Внимавай с жените…

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Топлото следобедно слънце проникваше през спуснатите сенници на прозорците и правеше чудати светли фигури върху килима. От мястото ми тези фигури наподобяваха твърде много решетки на затворническа килия. Вече цял час бях сам в кабинета на Мик. Вратата беше заключена и никой не можеше да ме безпокои. Бях седнал зад бюрото, в пръстите ми догаряше забравена цигара. Умът ми усилено работеше. Толкова усилено, че дори чашата с уиски пред мен не можеше да възбуди интереса ми.

Брет не е убит от Горман. Но все пак някой го е убил и ако искам да отърва кожата, аз трябва да разбера кой е той. Вече изпратих Лу да провери алибито на Бойд, но това беше просто рутинна проверка. Бойд няма мотив, едва ли именно той ще се окаже убиецът. Този, който е видял сметката на Брет, е имал нужда от пари. Но кой може да бъде заподозрян, след като и Бойд отпада? Шейла Кедрик, бъдещата госпожа Брет? Възможно е. Някой от прислужниците? Някой от пазачите? Или друго, съвсем неизвестно лице? Пълна мъгла!

Вече бях стигнал до решението, че, най-бързият начин за разрешаване на загадката трябва да бъде детайлното разследване на фактите от самото им начало. Никакви предположения, никакви догадки. Ако не пипна убиеца за броени дни, полицията ще пипне мен и тогава всичко е свършено.

Но с какви факти разполагат? Нищо особено: Брет е познавал убиеца, иначе той едва ли би се докопал до револвера му. Мотивът за престъплението са двайсет и петте бона. После идва ред на тайнствените думи, които са представлявали интерес както за Брет, така и за Макс: „ЗА АЛМА ОТ ВЪРН: НАИ-ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МЪЖА Е НЕГОВАТА СЪПРУГА“. Какво означава това? Има ли някаква роля в смъртта на Брет? Защо и Макс е преписал тези думи? Кои са Върн и Алма?

По вратата се разнесе тихо почукване, отвън долетя гласът на Мик. Бутнах назад стола, отворих му и заключих отново.

— Как вървят работите?

— Никак — отвърнах. — Имам чувството, че мозъкът ми е участвал в дълъг маратон.

— Върху какво работиш?

— Чакам Лу. Проверява алибито на Бойд. Загубена работа, но съм решил да не пропускам нищо. Не се знае откъде ще изскочи заекът. Я виж това! — подхвърлих му картичката на Брет. — Можеш ли да разбереш нещо?

Той прочете написаното и озадачено поклати глава.

— Нищо. Може би е някакъв код? Аз не бих казал, че най-добрият приятел на мъжа е съпругата му. А ти? Според мен най-добрият приятел на мъжа е неговото куче!

— Не бъди толкова циничен. Подобен израз може да се срещне на нечий венчален пръстен…

— Не и на моя!

— Не говоря за теб. Имам предвид някой, който е наистина влюбен в жена си. Но ти едва ли би могъл да разбереш това.

— Наистина е така — рече той и прокара ръка през косата си. — Но как се вмества в цялата ситуация това глупаво изречение?

— Брет ми даде своята картичка. Искаше да му телефонирам. На гърба й открих тези думи и много се озадачих.

— Какво толкова? — сви рамене Мик. — Нищо не доказва, че написаното има връзка със смъртта му.

— Предчувствието ми говори за обратното. Трябва да има някакъв смисъл и аз искам да го открия. Ако разбера кои са Върн и Алма, ще разбера още много неща! Но как да го сторя?

Мик се замисли, после поклати глава.

— Не, едва ли е Бейли. Човек като Брет не може да се познава с Бейли или жена му.

— Имаш предвид Върн Бейли, банковия обирджия?

— Точно него, но това е просто изстрел в мрака. Не може да бъде той.

— Не може — съгласих се аз и посегнах за цигара. Запалих и се намръщих: — Но жена му се казва Ал-ма, нали?

— Да. Затова се сетих за тях.

— Не. Брет едва ли би се забъркал с банкови обирджии. Освен това и двамата са мъртви, нали?

— Да. Върн го претрепаха федералните ченгета преди около две години, а малко по-късно Алма стана жертва на автомобилна катастрофа.

Напрежението ме напусна.

— За момент си помислих, че разполагаме с нещо, знаеш… Въпреки това съвпадението е доста странно, Сигурен ли си, че и двамата са мъртви?

— Предполагам. Лу може да ти разкаже повече подробности, той беше приятел с Върн.

