Владетелят на Ада

8.

Хеликоптерът кацна меко в един отдалечен ъгъл на „О’Хеър“. Висок чернокож мъж, трийсетинагодишен, стоеше наблизо, с ръка, пъхната в джоба на подплатеното му с кожа яке. На яката си носеше значка. Вейл скочи от машината и докато тичаше приведен да се измъкне от обсега на въртящите се витла, мъжът го приближи и му подаде ръка.

— Господин Вейл?

— Да.

— Аз съм Роджър Нилсън, секретни служби. Последвайте ме, моля.

Високо над тях в стартовия команден пункт един мъж изучаваше небето с бинокъл. Той го обърна към хеликоптера, който току-що бе кацнал, и проследи Нилсън и Вейл, докато двамата крачеха към един бял Боинг 737. Самолетът беше с нарисуван американски флаг на опашката, а по фюзелажа му пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

— Извинете, но трябва да ви обискирам, сър — каза Нилсън. Вейл вдигна ръце и Нилсън сръчно го опипа за оръжие.

— Благодаря, сър. — Той кимна към стълбичката, където ги чакаше един по-млад мъж, нисичък и тъмнокос.

— Господин Вейл, аз съм Пол Силвърман — каза той. — Стюард. Моля, заповядайте. Генералният прокурор ще дойде след секунда, трябва да се обади по телефона.

Вейл се качи на борда на самолета. От лявата страна на вратата имаше нещо, което напомняше на миниатюрна комбинация от трапезария и зала за конференции, заемащи цялата ширина на самолета. Десет завинтени за пода стола обграждаха ебонитова маса. Телевизор с голям екран беше вграден в стената на залата, а една врата водеше към предната част на самолета. Отдясно имаше нещо, за което Вейл предположи, че трябва да е стая за отдих — голям диван, масичка за кафе и три фотьойла. Още един телевизор, по-малък, в момента включен на WWN, но с изключен звук.

— Кафе, сър? — попита стюардът.

— Направо ми взехте думите от устата — отвърна Вейл.

— Три лъжички захар и една сметана, нали?

Вейл вдигна изненадано поглед и кимна.

— Генералният прокурор си позволи да поръча закуската без вас. Пъпеш, яйца по бенедиктински и препечен ръжен хляб. Добре ли е, сър?

Вейл само продължи да кима. Знаеха името на кучето му, как обича да пие кафето си и любимата му закуска. Какво ли още знаеха, по дяволите?

— Настанете се удобно, сър.

— Благодаря, господин Силвърман.

— Моля ви да ме наричате Пол, сър.

Вейл седна на един от фотьойлите. Стюардът донесе кафето му в чашка от китайски порцелан. Вейл хвърли поглед към екрана на телевизора и разпозна Валери Азимур, журналистката, която се бе опитала да го интервюира по време на процеса за „Атлас-Уестърн“. Беше облечена с подплатена с кожа канадка, кожена шапка обрамчваше лицето й, дъхът й излизаше на пара. Беше застанала нейде на тъмно, гледаше сериозно и говореше в микрофона. Тъй като звукът беше изключен, той не можеше да разбере къде се намира и каква гадост разнищва, така че насочи вниманието си към вестника и прехвърли заглавията. Миг по-късно влезе генералният прокурор.

Маргарет Кастен беше малко по-ниска, отколкото си я беше представял Вейл, набита жена с прошарена черна коса и тъмнокафяви очи. Беше симпатична, не красива, добре поддържана жена, с бежов вълнен костюм и тъмнозелен шал. Усмихна му се, но той усети как очите й хладно го преценяват.

— Добро утро, господин Вейл — каза тя.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — отвърна той.

Ръкостискането й напомняше менгеме.

— Добре дошли на борда на ВПОЦ — каза тя.

— ВПОЦ?

— Въздушно-подвижен оперативен център. Не ме питайте откъде идват тия съкращения, вероятно някой първокурсник, дето си няма друга работа, се гордее с тях. Благодаря ви, че станахте с пукването на зората, за да ми направите компания. Надявам се, че ще си струва труда.

— Първо искам да видя как са приготвени тия яйца по бенедиктински, Ангажиментите после.

Тя се засмя и кимна.

— Напълно честно. Да видим как си живеят в министерството на правосъдието, а?

— Зависи — отвърна той с усмивка. — Колко ще струва тази разходка на данъкоплатците?

— Абсолютно нищо. — Тя се усмихна и посочи към предната част на самолета. — Там отпред са кабината на екипажа и залата за конференции, която се използва и за трапезария. Това е залата за отмора, обикновено се използва за приятелски разговори. А това… — Тя го въведе в следващото помещение — … е моят кабинет.

Помещението беше съвсем обикновено; бюро със стол зад него и два стола пред бюрото. Бюрото беше празно, ако не се броеше снимката на двама млади мъже, с рамка завинтена към плота, и два телефона, единият черен, другият червен. На стената имаше вграден телевизионен екран.

— Синовете ви? — попита Вейл, и кимна към фотографията.

— Да. По-малкият отляво е Емилио. Всеки момент ще се дипломира в юридическия факултет на Харвард. Отличник. Арни, отдясно, е черната овца на семейството. Той е археолог. В момента е в Египет, търси трескаво гробницата на Александър Македонски.

Вейл се усмихна и огледа малкия кабинет.

— Вие май много си падате по гледането на телевизия?

— Те всички са свързани в мрежа, господин Вейл. Можем да се свържем във видеоконферентен режим буквално с всеки в света или да наблюдаваме на живо излъчвания от мястото на събитията. Освен това телевизорите са свързани към компютрите в командно-оперативния пункт. Всичко е кодирано и засекретено с изключение на обикновената кабелна телевизия и каналите. — Тя отвори вратата към следващото помещение. — Това е командно-оперативният пункт, сърцето и душата на ВПОЦ.

Продълговатото полутъмно помещение представляваше истински лабиринт от електроника: система от компютри и видео с шест монитора, сателитен приемник, защитен срещу подслушване телефон и факс, червен телефон с пряка връзка с Белия дом, монитор за наблюдение, цифрови видеокамери, цифрови магнитофони, директна видеовръзка с АУАКС и един сателитен приемник за кабелна и канална телевизия с още един монитор. Кастен описа оборудването, макар и да изглеждаше малко объркана от цялото това разнообразие.

— Моят електронен гений отскочи до терминала да си купи някакъв местен вестник — каза тя. — Макар че имам съмнения, че това е претекст да оглежда момичетата на летището.

— Нима в този час на летището гъмжи от момичета? — запита язвително Вейл.

— Е, колкото и да са, Джими ще ги открие — отвърна тя. — Отзад има още една малка зала за конференции, с компютър и телевизор, там е и личната спалня на командира. Командир е високопарна титла за всеки пилот на този самолет. Екипът ни се състои от осем души плюс самолетния екипаж от четирима души, и място за още двайсет.

— И парите от данъците ни отиват за всичко това?

— Ще се изненадате, ако ви кажа колко много часове прекарвам в този самолет — каза тя с малко отбранителен тон. — Всъщност ние имаме четири такива. И всички са непрекъснато в движение.

— Не се оплаквах — отвърна Вейл.

— Че защо, дори и не съм си помисляла, господин Вейл — промърмори тя, докато се връщаха към предната част на самолета.

Силвърман изникна отнейде и обяви, че закуската е готова. Отидоха в трапезарията, която беше подредена със сребърни прибори и памучни салфетки. Само домашен уют, никаква пластмаса или хартия за еднократна употреба.

— И така, чакам въпросите ви — каза Кастен, когато седнаха.

— Да — отвърна той. — Откъде знаете името на кучето ми?

Тя се изсмя.

— Признавам, че си направих собствена проверка — прочетох всички статии на Джак Конърман. Конърман, изглежда, знае повече за вас от всеки друг човек. Приятели ли сте?

— Понякога му пийваме по едно.

— Също така разполагам с пълно копие на документацията от процеса в Гранд. За мен това е учебник как да се води дело по параграфите на РИКО. Брилянтна работа.

— Благодаря. Мислех, че сте ме измъкнали от леглото само за да ме наругаете.

— Защо? Защото сте измъкнали делото изпод носа на Питър Райкър ли?

— Не съм му измъквал нищо изпод носа, той просто не умее да си пази нещата.

— Това беше федерално дело, господин Вейл.

— А аз го направих щатско, госпожо генерален прокурор.

— Защо не ме наричате Мардж? Всички ми казват така.

— Добре, тогава и вие можете да ми казвате Мартин или Марти, или… — Вейл направи пауза и се ухили — … както ме нарича Райкър.

— Не и при възпитани разговори — усмихна се тя.

— Аааа, ето значи какво било това, приятен разговор, така ли?

— Надявам се да е така.

— Добре. Тогава и аз възпитано мога да ви кажа, че не съм измъквал нищо изпод носа на Райкър. Той просто много проточи работата. Нямаше необходимото свързващо звено.

— Звено?

— Нали знаете колко сложни са случаите по РИКО. В крайна сметка трябва да намерите свързващо звено, нещо или някого, който да свърже в едно всички тези случаи. Извадих късмет и открих свързващото звено, но той не можа. Затова се тутка толкова дълго със случая. Късметът не може да спечели делото вместо вас, но малко късмет винаги помага. — Той направи малка пауза. — И менюто за закуската ли взехте от Конърман?

— Той ме насочи към любимата ви закусвалня. Каза също, че много сте обичали да ходите по ръба на бръснача, че обичате да поемате рискове.

— Е, Конърман не може да знае всичко. Точно в този момент аз знам три неща, за които съм сигурен, че той си няма дори и представа.

— О, така ли? И кои са те?

— Той не знае, че вие сте такъв негов любител, не знае, че аз съм тук, и не знае защо.

Тя се изсмя.

— Едно на нула за вас.

— Ще стигнем ли най-после и до третото, а именно „защо“?

— Може пък просто да съм искала да си побъбря с човека, който тикна зад решетките Том Лейси и Харолд Гросман.

Вейл се изкикоти.

— Разбира се. Аз пък дойдох да проверя майсторлъка на Пол с неговия световноизвестен холандски сос.

Тя попи устните си със салфетката и изрече почти безучастно:

— Президентът иска да ви помоли за услуга.

Вейл се изпъна като струна, пусна вилицата и се втренчи в Кастен.

— Малко рано хвърлихте големия си коз, не мислите ли?

— Понякога правя и така.

— Този специално беше особено добър.

— Знам.

— Още двайсет въпроса ли ще има?

— Не — засмя се тя. — Мислех си, че ще привършим закуската преди да станем пак сериозни.

— Значи ще ставаме сериозни, а? — Той пак пусна вилицата. — Закуската беше вълшебна, а сосът направо несравним. Сега ще ми кажете ли какво сте намислили?

— Какво знаете за милиционерските движения в тази област? — попита тя.

Той се замисли за момент, после повдигна рамене.

— Знам само онова, което съм срещал в пресата, а то не е много. Банда неонацистки бръснати глави и религиозни фанатици. В нашето общество винаги е имало боклуци като тях.

— Мислите ли, че са опасни?

— Изобщо не искам да мисля за тях.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя, изправи се и Вейл я последва в командно-оперативния център. Момент по-късно влезе и нейният електронен гений.

— Мартин, това е Джим Хайнс. Джими, запознай се господин Вейл.

— Здравейте, господин Вейл — каза Джими и зае мястото си пред сложния пулт. Беше мускулест, с тяло очевидно оформяно в гимнастическа зала. Имаше огненорижа коса, бледа кожа и лунички, и дяволита усмивка. Можеше да мине и за тийнейджър. Вейл прецени, че наближава тридесетте.

— Ще имаме пряка връзка с Хардистан — каза Хайнс.

— Приемането е много лошо, но се мъча да го оправим.

— Добре. Отвори файла Н, докато чакаме — нареди му Кастен.

Той затвори файла, с който работеше, и превключи на главния екран на компютъра.

— На какво ниво? — попита той.

— Алфа. Нека да покажем на господин Вейл как работи.

Хайнс щракна курсора върху иконата и екранът стана бял, последван почти мигновено от думите:

— ПРОВЕРКА ЗА СИГУРНОСТ: ГЛАС. ОТПЕЧАТЪЦИ. ВИЗУАЛЕН КОНТРОЛ.

Кастен помести ръката си върху една малка подложка с разперени пръсти, погледна право напред и произнесе:

— Маргарет Кастен, генерален прокурор.

И трите полета позеленяха почти мигновено.

— Достъп одобрен. Име за идентификация?

Хайнс въведе кодовото име на Кастен, което се появи на екрана като шест звездички. Екранът се изчисти за момент и се появиха думите: „Prioax Alpha. File?“

Той въведе „Hate groups\lndex“ и се появи следващото меню.

— Провеждаме множество проверки за сигурност по мрежовата система — каза електронният гений и посочи една банка с монитори и магнитофони. — Ето вижте тази дигитална видеокамера, побира се в шепа. Тя изпраща визуален сигнал на охранителния екип, като в същото време гласът и отпечатъците пък отиват за проверка в компютъра. Ако не се засекат по електронен път, достъпът до системата се отказва.

— Настанете се, Мартин — каза Кастен. — Ще ви изнеса една кратка лекция за групите на ненавистта в САЩ. — Екранът се изпълни с изключително сложна схема, която проследяваше появата на групите на ненавистта от Англия и Тенеси през лабиринт от взаимосвързани линии чак до днешни дни. Докато Кастен говореше, Хайнс движеше курсора по диаграмата, като проследяваше еволюцията на групите в САЩ.

Докато тя описваше началото на ку-клукс-клан в Пуласки, Тенеси, през 1866, който бе набъбнал до половин милион членове само за четири години, на екрана се сипеха фотографии и клипове от филми. Това бяха тъмни и внушаващи страх фигури от миналото: забулени силуети, отдаващи чест на горящия кръст, мъж, обесен на клон, а под него събрана тълпа, дори и всички деца се усмихват; изгорял труп, с ръце замрели умоляващо в предсмъртен ужас; църква, погълната от пламъци, докато през това време чернокожите й енориаши гледат нямо и страхливо в обектива на фотоапарата.

— И тогава, през 20-те години на нашия век, от Англия идва една много по-голяма опасност — продължи Кастен. — Християнската църква на обединението, банда, прокламираща върховенството на бялата раса, която била истинската избрана от Бога нация, докато евреите, чернокожите и другите цветнокожи били на духовното ниво на животните и нямали душа. Те бързо намерили сродна душа в Клана и „Невидимата империя“ се събудила, по-опасна от всякога, и този път действията не били вече ограничени само с Юга… — Сега фотографиите и видеорепортажите бяха повече от смразяващи. Това не бяха фигури от историята, това бяха събития от съвремието. Имаше репортаж от смъртта на Гордън Кал, маниакалният водач на Посе Комитатус. — Кал убил двама съдия-изпълнители на САЩ и ранил други двама, с което дал на началото на преследването си, което приключило със смъртта му: Кал крещял смесица от библейски фрази и ругатни и стрелял с пистолета си от горящата ферма в Озаркс, която се превърнала в погребалната му клада. Кланът се разраснал до четири милиона членове, включително четиридесет хиляди свещеници. Християнската обединена църква се сляла с Арийското братство, Американските патриоти, Лобито за освобождение, дружеството „Джон Бърч“, Майнютмен, Съюза за национално-християнска демокрация и напоследък, Арийските нации, Завета на Меча и Ръката на Бога, Меча на Христа, Посе Комитатус и Ордена.

На екрана изплува друга фотография: двама съдия-изпълнители на САЩ, проснати мъртви на едно шосе в щата Юта. И после една чернокожа двойка, завита със саван на някаква улица в Северна Каролина — били застреляни от една армейска бръсната глава като част от „посвещението“.

— Кал беше признат за мъченик от цялото движение, Дейвид Кореш и Ранди Уивър също ще бъдат признати за такива — продължи Кастен. — Най-дейната от всички групи на ненавистта е Ордена, клонка от Арийците. Ще се върна след малко и на тях. При тях особеното е, че те търсят корените за расовата омраза в християнството, като по-късно добавят и независимост от правителството. Кланът има памфлет, озаглавен „Библията отговаря на расови въпроси“, който започва с Първата поправка към…

— Конгресът не може да приема закони, установяващи официалното налагане на религия или забраняващи свободното изповядване на такава — цитира Вейл.

— Виждам, че познавате конституцията — каза Кастен.

— Доста по-добре, отколкото Библията — отвърна Вейл.

— Те се крият зад църквите и конституцията и обявяват правителството за враг на хората. Те искат правителството да се върне, местно ниво. Посе Комитатус например е латинският израз на „власт на окръга“. Принципите на партизанската война на Майнютмен проповядват всеобща революция. Техният девиз е „нападай, стреляй отдалеч, нападай от засада и саботирай“… Настолната книга на всички тези групи са „Дневниците на Търнър“ — в нея се прокламира партизанска война срещу правителството на САЩ и всички малцинства. Това е наръчник за партизанската тактика: как да се модернизират оръжия, как да се произвеждат бомби. Книгата описва как се прави мощна бомба от петролно гориво и амониева селитра.

На монитора се появи снимка от взрива в Оклахома Сити — кабели и проводници стърчаха от развалините като вътрешности.

— Работата е там, Мартин, че насилието се е превърнало в запазена марка на милиционерското движение много преди атентата в Оклахома Сити. В началото на осемдесетте Ордена преминава към углавни престъпления. Не пропускат нищо: подправяне на банкноти, банкови обири, отвличания, нападения върху бронирани коли, разнасящи пари, убийства. Хвърлят бомби в синагоги, убиват членове от собствените си редици, за които подозират, че са станали издайници, правят атентат на домакина на предаването на живо Алан Берг…

На екрана се появиха още две фотографии — кошмарен монтаж от насилие: Джордж Матюс, основателят на бруталния Орден, загинал под водопада от куршуми на ФБР на един остров в Пюджет Саунд, и разкъсаният от куршумите труп на Алан Берг, проснат до колата му.

— … така че през 1984 година ФБР сформира специална група и започна да ги преследва. Реакцията на Ордена беше обявяването на война на Съединените щати. Министерството на правосъдието събра доказателства за използването на рекет от двайсет и четирима членове на Ордена. Шейсет и няколко случая на рекетьорска дейност с подправени банкноти, убийства и грабеж. Джордж Матюс не стигна до съд. Предпочете смъртта. Още един мъченик. Останалите двайсет и трима бяха осъдени и Ордена накрая се разпадна. Подозираме, че повечето от членовете, които останаха без обвинения, са се прехвърлили към другите групи.

— Колко голям е бил Ордена? — попита Вейл.

— Не сме сигурни, вероятно по-малко от сто души.

— И смятате, че обществото е вземало тези откачали на сериозно?

— Мартин, предполага се, че в страната има най-малко 75000 активни членове на групи на ненавистта. Според нас може да са и 750000, ако включим и симпатизантите, които не спадат към активните членове. Броят се увеличи неимоверно след Уейко и историята с Ранди Уивър. Ние го очаквахме. Това обаче, което ни шокира, е, че броят скочи и след Оклахома Сити.

„Какво ли цели с това? — чудеше се Вейл. — И какво, по дяволите, правя тук аз? Кога ще си дойде на думата?“

— Джими, изкарай Светилището — каза тя. После се обърна към Вейл. — Да сте чували някога за една група на име Църквата на Светилището на Бога и Божия гняв, Мартин?

Той се замисли за няколко секунди.

— Не беше ли някакъв генерал смотаняк от операция „Пустинна буря“ свързан с тях?

— Джошуа Енгстрьом. Но в Пустинна буря той беше полковник, не генерал. Става генерал едва когато излиза в оставка. Генерал от Националната гвардия в Монтана.

На екрана се появи снимката на Енгстрьом: плешив, със здрава, висока фигура, малко напълнял около кръста, със защитни дрехи и пистолет на колана, автоматична пушка в едната ръка и Библията в другата, застанал до един танк в пустинята заедно с десетина войници. Повечето войници се усмихваха, но лицето на Енгстрьом беше студено и безизразно като маска.

— Това е Енгстрьом в Пустинна буря, 1990 година.

— Спомням си тази снимка — каза Вейл, загледан в лицето на Енгстрьом. — Той имаше прякор…

— Проповедника.

— Точно така.

— Извади другата, Джими.

Втората фотография се различаваше рязко от първата — беше моментна снимка, размита, избледняла и размита от влага.

— Виетнам, 1973 година — каза Кастен.

Енгстрьом с шестима войници в джунглата. Гледат с пренебрежение, дори ядосано, обектива. Корав мъжага с късо подстригана коса и вече прошарена брада. Всички са голи до кръста, с ленти, препасани около главите. Всички са със защитни панталони и тежки обувки, на някои от кончовите им стърчат дръжките на ножове. По голите им гърди са кръстосани патрондаши, от кобурите по бедрата им висят пистолети, а в ръцете си държат какво ли не: Узи, АР-14, М-1А, всички оборудвани с оптически прицели. Страховита фотография.

Хайнс даде увеличение върху лицето на Енгстрьом. Съсредоточено изражение, огнени, почти маниакални очи, извикващи в представите образите на други фанатици — Джон Браун на бесилката; Джим Джоунс в Гвиана, Върнън Хауел, който по-късно ще се преименува в Дейвид Кореш, в Уейко, в навечерието на личния му Армагедон.

— Мъжът отдясно на Енгстрьом е Робърт Шрак — каза Кастен. — Прякорът му е Черния Боби. До него е Дейвид Мецингер. Сега Шрак е заместник на Енгстрьом, а Мецингер е пасторът на една от четирите църкви, които съставляват Светилището. Този отдясно с белега на лицето е Гари Джордан. Мъжът с брадата и слънчевите очила, коленичил отляво, държи 50-калиброва карабина с оптически мерник. Снайперистка пушка, не е на въоръжение в армията. Той и онзи в средата са или мъртви, или просто не можем да удостоверим самоличността им.

— Не можете ли да ги откриете в армейските архиви?

— Изобщо няма такива. Енгстрьом е водил група, наречена „Фантом“. Черни операции. Мисията им е била толкова секретна, че всички архиви и за нея, и за членовете й са били унищожени. Тя дори и не е упомената в служебното досие на Енгстрьом. Всичко, което се казва там е, че е служил във военното разузнаване във Виетнам от 1967 до 1975 година.

— Толкова дълго?

— Е, зависи от гледната точка — отвърна Кастен. — Сега погледнете снимката от Пустинна буря. Момчетата се усмихват, всички освен Енгстрьом, чието изражение не се е променило и след двайсет години. Вижте Шрак, който е застанал точно до него, и двамата млади мъже, коленичили пред него. Този точно пред него е Гари Джордан, а другият, коленичил до Болинджър, е Карл Ренц. И двамата са пастори на Енгстрьом.

— Пастори ли? — удиви се Вейл.

— Те са пастори на четирите църкви на Светилището.

— Този Мецингер, за когото споменахте, е третият пастор. Кой е четвъртият?

— Джеймс Джоузеф Рейни, последният от тексаските рицари от ордена на Бялата камелия.

— Добрият генерал е с широки интереси.

— Джими, събери я със снимката на президента от Пустинна буря.

— Веднага — отговори червенокосият младеж. Още една фотография се появи до другите — тази на Лорънс Пенингтън, застанал пред една карта с показалка в ръка.

— Ирония на съдбата е, че Лорънс Пенингтън е президент на САЩ, а Енгстрьом е водачът на една от най-опасните групи на ненавистта в страната — каза Кастен.

— Къде е иронията? — попита Вейл.

— Иронията е там, че Енгстрьом ненавижда Пенингтън, а Пенингтън дори и не е подозирал за съществуването на Енгстрьом.

И Кастен му разказа историята.

9.

Близо до Ке Сан, Южен Виетнам, 31 януари 1968.

Северновиетнамците отпразнуваха първата нощ на Тет, виетнамската лунна Нова година, с масирани нападения срещу американските и южновиетнамските бойни части. Осемдесет и пет хиляди виетнамски партизани заляха страната, а зад тях, готови да хукнат подире им, бяха в готовност още 85 000.

— Рота Чарли, тук Фокс, чувате ли ме?

— Чувам те, Фокс.

— Говори полковник Уитъкър, дайте ми веднага полковник Пенингтън.

— Той е тук до мен, сър. Момент.

Радистът подаде слушалката на Пенингтън, който се беше свил в края на една оризова нива. От време на време някоя мина избухваше близо до тях и ги засипваше с кал и вода. Пенингтън беше адски уморен. Не беше сменял прогизналите си дрехи от два дни. Свечеряваше се.

— Пенингтън слуша.

— Лари, аз съм, Лу Уитъкър. Каква ти е позицията?

— На петнадесетина мили северно от Ке Сан. Войниците ми са пръснати на майната си. Какво става, по дяволите?

— Около нас направо валят виетконгци. Нападнали са ни по цялата територия на тая проклета страна. Снощи някаква група камикадзе е пробила стената на посолството. На охраната са й трябвали цели пет часа, за да ги ликвидира.

— Проклятие, откъде са се пръкнали толкова много?

— Откъде можем да знаем, по дяволите? Говори се, че са превзели Хю на крайбрежието и тук в Сайгон сме като в обръч. Имай предвид, че поне десет хиляди жълти дяволи идват към Ке Сан.

— Ха, идват. Та те направо са ни залели отвсякъде.

— Лари, трябва да изградиш нещо като фронт и да удариш тези копелета преди да са се добрали до града. Тук имаме пет хиляди морски пехотинци, които се опитват да удържат града, а срещу тях са се изправили пет пъти повече.

— Че къде са по-малко! Какво искаш от нас, Лу, да хукнем да ги търсим ли?

— Няма да е лошо.

— Господи, хората ми са направо като пребити. Живи трупове.

— Че кой не е? Направи каквото можеш.

Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.

— Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата — каза той на Коб.

— С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.

— Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.

След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.

Зад него някой изстреля осветителна ракета и бойното поле внезапно се озари в кървав червеникав блясък. Пенингтън за миг съзря обкръжението си. Двамата с Коб се бяха отдалечили на двадесетина метра пред основното ядро, в ничията земя между хората му и виетнамците, които не даваха на войниците му да надигнат глава.

— Вдигайте си задниците, дявол да го вземе! — изрева Пенингтън. — Насам. И искам да чувам бодри крясъци!

Двамата с Коб се втурнаха срещу врага. Хората му ги последваха.

— Господи! — изрева Коб и се свлече на колене.

Пенингтън се хвърли към него. Няколко бойци притичаха покрай тях, като стреляха слепешката в мрака и ревяха като луди.

