Внимавай с жените…

ШЕСТА ГЛАВА

Санта Медина трудно може да се нарече любимо място за туристите, а милионерите бягат от него като от чума. След Сан Луис Бийч всеки би разбрал на какво се дължи това.

Единствената забележителност на това заспало под слънцето градче с малки дървени къщици и две-три занемарени кръчми, е игралният дом на Мик Кейси. Тук си дават среща комарджии, измамници, мошеници и всякаква друга измет от всички краища на Щатите, заведението се слави по цялото Западно крайбрежие. Някои хора казват, че без Мик Кейси градчето отдавна би било обречено на обезлюдяване, други пък поддържат мнението, че е по-добре да се обезлюди, но да го няма тоя тип.

Игралният дом е построен на един от хълмовете над града и първото нещо, което вижда пътуващият по шосето странник, е огромната му неонова реклама. Той е единствената тухлена постройка в Санта Медина, до входа му води широк бетонен път.

Познавам Кейси от много години. Още преди да се нафрашка с мангизи. Тогава играеше билярд, за да се прехранва. В цялата страна нямаше играч като него, но полза от славата му нямаше — все по-трудно хващаше някой балама да играе срещу него. Когато го срещнах, нямаше пукната пара, освен това се беше забъркал в някакъв тупаник в кръчмата на Мак — известно свърталище на пропаднали типове край Сан Франциско. Тупаникът завършил с убийство, което по-късно беше квалифицирано като политическо. Полицията трябваше да намери изкупителна жертва, тъй като натискът от страна на възмутената общественост беше огромен. Спряха се на Кейси и работата му беше спукана. Но аз се явих на делото и заявих под клетва, че през цялото време Кейси е бил с мен и следователно не е възможно да е убиецът. Не беше с мен, разбира се, но по онова време ми се струваше страшно несправедливо да натопиш един човек само защото няма пари и влияние, докато истинският виновник — някой мазен политик, гузно се държи в сянката и се напикава от страх да не го спипат.

Показанията ми се сториха убедителни на съдебните заседатели и обвинението беше отхвърлено. Двамата с Кейси трябваше моментално да изчезнем, защото лошо пи се пишеше, ако ни пипнеха ченгетата.

Кейси прие нещата много сериозно. Убеден, че съм му спасил живота, той се закле, че никога няма да забрави това. И наистина не го забрави. Всичко по време на редките ми посещения беше за сметка на заведението, а когато правех опит да уредя някой дребен комарджийски дълг, той направо изпадаше в ярост. Чувствах се неудобно и затова постепенно престанах да го посещавам. Не бях го виждал повече от шест месеца.

Реших да се приютя при него, докато науча нещо повече за пудриерата и огромното желание на Горман да я притежава. Там и двамата с Вида щяхме да сме на сигурно място. Ако Горман направи опит да се докопа до мен или момичето, срещу себе си ще срещне не само Кейси, но и цялата Санта Медина.

Разказах й за него, докато пътувахме по тесния път натам.

— Няма проблеми — рече тя в тъмното. Виждах само смътно очертанията на профила и огънчето на цигарата, която стискаше между устните си. — В момента не ми се говори, имам нужда от известен размисъл. Ще поговорим по-късно. Нали нямаш нищо против?

Не можах да измъкна нито дума повече от устата й, докато не паркирахме пред заведението на Кейси.

— Тук ли е? — попита тя.

Помогнах й да слезе и посочих неоновата реклама. Беше най-малко десет квадратни метра и дори от мястото си усещахме топлината, която излъчваше.

— Сама говори за себе си — рекох. — Ела да те запозная с Кейси.

Горилата на входа ми хвърли бърз изпитателен поглед и леко докосна шапката си. Плащаха му да преценява кого да пуска без обиск и той си разбираше от работата. Поне така си мислех аз.

— Тук ли е шефът? — попитах.

— В кабинета е.

— Благодаря.

Хванах ръката на Вида и я поведох през просторното задимено помещение, изпълнено от звуците на темпераментен оркестър. Минахме край един от петте бара и поехме по коридора към покоите на Кейси. Въздухът тежеше от цигарен дим и миризма на алкохол.