— Мисля, че това не е от особено значение. Не могат да са те, в това си абсолютно прав. Много ми се иска да поразпитам бъдещата госпожа Брет. От нея бих изтръгнал доста неща, стига да мога да я докопам.

— Не бива да се опитваш дори. На твое място бих забравил за нея. Само ще усложниш нещата. Бас държа, че тя няма нищо общо с убийството.

Но той все още не знаеше, че и Макс е проявявал интерес към странното изречение. А аз бях твърдо решен да не споменавам пред никого за Макс.

На вратата се почука. Беше Лу.

— Нещо ново?

— Не е бил Бойд — поклати глава той. — Цяла вечер си е бил у дома. Искаш ли нещо друго от мен?

— Ясно… Не е Горман, не е и Бойд. Кой още ни остава? Шейла Кедрик. Тя беше точно там, на местопрестъплението. Но ние не можем да проверим с какво точно се е занимавала по време на убийството. Всеки друг може да го е извършил. Някой, за когото дори не сме чували. Дяволска бъркотия, а?

— Знам как се чувстваш — съчувствено ми се усмихна Лу. — Всичко се върти в кръг, нали?

— Така е — въздъхнах аз и се изправих. — Ти си познавал семейство Бейли, нали?

— Познавах Върн Бейли — озадачено ме погледна той. — Но какво общо има това?

— Добре ли го познаваше?

— Доста добре. Шетахме насам-натам преди няколко години. Почти престанахме да се виждаме, когато се ожени. Но за какво става въпрос?

— Не знам — въздъхнах отново аз и му подхвърлих картичката на Брет. — Това нещо да ти говори?

Лу изненадано зяпна.

— Това е Върн, съмнение по въпроса няма — рече той. — Винаги казваше, че Алма е най-добрият му приятел. Бяха луди един за друг.

Напрежението ми започна да нараства.

— Сигурен ли си, Лу? Това е много важно.

— Разбира се, че съм сигурен. Върн е казва та тези думи хиляди пъти. На всички им беше писнало да ги чуват. На мен също!

— Дали се е познавал с Брет?

— Върн? Изключено! Никога не е имал нищо общо с милионери!

— Но въпреки това думите му са записани върху картичката на Брет!

— От това май ще изскочи нещо — намеси се Мик. — Но не виждам какво печелиш, след като вече го знаеш.

— Върн не е познавал Брет! — убедено повтори Лу. — Никога не се е доближавал до Тихоокеанското крайбрежие, стигал е най-много до Канзас. А това е доста далеч от територията на Брет. Не зная какво означава всичко това, но съм убеден, че Върн и Брет никога не са се срещали!

— Какво стана с него, Лу?

— Застреляха го Стана след големия банков обир в Тълса. Може би си спомняш за него. Върн отнесе сто бона. Сладка работа. Организираха я двамата с Алма, но нещата се объркаха в последния момент. Мисля, че тя си е изпуснала нервите. Върн е бил въоръжен, с автомат и банята е била доста изцапана. Очистил двама касиери, ранил трети. Освен това убил двама от охраната на банката и ранил едно улично ченге.

— Да, сега си спомням — кимнах аз. — Беше страхотна сензация преди около две години…

— Точно така. С Върн се заеха федералните ченгета. Ден и нощ го преследваха. Най-накрая го откриха в Далас, обкръжиха къщата и я превзеха на щурм. Намериха го с двайсет куршума в тялото, но все още жив. Умрял на път за болницата. А Алма изчезнала.

— Какво се е случило с нея?

— Била на покупки, когато започнала пукотевицата. Стоте бона били намерени в един куфар и ченгетата знаели, че тя не разполага с много пари. Погнали я здравата, но тя някак успяла да се промъкне през мрежата им. Година по-късно получили сигнал, че се намира в Елк Сити, но когато блокирали къщата, тя вече не била там. Два дни по-късно я засякъл шерифът на Галъп и вдигнал тревога. Убежището й било в Албукирке, но отново успяла да се изплъзне. Откри-ли трупа й в една смачкана кола на няколко мили от Галъп. Ударила се в крайпътно дърво, колата се запалила. Доста била обгоряла.

Помислих малко, после поклатих глава:

— Това не ми е от полза. — Закрачих напред назад и продължих да мисля. После попитах — Някакви съмнения относно самоличността на Алма?