Юмрукът на сержанта се мъчеше да затули кървавата дупка, цъфнала на хълбока му.

— Ще те изнеса! — опита се да надвика грохота и крясъците Пенингтън.

— Къде отиваме? — простена Коб.

— Какво ще кажеш за Бостън, Коби? Искаш ли да отидем в Бостън?

— Не ме карайте да се смея, сър, че направо ме прерязва.

Пенингтън внимателно вдигна Коб на рамо и тръгна към края на гората. Куршум се заби в бедрото му и докато падаше, няколко войници се втурнаха към тях.

— Добре ли сте, полковник?

— Добре съм, момчета — изпъшка той. — Имаме ли подръка лекар? Май ще ми изтече кръвта.

— Веднага идва, сър. Ей сега ще ви пристегне крака.

— Как е Коб? — попита Пенингтън.

— На косъм е, полковник.

— Погрижете се за него, чувате ли ме! Не се тревожете за мен, погрижете се за него.

— Да, сър.

Стрелбата и крясъците постепенно заглъхваха.

— Какво става, по дяволите?

— Мисля, че жълтите копелета побягнаха към Ханой — каза лекарят с усмивка. — Подгонихме ги.

— Кучи синове.

— Какво съвпадение на мненията, полковник.

На разсъмване медицинските хеликоптери кацнаха и вдигнаха ранените към Сайгон. Коб беше на първия хеликоптер. Пенингтън се качи последен. Докато машината се издигаше във въздуха, той огледа бойното поле. Земята под тях беше буквално затлачена с трупове. Лешоядите вече започваха да се събират на гощавка.

Същата нощ, на сто мили от тях, капитан Джошуа Енгстрьом и трима от хората му се промъкваха покрай брега на една река в Делтата. Лицата им бяха боядисани в бяло и четиримата бяха само по къси гащета. Енгстрьом притегна колана си и провери непромокаемата чанта, закачена на него. В нея имаше един 45-калибров пистолет с пет резервни пълнителя и карта. Към бедрото си бе привързал кания с нож, а от колана му висеше друга. Хората му правеха същото — проверяваха оръжието си, без да отделят поглед от реката.

От другата страна на реката Черния Боби Шрак се бе сгушил в едно укритие със снайперистката си пушка. Той видя засенченото фенерче на Енгстрьом да проблясва два пъти и отвърна на сигнала. Бяха готови. Извърна бинокъла си и го насочи срещу течението, зърна една светлинка и се втренчи в нея.

Бяха отработили операцията няколко пъти. Проповедника беше луд на тема отработване на операции. Отработване и синхронизиране, отработване и синхронизиране. Всички пазеха тишина. Движеха се бързо, почти като машини, използваха сигнали с ръце вместо думи. На брега, на който беше Енгстрьом, се криеше втори снайперист — снажен мъж с черна брада и дълга коса. Той щракна с пръсти и посочи нагоре срещу течението.

Слухът им долови отгласи на смях и гълчава. Хората му се притаиха в очакване. Лодката изплува в мрака. Беше широка, плоскодънна, с два мотора отзад.

Енгстрьом измъкна ножа си и тихо каза:

— И Господ каза на Иисуса: не се бой от тях, защото ще предам всички на синовете Израилеви, за да ги избият.

Захапа ножа и се плъзна безшумно във водата.

На лодката имаше петима души. Двама седяха на варели до носа, пушеха и се взираха в двата снопа светлина, които прожекторите хвърляха в реката. Останалите трима се бяха скупчили в средата на лодката, под един фенер, и прелистваха един оръфан брой на „Плейбой“. И петимата носеха северновиетнамски униформи. Палубата беше задръстена с мушамени пакети.

Екипажът не долови промъкващите се хора на Енгстрьом.

Двата изстрела едва се чуха. Единият от мъжете на носа се прекатури. Другият бавно се извъртя и падна зад борда.

Групата мигновено атакува. Всеки сграбчи жертвата си за косата, дръпна я назад и преряза гърлото й. Ножовете потънаха дълбоко, почти до прешлените. Стоманените ръце на Енгстрьом стиснаха като менгеме врата на жертвата, която се замята в предсмъртна агония. Въздухът със свистене се измъкваше от гръкляна й; пръсна ален дъжд. Когато мъжът престана да се мята, Енгстрьом го пусна и безжизненото тяло се строполи на палубата.

— Готово — каза Енгстрьом и угаси двигателите. Един от групата подхвърли въже на брадатия снайперист, който върза лодката за едно дърво. Кървавите ножове просветваха под фенера, докато нападателите разпаряха пакетите и изсипваха съдържанието им в реката. Енгстрьом гледаше как кафявите кристали хероин се завъртат в миниатюрни водовъртежи и изчезват. Когато приключиха с унищожаването на товара, Енгстрьом запали моторите, завъртя лодката и я насочи срещу течението.

Мецингер блокира кормилото и сряза въжето.

Енгстрьом се приведе над жертвата си, която лежеше с лице, забито в палубата, и рязко дръпна главата нагоре. Мускулите му за миг рязко изпъкнаха, докато разсичаше с тежкото острие вратните прешлени. После завърза кървавата глава за косите към радиоантената.

— Тогава Давид се затече — запя той, втренчен нагоре по реката, — и като стъпи върху филистимеца, и взе, та изтегли меча му из ножницата, удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха го на бяг. Първа книга Царства, глава седемнадесета.

Обърна се, скочи през борда и заплува към брега. Заби ножа си в един дънер и застанал до кръста в реката, дълго ми кръвта от ръцете си.

Историята на Пенингтън във Виетнам се превърна в легенда. Беше от онези истории, които армията обича и по които много си падат вестниците; от онези истории, които донасят на войниците ордени на честта.

Енгстрьом беше тайното оръжие на армията, командирът на проект „Фантом“ с подразделенията си „Спектър“, които действаха дълбоко в тила на Виетконг, всички тренирани и обучени за партизанска борба, мъчения, убийства, работа с експлозиви. Методите им толкова излизаха извън всякакви рамки, че всички архиви от проекта след войната бяха засекретени или унищожени.

Пенингтън се върна от Виетнам, за да излиза по паради, донесе си генералска звезда и Орден на честта. Енгстрьом се върна майор, който дори нямаше право да говори какво е правил на войната.

Лорънс Кълвър Пенингтън и Джошуа Люк Енгстрьом бяха постъпили в армията в един и същи ден, 23 август 1952 година. Седемнадесетгодишни и надъхани с патриотизъм, и двамата се бяха записали доброволци, вместо да чакат да ги повикат. Жадуваха за бойни подвизи в Корея. Енгстрьом, син на проповедник фундаменталист от Уайоминг, беше простовато планинско момче, което едва бе изкарало гимназията. Пенингтън идваше от Арлингтън, Вирджиния, беше завършил с отличие и баща му беше дипломат от кариерата.

Една нощ по време на основното обучение Пенингтън забеляза високия младеж от западните щати да седи сам на стъпалата на щаба. Седна до него, извади пакет „Честърфийлд“, тръсна го и му предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — каза Енгстрьом.

— Носталгията май те е награбила, а? — попита Пенингтън, докато си палеше цигарата.

— Не. Просто досега не бях попадал на толкова горещо място.

— Откъде си?

— Декстър, Уайоминг.

Пенингтън подсвирна.

— Доста далеч си от дома. Аз съм Лари Пенингтън, Арлингтън, Вирджиния — каза той и протегна ръка.

— Джош Енгстрьом.

— Да не си каубой? — попита весело Пенингтън.

— Ами — отвърна Енгстрьом. — Дори не съм се качвал на кон. Обаче съм разнасял вестници с велосипед.

— Едно лято разнасях „Сатърдей Ивнинг Поуст“ на абонати — исках да изкарам за велосипед. Голям глупак бях! В кои войски искаш да постъпиш?

— В танковия корпус — отвърна Енгстрьом.

— Танк искаш да караш значи. Не е лесна тая служба.

— Навремето си мечтаех как карам танк — проговори Енгстрьом, вперил поглед в звездите. — Като Патън. След като войната свърши, искам да остана в армията.

— Значи искаш да станеш кадрови офицер, а? И аз също.

— Да, искам да стана офицер. — Енгстрьом изгледа Пенингтън и срамежливо се усмихна. — Много ми се иска един ден да стана генерал.

— Хубаво е човек да си мечтае — каза Пенингтън. — На мен пък много ми се иска един ден да стана началник на обединените щабове.

И двамата се разсмяха. След тази нощ вече никога не се срещнаха.

Енгстрьом постъпи в танковите войски. Пенингтън — в офицерската школа. След корейската война Енгстрьом получи повторно назначение за преквалификация и следващите няколко години беше един от многото курсанти, затънали в реорганизацията на следвоенната армия. Пенингтън беше определен да продължи обучението си в Уест Пойнт, завърши с отличие и тръгна по служебната стълбица. Той беше самото въплъщение на офицера, за който бленува армията: умен, чаровен, дипломатичен, фин, брилянтен стратег, и приет в обществото.

Енгстрьом минаваше от гарнизон в гарнизон, без да помръдне от чин лейтенант, докато през това време Пенингтън неуморно се издигаше и стана подполковник. Някъде в началото на шейсетте, точно преди и двамата да заминат за Виетнам, Енгстрьом се заинтересува от Пенингтън — беше си спомнил онази нощ в Южна Джорджия. Непрестанно мърмореше, че бил по-добър полеви офицер от Пенингтън, но винаги бил загърбван, понеже бил момче от провинцията и не криел религиозните си убеждения, които според армейските бюрократи не били подходящи. В това действително имаше и частица истина. Архивите обаче също така изваждаха и другата истина — оплаквания срещу Енгстрьом, който с фанатична целеустременост прочиствал подразделенията си от чернокожи, евреи и католици, четял Библията на глас по време на обучението и не позволявал на войниците си да се докосват до чашката или да палят цигара. Виетнам се бе оказал идеалното място и за двамата.

Години по-късно и двамата служиха в Саудитска Арабия. Пенингтън беше възхваляван от медиите като един от големите стратези на операция Пустинна буря. Енгстрьом си спечели само една фотография в „Ню Йорк Таймс“ със заглавие под нея „Проповедника“: корав полковник, повел хората си в боя с оръжие в едната ръка и Библията в другата.

И една година по-късно, когато Пенингтън се пенсионира като началник-щаб на сухопътните войски, огорченият Енгстрьом беше изпратен в запаса с чин полковник. Той така и не можа да сложи генералския пагон.

За всичко Енгстрьом обвиняваше Пенингтън — той бил блокирал произвеждането му в чин генерал при пенсионирането. Иронията беше там, че Пенингтън нямаше нищо общо с това. Той дори не си спомняше Енгстрьом и не знаеше кой е той.

10.

— Значи докато Пенингтън е осребрявал военните си години за билета си в Белия дом, Енгстрьом е подготвял втората Американска революция — каза Вейл.

— Точно така — отвърна Кастен. — Енгстрьом си създаде частна армия в Монтана. Получи най-после генералския си пагон като генерал-адютант на монтанската Национална гвардия, остана достатъчно дълго, за да си създаде и последователи и да привлече най-добрите офицери в частната си армия, пенсионира се и основа Църквата на Светилището на Христа и Божия гняв. След това привлече стари кримки от Виетнам и Пустинна буря, започна да приема хора от Клана, Посе Комитатус и Завета на Меча за служители на Армията на Светилището. Мечтае за армия, дегизирана като църква, която да е в състояние да събере другите милиции в една обединена революционна армия на територията на цялата страна.

— Начело с него — каза Вейл.

— Да. Той е архитектът на онова, което нарича Новата революция. Той определя задачите й, той направлява стратегията й, той е най-ефективният й вербовчик.

— И от ФБР са проспали всичко това?

— Бяха изградили около него някаква рехава мрежа, но и те си имат бюджетни проблеми, също като всички, Мартин. Пълното наблюдение струва много пари. А и Енгстрьом не беше заплаха. Започна турне с проповеди, говореше срещу контрола върху оръжията и данъците върху приходите. Не беше кой знае какво. Бюрото се разтревожи едва когато той започна да плете антиправителствени конспирации, да напада евреите и да проповядва неподчинение на правителството. Тогава вече бе успял да привлече фанатици и в четирите църкви, които се явяват ядрото на Светилището. Всяка от църквите се е превърнала в бойно подразделение на частната му армия. Хора от Клана от Джорджия, Южна Каролина, Алабама и Мисисипи се преселиха при него в Монтана и станаха част от неговата армия. А после Енгстрьом започна да излъчва радиошоу, наречено „Гневът Авраамов“. Започна като едночасово шоу един път седмично. Авраам е екстремист и отрицател на всичко. Посланието му е смесица от ненавист, граничеща с подмолна антидържавна дейност, разпространявано с усърдие, пред което Енгстрьом изглежда като примерен бойскаут. Та шоуто започна веднъж седмично. Сега върви пет пъти в седмицата, по половин час всяка вечер, и се препредава от около тридесет други радиостанции, най-вече в далечния Запад и Юга. Слушателите му възлизат на около четири до пет милиона.

— И Авраамовият гняв е насочен срещу…

— Данъците, контрола върху оръжията, хомосексуалистите, абортите, евреите, чернокожите, червените, жълтите, испаноезичните… срещу всички освен белите християни-фанатици. Той открито проповядва насилие, оправдава убийствата на рейнджъри и държавни служители. Превърнал се е в националния глас на движението на милициите. Радиошоуто се спонсорира от Светилището. Енгстрьом го представя.

— Значи в Бюрото са сериозно обезпокоени, така ли?

Тя кимна.

— Но до момента, в който ФБР започна да му обръща специално внимание, армията на Енгстрьом набъбна до пет-шест хиляди активни членове, които се обучават всеки уикенд в градовете си и веднъж месечно във Форт Яхве…

— Форт какво?

Хайнс натисна няколко клавиша и на екрана се появи видеоизображение — снимка от въздуха на нещо, което наподобяваше на военен лагер.

— Яхве. Иначе казано — библейският Йехова. Господ Бог. Имение в Скалистите планини северно от Мисула. Деветдесет хиляди акра. Домовете и фермите на най-фанатичните членове са собственост на Светилището, за да се избегне плащането на данъци. Форт Яхве сега е с мащабите на малък град. Това е територия на въоръжените милиции.

Тя посочи няколко сгради на снимката. Спални помещения, погреб, комуникационен център, домове за офицерския състав, складове — и в центъра на всичко това един четириъгълник, върху който десетина бойни подразделения в зелени униформи маршируваха в пълен синхрон. В близост до четириъгълника се намираше стрелбището, пълно с мъже и жени, които стреляха с автомати и карабини.

— Това е заснето миналия август. В продължение на три месеца през лятото Светилището спонсорираше учения за оцеляване, партизански тактики, запознаване и овладяване на различни видове оръжия, ръкопашен бой, бойни изкуства и снайперистка стрелба. Много сериозен курс на обучение, който привлича членове на милицията, мъже и жени, от цялата страна. Цели семейства прекарват летните си ваканции, като се обучават при генерала-проповедник. Все повече и повече членове на Светилището прехвърлят домовете и фермите си на църквата. Разбира се, те могат да продължават да си живеят в тях, но без да плащат повече и цент данъци.

— Което е съвсем законно.

— Да. Светилището се е превърнало в основния земевладелец на щата.

— Между другото, бих казал, че Проповедника се справя идеално. Нищо от това, което прави, не е противозаконно. Те са защитени от Първата, Четвъртата и Шестата поправка към конституцията.

— В Бюрото са съвсем сигурни, че…

— Тук „съвсем сигурни“ не играе, госпожо генерален прокурор. Можете ли да докажете, че са направили нещо, каквото и да е то, незаконно?

— Не.

— Да има нещо нередно с военното обучение на хора? Форт Яхве незаконна организация ли е?

Тя поклати глава.

— Църква с идеална цел.

— Мардж, не можеш да се хванеш абсолютно за нищо с тези хора и го знаеш много добре.

— Ела все пак да поговорим в кабинета ми.

Кастен поръча две кафета. Вейл седна пред бюрото й.

— Не знам какво искаш да направиш във връзка с Енгстрьом и армията му — каза той, — но от моя гледна точка, до този момент Светилището не е направило абсолютно нищо незаконно.

— Според ФБР те са замесени в два банкови грабежа и в кражба на армейско оръжие и муниции от оръжейния склад на Националната гвардия в Хелена. Еднакъв начин на действие и при трите случая. Военно планиране на операциите, съвършен синхрон…

— Съвсем сигурни… според ФБР… еднакъв начин… не можете да докажете абсолютно нищо.

— Засега.

— Какво искаш, Мардж? Защо съм ти, по дяволите?

— Президентът би искал да приемеш длъжността заместник генерален прокурор.

— Но защо?

— Специален обвинител. Искаме да осъдиш Светилището и четирите му църкви по параграфа РИКО.

Вейл беше зашеметен. Предложението беше абсолютно неочаквано.

— Искате от мен да изградя обвинение срещу тях по РИКО? По дяволите, та ФБР не може да ги глоби дори за незаконно паркиране.

— Вкарай в съда водачите за престъпленията им, осъди ги, накажи ги, изхвърли ги от обществото за дълго. Хората ще осъзнаят какво представлява цялото движение, ако изкараме водачите пред съда.

— Какви престъпления? Те не са нарушавали никакви закони.

— Мартин, ти си най-добрият обвинител по параграфите на РИКО. Ние ти предлагаме длъжността заместник генерален прокурор. В твоя помощ ще бъдат ФБР, Службата по контрола върху алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Службата по контрола върху медикаментите, Службата за контрол върху приходите и данъците, Министерството на правосъдието, дори и армията, ако се наложи. Пълен картбланш от страна на президента, работиш директно с генералния прокурор.

— Каква е разликата кой ръководи представлението?

— Ще има създадена специална група, Марти. С върховен приоритет. Уилям Хардистан, човекът номер две във ФБР, ще ти бъде пряко подчинен. Ще имаш властта да караш океаните да се разтварят пред теб.

— Това е политика, а на мен от политика ми е дошло ей дотук.

— Ти ще си ръководителят, Марти. Ще се отчиташ само пред мен и пред президента. Били Хардистан ще приема заповедите си от теб.

Вейл се изправи, приближи се до един от прозорците и се втренчи в Нилсън, човека от секретните служби.

— Може да отнеме години — каза той. — Проследяване и издирване на информация, опити да се извлече нещо от нея. Не искам да ме чукне петдесетакът и още да си блъскам главата как да изградя обвинение по параграфите на РИКО само защото някакъв откачен търчи нагоре-надолу и проповядва революция и президентът се е докачил лично от това.

Хайнс отвори вратата и каза:

— Имаме визуален доклад от Хардистан.

— Благодаря ти, Джими. — Кастен се обърна към Вейл.

— Може пък да откриеш нещо интересно и за себе си — каза тя и го поведе към командната зала. — Снощи в планините между Айдахо и Монтана е бил нападнат един конвой, пренасящ оръжие. Два ровъра са били унищожени, един осемнадесетколесен камион е бил отвлечен, десет войници са убити.

— Какво!

— Хардистан е на мястото. Само слушай.

— Времето е толкова лошо, че дори не можем да осъществим визуален контакт, но се надявам да се пооправи малко — прозвуча гласът на заместник-директора на ФБР.

Изображението върху монитора беше деформирано и те чуваха само гласа му, доколкото можеше да се чуе сред пращенето. След няколко секунди картината внезапно се подобри. Хардистан стоеше на открито, сгушен в палтото си, стиснал микрофона. Беше с дебели ръкавици. Слънцето още не беше изгряло над планините.

— Слушаме ви, господин Хардистан — каза Хайнс. — Госпожа генералният прокурор е до мен.

— Добро утро, Мардж.

— Добро утро, Били. Виждаме те чудесно.

— Оттук не мога да ви виждам, така че ще ви разведа из мястото на престъплението. Застанал съм върху отломки в северния край на прохода. Те са предизвикали малка лавина на това място и са затворили този край на шосето.

Зад Хардистан се виждаха няколко мощни лампи, монтирани от двете страни на пътя. Видеоизображението се разгъваше от Хардистан до прохода Изгубената следа. Вейл се втренчи в останките от двата изгорели ровъра на екрана.

— Какво е онова край пътя? — попита той.

— Найлонови чували с тела — отвърна Кастен. — Всичките десет войници от конвоя, които са загинали по време на нападението или са били екзекутирани след това. Сложили са ги в найлонови чували и са ги подредили до пътя.

— Господи! — възкликна Вейл.

Операторът закрачи към редицата зелени чували и спря до един от тях. Хардистан влезе в кадъра и дръпна ципа. Младо лице с цвят на мрамор изпълни екрана. В челото имаше дупка от куршум. Снежинки прехвърчаха през екрана, проблясвайки в лъчите на лампите.

— Това е човекът, който е бил застрелян след като тялото му е било напъхано в чувала — каза Хардистан.

Кастен извърна лице от екрана.

— Открихме още нещо интересно — продължи Хардистан, закрачи към задницата на един от разрушените ровъри и приклекна. Камерата се приближи, за да даде едър план. В задната броня бяха врязани цифрите 2–3–13.

— Нямаме представа какво означава това, но явно са били прогорени в бронята тук, на място. Дал съм го на нашите специалисти по кодове и криптология. Ако на някой му хрумне нещо, ще изслушаме с благодарност идеята му.

Вейл не откъсваше поглед от екрана. Камерата се отдръпна и даде панорамно изображение.

— Това е всичко, с което разполагаме до този момент — каза Хардистан. — Снегът и вятърът са покрили всичко и са заличили всички следи. Имаме само няколко куршума и гилзи плюс куршума, който е убил този младеж, и тези цифри.

— Благодаря, Били. Доволна съм, че си там.

— Ще се свържем пак след малко.

Изображението върху екрана изчезна.

Кастен се обърна към Вейл.

— Убили са всички тези млади момчета. Всички са простреляни допълнително с куршум зад ухото, след като са били ранени или убити по време на нападението. Всички освен младежа с изстрела в челото. Очевидно е бил още жив, когато са го напъхвали в чувала.

Вейл не каза нищо. Хайнс, който бе записал репортажа, пренави лентата до едрия план на цифрите: 2–3–13.

— Може да е нечий рожден ден — промърмори той под носа си.

— Не знаем със сигурност дали Светилището стои зад това — каза Кастен. — Но според президента това е акт на обявяване на война.

Върнаха се в офиса на Кастен.

— Все още няма никаква следа, която да свързва извършителите със Светилището — каза Вейл.

— Това е единствената група от милициите в радиус двеста мили от мястото.

— Това не означава абсолютно нищо, Мардж, и ти го знаеш отлично. Ще ни се наложи да искаме достъп до информация от банки и корпорации, да подслушваме телефони, да отваряме компютри, да искаме пълен контрол върху входящи и изходящи комуникации, ако искаш изобщо да направим нещо по РИКО. Не бих могъл да накарам някой федерален съдия да ми даде разрешение дори да си почеша главата с това, което ми показа до този момент.

— Ако успея да те убедя, че зад цялата тая параноя има и нещо друго, ще обмислиш ли молбата на президента?

Вейл не отговори.

— Ще разговаряш ли с двама души?

— Какви двама души?

— Единият е Гари Джордан.

— Кой е тоя Гари Джордан?

— Мъжът с белега на снимката от Виетнам.

— Той ще разговаря с мен?

— Пада си по хвалбите. В един федерален затвор е. Можеш да отлетиш дотам с този самолет. Три пъти е разпитван, два пъти от Бюрото, веднъж от човек от екипа ми. Мисля, че можеш да се натъкнеш на нещо, което да ни се е изплъзнало. Доколкото съм чувала, много те бива в тия работи.

Вейл я гледаше злобно. После попита:

— Кой е другият?

— Не мога да ти кажа името му. Но мога да ти обещая, че ще си бъдеш у дома навреме за една, макар и късна, вечеря. — Тя натисна един бутон под бюрото си и миг по-късно някой почука на вратата.

— Влез — каза тя. Мъжът, който прекрачи прага, беше висок и як, с обветрено лице. Над челото му беше надвиснал бял кичур. Носеше кафяво кожено сако западна кройка с външни джобове, черни джинси и каубойски ботуши.

— Марти, запознай се със Сам Файърстоун. Откраднах го от една маршалска служба. Ще те съпровожда през деня. Аз трябва да отлетя до Сейнт Луис, за да произнеса една реч на празничен обяд. Отдели един ден от живота си преди да отхвърлиш предложението на президента на САЩ.

— Ти май не си падаш по никакви номера — каза Вейл.

— Нямам време за това — отвърна тя с усмивка. — В девет сутринта в четвъртък имаш среща с президент Пенингтън. Той би искал да чуе отговора ти дотогава.

Служебният самолет на генералния прокурор излетя. Мъжът от стартовия команден пункт го проследи през бинокъла си. След малко прибра бинокъла, протегна се и каза на ръководителя:

— Ще се поразтъпча малко. След петнайсет минути съм тук.

— Добре — отвърна шефът му. — Донеси ми един хотдог с горчица и кромид и една лимонада, става ли? — и му подаде една банкнота от пет долара.

— Няма проблем.

Мъжът отиде до шкафчето си, извади портативен компютър, клетъчен телефон и модем, след което отиде в тоалетната, седна на една чиния, свърза модема към компютъра, а клетъчния телефон към модема, и набра един номер. Отговориха му веднага.

— HOREB CQ. U?

— SIMON?

— OF?

— GYRENE. 2–3–13.

— UR HOME.

— FLT PLN AMOC 1 DEST MESA FLATS. ET 0930MT. NO FLT PLN BYND. AG NOTABO. SF, UNIDM, ONLY PASS.

— CPY THAT.

— CAN U GET FL PLN FRM MF?

— NO PRBLM.

— SELAH.

Той изключи клетъчния телефон.

11.

— Сега, след като сме вече в безопасност във въздуха, можете ли да ми кажете къде отиваме? — попита Вейл.

— Койот Флатс, Ню Мексико — отвърна Файърстоун с дълбок, гърлен глас.

— Никога не съм чувал за федерален затвор в Койот Флатс, Ню Мексико.

— Знам.

— Какво можете да ми кажете за Гари Джордан?

— Не много. Всичко, което имам общо със случая, е, че го арестувах.

— След Койот Флатс къде отиваме?

— Ще ви кажа, щом стигнем.

— Не си падате много по приказките, нали?

