Влюбени ангели

Ученик на любовта

Обратно нагоре по външната стена, второ промъкване по каменния парапет, а после – последното стръмно изкачване отново до малката кула и нейния балкон, и Розалин.

По времето, когато Роланд отново стигна до балкона, слънцето беше ниско в небето, хвърляйки дълги сенки през рамото му. В сенките неспокойно се движеха и се присвиваха Вестители – техният начин да прошепнат: „Тук сме“ – но оставиха Роланд на спокойствие. Температурата беше паднала и сега във въздуха се долавяха следи от дим и задаващ се мраз.

Представи си как влиза в малката кула през балкона, прокрадва се през обвитите в здрач коридори, докато я открие в стаята й. А после си представи изражението й.

Представи си я как залита удивено назад, с ясно изписаната радост на лицето й, притиснала сключени ръце към изящните си гърди…

Но какво, ако бе разгневена?

Все още разгневена, пет години по–късно. Беше възможно.

Не биваше да изключва този вариант.

Бяха споделяли нещо рядко и прекрасно и той беше научил, че жените изпитваха дълбоки чувства, когато ставаше дума за любов. Те изпитваха любов по начини, които Роланд никога не би могъл да разбере, сякаш сърцата им имаха допълнителни кътчета, огромни безкрайни пространства, където любовта можеше да остане и никога да не си тръгне.

Какво правеше той тук? Вятърът си проправи път е криволичене и се провря под стоманената му броня. Не би трябвало да е тук. Тази част от живота му беше приключила. Кам може и да беше сгрешил за любовта, но не грешеше за начина, по който времето бе променило Роланд.

Редно беше да слезе отново, да яхне коня си и да намери Даниел.

Само че… не можеше.

Какво можеше да направи?

Можеше да се унижи.

Можеше да падне на колене и да сведе глава пред нея, да помоли за прошка. Можеше и щеше…

До този момент дори не беше осъзнал, че иска прошката й.

Сега беше близо до балкона, разтреперан. Нервен ли беше, или развълнуван? Беше стигнал дотук, а още не знаеше какво ще каже. Няколко реда от стихотворение се оформиха в онова кътче на сърцето му, където обитаваше навикът…

Ще помня вечно лик един —

На мойта мила Розалин.

Не – точно заради това си беше имал неприятности е нея преди. На нея не й трябваше лоша поезия. Трябваше й телесна, споделена любов.

Можеше ли Роланд да й я даде сега?

Червената завеса прошумоля на вятъра, после се разтвори при дръзкото докосване на пръстите му. Скри се зад каменната стена, но изпружи врат, докато погледът му се промъкна в спалнята, където обикновено седеше с нея.

Розалин.

Беше прелестна, седнала в дървен стол в ъгъла, пеейки си под нос. Лицето й беше по–възрастно, но годините се бяха отнесли милостиво с нея: От момичето на Роланд, тя се беше превърнала в прекрасна млада жена.

Сияеше. Беше прекрасна.

Да, Роланд знаеше, че бе допуснал грешка. Беше новак и любовта и беше лекомислен, циничен и неуверен, че онова, което имаха, може да продължи дълго. Бе твърде припрян, за да обърне внимание на горчивите думи на Кам.

Но виж Лус и Даниел. Те бяха показали на Роланд, че любовта може да понесе дори най–суровите наказания. И може би всичко до този момент – случайното връщане в тази епоха, това, че се съгласи да помогне на Шелби и Майлс, това, че мина покрай стария замък на Розалин – не се бе случило току–така.

Получаваше втори шанс за любов.

Този път щеше да последва сърцето си. Беше готов да се втурне вътре през отворения прозорец…

Но чакай…

Розалин не си пееше сама. Роланд примигна, поглеждайки отново. Тя имаше слушател: малко дете, повито в пухена завивка. Детето сучеше. Розалин беше майка.

Розалин бе нечия съпруга.

Тялото на Роланд се вдърви и от устните му се откъсна леко ахване. Би трябвало да е облекчен, че я вижда да изглежда толкова добре – никога не беше изглеждала по–щастлива – но чувстваше единствено силна самота.

