Влюбени ангели

Две за из път

Шелби и Майлс се смееха, когато излязоха от Вестителя. Тъмните му пипала се вкопчиха в козирката на синята бейзболна шапка на Майлс с емблемата на „Доджърс“ и в оплетените кичури на конската опашка на Шелби, когато двамата се показаха навън.

Макар че Шелби усещаше тялото си толкова уморено, сякаш беше направила четири поредни серии упражнения от Випяса йога, поне двамата с Майлс бяха отново на твърда земя, в настоящето. У дома. Най–сетне.

Въздухът беше студен, небето – сиво, но тази вечер раменете на Майлс се извисяваха пред нея, защитавайки тялото й от хапливия вятър, който издуваше и мачкаше бялата тениска, която той носеше, откакто бяха тръгнали от задния двор на родителите на Лус в Деня на благодарността.

Преди цели ери.

– Говоря сериозно! – казваше Шелби. – Защо ти е толкова трудно да повярваш, че най–важният ми приоритет е балсамът за устни? – Тя прокара пръст по устните си и се присви от пресилено отвращение. – Като шкурка са!

– Ти си луда. – Майлс изсумтя, но очите му проследиха пръста на Шелби, докато тя предпазливо го прокарваше по очертанията на долната си устна. – Вътре във Вестителите най–много ти е липсвал балсамът за устни?

– И музиката от айпода ми – каза Шелби, като стъпи с хрущене върху купчина сухи сиви листа. – И поздравите ми към слънцето на плажа…

Прескачаха през Вестителите от толкова отдавна: от килията в Бастилията, където бяха срещнали подобен на привидение затворник, който отказа да им каже името си; вътре и веднага след това – обратно вън от кърваво полесражение в Китай, където не разпознаха никого; и, най–скоро, от Йерусалим, където най–накрая бяха намерили Даниел, който търсеше Лус. Само дето Даниел не беше съвсем на себе си. Беше свързан – буквално – с някакво свое призрачно предишно превъплъщение. И не беше успял да се освободи.

Шелби не можеше да спре да мисли как Майлс и Даниел се дуелираха със звездните стрели, как двете тела на Даниел – минало и настоящо – се бяха откъснали едно от друго, след като Майлс прокара стрелата по гърдите на ангела.

Страховити неща се случваха във Вестителите: Шелби се зарадва да приключи с тях. Сега, само ако можеше просто да не се загубят в тази гора на връщане към спалното си помещение. Шелби погледна към посоката, където се надяваше да е запад, и поведе Майлс през мрачния непознат участък от гората.

– „Шорлайн“ би трябвало да е насам.

Завръщането им у дома беше и сладко, и горчиво.

Тя и Майлс бяха влезли във Вестителя с мисия; бяха скочили в него от задния двор на родителите на Лус, след като самата Лус беше изчезнала. Бяха тръгнали след нея, за да я доведат у дома – както каза Майлс, във Вестителите не биваше да се скача лекомислено, – но също и просто за да се уверят, че тя е добре. Каквато и да беше Лус за ангелите и демоните, които се биеха заради нея, Шелби и Майлс не ги беше грижа. За тях тя беше приятелка.

Но по време на търсенето непрекъснато продължаваха просто да я изпускат. Това бе докарало Шелби до лудост. Бяха пътували от една причудлива спирка до следващата и въпреки това не бяха видели и следа от Лус.

С Майлс се бяха спречкали няколко пъти накъде да поемат и как да стигнат там – а Шелби мразеше да спори с Майлс. Беше все едно да спориш с кученце. Истината беше, че никой от тях не знаеше в действителност какво правят.

В Йерусалим обаче беше имало едно хубаво нещо: тримата – Шелби, Майлс и Даниел – всъщност, поне веднъж, се бяха разбирали добре. Сега, с благословията (някои можеше да я нарекат „заповед“) на Даниел Шелби и Майлс най–сетне се бяха отправили обратно към дома. Една част от Шелби се тревожеше, че е изоставила Лус, но друга част – онази, която имаше доверие на Даниел – изгаряше от нетърпение да се върне там, където се очакваше да бъде. Истинското й време и място.

Струваше й се, че пътуват от много отдавна, но кой знаеше как тече времето във Вестителите? Дали при завръщането си щяха да открият, че са отсъствали само секунди – беше се зачудила Шелби, малко нервно, – или щяха да са минали години?

– В мига щом се върнем в „Шорлайн“ – каза Майлс, – направо влизам да взема продължителен, горещ душ.