— Господин Вейл, аз работя в програмата за опазване живота на особено важни свидетели от пет години. Бих могъл да вкарам човек в гроба дори само с няколко приказки, изтървани по време на сън.

Файърстоун притвори очи, скръсти ръце на гърдите си, отпусна се на седалката и заспа.

— Пол? — обади се Вейл.

Стюардът се появи веднага.

— Обзалагам се, че нямаш кока-кола в бутилка от шест унции.

— Разбира се, че имам, сър.

Стюардът изчезна и след минута-две се появи с безалкохолната напитка, обвита в мека ленена кърпа.

— Нещо друго да желаете, сър?

— Страх ме е да поискам — отвърна Вейл и се върна в командната зала.

Хайнс наблюдаваше едновременно четири различни монитора.

— Можете ли да ми отделите минутка? — попита Вейл.

— Вие сте командирът на този полет — каза Хайнс. — Питайте.

— Какво ще кажете, ако хвърля едно око на материала, който имате за Гари Джордан?

— Мога да го направя — отвърна Хайнс, натисна няколко клавиша и снимките на Гари в анфас и профил се появиха на монитора. Сивеещата му коса беше късо подстригана. Вратът му представляваше мускулеста буца. Очите му изглеждаха почти заспали. Тънък белег се спускаше от дясната му вежда, прекосяваше ъгълчето на окото му и почти допираше линията на брадичката му. Под фотографиите бързо пробягаха биографичните му данни. Хайнс четеше данните със скоростта, с която преминаваха през екрана.

— Гари Джордан, бял, мъж, възраст четиридесет и девет. Роден в Ейда, Канзас. Завършил колеж. Постъпил в армията през 1965. Завършил обучението си като парашутист и подал молба за преместване в специалните служби. През 1967 прехвърлен във военното разузнаване. Виетнам от 1967 до 1975. Служил в Пустинна буря, 1990 до 1991. Почетно пенсиониране през 1992. Притежавал малка ферма близо до Бат, Монтана. Женен, с две деца. Постъпил в Светилището през 1992.

Хайнс се извърна от монитора към Вейл.

— Джордан е от протестиращите срещу данъците. Пребил е един бирник, който дошъл да наложи запор върху фермата, после стрелял по един агент на Службата по контрол върху приходите и данъците, когато конфискували мястото му за неплатени данъци. Хукнал да бяга и бил заловен в Боад месец по-късно от Сам Файърстоун. Получил е двегодишна присъда за неплащане на данъци, опит за убийство и бягство от закона. Знаем също, че службата му във Виетнам е била с Фантомите и че е бил човек номер три под командата на Енгстрьом в Светилището. Черния Боби е номер две.

На един от мониторите се появи серия фотографии, заснети по време на наблюдението: Джордан застанал зад Енгстрьом, главите им сближени, разговарят на някаква маса в ресторант; Джордан на нещо като пресконференция в предния си двор; снимка на фермата на Джордан с няколко служебни коли паркирани около нея; още една негова, снимка с белезници и до него Сам Файърстоун.

— Имаме и няколко изрезки от вестници. Ще извадя и тях.

Вейл прегледа изрезките, но те не добавяха кой знае какво към сухите биографични данни.

— Също така разполагаме и с въпросите и отговорите от трите разговора, провеждани с него, и резюме на разговорите, ако искате да ги прочетете, но генералният прокурор би предпочела да не го правите.

— Защо?

— Може би иска да види какво можете да измъкнете от него, без да гледате нищо предварително — ухили се Хайнс.

— Много смешно.

— Тя е много упорита, господин Вейл. И винаги постига онова, което желае.

— Откъде е откраднала теб, Джими?

— От секретните служби. Вече бях определен за зачисляване към президентската охрана, но тя ме отвлече.

Вейл малко се изненада от новината, че Хайнс е бил в секретните служби.

— На мен лично ми изглежда като доста добра работа.

— Е, отначало бях направо бесен, но след като ми каза, че мога да разполагам с каквото си искам оборудване, се поуспокоих. Това е направо раят за един хакер.

— Значи си се занимавал и с хакерство, така ли?

— В колежа бях луд на тема компютри — отвърна Хайнс. Не беше нещо сериозно, просто се вмъкнах в компютърната система на училището и смених оценките на един приятел. Получих шест месеца поправителен общественополезен труд. Разсъдих, че никога не бих могъл да постъпя в секретните служби с тая си биография, но те харесаха „таланта ми“, както се изразиха. А генералният прокурор пък го хареса още повече.

Той прекъсна, докато вадеше на екрана един от разговорите с Джордан.

— Между другото, сър, всички в самолета, включително и пилотът, са или от секретните служби, или от министерството на правосъдието. Освен талантите ни по рождение ние сме и добри телохранители, и това включва и Силвърман. Салатите му може и да не са върхът, но като нищо може да ви изхвърли от самолета направо през стената.

— Звучи успокояващо — ухили се Вейл.

Чакълестият път се простираше до хоризонта през отровножълтата пустиня. От двете му страни, чак до сивите планини на хоризонта, се редяха скали, гладки като костенурки.

Затворът се появи от дясната им страна, първоначално като невзрачна стена, танцуваща в маранята, издигаща се от пясъците на пустинята. С приближаването им стените се извисиха и оформиха голям сив четириъгълник със зъбери по ъглите. Беше опасан с десетина огради от бодлив тел, на десетина метра една от друга, високи по три-четири метра, и изпъкваше на фона на огрените от следобедното слънце планини. Това беше федералният затвор „Койот Флатс“, кръстен на името на най-близкото градче, на дванадесет мили в източна посока.

Иначе го наричаха Гроба — намек за каменоломната на десетина мили разстояние, където затворниците блъскаха седем часа дневно, шест дни седмично, под нажеженото слънце лете и арктическия студ зиме.

Външната ограда, на неколкостотин метра от стените, бе висока четири метра и половина стоманена мрежа, над която имаше три реда бодлива тел под напрежение.

Вейл подсвирна.

— Значи на това му казват затвор с максимална сигурност.

— Така изглежда максималната сигурност в страната.

До портала имаше квадратна сграда с двуметрови бетонни стени, климатична инсталация и кабелна телевизия, удобни столове, хладилник, шкаф с кухненски съдове и микровълнова фурна за удобство на охраната. Десетки монитори следяха вътрешността на затвора, а една видеокамера запечатваше всеки, пристъпил прага на Гроба. Прозорците бяха затъмнени. Пазачите на входа даваха смени по шест часа.

В стената се отвори едно чекмедже и се плъзна към посетителите. Пазачът, мътен силует зад тъмното стъкло, произнесе с глас, усилен от високоговорител:

— Установете самоличността си, ако обичате.

Файърстоун и Вейл пуснаха картите си за самоличност в чекмеджето.

— Господин Вейл, бихте ли излезли от колата за момент? — чу се от високоговорителя.

— Господи, за какво? — изпъшка Вейл.

— Видеоидентификация — каза Файърстоун. — Камерата изпраща сигнал в главната сграда, а там ще направят компютърно сканиране с вашата снимка.

— И откъде, по дяволите, са взели снимката ми? — промърмори Вейл, докато се измъкваше от колата.

— От шофьорската ви книжка от „Моторс Вихийкълс“, Илинойс.

— Господи, Големия брат бди над всички ни — изсумтя Вейл.

— Просто служебни архиви, господин Вейл.

Вейл се обърна към камерата, монтирана над входа, втренчи се в нея и се захили.

— Моля ви да останете сериозен, сър — произнесе високоговорителят.

Входът представляваше тунел от желязо и бодлива тел, със стоманени врати, управлявани от фотоклетки на всеки петдесет метра. Когато колата преминаваше една врата, тя се затваряше зад нея и чак тогава се отваряше следващата. Всяко превозно средство, влизащо в затвора, трябваше да мине през три такива врати.

Никой не бе успял да се измъкне от затвора до този момент, макар че двама южноамерикански наркобарони, излежаващи доживотни присъди, веднъж се бяха опитали да избягат от каменоломната. Охраната безучастно ги бе наблюдавала как бягат през пустинята. Когато накрая бяха припаднали от жегата и от жажда, един хеликоптер бе зависнал ниско над тях и бе пуснал винта на пълни обороти — и за десет минути ураганният вихър бе разкъсал дрехите им. Двамата бяха върнати голи и ожулени до кръв от пясъка. Наказанието им беше: никаква поща, никакви посещения, никакъв контакт с външния свят в продължение на шест месеца, килиите им бяха постоянно осветени деветдесет дни — двадесет и четири часа на ден.

— Тук управлява морската пехота — каза Файърстоун.

— Службата им трае една година. Получават възнаграждение като при война.

— Пързаляте ме.

— Няма майтап.

— Какво дирим тук, за Бога? — попита Вейл.

— Ще се запознаете с другата страна на монетата — отговори Файърстоун. — Джордан е от ръководството на Светилището, много близък до Енгстрьом. В началото ще ви се налага да дърпате с ченгел думите от устата му, но ако продължите да говорите и ако той си помисли, че над Генерала е надвиснала някаква заплаха, може да си поразвърже езика. Така или иначе, ще се съгласи да поприказвате, та поне да откачи един-два часа от каменоломната. Няма да издаде нищо. Каквото и да ви каже, ние вече го знаем.

— Защо тогава не ми го казахте и не ни спестихте тази ужасна разходка?

— Заповед на началството. — Файърстоун замълча за момент, след което добави: — С оглед целите на посещението ви можете да кажете, че сте от кабинета на генералния прокурор. Просто кажете, че сте от службата на генералния прокурор. Няма нужда да го усуквате.

— Е, все ще се оправя — отвърна Вейл, докато напредваха през тунела от бодлива тел под напрежение, огледа се и добави: — Това място няма да върне на данъкоплатеца дори и един цент от парите му.

— В действителност това е самоиздържащо се учреждение. Пълна самоиздръжка. Тук има две хиляди и петстотин отявлени престъпници — минималната присъда тук е пет години. Отглеждат си сами зеленчуците, също и някои плодове. Предсрочно освобождаване оттук няма. Всеки, попаднал в Гроба, си излежава присъдата до последната секунда.

— Какъв е процентът на самоубийствата?

— Никога не съм се интересувал.

Стигнаха вътрешния двор и ги въведоха в една малка чакалня. Присъствието на морската пехота личеше навсякъде. Залите и стаите бяха безукорно чисти, металните повърхности блестяха, бюрата и масите бяха излъскани като огледала. Двете хиляди и петстотин затворници бяха херметично опаковани в блокове с климатични инсталации, по един в килия. През уикендите имаха право на двучасова разходка в двора. Никаква телевизия, никакво радио, никакви зали за културизъм. Можеха да си поръчват книги и списания от предварително подготвени списъци всяка сутрин — носеха им ги вечерта. Имаха по два часа на разположение да четат, да пишат писма или просто да зяпат тавана.

В чакалнята ги чакаше един морски пехотинец, младеж с упорито изражение, който се изпъна мирно, когато влязоха, и кимна отсечено.

— Добре дошли в Койот Флатс — каза той, погледна табелките с имената им и продължи:

— Господин Вейл, елате с мен, ако обичате.

Вейл се обърна към Файърстоун.

— Вие няма ли да дойдете?

Файърстоун поклати глава.

— Аз само ги доставям, господин Вейл, не разговарям с тях.

Пехотинецът поведе Вейл по един коридор, отключи една стоманена врата, отвори я и попита:

— Пушите ли, сър?

— Да — отвърна Вейл. — Трета година как ги отказвам.

Пазачът му връчи малък метален пепелник и каза:

— Ще доведа затворника. Не му позволявайте да се докопа до пепелника — той може да се превърне в доста опасно оръжие.

— Няма да забравя предупреждението ви. Как се казвате?

— Ефрейтор Бекер, сър.

— Добре, ефрейтор Бекер, благодаря ви.

Малката стая му се струваше позната — стаите за разпити навсякъде си приличаха: маса, покрита с линолеум, два стола с твърди облегалки, малко зарешетено прозорче близо до тавана, мъждива крушка, също зарешетена, гадна миризма на лизол. Той седна, запали цигара и зачака.

След пет минути вратата се отвори и мъжът застана на прага. Краката му бяха оковани с къса верига, която го караше да залита. Ръцете му също бяха оковани — на кръста. Беше почти метър и осемдесет, с тяло кораво като камъните в каменоломната, които трошеше шест дни в седмицата, кожата му бе загоряла до кафяво, кестенявата му коса бе късо подстригана. Двете години, прекарани в Гроба, бяха вдълбали бръчки по лицето и около устата му, но очите му бяха нащрек и огледаха всеки милиметър от лицето на Вейл.

— Ефрейтор Бекер, можете да свалите веригите — каза Вейл.

— Трябва да стоят, сър. Такъв е правилникът на затвора.

Вейл се изправи и каза:

— Е, аз съм от екипа на генералния прокурор, така че мога да ви наредя да ги свалите.

Бекер остана втренчен във Вейл няколко секунди, после отключи веригите и ги свали от китките на Джордан.

— Ще си разделим отговорността, сър. Веригите на краката му остават.

Вейл помисли за момент и после повдигна рамене.

— Добре. — И протегна ръка на Джордан. — Аз съм Мартин Вейл.

Джордан пренебрегна ръката му.

— Гари Джордан — произнесе той с глас, изпълнен със сачмени лагери.

Вейл кимна към масата и столовете и каза:

— Седнете. — После се обърна към Бекер. — Ще ви чукна, щом свърша.

— Но аз трябва да…

— Ще ви чукна, когато свърша, ефрейтор — повтори Вейл, без да гледа към пазача, и седна от другата страна на масата срещу Джордан.

— Да, сър — избъбри Бекер, излезе и заключи вратата отвън.

Джордан се изсмя.

— Оттук до двора има четири стоманени врати с дистанционно заключване и отключване. После петдесет метра открито място, а след това четириметрова стена с електрическа мрежа отгоре. А и сте видели какво е от другата страна на стената. Но не смее да свали веригите от краката ми.

Вейл хвърли пакета с цигарите върху масата и каза:

— Пушете.

Джордан пропусна предложението му покрай ушите си.

— Били сте много път за нищо. — Говореше бавно и провлечено, точно като стар фермер.

— Откъде знаете, че съм бил много път?

— По дяволите, тук е такова място, че откъдето и да идвате, все сте били много път — каза Джордан. — Мислех, че съм разговарял с всички от екипа на генералния прокурор.

— Аз съм нов.

— Е, надявам се пътуването ви да е било приятно, защото иначе си е чиста загуба на време.

— Откъде знаете какво искам?

— Питали са ме за всичко, което има да се пита. Мога да отговоря на всичките ви въпроси само с три думи. — Той се приведе над масата към Вейл. — Не… знам… нищо.

— Вие сте били член на Светилището на Бога и на Божия гняв — каза Вейл. Това не беше въпрос.

— Толкова време мина, че нищо не помня.

Вейл го изгледа над масата и изпита мимолетно чувство на симпатия и съчувствие към този човек. Все още без да е сигурен за причината, поради която разпитва този несъгласен с данъците човек, той реши да разиграе един от старите си номера от времето, когато беше областен прокурор на Чикаго.

— Какво ви липсва най-много? — попита той небрежно.

Въпросът заинтригува Джордан. Той погледна към прозореца и сякаш се унесе в мислите си.

— Какво искате, поезия ли? Мирисът на дъжд, в първите минути, когато закапва, и сеното в хамбара в началото на сезона, да слушам смеха на малкото си момиченце, конете как пръхтят в ранна зимна утрин… — Той спря, извърна глава към Вейл и кремъкът отново се върна в гласа му. — Не ми липсва нищо. Всичко ще си бъде там, когато изляза.

— Гари… имате ли нещо напротив да ви наричам Гари? Добре. Дойдох с едно предложение.

— Вие да не правите предложения?

Вейл се усмихна.

— Може би сте чули за въоръженото нападение над конвоя с оръжие.

— Тук всеки ден само за обири слушам.

— Знаете кое имам предвид.

Джордан се втренчи във Вейл.

— Кога е станало?

— Снощи.

— Господин Вейл, ще го научим, когато го чуем по радиото.

— Един конвой, прекарващ оръжие, е бил нападнат и разбит в Монтана. Десет войници са убити. Има мераклии да го закачат на Генерала.

— На Енгстрьом?

Вейл кимна.

— По дяволите. Няма да стане.

— Откъде сте толкова сигурен? Това е станало снощи, а вие сте тук от две години.

Джордан изгледа с омраза пакета с цигарите върху масата.

— Вие сте нов в тая работа.

— От дванайсет години съм обвинител. Няма нещо, дето да не го познавам. Мога да ви съкратя присъдата с две години. Ще се измъкнете оттук само след шест-седем месеца и ще ви преместя в някой селски клуб като Панама Сити например, където да си изкарате остатъка от присъдата.

Джордан се приведе над масата и когато Вейл в очакване също се наведе към него, прошепна прегракнало:

— Нямам какво да ви кажа.

— Изглеждате съвсем сигурен, че Енгстрьом няма нищо общо с цялата тая работа. Толкова ли не ви интересува?

Въпросът направо разяри Джордан. Той се изправи и понечи да кръстоса крака, но после си спомни, че са оковани. Размишлява някъде около минута, очите му от време на време се присвиваха, сякаш се бореше с някаква мисъл.

— Окей, чуйте ме добре — каза накрая той. — Ще ви го кажа само веднъж. Веднъж. Може и да знам, а може и да не знам кой е взел участие в това. Но така или иначе няма да ви свърши много работа, защото всичко ще е само слухове и предположения от моя страна. Но мога да ви уверя, че Генерала в никакъв случай не може да има нещо общо с убийството на американски войници. Освен ако… — Той се замисли за момент, очите му се свиха, сякаш някаква мисъл не му даваше покой.

— Освен ако?

— Освен ако те не са жертва във война.

— Искате да кажете, че Светилището е обявило снощи война на САЩ, както го направи Орденът през осемдесетте?

— Откъде мога да знам, по дяволите?

— А може би защото трима от убитите войници са били чернокожи?

— Ще ви кажа нещо, господине. Генерала не е расист. А и чете много Библията.

— Вярва ли в Библията в буквалния смисъл на думата? Нали разбирате, дословно?

— Доста, макар и понякога да я тълкува посвоему.

— И как тълкува тази помия за ханаанците и евреите, която практикува Кланът? Те цитират Библията. Той вярва ли на приказките им?

— Генерала е логичен човек, господин Вейл. Той прави разлика между помия и разумни приказки.

— Така ли мислите, Гари? Че това е помия?

— Мисля, че можете да си мислите каквото си поискате. Онзи куку, Авраам, проклятие, този кучи син може да направи бялото черно, да превърне нощта на ден. Той говори по радиото и направо полудява, кара всичките си последователи от Озарк до канадската граница да пощръкляват. Толкова много пъти е бил хапан от гърмяща змия, че езикът му е станал змийски, а в мозъка му тече отрова. Ако той е проповедник, аз съм Дядо Коледа.

— Кой е Авраам?

Джордан изумено поклати глава.

— Човече, ама ти си бил съвсем зелен! Авраам е гласът на Патриотите! Сляп като правосъдието и по-луд от разярена мечка. Той измъква Каин от Ада шест пъти седмично по тия радиостанции, като проповядва проклятие върху всичко, що е правителствено.

— Доколкото разбирам, вие не сте вярващ.

— От него направо ми настръхва козината.

— Генерала обаче подкрепя шоуто.

— Генерала прави онова, което е необходимо. Когато то служи на целите му. Казах ви вече, че е логичен човек.

— Аха. Значи няма никакъв проблем да прави мръсотии.

— Какво означава това?

— Нали знаете, банкови обири, застрелване на охрана, бръснати глави, които излизат през неделните дни и пребиват хора до смърт само защото са негри, обратни или наркомани. Това ли е представата ви за правосъдие и демокрация, Гари?

— Казах ви вече, Генерала не е някакъв тъп расист. Той вярва в свободата. Вярва в правосъдието. Просто иска те да са повече — за всички нас. И може да ви цитира това от Великата книга поне десет пъти.

— Аз пък мога да му цитирам от конституцията. За негово нещастие, Библията не е закон.

— Тя е закон тук.

— Вижте, ситуацията може да се влоши всяка секунда. Ами ако решат да обвинят Енгстрьом и го арестуват?

— Слава на Бога, ще трябва да платят много висока цена.

— О, хайде де, това е една предварително загубена битка и вие го знаете много добре — каза Вейл и поклати глава. — По дяволите, никой не е достатъчно луд, че да обявява война на целите Съединени щати.

— Изобщо не става дума за такова нещо. На нас ни е пределно ясно, че армията ще ни победи.

— Никога няма да има повече Руби Ридж. Нито Уейко. Това няма да се повтори.

Джордан се изсмя.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че вие май си ръчкате с пръчка гнездо на оси и си мислите, че всичкото жужене, което се разнася, е на мухи.

— И това ли е от Библията?

Джордан накрая изтръска цигара от пакета на Вейл, подържа я и я огледа няколко секунди.

— Това е Словото на Разума от брат Джордан. Ще ми дадете ли огънче?

Вейл му запали цигарата и Джордан опъна дълбоко, задържайки дима в дробовете си няколко секунди, после го издуха бавно, следейки тънката струя пушек, която танцуваше в лъчите на слънцето, промъкващи се през зарешетеното прозорче.

— Даааааааа — въздъхна той, притваряйки очи. Седеше с протегнати напред крака, отметнал глава, и дърпаше дълбоко от цигарата. После заговори:

— Расизмът е за Клана, Посе Комитатус, Арийците. Това им е работата. Светилището сме преди всичко сепаратисти. Искаме да се отървем от правителството. Генерала вярва, че има еврейска конспирация, която иска да завладее икономиката ни, но не обвинява за това всички евреи. Аз ли? Що се отнася до мен, нямам особено желание да имам чифут до рамото си в битка, нито пък някой брикет. Но правителството е онова, от което най-вече ни е страх.

— Колко души сте в Светилището?

— По дяволите, никой не знае. Има четири отделни армии, това не е тайна. Те си действат най-вече самостоятелно, само дето се обучават заедно и гледат на Генерала като на свой духовен водач. Може би са хиляда или две хиляди във всяка армия плюс петстотин или някъде толкова в базовото формирование.

— Значи някъде четири-пет хиляди, така ли излиза?

Той повдигна рамене.

— Плюс множество симпатизанти.

— И частта на Генерала се нарича Светилището?

— Светилището включва всички. Генерала нарича частта си Форт Яхве.

— И така, значи две хиляди души се канят да съборят правителството на Съединените щати?

— Те ще се бранят, ако се наложи.

— Срещу Съединените щати?

— Това не са обикновените военни обучения през уикендите — каза Джордан и изгледа косо събеседника си.

— Това са мъже и жени, които тренират непрекъснато. Непрекъснато. Посветени на онова, което вършат. Наистина посветени. Ревнители. Зелоти, това сме ние. — Той отново пое дълбоко от цигарата, изпусна бавно дима и се усмихна. — Това е дума, която много обичам. Зелоти. Хора, които оцеляват при всякакви условия, обучени на партизанска борба с всякакво оръжие, което може да ви дойде наум. Някои идват от операция „Пустинна буря“, други като мен са още от Виетнам и Никарагуа. По дяволите, ние… те… могат да се укрият където и да е, дори някъде в планините Битъррут. След десет години още ще продължавате да ни преследвате. Ние ще стреляме със снайпери, ще нападаме оръжейни складове, ще ограбваме банки, ще взривяваме сгради… за нас правила няма, господин Вейл. Това е партизанска война. Новата революция.

— Тероризъм.

— Наричайте го както си искате. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край — казва Господ, Който е, Който е бил, и Който иде, Вседържителят.“ Вие ще се изправите лице в лице с Посе Комитатус, Завета на Меча в Озаркс, Новата християнска църква на кръстоносците, Американските патриоти, Арийските нации — всички те мигом ще се обединят, щом започне войната. ИРА в Ирландия не ви ли напомня за нещо? Всеки път ще убиваме и ще се укриваме. Сгради, барове, авиолайнери, синагоги. И ще се появят гласове, гръмотевици, светкавици и трус.

— Вие воювахте ли в Пустинна буря?

— О, да, и даже пипнах едно арабско шрапнелче. Скимтяща низша маса, банда бъзливци, ядачи на овче месо. Да, дадох си лептата от кръв, за да може онази путка, Буш, да се оттегли точно когато ги бяхме спипали за ташаците, и ни върна всички, за да може да се изтъпанчи на парада и да спечели изборите. Всичко което направи обаче, беше, че изсра една огромна купчина лайна. По дяволите, не спечелихме войната, легнахме им като последните педерасти. Тия мръсни копелета ще ни пуснат някое газче, и то много скоро, да го знаете.

— Вие сте били офицер в Светилището, нали?

— Бях в Яхве, помощник на Генерала. И да знаете — всички, които са лежали във федерален затвор, ще се третират с определена доза уважение, когато излязат на свобода.

— Мислите, че сте по-добри от другите ли?

— Огледайте се. Всички, които са тук, излежават най-жестоките присъди, които могат да съществуват. Всеки от Движението свършва във федерален затвор с много тежка присъда.

— Вие не сте плащали данъци седем години и сте нападнали федерален служител, Гари.

— Точно така. И получих за това пет години. Дължах им дванайсет хиляди долара и ми друснаха пет години. И глоба от десет хиляди долара, която не мога дори и да се надявам, че ще платя някога. Взеха ми фермата, добитъка, къщата. В замяна получих това. — Той посочи стаята с широк жест. — Знаете ли колко души се побъркват тук? Има цяло крило, където ги държат в усмирителни ризи. Стъпите ли тук, обръсват ви главата и ви отнемат всички лични принадлежности. Не можете да задържите дори и снимката на семейството си. Няма с кого да разговаряте. Сам сте през цялото време. Понякога бих дал какво ли не, само и само да мога да зърна някоя хлебарка да притича по пода. Ако направиш нещо и ги ядосаш, друсват ти десет дни карцер. Десет дни с включено осветление, двайсет и четири часа в денонощието. Искат да те превърнат в безсловесно животно. Да прекършат духа ти, да ти отнемат самоличността. И когато си тръгваш оттук, ти си никой, но мразиш всичко на света. Ако, разбира се, не си имал нещастието да откачиш.

— Значи да разбирам, че когато след три години наказанието ви изтече, вие отново ще се захванете с делото си?

— Вече си научих урока. Нека да кажем, че ако някога се измъкна, никога вече няма да допусна да ме върнат тук.

