Внимавай с жените…

ВТОРА ГЛАВА

Успял най-сетне да получи това, което иска, Горман не ми остави нито секунда за колебание. Каза, че, тръгваме веднага за дома му, няма нужда да се отбивам в квартирата си — всичко, дори най-дребните неща за бита, ще получа там. Колата му чака долу, пътуването ще бъде кратко. У дома му има храна, напитки и спокойствие за обмисляне на подробностите. Дадох си сметка, че няма да ме изпусне от погледа си нито за миг, че не иска да ми даде шанса да вдигна слушалката и да проверя достоверността на историята му или пък да кажа на някого, че между нас двамата е сключена сделка. Изкушението от едно питие бе твърде голямо и аз приех да тръгна с него.

Преди тръгване възникна малък спор относно парите. Той искаше да плати след изпълнение на задачата, но аз бях на по-друго мнение. В крайна сметка измъкнах две стотачки на момента, плюс обещанието за още две в началото на операцията. Останалите щях да получа при предаването на кутийката с пудра.

За да му покажа, че доверието ми към него е точно в необходимата степен, аз сложих двете банкноти в един плик, надрасках няколко реда на директора на банката, която държеше сметката ми, и на слизане пуснах плика в пощенската кутия. Така поне двеста долара отлетяха окончателно от пачката му и нямаше да се върнат там дори да се опита да ме измами.

На ъгъла, почти запълнил пресечката, тракаше един пакард от модела „Страйт ейт“, чието единствено качество беше внушителният размер. Иначе беше преживял доста бурни години. Останах доста изненадан, тъй като след брилянта очаквах да видя нещо черно, блестящо и аеродинамично, — нещо, което да отговаря на демонстрираната в прашната ми кантора класа.

Останах на тротоара, докато Горман се намъкна на задната седалка. Той не влезе в колата, а по-скоро й облече върху себе си. Очаквах всеки миг някоя от гумите да гръмне, но те издържаха. След като се убедих, че до него няма нито един свободен сантиметър, аз отворих предната врата и се настаних до шофьора.

Измъкнахме се с рев от центъра на града, прелетяхме по Оушън булевард и поехме по пътя, който се извиваше около близките хълмове.

Не успях да разгледам шофьора както трябва. Беше се свил зад волана с нахлупен почти до носа каскет, очите му не се отделяха от пътя. Не проговори нито дума по време на пътуването, не ме погледна нито веднъж.

Преодоляхме известно количество остри завои нагоре из хълмовете, после напуснахме шосето и поехме по черен път, криволичещ в дъното на дълбок каньон. От двете му страни имаше непроходими храсталаци, тук-там се мяркаха самотни къщи без нито една светлинка в прозорците. За пръв път идвах насам.

След известно време се отказах да запомням подробностите на маршрута и насочих мислите си към двете стотачки, които бях изпратил в банката си. Все пак бяха нещо, което можех да размахам пред носа на вълка, когато реши отново да ме посети в кантората.

Не си правех илюзии по отношение на току-що поетия ангажимент. Бяха ме наели да обера една каса и сложната постановка с бедната малка стриптизьорка и големия лош милионер, притежаващ кинжал, уж произведен от достопочтения господин Челини, не променяше с нищо този факт. Не повярвах нито дума на цялата приказка. Беше ми ясно, че Горман иска нещо, което се намира в сейфа на Брет. Може би наистина е кутийка с пудра или от пудра, но при всички случаи го иска на всяка цена. А всичко останало е просто вратичка, която си оставя, в случай че нещо стане и аз взема да му откажа. Не посмя да ми каже направо, че иска да обера тази каса. Но точно затова ми плащаше. Фактът, че приех парите му, все още не означава нищо. Той сам каза, че съм хитър и коварен, може би наистина съм такъв. Ще му играя по свирката до един момент, но едва ли ще скоча слепешката в нещо, което не познавам. Поне така си мислех на онзи етап.