– Да, добра идея. – Шелби улови голям кичур от гъстата си руса конска опашка и го подуши. – Да отмия вонята на този Вестител от косата си. Ако въобще е възможно.

– Знаеш ли какво? – Майлс се наведе към нея, снишавайки глас, макар че наоколо нямаше никой друг. Странно, че Вестителят ги беше стоварил толкова далече от територията на училището. – Може би довечера е хубаво да се промъкнем в трапезарията и да задигнем малко от онези хрупкави бисквити…

– Онези е многото масло? От кръглата опаковка? – Очите на Шелби се разшириха. Още една гениална идея от Майлс. Хубаво беше да го има около себе си. – Боже, „Шорлайн“ ми липсваше. Хубаво е да си…

Преминаха отвъд дърветата. Пред тях се откри ливада. И тогава Шелби осъзна: не виждаше никоя от познатите сгради на „Шорлайн“, защото не бяха там.

Тя и Майлс бяха… някъде другаде.

Спря за миг и хвърли поглед към склона, който ги заобикаляше. Сняг покриваше клоните на дървета, които – осъзна внезапно Шелби – определено не бяха калифорнийски секвои. А кишавият кален път пред тях не беше Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Виеше се надолу през склона в продължение на няколко мили към град, който изглеждаше зашеметяващо стар, защитен с масивна черна каменна стена.

Напомни й за един от онези избелели стари гоблени с изображения на лудуващи пред средновековни градчета еднорози, които някакво бивше гадже на майка й веднъж я завлече да разгледа в „Гети“.

– Мислех, че сме си у дома! – извика Шелби: гласът й прозвуча като нещо средно между лай и хленч. Къде бяха?

Тя спря точно преди грубия път и огледа калната унила пустош пред себе си. Наоколо нямаше никого. Стряскащо.

– И аз си мислех, че сме. – Майлс почеса мрачно шапката си. – Предполагам, че не сме се върнали точно в „Шорлайн“.

– Не точно? Погледни това жалко подобие на път. Погледни онова там долу, дето прилича на крепост. – Тя ахна. – А онези движещи се петънца рицари ли са? Освен ако не сме в някакъв тематичен увеселителен парк, явно сме заседнали в проклетото Средновековие! – Тя покри уста. – По–добре да не прихващаме чума. Чий Вестител отвори в Йерусалим, във всеки случай?

– Не знам. Просто…

– Никога няма да се приберем у дома!

– Да, ще се приберем, Шел. Четох за това… мисля. Върнахме се назад във времето, като прескачахме из Вестителите на други ангели, затова може би трябва и да се приберем у дома по същия начин.

– Е, какво чакаш? Отвори друг!

– Не става така. – Майлс дръпна бейзболната си шапка по–ниско над очите. Шелби едва виждаше лицето му. – Мисля, че трябва да намерим един от ангелите и просто, един вид, да вземем назаем друга сянка…

– Правиш го да звучи като вземане назаем на спален чупил за къмпинга.

– Слушай: Ако намерим сянка, която пада през века, в който съществуваме в действителност, може да успеем да се приберем у дома.

– Как ще го направим?

Майлс поклати глава:

– Мислех си, че съм го направил, когато бяхме с Даниел в Йерусалим.

– Уплашена съм. – Шелби скръсти ръце на гърдите си и потръпна на вятъра. – Просто направи нещо!

– Не мога просто да… особено не и докато ми крещиш…

– Майлс! – Тялото на Шелби се скова. Какъв беше този тътнещ звук зад тях? Нещо се задаваше по пътя.

– Какво?

Двуколка, теглена от коне, се зададе със скърцане към тях. Тропотът на конски копита се усилваше. След миг онзи, който управляваше двуколката, щеше да превали билото на хълма и да ги види.

– Скрий се! – изпищя Шелби.

По наклонения път се показа силуетът на як, набит мъж, който държеше поводите на два коня на кафяви и бели петна. Шелби сграбчи Майлс за яката. Той се суетеше нервно с шапката си и когато тя го дръпна рязко зад широкия ствол на един дъб, яркосинята шапка отхвръкна от главата му.

Шелби проследи как шапката – шапката, която от години беше част от всекидневното облекло на Майлс – се понесе плавно из въздуха като синя сойка. После се устреми надолу, в широка бледокафява кална локва на пътя.

– Шапката ми – прошепна Майлс.