Заведението не се отличаваше с особен лукс, но служеше точно за това, за което беше построено. Зад стените му човек можеше да намери всичко, от което се нуждае — от прелъстителна блондинка до шепа чипове за покер. Кейси предлагаше храна за всички пороци. Полицията го търпеше по простата причина, че самият началник притежаваше немалко от тях и Кейси се грижеше за тяхното задоволяване.

Вратата насреща ни се отвори и на прага застана мъж с байроновски профил, модерен костюм от бял фланелен плат и свежа метличина на ревера. Погледна Вида с невинни като на младенец очички, дългите му клепачи потрепнаха, нежното му лице придоби учудено и малко обидено изражение.

Разсмях се от сърце, наблюдавайки нейното. После я дръпнах към бара, запазен за приятелите на Кейси. Вътре беше претъпкано с мъже, над главите им се стелеше тежък пласт тютюнев дим. От бара се отдели ниската и набита фигура на Джо, личния телохранител на Кейси. Имаше къс и грозен нос на булдог, очите му приличаха на кубчета лед. Позна ме, навъсеното му лице се разведри, юмручището му ме хласна в гърдите в знак на особено благоразположение. Когато забеляза Вида, устните му отново се свиха.

— Здрасти, приятел — поздрави ме той. — Откъде изскочи? Месеци не си се мяркал…

— Кейси тук ли е?

Той кимна по посока на вратата в дъното на помещението.

— Влизай. Свободен е.

Всички мъже в бара бяха прекъснали разговорите си и зяпаха Вида. Не ги обвинявах, тъй като с тая нейна походка и мъртвец би събудила. Все пак надух перки и опънах рамене — просто да им покажа, че не бива да ги обземат сладки мечти. А тя вървеше между тях, сякаш бяха телеграфни стълбове.

— Вратата отсреща — рекох и тя без колебание натисна бравата.

Кейси си седеше зад бюрото, в устата му димеше пура, пред него имаше бутилка с уиски. Ръкавите на ризата му бяха навити, възелът на вратовръзката — разхлабен, яката му разкопчана. Гъстата му черна коса изглеждаше току-що разрошена.

— Флойд! — скочи на крака той. — Каква изненада! Как си, войниче?

Протегнах ръка и известно време се мъчехме взаимно да си смажем кокалчетата. Здравата стиска тоя Кейси!

— Да ти представя госпожица Ръкс — рекох с усмивка аз. — Вида, това е Мик Кейси, за когото ти говорих.

Вида му отправи сдържан и хладен поглед.

— Радвам се — рече Кейси, някак изведнъж притеснен. — Заповядайте, ще пиете ли нещо?

Вида седна, а Кейси продължаваше да се бори със смущението си. Реши, че точно сега е моментът да закопчае ризата и да притегне възела на връзката си.

— Ще ме извините, но не очаквах гости.

— Я не се занасяй, Мик — рекох и придърпах един стол. — Вида си е наш човек. Скоро ще се увериш в това.

Кейси смутено се усмихна, явно зашеметен от момичето.

— Така ли? — рече. — По дяволите, Флойд, винаги намираш нещо блестящо! Ще пийнеш ли?

Зае се да пълни чашите, а Вида мълчаливо го наблюдаваше. Кейси беше нисък и широкоплещест, наближаваше петдесетака и изглеждаше точно това, което е: собственик на преуспяващ игрален дом с всичките му предимства и недостатъци.

— Къде се загуби, Флойд? — попита Кейси и ми хвърли изпълнен с недоумение поглед. — Месеци не съм те виждал. Нещо не е наред?

— Разни неприятности — отвърнах, взех чашата, която хлъзна към мен, и пресипах съдържанието й в гърлото си. — Имам проблеми с едни хора, Мик. Искам да се снижа за известно време.

— Ченгета? — попита Мик и отново стрелна с поглед Вида. Явно все още не можеше да прецени какво общо има с мен.

— Засега не — поклатих глава аз. — Но нищо чудно да опрем и до тях.

— Колко са?

— Двама.

— Двама ли? Защо тогава не ме оставиш да се погрижа за тях? Хей, Флойд, я си поразмърдай мозъка. Джо ще се погрижи за всеки, който ти създава неприятности. Защо трябва да се криеш?