— Може и да е имало — ухили се Лу. — Но ФБР заяви, че това е тя, а те рядко допускат грешки. Колата е била нейната. Една от пътните чанти вътре оцеляла, била пълна с личните й вещи Тялото не подлежало на идентификация. Не разполагали с пръстови отпечатъци, а самият труп бил обгорен до неузнаваемост. Но ако не е била тя, чий по дяволите е бил този труп?

— По това време не е имало съобщение за безследно изчезнали жени, така ли?

— Никой нищо не беше съобщил…

— Май се опитвам да придам прекалено голямо значение на тая история — въздъхнах аз. — Знаем ли нещо за Шейла Кендрик?

— Аз не знам нищо.

— Трябва да я проверим. Заеми се с нея, Лу. Искам да зная откъде се е появила, с какво се е занимавала през последните години Пристигнала е тук от Сан Франциско. Налага се да отскочиш дотам и да се поразровиш. Много е важно.

Лу хвърли въпросителен поглед по посока на Мак:

— Да го направя ли?

— Разбира се, че ще го направиш.

— Добре. Но имам чувството, че лаете под погрешното дърво.

— Може и да си прав, но с нищо друго не разполагам. Аз също ще се поразровя. Трябва да започна от самото начало. Ако се върна достатъчно назад, може би ще попадна на нещо. Поемам пистата Бейли.

— Не виждам какво общо имат те — тръсна глава Мик. — Но ти можеш да правиш това, което решиш.

— Почакай секунда, Лу — рекох аз, като видях, че хубавецът се насочва към вратата. — Виждал ли си Алма?

— Само веднъж, но не разговаряхме. Чакаше Върн в колата.

— Спомняш ли си как изглежда?

— Смътно. Помня единствено, че беше руса. Не я огледах както трябва.

— Добре, Лу.

Изчаках го да излезе и се обърнах към Мик:

— Утре сутринта тръгвам. Ще те моля да ми пазиш тези двайсет и пет бона. Ако не се върна, остават за теб.

Рано на следващата сутрин напуснах Санта Меди-на и поех към Албукирке. Отбих се в Галъп и направих посещение в канцеларията на шерифа. Беше възрастен и добре гледан мъж с много свободно време. Посрещна ме любезно. Обясних, че съм писател и събирам сведения за случая Бейли.

— Не мога да ви разкажа кой знае какво — рече той и вдигна краката си на бюрото. — Седнете и се чувствайте като у дома. Нямам с какво да ви почерпя, но мисля, че можете да минете и без питие.

Казах, че мога, след което се заех да изтърся от него всичката налична информация. Помиеше добре автомобилната катастрофа. Седмици наред в Галъп се говорело само за нея.

— Ето как се случи — започна той и смукна от лулата си. — Седях отпред и се приличах на слънце, когато се появи тя. Описанието, изпратено от ФБР, не струваше много. Единственото, което знаех, беше, че се търси русо момиче с тъмнокафяво кожено палто, шофиращо зелен спортен крайслър. Колата наистина беше зелен спортен крайслър, но номерата й не отговаряха на тези, които бяха изпратили от ФБР. Тя не беше облечена в кожено палто. Проявих любопитство и я загледах, но признавам, че изобщо не я свързах с търсеното момиче. Влезе да си купи продукти и аз едва тогава се запитах дали всъщност не е Алма. — Пусна една момчешка усмивка насреща ми и добави: — Помислих си, че ако наистина е Алма, тя е твърде опасна. А аз съм твърде стар да си играя на стражари и апаши. Оставих я да си тръгне, но се обадих в местното бюро на ФБР и съобщих какво съм видял. После я откриха на километър-два извън града, размазана в едно дърво. Това е всичко.

Добър и съобразителен шериф, помислих си аз. Федералните ченгета сигурно са влюбени в него.

— И те бяха сигурни, че момичето в колата е Алма Бейли, така ли?

Устата ми изненадано зяпна.

— Разбира се! Беше обявена награда за главата й. По право принадлежеше на мен, но федералните агенти изявиха претенции. Бяха достатъчно честни обаче и я разделиха с мен. Ченгето, отговорно за случая, не би допуснало грешка. Разполагаше с всички необходими доказателства. Намериха и коженото палто. Обгорено, но съвсем същото. А багажът й беше пълен с личните вещи на Алма.

— А пръстови отпечатъци?

— Накъде биете, млади човече? Те не разполагаха с пръстовите й отпечатъци. Карайте по-спокойно. Ако подозирате всичко и всички, няма да усетите как ще се превърнете в старец!

Благодарих му, подарих му една пура и излязох навън под ярките слънчеви лъчи. Не бях доволен. В Албукирке отидох направо в редакцията на местния вестник. Предложих същата трева и се опитах да измъкна от редактора цялата информация по случая Алма Бейли.