Приближавахме по дъното на каньона. Беше много тъмно и много влажно, над земята висеше тънък пласт от бледи изпарения. Фаровете на колата подскачаха по тях и беше трудно да се види какво има отвъд. До ушите ми долетя далечно крякане на жаби, през стъклото на колата луната изглеждаше бледа като лицето на мъртвец, а звездите — като огърлица от фалшиви брилянти.

Рязко завихме, шмугнахме се през тесен портал и поехме по покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше високи храсти. Миг по-късно пакардът направи плавен завой и пред очите ни се появиха осветени прозорци, висящи сякаш направо в мъглата. Беше твърде тъмно, за да доловя очертанията на къщата, беше тихо и самотно. Онази самота, която витае над талията на осъдения на смърт престъпник в затвора Сан Куентин…

Над входната врата светеше фенер от ковано желязо, под него неясно се очертаваха фигурите на два каменни лъва. Колата спря до тях с тежко поскърцва-не. Самата врата беше обкована с големи бронзови гвоздеи и изглеждаше достатъчно солидна да издържи на средна по интензивност артилерийска канонада.

Шофьорът изтича до задната врата и помогна на Горман да се измъкне. Светлината на фенера падна върху лицето му и аз внимателно го разгледах. Дългият гърбав нос и дебелите устни ми бяха странно познати. Бях сигурен, че някъде съм го виждал, но в момента не можех да определя точно къде и кога.

— Разкарай колата! — изръмжа му Горман със зле прикрито раздразнение. — А после ни донеси малко сандвичи… И не забравяй да си измиеш ръцете, преди да хванеш хляба!

— Да, сър — покорно промърмори шофьорът, но погледът, който придружи тези дули, можеше лесно да утрепе слон. Регистрирах този факт с неприкрито удоволствие. В игра като тази човек трябва да знае кой къде стои.

Горман отвори входната врата, промъкна туловището си през нея, аз го последвах. Озовахме се в просторен хол. В дъното му имаше вита стълба за горния етаж, вляво — двойна остъклена врата, очевидно към тераса или трапезария.

Нямаше иконом, изобщо никой не ни посрещна, никой не прояви интерес към появата ни. Горман свали шапката си и започна да се бори с палтото. Без шапка изглеждаше все така внушителен и опасен. Темето му бе започнало да оплешивява, но косата му бе подстригана толкова късо, че това не биеше на очи, През редките посивели косми се виждаше розовата кожа на черепа му.

Аз хвърлих шапката си на близкия стол.

— Заповядайте, мистър Джаксън — рече дебелакът. — Искам да се чувствате като у дома, си.

Преминахме във всекидневната. Крачейки до него, имах чувството, че съм пристанищен влекач, който изтегля в открито море огромен презокеански лайнер. Помещението беше приятно. Край камината, в която спокойно можеше да се излегне човек със среден ръст, бяха пръснати няколко стола и два шезлонга, покрити с мека, вишнева на цвят кожа. Блестящият паркет беше покрит с красиви персийски килими, стената срещу широките френски прозорци бе изцяло заета от майсторски гравиран бюфет, зад чиито остъклени витрини се виждаше богата колекция от бутилки и чаши.

От шезлонга до прозореца се надигна слаб и елегантно облечен мъж.

— Доминик, това е мистър Флойд Джаксън — представи ме Горман, а после се извърна към мен: — Партньорът ми, мистър Доминик Паркър.

Вниманието ми бе изцяло насочено към бутилките, но все пак кимнах, за да не бъда невъзпитан. Мистър Паркър не стори дори и това. Очите му внимателно ме опипваха, устните му бяха презрително и малко високомерно присвити, нищо в поведението му не можеше да се нарече любезно.

— Аха, детективът… — промърмори той и сведе поглед към маникюра си. Съвсем приличаше на жена, която час по-скоро иска да се отърве от нежелано присъствие.