Тежко се претърколи далече от вратата на балкона, като блъсна силно гърба си в извитата стена на кулата. Какъв ли мъж беше заел мястото, което Роланд никога не бе трябвало да напуска?

Осмели се да хвърли още един поглед вътре: загледа как Розалин стана от стола и положи бебето в дървената му люлка. Роланд затвори очи и се заслуша в стъпките й, заглъхващи като песен, когато тя излезе тихо от стаята и тръгна надолу по коридора.

Не беше възможно да свършва така – този последен миг, в който зърваше любовта.

Глупак. Глупак, че се върна. Глупак, че не отхвърли тези мисли от ума си.

Инстинктивно я последва, промъквайки се по ниския перваз на малката кула до следващия прозорец. Вкопчи се в стената с изподраните си пръсти.

Тази стая, в съседство със стаята, където беше видял Розалин, едно време беше на брат й, Джефри. Но когато Роланд се надвеси навътре да надникне през извитото стъкло, край прозореца висяха женски дрехи.

Чу ниския глас на мъж, а после – в отговор – този на Розалин.

Млад мъж седеше с гръб към Роланд на ръба на покрито с дамаска легло. Когато обърна глава, профилът му беше красив, но не съкрушително. Гладка кафява коса, луничава кожа, ясно очертан полегато спускащ се нос.

Просната напряко върху него на леглото лежеше жена, с руса глава, сгушена в скута му, с небрежния маниер, с който се държат двама души, които се чувстват толкова удобно с крайниците на другите, колкото и със собствените си. Тя плачеше.

Тя беше Розалин.

– Но защо, Александър?

Когато тя вдигна покритото си с петна от сълзи лице да го погледне, сърцето на Роланд заседна в гърлото.

Александър – нейният съпруг – погали русата разчорлената коса на жена си.

– Любов моя. – Целуна я по носа последното място, за което би помислил Роланд, ако можеше да докосне онези устни. – Конят ми е оседлан. Войниците ме чакат в казармата. Знаеш, че трябва да тръгна преди падането на нощта, за да се присъединя към тях.

Розалин се вкопчи в белия ръкав на долната му риза и изхълца:

– Баща ми има хиляда рицари, които могат да заемат мястото ти. Умолявам те, не ме оставяй не ни оставяй, – за да заминеш да се биеш.

– Баща ти вече беше твърде великодушен. Защо трябва друг да заема мястото ми, когато съм млад и способен? Това е мой дълг, Розалин. Трябва да отида. Когато нашият кръстоносен поход приключи, ще се върна при теб.

Тя поклати глава, с порозовели от гняв бузи:

– Не мога да понеса да те загубя. Не мога да живея без теб.

При тези думи сърцето на Роланд заби неравномерно.

– Няма да ти се наложи – каза Александър. – Давам ти думата си: ще се върна.

Той се надигна от леглото, помагайки на съпругата си да се изправи на крака. Роланд забеляза с подновена ревност, че тя беше бременна с ново дете. Коремът й изпъкваше под изящната надиплена рокля. Тя отпусна ръце върху него, съкрушена.

Роланд никога не би могъл да я изостави в такова състояние. Как можеше този мъж да замине на война? Каква война имаше значение пред задълженията на любовта?

Всяка сърдечна болка, която може да бе изпитвала към Роланд преди пет години, бледнееше в сравнение с това, защото този мъж не беше само неин любим и неин съпруг той беше също и баща на децата й.

Сърцето на Роланд се изпълни с униние. Не можеше да се примири с това. Помисли си за всички онези години между това средновековно сърдечно разочарование и настоящето, от което се беше върнал – вековете, които беше прекарал на луната, скитайки се изгубен през нейните зъбери и кратери, изоставяйки задълженията си, като просто се опитваше да забрави, че някога я е виждал. Помисли си за бездната от време, което бе изоставил в портала, който свързваше юли със септември, изоставяйки всичко така, както беше изоставил Розалин.

Но сега той знаеше, че независимо колко дълго продължаваше неговата безкрайност, никога нямаше да забрави сълзите й.