Бяха се сгушили много плътно един до друг, с гърбове, опрени в грубата кора на дъба. Шелби хвърли поглед към Майлс и беше удивена да види изцяло лицето му. Очите му изглеждаха уголемени. Косата – разрошена. Изглеждаше… красив, като някого, когото не беше срещала никога преди. Майлс смутено подръпна смачканата си от шапката коса.

Шелби проясни гърлото и мислите си:

– Ще я приберем веднага щом двуколката отмине. Просто се скрий, докато този тип се махне от пътя.

Чувстваше топлия дъх на Майлс върху врата си и издадената му напред бедрена кост, която побутваше хълбока й. Как така Майлс беше толкова кльощав? Та той ядеше като кон, но беше с изключително добре оформена и стегната фигура. Поне така щеше да каже майката на Шелби, ако някога се запознаеше с него – което никога нямаше да се случи, ако Майлс не успееше да намери Вестител, който да ги върне в настоящето.

Майлс се раздвижи смутено, напрягайки поглед да види шапката си.

– Не мърдай – каза Шелби. – Този тип може да е някакъв варварин.

Майлс вдигна пръст и наклони глава:

– Слушай. Той пее.

Късче сняг изхрущя под краката на Шелби, когато тя изпружи врат покрай дървото да проследи приближаването на каруцата. Кочияшът беше червенобузест мъж с мръсна яка ма ризата, мръсни раздърпани панталони, които очевидно бяха ушити на ръка, и огромна жилетка от космата кожа, които носеше пристегната на кръста с кожен колан. Малката му синя филцова шапка приличаше на нелепа шарена точка в центъра на широкото му, плешиво чело.

Песента му имаше веселото, хрипливо звучене на кръчмарска мелодия – а, човече, как гръмко я пееше само. Тропотът от копитата на конете му звучеше почти като барабанен съпровод на силния му, звънлив глас:

„Отивам в града, девойка да си доведа; здрава девойка, страстна девойка. Отивам в града невеста да си доведа; ще я грабна вечерта, моя валентинка ще е тя!“

– Колко изискано. – Шелби завъртя очи. Но поне разпозна акцента на мъжа и се ориентира. – Е, предполагам, че сме в добрата стара Англия.

–А аз предполагам, че е Денят на Свети Валентин – каза Майлс.

– Вълнуващо. Двайсет и четири часа, в които да се чувстваш особено самотен и жалък… в средновековен стил.

При тази последна реплика беше изпънала ръце с длани към Майлс и с разперени пръсти, за постигане на ефект, но Майлс беше твърде зает да гледа как грубата дъсчена каруца отминава, за да забележи.

Конете бяха впрегнати в нееднакви сини и бели поводи и сбруи. Брояха им се ребрата. Мъжът пътуваше сам, седнал върху прогнила дървена пейка отпред на каруцата, която беше голяма приблизително колкото каросерия на камион и покрита с груб бял насмолен брезент. Шелби не можеше да види какво тегли мъжът към града, но каквото и да бе, то беше тежко. Конете се потяха въпреки мразовитото време, а дървените дъски в основата на двуколката се изопваха и тресяха, докато тя пътуваше към оградения със стени град.

– Би трябвало да го последваме – каза Майлс.

– За какво? – Устата на Шелби потрепна. – Искаш да си доведеш похотлива, здрава девойка?

– Бих искал да „доведа“ някого, когото познаваме, чийто Вестител можем да използваме, за да ни отведе у дома. Помниш ли? Балсамът ти за устни? – Той раздели устните й с палец. Докосването му остави Шелби безмълвна за миг. – В града ще имаме по–добър шанс да се натъкнем на някого от ангелите.

Колелата на двуколката скърцаха жално на влизане и излизане от коловозите на калния път, люлеейки кочияша ту на една, ту на друга страна. Скоро той беше достатъчно близо, та Шелби да може да види грубите косми на брадата му, която беше толкова гъста и черна, колкото и жилетката му от меча кожа. Тонът на гласа му се пречупи на удължената последна сричка на думата „Валентинка“ и той си пое голяма глътка въздух, преди да запее отново. После песента му секна рязко.

– Какво е това? – изръмжа той.

Шелби забеляза, че ръцете му са напукани и зачервени от студа, когато грубо дръпнаха поводите на конете, за да ги забавят. Кльощавите животни изцвилиха, спирайки точно пред яркосинята бейзболна шапка на Майлс.

– Не, не, не – промърмори Шелби под нос. Лицето на Майлс бе пребледняло.

