Внимавай с жените…

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Седяхме в колата близо до четириметровата ограда, опасваща задната част на имението. Тук, в планината, беше тихо, студено и тъмно. Не виждахме нито стената, нито колата, нито един друг. Сякаш висяхме в черна празнота.

— Е, знаеш какво да правиш — меко рече Пар-кър. — Не бързай. Свирни, когато се връщаш. Ще запаля фенерчето, за да намериш въжето.

Дишах тихо в мрака. Дори в този момент не бях решил какво да правя. Не исках да влизам там. Знаех, че прескоча ли стената, ще трябва да внимавам във всяка стъпка. Малка грешка, и дълго ще се разхождам между стените на затвора. Редфърн ще направи салто, ако може да ме натика там. Нали отдавна чака да пристъпя чертата!

Паркър включи мъждивата светлина на таблото. Виждах само ръцете му. Главата и раменете се очертаваха като неясни сенки.

— Ето ти комбинацията на сейфа — рече. — Лесно се запомня, но въпреки това съм ти я записал. Пълно завъртане надясно, половин обратно: после още веднъж пълно завъртане надясно и половин оборот напред. Между всяко завъртане трябва да правиш пауза, за да се наместят зъбците. Не бързай. Единственият начин да отвориш сейфа е да бъдеш търпелив.

Подаде ми листчето.

— А мангизите? — попитах.

— Само пари са ти в главата! — раздразнено изръмжа той. Не беше прав, но сега не беше нито времето, нито мястото да му разказвам нещичко за Вида Ръкс. — Ето, вземи и мисли за това, което трябва да вършиш!

Нагънах двете стодоларови банкноти и ги пъхнах в табакерата си. Сега беше моментът да му друсна един в зъбите, да го изритам от колата и да си вдигам чуковете. Но много ми се искаше да видя Вида още веднъж. Все още чувствах устните й върху своите.

— Кутийката с пудра е на втората лавица на сейфа. Не можеш да не я забележиш. Златна, дебела около сантиметър. Знаеш какво представлява пудриера, нали? Стотици жени имат такива. На нейното място ще оставиш кинжала.

— Сума неприятности щяхме да си спестим, ако онова бебче беше нанкало с верига на глезена — рекох. — Подарявам ти идеята, можеш да й я предадеш.

Той отвори вратата и се плъзна навън. Аз го последвах. Можех да различа единствено върха на стената. Замръзнахме на място и известно време напрегнато се ослушвахме. Нищо, нито звук. Дали псето е отвързано? При тази мисъл неволно потръпнах.

— Готов ли си? — нетърпеливо просъска Паркър. — Трябва да приключим, преди да изгрее луната.

— Да — рекох и вдигнах оловната тръба. Много ми се искаше да имах пищов.

Той разви въжето и ми подаде куката. На третото хвърляне успях да я закача здраво за бодливата тел.

— Хайде, чао — рекох. — Дръж си ушите отпушени, защото може би ще се наложи да изляза доста по-бързо, отколкото влизам.

— Не допускай грешки, Джаксън — процеди Паркър. Не виждах лицето му, но бях сигурен, че стиска зъби. — Ако не донесеш пудриерата, няма да видиш нито цент повече!

— Сякаш не знам! — отвърнах и се залових за въжето. — Взе ли кинжала?

— Ще ти го подам горе. Внимавай да не го удариш някъде. Не трябва да има следи по него.

Започнах да се набирам по въжето и скоро стигнах до бодливата тел. Забих пети във възлите и извадих клещите. Телта беше изпъната като струна и трябваше да внимавам да не отскочи и да ме шибне през лицето. След известно време приключих и с нея.

— Окей — промърморих към мрака под краката си, изтеглих се още малко нагоре и седнах на стената. Погледнах към къщата, но не видях нищо. Все едно, че гледах в пропаст, дълбока цяла миля.

— Дръж кутията — прошепна Паркър. — И внимавай с нея!