— Значи ще свършите с мозък, пръснат от някой снайперист. Има на какво да се надявате.

— Никой не се надява на нищо — изсумтя горчиво Джордан. — Говорим за оцеляване. Няма значение дали ще сме хиляда и петстотин или петнадесет хиляди, важното е, че ще продължим по същия начин. Нападай и изчезвай, също като призраци.

— Или „Фантоми“?

— Което ви харесва повече.

— Вие говорите за самоубийство.

— Което е сто пъти по-добре, отколкото да позволим на правителството да дойде и да ни вземе всичко и после да ни убие.

— Разкажете ми нещо повече за Генерала.

— Сигурен съм, че имате досие за него, по-дебело и от конски хуй.

— Бих искал да чуя вашето мнение.

Джордан размишлява минута-две, после каза:

— Най-добрият войник на света. Оная путка, Пенингтън, е сол-ташак на всички. Не е и помирисвал истинска война. Генералът беше най-добрият. Никой не обича войниците си като него. Понякога се заравяхме в шибаните джунгли по цели месеци и той нито веднъж не се разсмърдя. Ще ви кажа и още нещо: ако раняха някое от момчетата ни, никога не го изоставяхме. Носехме и чувалите с телата с нас, за да ги върнем в Щатите да получат християнско погребение. Шест души излизахме, шест се връщахме. Десет да излезем, десет се връщахме. Всеки път.

Той се изправи и затропа из стаята, без да спира да говори.

— Вършехме най-мръсната работа. Вършехме го с молитвите на Генерала в ушите си. Отмъщението е мое, казва Господ. И никой не можеше да го прави по-добре от нас. По дяволите, веднъж Оз пръсна черепа на едно жълтооко генералско изчадие от две хиляди метра. Представяте ли си?

— Кой е Оз?

— Няма значение, отдавна го няма. Работата е там, че така и не получихме признание за това, което вършехме. Никакви медали, никакви награди пред строя. Едно „благодаря“ даже. Просто ни отнеха самоличността, точно както постъпват с нас тук. Но Генерала ни я върна. Всички ние, неговите войници, го обичаме.

— А вие сте един от неговите войници.

— Точно така.

— Той трябва да е безумен, за да обявява война на федералното правителство.

— Правата на хората се орязват с всеки изминат ден, човече! Незаконни претърсвания, обиски и задържания. Нахлувания в частни домове без разрешение от прокурора. Проследяване на оръжията ни. Кучета ти се зъбят отвсякъде. Клането в Мариън. Уейко. Руби Ридж. Данъци. Шибаняците от Службата по контрол върху приходите и данъците идват в къщата ти и изнасят всичко. Покъщнината, всичко, къщата ти, дори без да има съдебен процес.

— Започвате битка, която не можете да спечелите.

— Не можем да спечелим ли? Победата е в Библията, господин Вейл. И аз знам някои стихове. Чувал съм го да ги повтаря всеки Божи ден.

Джордан опря лакти на масата и се загледа право във Вейл. Гласът му зазвуча безизразно:

— И застанаха филистимци от едната страна на планината, и израилтяните от другата страна на планината, а между тях беше долината. И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя. На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня — Джордан се изправи и отново затропа из малката стая, гласът му се усили. — Давид бързо се затече срещу филистимеца. И бръкна Давид с ръка в торбичката, извади оттам един камък и хвърли с прашката, та удари филистимеца в челото… — Джордан спря и се усмихна, — … тъй че камъкът се заби в челото му; и той падна ничком на земята. — Джордан вдигна глава към тавана и заговори като проповедник. — Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца; удари филистимеца и го уби; а меч Давид нямаше в ръце. Тогава Давид се затече и, като стъпи върху филистимеца, взе, та изтегли меча му из ножницата — Джордан се приведе напред, с лице само на няколко сантиметра от това на Вейл. Гласът му внезапно се бе успокоил, и той изрече почти шепнешком: — удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха на бяг.

Той избърса потта от челото си с опакото на ръката.

— Първа книга Царства, глава седемнадесета.

— Значи вие наистина мислите, че можете да победите правителството на Съединените щати с прашка и камък, така ли, Гари? — попита с въздишка Вейл.

— Това го решава Господ. Нищо не е невъзможно за праведниците — отвърна меко Джордан.

Внезапен студ прониза гръбнака на Вейл, но не поради думите на събеседника му, а от спокойната увереност, с която бяха изречени.

— Аз съм богобоязлив човек. Ходя на църква, но никога не ме е бивало в запомнянето на стиховете. Като изключим няколко откъса, оставям това на свещениците. — Той се усмихна. — Не искам да им вземам хляба, нали разбирате.

— Мислите ли, че генерал Енгстрьом ще разговаря с мен?

— Защо не? Той не се крие от никого. Все още не.

— Казахте, че е разумен човек. Може би ще се вслуша в гласа ми.

— Във вашия глас?

— Защо не? Ще се вслушаме един в друг.

— Да, и по-рано сме я чували тази песен — горчиво каза Гари. — Правителството никога не е сдържало обещанията си. Нарушавало е всеки договор, който е сключвало, още от онези най-първите, с индианците. И ето ни 150 години по-късно и то все още не се е научило да държи на думата си.

— Какво обещание ви е дало правителството на вас, Гари? Какво обещание е нарушило?

Джордан не отговори.

— Вижте, ако не искате да плащате данъците си, както си ги плащат всички, вие загивате. По дяволите, ако се опитам да прецакам Службата по контрола върху данъците и приходите, ще ме пипнат за врата като всеки друг нарушител. Опитът ви за убийство на онзи служител не е бил много умен.

— Е, това вече е истински майтап. Той беше само на четиридесет и пет метра от мен. Ако исках да го убия, щях да му пръсна черепа като едното нищо. Просто само го накарах това дребно копеленце да напълни гащите. Но така или иначе, подоходният данък е незаконен. Никъде в конституцията не се споменава да ти съдират задника от данъци само защото не можеш да изправиш гръбнака си от блъскане от сутрин до вечер.

— По дяволите, ако им кажете, че съжалявате за това, което сте сторили, и че то няма да се повтори, бихте могли да намалите присъдата си.

Това беше най-неуместната му забележка. Очите на Джордан пламнаха като факли, гърбът му се изпъна като струна, гласът му затрептя от жарта на евангелист:

— И отговорено му беше: гони, ще стигнеш и отнемеш. Първа книга Царства, глава тридесета. Нека да ви кажа нещо. Когато ме хванаха, бях принуден да търпя онзи дребен плъх всеки ден да набива в главата ми, че трябвало да страдам, задето съм бил измамил чичо Сам. Това бяха думите му. Да страдам! Какъв е този дребен и вонящ педераст, че да ме съди! Някакъв скапан писарушка, който не може да изкара и два цента с ръцете си, който се храни от потта и кръвта на данъкоплатците, да си позволява да ми говори така! Аз съм воювал заради неговия насран гъз. Да се покая? Да му кажа, че съжалявам за стореното? Че аз ще къртя камъни в тази сатанинска каменоломна още двадесет години, ама няма да прекърша думата, дадена на Господ, пред едно такова нищожество като онзи педал.

Вейл се отпусна в стола си и запали цигара. Нямаше никакво желание да влиза в спор относно данъците нито с Джордан, нито с никого. Така че смени темата.

— Семейството ви още ли е в Монтана?

— Живеят при тъста ми. Ония пиявици от данъчното поне него още не са ограбили.

— Може би няма да е зле да ги преместите оттам — каза Вейл.

— Защо? Да не би да става нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

Джордан се размърда на стола си, после махна с ръка, сякаш отпъждаше мисълта, която се канеше да изрече.

— Къде да отидат, а? Блъскахме като животни цял живот за онова, което ни отнеха — баща ми, дядо ми и всички преди тях. Идете в Ню Йорк, Сейнт Луис или Чикаго, живейте в някой бидонвил на някой уличен ъгъл? Това е най-шибаното предложение, което съм чувал.

— Не ви предлагам такова нещо. Само казвам да преместите семейството си от фермата…

— Еби се в гъза, педал — прекъсна го Джордан, с лице алено от нахлулата кръв и очи, потъмнели от гняв. — Пет пари не даваме за теб и твоите педалски приятелчета. Йоан, послание, глава трета казва: „Да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брата си.“ Всички федерални служители са Каиновци и ти си един от тях.

Той тръгна към вратата, после се обърна към Вейл с присвити очи. Увеличената фотография на Енгстрьом от екрана на компютъра за миг проблесна в паметта на Вейл. Гласът на Джордан трепереше от гняв.

— И дойде Второто пришествие, казва Йоан, и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. На този ден, когато дойде Армагедон, семейството ми ще е сред първите, които ще отлетят в Рая. А вие? Господ ще ви осъди и ще помете федитата като вас и ще ви изпрати всички на дъното на Пъкъла, където ви е мястото.

Джордан затропа на пазача.

В колата Файърстоун го попита за какво са разговаряли с Джордан.

— За смърт и данъци — отвърна Вейл. — Да изчезваме оттук по най-бързия начин.

12.

От кулата на малкото летище край Койот Флатс пилотът оглеждаше черния път през бинокъла си. Погледна часовника си. Беше 11 часът и 55 минути.

— Трябва да идват вече — каза той на диспечера.

— Не мога да си представя да останат по-дълго, отколкото се налага.

— Не съм стъпвал там — каза пилотът и запали пура.

— Веднъж ходих — каза диспечерът. — Беше ме достатъчно.

— Изглежда достатъчно страшно и от въздуха — каза пилотът. — Нямам нужда да го виждам отблизо.

Терминалът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше тухлена сграда с едно помещение, автомат за бързи закуски, кафемашина, две дълги пейки и две стаи за отдих. Двуетажната кула беше оборудвана с радар и компютър и се ръководеше от диспечер по полетите, прикрепен към Управлението на затворите.

Кацането на самолет на дългата бетонна полоса се разрешаваше само веднъж месечно — докарваха близки на персонала. За всички останали случаи летището беше затворено. Автобус откарваше посетителите в Гроба. Летището беше оградено с триметрова ограда под напрежение. Охраняваха я морски пехотинци.

Нито ръководителят на полетите, нито пилотът забелязаха разсилния, застанал до вратата. Той надзърна в залата и проследи с поглед пилота да се приближава до разделената на секции карта на САЩ. Пилотът премери разстоянието от Койот Флатс до назначението си на североизток и промърмори:

— Хиляда и двеста мили.

После се върна при ръководителя на полетите и измъкна калкулатор от работната си чанта.

Разсилният потропа на вратата и попита:

— Имате ли нещо против да почистя?

— Давай — каза ръководителят на полетите и разсилният влезе.

— Какви ветрове ще ме брулят на североизток? — попита пилотът.

Ръководителят провери метеорологичните карти на компютъра и каза:

— Чист полет до Канада и на изток към крайбрежието. Десетина метра в секунда на десет хиляди метра.

Разсилният спокойно търкаше бърсалката си по пода — почти невидим служител, изпълняващ задълженията си.

— Значи около два часа и петнадесет минути — обади се пилотът, отново извади бинокъла си и се загледа към шосето. В далечината се вдигна пушилка.

— Идват.

— Довиждане — каза разсилният и излезе.

— Какъв им е крайният пункт на маршрута? — попита ръководителят, след като чистачът излезе.

— Форт Уейн, Индиана.

Разсилният паркира пикапа си в една безлюдна бензиностанция в предградията на Койот Флатс под продънения навес до две стари прогнили помпи. Свърза миникомпютъра и модема с клетъчния си телефон и зачака. В дванайсет и петнадесет видя големия самолет да излита над пустинята и набра един номер на компютъра. От другата страна веднага се обадиха.

— HOREB CQ. U?

— SIMON.

— WHICH?

— PHARISEES. CFLTS. 2–3–13.

— UR HOME.

— AMI TO 12:15. DEST FTWAYNE, IND. ETA 2:300CST.

— UNID PASSENGER?

— NO HIT.

— SELAH.

Мъжът седеше в малкия сгъваем стол и внимателно вмъкваше калем от един розов храст в стеблото на друг. Бе подготвил дупката за новия храст, като бе измерил точното количество пръст и тор преди да пресади розата майка. После направи един тънък срез в храста, отряза клонка от растението донор и подостри върха й. Внимателно я пъхна в среза в първия храст и обви мястото на присадката с лента. След като свърши, напръска присадения храст с вода и завърза към основата на стеблото табелка, на която бе напечатал датата и думите „Розата на Илейн“.

Въздухът в оранжерията беше топъл и влажен — идеалната среда за любимото му занимание. Студеният въздух отвън, който се удряше в топлото стъкло, създаваше вътре слаба мъгла, която се отлагаше върху цветовете и листата на розовите храсти. Въздухът беше топъл и влажен, храстите бяха посадени на точно премерени разстояния един от друг, така че да им се осигури свободно пространство за растеж. Водонепроницаеми колони свиреха Моцарт. Мъжът работеше. Потта се стичаше по лицето и брадичката му. След като приключи с присадката, той бавно сгъна стола си и стана.

Бе построил оранжерията със собствените си ръце, като първо бе начертал сложния план за височината и ширината, откъде да минава водата и колко големи да са стъклените панели. Жена му го бе научила на всичко за розите преди двадесет години и му бе помагала в планирането и изграждането на оранжерията, но не бе доживяла да види делото си завършено — ракът я бе покосил скоро след като той бе започнал строежа и тогава той изостави проекта. Дон и Илейн Удбайн бяха живели в тази къща, откакто се бяха оженили. Макар да нямаха деца, бракът им се бе съхранил. Когато Уорън Фъргюсън почина, Удбайн закупи магазина му за железария и стана един от най-добрите бизнесмени на Бад Рапидс. Местните жители бяха доволни, че той реши да не променя името на магазина — той продължаваше да се нарича Компания за продажба на железария и дървени изделия „Фъргюсън“. Илейн беше открита и жизнерадостна жена, красавица, привлечена от срамежливия, спокоен, оплешивяващ и безинтересен мъж, който не си падаше много по външни изяви на чувствата си. Някои от градските скептици бяха предсказали ранен неуспех на брака, но за тяхна изненада съпрузите се сближиха и заживяха в дълбока любов. Удбайн работеше и за правителството и често му се налагаше да пътува със собствения си самолет, докато през това време Илейн управляваше магазина. С течение на времето пътуванията му зачестиха. Двойката от време на време събираше съседите си на гости. Два сезона Удбайн тренираше футболния тим на Малката лига към Презвитерианската църква.

Удбайн почти до самия край отказваше да приеме факта, че жена му умира, и това самовнушение премина в дълбока депресия, когато тя преди две години се спомина. След половин година обаче Удбайн изведнъж се залови отново с техния проект — реши да го довърши като почит към паметта й. И след като го довърши намираше утеха и самота в любимото и на двама им занимание.

Удбайн вървеше покрай рафтовете с малка ваза, спираше да проверява всяка пъпка за аромата, цвета и размера й и от време на време отрязваше някоя и я слагаше във вазата. След като приключи, се върна в къщата. Подметките му хрущяха върху замръзналия сняг. Събу се преди да прекрачи прага и усети как нещо познато стегна гърлото му при влизането в простичката тристайна тухлена къщичка. Все очакваше да зърне Илейн да го чака и да му се усмихва. Също като оранжерията, къщата беше безукорно чиста и подредена. Два пъти седмично идваше службата по чистотата, освен това той чистеше и сам. От време на време си готвеше вечеря, но обикновено се хранеше в миниатюрното кафе на Дреснър, където храната беше почти същата на вкус, както и домашно приготвената в която и да е къща в това градче в центъра на Мичиган.

Удбайн отнесе калните си обувки в гаража, обу ги и изкара микробуса. Гробището беше само на няколко минути път. Той внимателно сложи вазичката с розите пред надгробния камък и остана минута-две прав, говорейки шепнешком на изгубената си любов.

— Липсваш ми, скъпа — каза той.

По пътя за селището, накъдето се бе запътил да хапне нещо, закаченият му за колана пейджър прекъсна тъжните му размишления. Той натисна бутона, прочете номера и изруга.

Зави и подкара към дома си. Компютърът му, който никога не изключваше, мигаше. Той прочете съобщението, което се състоеше само от две думи: „Свържи се“.

Пръстите му заработиха бързо по клавиатурата, докато отваряше програмата за връзка с модема, и той набра един номер. Заслуша се в жуженето на телефона, после в пронизителните писъци на свързващите се модеми. После се появи и съобщението.

— HOREB.

— SIMON.

— WHICH?

— SORCERER. 2–3–13.

— UR HOME. SF ON THE MOVE. AMOC1 WITH UNID PASSENGER. U AVAIL?

— WHERE?

— AMOC ETA FRTWAYNE, IND, 2&3 0 PM CST.

Удбайн погледна часовника си. Беше 11 и 15. Въздъхна. Трябваше да бърза.

— CAN DO.

— GOOD LUCK.

— SELAH.

Докато набираше номера на магазина си, извика прогнозата на времето на компютъра.

— Компания „Фъргюсън“ — отговори веселият глас на Чарли Мур.

— Дон се обажда, Чарли.

— О, шефе, здравей, какво става?

— Имам работа. Ще отсъствам няколко дни. Някакви проблеми?

— Не, сър, двамата с Хейзъл ще се оправим.

— Добре. Кога ще се ожениш за това момиче?

— Веднага щом ми повишиш заплатата — изсмя се Чарли.

— Бедното дете ще си остане стара мома.

— Веднага ще й го предам.

— По-добре я целуни по бузата от мен. Ще се върна до края на седмицата.

— Спокойно пътуване.

— Благодаря.

От Мичиган до границата с Охайо времето беше ясно и студено. От запад се надигаше буреносен фронт, но не чак толкова опасен, че да го разтревожи. Той взе един бърз душ и облече сив делови костюм с тъмна вратовръзка. Отиде в гаража и издърпа встрани една тежка работна маса от задната стена. Пъхна ръка под ризата си и измъкна една сребърна верижка с два ключа. Бяха ключове за депозитни сейфове: с единия се активираше ключалката, вторият я отключваше. Той отключи една вратичка в стената и я плъзна встрани. Видя се стоманен сейф. Той набра кода и завъртя тежката врата.

В сейфа имаше два алуминиеви куфара и две големи отделения за съхраняване на ценности. Той издърпа единия от алуминиевите куфари и го отвори. В отделенията си от стиропор лежаха частите на петдесеткалиброва автоматична карабина с телескопичен прицел и пълнител с двадесет патрона и на една петдесеткалиброва пушка „Игъл“ с два пълнителя с по 16 патрона. В джоба на куфара имаше шест кутии петдесеткалиброви патрони с куршуми със стоманени ризи. Триста броя. Той измъкваше поред всичко от куфара и внимателно го оглеждаше: приклад, дуло, заглушител, телескопичен прицел, алуминиев триножник. Доволен от състоянието на частите, той ги върна по местата им.

След това отвори един от сейфовете. Той беше натъпкан догоре с подредени банкноти по десет, двадесет и петдесет долара. Отброи хиляда долара в различни банкноти, прибра ги в куфара и натисна бутона на една малка черна кутия. После затвори сейфа, завъртя циферблатите на ключалката, плъзна вратата обратно и я заключи. Къщата беше опасана навсякъде с експлозив С-4, а в стените бяха вградени няколко туби бензин. Бомбата можеше да се дезактивира само чрез дистанционен контролер, който блокираше бомбения ключ, закрепен към бравата на вратата на сейфа. Ако сейфът бъдеше отворен или взривен, или пък вътрешната врата на гаража бъдеше отворена, цялата къща мигновено хвръкваше във въздуха; последвалият пожар щеше да унищожи всичко оцеляло при експлозията. Той върна масата на мястото й и отнесе алуминиевия куфар в къщата.

В килера държеше малка пътна чанта с няколко ризи, чорапи, бельо и тоалетни принадлежности. Бързо провери дали всички прозорци и врати са затворени, макар в Бад Рапидс да не бе имало кражби от години, и настрои алармената инсталация. Взе куфара и пътната чанта, върна се в гаража и ги сложи на задната седалка на автомобила. После се качи и потегли към собствената си писта — десетакров парцел на три мили от къщата.

Самолетът беше „Бийчкрафт Барон“ Д-55 с два турбовитлови двигателя с мощност 375 конски сили. Вдигаше 300 мили в час и радиусът му на действие бе хиляда мили. Херметизираната кабина осигуряваше максимална височина десет километра. Държеше го в един бивш обор в края на участъка. Пистата се простираше от вратата на шестстотин метра право напред до другия край на полето — предостатъчно за самолета му, който винаги беше зареден и готов за полет. Той сложи куфара с оръжията и пътната чанта зад седалката, запали и изкара самолета. После слезе, вкара колата в хангара, затвори и заключи вратите. След пет минути вече беше във въздуха.

Погледна часовника си. 12 и 27.

Набра една програма от атласа на Съединените щати на бордовия компютър и маркира курса — от Бад Рапидс, Мичиган, до Форт Уейн, Индиана. 206 мили. Времето беше ясно почти до крайния пункт.

От няколко месеца следяха Сам Файърстоун, като се надяваха да ги отведе до Уолър. До този момент не бяха имали успех. Но след като за всеки полет в търсене на предателя му плащаха по десет хиляди долара, Удбайн с радост се отзоваваше на повикванията. А ако извадеше късмет и свършеше работата, възнаграждението му щеше да скочи на петдесет хиляди, което беше направо чудесно.

Той се отпусна в седалката и включи компактдисковия плейър. „Моят кораб“ на Сара Вон изпълни кабината.

Какъв прекрасен ден за полет!

13.

Самолетът кацна с рев и Удбайн отвори куфарчето си, извади една цифрова камера, която се побираше в шепата му, пристъпи през вратата и закрепи камерата на касата, за да не мърда. Движеше се небрежно. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човечец в току-що изгладен сив костюм. Боингът спря, наземният персонал дотъркаля една стълба до корпуса и миг по-късно вратата на самолета със съскане се отвори.

Видеокамерата имаше превключвател, който позволяваше на Удбайн да снима видео или да прави снимки. Той премести превключвателя в позиция „видео“ и зачака. Висок чернокож мъж слезе по стълбата и се огледа. Това трябваше да е Нилсен. Зад него пристъпи по-нисък мъж в синьо сако. Силвърман. Беше го виждал и преди, винаги през обектива на камера или през бинокъл. След няколко секунди се появи и Файърстоун със спътника си и Удбайн ги записа, докато слизаха по стълбата. Последва ги капитанът на самолета.

Вейл и Файърстоун разговаряха. От време на време Файърстоун сочеше към един едномоторен „Чероки“.

„Кой ли е онзи до него? — чудеше се Удбайн. — Не изглежда важна клечка, поне по начина, по който се носи.“

Удбайн превключи камерата на единични снимки и изщрака половин дузина в едър план на мъжа с неустановена самоличност.

„Отиват в онзи «Чероки» — каза си той. — Правят всичко, за да не могат да ги проследят.“

Зад цялата тая игра на секретност трябваше да се крие нещо. Да, сигурно отиваха при Уолър.

— Ал Рикардо, Мартин Вейл — каза Файърстоун. — Господин Вейл, Ал е от ФБР.

— Ясно де — засмя се Вейл, докато разтърсваше ръката на Рикардо.

— Зареден е с гориво и готов за полет — каза Рикардо.

— Там ще ви чака двуместен черен „Таурус“. Ключовете са в калника, задния десен.

— Добре си вършиш работата, Ал — каза Файърстоун, докато се качваше в самолета.

— Ще ви помоля да внимавате — отвърна Рикардо. — Разписал съм се за колата и самолета.

— Имай ми малко вяра — каза Файърстоун.

— Това ми каза и последния път. — Рикардо се усмихна, докато Файърстоун затваряше вратата. Вейл се качи, седна до него и попита:

— Ти ли управляваш тая машинка? — попита го той.

— Че кой друг? Летя вече тридесет години.

— Каква беше тази история за последния път?

— Доста дълга — изсмя се Файърстоун. — Нямате проблем със самолетите, нали?

— Веднъж ми се наложи да прелетя седемдесет мили с хеликоптер сред виелица с нулева видимост и височина.

— Когато сте преследвали Стемплър в Кентъки?

— И това ли знаете?

— Генералният прокурор ми показа всичко за вас, господин Вейл.

— Трябва ли да бъдем толкова официални? Защо просто не ми казваш Мартин или Марти, което предпочиташ, а аз ще ти казвам Сам.

— Чудесно.

Файърстоун настрои радиото на честотата на кулата, информира ръководителя на полетите, че се насочва на югоизток към Лима, Охайо, и поиска разрешение за излитане.

— Разбрано, Чероки Н-32 — отговори кулата. — Заемете полоса за излитане две. Имате два самолета пред вас. Към Лима се задава буря.

— Разбрано. Може и да я изпреварим.

— Ясно. Изчакайте разрешението за излитане.

— Ясно, край.

Удбайн подслушваше разговора върху скенера си.

Лима, Охайо. Дотук добре.

Над летището на Лима Удбайн задържа на триста метра височина, на половин миля разстояние, и загледа през бинокъла. Вейл и Файърстоун кацнаха и отпътуваха с една черна кола на северозапад по шосето за Лима. На една миля югоизточно от града колата свърна по шосе 75 и се насочи на юг. Метеорологичната обстановка работеше срещу Удбайн. Блъскан от ветровете, той ту се губеше сред тъмните облаци, ту изскачаше от тях, и накрая изгуби колата. Спусна се под бурята. Колите хвърчаха на север и юг по магистралата. Той задържа на сто и петдесет метра, като оглеждаше пътя южно от Лима за изплъзналата му се плячка. Накрая, шибан от немилостивия вятър, който все искаше да го изхвърли в тъмните облаци, започна претърсването квадрат по квадрат, като проверяваше автомобилната карта на компютъра си и разделяше областта южно от Лима на сектори. Прелетя един квадрат със страна две мили на изток от магистралата, после направи същото и на запад, като се насочи на юг със стъпки от две мили. На два пъти му се стори, че мярва черния автомобил по тесните провинциални пътища, но бинокълът му казваше, че се е излъгал. Продължи да лети на същите двумилни отсечки чак докато се отдалечи на петдесет мили южно от Лима. Все още тормозен от лошото време, накрая той зави и се насочи обратно на север.

Магистралата беше почти опустяла.

Беше изгубил колата.

Файърстоун спря под навеса на една бензиностанция и попита:

— Жаден ли си?