Какъв самовлюбен глупак беше. На нея не й трябваше извинението му – да й се извини сега, щеше да бъде изцяло себична постъпка, просто за да намери облекчение заради гузната си съвест. И да отвори наново раните й. Вече нямаше нищо, което можеше да направи за Розалин.

Или почти нищо.

* * *

Младият мъж изглеждаше тромав и неумел, когато се приближи към конюшнята, където го чакаше Роланд. Носеше шлема си в ръка, оставяйки лицето си открито. Роланд го изучаваше. Мразеше и уважаваше този мъж, който явно се чувстваше едновременно длъжен и изпълнен с неохота да се бие. Можеха ли честта и дългът да означават за него повече от любовта? Или може би това объркване от чест и дълг беше любов – парадокси, по–огромни и от най–далечните предели на звездите.

Кой би искал да замине на война и да напусне едно любящо семейство?

– Войнико – извика Роланд на Александър, когато се приближи достатъчно, за да разпознае измъченото изражение в очите му. – Нали ти си Александър, родственик на негова светлост лорд Джон, който носи титлата феодален владетел на този имот?

– А ти кой си? – Александър прекрачи прага на конюшнята. Бледокафявите му очи се присвиха, докато оглеждаха парадните доспехи на Роланд. – От каква битка идваш, облечен така?

– Изпратиха му тук да заема мястото ти в кампанията.

Александър спря:

– Съпругата ми ли те изпрати? Баща й? – Той поклати глава. – Дръпни се, войнико. Остави ме да продължа.

– Всъщност, няма. Задачата ти се промени. Познаваш терена в тази околност по–добре от повечето войници. Може да ни сполетят опасни времена, ако битката на север не се развие в наша полза. Ако отстъпим, ще бъдеш необходим тук, за да охраняваш града от нашественици.

Александър наклони глава:

– Покажи си лицето, войнико, защото нямам доверие на човек, който се крие зад маска.

– Лицето ми не те интересува.

– Кой си ти?

– Човек, който знае, че твоят дълг е тук след твоите близки. И цялата военна плячка не струва нищо пред истинската любов и семейната чест. Сега не се изправяй, ако искаш да живееш.

Александър се изсмя тихо, но после изражението му се промени и стана по–сурово. Той извади меча си:

– Да видим тогава.

Роланд трябваше да го е очаквал. И въпреки това то го подразни. Как можеше този човек да е толкова твърдо решен да я изостави? Роланд никога не би я оставил!

И все пак, разбира се, вече го беше направил. Беше изоставил единствената си истинска любов като безчувствен, лекомислен глупак. Оттогава беше сам. Самотата беше едно, но тя се изроди в противно, ужасно чувство за безнадеждност, след като душата бе вкусила любовта.

На никого не биваше да се позволява да направи същата грешка. Въпреки ревността си, Роланд можеше да види това. На него се падаше да спре Александър.

Той преглътна, въздъхна наум и извади сабята си. Беше дълга един метър и остра като болката, която пронизваше сърцето му, задето трябваше да влезе в схватка с този човек.

– Войнико – каза Роланд безизразно, – не се шегувам.

Мъжът мина в настъпление, размахвайки неумело меча си. Роланд отби удара с едно леко движение на китката, без усилие. Мечовете се сблъскаха с тъп звук.

Този на Александър се плъзна към земята, съвсем леко насочен от меча на Роланд, докато отскочи от мокрото сено на пода на конюшнята.

– Защо с такава готовност би се отправил към собствената си смърт? – попита Роланд.

Александър изсумтя и се хвърли напред, заемайки бойна поза, като вдигна меча си на височината на гърдите:

– Не съм страхливец.

Може би не, но беше изключително неопитен. Вероятно беше усвоил някакви умения за бой с меч като дете, сражавайки се с купите сено по време на летните празници с приятелите си от детинство. Не беше войник. На бойното поле щеше да е мъртъв след час.

Или Роланд можеше да го убие сега…

В този миг видя как мечът му замахва ловко надолу по голия врат на този мъж. Видя стряскащата гледка на разсечен гръбнак и лъскавата червена кръв, която капеше от стоманата върху пръстта.