Легнах по корем и протегнах ръка. Пръстите ми скоро я напипаха.

— Готово — рекох и я дръгнах нагоре. Пъхнах я във вътрешния джоб на якето и добавих: — Оттатък е тъмно като в рог. Ще изгубя доста време, докато намеря пътя.

— Няма — нетърпеливо отвърна Паркър. — На няколко метра от стената има пътечка караш по нея и тя ще те отведе точно до задния вход. Дръж вдясно и не можеш да се изгубиш.

— Доста добре си проучил терена, а? — подхвърлих аз, после прехвърлих въжето от другата страна на стената и започнах да се спускам надолу.

Стоях в мрака Ръката ми опираше в стената, а краката ми потънаха в гъстата трева. Чувах единствено собственото си дишане и блъскането на сърцето в гърдите си. Дойде време да реша какво да правя. Възможностите не бяха кой знае колко много. Бих могъл да постоя тук известно време, после да се прехвърля обратно и да кажа на Паркър, че не съм успял да отворя сейфа или пък че прекалено добре го охраняват. Другият вариант е да опитам да проникна в къщата, рискувайки да се натъкна на кучето или охраната.

Ако ме пипнат с пудриерата, нищо не може да ме отърве от Редфърн. Но бях любопитен. Умник като Горман едва ли ще похарчи хиляда и петстотин долара, за да отърве от неприятности някаква мадама. Просто не е този тип. Пудриерата или онова, което нека да измъкне от сейфа на Брет, положително си струва мангизите. Друго обяснение няма. След като струва толкова за него, за мен би трябвало да е съ-щото. Беше ми дошло до гуша от Сан Луис Бийч, писна ми да ме подритват насам-натам, писна ми да се мотая без пукната пара в джоба. Ако си използвам главата както трябва, от тая работа мога да измъкна куп пари — достатъчно да си почивам няколко години напред. Струваше си да рискувам. Затова реших да вървя.

Всичко това ми отне не повече от пет секунди, а на шестата вече бях на пътечката и пристъпях към къщата. Благодарение на гумените подметки се движех по-тихо от призрак, постоянно спирах и се ослушвах. Вървях приведен и без да бързам. В едната си ръка държах фенерчето, а в другата — оловната тръба. След известно време горичката свърши. Вляво от мен се издигаше тъмната грамада на къщата — огромен каменен блок, едва очертаващ се на фона на нощното небе. Никакви светлини.

Продължих да следвам пътечката, която обикаляше поляната. В главата ми се въртеше една мисъл — за песа. Никак не е приятно да се разхождаш с-подобна мисъл в пълен мрак. Защото полицейските кучета не лаят, движат се бързо и безшумно, със снижен към земята корем, за пръв и последен път разбираш, че ти правят компания в момента, в който зъбите им те докопват за гърлото. Ризата залепна за гърба ми. Когато стигнах края на пътечката, нервите ми почти се виждаха през настръхналата кожа. Бях пред къщата. Пътеката свършваше до сгъналата към терасата. От архитектурната скица знаех, че за да стигна до задния вход, трябва да прекося тази тераса, да изкача още няколко стъпала към втора, да премина покрай широките френски прозорци и да свия зад ъгъла. А веднъж стъпил на терасата, щях да съм толкова при-крит, колкото голата танцьорка с балони, оказала се изведнъж без тях.

Стоях под последното дърво край пътеката и се взирах в терасата, докато очите ме заболяха. Отначало нищо не виждах, но после бавно започнах да различавам широките бели стъпала и парапета. Продължавах да се взирам и ослушвам, защото знаех, че напусна ли веднъж укритието си, връщане назад няма. Трябваше да съм сигурен, че там няма никой. Трябваше да съм двойно по-сигурен, че там не ме дебне песът.

От мястото си можех да видя, че зад дебелите завеси на долния етаж се процежда светлина, до ушите ми долиташе тиха музика. Изведнъж се почувствах самотен.