Редакторът беше дребен умник с пъргави сиви очи, които внимателно ме оглеждаха през лупите на многодиоптрови очила.

— Какво точно ви интересува, мистър Декстър? — попита той.

— Искам да видя къщата, в която се е укривала. Искам да ви попитам дали според вас е умряла в онази кола, или вътре е било друго момиче.

Той премигна.

— Странно, че го казвате. През цялото време имах определени съмнения, но нищо не излезе от тях. Агентът на ФБР я идентифицира лично. Беше късметлия, тъй като по този начин спечели и награда от две хиляди долара.

— Какво стана с него?

— Подаде си оставката. В момента отглежда пилета.

— Какво ви накара да помислите, че момичето не е Алма?

Той се усмихна.

— Знаете как се случва понякога. Ние сме подозрителни типове, мистър Декстър. Някой в Галъп беше споменал, че в колата имало две момичета. Но шерифът каза, че това е лъжа и вероятно наистина е било така.

— Кой е този някой?

— Забравих му името. Вече не живее в областта.

— Знаете ли къде е отишъл?

— В Амарило. Но това не е свидетел, на когото може да се вярва. Сутрин е пиян, а следобед търси пари да си купи къркачка. Всички бяхме убедени, че дрънка глупости.

— Ще приема като лична услуга това, за което ще ви помоля — рекох. — Да ми намерите името и адреса на този човек.

Това отне известно време, но в края на краищата дребосъкът намери това, което ми трябва.

— Казва се Джек Незби — рече и ми подаде листче с адреса.

Отбих се в къщата, в която се е крила Алма Бейли, но хазайката беше крайно нелюбезна и отказа да ми даде каквато и да било информация. Потеглих за Амарило. Открих Незби в бара на главната улица. Беше стар, свадлив и леко къркан. Настроението му се оправи, когато го почерпих с едно двойно уиски.

Да, помнел отлично пристигането на Алма в Галъп. После насочи костелив пръст в гърдите ми и мрачно процеди:

— Цялата работа беше нагласена! Федералното ченге искаше да пипне наградата! В колата имаше две момичета. Видях ги толкова ясно, колкото виждам теб! Едната беше хубава, а другата нищо особено. И шерифът ги видя, но се направи на луд, защото ченгето го подкупи. Когато казах какво съм видял, те ме заплашиха, че ще ме затворят за скитничество.

Гледах го с известно недоверие. Редакторът беше съвсем прав — този човек не може да бъде достоверен свидетел. Никой съд нямаше да му обърне внимание, но ние не се намирахме в съда.

— Как изглеждаше онази?… Дето не била нищо особено?

Той направи опит да събуди полумъртвата си памет, после се отказа.

— Не помня — призна си той. — Не й обърнах достатъчно внимание. Отдавна не съм по тая част, мистър. Но бяха две — в това мога да се закълна!

— И тя ли беше руса?

— Не знам.

— Кое те накара да кажеш, че не е нищо особено?

— Ами… — Въпросът ми го изненада. — Вероятно дрехите… Беше облечена в стар мръсен шлифер, не носеше шапка. Докато другата беше тип-топ. Наистина. Знаеш какво имам предвид.

Нямаше какво друго да измъкна от него. Поръчах му още едно двойно уиски и го зарязах. Седнах в колата и се замислих. Прехвърлих в главата си всичко, което бях видял и чул след първата ми среща с Горман. Това ми отне повече от час. Записах все още неясното си хрумване на гърба на празен плик. Все още се движех пипнешком, но виждах пред себе си някаква мъждива светлинка. Бях убеден, че ще се докопам до нещо, трябва ми единствено упорство. Спомних си всичко, което Вида ми разказа за своето минало. Колата ми беше паркирана на същия път, по който тя някога беше пътувала от Уокомис за Холивуд — щатска магистрала 66. Някъде по нея се намира и ресторантчето, в което беше работила. Реших да го открия, просто за всеки случай.

Издирването ми отне цели два дни. Спирах във всяко крайпътно кафене или ресторант, задавах купища въпроси. Най-сетне го открих. Беше в близост до Клинтън. Познах го по големия обор отзад.

Паркирах отпред, бутнах мрежестата зрата и влязох. Нищо особено. Просторна трапезария с извит под формата на S тезгях, няколко маси за по-претенциозните посетители. Обичайната хладилна витрина със сандвичи, обичайният монетен джукбокс в ъгъла.