— Става въпрос за нещо почти семейно. Сам ще се погрижа за тях, когато му дойде времето. Вида и аз просто трябва да стоим на сянка за няколко дни. Ще уредиш ли това?

Кейси прокара пръсти през разрошената си коса и се навъси.

— Разбира се. Предлагам ти хотела — сигурна охрана, пиене на корем, удобни легла. Ще ти хареса.

— Представях си нещо по-усамотено — поклатих глава аз.

Той хвърли нов поглед към Вида и на лицето му грейна усмивка.

— Да, трябваше да се досетя. Тук горе има едно мансардно апартаментче. В момента е заето от двама мои приятели, но ще го освободя. Така добре ли е?

Познавах апартамента и тайно се надявах именно там да ни настани.

— Чудесно.

Изглеждаше доволен, че може да направи нещо за мен, стана и извика Джо.

— Баровец — рекох на Вида аз. — Виж му само пурата!

Вида не отвърна, лицето и отново беше замръзнало като на статуя, тялото й не помръдваше. Само очите й бяха все така живи и внимателни.

Джо се появи.

— Изкарай ония копелета от мансардата — нареди му Кейси. — Да се почисти веднага. Флойд ще живее там.

Джо изглеждаше изненадан, но не зададе никакви въпроси.

— Разбира се, шефе — рече той и излезе.

— Нещо друго? — попита Кейси. — Само кажи какво ти трябва и ще го имаш!

Извадих брилянтния пръстен на Горман и го подхвърлих на бюрото.

— Искам известен заем срещу това, Мик.

Той го взе и го вдигна срещу светлината. Очите му внимателно го огледаха.

— Хубаво камъче.

— Да, ама е доста горещо.

Той рязко ме погледна и на лицето му се появи загрижено изражение.

— Не е това, което си мислиш, Мик. Просто го взех от човека, който ми причинява неприятности. Той няма да иде при ченгетата.

— Окей — рече Кейси и бръчките му изчезнаха. — Колко искаш?

— Струва четири-пет хилядарки. Мен ме устройват и три.

— В брой?

— Да.

Той се приближи до незаключената си каса, измъкна пачка банкноти и я хвърли на бюрото.

— Тук е хилядарка, надявам се да ти стигнат на първо време. Остатъка можеш да получиш, когато пожелаеш.

Напъхах мангизите в задния си джоб.

— Приятел си, Мик.

— Как да не съм! — рече той и погледна към Вида. — Някога той ми спаси живота. Добро момче е, не вярвайте на онзи, който ви каже обратното.

— Няма — отвърна Вида.

Кейси отново напълни чашите.

— Сигурен ли си, че не искаш да се погрижа за твоите хора? — погледна ме въпросително той.

Поклатих глава.

— Още не, макар че човек никога не знае… Единият е опасен.

— Падам си по опасните — простичко рече Кейси.

Джо надникна през вратата.

— Горе всичко е наред — съобщи той. — Ще ви взема чантата, госпожице. — Очите му лъстиво огледаха фигурата на Вида.

Тя благодари. Въпреки сдържаното й поведение, аз долавях, че е леко озадачена от вниманието, което ни се оказва.

— Тогава да вървим — рече Кейси и блъсна стола си назад.

Сложих ръце на раменете му и го бутнах обратно на мястото му.

— Ще се видим утре, Мик. И ще си поговорим. В момента имам малко работа с тази брюнетка.

Джо дискретно се покашля, а Кейси беше изненадан.

— Нещо май не ми се връзва — извини се той. — Разбира се, можещ да вършиш каквото пожелаеш.

— Това е идея, знаеш — рекох и хванах ръката на Вида. На вратата се спрях.

— Хиляди благодарности, Мик — рекох и я последвах през претъпкания бар.

Всички отново млъкнаха, очите им следяха като рентгени фигурата на Вида. Един започна да подсвирква, но бързо спря, когато срещна погледа ми.

Вкарах я в асансьора и потеглихме нагоре.

Вратата на мансардния апартамент ни отвори негър с широка приятелска усмивка. Каза, че всичко е наред, показа ми къде е уискито и си тръгна, извъртайки театрално очи.