Все още не смеех да напусна укритието си под дървото. Имах силното предчувствие, че там, горе, съвсем не е толкова безопасно, колкото изглежда. Продължих да се взирам в мрака и търпението ми бе възнаградено — видях пазача. Очите ми бяха свикнали с тъмнината, а и тя не беше вече толкова непрогледна, тъй като някъде отвъд храсталаците изгряваше луната. Стоеше неподвижно до някаква каменна фигура на парапета, която ми приличаше на птица. Беше се слял с нея напълно и затова го видях толкова късно. Сигурно през цялото време е бил там. Сега помръдна и се отдалечи от птицата, очертанията на островърха-та му шапка се появиха ясно на фона на белия парапет. Поех дълбоко пълна порция свеж нощен въздух. Изправен с лице към мен, той се взираше известно време в градината, после се обърна и бавно се отдалечи.

Налагаше се да рискувам. Можеше да се върне, разбира се, но аз бях сигурен, че няма да го стори. Втурнах се безшумно към стъпалата. Стъпвах на пръсти — толкова тихо, че онзи едва ли разбра, че вече не е сам на терасата. Приклекнах край парапета и зачаках. Все още го виждах. Беше се изправил на далечния край на терасата и гледаше към градината. Приличаше на морски капитан, който наблюдава хоризонта от мостика си. Не чаках повече. Все така приведен изтичах по втората стълба и се добрах до горната тераса.

Тук радиото се чуваше съвсем ясно. Ърни Касерес пробиваше дълбока дупка в „Персийски килим“ със своя алт-саксофон. Нямах време да слушам Ърни. Плъзнах се край редицата френски прозорци и свих зад ъгъла. Според плана там трябваше да бъде задният вход.

Бях на няколко крачки от него, когато се появиха стъпките. Сърцето ми скочи в шапката и аз се залепих за стената. Това не помогна — стъпките ставаха все по-ясни и се приближаваха.

— Долу ли си, Хари? — разнесе се тих мъжки глас. Веднага го познах — беше на същия онзи тип, който ни прогони от портала. Беше на не повече от пет-шест метра от мен.

— Да — проточено отвърна друг мъжки глас.

Вече го виждах. Беше се надвесил над парапета и се взираше към колегата си на долната тераса. Онзи пък запали електрическо фенерче.

— Всичко наред ли е?

— Да. Тук е тъмно като в негърски задник.

— Дръж си очите отворени, Хари. Тази вечер не искам никакви неприятности.

— Какво те мъчи, Нед? — попита нетърпеливо онзи отдолу. — Да не би да те втресе?

— Отваряй си зъркелите и толкоз! — тросна се Нед. — Ония двамата не ми излизат от акъла!

— Още ли? Заблудили са се и толкоз. Всеки път, когато някой заблуден тип се появи наоколо, ти заставаш на нокти! Не можеш ли да се отпуснеш?

— Не ми харесаха мутрите им — отвърна Нед. — Докато мърльото зад волана дрънкаше глупости, другият използваше очите си, и то добре. Опасен тип.

— Добре, добре. Тръгвам да обиколя терена. Ако случайно се натъкна на твоя опасен тип, ще наторя почвата с него.

— Вземи и кучето — посъветва го Нед. — Къде е то между другото?

— Вързано е, сега ще ида да го взема. След половин час ще се видим тук.

— Добре.

Замръзнал като статуя в мрака, аз стоях и слушах. Нед остана на мястото си. Сложил ръце на кръста, той бавно оглеждаше околността. Продължаваше да е с гръб към мен.