Паркирах се в един от свободните шезлонги и на свой ред го огледах. Беше висок и слаб, косата му с цвят на престоял пчелен мед беше гладко сресана назад. Лицето му бе издължено и тясно, с меко очертана брадичка и воднистосини очи, които повече биха подхождали на жена. От малките торбички под очите му и леко набръчканата шия стигнах до заключението, че доста отдавна е надхвърлил четирийсетака.

Беше конте, ако човек си пада по дрехи, които еднакво отиват както на мъже, така и на жени. Костюмът му беше гълъбовосив, ризата — от бледозелена коприна, също като вратовръзката, която — за шик — имаше цвета на стара бутилка. Обувките му от мек телешки бокс бяха в същия цвят. Реверът му бе украсен с бял карамфил, между прекалено червените му устни висеше дебела цигара със златен мундщук.

Горман се тръшна срещу камината и ме погледна с празен поглед, сякаш изведнъж му беше писнало от мен.

— Ще пиете нещо, нали? — попита ме той, после погледна към Паркър. — Не мислиш ли, че трябва да предложим’ едно питие на мистър Джаксън?

— Да си налее! — остро отвърна онзи. — Нямам навика да обслужвам прислужници!

— Това трябва да съм аз, така ли? — попитах.

— Нямаше да бъдете тук, ако не ви беше платено! — презрително отвърна той. — А това ви прави прислужник!

— Точно тъй — приех с лека въздишка заключението му аз, после се насочих към бюфета. Питието, което си забърках, беше достатъчно да побере двуместно кану. — Като онова момче, на което напомниха да си измие ръцете…

— Ще ви бъда благодарен, ако си отваряте устата само когато се обръщам към вас! — сряза ме онзи с разкривено от гняв лице.

— Не се вълнувай, Доминик — обади се предупредително Горман.

Пискливият и същевременно дрезгав глас свърши работа. Паркър се върна на стола и заби смръщен поглед в маникюра си. Настъпи тишина. Използвах паузата, вдигнах чашата си към Горман и отпих едра глътка. Скочът беше хубав точно колкото онзи брилянт на пръста му.

— Ще свърши ли работа? — внезапно попита Паркър. Очите му продължаваха да гледат надолу.

— Утре вечер — отвърна Горман. — Обясни му каквото трябва, аз отивам да си легна. — Бях включен в разговора с помощта на един голям колкото банан показалец, който се насочи към гърдите ми: — Мистър Паркър ще ви даде всички необходими разяснения. Лека нощ, мистър Джаксън.

— Лека нощ — рекох.

На вратата дебелакът се спря и отново се обърна към мен.

— Моля ви да не затруднявате мистър Паркър. Той се ползва с пълното ми доверие и всичко, което каже, за вас трябва да бъде равносилно на мое лично нареждане.

— Разбира се — рекох.

Останахме само двама и мълчаливо слушахме как тежките стъпки на човека-камион заглъхват нагоре по стълбите. Без него помещението изведнъж започна да ми изглежда празно.

— Хайде, почвайте — рекох и се настаних удобно на стола си. — Разполагате и с моето пълно доверие.

— Нямаме време за шегички, Джаксън! — Паркър се беше изправил на мястото си, гърбът му потрепваше от напрежение, юмруците му бяха здраво стиснати. — Плащат ти да свършиш една работа, при това ти плащат добре! Затова нямам намерение да търпя никакви волности от твоя страна! Ясно ли е?

— До момента съм получил само двеста долара — усмихнах му се аз. — Ако не ти харесвам, можеш спокойно да ме откараш обратно у дома. Авансът е достатъчен, за да покрие изгубеното ми време. Така че можеш да избираш.

Достойнството му бе спасено от дискретно почукване по вратата. Той рече едно „влез“ с отвратително надменния си глас и напъха юмруци в джобовете на панталоните си.