— Да не си биеш майтап с мен? — възкликна Вейл измъчено. — Откакто стъпих на борда на специалния ви самолет, не съм спрял да се тъпча и наливам.

Файърстоун отиде до един старомоден автомат за безалкохолни напитки и започна да го тъпче с монети от четвърт долар. Извади кутията бира, отвори я и огледа пътя.

Всичко беше спокойно, ако не се броеше слабият ветрец, който замиташе разпръснатия покрай пътя сняг, и ревът на някакъв самолет, който прелиташе на половин миля северно от тях.

— Гледаш дали няма опашка, а?

Файърстоун му се усмихна.

— Трябва да съм предпазлив, това ми е работата. — Той хвърли празната кутия в едно кошче и се качи в колата.

— Почти стигнахме.

— Ще ми кажеш ли кой, какво или къде е това „почти стигнахме“?

— Ралф, Марти. Така ще го наричаш: Ралф. Той ще ти разкаже една история. Ти само го слушай, без да го прекъсваш. Сепнеш ли го, ще се наложи да го изслушваш пак отначало.

— Запаметил си е урока, така ли?

— Нещо такова. Изчакай го да свърши и после можеш да го питаш каквото си искаш.

— Защита на важни свидетели, така ли?

Файърстоун кимна.

— Не е чудно, че си толкова предпазлив. Някой явно умира да му пръсне черепа на този Ралф.

— Всеки в програмата за защита на важни свидетели е на челно място в нечий списък за убиване.

Фермата беше на шейсетина метра от пътя — добре поддържана дървена двуетажна постройка, бяла, със сив цокъл. Докато Файърстоун паркираше, белите дантелени завески на един прозорец се размърдаха и една млада жена се втренчи в тях. Момент по-късно входната врата се отвори и тя пристъпи навън, последвана от един едър мастиф. Песът стоеше до нея с приведена глава и се зъбеше. Тя го потупа по главата и той клекна.

— Здравей, Мари.

— Здравейте, господин Файърстоун.

— Къде е Ралф?

— На нивата. Тракторът е заседнал в една дупка.

— Мари, запознай се с господин Вейл.

— Здравейте — каза тя, после кимна към вратата. — Не се плашете от Ной. Влизайте.

Песът ги последва, без да откъсва и за миг очи от тях.

Тя беше крехка млада жена, с дълга руса коса, вързана на конска опашка. Вейл си помисли, че навремето сигурно е била красива, но сега лицето й беше нарязано от бръчки, родени от напрегнат живот, а искриците в зелените й очи отдавна бяха угаснали. Беше с джинси и тъмнозелена фланелена риза с навити до лактите ръкави.

Тя поведе Вейл и Файърстоун към кухнята през всекидневната, която беше обзаведена евтино, но с вкус. На едната стена висеше картина с Иисус, с прострени ръце, сякаш благославяше къщата, върху масичката за кафе имаше Библия в кожена подвързия. Кухнята блестеше от чистота. Голяма газова печка заемаше центъра, а в ъгъла имаше масичка за закуска и на стената — репродукция на „Тайната вечеря“.

Жената отвори задната врата и извика на съпруга си — той беше на стотина метра, седеше в трактора, превключваше скоростите и даваше газ, та дано измъкне машината от замръзналата кална дупка.

— Ралфи, дошъл е господин Файърстоун.

Мъжът изключи двигателя, скочи от трактора и тръгна към къщата. Избърса ръце в панталоните си и се ръкува с Файърстоун.

— Запознай се с господин Вейл, Ралф. Той работи в екипа на генералния прокурор и иска да чуе историята ти. Какво ще кажеш да поседнем тук, на кухненската маса?

— Разбира се. Мари, ще направиш ли кафе?

Той смъкна дебелото си яке и го захвърли върху един стол. Беше млад набит младеж по джинси и бяла тениска, заякнал от селскостопанската работа. Черната му коса беше късо подстригана, черната му брада беше набола. Кафявите му очи шареха насам-натам. Това обаче, което привлече вниманието на Вейл, беше татуировката върху дясната ръка — зловеща черна паяжина, която се простираше от бицепса през вътрешната част на лакътя до китката му. Той си спомни, че беше виждал такава на една от дузините фотографии, изскочили върху монитора, докато генералният прокурор го осведомявайте за християнските ненавистнически групи.

Мари се зае да прави кафе в една очукана кафеварка.

— Откъде искате да започна? — попита Ралф.

— От началото — отвърна Файърстоун.

_Произхождам от едно градче на име Улф Пойнт, близо до индианския резерват Форт Пек край Мисури в източни Монтана. Имахме малко ранчо на десет мили от града. Едър рогат добитък и коне. На единайсет години вече можех да обяздвам коне. Мама беше медицинска сестра. Работеше за доктор Цимерман, евреин, те бяха малко рядкост по нашия край, но той беше единственият доктор наблизо и тате направо изпадаше в бяс, че мама работи при евреина, но това беше най-добрата работа, която можеше да си намери. Тате беше нисък като мен, с големи мазолести ръце, богобоязлив християнин, четеше всяка вечер Библията, а мама свиреше на един стар хармониум. Сядахме около огнището, а той ни четеше от Книгата и после ни изпитваше. Сестричката ми Лорейн и аз трябваше всяка вечер да заучаваме по един стих. Дума по дума — ха направим грешка, и той ни пронизваше с огромните си черни очи, тръскаше глава и ни караше да започнем отначало. Всичко, което правехме, всяко решение, което вземаше, той го вземаше от Библията. Никакви танци, никакво пушене, никакво пиене. Никаква телевизия. Имахме си само едно радио и той го пускаше само на патриотични станции и само вечер.

Когато бях на дванайсет, мама легна болна от пневмония. Имахме една пристройка, където трябваше да стои по четири или пет дни в месеца, когато кървеше, и около Деня на благодарността настина силно и не можа да се излекува. По Коледа вече дишаше много трудно и Лорейн зае мястото й на хармониума. Един ден двамата с тате излязохме и намерихме една истинска коледна елха, отсякохме я и донесохме у дома. Всички изработихме по някое украшение и си направихме истинска хубава Коледа. Тя беше жива по Коледа, но умря точно навръх Нова година. Това разтърси доста вярата на тате. Той прокле доктор Цимерман, каза, че това било проблемът на страната, че евреите завладявали всичко и били бездарни и низши във всичко, което вършели. Ненавиждаше и негрите, но аз видях отблизо негър едва когато станах на осемнадесет. Тате дълго след това беше много ядосан, излизаше сред полето и проклинаше Господ, като размахваше Библията към небето. Но все още продължаваше да се съобразява със скрижалите за начина ни на живот и четенето на Библията си продължаваше пак всяка вечер, както преди.

Доколкото си спомням, от Арканзас и Мичиган идваха хора два пъти в годината. Те сядаха във всекидневната и говореха за това как страната ни вървяла към гибел и какво не било наред. Когато бях малък, не можех да седя при тях, но лягах горе на стълбите и слушах. Един от тях беше господин Орин Плъмър. Изглеждаше много страшно, защото бе загубил дясната си ръка, докато правел ръчна граната, и цялото му лице бе в белези, и винаги носеше пистолет. По-късно научих, че бил прострелян в гърба от Службите. Когато идваше у дома, аз бягах и се криех в конюшнята, а той заставаше на вратата и се смееше и ми крещеше да съм слизал при тях. И тогава тате ми казваше да сляза и майор Орин, защото така му казваха, се ръкуваше с мен с пластмасовата си ръка. Тя винаги беше студена и малко хлъзгава и направо ми се изправяха косите от нея.

Когато навърших дванайсет, тате вече ми позволяваше да присъствам, на събранията. Първият път, когато видях автомат „Калашников“, беше, когато майор Орин дойде у дома с цяла банда други мъже като него и носеше един голям сак. Отидохме до бързеите и той ми даде да стрелям. Това беше нещо наистина различно, да стрелям с това оръжие. Трябва да ви кажа, че бях страшно впечатлен. Майорът ме накара да се чувствам като мъж, все едно че бях пораснал и станал част от тях, макар че си бях още дете.

Говореше се винаги едно и също. Мразехме правителството, защото то искаше да ни отнеме оръжията. Мразехме евреите, защото те контролираха банките и парите. Мразехме Обединените нации, защото те се подготвяха да станат световна полицейска сила и щяха да окупират страната ни, за да арестуват всички, които не мислят така, както нарежда правителството. Говорехме за обири на банки, трезори и оръжейни складове, за трупане на оръжие, и майорът ни говореше как правителството си измислило цялата история за евреите, които Хитлер бил унищожил, и как филмите за всичките тела, натрупани едно върху друго, били заснети в Холивуд, където евреите притежавали всички филмови студии, така че хората да ги съжаляват. Наричахме президента и конгреса предатели, а себе си — патриоти, и аз бях наистина впечатлен, че ме смятат за един от тях. Мразехме и бирника, който идва и взема къщата ви, без да ви поздрави дори. Майор Орин наричаше хората от Службата по контрола върху данъците и приходите банда недоразвити кукувци, които не са способни да си намерят никаква достойна за един мъж работа, и че ги храним с данъците, които плащаме, и че те се отнасят лошо с всички, защото за тях сме нищожества.

Един от посетителите ни се казваше Еди Дюкс и беше някъде от Юга. Имаше татуировка на ръката — кинжал с буквите ККК на дръжката. Той говореше за четирите Б-та: „Библии, куршуми, боб и превръзки1, и аз вярвах във всичко това. Във всяка тяхна дума. Те ни оставяха книгите си да ги четем и аз имах цял рафт в спалнята си. Обучаваха ни на тактика за оцеляване и боравене с оръжия и имаше една книга, наречена, «Децата на Сатаната»“, където пишеше, че Библията доказвала, че евреите и негрите били паднали същества и трябвало да бъдат роби. Спомням си как цитираше Откровението, глава трета: „Ще дам от сатанинското сборище ония, които казват за себе си, че са юдеи, а не са, но лъжат.“ Тате цитираше друга книга, „Библията отговаря на въпроси, свързани с расите“, и любимият му откъс беше от Ездра девет: „Не давайте дъщерите си за синовете им, и не търсете мира им, нито благата им до века, за да се утвърдите на тая земя.“ Най-любимата ми книга беше, „Арийският войник“, вътре пишеше за оцеляване и оръжия и как да се укриваме, когато стреляме, и така нататък. Едно лято отидох до бързеите и си изкопах укритие и си взех раницата с някои неща, храна и пушката, и останах там два дни, като стрелях по евреи и негри и предателите от правителството — които всъщност бяха скали и камъни.

Тате мразеше две неща повече от всичко друго и това бяха евреите и бирника. Когато бях на четиринадесет, а Лорейн на деветнадесет, тя избяга и се омъжи за Бен Цимерман, защото знаеше, че тате няма да има милост към нея, загдето се е омъжила за евреин. Те ходели скришом две години, докато Бен бил в колежа, и когато един уикенд си дошъл, те се събраха и избягаха някъде, и нито тате разбра къде, нито аз. Тя се опита да говори с него за това, но той побесня. Той удряше с юмрук по масата в кухнята и й крещеше, че била курва и подобни. На следващия ден тя изчезна и ни остави бележка, но той никога повече не я спомена. Една нощ обаче, след като тя изчезна, аз се събудих и чух долу нещо да трополи, и слязох и видях тате седнал във всекидневната, без да пали лампите, само огънят в огнището светеше, а той с кофа до краката и трошеше всичките и снимки в рамки, хвърляше парчетата в кофата и хвърляше снимките й в огъня. Никога не съм го виждал по-разярен. Не знам къде е сега сестра ми, не съм я виждал, откакто избяга.

Тате отказваше да плаща данъци, защото, както казваше, това били пари, които отивали в джобовете на евреите, които държали правителството за гушата. И накрая те го подгониха. Бяха десетина-петнадесет души и ни изхвърлиха нещата пред къщата, взеха ни фермата и я продадоха, и вкараха тате във федералния затвор в Канзас. Бях на шестнайсет и точно преди да го отведат, той ме изпрати в Арканзас да живея при Посе Комитатус в един комплекс, който имаха в Озаркс. Никога вече не видях тате, защото тогава станаха онези свивания в затвора между бели и негри и тате го наръгали с отвертка. Мразех ги всички. Мразех негрите и кукувците, и шпионите, мразех ги до последния човек за всичко, което ни бяха сторили на нас с тате.

Отец Зийк Лонгфелоу, който беше и един от водачите на Посе Комитатус, ме осинови и от този момент бях обучаван на Библията, на конституцията, учех история и подобни по два часа на ден, а следобедите ни учеха как да се бием и да оцеляваме и на партизанска тактика. Научих се как да правя гранати и как да скъсявам дулото на пушка, и къде са смъртоносните точки по човешкото тяло, и как да правя бомби и запалителни вещества, и ни учеха как да взривяваме мостове и телефонни релейни станции и радиостанции, и летища, и цистерни с гориво. Нанасяш удара и се укриваш, нанасяш удара и се укриваш, това беше основното нещо, на което ни учеха. През лятото ходехме да бивакуваме на север — Колорадо, Монтана, Айдахо — а те ни пускаха в планините само с нож и канче и трябваше да се учим как да оцеляваме сред природата. Страшно ми харесваше.

Когато станах на осемнадесет, отецът ме изпрати в армията и се озовах в 82-ра въздушнопреносима дивизия, и той ми даде името на човека за връзка, когато отида във Форт Браг в Северна Каролина. Той беше сержант — казваше се Грейнджър, Бари Грейнджър — и беше бръсната глава. Там бяхме четиридесетина души от нашите и аз попаднах на мястото си. Бях залепил нацисткия флаг в шкафчето си и носех пречупено кръстче на верижка около шията си. Ходехме много късо подстригани и се обличахме като тях, когато бяхме извън поделението. Джинси и авиационни якета, червени презрамки и черни бойни ботуши с червени, бели или пурпурни връзки. Навъртахме се в онзи бар, дето му викаха „Ровинг Ай“, а там имаха една задна стая, нещо като наш частен клуб. Там пиехме и стриптийзьорките идваха и се събличаха и така нататък.

Грейнджър си имаше къща извън базата и ходехме там, и четяхме нацистка литература и гледахме документални филми за Хитлер на видеото. Имаше голямо мазе и беше складирал в него към пет хиляди пълнители и сума ти експлозиви, взривни капсули и гранати. Даваше ни заповеди какво да донасяме и ние го крадяхме от складовете на базата, и той ни плащаше.

А в събота вечер понякога отивахме на лов. Така му казвахме — лов. Пипвахме по някой педал или пор, така им казвахме на негрите, или някой чифутин и ги смачквахме от бой. Една вечер бяхме излезли петима в градчето близо до базата, заедно с Грейнджър, който имаше открит „Файърбърд“, и гледаме едно негро ефрейтор да се разхожда по улицата с бяло момиче. Грейнджър ни казва: „Я вижте тоя шибан черен педал — с блондинка.“ И спира, ние се изсипваме от колата, изгонваме момичето и брикетът му с брикет, започва да му се дърпа лайното от страх, мрънка да сме го били оставели на мира и тем подобни, и иска да духне, ама ние сме го заобиколили от всички страни. И тогава Бари извади едно въже от колата, направи примка и я нахлузи на врата на брикета, а брикетът реве, та се къса, Бари пък стяга примката и брикетът си прехапва езика. Никога не съм виждал по-изплашено негро. Очите му се бяха издули като палачинки и само хълца, а Грейнджър му вика: „ти, мръсно копеле такова, умри поне като мъж“ — и премята другия край на въжето на един клон и завързва ръцете на чернилката зад гърба му. Казва ми на мен и на едно друго момче да дърпаме въжето, издигаме го над земята и завързваме нашия край на въжето за дървото. Оня рита, мята се и само хърка. Изчакахме, докато най-накрая затихна, и се метнахме, в колата и си тръгнахме. На следващия ден цялата база шуми, че негрото бил линчуван, и всички разправят, че това бил Кланът. Никой не издаде нищо. Никой от нас не беше уплашен или разтревожен. Доколкото знам, не арестуваха никого.

След като се уволних, се прибрах в Арканзас. Тогава за пръв път чух за Светилището. Отец Зийк ме изпрати там. Каза ми, че започвали да сформират армия и че там ми било мястото. Взеха ме в църквата на Зоропат, една от армейските бригади. В армията на Светилището имаше четири армейски бригади. Проповедникът беше майор Мецингер. Бях произведен лейтенант и много се гордеех. Те бяха организирани, не като Посе или Нациите, защото Генерала е велик! Когато за пръв път се запознах с Генерала, си рекох — ето това е истински герой от войната. Стоеше изправен като телеграфен стълб и с глас като лавина ми каза: „Синко, Божият агнец, Който умря заради нашите грехове, се завръща, за да съди греха, както Лъвът от племето на Юда. Нашата мощ расте, и силите адови не ще и надделеят, и никой жив смъртен не ще й се противопостави, и никой враг не ще успее да я съкруши, никое царство не може да й устои.“ Казваше ми го направо на мен и изведнъж се сетих за Откровението, глава десета: „И видях друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак: над главата му дъга, и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове; в ръката си държеше разгърната книжка; и тури десния си крак на морето, а левия — на земята; и извика с висок глас, както лъв вика, а когато извика, седемте гръма проговориха със своите гласове.“ Това ме върна към Библията. Това ме върна към скрижалите. Това ме върна към праведния живот.

Тренирахме упорито. За някои от нас това си беше редовна работа. Всеки уикенд се обучавахме в града и веднъж месечно ходехме до Яхве, прекарвахме по два дни, обучавайки се на оцеляване и залагане на мини, опъване на режещи телове, снайперистка стрелба, модифициране на оръжия и така нататък. Страхотни армия. Дори и жените бяха корави и знаеха какво правят. Инструкторите ни бяха все бивши командоси и зелени барети. Бяха професионалисти в акции в тила на врага, проследяване и партизанска тактика. Генерала ни говореше за Армагедон и Деня-А. Бяха направили макети на банки и бронирани коли, и трезори, и супермаркети, и правителствени сгради, всичко. Центърът за управление разполагаше с най-доброто електронно оборудване, което можете да си представите. Компютри, видеокамери, сателитни връзки, с какво ли не. Чувах, че имали и радиостудио и бункер, пълен с оръжия, и амуниции. Никога не съм ги виждал, но пък си имах достатъчно работа с автомати „Калашников“ и с полските „Скорпион“ и други незаконни оръжия, които използвахме. Имаше специална група, ДГ — десантна група. Състоеше се от командирите на бригади и избрани експерти, които да планират внезапни нападения, което може да означава всичко — от банка до трезор, търговски център или магазин за оръжие. И брат Авраам, който сее словото.

Там е и полковник Шрак, шефът на ДГ, най-добрият офицер на света, но е студен като лед. Преди година ме попитаха дали не искам да се включа в ДГ за едно внезапно нападение. Беше оръжейният склад на Националната гвардия в Хелена. Бяха изпипали работата до най-малките подробности. Знаехме точно какво търсим и къде се намира. Знаехме къде са постовете, телефонните линии, радиооборудването, знаехме всичко. Разполагахме с макет на сградата с коли играчки и тренирахме операцията дотогава, докато Мецингер, който засичаше всичко със секундомер, не ни каза, че сме готови. Имахме макети и на електростанцията и на телефонната мрежа, та експертите ни да тренират. Нищо не оставяхме на случайността.

Онази нощ на пост имаше само трима души. Обикновено бяха четирима, но единият от тях, който всъщност беше от нашите, се писа болен в последната минута. Направихме диверсия. Всичко беше синхронизирано до секундата. Двама души се заеха телефонните и електрическите линии, друг влезе вътре и извади от строя радиото и компютрите, двама души имитираха някакво незначително автомобилно произшествие пред главния вход, един шофьор с пушка в микробуса, четирима души да влязат вътре, отварят вратите, товарят стоката и я изнасят. Дванайсет души общо, като броим и човека, който си беше останал вкъщи, и командира на операцията, Мецингер, моя проповедник — предполагам, че затова ме бяха поканили. Мецингер беше на покрива на една сграда през две пресечки, с мощен бинокъл, и направляваше операцията, защото имаше пълен поглед върху нещата. Карах един от автомобилите, дето уж се бяха чукнали и взех участие в пренасянето на товара до микробуса. Всичко мина като по часовник. Никой не пострада, взехме си онова, за което бяхме тръгнали, основно експлозив С-4, гранатомети, патрони със стоманени куршуми, два гранатомета и една ръчна ракетохвъргачка. Цялата операция протече за шест минути. Постовите бяха оставени облепени със скоч от главата до петите. Минаха цели два часа, преди да съобразят, че осветлението и всичко останало не работи. А ние през това време отдавна бяхме изчезнали. Плячката беше разпределена по автомобили. Осем тойоти. Ние… имахме си транспортен парк и трима търговци на автомобили в армията.

След като всичко свърши обаче, някои от момчетата започнаха да пият и им се прииска да отидат при курвите и така се провалиха, защото забравиха, че водим свещена война, християнска война и всичко трябва да е според Писанието.

След това бях включен в друга операция, този път обир на банка, и Мецингер ми каза, че ме проверявали да видят дали съм достатъчно добър за ДГ, защото съм се справил наистина добре при обира на оръжейния склад. Почувствах се страшно горд. Обирът на банката беше доста далеч от базата ни. В Денвър. И още от началото нещо започна да ме стяга. Първо, това беше малка операция — само петима души. Шофьор, тоест аз, трима души в банката, един отвън с радиостанцията, тоест командирът на операцията. Не го познавах. Минахме през цялата предварителна тренировка с макетите и всичко останало също както беше при обира на оръжейния склад и после потеглихме за Денвър.

Две нощи преди обира всички се изпонапиха и замъкнаха жени по стаите си, и цяла нощ пиянстваха и развратничеха. Това ме разтревожи още повече. Искам да кажа, когато вършиш такива обири, трябва да си във върхова форма. На следващия ден отидоха на оглед за пътищата за отстъпление и всичко останало, а аз останах в хотела. Винаги един човек оставяхме в хотела — като команден пункт. Седях до прозореца и гледах навън, а от другата страна на улицата прожектираха онзи филм, дето всички казваха, че бил пълна лъжа. „Списъкът на Шиндлер“ — за евреите, дето ги убивали през Втората световна война. И взех, че отидох. „Глупости“ — мислех си, но накрая всички ония старци застанаха пред камерата и дадоха показания. Тази част беше цветна. И разбрах, че всичко е вярно. Тези хора не се намираха в никакво холивудско студио, те бяха в Израел и не бяха в Америка. Даваха показания и аз започнах да им вярвам и разбрах, че всичко онова преди за правителството и останалите неща са били лъжа. Усетих също така, че работата с банката ще я осерат, със сърцето си го усетих.

Така че излязох от киното и отидох при съдия-изпълнителя, влязох и там седеше господин Файърстоун. Казах му, че ще му разкажа цялата история, но че със сигурност ще ме убият и че трябва да вляза в програмата за защита на важни свидетели. И му казах, че няма да дам никакви показания, защото те са навсякъде и дори и да напуснеш гнездото им, пак ще те открият. И им поднесох на тепсия обира в банката. Сигурно си спомняте този случай. Те направиха засада и изчакаха групата да влезе вътре, и стана голяма престрелка, трима загинаха, а четвъртият беше заловен и получи доживотна присъда, но не издаде, че са ДГ от Светилището. А аз дойдох тук. Правителството ми купи тази ферма и ми дава по двайсет и пет хиляди долара годишно. Започнах да ходя на църква и така се запознах с Мари, и след половин година се оженихме. Това е историята ми._

Вейл беше като зашеметен от стоическата монотонност, с която Ралф разказваше ужасяващата си история. Не показа и най-малкия признак на емоция или разкаяние по време на разказа си. Сякаш четеше менюто в някой ресторант. Вейл не си водеше бележки. Той отпи от кафето и загледа Ралф, който се бе втренчил в брадичката му.

— Какво има предвид Енгстрьом, когато говори за Деня-А? — попита Вейл.

— Второто пришествие. Христос се връща за Армагедон, последната голяма битка между доброто и злото.

— Значи Светилището планира голяма битка в Деня-А?

— Да, мисля, че е така.

— И той се подготвя за това? За това му е цялата тази армия, кражбата на оръжия, ограбването на банките — всичко това е подготовка за големия ден?

— Само предполагам.

— Значи Генерала никога не е достатъчно ясен, когато говори на тази тема?

— Не, никога не е казвал точно кога ще стане всичко това.

— Или къде?

— Не. Не виждате ли? Тук става дума за Свещена война.

— А Денят-А е датата, на която тя ще избухне?

— Предполагам, че да.

— Като войната на Хитлер. Третият райх беше Третият кръстоносен поход в ума му. Той изтреби милиони хора в името на Иисус Христос, Ралф, ти знаеше ли това?

— Да, сър, чувал съм.

— А ако изправим Генерала пред съда, ти ще откажеш да дадеш показания, така ли?

— Това беше предварителната ни уговорка — отвърна нервно той и хвърли един поглед към Файърстоун. Съдия-изпълнителят в първия момент не реагира. В края на краищата, Вейл беше основната действаща фигура.

— Да, ние се споразумяхме за това — отговори накрая той.

— Е, аз пък не съм се споразумявал — изсумтя Вейл. С хубаво местенце си се сдобил тук, Ралф. Доста хора живеят с по-малки приходи от това, което ти дава правителството. Не чувстваш ли, че му дължиш нещо за това?

— Аз вече дадох много — отвърна той.

— Какво си дал? Доста приказки? От какво си се лишил? От живота в Светилището? Ти си извършил съвсем хладнокръвно убийство в Северна Каролина, Ралф, и въоръжен грабеж от оръжеен склад в Хелена. Правителството си е затворило очите за тези престъпления. Сега си на челно място в списъка на Енгстрьом. Те ще ви пръснат черепите — на теб и Мари — при първата сгода. За тях ти си по-малко от нищо. Ти обаче си мислиш, че си е в реда на нещата да живееш до края на живота си на гърба на правителството и да не си мръднеш дори и пръста, за да спрем тая лудост.

— Аз не съм… — започна Ралф и внезапно спря.

— Не си какво, луд ли?

— Те никога не са убивали човек при тези нападения и…

— Снощи в Битъррут Маунтънс са застреляли десет американски войници. Екзекутирали са ги! Чу ли за това?