Напрегнах мускули и бавно започнах да се отдалечавам, все така прилепен към стената. Не спрях, докато не го изгубих от поглед. Още няколко стъпки и стигнах до някаква врата. Пипнешком затърсих резето, напипах го и завъртях китката си. Нищо. Вратата се оказа заключена. Прехвърлих оловната тръба в лявата си ръка и бръкнах в джоба за ключа на Паркър. Не смеех да включа фенерчето и заопипвах вратата на тъмно. Бях нащрек и постоянно се ослушвах, тъй като на Нед като нищо можеше да му хрумне да се върне обратно. Най-сетне напипах ключалката, плъзнах вътре ключа и леко го завъртях. Езичето отскочи с едва чуто прищракване, но на мен ми се стори, че някой гръмна с пищов до ухото ми. Замръзнах на място, цял превърнат в слух. Нищо. Завъртях топката на бравата и вратата се отвори. Плъзнах се в мрака зад нея, извадих ключа и внимателно заключих отвътре.

Озовал се най-сетне във вътрешността на къщата, изведнъж се почувствах хладен и спокоен като купичка е лед. Най-сетне между мен и онова ужасно псе имаше някаква преграда. Тежък товар се смъкна от плещите ми.

Знаех точно накъде трябва да вървя. Пред мен, макар и да не ги виждах, имаше пет стъпала, конто водеха към дълъг коридор. В другия му край имаше още стъпала, веднага вдясно от тях се намираше кабинетът на Брет.

Стоях неподвижно и се ослушвах. Ърни Кансерес показваше разностранността на таланта си — вече беше преминал на кларинет и изпълняваше сложно соло. Всички евентуални шумове от моя страна несъмнено щяха да бъдат погълнати от него Включих фенерчето, събрах си нещата и се насочих по маршрута си с максимална бързина. В близост до вторите стъпала мъждукаше светлина Прекосих ги на един дъх, свърнах вдясно и се оказах в малък хол с остъклени откъм градината стени Срещу мен тъмнееше вратата, която водеше към кабинета на Брет. Вдясно се белееше стълбището за горния етаж.

Точно оттам се разнесе кикотът, който ме накара да подскоча само около петдесет сантиметра във въздуха.

— Недей, моля те! — извика млад женски глас — Ох! Грубиян такъв…

Персоналът се забавлява, рекох си, после вдигнах ръка да избърша изпотеното си чело. Момичето изписка отново, разнесоха се забързани стъпки. Нов писък, затръшване на врата.

Изчаках още малко, но всичко беше спокойно. Край на писъците. Май е време Брет да се прибира, рекох си. Иначе прислугата му съвсем ще се разхайти. Нямаше време за повече колебания. Хванах дръжката на вратата и внимателно я, натиснах. Мушнах глава в пролуката. Никой не извика за помощ, просто защото помещението беше празно. Влязох и затворих след себе си. Последвах лъча на фенерчето си и той скоро ме отведе до сейфа. Беше точно там, където бе отбелязан на архитектурния план, на мястото-си беше и жицата. Ако не знаех, че е там, едва ли бих я забелязал. Майсторска работа.

— Срязах я с мисълта, че всеки момент в къщата ще задрънчат хиляди звънци. Нищо подобно не стана. Или проучването на Паркър е било действително професионално, или алармената инсталация просто е останала изключена. Това не ме интересуваше в момента.

Извадих от джоба си листчето, припомних си комбинацията и се залових с металното кръгче. Държах го в лъча на фенерчето и действах изключително внимателно. Пълно завъртане надясно, две секунди изчакване. Половин оборот обратно, ново изчакване. После половин оборот отново надясно. Точно според инструкциите на Паркър. Обвих с пръсти топката и леко я дръпнах. Не очаквах да се случи каквото и да било, но то се случи. Сейфът се отвори.

Подсвирнах през зъби и насочих фенерчето към вътрешността на стоманения сандък. На втората лавица, съвсем в ъгъла, лежеше малка златна кутийка, най-много десетина квадратни сантиментра Изглеждаше чудесно — съвсем модерна изработка. Взех я и я претеглих на длан. За размерите си беше доста тежка. Нямаше копче или ключалка за отваряне. Поиграх си с нея в продължение на няколко секунди, после я пуснах в джоба си. Нямах време за губене. Ще я разгледам по-подробно, като напусна къщата.