Влезе шофьорът, натоварен с поднос. Беше облякъл бяло сако на иконом, с един-два номера по-голямо, отколкото бе необходимо. Върху подноса имаше купчина дебело нарязани сандвичи.

Каскетът беше изчезнал и това ми помогна да се сетя къде съм го виждал — на пристанището, сред тълпите хамали. Беше тъмнокосо човече с гърбав нос и тъжни влажни очи. Как ли е попаднал тук, запитах се аз. Само преди няколко дни го видях да боядисва някаква лодка на брега. Вероятно е нает съвсем скоро, като мен. Когато се приближи и ме видя ясно на светлината на лампата, на лицето му се появи озадачено изражение.

— Какво е това? — остро попита Паркър и заби пръст по посока на подноса.

— Мистър Горман нареди да приготвя сандвичи, сър.

Паркър се изправи, взе подноса и впи поглед в сандвичите. Хвана един от тях с палец и показалец, а лицето му се разкриви от отвращение.

— И си мислиш, че някой ще яде такава гадост? — гневно просъска той. — Тъпата ти глава не може ли да проумее, че сандвичите се режат тънко? Тънко като лист хартия, глупак такъв! Иди да направиш нови! — Рязко завъртане на тънката китка и съдържанието на подноса влезе в съприкосновение с лицето на човечето, замръзнало от изумление. То остана като вкопано на мястото си, по косата, пребледнялото му лице и бялото сако полепнаха парчета студено пиле и хляб.

Паркър се отдръпна към френските прозорци, отметна завесата и отправи поглед в мрака навън. Остана в това положение, докато шофьорът почистваше мръсотията.

— Няма да ядем, приятел — обадих се аз. — Не е необходимо да идваш пак…

Шофьорът излезе, без да ме погледне, гърбът му потръпваше от трудно преглъщан гняв.

— Никой не ти е казал да даваш заповеди на моите прислужници — рязко подхвърли Паркър, без да се обръща от прозореца.

— Виж какво — рекох, — ако продължаваш да се държиш като истерична бабичка, аз имам намерение да си легна! Ако ще казваш нещо — казвай! Само не забравяй, че съм те предупредил!

Той се обърна, лицето му изглеждаше разкривено и старо от гняв.

— Казах му на Горман, че си гадно копеле! — просъска той, полагайки огромни усилия да се контролира. — Казах му да не се захваща с тебе! Няма да имаме никаква полза от такъв дребен мошеник!

— Нает съм да свърша определена работа и смятам да я свърша! — ухилих му се аз. — Но ще я свърша, както аз си знам и нямам никакво намерение да чакам акъл от теб! Това важи и за дебелака горе. Ако искаш наистина да ти я свърша, казвай „да“ и почвай да пееш, защото ми писва!

Той продължи да се бори с гнева, после за моя истинска изненада изведнъж омекна.

— Хубаво, Джаксън — примирително сви рамене Паркър. — Няма смисъл да се караме.

Наблюдавах го как тръгна с вдървена походка към бюфета, дръпна някакво чекмедже и измъкна оттам синя, навита на руло хартия.

— Това е планът на къщата на Брет — хвърли я на масата той. — Можеш да го разгледаш.

Сипах си още един скоч, после запалих една от дебелите му цигари, които открих в кутия до бутилките. Едва след това разгърнах плана и се заех да го проучвам. Беше архитектурна скица, професионално направена. Паркър се надвеси над масата и ми показа откъде се влиза и къде стои сейфът.

— Охраната се състои от двама души, бивши ченгета — започна обясненията си той. — Първо натискат спусъка, после мислят. В допълнение има сложна алармена инсталация, но тя е скачена само за прозорците и сейфа. Погрижил съм се да влезеш през задния вход, ей този тук… — Дългият му пръст се заби в чертежа. — Вървиш по този коридор, качваш се по стълбите и стигаш ето тук, до кабинета на Брет. Червената точка означава точното място на сейфа.