Мъжът изхлузи тлъстото си тяло от пейката, ботушите му се приземиха в гъстата кал. Тръгна към шапката на Майлс, наведе се с ново сумтене и в миг я помете от земята.

Шелби чу как Майлс преглъща с усилие.

С едно бързо отупване във вече мърлявите панталони на мъжа, шапката вече беше наполовина чиста. Без нито дума, той се обърна и отново се покатери на капрата на двуколката, като пъхна шапката в насмоления брезент зад гърба си.

Шелби погледна надолу към себе си и зелената си блуза с качулка. Опита се да си представи как щеше да реагира този мъж, ако тя изскочеше изневиделица иззад някое дърво, облечена в странни дрехи от бъдещето и се опиташе да му отнеме плячката. Представата не беше успокояваща.

Във времето, което беше нужно на Шелби да се изплаши и да зареже плана, мъжът беше дръпнал поводите; двуколката отново затрополи към града, а песента му навлезе в дванайсетия си, фалшив куплет.

Поредната издънка на Шелби.

– О, Майлс. Съжалявам.

– Сега определено трябва да го последваме – каза Майлс, леко отчаяно.

– Наистина ли? – попита Шелби. – Това е просто една шапка.

После обаче погледна Майлс. Още не беше свикнала да вижда лицето му. Бузите, които беше свикнала да мисли за бебешки, й се сториха поздрави, по–ъгловати, а ирисите му имаха по–наситен цвят. От унилото му изражение разбра, че за него това определено не беше „просто шапка“. Не знаеше дали тя съдържаше някакви специални спомени, или беше просто талисман за късмет. Но щеше да направи всичко, за да махне това изражение от лицето му.

– Добре – изрече тя на един дъх. – Да вървим да я вземем.

Преди Шелби да осъзнае какво се случва, Майлс беше преплел ръката си с нейната. Ръката й се стори силна и уверена и малко импулсивна – а после той я затегли към пътя.

– Хайде!

Тя се възпротиви за миг, но после очите й случайно срещнаха тези на Майлс, и те бяха невероятно, безумно сини, и Шелби почувства как я залива вълна на бодрост.

После вече тичаха надолу по покрит тук–там със сняг средновековен път, подминавайки посеви, изоставени за зимата, покрити с лъскава бяла пелена, която обгръщаше дърветата и покриваше черния път. Отправяха се към ограден със стени град с извисяващи се черни шпилове и тесен, ограден с крепостен ров вход. Ръка за ръка, с порозовели бузи, с напукани устни, смеещи се по причина, която Шелби не би могла да облече в думи – смеещи се толкова силно, че тя почти забрави какво се канеха да правят. Но после, когато Майлс се провикна: „Скачай!“, нещо щракна, дойде си на мястото и тя го направи.

За миг почти изпита чувството, че лети.

Чворест пън оформяше задната ритла на каруцата, едва достатъчно широка, за да се закрепят върху нея. Стъпалата им я докоснаха, успявайки да стъпят там просто благодарение на чист, безрадостен късмет…

За миг. После двуколката уцели изровено място в пътя и се разтресе ожесточено, и кракът на Майлс се подхлъзна, а Шелби изпусна насмоления брезент, за който се държеше. Пръстите й се хлъзнаха, а тялото й започна да се мята и двамата с Майлс бяха отхвърлени назад, политайки стремително надолу, в калта.

Пльок.

Шелби изпъшка. Гръдният й кош пулсираше. Избърса студената кал от очите си и изплю противното нещо, изпълнило устата й. Тя вдигна поглед към двуколката, която се смаляваше в далечината. Шапката на Майлс беше изчезнала.

– Добре ли си? – попита го тя.

Той избърса лице с долния край на тениската си.

– Да. Ти? – Когато тя кимна, той се ухили: – Покажи каква физиономия ще направи Франческа, ако открие къде сме точно сега. – Нареждането на Майлс бе изречено бодро, но Шелби знаеше, че вътрешно е опустошен.

И въпреки това, щеше да му играе по свирката. Шелби обожаваше да имитира величествената им преподавателка от „Шорлайн“. Изтърколи се от локвата, подпря се на лакти, изпъчи гърди и сбърчи нос: – И предполагам, ще отречете, че умишлено се опитвахте да очерните наследството на „Шорлайн“? Абсолютно противно ми е да си представя какво ще каже изисканият борд на директорите. А споменах ли, че си счупих нокът в крилото на един Вестител, докато се опитвах да проследя вас двамата…

– Хайде, хайде, Франки. – Майлс помогна на Шелби да стане от калта, като удебели гласа си, за да докара най–добрата си възможна имитация на Стивън, малко по–либералният съпруг–демон на Франческа. – Нека не бъдем твърде строги с Нефилимите. Един семестър търкане на тоалетни наистина би трябвало да им даде добър урок. В края на краищата, грешката им е започнала с благородни намерения…

Благородни намерения. Да открият Лус.

