Влюбени ангели

Съвет с тъмнината

Роланд се събуди с чувство на гадене и объркване.

Сладкият спомен за това, как бе обичал Розалин, се изплъзваше. Докосна пулсиращата си глава и осъзна, че лежи на земята.

Бавно се претърколи и се изправи на крака. Изпитваше ужасна болка, но нищо, което нямаше да се оправи от само себе си с течение на времето.

Хвърли поглед отново нагоре към балкона. В старите времена никога нямаше да падне от него. Вероятно не биваше да носи плътни доспехи. Започваше да губи тренинг и гъвкавост. Колко пъти беше изкачвал същата тази стена в очакване да се срещне с нея? Колко пъти дългите руси коси на Розалин го бяха призовавали като къдриците на Рапунцел?

Обикновено, когато Роланд стигнеше до балкона, тя чакаше, изпълнена с чист възторг да го види. Извикваше името му с приглушен шепот, после скачаше в обятията му. Чувстваше я толкова лека, толкова изящна, притискайки я до себе си, с кожа, ароматизирана с розовата вода от ваната й, с тяло, почти изпълнено с електрическо напрежение от силата на тяхната тайна любов…

Роланд тръсна глава. Не, не цялото им ухажване се състоеше само от чиста и светла радост. Един тъмен спомен помрачаваше останалото.

Това беше последният му спомен за нея.

Случи се през третия сезон на тайното им ухажване, докато светът около тях се обагряше в шарките на есента, а зелените багри на лятото догаряха в пищни пламтящи оранжеви и червени цветове.

Заедно намислиха да избягат, да се освободят от тиранията на баща й, както и от предразсъдъците на едно общество, което отказваше да позволи на една дъщеря на благородник да се омъжи за мавър. Роланд си бе отишъл от любимата си за една седмица, под претекст, че прави планове за новия им живот.

Но това беше лъжа. Беше отишъл да потърси съвет по истинските проблеми, които стояха пред тях:

Щеше ли тя още да го обича, ако знаеше?

И:

Можеше ли той да опази същността си в тайна от нея и въпреки това да й даде щастлив живот?

Всъщност, беше имало само един човек, към когото да се обърне.

Откри Кам в южния край на островите, които един ден щяха да бъдат наречени Нова Зеландия. По онова време и двата острова бяха напълно недокоснати от човека. Маорите щяха да достигнат сушата чак след половин век, така че Кам имаше цялото място на свое разположение.

Докато Роланд летеше, скалистите зъбери се издигаха заплашително, остри като кинжали: не приличаха на никои, които беше виждал преди. Ветровете коварно притискаха надолу крилете му, подмятайки го сред облаците. Вече бе треперещ и подгизнал, когато стигна до обширния, девствен пролив, където Кам се криеше от Вселената.

Водата отразяваше като огледало планините, които зеленееха, покрити е брезови гори. Потапяйки връхчето на едното си крило във водата, докато минаваше над повърхността й, Роланд откри, че е леденостудена. Потрепери и продължи.

В далечния край на пролива, той се приземи върху сиво–син каменен блок, който гледаше към невъобразимо висок водопад, чиито височини се криеха в мъгли. В основата му лежеше събратът–паднал ангел на Роланд, оставяйки падащата вода да удря с все сила крилете му.

Какво правеше Кам? И откога лежеше там, в това място за водно мъчение, което сам беше създал?

– Кам!

Роланд изкрещя името му три пъти, преди да се откаже и да нагази вътре, за да издърпа брат си. Почувствал чуждо докосване, Кам се замята и се вкопчи в скалите, където лежеше. Но после позна Роланд и се остави да бъде извлечен навън, с остро изражение на подозрение върху лицето.

Роланд завлече двама им върху камениста издатина зад водопадите. Това беше трудна работа и го остави задъхан, подгизнал и измръзнал до кости. Издатината беше тясна, но имаше достатъчно място двамата да застанат върху влажния камък. Беше зловещо тихо там, точно зад рева на водата.

Изтощен, Роланд залитна назад, докато крилете му допряха скалата, после се плъзна надолу и седна.

– Върви си у дома, Роланд.

Зелените очи на Кам изглеждаха замаяни и дезориентирани, когато се подпря на лакът. Голото му тяло представляваше отблъскваща пурпурна синина от непрестанните удари на водопада. Но, което беше най–лошо от всичко, крилете му…

По тях се бяха появили нови златисти нишки. Роланд не можеше да не признае колко ярко проблясваха под лунната светлина.