Апартаментът представляваше приятно любовно гнезденце, което Кейси беше създал с намерението да използва лично. Той имаше огромно количество идеи относно жените, но така и не успя да открие нито една, която да го интересува повече от два часа. Постоянно зает да измисля нови начини за правене на пари, той просто нямаше време за сантименти. А когато купи местния хотел, той предпочете да се нанесе в най-широкия му апартамент, заобиколен от яко пиещи и псуващи комарджии, които също като него гонеха шансовете на съдбата. Мансардата така и си остана бялата лястовица в живота му. Въпреки това рядко оставаше празна, тъй като я ползваха приятелите му.

Състоеше се от просторна дневна, спалня, баня, кухня и тераса-градина. Беше проектирана и обзаведена от една наперена фирма за вътрешен дизайн от Лос Анджелис и изглеждаше точно такава — кокетна и наперена малка мансарда, плод на най-модерни архитектурни виждания.

Вида се разходи из дневната. Ръцете й бяха в джобовете, главата й — леко приведена встрани.

— Харесва ли ти? — попитах.

Тя бавно се извъртя на пети.

— Какво направи с пудриерата?

— Сядай — рекох и се приближих до барчето. — Първо ще поговорим за теб, а после за пудриерата. Какво е мястото ти в тази история?

Тя седна, преметна крак върху крак и впери поглед в тесните си длани.

— Искам да зная какво стана с пудриерата — рече. — Какво направи с нея?

— Дай да караме поред — рекох, привърших двата коктейла и се приближих до нея с чаши в ръце. — Коя си ти? Започвай отначало. Как се забърка във всичко това?

Тя пое питието, помисли малко и рече:

— Нямаше начин, просто ми трябваха пари.

Настаних се насреща й, преполових на една глътка коктейла и оставих чашата си на пода. Пресегнах се към картона с цигари на съседната масичка, подхвърлих й една и сам запалих.

— Как се срещна с Горман?

— Той е мой агент.

Известно време я гледах внимателно.

— Казва, че си стриптизьорка. Вярно ли е?

— Да.

— Слушай, не ме карай да тегля думите ти с ченгел. Започни от началото. Искам да зная всичко за теб.

Тя отпи глътка и внимателно ме погледна. Имаше особения навик да гледа изпод полуспуснати клепачи. Не можех да видя очите й, но ги усещах твърде добре.

— Защо трябва да ти разказвам нещо за себе си?

— А защо не?

Очите й се изместиха към отсрещната стена, лицето й стана замислено и някак отвлечено. После започна да говори.

Баща й бил фермер, имали малко ранчо във Ваукомис, Оклахома. Имала четирима братя и пет сестри. Живеели трудно. Старият правел каквото може, но фермата западала. Съсипал се. Също и майка й, която не виждала изход от мизерията. Децата растяли полугладни и диви. Когато Вида била на шестнайсет години, намерили баща й в един вир. Крайно изтощен, той паднал във водата и нямал сили да изплува. Удавил се в локва, дълбока едва десетина сантиметра. Просто нямал сили да извърне глава и да си поеме въздух.

Семейството се разпаднало. Вида започнала работа в един крайпътен ресторант. Миела чинии и поднасяла храна на изгладнели шофьори двайсет и четири часа в денонощието.

Била луда по киното и мечтаела един ден да замине за Холивуд. Била убедена, че ще успее да си намери някаква работа, докато я забележат и стане звезда. Споделила мечтите си с някакъв шофьор. Той й казал, че няма начин да не успее. Момиче с нейното лице и фигура просто е родено да бъде звезда. После й предложил да я закара дотам.

Отначало не му вярвала, но той непрекъснато я уверявал, че говори сериозно. Гледал я с тежък поглед и казал, че към предложението му има и едно малко допълнение. Не очаква той да й даде необходимите пари просто ей така, нали? Но можела да си ги отработи. Животинският израз на изпотеното му лице я отвратил.

— Какво ще кажеш, моето момиче? — настоявал той. — Решавай!