Зад тезгяха стоеше слаб и навъсен мъж, очите му се рееха неизвестно къде. Не си направи труда да погледне кой влиза, до ушите ми достигна равнодушният му глас:

— Какво да бъде?

Поръчах си кафе и ябълков пай. Той тръсна чашата с кафе отпреде ми и се зае да реже пая.

— Работила ли е тук жена на име Вида Ръкс? — попитах го аз.

— И да е работила, какво от това? — тръсна чинийката пред мен той и ми отправи един враждебен поглед.

— Опитвам се да я открия — рекох. — Малък финансов въпрос за уреждане. Всяка полезна информация заплащам с десетачка.

— Неприятности ли има?

— Не. Един човек й остави двеста долара и аз трябва да й ги предам. — Извадих две петачки и му позволих да ги разгледа добре.

— Наистина работеше тук — кимна той. — Не зная къде е сега. Тръгна за Холивуд, но нямам представа дали е стигнала там.

— Да ви се намира нейна снимка?

— Не.

— Беше готино маце, нали?

— Курва. Не оставяше шофьорите на мира. А си обърна главата, а е завлякла някой от тях в обора! — Веждите му се свъсиха от неприятните спомени. — Боклук!

— Тъмнокоса, хубаво тяло, сини очи… — подсказах му аз. — Така ли изглеждаше?

— Не, очите й не бяха сини… Бих казал, че бяха кафяви.

— Така ли? Левачка ли беше?

Той кимна.

— Кога напусна?

— Преди около година.

— Не можете ли да си спомните по-точно? Трябва ми датата. — Извадих още една петачка и я прибавих към двете й сестрички на тезгяха.

Той се втренчи в нея, помисли малко и поклати глава.

— Не мога. Чакайте малко, ще хвърля едно око в счетоводната книга.

Когато се върна, аз тъкмо привършвах кафето и пая.

— На пети юли миналата година.

Три дни преди автомобилната катастрофа на Ал-ма. Благодарих, побутнах парите към човечето и излязох. Светлината в тунела се разширява, рекох си. Хвърлих един поглед на картата и потеглих.

Следващата ми спирка беше Уокомис. Оклахома. Смрачаваше се. Типично фермерско градче на Средния запад. Влязох в първата отворена кръчма.

— Търся някой от семейство Ръкс — съобщих на бармана аз. — Дали все още живеят тук?

Той сбърчи дебелия си нос. Явно мнението му за семейство Ръкс не беше особено високо.

— Едно от момичетата живее горе на хълма. Омъжена е, носи фамилията Мартин. Другите се пръснаха, след като дъртия се удави. Диви хора, вечно създаваха неприятности. Добре, че се махнаха.

— Точно така — ухилих му се широко аз. — Опитвам се да открия Вида Ръкс. Помниш ли я?

— Ти да не си ченге?

— Не. Паднаха й се малко мангизи и правя опит да й ги дам. Помниш ли я?

— Как да не я помня. Беше най-дивата от всички! Човек не можеше да се отърве от нея! — Главата му недоверчиво се разклати: — И са й се паднали мангизи, казваш?

— Къде точно живее сестра й?

Получих подробните му указания и потеглих към насрещния баир. На фона на потъмняващото небе се очертаваха грозни паянтови бараки.

Мисис Мартин приличаше на Вида толкова, колкото и аз. Беше дебело и тромаво женище. В замяна на това прояви съвсем искрени и топли чувства, когато й казах за какво става въпрос.

— От години не съм я виждала — рече тя и избърса ръцете си в мръсен пешкир. — Фантастично! И кой й остави тези пари?

— Човек, с когото е била близка. Но не мога да я открия. Случайно да имате нейна снимка?

— Имам, но на нея е твърде малка.

Дълго време гледах слабичкото злобно личице.

— Нещо друго, което би ми помогнало да я идентифицирам?

— Има малък белег, с него се роди — промълви дебеланата. — Но е на такова място, че не трябва да се показва.

— Какъв по-точно?

— Червено петно с размера на монета от четвърт долар. — После преодоля смущението си и ми обясни къде точно се намира това петно. Беше права — подобно място наистина не е за показване.

— И беше левачка, нали?

— Да.

— Синеока?

— Не, очите й са кафяви.

Благодарих. Нещата ставаха по-ясни.

Не губих нито минута повече. Получих информацията, от която се нуждаех. Сега трябва да открия Вида.

Скочих в колата и поех по дългия обратен път към тихоокеанското крайбрежие.