Колко лесно щеше да бъде да прекрати краткия живот на този човек. Да заеме мястото му в онази кула и да я обича, както тя имаше нужда да бъде обичана. Сега Роланд знаеше как да го направи.

Но после примигна и видя Розалин. Бебето.

Не погубвай – напомни си той. Само убеждавай.

Скочи напред леко, замахвайки с меча си към Александър, който забързано отстъпи назад, завъртайки се като обезумял, за да се отдалечи. Този път избегна меча на Роланд само благодарение на чист късмет.

Роланд се засмя и смехът му имаше горчив вкус.

– Предлагам ти услуга, войнико, – а те уверявам, че имам по–висш командир от твоя сеньор. Знай, че няма да опозоря намеренията ти. Позволи ми да отида на война вместо теб.

– Говориш със загадки. – От страх кожата около устата на Александър се беше изопнала като кожата на тъпан. – Не можеш да ме заместиш.

– Да – каза Роланд, кипящ от гняв. – Ако не друго, поне знам това.

В изблик на жестокост, Роланд забрави целта си. Нахвърли се върху Александър с яростта на отхвърлен любовник. При вида на острието, Александър застана вдървено, протегнал меча си. Трябваше да му се признае, че не отстъпи назад. Но с още един сблъсък на мечовете им Роланд бе обезоръжил Александър. Допря връхчето на меча си към гърлото на младия мъж, което се надигаше и спускаше.

– Един истински рицар би отстъпил. Би приел предложението ми и би останал да служи на хората си тук, закриляйки дома си и съседите си, когато се нуждаят от закрила. – Роланд преглътна. – Ще се поддадете ли, сър?

Александър се мъчеше да си поеме дъх, неспособен да говори. Непрекъснато поглеждаше надолу към острието, опряно в шията му. Беше изпълнен с ужас. Кимна. Щеше да отстъпи.

Вълна от спокойствие заля Роланд и той си позволи да затвори очи.

Той и този блед простосмъртен обичаха едно и също светло създание. Не можеха да бъдат врагове. Именно тогава Роланд си избра страна. Нямаше да пощади живота на Александър заради самия него, а заради Розалин.

– Ти си по–смел от мен. – И беше вярно, защото Александър беше достатъчно силен да обича Розалин, когато Роланд се страхуваше твърде много. – Възползвай се от шанса, който ти давам тази нощ, и се върни при семейството си. – С усилие запази гласа си спокоен. – Целуни жена си и отгледай децата си. Това е чест.

Гледаха се упорито в очите за един дълъг, напрегнат миг, докато Роланд започна да чувства, че Александър може да види през процепа в шлема му. Как можеше Александър да не чувства болката във въздуха помежду им? Как можеше да не усеща колко близо бе Роланд до мисълта да го убие и да заеме мястото му?

Роланд отдръпна меча си от врата на Александър. Прибра оръжието в ножницата, яхна коня си и излезе от конюшнята в нощта.

* * *

Пътят бе гол и син на лунната светлина.

Роланд се отправи на север. Все още трябваше да намери Даниел – поне една любов трябваше да бъде освободена в тази схватка с времето. За четвърт час Роланд се вглъби в мисли за Розалин, но споменът бе твърде болезнен, за да му се отдава задълго. Очите му се фокусираха отново върху пътя, когато видя ездач, който галопираше към него на черен като въглен кон.

Дори в тъмнината, в бронята на рицаря имаше нещо странно и все пак познато. За миг Роланд се зачуди дали това не беше собственото му предишно превъплъщение, но когато рицарят вдигна ръка, за да го накара да забави ход, жестовете му бяха по–припрени, отколкото щяха да са тези на Роланд.

Спряха един пред друг: конете им пръхтяха, докато обикаляха в кръг, а от ноздрите им излизаха бели облачета в мразовития въздух.

– От онова имение ли идваш? – Гласът на рицаря прогърмя през пътя, докато той сочеше към замъка в далечината.

Сигурно бе помислил, че Роланд е Александър. Дали този рицар беше изпратен да придружи Александър до полесражението?