Дълбоко в себе си била убедена, че ще стане звезда, само и само да се добере до Холивуд. Не искала цял живот да мие чинии, да си пере бельото, напоено с миризма на престояли манджи, да ходи в тоалетната чак на двора. Била сигурна, че с всичко това ще бъде свършено, ако успее да замине за Холивуд. Няма вече да работи за пет долара на седмица плюс бакшишите. Казала на шофьора, че вечерта ще го чака край обора.

Той, разбира се, я измамил, но година по-късно тя все пак успяла да се добере до Холивуд. Пътувала три седмици. Само на автостоп, подобно на хиляди завеяни момичета като нея. Плащала си също като тях. Когато най-сетне пристигнала, лустрото й не можело да бъде разбито дори с парен чук.

Намерила си работа като сервитьорка в модерно кафене точно срещу входа на една от големите филмови къщи. След известен брой флиртове с техници и други представители на помощния персонал успяла да се запознае с един от малко известните режисьори на студиото. Той й предложил пробни снимки срещу уикенд в караваната му и бил достатъчно честен да й каже, че въпреки чудесния си външен вид, тя просто не е фотогенична. После й показал самите снимки и тя била достатъчно критична, за да приеме, че е прав.

Режисьорът, който на практика й обещал някаква роля, също се почувствал зле от този резултат. Предложил да й помогне и я свързал с Горман. Дебелият имал трупа стриптизьорки, която била много популярна сред любителите на пищни тържества. Срещу петдесет-сто долара на нощ тя трябвало да седи гола във вана с шампанско, да танцува върху масите и неща от тоя сорт. В най-лошия случай щяла да има по два ангажимента седмично.

Горман я харесал и я взел на работа. Задържала се там повече от година. Бързо свикнала с новата си роля, станала известна и търсена. Печелела много, но и много харчела. Винаги била без пари. Тогава Горман й направил това предложение.

През цялото време говореше на стената, изглежда напълно ме бе забравила. Стигнала до предложението на Горман, тя направи пауза да запали цигара. После продължи:

— Каза, че е уредил да покажа номера си на едно парти в Сан Луис Бийч. Давал го някой си Линдзи Брет. Не ми направи никакво впечатление, бях свикнала да играя на частни приеми из цялата страна. Но той подхвърли, че мога да направя много пари, ако успея да открия шифъра на сейфа в тази къща. Също и разположението на алармената инсталация и охраната. Отначало мислех, че ме будалка. Никога преди не ми беше правил подобни предложения. Но той беше сериозен. Каза, че ще получа хиляда долара за исканата информация. Отвърнах, че ще си помисля.

Стана и се разходи из стаята. Ръцете й бяха в джобовете, цигарата димеше между устните й. С това тяло можеше да подлуди всеки мъж.

— Казах, че приемам — рече тя, спря да ме погледне и продължи разходката. — Беше лесно. Брет отвори касата да се похвали пред приятелите си с новозакупен брилянт. Комбинацията беше записана на картичка, която извади от портфейла си. Не беше трудно да я измъкна оттам и да я препиша. Той беше доста пиян, също и останалите… Купонът беше страхотен. Попитах го направо как действа алармената инсталация и той най-подробно ми обясни. Беше много горд с нея, правеше му удоволствие да я включва и да гледа как охраната хвърчи като луда. Успях дори да взема восъчен отпечатък от ключа на задната врата. Бях страхотно експедитивна, но и те бяха пияни като ирландци на празника на Свети Патрик.

— Значи не ходиш насън, а?

Тя се засмя. Мрачен и безрадостен смях.

— Това е едно от малкото неща, които все още не правя.

— Какво стана после?

— Казах на Горман, че зная комбинацията на сейфа, системата на алармената инсталация и имам отпечатък от ключа. Беше много доволен, но настроението му рязко се смени, когато го попитах за какво е всичко това — Тя прехапа устни и се намръщи при спомена: — Още по-недоволен остана, когато му казах, че или ще ме включи в играта, или няма да получи нищо от мен.

Слушах с цялото си внимание.

— И включи ли те?

— Да. — Пепелта от цигарата й падна на килима. — Не стана лесно, разбира се, но в крайна сметка успях да го убедя.

— И какво ти каза той?

Тя облегна лакти на парапета над камината и изпъчи бюст към мен.