— Имаше нещо по телевизията, но…

— Те грабят народа на Съединените щати и убиват хладнокръвно десет войници. Тук няма нищо свещено. Какво има толкова да се гордее човек? Знаеш ли, Ралф, за мен това е един страхлив акт на тероризъм. Енгстрьом може да размахва Библията навсякъде, където поиска, а аз ще му размахвам в лицето конституцията на Съединените щати и ще видим на кого ще хване вяра съдебното жури.

Ралф не отговори. Погледна Файърстоун за подкрепа, но съдия-изпълнителят гледаше кафето си и не каза нищо. Ралф се извърна към Мари, която стоеше до печката със скръстени ръце. Тя беше забила поглед в пода.

— Може би е било… — започна Ралф и отново не довърши.

— Може би е било какво? — попита Вейл гневно.

— Може би е било акт на обявяване на война — прошепна Ралф. — Може би е било Денят-А.

14.

Вейл вече знаеше защо Кастен го беше пратила да разговаря с тези двама мъже.

Джордан беше истински фанатик, човек, който се чувстваше предаден от правителството си, отказал се от законното търсене на правата си и посветил се на идеята за революция, също като хипитата от шейсетте. В много отношения историята му беше по-вледеняваща от разказа на Ралф — въпреки че той бе разказал без никакво разкаяние за линчуването на невинния чернокож войник. Джордан беше човек на чувствата, много по-опасен от младия негодник, който от самото си детство е бил обучаван да бъде психопат, в пълно неведение относно моралните задръжки, налагани от скъпоценната му Библия. Ралф беше просто изпълнител, който изпълняваше каквото му е наредено, без дори и да се сеща за Десетте Божи заповеди. Джордан беше водач, чиито чувства можеха да предизвикват граждански неподчинения, които неизменно довеждат до съпровождащото ги насилие.

Кастен бе направила необходимото, за да може Вейл да се запознае с двата полюса на хората от милициите.

Той стисна зъби при мисълта за Ралф и гневно се взря през прозореца.

— Успя да ти вдигне кръвното, нали? — проговори накрая Файърстоун.

— Може и така да се каже.

— Но Джордан не успя да го направи.

— Знаеш ли, при Джордан се опитах да видя нещата през неговите очи. Не съм съгласен с абсолютно нищо от позициите му, но мога да видя целия път, който е изминал, за да стигне дотам. Той всеки ден блъска като вол, докато този негодник тук живее на гърба на данъкоплатците.

— Той ни снабди с много информация, Мартин.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че това дребно копеленце е знаело предварително, че работата в банката ще се осере, и е намерило идеалното решение да се пише невинен. Знаел е, че или техните ще го спипат, или ние. В единия случай е мъртъв, а в другия — на врата ще му висят обвинения в убийство и въоръжен грабеж. Така че се е писал хитър. Дава ни информация и си спестява появата пред съда.

— Това не е необичайно при програмата за запазване на важните свидетели.

— Вместо да се озове като Джордан в ада, без право на помилване, с пълна присъда, той се сдобива с ферма и прекрасна мъничка женичка, която по всяка вероятност е също толкова чукана в главата, както и той, и за капак е успял да се отърве от обвинението в убийство и въоръжен грабеж.

— Ти не спестяваш нищо, нали така?

— Виж, не те укорявам за това, че си приел уговорката му, аз самият съм вкарал няколко отрепки в тази програма. Сигурен съм, че в онези моменти ми е изглеждало добър ход.

— Това беше първият пробив, който успяхме да направим по отношение на Светилището.

— Ще ти кажа още нещо. Нямам му вяра и за грош за ония лайна, дето ги изтърси за „Списъка на Шиндлер“. Тоя тип е най-големият расист и расов ненавистник на света. Той просто е предложил сделка и Бюрото се е съгласило.

Файърстоун, който не откъсваше поглед от шосето пред автомобила, кимна.

— Няма да споря за това.

— Както вече ти казах, не те укорявам, Сам. Този плъх явно е усетил отлично ситуацията и се е възползвал максимално от нея.

— Истинското му име е Джордж Уолър — каза Файърстоун. — Можеш и сам да се добереш до това с всичко, което знаеш за него. Хардистан и генералният прокурор са единствените други хора, които знаят истинското му име, но нямат никаква представа какво е сегашното и къде се намира в момента.

— Значи ти си единственият, който го знае?

— Не, вече сме двама.

— Страшна отговорност — изрече след няколко секунди Вейл.

— Да. Не е необходимо да ти казвам, че не трябва да споменаваш на никого за този човек.

— Това вече го разбрах — отвърна Вейл с усмивка.

— Момъкът е прав в едно отношение. Ако го разкрием, като го вкараме в съда, те ще се доберат до него.

— Звучи ми песимистично.

— Не, реалистично.

— По дяволите, ще разполагаме само с неговите показания срещу техните и те ще хвърлят всичко върху него и ще го изкарат лъжец. Да ти кажа, стана ми страшно, когато нарече засадата акт на обявяване на война. Каза го съвсем сериозно.

— Ако приемем, че до този момент не са убили никого, тогава това със сигурност бележи решителен поврат в тактиката им.

— Може би страшно им е трябвало оръжието и камионът и са искали да избягнат подпалването му.

— Това променя нещата из корен — каза Файърстоун.

— Така е. Забравих да питам кой е бил оцелелият член на групата от опита за банков обир в Денвър.

— Казва се Люк Съндъргард. Излежава доживотна присъда без право на помилване в Левънуърт.

— Какво е казал досега?

— Абсолютно нищо. Все едно че са залепили устата му с туткал.

— Е, ако се заема с тази работа и ми потрябва Ралфчо, той ще се озове в съда и можеш да заложиш фиша на заплатата си, че пет пари не давам каква сделка е сключило правителството с него.

— Чухме, че си бил много корав — усмихна се Файърстоун.

— Така значи, а?

— Да.

— Ако той откаже да сътрудничи, наистина ще разберете колко съм корав. Ще му кажа, че ще му бия шута толкова бързо, че няма да има време даже и да събере сака си с комплект бельо и бившите му авери вече ще са скочили през прозореца му.

— Не вярвам, че ще го направиш, Марти.

— Така е, но преди да съм приключил с него, той едва ли ще се усъмни в думите ми. — Вейл пъхна ръка под сакото си, измъкна малък диктофон и пренави касетата.

— Ти си го записал? — попита изненадано Файърстоун.

— Записах ги и двамата.

Файърстоун не коментира репликата му.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че записите не се признават за доказателства пред съда, след като предварително не съм поискал официално разрешение.

— Мина ми през ума.

— Никога няма да ги представя като доказателство.

— Значи просто изследване, а?

— Мога обаче да намеря някой федерален съдия да им хвърли по едно ухо и да се изнерви до такава степен, че да ни даде разрешения за подслушване на телефони, заповеди за следене, обиск и задържане, и може би да надзърнем в един-два компютъра. Без тях работата я пиши бегала.

— Значи ще се заемеш със случая под параграфите на РИКО, така ли?

— Не съм казал това. Това ще е само ако реша да се заема със случая.

— Можеш да откажеш на президента?

— Сам, тринайсет години се занимавам с политически футбол, десет като обвинител, три като главен прокурор на щата. Дошло ми е до гуша от всевъзможни политикани кариеристи и конгресмени курви от всевъзможни комисии и от съдии с прекалено много приятели тъкмо на местата, където изобщо не би трябвало да ги имат.

— Днешният ден не промени ли решението ти?

— Това е първият път в живота ми, когато съм свободен. Писнало ми е от ограничения. Знаеш ли, пиша една книга от доста време. Имам и предложение от юридическия факултет в Чикаго. Не искам още един воденичен камък на врата, та ако ще да е президентски.

— И ще му изтърсиш всичко това в лицето?

— Не знам какво ще му кажа.

— Знаеш ли, Мардж Кастен е най-прямият човек в цялото правителство. Кажи й правилата си и ако тя се съгласи, същото ще направи и Пенингтън.

— А какво ще стане, ако на Службата за контрол върху данъците и приходите им хрумне да си наврат носа в нашия случай в търсене на някакви дивиденти или ФБР реши също да си покаже рогата?

— Това е между теб и генералния прокурор. Те всички работят за нея.

— На нея от това няма да й е по-леко. Представи си, че Хардистан отиде при нея и й каже, че имат ясна представа върху случая с отвличането на оръжейния конвой? ФБР веднага се изпъчват в героична поза. Генералният прокурор също е герой. А на делото по РИКО му казваме сбогом.

— Тя е шефът — каза Файърстоун. — Тя единственият човек, който решава кога едно дело отива в съда.

— Политика — изръмжа Вейл.

— Само че в този случай ти ще си само на два стола от президента и ако Мардж реши да играе по правилата ти, няма да има за какво да се тревожиш.

— А ти какво печелиш от случая?

— Аз бих искал да съм човекът, който предявява заповедите за арестуване. Бих искал да закопчея белезниците на Енгстрьом и Шрак и останалите от компанията им.

— Той извърна глава към Вейл. — Между другото, ненавиждам политиката не по-малко от теб.

— От колко време си съдия-изпълнител?

— Ще станат двайсет и една този юни. Преди това бях във ФБР шест години, а преди това бях три години в морската пехота, една във Виетнам.

— Звучи ми доста внушително.

— И аз съм като теб. Много си падам по действието. Поддържа те млад.

— Откъде си?

— От Айдахо. Наполовина съм индианец от племето не персе.

— Не ме ли пързаляш? Тогава познаваш добре планините по онзи край.

— Израснах сред тях. Първите десет години от живота си ги изкарах в индианския резерват Флатхед северно от Мисула в долината между Битъррут и планините Анаконда. Точно по средата на северните Скалисти планини. Когато станах на десет години, майка ми ме изпрати да живея при баба и дядо в Сиатъл. Те бяха бели, така че съм възпитаван в две култури.

— Коя от двете предпочиташ?

Файърстоун дълго време не отговори.

— Обичам честността на не персе. Те казват нещата направо в очите. А и религията им е чиста, не е като всичките християнски безсмислици.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Сам, мисля, че двамата с теб ще се сработим добре.

— Някой ден ще те откарам при баща ми — каза Файърстоун. — Той ще ти отвори очите.

— Сигурен съм — отвърна Вейл.

На няколко мили от тях Удбайн правеше лениви осморки над шосето с надеждата да мерне изплъзналия му се черен „Таурус“ при връщането му по 1–75. Нищо. Отказа се и полетя обратно към летището. Двумоторният „Бийчкрафт“ беше все още там. Той реши да се навърта наоколо, без да каца, за да не поема риска да го видят. Небето над летището бе просветляло. Фронтът се придвижваше на изток, така че той се изкачи на четиристотин и петдесет метра и закурсира над шосето в очакване на колата. Държеше се половин миля северно от пътя, за да не би Файърстоун да заподозре нещо, ако зърне самолета. С радиуса на действие от хиляда мили, който му осигуряваше запасът от гориво, не се тревожеше. След десет минути видя колата да свива по пътя към летището.

Провери часовника си. Час и тридесет и три минути.

Това свиваше обсега на търсене.

Удбайн не можеше да кацне на летището в Лима. Щяха да проверяват всички кацащи и излитащи самолети по малките летища, също и колите, взети под наем. Провери в компютъра разстоянията до околните летища и после взе решение. Щеше да кацне на една полоса североизточно от Форт Уейн. От летището имаше права отсечка на юг до магистралата на осем мили от предградията на Ню Хейвън и пресечката с шосе 30, и още петдесет мили до Лима. Провери по картите си. На летището имаше офис за коли под наем. Обади се и резервира автомобил, после провери в Ню Хейвън за мотели и откри един на пресечната точка на магистралата и шосе 30. От мотела до Лима пътят беше около час. А от мотела до летището бяха десет минути.

Всичко беше съвършено.

Час по-късно се регистрира в хотела. Стаята му беше много добра, ъглова, на втория етаж. Той позвъни на стайното обслужване и си поръча вечеря и бутилка френско вино. Извади от куфарчето си карта, пергел и компас. Знаеше, че ги бе изгубил за деветдесет и три минути. Знаеше, че са отишли на юг. Имаше три варианта, всеки в зависимост от продължителността на времето, прекарано от Файърстоун и спътника му в разговор с Уолър, ако той наистина беше човекът, с когото бяха отишли да се срещнат. Скоростта на колата беше около седемдесет мили в час, усреднена, което вече му даваше, някаква основа за по-нататъшните изчисления. Взе калкулатора и пресметна докъде би стигнала колата при половинчасов, четиридесет и пет минутен и едночасов разговор. При разговор от половин час биха могли да се отдалечат на около седемдесет или осемдесет мили южно по магистралата. Той взе компаса и начерта една дъга върху картата при максимално и минимално отдалечаване. После начерта от двете страни на магистралата отсечки, съобразени с тези данни. След като свърши, пред себе си имаше очертана област за претърсване, простираща се южно от Лима и ограничена от три страни с отсечки.

Ако бяха ходили да се срещат с Уолър, той беше вътре в тази дъга.

Щеше да започне претърсването на следващата сутрин в седем, първо по въздуха, после и с автомобил, ако се наложеше.

„Най-много пет дни — помисли си той. — Не открия ли Уолър за пет дни, значи не е в този район.“

Извади цифровата камера и провери шестте единични снимки на непознатия спътник на Файърстоун, снети в едър план. Качеството им беше отлично. Включи камерата към лаптопа си и съхрани най-доброто изображение във файл. После го копира във факсовия файл, след което включи клетъчния си телефон към компютъра. Набра един номер и когато му отговориха, предаде изображението по факса. На две хиляди мили от него в комуникационния център на Форт Яхве в западна Монтана факсът излезе от факс апарата. Дежурният сержант закачи фотографията на Мартин Вейл на таблото за обяви. Под фотографията Удбайн бе написал:

„Някой да познава този човек?“

15.

Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.

— Виждам ги, приятелю — каза Вейл.

Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.

„Рибари, дрън-дрън“ — каза си Вейл.

Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.

Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.

— Страшен студ, по дяволите — оплака се той.

— Не притеснява обаче много приятеля ти — кимна тя към кучето.

— По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.

Тя се приближи до него и нежно го целуна.

— Доста време ви нямаше.

— Ходихме чак до язовирната стена.

— Видя ли рибарите?

— Да. Магу ми ги показа.

— Доста неподходящ ден за риболов, не мислиш ли?

— Ако те са рибари, аз съм оперен певец. Единият оглежда езерото с бинокъл цял ден.

— Забелязах. Кои мислиш, че са?

— Нацистки шпиони. Искат да взривят стената на язовира и да потопят долината.

— Господи, какво въображение! Това пътешествие явно доста ти е размърдало намотките.

— Не знам какво да правя — каза той. — През цялата разходка само прехвърлях за и против.

— И?

— Джейни, нещата са много дебели. Трябва да помисля много добре.

— Тия дни трябва вече да се връщам на работа, скъпи.

— Това гласуване в полза на решението да поема задачата ли е?

— Господи, не, нямам никакво намерение да оказвам влияние върху крайното ти решение.

— То ще засегне и двама ни. Ти имаш право на глас.

— Какво ще кажеш за Магу, и той ли има право на глас?

— Разбира се.

Белият пес вдигна глава и Вейл го попита:

— Как мислиш, Магу? Да приема ли, или не?

Кучето изръмжа, пльосна се пред прозореца и задряма.

— Ето, на това му казвам живот — засмя се Вейл. — Гладна ли си?

— Аха.

— Ще опека две пържоли.

— Направих ябълков сладкиш.

— Значи затова мирише толкова хубаво. Ама ти си била голяма домакиня.

— Съмняваше ли се?

Той отиде в кухнята и извади две пържоли и една маруля.

— Аз ще направя салатата — каза Джейн и закълца марулята на дъската, а Вейл се зае с пържолите.

Беше й разказал къде е ходил, като внимаваше да не дава много подробности от разговора с Уолър. Но пък за сметка на това й пусна записа от разговора с Джордан в Койот Флатс и й разказа за Уолър и линчуването и обира на оръжейния склад. Тя седеше мълчаливо, гледаше го и виждаше как все повече се ядосва. Долавяше и още нещо в гласа му: възбудата, която не беше усещала у него от последното дело по РИКО. Бе се тревожила за него, беше го гледала как неуспешно се мъчи да се съсредоточи върху книгата си или говори за преподавателска дейност и бе разбрала, че и двете неща не му допадат. Усещаше, че сега е попаднал на онази работа, която му доставя най-голямо наслаждение. Но също така имаше и усет за опасността, която до този момент не бе усещала. Това бяха опасни хора и ако Вейл поемеше работата, веднага щеше да се озове в центъра на опасността.

Тя направи салатата, докато той мариноваше пържолите със специалния си сос и кипваше водата. Идилична семейна сцена, съвместно готвене, Магу търпеливо чакаше кокалите — а през това време в главата на Вейл се тълпяха видения за коварни убийци, смърт и разруха в един съвременен Див запад. И тя имаше своите видения: взривени автомобили, убийства и разкъсани тела в Средния изток, които изведнъж се оказаха съвсем близо — в Оклахома Сити.

Тя се сгуши в него под одеялото и потърси вдлъбнатината под ключицата му — любимата си възглавница. Той не бе обсъждал предложението, откакто бяха започнали да приготвят вечерята. Преди да разсъмне, хеликоптерът щеше да дойде и да го откара на среща с президента. До този момент той трябваше да вземе своето решение и тя със сърцето си знаеше какво ще е то. Част от нея искаше той да приеме работата, защото беше най-подходящият за нея и щеше да я свърши както трябва. Но останалата част се плашеше от бъдещето, което предвещаваше и на двама им този избор.

Тя не го попита. Може би той още не беше решил. Но го попита за друго.

— Кога ще дойдат?

— В пет и половина.

— Ужасно!

— Да. Президентът сигурно е ранобудник.

— Е, нали има да върши доста работа… Този път ще си сложиш ли костюма?

— Тъмнокафявия.

— С коя вратовръзка?

— Нямам представа.

— Ще ти избера.

— Тъкмо на това разчитах.

— Колко време няма да те има?

— Знам ли, по дяволите. Ако откажа работата, вероятно ще ме отпратят обратно с влака.

— В товарен вагон.

— Да де. Като някой скитник.

— Дано да имаш късмет да попаднеш на някоя хубавичка скитница.

Той плъзна ръката си по гърба й и в междината на бедрата й.

— В товарните вагони не пътуват хубавици. — Леко я подразни с връхчетата на пръстите си.

— Ха. Не си ли спомняш… аа… „Пътешествията на Съливан“? Вероника Лейк?

Той плъзна ръката си нагоре и я загали.

— Това става само на кино.

Обърна се към нея, облиза показалеца на другата си ръка и я погали по долната устна. Дъхът й секна и тя прокара ръка по корема му. Усети как се надига срещу дланта й.

— Знаеш как да запушиш устата на едно момиче — прошепна тя.

16.

Мардж Кастен беше нервна. Вейл не й се беше обаждал и тя не знаеше как да изтълкува мълчанието му. Дали щеше да отхвърли предложението на президента? Или щеше да приеме? Или пък предпочиташе да изчака и да види как ще мине срещата му с Пенингтън преди да вземе решението си?

Вейл беше истинска загадка за нея. Беше чела и препрочитала десетки пъти статиите на Конърман. Как на млади години Вейл бил пресметлив, изключително хитър и арогантен адвокат, истинско предизвикателство спрямо закона на всеки ъгъл. Той размазваше обвинителите, включително и любовницата си, Джейн Венъбъл, бе изпратил не един от тях — включително и Венъбъл — в частния сектор, и беше истинско страшилище за съдиите.

Като обвинител се бе превърнал в страховит опонент на бившите си колеги, познаваше всеки техен номер — нали повечето беше измислил сам, — можеше да се вмъкне в главата на всяка защита, да предскаже накъде ще поеме делото и да сгащва противниците си на всеки завой. Бе сформирал страхотна група млади адвокати, които пресата бе кръстила „Дивата банда“. Вейл бе посял в тях любовта към битката. Конърман навремето бе писал: „Вейл и неговата Дива банда гледат на залата на съда като на римски Колизеум, като на арена, където царуват хитростта и знанието; където адреналинът ги подгонва срещу закона, каноните му, традициите, статутите и структурата, за да лъжат, маневрират и съблазняват съдебните журита да приемат тяхната гледна точка за истината.“ Брилянтните му начални забележки към журитата бяха като зловеща поличба за защитата, а заключителните му речи я довършваха. Той беше представител на Божия гняв за углавните престъпници и техните адвокати. И за съдиите. Веднъж бе споменал на Конърман: „Обичам закона. И виждам дълга си да го ритам непрестанно по задника, за да не се отклонява от правия път.“ И наистина довеждаше всяко дело до края, а понякога и отвъд него. През петнайсетте години, откакто Конърман бе започнал да следи кариерата на Вейл, адвокатът беше проявил неуважение към съда повече от двадесет пъти, бе платил глоби на стойност 175000 долара и веднъж бе прекарал десет дни в един областен затвор.

Но ако фактите на Конърман показваха Вейл като смел, колоритен, циничен, арогантен юридически вълшебник, нехаещ за властта и авторитетите, прозата му описваше един донякъде различен човек: мъдър и чаровен веселяк, непокварим, неподкупен и непобедим, и който, когато Конърман веднъж бе цитирал веруюто на Дизраели, че „Истината е правосъдие“, бе отвърнал: „Истината е възприятие, правосъдието е илюзия“.

Той не цепеше басма никому, факт, болезнено познат на Рой Шонеси, най-могъщия политически хулиган на щата, който бе избрал Вейл за областен прокурор на Чикаго и когато Вейл се бе приближил прекалено близо до тъмните дела на Шонеси, го бе издигнал до поста генерален прокурор на щата, откъдето той незабавно се зае да разследва Лейси и Гросман, двамата най-големи политически поддръжници на Шонеси. Поведението на Вейл бе принудило Шонеси да обяви, че „Проблемът с Вейл е там, че той не си познава приятелите“, на което Вейл бе отвърнал, че „знам кои са приятелите ми, но повече ме интересуват враговете ми“. При друг случай Шонеси го бе нарекъл „неблагодарен кучи син“, на което Вейл бе отвърнал: „Някой би трябвало да попита Рой какъв смисъл влага в думата «благодарност».“

Мардж Кастен, чиято кариера не се различаваше много от тази на Вейл, също не беше от наивните. Тя бе подбрала двамата мъже, с които Вейл бе разговарял предния ден, с надеждата, че фанатизмът и чувствата на единия и змийската съобразителност на другия ще го убедят, че страховете на президента по отношение на Светилището не са лишени от основание. Тя също така знаеше, че поема политически риск с препоръката си за човек, който ненавижда всякакви правилници и протоколи, който винаги върши нещата така, както той си ги разбира, който нито може да работи в екип, нито е подлизурко. Човек, достатъчно циничен, за да вижда зад фасадата.

Тоест той бе всичко онова, което политическите играчи във Вашингтон ненавиждаха.

Но тя също така беше сигурна, че Вейл е единственият адвокат, който може да вкара Светилището в съда. Така че сега нервно се въртеше до прозореца на спалнята си и потропваше с крак в очакване на лимузината, която щеше да докара Вейл до вратата й и да откара и двамата в Белия дом. Когато автомобилът пристигна, тя бързо се намести до него на задната седалка.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — каза Вейл. Беше облечен в тъмнокафяв двуреден костюм и носеше тъмнозелена вратовръзка на геометрични фигури.

— Добро утро — отвърна тя. — Хубав костюм.

— Ще предам на Джейн думите ви, тя ми купува всички костюми.

— Отличен вкус.

— Знам.

— Как мина пътуването?

— Интересно.

Колко невъзпитано! Впрочем тя не бе и очаквала друг отговор. Реши да опита друга тактика.

— Протоколът за срещата е сравнително официален — каза тя. — Към президента можеш да се обръщаш с „господин президент“ или „сър“. Към другите с „госпожо“ и „господин“ еди-кой си, според случая.

— Добре.

— Ще ти нахвърлям главните участници в срещата. Хари Симънс. Той е шеф на ФБР за пред медиите, в действителност работата ръководи Били Хардистан. Симънс беше доведен да сложи в ред хаоса в лабораториите и осиранията в Оклахома Сити. Веднага щом имиджът на Бюрото се оправи, ще си отиде. Уейн Бродски е директор на СКТАОО. Бори се със зъби и нокти за поста си. Симънс иска СКТАОО да станат част от Бюрото. СКТАОО бяха натопени в Уейко и Руби Ридж, ФБР нахлу в комплекса и приключи съпротивата на Уивър, но СКТАОО обра луфта за осирането. Следва Ед Рандолф, директор на Службата по контрола върху данъците и приходите. Две години мечът вися над главата му. Службата отвътре е пълен хаос, което впрочем не е тайна за никого. Президентът е поел ангажимент да я прочисти. Преди няколко седмици Пенингтън хвана Рандолф, че лобира свои хора в Конгреса да съхранят статуквото му, и му направи строга забележка. Или да си затваря устата, или да си обира крушите. И накрая идва Клод Хукър, съветникът по националната сигурност. Наистина гаден тип. Двамата с Клод сме в дружески отношения, но това е най-многото, което му позволявам. Бивш агент на ЦРУ, бивш морски пехотинец, бивш, бивш, бивш — и не одобрява назначаването на жени на висши държавни постове. Мисли си, че кабинетът трябва да бъде някакъв момчешки клуб. Тия момчета обаче са много ефикасни, когато не става въпрос кой от тях да е най-отгоре.

— Какво им е отношението по тоя случай с РИКО?

— Няма голяма разлика. Президентът иска да го направиш. Край на дискусията. Лари Пенингтън ще ти допадне. Прям е, очарователен и бързо взема решения. И си държи на думата. Обича да говори без заобикалки и ненавижда стойките и позите. Придържай се към темата и не се разгорещявай много. Той изпитва инстинктивно недоверие към прекалено емоционалните хора.

— Няма да го забравя.

Тя изчака малко и продължи.

— Ще приемеш предложението, нали?

— Ще ти го кажа, когато влезем.

— Не се бъзикай с мен, Мартин — изръмжа тя.

Той я изгледа с усмивка.

— Не бих се осмелил.

— Господи, направо ще ми скъсаш нервите — въздъхна тя, загледана през прозореца.

— Имам и няколко условия — каза той.

— О, така ли? Добре, давай.

— Довеждам си моя екип за работа. Разполагам с мобилния оперативен център двайсет и четири часа в денонощието.

— Готово.

— И вземам при себе си Джими Хайнс и Сам Файърстоун за ръководители на представлението.

— Негодник! Те са част от личния ми екип.