Шелби преглътна, чувствайки как я обзема някаква мрачност. Тримата бяха отбор. Отборите се поддържаха помежду си.

– Не сме я изоставили – каза Майлс меко. – Чу какво каза Даниел. Той е единственият, който може да я намери.

– Мислиш ли, че вече я е намерил?

– Надявам се. Каза, че ще го направи. Но…

– Но какво? – попита Шелби.

Майлс направи пауза:

– Лус беше доста разгневена, когато остави всички в задния двор. Надявам се, че когато и да я намери Даниел, тя ще му прости.

Шелби се взря в оплискания с кал Майлс, знаейки колко много – в един момент той наистина беше държал на Лус. Но всеобщо мнение Шелби никога не беше изпитвала подобни чувства към когото и да било. Всъщност, тя беше легендарна с това, че избираше да излиза с възможно най–лошите момчета. Фил? Я стига! Ако не си беше паднала по него, Прокудениците нямаше да проследят и открият Лус и тя нямаше да е принудена да скочи през Вестителя, а Майлс и Шелби нямаше да са заседнали тук точно сега. Оплескани с кал.

Но не беше там въпросът. Въпросът беше следният: Шелби беше удивена, че Майлс не е по–огорчен, задето е видял Лус безумно влюбена в някой друг. Но той не беше. Такъв си беше Майлс.

– Ще му прости – каза Шелби накрая. – Ако някой ме обичаше достатъчно, за да се гмурне през безброй хилядолетия само за да ме намери, щях да надделея над себе си.

– О, само това ли ще е необходимо? – Майлс я смушка с лакът.

Импулсивно, тя го перна по корема с опакото на дланта си. Така се закачаха тя и майка й, като най–добри приятелки или нещо от този род. Но Шелби обикновено беше много по–сдържана с хора извън малкото си семейство. Странна работа.

– Хей. – Майлс прекъсна мислите й. – Точно сега с теб трябва да се съсредоточим върху задачата да отидем в града, да намерим ангел, който може да ни помогне, и да се отправим към вкъщи.

– И междувременно да приберат шапката – добави Шелби мислено, когато двамата с Майлс започнаха да подтичват, следвайки двуколката към града.

* * *

Кръчмата се издигаше на около една миля извън градските стени – единствената сграда в обширно поле. Беше малка дървена постройка с люлееща се табела от олющено избеляло дърво и големи бурета с ейл, подредени до стените.

Шелби и Майлс бяха тичали покрай стотици дървета с окапали от студа листа и топящи се участъци от кален сняг и Анка излезли на осеяния с дупки, лъкатушещ път към града. В действителност нямаше кой знае какво за гледане. Всъщност дори бяха изгубили от поглед двуколката, след като Шелби почувства остра болка встрани и трябваше да намали темпото, но сега, напълно случайно, я зърнаха спряна пред кръчмата.

– Това е нашият човек – промърмори Шелби. – Вероятно се е отбил за едно питие. Глупак. Просто ще грабнем обратно шапката и ще изчезваме.

Майлс кимна, но когато се промъкнаха до задния край на каруцата, Шелби забеляза мъжа с кожената жилетка в рамката на вратата и сърцето й се сви. Не можеше да повярва на думите му, но той държеше в ръце шапката на Майлс и я показваше на кръчмаря с такава гордост, сякаш беше рядък скъпоценен камък.

–О – каза Майлс, разочарован. После изправи рамене. – Знаеш ли какво, ще си взема друга. В Калифорния могат да се купят навсякъде.

– Мммм, правилно. – Шелби раздразнено перна брезентовото покривало на каруцата на мъжа. От силата на удара й едно ъгълче се откъсна и се развя. Само за миг тя зърна вътре купчина сандъци.

– Хмм. – Провря глава под брезента.

Отдолу беше студено и малко миризливо, претъпкано с какво ли не. Имаше дървени кафези, пълни със спящи пъстри кокошки, тежки чували с фураж, брезентова торба с различни железни сечива и купища дървени сандъци. Тя пробва капака на един от сандъците, но той не поддаде.