Извадих кожения калъф с кинжала. До този момент бях прекалено зает с пазачи и кучета, за да му обърна някакво внимание. Но когато се озова в ръката ми, включиха и реотаните за загряване.

Единственият неподлежащ на съмнение факт в цялата история на Горман беше именно този кинжал. Бях убеден, че момичето не го е взело от касата на Брет, нито пък пудриерата вътре е нейна. Бях убеден в това толкова силно, колкото и във факта, че Паркър е побъркан. Вече бях видял оръжието, изглеждаше съвсем истинско. Не познавам антиките, но злато съм виждал достатъчно. Кинжалът беше от чисто злато и само това бе достатъчно, за да зная, че е наистина скъпа вещ. Но защо Горман ме кара да сложа една толкова ценна антика в касата на Брет? Бях сигурен, че тази антика не е притежание на Брет. Защо? Подобна вещ може да бъде проследена сравнително лесно. Защо ме кара да открадна от касата златната пудриера, а на нейно място да оставя друга, не по-малко ценна вещ? Характерът й е такъв, че полицията би стигнала до Горман без особен труд. Нещо де се връзваше, нещо не беше наред.

Осветих калъфката. Може би са ме изиграли и кинжалът не е вътре. Опитах се да отворя кожената кутия, но тя не поддаде. Беше прекалено тежка, за да е празна. Продължих да я оглеждам и изведнъж открих, че е по-дебела и с няколко милиметра по-дълга от онази, която ми беше показал Горман. Не бях сигурен, но така ми се струваше. После ушите ми доловиха нещо, от което по челото ми избиха ситни капчици пот. Отвътре се долавяше тиктакане. Тихо, но съвсем отчетливо. Почти я изпуснах.

Нищо чудно, че онези умници непрекъснато ми повтаряха да внимавам. Та това беше бомба! Бяха я направили съвсем като калъфката на кинжала, надявайки се, че в бързината да се отърва от нея аз няма да забележа разликата. Пъхнах я в сейфа с бързината на човек, който маха от скута си отровен паяк-тарантул.

Нямах никаква представа кога трябва да избухне това нещо. Бях сигурен обаче, че когато това стане, от касата и нейното съдържание няма да остане дори следа. Значи така са решили да прикрият следите от кражбата на пудриерата. Брет би могъл да предположи единствено това, което всеки на негово място би допуснал — някой се е опитал да взриви вратата на сейфа, но е сложил прекалено много тринитротолуол. Идеята беше умна, съвсем в стила на Горман. Но когато си представих как се катеря по стената и се промъквам в къщата на метри от пазачи-професионалисти с адска машина в джоба, по челото ми изби нова студена пот. Затворих касата и завъртях копчето. Единствената мисъл в главата ми беше да се отдалеча колкото може по-далеч, преди бомбата да е избухнала. Може би бях прекалено афектиран, но и вие на мое място бихте се чувствали по същия начин. Бомбите поначало са опасни играчки, особено пък тези, които са домашно производство. Не се съмнявах, че Паркър (ако той беше реализаторът на цялата идея, разбира се) беше нагласил часовниковия механизъм да избухне, когато сме вече далеч от имението. Но когато става въпрос за адски машини, нямам доверие на никого. Затова предпочетох да приема, че онази машинка може да избухне всеки момент.

Отскочих към вратата, натиснах бравата и излязох. В същия момент, хванал топката от другата страна, насреща ми се изправи Нед.

Имам славата на човек с бързи реакции, особено когато става въпрос за юмручен бой. Не ми трябва никакво време за мислене, когато изпадна в подобна ситуация Рефлексите ми правят каквото трябва, далеч преди в играта да се включи и мозъкът ми. Още преди да се осъзнае, Нед се оказа в клещите на двете ми ръце, сключени около врата му.