– Д–да – заекна Роланд. – Трябва да заместя…

– Роланд? – Гласът на войника се смени – от – даде си сметка Роланд – дрезгав, престорено гръмък тон, до ефирна и фантастично очарователна нотка.

Рицарят отметна шлема си. Черна коса се спусна като водопад надолу по доспехите, а после, на лунната светлина, Роланд видя лицето, което бе познавал по–добре от всяко друго още от зората на времето.

– Ариана!

Скочиха от конете си право в обятията си. Роланд не знаеше от колко време средновековното му превъплъщение небе виждало тази средновековна Ариана, но емоционалната битка, от която току–що бе оцелял, му създаваше чувството, че са минали векове, откакто за последен път бе виждал приятел.

Завъртя жилавото момиче–ангел. Крилете й се показаха изведнъж от процепи в доспехите й и Роланд й завидя за свободата им. Разбира се, че дрехите й бяха приспособени за криле – по онова време всички бяха.

Във взетите назаем доспехи Роланд се чувстваше като в клетка, но не искаше да се оплаква на Ариана. Тя още не знаеше, че той е Анахронизъм и той искаше да запази нещата така. Толкова се радваше да я види.

Лунната светлина блестеше като прожектор върху бялата кожа на приятелката му. Когато тя обърна глава, Роланд ахна.

Ужасяващ белег от изгаряне проблясваше върху лявата страна на врата й. Кожата беше нашарена с жилки като мрамор, възлеста, кървяща, превърнала се в най–ужасяваща рана. Роланд се присви ужасено, без да иска, и Ариана се смути.

Тя вдигна ръка да прикрие раната, но изстена, когато пръстите й я докоснаха.

Роланд беше виждал този белег хиляда пъти в бъдещите си срещи с Ариана, но произходът му се оставаше загадка за него. Само едно нещо можеше да нарани ангел по такъв начин, но той никога не бе знаел как да я попита за него.

Сега раната беше прясна, като обрив от пламъци около врата й. Сигурно беше получила нараняването съвсем наскоро.

– Ариана, какво ти се е случило?

Тя извърна поглед: не искаше да позволява на Роланд да види още по–ясно обезобразената й кожа. Подсмъркна:

– Любовта е ад.

– Но… – Роланд затвори очи, чувайки как репликата се повтаря в ума му, – тялото на един ангел не може да бъде осакатено, освен от… – Ариана извърна засрамено поглед, и Роланд я притегли към себе си. – О, Ариана! – изплака той, сключвайки ръце около кръста й: вратът й ту привличаше погледа му, ту го караше да отдръпва очи. Не можеше да я прегърне, както искаше, не можеше с една силна прегръдка да премахне болката. – Боли ме за теб.

Тя кимна. Знаеше. Никога не бе обичала да плаче. Каза:

– Точно ходих да видя Даниел.

– Бях тръгнал да се срещна с него – каза Роланд, остана без дъх при мисълта какъв късмет беше това. – Необходимо е да присъства на панаира за Деня на Свети Валентин.

– Пристига в града тази вечер. Може и да е вече там. Поне Лусинда ще бъде щастлива.

– Да – каза Роланд, като си спомни по–ясно сега. – Ти беше рицарят, който дойде да предаде онова съобщение пи другите в лагера. Не аз. Ти състави кралския указ, който съобщаваше на войниците да си вземат отпуск за Деня на Свети Валентин.

Ариана скръсти ръце на гърдите си.

– Откъде разбра?

– Ясновидска дарба. – Изненада се, когато откри, че се усмихва.

Беше достатъчно, че тя, най–скъпата му приятелка, беше тук. Така това пътуване през някогашното му сърдечно разочарование ставаше по–малко мрачно.

Роланд вдигна шлема на Ариана и й помогна да се качи отново на коня си. Яхна своя и отново спусна наличника пи шлема си. Рамо до рамо, двамата рицари потеглиха към града.

Понякога смисълът на любовта не беше в спечелването, а в мъдрата саможертва и надеждността на приятели като Ариана. Приятелството – осъзна Роланд – само по себе си бе вид любов.