– Значи е вярно. – Роланд беше чул слуховете, че Кам е преминал на страната на Луцифер.

Изглежда никой от демоните не бе в състояние да изпълни ритуала, запазен за приветстването на нови членове в лоното. По идея, трябваше да се прегърнат, да преплетат връхчетата на крилете си в израз на взаимно приемане, на знак, че са в безопасност и сред приятели.

Кам се изправи, приближи се и се изплю в лицето на Роланд.

– Липсва ти нужната сила, за да ме завлечеш отново на служба. Нека сам Луцифер дойде тук, щом смята, че съм пренебрегнал дълга си.

Роланд си избърса лицето и е мъка се изправи на крака. Протегна ръка към Кам, но демонът трепна и се отдръпна.

– Кам, не дойдох тук да…

– Дойдох тук, за да бъда сам. – Кам се премести в един мъждиво осветен ъгъл на издатината, където сега Роланд видя малка купчина дрехи и торби малкото вещи на Кам. На Роланд му се стори, че разпозна пергаментовия свитък, който можеше да бъде брачното му споразумение, но Кам бързо наметна около тялото си раздърпано наметало от овча кожа и пъхна пергамента в един дълбок джоб вътре. – О, още си тук?

– Трябва ми съвет, Кам.

– За какво? Как да живееш добре? – Искрата на Кам се бе върнала, но изглеждаше крещящо ярка у това бледо, подобно на сянка привидение, което стоеше пред Роланд. – Като за начало си намери някой пуст остров. Този е зает, но там някъде трябва да има още. – Той протегна ръка и направи широк жест към света и към Роланд.

– Обичам смъртна жена – изрече Роланд много бавно. – Искам да изградя живота си около нея.

– Ти нямаш живот. Ти си паднал ангел от другата страна. Ти си демон.

– Знаеш какво имам предвид.

– Чуй го от мен. Любовта е невъзможна. Махай се и си спести сърдечната мъка.

В този момент Роланд осъзна, че е постъпил глупаво да иска съвет от Кам. И въпреки това се бе налагало да дойде. Любовната история на Кам се бе оказала несполучлива – но все пак той разбираше какво преживява Роланд.

– Може би можеш да ми кажеш какво… да не правя?

– Добре – каза Кам, като си пое дълбок, разтърсващ дъх. – Чудесно. Не се принизявай, като живееш в лъжа. Не ме питай дали тя ще те обича, ако открие какъв си – дори най–поболелият се от любов глупак знае отговора на това. Няма. Не може. Не си въобразявай и че можеш да опазиш от нея подобна тайна. И преди всичко, в името на Луцифер, не забравяй, че никой храм на земята няма да те приеме, ако избереш да се венчаеш за това бедно създание.

– Вярвам, че мога да накарам това да проработи, Кам.

– Значи вярваш, че ти и твоята любима може да се разберете?

– Да. Ние сме предани един на друг.

– А как гледа тя на вечността?

Роланд се поколеба.

– Не ми казвай, че не знаеш? Чудесно тогава, аз ще ти кажа. Ето я, Роланд, неоспоримата истина за нашето безсмъртие. Простосмъртните не могат да го възприемат, то ги плаши. Знанието ще я погълне – знанието, че тя ще остарее и ще умре, а ти ще си останеш младият и здрав дявол, какъвто си.

– Бих могъл да се променя заради нея бих могъл да остарея, да изглеждам така, сякаш се сбръчквам и съсухрям, и…

– Роланд. – Лицето на Кам придоби кисело изражение. – Това не е в стила ти. Която и да е тя, за нея ще бъде по–леко сега, когато несъмнено е млада и привлекателна и може да си намери друг партньор. Не погубвай най–хубавите й го дини.

– Но любовта трябва да е възможна по някакъв начин. Само защото ти и Лилит не можахте…

– Не говорим за мен.

Стояха мълчаливо и слушаха отекващия шум на падащата вода наоколо.

– Добре – каза Роланд накрая, – ами какво ще кажеш за Даниел и Лу…

– Какво за тях? – изрева Кам във водопада. Лицето му почервеня от внезапна ярост. – Ако те са твоите идеали, върви да искаш съвет от тях. – Той поклати глава, отвратен. – Вън всеки случай, всички знаем какво ще стане с тях.