— Я почакай! — остро го прекъснах аз. — Горман не спомена нищо за охрана и алармени инсталации! Как е станало така, че онази мацка Ръкс ги е избегнала?

Очевидно беше подготвен за подобен въпрос, тъй като отговорът му дойде незабавно:

— След като върнал кинжала в касата, Брет забравил да включи инсталацията.

— И според теб тя все още е изключена, така ли?

— Възможно е, но ти не трябва да разчиташ на това.

— А охраната? Как се е справила с нея?

— И двамата пазачи са били в другото крило.

Този отговор не успя да повиши настроението ми. От опит зная, че бившите ченгета могат да бъдат твърди като кремък.

— Имам ключ за задния вход — небрежно подхвърли Паркър. — Една грижа по-малко за теб.

— Имаш ключ? Доста бързо работиш!

Той премълча, аз се разтъпках из просторното помещение и се облегнах до камината.

— Какво ще стане, в случай че ме спипат?

— Нямаше да се спрем на теб, ако допускахме подобна възможност — усмихна Се през зъби той.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Той сви елегантните си рамене.

— Ще трябва да кажеш истината.

— За мацето, дето се разхожда насън, така ли?

— Разбира се.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да нахраня Редфърн с подобна плява!

— До това едва ли ще се стигне, ако бъдеш внимателен.

— Дано! — рекох, пресуших чашата си и се заех да навивам чертежа на руло. — Това ще го разгледам внимателно в леглото. Нещо друго?

— Носиш ли оръжие?

— Понякога.

— Утре вече не го носи.

Разменихме си по един продължителен поглед.

— Няма — кимнах накрая аз.

— Това е. Сутринта ще отидем да хвърлим едно око на имението. Трябва да се запознаем с околната обстановка.

— Защо не накараме онова маце да го направи насън? — ухилих се аз, сякаш мисълта току-що беше изскочила от главата ми. — Дебелакът каза, че ставала да се разхожда и при най-малкото безпокойство. Мога да й помогна да го стори по поръчка…

— Пак ставаш нахален!

— Такъв съм си, какво да правя… — Отворих бюфета и измъкнах бутилка скоч с една чаша. — Ще си довърша вечерята в леглото.

— Никога не поощряваме към пиене хората, които работят за нас! — надменно процеди той.

— Аз не се нуждая от поощрения — рекох. — Къде ще спя?

Още веднъж му се наложи да преглътне гневното си избухване. Врътна се и изхвърча от стаята.

Последвах го нагоре по стълбите и влязох в една спалня със застоял въздух. Нищо й нямаше, само дето се усещаше, че от години не е използвана.

— Лека нощ, Джаксън — отривисто изрече домакинът ми и побърза да изчезне.

Налях си един малък скоч, глътнах го и се приближих до прозореца. Отворих го и се надвесих навън. Виждах само мрак, сред който се долавяха очертанията на дървета. Лунната светлина не проникваше през гъстите листа. Под прозореца имаше полегат покрив, не, по-скоро нещо като навес над прозорците на долния етаж. Обхванат от съклет, аз прекрачих парапета и стъпих на навеса. От далечния му край получих възможност да видя поляната в цялата й ширина. Вниманието ми бе привлечено от лилавосинкав басейн, проблясващ под лунните лъчи като къс разтопено сребро. Около него имаше ниска ограда, а на оградата седеше човек. По-скоро жена, но не бях сигурен, тъй като беше прекалено далеч. В тъмнината проблясваше огънче на цигара. Ако не беше то, положително бих приел, че става въпрос за статуя — толкова неподвижна беше тази фигура. Погледнах я известно време, тя беше все така неподвижна. Обърнах й гръб и се върнах обратно.

Шофьорът седеше на леглото и ме чакаше.