— Джими познава движението им като петте си пръста, Мардж. А Сам Файърстоун е израснал на територията, която те обитават. И двамата ми харесват. Джими си мисли, че електрониката е била изобретена за негово лично ползване, а Сам не говори много, но казва много. По дяволите, те всички работят за теб, госпожо генерален прокурор. А ти искаш да разполагам с най-добрите, нали?

— Какво друго има?

— Аз съм единственият шеф. Отчитам се само на теб. Хардистан се отчита на мен и работи под мое ръководство. Да има нещо неясно?

— Абсолютно нищо. Вече разговарях за това с Били. Той знае повече за групите на ненавистта от всеки друг, освен може би с изключение на Джими.

— Не искам никакви шумотевици в медиите. Искам да се пази тишина поне докато събера екипа си и имам ясна представа какво правя. Колкото по-дълго държим Светилището в неведение какво правим, толкова по-добре.

— Тук вече ще е малко по-трудно. Това е Вашингтон. Вътрешноведомствената информация не може да се спре.

— Имаш предвид клюките.

— Аха.

— Сигурен съм, че ще успееш да се справиш.

— Ще спомена това на президента.

— Би трябвало да има ефект.

Колата наближи Белия дом и пулсът на Вейл се ускори. Зад колоните и белите стени живееше най-могъщият човек на света. Не можеше да се отрече, че срещата с президента беше изключително преживяване. Той беше очарован от протокола при влизане в Белия дом. Беше сърдечен и ефикасен. Когато обаче последва Кастен към Овалния кабинет, го обзе ужас. Огледа се из залата, отбелязвайки си дребните размествания, които бе видял по телевизионните репортажи и снимките. Симънс, Бродски и Рандолф бяха вече по местата си. Кастен представи Вейл, след което им сервираха кафето. Момент по-късно влезе и Хукър и закова погледа си върху Вейл.

— Президентът ще дойде след минута — каза Хукър. — В момента са го награбили фоторепортерите — снимат го заедно с президента на Аржентина. Господин Вейл? Аз съм Клод Хукър, съветник по националната сигурност.

— Той му подаде ръка, след това се прокашля, огледа останалите в залата и каза:

— Докато чакаме, бих искал да обсъдя този случай по РИКО.

Кастен пламна цялата и отвърна с леден глас:

— Няма нищо за обсъждане.

— Случаите по РИКО могат да се проточат с години — каза Хукър. — И докато успеем да ги вкараме в съда, цялата страна може да се е превърнала в бойно поле.

— Какво целиш, Клод? — попита Мардж.

— Някои от нас считат, че случаите с РИКО излизат малко извън нормите, без да се обиждате, господин Вейл. Ние мислим, че същият ефект може да бъде постигнат от ФБР, което да заведе индивидуални дела, после генералният прокурор ще ги вкара в съда и Службата по данъците и приходите ще ги довърши на финала. И после изкарваме копелетата пред обективите на пресата като нацистите в Нюрнберг.

— Или приключваме с още някой Ранди Уивър или Уейко — отвърна Кастен.

Бродски, Симънс и Рандолф се размърдаха неспокойно. Вейл не каза нищо. Седеше отпуснат на стола си и следеше размяната на реплики между политическите играчи. Ставаше очевидно, че съветникът по националната сигурност бе обсъдил „проблема“ с другите в залата и бе събрал в ръцете си известна мощ. Всичко щеше да се превърне в политическа игра, както се бе опасявал още от началото.

Хукър прониза със злобен поглед Кастен и изръмжа:

— Това не беше необходимо.

— Тази дискусия също — върна му го тя. — Господин Вейл даде съгласието си да оглави специалния екип и Министерството на правосъдието също е съгласно. Това беше решение на президента. Точка на въпроса.

— Е, тази сутрин май нещо не сме много на кеф — процеди Хукър.

В този момент вратата се отвори и Лорънс Пенингтън влезе, слагайки край на словесната битка. Вейл се изненада, че президентът е по-едър, отколкото на снимките или в репортажите. Всички станаха. Пенингтън беше с тъмносин костюм и червена вратовръзка. Той застина за миг на прага, прошепна нещо на секретарката си, после влезе в залата.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор, добро утро, господа. — Той кимна и се приближи до Вейл. — Вие трябва да сте Мартин Вейл. Удоволствие е да ви видим сред нас. — Ръкостискането му беше стоманено.

— Удоволствието е мое — отвърна Вейл и с изненада установи, че гърлото му е пресъхнало.

— Извинявам се, че закъснях — каза Пенингтън, седна на мястото си и веднага се обърна към Вейл. — Е, господин Вейл, имахте ли време да размислите върху предложението ми?

— Аа, господин президент… — започна Хукър, но Пенингтън запуши с жест устата му, след което се приведе към Вейл. — Мога ли да ви наричам Мартин?

— Нямам нищо против, господин президент.

— Добре. И така, какво ви е мнението за идеята на генералния прокурор?

Вейл усети погледите на всички върху себе си, особено този на Хукър, който го гледаше втренчено. И каза:

— Мисля, че е отлично решение на проблема. — Усети с периферното си зрение как челюстта на Хукър се стяга при думите му и добави: — Ако можем да го осъществим.

— Изпитвате някакви съмнения ли?

— Хубаво е, че заплахата е реална и опасна, но се налагат известни усилия, сър.

— Можете ли да се справите?

Вейл не искаше да изглежда уклончив. Пред него стоеше бивш офицер, който не обичаше извиненията.

— Да, сър. Ако доказателствата са налице, ще се справим, а аз съм сигурен, че ги има. Но трябва да има няколко условия.

Кастен му хвърли поглед и за момент той зърна паника в очите й. „Условия? Това е президентът, Марти!“

— Да ги чуем.

— Господин президент, целта на всеки случай по РИКО е да обхванем в примка трима или повече рекетьори или групи заедно и да докажем, че са виновни в углавни престъпления или са печелили чрез такива. Според мен трябва да ги обвиним в престъпления, които да не позволят на никого да им симпатизира. Клането на американски войници в Битъррут, кражбата на държавно имущество от оръжейния склад в Хелена, убийство, въоръжен грабеж и пране на пари. И с напредването на делото вероятно ще сме в състояние да добавим конспирация и корупция на държавни служители. След като го направим, вкарваме ги в съда и ги осъждаме, и страната ще прогледне за опасността, която я е грозяла. Но ще трябва да наложим някои условия още от началото, сър.

— И кои са те?

— Представлението се ръководи от един човек.

— И този човек сте вие, нали?

— Да, сър.

— Точно това е причината, поради която сте тук — заяви Пенингтън.

— Добре.

— Забелязах, че пропуснахте данъчния аспект на въпроса — намеси се Рандолф. — Той със сигурност трябва да бъде част от делото.

„Хайде, започва се“ — помисли Вейл. Но беше подготвен за първата битка и каза рязко:

— Господин Рандолф, не мога да се съглася с вас по този пункт.

Рандолф изглеждаше зашеметен. Кастен доволна отпи от кафето си. Пенингтън видимо се развесели и попита:

— И защо така, Мартин?

— Избягването на плащането на данъци заема голяма част от пропагандата на милицията — обади се важно Рандолф.

— Оставете човека да довърши, господин Рандолф — каза Пенингтън.

— Защо е необходимо да поемаме този риск с темата за неплащането на данъци? Тук става въпрос за по-малко от хиляда и петстотин долара при повечето от случаите. Да отнемеш фермата на човек само защото дължи хиляда и петстотин долара данъци и четири хиляди в глоби е доста рисковано предложение за съдебното жури. Не бих искал да водя такава битка в съда. Някой наистина тъп адвокат може да ни съсипе. А ако изгубим дори само едно от делата, които трябва да докажем, цялото дело по РИКО хвръкна във въздуха.

— Отказът да се плащат данъци е част от целия случай и е най-лесен за доказване — упорстваше Рандолф.

— Съгласен съм, че е лесен за доказване, директор Рандолф, но е дяволски трудно да се убеди журито в това, а в крайна сметка тяхното мнение е решаващото.

— Искате да кажете, че няма да се занимавате с дела по избягване плащане на данъци? — попита Хукър.

Вейл го игнорира и продължи да говори директно на президента.

— Господин президент, вие ме поканихте, за да събера доказателства по РИКО срещу Светилището. Аз заявявам, че ако прибавим и данъците, случаят вероятно ще бъде компрометиран още от самото начало.

— Значи не искате да се занимавате с тази страна на проблема? — попита Пенингтън.

— Ако вкарам делото в съда, не бих искал да го загубя заради данъчните истории. След като приключим, ще има достатъчно хляб и за Службата по данъчния контрол.

— Смятате, че избягването на плащане на данъци е толкова деликатна тема?

— Изобщо не се и съмнявам, сър. Това е единственият пункт от пропагандата им, която може да събуди съчувствие у журито. Спомнете си, че ние преследваме армия, която се представя за църква. Това без друго е достатъчно деликатно, та да намесваме и данъчни истории. Познавам хора, които ненавиждат милицията, но смятат, че тя е абсолютно права що се отнася до позицията им по отношение на данъците.

Пенингтън се отпусна в стола си, замислено затропа с пръсти по бюрото и каза:

— Продължавайте.

— Колкото повече усложним делото, толкова повече ще улесним защитата. Трябва да е максимално просто, ясно и прямо. Вкараме ли и въпроса с данъците, ще привнесем и елемент на съмнение. Хората не ще се примирят с убийства, грабежи или пране на пари… но засегнем ли темата за данъците, ще изгубим. Ще разделим журито на две и не е ясно коя част ще надделее. Достатъчен е само един глас повече против и с нас е свършено.

— Добре — каза Пенингтън. — Какво друго има?

— Искам пълно съдействие от страна на Бюрото и СКТАОО. И Службата за данъчен контрол. — Той погледна Рандолф и каза: — Вие разполагате с информация, до която не можем да се доберем бързо по официален път, господин директор.

— Нашата информация е строго поверителна — заяви Рандолф.

Президентът бе чул всичко, което му бе нужно да знае за ролята на данъчния контрол по делото.

— О, сигурен съм, че можете да заобиколите формалностите — каза той, запушвайки устата на Рандолф.

— Бих искал също така да запазя назначението си в тайна колкото се може по-дълго, господин президент — каза Вейл. — Нека не известяваме още от самото начало Светилището за намеренията ни.

— Добра идея — одобри Пенингтън.

— Има и още един проблем. Трябва ни съчувстващ съдия.

— Съчувстващ в какъв смисъл?

— Ами да ни влиза в положението при подслушване на телефонни разговори, пълно следене, достъп до поверителна информация, банкови трансакции, вмъкване в компютри.

— Хммм — промърмори президентът, помисли малко и после се обърна към Хукър. — Какво ще кажеш за Луси Макинтайър? Тя е в осми съдебен окръг. Вироглава е, но е честна, и предполагам, че ще погледне благосклонно на молбата.

Хукър кимна.

— Искате да разговарям с нея?

— Да, но не толкова директно. Измисли някакъв повод дай се обадиш и й го спомени между другото. Не я карай да остава с впечатлението, че разчитаме на нея. И тогава Мартин може да си уреди среща с нея и да се пробва.

— Да, сър — каза Хукър и започна да драска в бележника си.

Президентът се обърна към Вейл.

— Още нещо?

— Не, сър.

— Значи се разбрахме?

— Разбрахме се, господин президент.

Кастен въздъхна облекчено. Пенингтън беше във възторг.

— Отлично — заяви той. — Добре дошли на борда. Колко бързо можете да започнете?

— Утре сутринта става ли?

Пенингтън погледна часовника си и се усмихна.

— Ще прахосаме сума ти часове от днешния ден. Мардж, ти можеш да свършиш и последната работа. Закълни Мартин и да започваме.

Той се изправи и разтърси ръката на Вейл.

— Моите поздравления, господин заместник генерален прокурор.

— Благодаря ви, сър.

— Господа, не мисля, че Мартин иска нещо повече от пълно съдействие от всеки, и съм сигурен, че ще го получи. Това е работа с върховен приоритет, ясно ли е? Ако възникне някакъв проблем в този аспект, сигурен съм, че генералният прокурор може да го разреши. А ако тя не може, аз ще го реша.

Пенингтън се запъти към вратата, но на прага спря и се обърна.

— И още нещо, Мартин. Искам делото в съда в рамките на година и половина.

И излезе.

Вейл невярващо се обърна към Кастен.

— Година и половина?!

— Не ти ли казах? — попита тя, докато излизаха от Овалния кабинет. — Е, може и да съм пропуснала. — В очите й проблесна весела искрица.

Вейл я последва.

— Дали можеш да ни намериш Библия, Мили? — попита Кастен Милдред Юинг, секретарката на президента.

— О, разбира се — отвърна тя и излезе от кабинета.

— Година и половина? Да не сте луди?

— Ти току-що чу човека, разполагащ с цялата мощ на правителството зад гърба си. С всичко, от което се нуждаеш. — Тя му намигна. Милдред Юинг влезе с една Библия в ожулена кожена подвързия и я подаде на Кастен.

— Това е семейната Библия на президента — произнесе тихо тя — Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Благодаря — каза Кастен, протегна Библията и Вейл положи дясната си ръка върху нея, и там, на прага на Овалния кабинет, се закле като заместник генерален прокурор на Съединените щати.

17.

Същата сутрин, докато Вейл и Кастен пътуваха за срещата с президента, Дон Удбайн закусваше в една претъпкана закусвалня в Лима. Бе напуснал мотела в шест и половина. В седем и половина си поръча закуска. Беше облечен, без да бие на очи, носеше очила с телени рамки — човек, който едва ли може да направи впечатление на някого.

Предната вечер бе променил бойния си план. Не си падаше много по алкохола — една-две чаши вино на вечеря му бяха достатъчни, както и понякога по някоя бира. Но беше изтощен от двата дни непрекъснато летене и опитите да проследи маршрута на Файърстоун и мистериозния му спътник, така че обърна три чаши вино, които подпалиха въображението му, и обмисли фактите, както си лежеше в леглото.

Факт: Файърстоун не лети с боинга, а се прехвърля на малък самолет, лети до Лима, после наема кола, за да се срещне с някого. Извод: Целта на пътуването е в дълбока тайна.

Факт: Мистериозният спътник на Файърстоун трябва да е от висок ранг. Файърстоун не би рискувал да отведе дори и член на семейството при човек, включен в програмата за защита на особено важни свидетели. Извод: Непознатият спътник е ангажиран по някакъв начин с правителството.

Факт: Той бе изгубил черния „Таурус“ за около петнадесет минути. Беше прелетял петдесет мили на юг над магистралата и бе успял да зърне автомобила едва при завръщането му. Извод: Файърстоун бе слязъл от магистралата, или западно или източно, по време на петнадесетте минути, докато го беше изгубил от погледа си.

Факт: Уолър бе израсъл върху конско седло и бе работил като фермер при престоя си в Посе Комитатус. Извод: Правителството му е купило ферма. Неголяма, защото иначе би правила впечатление. Някаква малка ферма, сравнително отдалечена от съседните крупни ферми.

Заключение: Файърстоун е дошъл да се срещне с човек, държан в дълбока тайна, като разговорът вероятно е продължил час, най-малко. Има голяма вероятност въпросната личност да е Уолър. Ако се приеме, че разговорът е траял час, остават тридесет и три минути за пътя до срещата и обратно до летището в Лима.

Той се изправи и разгледа картата. Прецени разстоянията и реши, че Уолър живее в района на десет мили източно или западно от магистралата и в рамките на десет мили южно от Лима. Най-големият град в тази площ беше Уапаконета. Освен него в областта имаше половин дузина по-малки селища.

Щеше да претърси първо най-близката до летището дъга.

Беше решил да оглежда местността с кола, като търси малки, отдалечени от пътищата ферми, отбелязва ги на картата и прави оглед от колата си на магазините в Уапаконета, които Уолър би посещавал с най-голяма вероятност: аптеки, магазини за железария, бакалии; имаше вероятност да го засече там. И си бе легнал с тази мисъл.

Сега обаче се зачете в местните вестници и внезапно очите му бяха привлечени към страницата за търговия с недвижими имоти, специално към две обяви, в които ставаше дума за ферми. Прочете внимателно и двете дребни карета и после бързо плати сметката си и потърси най-близкия телефон. Обади се на първата фирма за търговия с недвижимо имущество.

— Добро утро, тук фирма за търговия с недвижимо имущество „Бъкай“ — обади се женски глас, игрив до дразнене.

— Добро утро. Обажда се Уолт Демпси от „Фарм Джърнъл“. С кого разговарям?

— Казвам се Марджъри Уилсън, господин Демпси. Какво можем да направим за вас?

— Марджъри… мога ли да ви наричам Марджъри?

— Всички ми казват Марджи.

— Марджи, списанието ни планира основна статия за цените на фермите в региона Индиана-Охайо. Избрали сме областта между Лима и Уапаконета като една от целевите области. Дали бих могъл да получа малко информация?

— Боже Господи, колко вълнуващо! Какво значи това „основна“ статия?

— Най-важната в броя. Със снимка на корицата.

— Божичко, ставаме известни!

— Искрено вярвам в това — заяви Удбайн с възможно най-убедителния си тон. — Това, което се опитвам да разбера, е колко ферми са били продадени в тази област за последните девет месеца, колко са големи, евентуално да науча имената на новите собственици и да ги интервюирам. Нали разбирате — какво харесват на областта, защо са дошли тук, от този род.

— Да ви кажа, господин Демпси…

— Уолтър.

— Уолтър… това е много лесно. Първо на първо, фермите обикновено се продават пролетно и лятно време, а тази година няма много голям оборот. От миналата пролет сме продали осем ферми. „Уигинс Риълти“, нашите конкуренти, успяха да продадат само две. Нека да погледна в регистрите… — Той долови шум от прелистване.

— Да видим…

Тя мина по списъка и Удбайн си записа и осемте ферми. След като приключи, той отхвърли пет от тях или като прекалено големи, или защото формата на собственост не съответстваше на случая. Отбелязваше върху картата си, докато тя му описваше месторазположението на трите, които можеха да се окажат целта му.

— Бих искала да ви разведа наоколо, да ви запозная със стопаните. Сигурна съм, че те с удоволствие ще разговарят с вас.

— Много мило от ваша страна, Марджи. Ще ви се обадя по този повод след два дни, ако ви е удобно, разбира се.

— О, това ще бъде чудесно — изрече тя с известно разочарование. — „Фарм Джърнъл“ ли казахте? Не си спомням да съм виждала дори и един брой от списанието ви.

— Е, вие току-що ми дадохте адреса си и аз ще ви включа в списъка за разпращане на писма. Ще ви изпратя и новия брой на списанието към края на седмицата.

— Е, наистина много мило от ваша страна, Уолтър.

Конкуренцията на „Бъкай“ му даде същата информация — той използва същия подход. Първата ферма беше хиляда акра, прекалено голяма и точно до магистралата. Втората беше друга история.

— Южно от Юниополис се намира фермата на стария Уейнрайт каза му секретарката. — Малка е, около сто и двайсет акра, притисната между две по-големи ферми. Приключихме я на осемнадесети май.

— Кой е собственикът?

— Ралф Андерсън. Хубавец. Младоженец, да знаете. Нямам го в списъка на телефонния указател.

— Наистина ли? Как да стигна дотам?

— Не е толкова трудно. Съгласно документацията ми, тя е на 2,2 мили южно от Юниополис. Покрай магистралата се виждат пощенски кутии.

— Отлично — каза Удбайн и постави звездичка до името на Андерсън.

В момента, в който Вейл и Кастен излизаха от асансьора на първия етаж на западното крило, Хардистан влизаше в Белия дом.

— А, ето го и Били. Време беше да се запознаете — каза Кастен. — Между другото, покрай множеството си таланти, Били може да се справя с бюрокрацията по-бързо, отколкото молец да изгризе вълнен пуловер. В този град това е наистина рядък талант.

— Това е наистина рядък талант и във всеки друг град.

Хардистан беше едър мъж с кафяви очи, които непрестанно шареха и проверяваха всичко около него. Челюстта му изразяваше пълната решителност да се справи с всяко изникнало препятствие. Изглеждаше човек, който се вслушва в съвети, но рядко променя мнението си.

Кастен топло го поздрави и го представи на Вейл.

— Вече сме на работа — каза тя. — Запознай се с новия си шеф.

Хардистан кимна и каза:

— Ще имаме доста работа.

— Така изглежда — отвърна Вейл.

— Колко време ще останете в града?

— Днес следобед се връщам. Трябва да видя как се чувства старата ми банда за тази работа.

— Имате ли време за обяд? — попита Хардистан.

— Разбира се, с удоволствие.

— Ще трябва да отидем до офиса ми и да попълним обичайните формуляри, за да впишем Мартин във ведомостите ни — каза Кастен. — Защо не го вземеш след това?

— Чудесно. Трябва да го информирам за Изгубената следа.

— Разполагаме ли с нещо? — попита Вейл.

— Гилзи, кутии от патрони, ушечуец и няколко души, които мислят, че са дочули нещо. Следи от експлозив С-4, с който са взривили двата края на прохода. И цифрите, надраскани на гърба на ровъра. Извадили са късмет с времето, но и без него са си били професионалисти. Операцията им е засечена във времето. Шест минути и след това са изчезнали. Разпратили сме хора из цялата област, но по този пункт съм песимист за резултата.

— А с камиона какво стана? — попита Кастен.

— Изчезнал е. И се съмнявам, че ще го видим повече.

Удбайн водеше самолета на юг над шосе 501. Ралф Андерсън разполагаше с реални възможности, бе решил той. Къщата беше купена някъде по времето, когато Уолър се бе разпял преди обира в денвърската банка. Беше малка и изолирана и Андерсън нямаше телефон. Той реши да проучи мястото от въздуха.

Сърцето му препускаше. Тази част от работата си той обичаше най-много. Ловът. Намирането на най-доброто място за стрелба. Набелязване на най-добрия маршрут за оттегляне.

Фермата се разпознаваше лесно. Беше самотна сграда на около миля от магистралата, остров в средата на една обширна ферма. Къщата се намираше в единия край на малка нива. Три черни пътя кръстосваха голямата ферма — един от тях очевидно бе северната граница на фермата на Андерсън. Самата къща лежеше между две щатски шосета, които се сливаха приблизително на миля северно от Уапаконета. Той отвори клапаните, снижи и заописва кръгове около къщата на двеста метра височина. Извади видеокамерата и даде максимално увеличение. Докато изравняваше самолета, зърна един мъж да прави нещо по трактора си. Мъжът очевидно бе потънал в заниманието си. Удбайн форсира двигателя и мъжът вдигна глава, засенчвайки очите си от слънцето. Удбайн разклати крилата в поздрав и мъжът махна в отговор. Удбайн даде газ и се изкачи на четиристотин метра. Покръжи още малко и преди да се насочи на запад, засне целия район.

След час си отдъхваше в мотелската си стая. Беше четири и половина. След деветдесет минути щеше да се стъмни. Той се преоблече в черен спортен екип, после включи видеокамерата към лаптопа си и разгледа заснетия материал. Къщата се намираше на около миля от шосе 198 на запад и от 501 на изток. Два черни пътя се пресичаха на миля североизточно от къщата. Той даде увеличение върху кръстопътя. На десетина метра западно от него се издигаше голям дъб. Той намали увеличението и проследи правата линия до къщата. Всичко изглеждаше чисто. Най-близката къща беше на около две мили.

След това проследи маршрута си за оттегляне и внимателно измери разстоянията. Час и половина най-много — и щеше да е във въздуха. Беше подготвил нещата — ключовете от колата бяха в един шкаф на летището, а мотелската му стая беше предплатена до следващия ден.

След това увеличи целта. Премести курсора върху мъжа на трактора и даде максимално увеличение. Лицето се очерта ясно.

— Здравей, Джорджи — изкикоти се тихо Удбайн. — Скоро ще се озовеш редом с Господ.

— Обичате ли китайска храна? — запита Хардистан, докато Вейл се настаняваше на седалката до него.

— Разбира се.

— Ще ви черпя един обяд. Касовите ми бележки ги осребряват.

— А моите не, така ли?

— Господин Вейл, точно в момента можете да имате всичко, което пожелаете.

— Добре, тогава ми казвай Мартин или Марти.

— Чудесно. Аз съм Били. Казах на шофьора ти, че може да си тръгва — ще те закарам до самолета след обяд. Със сигурност ще опиташ най-хубавата китайска храна, която си ял. Ресторантът не е нещо особено, но храната му е супер.

Ресторантът се намираше през няколко преки от Белия дом в стара двуетажна сграда, притисната от всички страни от извисяващите се стерилни стъклени кули. Партерното ниво бе накачено с табели: китайски кулинарен магазин, антикварен магазин, магазин за билки, магазин за цветя, аптека — но не и ресторант.

Хардистан взе куфарчето си и поведе Вейл през един тесен вход и после нагоре по едни стенещи стъпала. Влязоха в голяма зала с двайсетина маси, разместени без определена схема. Едната стена представляваше редица от сепарета. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Нямаше картини или скъпи килими, никакви дракони или аквариуми с риби. Червените покривки на масите осигуряваха единствения цвят в иначе мрачното обкръжение. Миришеше силно на чесън. Имаше само десетина клиенти, ориенталци.

Близо до площадката на стълбището имаше старо бюро и на него — само дървено сметало, сметки и молив. Никакъв телефон. Един възрастен белокос китаец с тъмносин костюм и червена вратовръзка седеше зад бюрото и четеше китайски вестник. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Приятелю Хардистан, колко се радвам да ви видя — каза той на изискан английски, докато ги водеше през залата до едно сепаре в дъното. — Липсвахте ми.

— И на мен също. Бях зает, господин Кей.

— Разбирам. Четох вестниците.

— Това е господин Вейл. След днешния ден, сигурен съм, ще ви стане редовен клиент.

— Джой геен. И аз се надявам. Ще пият ли нещо господата?

— За мен обичайното.

— За господин Хардистан оолонг. А за господин Вейл?

— Бира, моля.

— Мога ли да ви предложа „Жълт дракон“, господин Вейл. Това е китайска бира. Особено ви я препоръчвам.

— Звучи ми особено вкусно — изрече с усмивка Вейл.

— Ще изпратя сервитьора с няколко ордьовъра и менютата. Казва се Сам.

— Благодаря ви.

Възрастният китаец се отдалечи с гръбнак, изправен като бастун. Вейл се почувства малко неловко. Дали обядът не беше предназначен да го премерят, да извадят наяве факти от живота му, да усетят начина му на мислене? Хардистан не му се стори човек, който завързва лесно запознанства.