– Какво искаш да кажеш?

Сега Кам обърна ясните си зелени очи към Роланд. И Роланд се изчерви, когато откри, че го съжаляват.

– Накрая – каза Кам – той ще я изостави. Няма избор. Не може да се пребори с това проклятие. То ще го надвие и ще го унищожи.

Крилете на Роланд настръхнаха:

– Грешиш. Станал си твърде близък с Луцифер…

– Това е безкрайно далече от истината – извика Кам, но когато се извъртя, Роланд забеляза жигосания знак на тила му. Татуировката стигаше точно отвъд високата яка на наметалото му. Не можеше да я сбърка.

– Значи сега носиш знака му? – Гласът на Роланд потрепери. Той нямаше такъв знак. Никога не би се надявал да му предложат. Луцифер бележеше със знака си само определени демони, демони, е които искаше да е в специални отношения.

– Кам, не можеш…

Кам хвана в ръка лицето на Роланд и го стисна здраво. Стояха близо един до друг, вкопчени в интимна прегръдка. Роланд не знаеше дали са врагове, или приятели.

– Кой при кого дойде за съвет, Роланд? Не говорим за мен и за моето поведение. Говорим за теб и жалката любовна история, която ще трябва да приключиш.

– Сигурно има начин да…

– Погледни истината в очите: нямаше да дойдеш при мен, ако вече не знаеше отговора.

* * *

От всички неща, които Кам му беше казал в онзи ден при водопада, прощалните му думи бяха най–тежките: да, Роланд вече бе знаел отговора, отговора, който търсеше. Просто се беше надявал, че някой ще му каже нещо друго и ще му спести необходимостта да направи каквото трябваше да се направи.

Когато се върна да й каже, Розалин сякаш вече знаеше. Той се изкатери до балкона й, но тя не се втурна да го целуне. Лицето й се скова в подозрително изражение в мига щам той влезе в покоите й.

– Долавям промяна у теб. – Гласът й беше изстинал от страх. – Какво има?

Тялото на Роланд го заболя, когато я видя да изглежда толкова тъжна. Не искаше да я лъже, но не можеше да намери думите.

– О, Розалин, има толкова много неща, които бих могъл да ти кажа…

Тогава, сякаш спомнила си многословните му стихотворения, тя настоя:

– Отговори ми с една дума. Какво бъдеше ни чака?

Това беше преди повече от хиляда години. И въпреки това, Роланд се присви отвратено сега, спомняйки си какво й бе казал. Прииска му се да можеше да смачка този спомен, а с него – и мига. Но това се бе случило. А не можеш да промениш миналото.

Беше казал на Розалин една дума, както искаше тя.

– Сбогом.

Беше искал да каже: „Завинаги“.

Но Кам беше казал истината: Вечността бе нещо невъзможно между жена и паднал ангел.

Беше избягал, преди тя да успее да го помоли да не си отива. Мислеше си, че постъпва доблестно. Но животът го беше научил, че не е така. Беше съкрушен и изплашен.

След това Роланд я беше видял само още веднъж: две седмици по–късно, когато беше кръжил незабелязано край прозореца на нейния замък и беше гледал как любимата му плаче в продължение на цял един час.

След това се закле да не причинява на никого болка в любовта. Изчезна.

Това стана негов маниер.

Роланд бръсна нещо от бузата си и с удивление видя, че това беше сълза. Макар да беше бърсал милион солени капки от други бузи, не можеше да си спомни момент, когато самият той беше плакал.

Помисли си за Лусинда и Даниел, за вечната им взаимна преданост. Те не се отдръпнаха от грешките си – а с течение на вековете, бяха направили много такива. Връщаха се към тези грешки, разглеждаха ги отново, правеха всичко отново, докато нещо най–сетне бе щракнало в този последен живот, когато тя се бе превъплътила като Лусинда Прайс. Именно това я беше подтикнало да избяга в миналото си – за да намери решението на проклятието. За да могат тя и Даниел да бъдат заедно.

Щяха винаги да бъдат заедно. Винаги да се имат един друг, независимо от всичко.

Роланд си нямаше никого.

Безмълвно се изправи на крака и даде собствено обещание за Деня на Свети Валентин. Щеше да изкатери отново стената до Розалин – и да изкупи грешките си по единствения начин, по който умееше.