— Каза ми защо иска да докопа пудриерата и какво ще направи, след като я има. Каза ми колко струва и как възнамерява да я обърне в пари. Прие да ми даде една трета от всичко спечелено срещу информацията, която бях събрала.

— И за какво му трябваше тази пудриера? — небрежно попитах аз. Доста небрежно.

— А ти какво направи с нея? — също така небрежно подхвърли тя.

Беше време да вляза в играта.

— Стига си повтаряла едно и също. Не се грижи за пудриерата, тя е на сигурно място. Довърши си разказа. Защо я искаше той?

— Защо мислиш, че го изиграх? — погледна ме хладно тя.

— Не искаше да ме изтезава — отвърнах. — Забрави ли?

Тя се разсмя и звукът на беше особено приятен.

— Опитай още веднъж.

— Страхувала си се, че Горман ще те излъже и няма да получиш нищо. Знаела си, че Паркър е мръсник и след като си получат пудриерата, вероятно ще се окажеш в езерцето с водните лилии с прекършен врат…

Лазурните й очи се присвиха.

— Продължавай.

— Освен това ти е хрумнало, че петдесет процента е по-добре от една трета, особено след моята поява. А когато се появявам с версията, че пудриерата е взривена, вече си сигурна, че аз съм твоят човек.

Бюстът й се вирна още по-предизвикателно в моя посока.

— Имам за продажба определена информация. Ако искаш да я купиш, това ще ти струва половината от всичко, което успееш да измъкнеш от Брет.

Станах и се прозях.

— Хайде да си лягаме, бебче — рекох. — Достатъчно си побъбрихме тази вечер. Ела да ти покажа къде ще склоним глави.

В очите й проблясваше тревога, примесена с несигурност.

— Нямаш ли нужда от моята информация? — остро попита тя.

— Ще си помисля — рекох. После я хванах за ръката и я поведох към спалнята. — Може и да не ми е необходима.

— Едва ли — дръпна се тя. — Това е опасна само-заблуда. Пудриерата не означава нищо за никого без информацията, с която разполагам единствено аз!

— Ти го казваш — отвърнах и седнах на леглото. — Но аз имам любопитен мозък, едно време бях ченге. Професията ми е да откривам разни неща и сигурно ще останеш изненадана, когато разбереш колко неща вече съм открил.

Тя ме гледаше втренчено. По бузите й бяха избили гневни петна. Вече не беше спокойна и сдържана, беше бясна.

— Искам половината от… — Млъкна, защото я дръпнах на леглото.

— Не се вълнувай, любима — рекох. — Тази вечер не искам повече делови разговори. Искам малко забавления.

— Няма да ги получиш от мен! — процеди през стиснатите си зъби тя и се шита да освободи ръцете си. Но не само в тях имаше метална нишка. — Пусни ме! — извика побесняла тя. — Ще викам!

— Хайде, почвай! — рекох и обхванах още по-здраво ръцете й. — Какво са за тази къща няколко писъка? Тук постоянно някой крещи — това си е част от играта. Можеш да пищиш, колкото си искаш!

— Пусни ме, да те вземат дяволите!

Успя да освободи едната си ръка и ми тресна такъв юмрук, че главата ми отхвръкна назад. После ме изрита в слабините и ми стовари още един юмрук — този път по подутия врат.

Това вече ми дойде прекалено. Доста ми се беше насъбрало през последните двайсет и четири часа. Уж съм опасен тип, пък всички ме използват за изтривалка! Време е май да си покажа и зъбките!

— Това е положението, бебче! — надвесих се над нея аз. — Стига ми, достатъчно се правих на глупак! Сега е твой ред, синеочке! Надявам се да ти хареса!

— Звяр такъв! — изкрещя тя и продължи да се бори със зъби и нокти.

Сграбчих я здраво. Тя се опита да хапе, но не прояви особен ентусиазъм. След малко ръцете й се обвиха около врата ми и ме стиснаха така, сякаш се страхуваха, че ще им избягам. Устните й поддадоха под натиска на моите. Очите й заблестяха като две прекрасни яркосини звезди.

Странни животинки са жените, нали ви казах?