Рефлексите му бяха цяла миля след моите. В продължение на цяла секунда стоеше като ударен от гръм и ме гледаше как му мачкам гушата. Но ще призная, че излезе от това състояние изключително бързо. Само след миг стисна китките ми и аз веднага разбрах, че едва ли ще успея да удържа желязната си хватка. Беше силен като мечок.

Исках само едно — да не му позволя да извика. Успял да дръпне едната ми ръка от гърлото си, той ми нанесе такъв удар във врата, че за миг помислих да не би да е паднал таванът. Страшно ме заболя и страшно се ядосах. Забих му два бързи в корпуса. Ребрата му едва ли бяха от бетон, но поне на пипане изглеждаха такива. Той изпъшка и пое дълбоко въздух. Треснах го отново, още преди да е успял да извика. Коленете му леко се подгънаха и това беше причината брадичката му да се размине със свистящия ми юмрук, в следващия миг скочи пъргаво напред и ме сграбчи през кръста. Сякаш на кино със забавен кадър вкопчените ни тела меко тупнаха на дебелия килим. После започнахме да се бием като две разярени животни. Той беше запознат с всички мръсни трикове на уличните побойници, беше дори по-добър, а и по-жесток от тях. Продължавах да го засипвам с тежки удари, убеден, че в крайна сметка няма да може Да ги понесе. Поне не всичките. В един момент докопах главата му и здраво я треснах в пода. Той се извъртя като змия и ми нанесе такъв ритник в гърдите, че от тях се изтръгна тъжен и протяжен вик, наподобяващ воя на сигнален буй в бурно море.

Съвзех се светкавично и скочих отгоре му, но това се отрази на близката маса, която с трясък се преобърна на пода. Край на предимството ми. Всеки момент тук ще се появи и вторият пазач, да не говорим за кучето. Треснах два юмрука в лицето на Нед с такова ожесточение, че кокалчетата ми почти се разделиха. Той се превъртя странично и тежко простена. Не го обвинявам — дори и мен ме заболя.

После лампите в кабинета светнаха и краят изглеждаше неизбежен.

Изритах Нед встрани от себе си, застанах на коляно и зачаках. По съвсем очевидна причина — дулото на револвера 45-и калибър беше насочено право в гърдите ми, при това изглеждаше като 240-милиметрова гаубица.

— Не мърдай! — рече Хари с писклив от изненадата глас.

Не мръднах. Зад гърба ми Нед започна да дава признаци на възстановяване.

— Какво става, по дяволите? — Лицето на Хари не блестеше с интелигентност, но в замяна на това тялото му беше като на борец тежка категория.

Не моожех да мисля за нищо друго освен за бомбата в сейфа.

— Дръж го под око, Хари! — дрезгаво извика Нед. — Ей сега ще си поема дъх. Това е същото копеле, нали ти казах?

Хари ме зяпна, пръстът му обра луфта на спусъка.

— По-добре да повикаме ченгетата — промърмори той. — Добре ли си, Нед?

Нед отправи една ругатня, която вероятно включваше и двама ни, после тежкият му ботуш влезе в съприкосновение с ребрата ми, преди да успея да реагирам. Проснах се по очи на килима и предполагам именно това ми спаси живота.

Бомбата експлодира.

Трясъкът достигна до съзнанието ми някак отдалеч, ослепителна светлина прогори зениците ми, мощна вълна горещ въздух ме залепи за стената, отгоре ми се посипаха парчета мазилка и счупени стъкла. Цялата къща се разтресе.

Открих, че конвулсивно стискам фенерчето, което бях изпуснал, за да се вкопча в Нед. Знаех, че трябва да си плюя на петите веднага, но първо трябваше да видя какво е станало с пазачите. Нямаше причини за безпокойство. В момента на взрива и двамата бяха точно на пътя на тежката стоманена врата, изтръгната от пантите си. Нед го познах по ботушите. Хари изобщо не можах.

Промъкнах се през разбягате френски прозорци и стъпих на терасата. Бях жестоко натъртен от юмручния бой и взривната вълна, бях прежълтял от страх, но все пак можех да мисля.

