролина. Загуби, но поне имаше привилегията да се кандидатира.

— Не го ли знаеше предварително? — изхили се подигравателно Шрак и поклати глава.

— Искаш ли да се предадеш, Боби?

— За какво да се предавам, по дяволите? За да излежавам доживотна присъда в Гроба или да свърша на някоя маса с игла в ръката?

Генералът отвори черния метален капак, под който се криеше червеният бутон. Той беше свързан с детонационни кабели към близкия склад на С-4.

— Добра работа свършихме, Боби, като се има предвид, че изпратиха цялата армия на Щатите срещу нас — каза Енгстрьом и се усмихна.

Високо над тях Стемплър се добра до снежния пояс и тръгна на юг, към тесния коридор, който водеше надолу към платото. С малко повече късмет можеше да се добере дотам и дори може би да открие Морди и да се измъкнат от този ад.

— Сержант Уилямс? — полита Енгстрьом.

— Да, сър?

— Познавате ли Библията?

— Всяка вечер чета по стих, сър.

— Това е от Откровението на Йоана. „Седмият Ангел изля чашата си на въздуха; и от престола на небесния храм се раздаде висок глас, който казваше: свърши се! И бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. И всички острови изчезнаха, и планините вече се не видяха.“

И натисна бутона.

Половин тон експлозив С-4 избухна едновременно, взривявайки ракетите, снарядите, боеприпасите, горивото: цялата контрабанда, която Светилището бе събирало и бе укривало в планината от години.

Планината изригна като вулкан. Първо изригна ураган от бетон, пръст и пушек.

Земята потрепери като при земетресение.

После дойде редът на огненото кълбо. То беше с размера на два жилищни квартала, нажежено от фурната на смъртта, избуя в небето и прогони нощта като сияйно слънце. Прогърмя по цялата планина и създаде вакуум, който всмука всичко в себе си. Боровете бяха изскубнати с корените, издухани в небето, за да се превърнат след секунди в пепел. Хората изчезваха без следа в този всеунищожаващ огън. Снегът се превърна във вода, кипна и стана на пара. Земята под ужасяващото кълбо от огън беше превърната в сгурия.

Върху платото Файърстоун сграбчи Вейл и Хардистан и ги дръпна под скалата, но майор Бариър, когото нажеженият вихър бе съборил на колене, остана загледан като вкаменен, докато смъртта го погълна.

Търколиха се на десетина метра по склона и се свиха под някакви надвиснали корени. Командният ровър беше повдигнат и захвърлен в скалата. Тялото на майор Бариър го последва. Изгорен и димящ, трупът му рухна от небето подобно на опушено плашило и се стовари на земята.

Вейл се задъхваше, топлината в гърдите му беше непоносима.

После, все така мигновено, последва вихър от леден въздух. Вейл, Файърстоун и Хардистан се загледаха с невярващи очи в огромното огнено кълбо, което се издигна високо в небето. Непоносима светлина заслепи за миг очите им. Няколко секунди по-късно от небето заваля пепел и гореща пръст.

Експлозията събори Стемплър, той се затъркаля панически в снега по скалата, за да угаси пламъците, които лижеха дрехите и лицето му.

На двадесет мили от тях земята се разтърси и прозорците на контролната кула на летището се раздрънчаха.

Полковник Рембранд се втренчи с невярващи очи в огромното огнено кълбо, издигнало се в небето, превръщайки нощта в ден.

— О, Господи — изхърка той и захвърли слушалките върху масата. От тях се чу пукане — генерал Джеймс гневно настояваше да знае какво става, по дяволите.

39.

Кървавочервено небе поздрави утрото, протягайки пръсти от тънки облаци. Вейл, Хардистан и Файърстоун се притискаха един в друг под скалата, която бе спасила живота им. Бариър и хората му не бяха извадили толкова късмет. Тялото на майора все още лежеше там, където го бе захвърлила взривната вълна. Един от трите ровъра лежеше смачкан сред дърветата, където го бе запокитила стихията. Хеликоптерът и третият ровър продължаваха да горят.

Помощниците на Бариър не се виждаха никъде.

На зазоряване стана виден хаосът, който представляваше пътят, водещ към долината. Овъглени дървета и останки го бяха задръстили на неколкостотин метра. На мястото, където някога се бе намирало Светилището на Енгстрьом, сега се виждаше само зейнала огромна яма. По високите склонове останките от хеликоптерите бяха единствените следи, останали от бойната част. По-голямата част от снежния пояс бе изчезнала, превръщайки се в пара. По някакво чудо бяха оцелели осем ранени рейнджъра, които бяха чакали да бъдат евакуирани.

Тънък слой пепел покриваше всичко.

Тримата оцелели върху платото бяха без комуникации, храна или вода. Но вече се съмваше. Щяха да ги открият и да ги измъкнат. И те зачакаха.

Притискаха се безмълвно един в друг. Нямаше какво да си кажат.

Над тях Аарон Стемплър — Авраам от лудостта на Енгстрьом — залиташе надолу по хълма сред повалените дървета и зейналата земя към скалата, която бе защитила Вейл, Хардистан и Файърстоун. Едната половина на лицето му беше опърлена, косата му бе изгоряла. Потта от ужасната жега бе измила до голяма степен пръстта от лицето му.

Трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха. В едната си ръка държеше армейски колт 45-и калибър, а в другата канче — бе събрал сняг, който сега се топеше, осигурявайки му вода. В пълнителя на пистолета имаше три патрона и един в цевта, в случай че се озовеше в опасност. Отдавна бе изхвърлил контактните си лещи.

Пътят беше задръстен от камъни, пръст и овъглени дървета, но той знаеше, че може да се промъкне през останките. А щом стигнеше долината, щеше да успее да се спаси от този ад. Беше намерил документ за самоличност в откраднатата униформа. Докато наближаваше скалата, видя горящия хеликоптер, но нямаше представа, че малко по-надолу се намира Мартин Вейл.

С мъка стигна до платото и щом доближи стръмната пътека, спря. Трима мъже се бяха свили в тъмните сенки. Слънцето още не се беше издигнало, за да ги освети достатъчно, и той не можеше да ги различи. Дръпна се настрани, за да се скрие от погледите им, и се зачуди какво да прави. Очевидно чакаха да ги спасят. Стемплър реши, че най-доброто решение ще е да се върне до върха, да се направи на мъртъв и да изчака, докато си отидат, и след това да продължи пътешествието си към долината. Тъкмо обаче се извръщаше, когато нечий глас го повика.

— Хей, войника!

Той се обърна. Висок мъж в яке на ФБР бе застанал под него.

— Ела при нас — каза агентът приятелски. — Скоро ще дойдат да ни вземат.

Стемплър седна на ръба и се хлъзна към подножието на скалата. Агентът му протегна ръка.

— Аз съм Били Хардистан. Откъде идваш, по дяволите?

— Бях горе — каза Стемплър. — Там има няколко ранени. Не мисля, че някой друг е успял да се спаси.

— Ти си наистина войник с късмет — каза Хардистан.

— Обгорял си лошо, дай да видя.

Докато Хардистан оглеждаше раните от изгарянията по лицето му, Стемплър видя и другите двама да се подават от сенките.

— Имаш ли някаква вода в канчето? — попита го Хардистан. — Трябва да почистим малко раната ти.

— Ще се оправя — измънка Стемплър.

После вдигна поглед над рамото на Хардистан.

И очите му се забиха в очите на Мартин Вейл.

Господи!

Ръката му се плъзна надолу и сграбчи дръжката на оръжието.

Вейл го загледа и отвори уста да каже нещо.

В следващия миг лицето му замръзна.

— Господи! — изкрещя той. — Това е Аарон Стемплър!

Стемплър заби лакътя си в лицето на Хардистан и издърпа пистолета си. Ръката на Файърстоун мигновено потъна под якето му — но закъсня за миг. Стемплър стреля. Секунда по-късно проехтя и пистолетът на Файърстоун. Куршумът прониза шията на Стемплър. Той залитна назад и рухна в горящия хеликоптер. Дрехите му избухнаха в пламъци. Той бясно се затъркаля, опитвайки се да се измъкне от разкривената буца метал, но само затъна още повече сред горящите останки на машината.

Файърстоун се обърна към Вейл.

Куршумът на Стемплър го бе пронизал в гърдите.

Файърстоун клекна до него.

Вейл не го виждаше. Пред очите му пробяга в бясно темпо лентата на спомените. Спомни си Стемплър преди много години и процеса, спомни си смъртоносните оргии. После трескавият му ум се върна на Джейн и Магу.

„Да — помисли той, — мога да го направя…“

Вдигна поглед към Сам Файърстоун и светът започна да става сребристобял.

Писъците на Стемплър бяха престанали. Очите му изскочиха от топящата се плът на лицето му и зацвърчаха.

Джейн Венъбъл седеше до Вейл и държеше ръката му. Кислородна маска покриваше носа и устата му, а покрай него се точеха тръбопроводите и кабелите, които поддържаха живота му. Сърдечният монитор издаваше ритмичен звук при всяко преминаване на зелените вълни по екрана.

Лекарят час по час идваше да проверява апаратурата. Лицето му не изразяваше нищо.

Куршумът бе закачил сърцето на Вейл и той бе изгубил много кръв преди спасителните екипи да се доберат до тях.

Отвън в коридора любимата му Дива банда, Били Хардистан и Сам Файърстоун гледаха часовника. Вейл бе прекарал часове в операционната. Сега им оставаше агонията на чакането.

Венъбъл не спираше да му говори колко го обича, разказваше му за Магу и как щели да му намерят другарка, как щели да възстановят вилата край езерото.

Ръцете му бяха студени, а лицето — изпито.

После изведнъж усети ръката му да стисва нейната. Очите му бавно се отвориха и той се усмихна. Ръката му безсилно се опита да смъкне маската.

Тя му помогна да я свали за момент и го целуна. После той й прошепна нещо. Тя се приведе към него с ухо почти долепено до устните му и заслуша. Сълзи изпълниха здравото й око.

— О, да — прошепна тя. — Да.

— Има ли тук свещеник? — обърна се тя към сестрата.

— Разбира се — отвърна сестрата.

— Бихте ли го повикали, моля?

След петнадесет минути, докато сърцето му се бореше за живот, Мартин Вейл и Джейн Венъбъл се венчаха в присъствието на цялата Дива банда и новите си приятели.