Вейл се огледа, учуден от аскетичността на обстановката.

— Не се тревожи, сепарето не се подслушва — каза Хардистан.

— Дори и не ми е хрумвала подобна мисъл. А трябва ли?

— Не съвсем, ние вече сме от една и съща страна на барикадата, не помниш ли? Помислих си, че бихме могли да се насладим на обяда и на малко уединение, докато те запозная накратко с нещата. Тук няма да откриеш много бюрократи или политици.

Такава била значи работата, щяха да го запознават „накратко с нещата“.

Сервитьорът донесе блюдо с пържени стриди и пиле и напитките. Менюто предлагаше голямо разнообразие от кантонски специалитети. Най-отгоре беше напечатано КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ.

— Така ли се казва? — попита Вейл. — Китайски ресторант.

— Не мисля, че господин Кей би могъл да измисли нещо по-подходящо, така че се е спрял на очевидното.

— Как откри това заведение? — попита Вейл.

Когато бях още нов в Бюрото, бях прикрепен към офиса във Вашингтон. По онова време тук имаше цветущ китайски район, четири или пет квартала. Същински малък Чайнатаун. Точно на тази улица стана убийство. Един ювелир беше убит, застрелян в магазина си, но нищо не беше откраднато. Повечето от ориенталците тук не можеха или не искаха да говорят английски и ченгетата не стигнаха доникъде. Повикаха ни, защото имаше доказателства, че убийците вероятно са от Сан Франсиско. Кей беше помощник-управител в един ресторант, „Шанхайски градини“, точно зад ъгъла. Почти не знаеше английски. На всичкото отгоре беше нелегален имигрант. Без паспорт, без виза, нищо. Но дойде при нас и ни разказа цялата история. Някакъв шеф от Западното крайбрежие решил да се премести в този район. Убийството било предупреждение. Местните жители бяха прекалено уплашени, за да кажат каквото и да било. Кей разбрал, че единственият начин да се сложи край на това, е като ни каже каквото знае, дори и това да означава депортиране в Тайван. Очистихме бандата от Западното крайбрежие и аз лично ходих в тайванското посолство и имиграционния отдел и издействах на Кей паспорт и зелена карта. Той веднага научи английски — блестящо, както впрочем можа да се убедиш. Когато придоби гражданство, аз му бях поръчител. И когато започна с този ресторант, пак аз му бях първият инвеститор. Притежавам десет процента от заведението. Разбира се, не стига, за да се пенсионирам и да живея от процентите, но ми изплаща обядите тук.

— Чудесна история.

— Е, ние невинаги сме лошите момчета — каза Хардистан. — Храня се тук два или три пъти седмично, когато съм в града.

— Не си ли женен?

— Жена ми почина преди четири години. Имам син на тридесет и една, прекрасна снаха и две внучки. Тони съвсем скоро започна работа на Нюйоркската фондова борса. Слава Богу, че не тръгна по стъпките ми.

— Аз едва ли трябва да споделям нещо от личния си живот, нали?

— Е, никога не сме проучвали дали предпочиташ ваната пред душа или обратното.

— Предпочитам душа.

— Така и предполагах.

— Възможно е да ме гони нещо като параноя, нали разбираш. Федералните агенти наистина бяха много ядосани, когато измъкнах онзи случай изпод носа на Райкър. Какво ви е мнението за това?

— Отделихме много време на това дело.

— Ние също.

Хардистан вдигна ръце.

— Няма да се караме. Вие свършихте страхотна работа. Със страшно малоброен екип, искам да кажа.

— Те са страхотни адвокати — каза Вейл и след секунда добави: — Мисля, че всички до един са неосъществени ченгета. Страшно интуитивни са.

— Така или иначе, делото по РИКО от окръг Гранд е вече минало. Радвам се, че този път си на наша страна.

— Може да не се впиша в бюрократичното обкръжение.

— Не мисля, че то е толкова засмукващо, Мартин. Ти си специален обвинител и заместник генерален прокурор на Съединените щати. Разполагаш с огромна власт. Мощта на САЩ е съсредоточена в ръцете ти — благодарение на президента. Освен това си и мой началник. Работата ми се състои в това да ти оказвам съдействие през цялото време по случая, да ти спестявам бюрократичните разправии, да те подпомагам при събирането на юридически доказателства и да те охранявам така, че когато тръгнеш към съда, по пътя ти да няма никакви димящи дула. Това си е твое представление. Ако ти потрябва нещо, имаш на разположение целия потенциал на Бюрото. Аз съм тук, за да ти спестя всички възможни досадни пречки.

— Какво ще кажеш за Данъчната служба и СКТАОО? Само преди час вдигнах кръвното на Рандолф. Това едва ли ще го накара да се влюби в мен.

— На практика няма никакво значение дали те харесва, или не. Освен ако не си заинтересуван от някакъв популистки стремеж към известност.

— Едва ли.

— Потрябват ли ни СКТАОО, имаме ги. Потрябва ли ни Контролът върху данъците, имаме го. Рандолф е изплашен за мястото си дребен несретник. Докараха го да подпомогне на Пенингтън в разработването на програма за прочистване на Службата. Там е прогнило до корен, както впрочем е известно на всички. Банда некадърни писарушки психопати, които изпитват възторг като тормозят невинни данъкоплатци. Шефът иска да забрани това, да принуди ревизорите да си гледат наистина работата. Да няма вече прикрити операции под формата на ревизии. Открият ли нещо, докладват го — и толкова. Останалото вече не е тяхна работа. Всички дреболии ще се предават на Министерството на правосъдието. То ще разполага с целия полицейски потенциал. Службата по данъчния контрол не ще разполага дори и с властта да праща призовки. Пенингтън даде ясно да се разбере това, когато назначи Рандолф. Обаче какво прави Рандолф? Тича при приятелите си в Капитолия и им обещава, че няма да видят ревизия до края на живота си, ако спрат плана на президента. Пенингтън обаче разбра за това и му наби много яко чемберите. С него е свършено. Всичко е въпрос само на време. Същото е и с Данъчния контрол.

— Ядосах Хукър.

— Е, Хукър се мисли за пръв съветник на Пенингтън, но той отхвърля около деветдесет процента от съветите му. Хукър е просто момче за поръчки от висше ниво. Колкото до въпросите на националната сигурност, там наистина е много добър. Работи без никакви емоции. Просто си върши работата. Отпиши го. Няма нищо, което да направи за теб по-добре от другите.

— Изглежда, от доста време си в бизнеса.

— Двайсет и пет години.

— Как успяваш да избегнеш чистките, когато се сменя стражата?

— Стоя настрани от пътя им — усмихна се Хардистан.

Той подаде на Вейл визитната си картичка. На гърба беше записал на ръка частните номера на дома си, клетъчния си телефон, пейджъра и телефона в колата си.

— Звъни ми по всяко време — каза той. — Спя много леко.

„Много хубаво говориш, приятел, но ако искаш да ме накараш да ти имам доверие, ще трябва нещо повече от приказки.“

— Имам въпрос — каза Вейл. — Как така ФБР не усети навреме Светилището?

— Хубав въпрос. Много са хлъзгави. Поучиха се от грешките на Клана и Посе, и останалите задници. Прикриват се много, много добре. Не бързат. Придвижват се много внимателно. Парамилитарните им формации бяха и все още са дегизирани като църкви. Не причиняват никакви проблеми, не излизат в Интернет да крещят за намеренията си, не контактуват с останалите парамилитарни формирования. Просто се правят на послушни. Освен това разполагат и с един истински герой от войната, който да ги възглавява. Енгстрьом си обича работата. И си е събрал цяла частна армия.

— Тогава какво ви кара да сте толкова сигурни, че са замесени в случаи с РИКО?

— Нали си разговарял с двама от тях.

— Нищо от това, което ми разказаха, не може да устои в съда.

— Спомняш ли си престрелката с Рой Марсден в Орегон преди две години?

— Оня радикал, който ограби две банки?

— Точно така.

— Той и трима или четирима от хората му бяха убити, нали? Заедно с двама служители на закона.

Хардистан кимна.

— Четирима. Един шериф, двама щатски войници и един от най-добрите ми агенти. Успяхме да възстановим няколко от оръжията в къщата. Марсден е използвал М-16. Серийният номер е бил заличен с киселина, но лабораторията ни успя да го възстанови. Установи се, че карабината фигурира в списъка с оръжия, откраднати от Бат, Монтана, от оръжейния склад на Националната гвардия преди две години. Преди осем месеца Джордж Уолър се предаде. Не ни каза кой знае колко, но по време на един от разпитите спомена, че Марсден закупил три карабини М-16 от Светилището. Е, и нещата си дойдоха на мястото.

— Ами ако Светилището ги е закупило от истинските крадци?

— В този случай те търгуват крадени оръжия на други парамилитарни формации и са непреки съучастници при две убийства.

— Защо тогава не ги закопчахте?

— С какво? Уолър чул, че били продавали оръжия? Глупости! Същата работа е и с ограбването на оръжейния склад в Хелена. Само неговите показания срещу тези на всички останали. Ти би ли отишъл в съда с такива доказателства?

— Не.

— Ето ти и отговора.

— Правихте ли опити да внедрите някого? — попита Вейл.

— Опитахме. Обаче са много хитри. Повечето са минали военно обучение, някои във военното разузнаване. Основно хората ни просто работят в района и си държат ушите отворени. Като изключим Уолър, до този момент не сме успели да презавербуваме никого от тях. А и него не сме го презавербували, той просто сам си дойде.

— Тоя Ралфи не ме изненада особено. Мисля, че го е загазил и е намерил подслон в програмата за защита на особено важни свидетели. Не мисля, че в нещо се е променил. Останал си е все същото дребно гадно копеле.

— Наистина страхотен анализ, при положение че сте говорили не повече от час.

— В играта съм почти толкова години, колкото и ти, Били. Не ми е необходимо да чуя думите „негър“, „педал“ и „шпионин“ повече от веднъж, за да разбера, че срещу мен стои расист.

— Имал си внедрен човек в Гранд, нали?

— Имах един младеж. Внедри се половин година преди да започнем работа. Вслушваше се в клюките и така нататък. По интуиция разбира кое е съществено и кое са дрънканици.

— Това трябва да е Флахърти.

— Да, Флахърти е. Много свястно момче. От Бостън. Изключителен нюх.

Хардистан кимна.

— Един от малцината обвинители, на които сме позволявали да минат през Академията. Беше толкова добър, че се опитахме да ви го откраднем.

— Знам, той ми каза.

— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен — опита се да се пошегува Хардистан.

— Напротив, поласкан съм, защото това показва, че си познаваш работата.

И двамата се разсмяха.

— Така или иначе, той си намери работа в една от фабриките, започна да посещава срещи на комисиите, четеше вестниците, правеше списък на всички лъжи, които бълваха, или направо, или като премълчаваха истината. Създаде си приятели, държеше си ушите отворени. Свърши основната предварителна работа по процеса. Когато започнахме да подготвяме обвинението, вече бе направил целия анализ на връзките между отделните звена. Той беше човекът, който усети, че Крамър е най-слабото звено във веригата. Нито веднъж не сгреши в изводите и преценките си. Цялата работа му достави страшно удоволствие. Истински Серпико.

— А как се отнася госпожица Парвър към работата му под прикритие?

— Намекваш ми колко са добри агентите ви ли?

— Е, в това наистина ни бива.

— И аз така съм чувал. Парвър и Флахърти живеят заедно вече от година. Почти толкова дълго, колкото и ние с Джейн Венъбъл.

— Мислиш ли да изпратиш Флахърти и този път?

— Не мога. Случаят с окръг Гранд се предаваше по сума ти телевизии, все някой би могъл да го разпознае. Не че в Гранд нямаше вероятност някой да му пусне куршум в гърба, но сега… Сега най-вероятно ще го намерим увиснал на някое дърво с бележка, забодена на гърдите.

— Те са доста по-внимателни. Едва ли изобщо бихте го намерили. Но си прав, това е смъртно опасна ситуация.

— Аха.

— В окръг Гранд ставаше дума за алчност и власт. Една банда мръсни старчоци, истински аматьори в тази игра. Тук става дума за фанатизъм. Моралните ценности в този случай са ясни и кратки. Ударът с оръжейния конвой е прозрачно заявление. То променя играта. А телата в найлоновите чували направо подлудиха стареца. Направо пощръкля.

— Уолър предположи, че това е акт на война. И ако случаят действително е такъв, тогава моралните положения стават несъществени.

— Ако са в положение на война, защо не са я обявили официално?

— Мисля, че вече са го направили. Поне в главите си. Да я обявят официално е вече съвсем дебела работа.

— Това според мен означава, че още не са готови — каза Хардистан.

— Така ли? Как се сети?

— По чисто логичен път. Те разполагат с четири подразделения плюс щабната част. Това са приблизително шест хиляди мъже и жени, готови да тръгнат сред народа и да се покрият.

— Когато разговарях с Джордан в Гроба, той ми се похвали точно с това.

— Джордан обича да се хвали. Ние измъкнахме повече от хвалбите му, отколкото от признанията на Уолър.

— Той казва, че когато започне, това ще бъде партизанска война. Удрят и се скриват. Вътрешен тероризъм.

— Проходът Изгубената следа.

— Аха.

— Мислиш ли, че Изгубената следа е било пробно нападение?

— Е, това е ваша работа. Аз съм новак, не забравяй.

— Вече не. Имаш на разположение година и половина да надминеш и най-добрите. Особено след окръг Гранд.

— Новините пътуват бързо.

— Осведомих президента за засадата в Изгубената следа. Той ми каза, че си се съгласил да се заемеш със случая по параграфите на РИКО и също така каза, че информацията спира при мен. По дяволите, сега работя под твое ръководство! Игрички ли ще си играем!

— Просто искам да имам малко преднина преди новините да плъзнат.

— Имаш я.

— Да се върнем пак на засадата. Мисля, че полагането на телата в найлоновите чували означава война. Те са отдавали почит на загиналите войници.

— Е, на тях може и да им изглежда като почит. Що се отнася до мен, това си е чисто варварство. Чели са прекалено много комикси.

— Това обаче показва крайна решимост.

— Пет пари не давам какво показва! Просто ще ги пипнем за вратовете и това е.

— Нали затова съм тук — усмихна се Вейл.

Хардистан сложи коженото си куфарче на масата и го отвори. Вътре имаше няколко видеофилма, няколко книжки и малък квадратен кожен портфейл. Той го вдигна и дръпна ципа му. Вътре имаше двадесет пластмасови плика. Всеки съдържаше по един компактдиск.

— Тук има куп информация. Компактдисковете съдържат всичко, което знаем за тази група, връзките й с другите паравоенни групи, няколко поверителни доклада, фотографии и данни за произхода, образованието и развитието на ключовите фигури, дори и някои спекулации на тази тема. Накарах хората си да го съберат за теб. Видеозаписите са предимно заснети проследявания. Има няколко правителствени книги, литература, предизвикваща расова ненавист, издавана от Клана, Посе Комитатус и така нататък. Достатъчно, за да получиш представа какво представлява това движение. — Той извади една малка книга с мека подвързия. — Това е екземпляр от „Дневниците на Търнър“. Настолната им книга. Стилът е ужасен, но призивите са още по-ужасяващи. Това е наръчник за градската партизанска война. Хубавото нещо с материалите на компактдисковете е, че са индексирани. Куфарчето е твое. Честито.

— Доста работа са свършили хората ти.

— Виж, имаш само година и половина, за да свършиш работата по параграфите на РИКО. Това е невъзможно. — Хардистан посочи куфарчето. — Но тук се съдържат две години много здрав труд, така че ето ти я и преднината. Това ще наклони везните малко в твоя полза.

— Благодаря — каза Вейл и се засмя. — Надявам се само да не ми отнеме и толкова време, докато го проуча.

— Не искам да те поучавам. Знам, че една от силните ти страни е умението да разпределяш работата, така че вероятно съветът ми ще е ненужен, но все пак ще го кажа. Разпредели материала между най-добрите си хора. Нека всеки един от тях стане експерт в дадена фаза от разследването. Зад гърба ви сме двамата с Джим Хайнс.

— Естествено. Но шефът е длъжен да знае всичко. — Вейл прибра нещата в куфарчето и започна да го затваря.

— И още нещо — обади се Хардистан, посегна и измъкна една папка от един от джобовете на куфарчето. — Този доклад е с щемпел „Секретно“.

— Още изненади?

— Успяхме да се вмъкнем в компютъра им за около три часа.

— Вмъкнали сте се незаконно в компютърната им мрежа?

Хардистан задържа известно време погледа си върху Вейл.

— Най-обикновено проучване. Просто искахме да имаме някаква следа за дейността им. Единственото нещо, което измъкнахме, и ни свърши работа, беше споменаването на „Спектър“.

— Проектът „Фантом“?

— Джими те е информирал, така ли?

Вейл кимна.

— Абсолютно обучени на всички мръсни номера. Убийства, експлозиви, мъчения. Майстори в занаята, изключително ефикасни. Шепа хора, използвани във Виетнам и Никарагуа, по-късно в Средния изток, все войници на Енгстрьом. Давали са им задачи и са ги оставяли да се оправят сами. След като приключвали задачата си, те се връщали за следващото поръчение. Съвършени хищници. След Пустинна буря започват да ги считат за прекалено опасни и повече не ги ползват. Армията се опитва да ги реабилитира, но четирима от тях напускат програмата. Един отива да работи за френското разузнаване и загива в Алжир. Друг, специалист по разузнаването в Пустинна буря, също загива. Другите двама още се мотаят нейде, предлагайки услугите си на онзи, който плати най-високата цена.

— Хайнс казва, че архивът за тях е запечатан.

— Не, изчезнал е. Никъде няма никакви записи. Всичко, което ни е известно за тях, го знаем от хората от военното разузнаване, бивши командири и един-двама души, работили с тях.

— Някакви снимки? — попита Вейл, прелиствайки страниците.

— Само тази.

— Виждал съм я. Хайнс ми я показа в самолета. — Вейл посочи мъжа със среден ръст и карабина в ръка и каза:

— Мисля, че този се е подвизавал под името Оз.

— Като Магьосника от Оз ли?

— Така поне звучи. Очевидно е бил някакъв специалист. Джордан казва, че въпросният човек веднъж гръмнал някакъв виетнамски генерал от две хиляди метра, и мисля, че това е оръжието, което е използвал. Джордан обаче твърди, че бил мъртъв. Знаем, че Джордан, Шрак и Мецингер са от „Спектър“. Имам го в записа си.

— Записал си разговора?

— Само за справка — отвърна Вейл.

И двамата се разсмяха.

— Мисля, че единият от другите двама, които са още живи, може би и двамата, работят за Светилището — каза Хардистан. — Тази папка съдържа цялата информация, с която разполагаме за тях. Излишно е да казвам какво може да се случи, ако попадне в чужди ръце.

— Като тези на медиите?

— Или на някои членове на конгреса.

— Познаваш ли една съдийка… Макинтайър?

— Луси Макинтайър, Осми съдебен окръг. Разбран човек.

— Президентът смята, че можем да се сдобием със заповеди за арестуване и одобрение за проследяване от нея. Мислех си да обработя записите, като вмъкна няколко солени забележки, за да я склоня. Може и вие да дадете някое рамо.

— Ти си решаваш. Обаче е неотстъпчива, казвам ти.

— Били, страшно се нуждаем от достъп до тези хора. Ще сплаша здраво Уолър. Ще му кажа, че не давам пет пари за него, ако не се съгласи да даде официални показания. Сигурен съм, че най-малкото ще се съгласи официално да запиша разговора ни.

— Това може да свърши работа — каза Хардистан. — Аз обаче познавам добре дамата. Вероятно ще поиска да разговаря директно с Уолър.

— Какво ще кажеш за видеозапис? Можем да отидем при него и да го запишем на видеокамера. В момента той е единствената ни карта.

— Определено си струва да се опита — каза Хардистан.

— Ако тя настоява за личен разговор с него, ще се наложи да го придвижваме оттам. Много е рисковано.

— Цялата работа е прекалено рискована — възрази Вейл.

Хардистан пъхна папката в куфарчето и затвори. Вейл прокара длан по гладката кожа.

— Имаш добър вкус, Били.

— Благодаря. Имаш ли нещо против, ако ти задам един личен въпрос?

— Давай.

— Защо правиш всичко това? Искам да кажа, че работата е изключително мръсна. Направо мирише на грандиозен провал.

Вейл се замисли за минута, после повдигна рамене.

— Нямам нищо по-добро, с което да се захвана в момента.

Хардистан го изгледа, сякаш да разбере дали току-що чутото не е някаква шега.

Вейл извади портфейла си, измъкна една износена визитна картичка и я плъзна по масата.

— Навремето ги раздавах — когато бях адвокат-защитник и по-късно станах генерален прокурор на щата.

Името му се намираше в долния десен ъгъл. В средата бяха любимите му две думи.

БЕЗ КОМЕНТАР.

Удбайн напусна летището по здрач и подкара към фермата на Ралф Андерсън, като броеше всяка секунда. Пътят му отне четиридесет и осем минути. Когато свърна по черния път, осеян с ледени буци и замръзнала земя, вече беше тъмно. Спря под дъба на кръстопътя, измъкна алуминиевия куфар от багажника, сглоби карабината и монтира прицела. Извади инфрачервен бинокъл и огледа фермата. Заемането на удобно положение му отне известно време, но накрая вече имаше ясна видимост. Огледа прилежащата площ: малък хамбар, пикап, паркиран до него, нещо като обор. Върна бинокъла върху прозорците на кухнята.

Хиляда метра. Фасулска работа. Стига само целта да се покажеше.

Той приклекна, заби триножника във вкочанената пръст и нагласи карабината. Сърцето му туптеше силно, но ръцете му бяха спокойни. Огледа прозорците на къщата през прицела, като бавно го разхождаше по кухненските прозорци и задната врата, проверяваше малката веранда и ъгловите прозорци, където мярна телевизор. Предположи, че това е всекидневната. Върна обратно кръста на прицела върху кухнята и различи жената, която очевидно почистваше след вечеря.

Но къде се бе дянал Уолър/Андерсън?

Удбайн не бързаше. Беше се облякъл добре срещу студа и нямаше значение колко щеше да му се наложи да чака. Беше разчел и маршрута за измъкване и знаеше колко време ще му отнеме. Времето беше относителна категория.

Зачака, като плъзгаше дулото на карабината в дъга по прозорците на къщата, в очакване да зърне целта си. И в един момент проумя, че каналът на телевизора се смени.

Уолър беше в стаята и гледаше телевизия.

Трябваше по някакъв начин да го примами навън.

Той отново вдигна бинокъла, който му даваше по-голям простор на наблюдение. Тракторът още си стоеше насред нивата, затънал дълбоко със задните колела в някаква кал.

Удбайн приклекна и започна да анализира проблема.

Последователността на действията беше като закована с гвоздеи в съзнанието му. Спуква гумите на пикапа. Така жената остава без телефон и транспорт на повече от миля от магистралата, освен ако някой точно в този момент не реши да отскочи на гости. Щяха да минат час или два преди да успее да повика помощ.

Другият вариант беше да ги убие и двамата.

Той зачака, съсредоточен върху прозореца на всекидневната.

Вътре в къщата Джордж Уолър или Ралф Андерсън влезе в кухнята.

— Ще изхвърлиш ли боклука? — попита го Мари.

— Добре — отвърна той. — После ще подгрея трактора и ще го наметна с брезент. Страх ме е да не замръзне.

— Няма ли достатъчно антифриз?

— Има. Обаче се притеснявам. Ще взема да пъхна малко оградна мрежа под задните колела и ще опитам да го извадя. Да, така ще направя. Ще се успокоя чак когато го измъкна от тая дяволска дупка.

— Не споменавай дявола, Андерсън — укори го тя.

Той си сложи дебелото яке, взе торбата с боклука и парче брезент, излезе и пусна торбата в един варел. Взе едно руло мрежа под мишница и тръгна към трактора.

От повече от километър от къщата Удбайн го видя да излиза и да се запътва към трактора. Крачеше право срещу него. Удбайн уверено опря приклада в рамото си и допря бузата си до него. Уолър представляваше силует, обрамчен на фона на светлините от къщата. Удбайн го проследи през прицела, докато той се навеждаше и слагаше нещо под задните гуми на трактора. После се качи на седалката и го запали. От ауспуха изскочи пушек. Уолър седна пред таблото и започна да превключва.

Удбайн реши да стреля в главата. Ако стреляше в тялото, дори и точен изстрел в тъмното можеше да не засегне жертвата смъртоносно.

В следващия момент Уолър включи светлините на трактора.

Сега вече беше ясно очертана цел.

Удбайн се прицели в центъра на главата му, но в този миг тракторът рязко подскочи и се измъкна от ямата. Превръщаше се в подвижна мишена. Докато тракторът се измъкваше на твърда земя, Уолър го спря за момент и се приведе.

Удбайн обра мекия спусък и след миг прозвуча приглушен гръм.

Пуф.

Откатът от 50-калибровия куршум разтърси рамото му.

Главата на Уолър рязко се отметна и той се сгромоляса върху таблото, после се плъзна напред, провесвайки се от движещия се трактор. Удбайн зареди следващия патрон, насочи дулото към тялото на Уолър и натисна спусъка втори път. Върху якето на Уолър цъфна разръфан отвор.

Мари чу как тракторът потегля и зърна през прозореца как се измъква от ямата. После внезапно главата на Ралф сякаш беше блъсната от невидим юмрук и той политна възнак. Тракторът продължи към къщата.

Тя изтича навън и видя Ралф провиснал отстрани на машината.

— Не! — изпищя тя и затича към трактора.

В този миг зад нея нещо гръмна и тя се обърна. Предната гума на пикапа се бе пръснала.

Господи! О, Господи! Какво ставаше?

Тя застина от ужас пред гледката на напредващия към къщата трактор. Нищо не можеше да го спре. После се обърна и побягна. Тракторът продължаваше да напредва, събори задната веранда, прегази я и блъсна стената на кухнята. Стената се срути и тракторът се заби в кухненската мивка. Водопроводните тръби не издържаха, пръснаха се и бликна вода.

Мари Андерсън се втурна през прага. Съпругът й висеше от трактора, а водата шуртеше върху тялото му, измивайки кръвта от раната над окото му.

Тя запищя неудържимо, но нямаше кой да я чуе.