Ще изиграя Горман, преди той да ме е изиграл. След взривяването на адската машина не изпитвах никакви терзания.

Довлякох се до каменната птица, която пазеше стълбището. Не зная как се покатерих до мястото, на което крилата се сливаха с тялото, но го сторих. Пъхнах пудриерата в малката дупка между крилата и с пъшкане се спуснах обратно. В следващия миг вече тичах към стената, зад която ме чакаше Паркър.

Краката ми се огъваха като гумени, ушите ми пищяха. Разстоянието през поляната до стената ми се виждаше огромно, не бях сигурен, че съм в състояние да го преодолея.

Луната беше изплувала иззад къщата и поляната бе залята от сребриста светлина. Виждаше се всяко стръкче трева, всяко цвете, виждаха се дори камъчетата по пътеката. Всичко се виждаше. Но аз виждах само едно — огромния вълк, който се носеше насреща ми със скоростта на експресен влак.

Нададох рев, който положително се е чул чак в Сан Франциско. Първата ми реакция беше да си плюя на петите, но после се овладях и се обърнах с лице към звяра. Снишен а настръхнал, той се хлъзгаше по тревата насреща ми, очите му светеха като разпалени въглени, зъбите му проблясваха в бяло и оранжево под бледите лъчи на луната. Още го сънувам това куче и когато това стане, неизменно се събуждам облян в студена пот и ръце около гърлото. Спря като заковано на десетина метра от мен, снижи се ниско в тревата и замръзна като статуя. Аз също останах на мястото си, коленете ми трепереха, потта капеше по земята в краката ми, страхувах се дори да дишам. Знаех, че ще ме нападне в секундата, в която помръдна.

Гледахме се втренчено поне десетина секунди. На мен лично ми се сториха сто години. Виждах как опашката му се изпъва, а задните му крака се свиват за скок. После в ушите ми звънна остър изстрел на автоматичен пистолет и куршумът бръмна край главата ми. Кучето се претърколи, от раззинатата му паст се разнесе остро квичене, огромните му зъби безсилно защракаха във въздуха.

Нямах време за оглед. Откъм стената проблесна електрическо фенерче и аз хукнах натам колкото ме държат краката. Покатерих се по въжето с последните остатъци от силите си и тежко тупнах оттатък.

Паркър ме грабна през кръста и ме повлече към колата. Напъхах се вътре и той потегли в момента, в който затръшнах вратата след себе си.

— Карай! — изревах. — По петите ни са! Има кола и ще ни настигнат!

Исках да го шашна, за да ле ми задава въпроси. Поне на първо време, после ще бъдем достатъчно далеч, за да изяви желание да се връщаме. Шашнах го.

Караше по стръмнината надолу като бесен. Признавам, че кара отлично. Не разбрах само защо не се върнахме обратно по планинския път. Пое право надолу към равнината, вземаше завоите със сто и двайсет, на един-два пъти замалко не изхвръкнахме в пропастта.

Когато стигнахме в равното, той изведнъж натисна спирачките, колата поднесе и спря край банкета. Лицето му беше на луд човек.

— Взе ли я? — изрева той и ме сграбчи за реверите. — Къде е, да те вземат мътните? Къде е?

Сложих ръка в средата на гърдите му и го бутнах назад с такава сила, че за малко не изхвръкна от колата.

— Мръсни копелета! — ревнах на свой ред аз. — Мръсни, откачени копелета с проклетите си бомби! Едва не ме убихте!

— Взе ли я? — повтори през зъби той, а побелялото му от напрежение юмруче се стовари върху волана.

— Бомбата й видя сметката! — рекох. — Това стана, щото сте много умен! Всичко хвръкна по дяволите — и сейфът, и проклетото му съдържание!

Той понечи да се нахвърли отгоре ми, но аз го приспах с отмерен удар точно в основата на носа.