— Излязох да глътна малко чист въздух — обясних му аз, докато се опитвах да откача крака си от перваза. С нищо не показах, че съм учуден от появата му. — Тук е малко задушно, нали?

— Малко — съгласи се с тих глас той. — Виждали сме се някъде, нали?

— На брега. Казвам се Джаксън.

— Ченгето?

— Допреди месец — ухилих се аз. — Вече не съм в тоя бранш.

— Чух нещо такова… Ченгетата те подгониха, а?

— Подгониха ме — кимнах намерих още една чаша и я напълних с порядъчна доза скоч. — Искаш ли?

— Не мога да стоя дълго — вдигна ръка той. — Няма да им хареса, ако ме заварят тук.

— Дойде да пием по една, така ли?

— Не можех да се сетя кой си — поклати глава той. — Това ме направи неспокоен. Като чух обаче как говориш на онзи задник Паркър, реших, че двамата с тебе ще се разберем.

— Защо не — рекох. — Как се казваш?

— Макс Отис.

— Сигурно отдавна работиш тук…

— Днес ми е първият ден. — Каза го така, сякаш този ден беше продължил прекалено дълго. — Мангизите не са лоши, но непрекъснато ме подритват. В края на седмицата напускам.

— Каза ли им?

— Няма и да им кажа, направо ще си плюя на петите… Паркър е по-гаден от Горман… Непрекъснато се заяжда. Нали видя какво ме направи преди малко…

— Аха… — Не ми беше до съчувствия, трябваше ми информация.

— Какви са задълженията ти тук?

— Всякакви — отвърна с горчива усмивка той. — Готвя, чистя, карам кола, грижа се за дрехите на онзи задник Паркър, купувам продукти и напитки… Работата не ми тежи, но те са гадняри!

— Откога живеят тук?

— Не ти ли казах? От един ден — заедно с мен… Аз ги настаних.

— А мебелите и всичко останало?

— Включено е в наема.

— За колко време е платено?

— Откъде да знам. Дават ми заповеди и аз ги изпълнявам. Нищо друго не са ми казали.

— Само двамата ли са?

— Има и едно момиче.

Аха. Пресуших чашата си и сипах по още едно.

— Виждал ли си я?

Той кимна.

— Готино маце, ама надуто. Казва се Вида Ръкс. Обича Паркър точно колкото мен.

— Тя ли е там, до басейна?

— Сигурно. По цял ден се мотае.

— Кой те нае?

— Паркър. Срещна ме в центъра, знаеше всичко за мен. Рече, че направил известни проучвания и решил да ми предложи да изкарам някой долар. — Очите му се сведоха към ръката с чашата. — Ако го знаех какъв е плъх, щях да се изплюя на мръсните му мангизи! Ако не беше пищовът, досега да съм му друснал един по мутрата!

— Значи и пищов носи, а?

— Под мишницата, в специален кобур. Носи го така, сякаш е готов да го измъкне всеки момент.

— Тия двамата съдружници ли са?

— Не ми се вярва, ама и аз зная колкото теб. Никой не се обажда по телефона, няма кореспонденция, няма делови срещи… Изглеждат така, сякаш чакат да стане нещо.

Ухилих се. Ще стане, и още как!

— Добре, приятелче. А сега бягай да спиш. Дръж си ушите отворени, ако сме умни, може и да се по-облажим.

— И ти ли нищо не знаеш? За какво те домъкнаха? Това, което подготвят, не ми харесва. Искам да зная какво става!

— Ще ти кажа нещо. Това маце Ръкс се разхожда насън.

— Ами? — стресна се той.

— Затова съм тук. И още нещо — много лесно си сваля дрешките…

Тази информация го накара да се замисли за миг, но в крайна сметка я прие с видимо задоволство.

— Доста е апетитничка! — въздъхна той.

— Умната и бъди готов да се възползваш — рекох и го изтиках към вратата. — Може пък да ти излезе късметът!