– Какво правиш? – попита Майлс.

Шелби се усмихна криво:

– Хрумна ми нещо. – Посягайки към някакъв предмет в торбата със сечива, който приличаше на малък лост, тя повдигна и отвори капака на най–близкия сандък. – Това се казва точно попадение.

– Шелби?

– Ако ще ходим в града, тези дрехи може да направят погрешно впечатление. – Тя показа джоба на зелената си блуза с качулка, за да подчертае думите си. – Не мислиш ли?

Обратно под брезента тя намери някои прости дрехи, които изглеждаха избелели и износени, вероятно омалели на близките на коларя у дома. Подхвърли малките скъпоценни находки навън към Майлс, който тромаво се хвърли да улови всичко.

Скоро той държеше дълга, бледозелена ленена рокля с разширяващи се надолу ръкави и бродирана златиста ивица, спускаща се надолу в средата, чифт лимонено–жълти дълги чорапи и боне, подобно на забрадка на монахиня, ушито от сиво–кафяв лен.

– Но какво ще облечеш ти? – пошегува се Майлс.

Шелби трябваше да претършува още половин дузина сандъци, пълни с парцали, огънати гвоздеи и гладки камъни, преди да намери нещо, което щеше да свърши работа за Майлс. Най–накрая извади проста синя роба, ушита от твърда, груба вълна. Щеше да му държи топло и да го предпазва от този блъскащ вятър; беше достатъчно дълга, за да покрие маратонките му „Найк“; а по някаква причина на Шелби й хрумна, че цветът е идеален за очите му.

Шелби разкопча ципа на зелената си блуза с качулка и я преметна отзад на двуколката. Голите й ръце настръхнаха, докато нахлузваше надиплената рокля върху джинсите и късата си блузка.

Майлс още изглеждаше изпълнен с неохота:

– Чувствам се странно да отмъквам неща, които този тип вероятно е карал в града за продан – прошепна той.

– Карма, Майлс. Той ти открадна шапката.

– Не, той намери шапката ми. Ами ако има да издържа семейство?

Шелби подсвирна под нос:

– И един ден няма да изкараш на Скид Роу, хлапе – сви рамене тя, освен ако не съм с теб там, та да те наглеждам. Виж, ще направим компромис: ще се отплатим на космоса с нещо друго. Пуловерът ми… – Тя метна зелената блуза с качулка в сандъка. – Кой знае? Може би през следващия сезон блузите с качулки ще са последният писък на модата в амфитеатралните дисекционни зали, или каквото там правят за забавление по тези места.

Майлс вдигна сиво–кафявото боне над главата на Шелби. То обаче не се хващаше над конската й опашка, затова той дръпна силно ластика. Русата й коса се спусна като водопад по раменете. Сега тя се почувства смутена. Косата й беше напълно неуправляема. Никога не я носеше пусната. Очите на Майлс обаче светнаха, когато постави бонето на главата й.

– Милейди. – Той галантно подаде ръка. – Ще ми позволите ли удоволствието да ви придружавам в този прекрасен град?

Ако Лус беше тук, обратно по времето, когато тримата бяха все още просто добри приятели и нещата не бяха толкова усложнени, Шелби щеше да знае точно как да отговори на шегата. Лус щеше да възприеме сладкия си, смирен глас на дама в беда и да нарече Майлс свой рицар в блестящи доспехи или някаква подобна дивотия, на което Шелби можеше да добави някое саркастично подмятане, а после всички щяха да избухнат в смях и странното напрежение, което Шелби чувстваше да обгръща раменете й, стягането в гърдите – щеше да си отиде. Всичко щеше да им се струва нормално, цялостно.

Но бяха само Шелби и Майлс.

Заедно. Насаме.

Обърнаха се с лице към черните околоградски каменни стени, които ограждаха висока централна кула. Знамена с цвят на невен висяха от железни пилони във високата каменна кула. Въздухът миришеше на въглища и плесенясало сено. Иззад стените се разнасяше музика – може би лира, някакви барабани с тънка кожа. А някъде там вътре, надяваше се Шелби, имаше ангел, чийто Вестител можеше да върне тях двамата в настоящето, където им беше мястото.

Майлс още протягаше ръка, взирайки се в Шелби, сякаш нямаше представа колко наситено сини бяха очите му. Тя си пое дълбоко дъх и плъзна длан в неговата. Той стисна леко ръката й и двамата поеха бавно към града.