Война на реалности

11

— Не мърдай! — извика с рязък глас доктор Мийди. — И не вдигай шум!

Той излезе от сянката зад тях, мрачна фигура с дълго палто и нахлупена ниско над очите шапка. Бартън и Кристофър замръзнаха, когато видяха тежкия „Колт“ в ръката му. Бартън отпусна надолу щангата, готов за всичко.

Над тях се издигаше Сенчестата къща. Вратата й бе широко отворена. Повечето от прозорците светеха — пациентите на доктора още не бяха заспали. Дворът тънеше в мрак. Хладният нощен вятър шумолеше в листата на кедрите.

— Видях ви от фургона да се качвате нагоре по хълма — рече доктор Мийди. — Той освети лицето на Бартън с джобно фенерче. — Помня ви. Вие сте човекът от Ню Йорк. Какво търсите тук?

Бартън пое дълбоко въздух.

— Дъщеря ви ни каза да дойдем.

Доктор Мийди се вцепени.

— Мери? КЪДЕ Е ТЯ? Тъкмо нея търсех. Излязла е преди около половин час. Нещо става тук — той се поколеба, след това изглежда взе някакво решение. — Влезте вътре — нареди им докторът и прибра пистолета.

Последваха го през осветения в жълтеникава светлина коридор, надолу по стълбите към неговия кабинет. Мийди заключи вратата и спусна пердетата. Той бутна настрана тежкия микроскоп и купчината схеми и записки и приседна на ръба на покритото с кафени петна дъбово бюро.

— Обикалях с фургона да търся Мери. Минах по „Дъдли“ — доктор Мийди впи очи в Бартън. — И там видях парк. Преди го нямаше. Дори тази сутрин го нямаше. Откъде се е взел? Какво е станало със старите магазини?

— Грешите — поправи го Бартън. — Паркът си беше там и преди. Още преди осемнайсет години.

Доктор Мийди облиза устни.

— Интересно. А знаете ли къде е дъщеря ми?

— В момента не. Тя ни изпрати да дойдем тук и продължи.

Настъпи мълчание. Доктор Мийди смъкна палтото и шапката си и ги захвърли на бюрото.

— Значи вие върнахте парка обратно, така ли? — запита той. — Един от двама ви трябва да има доста добра памет. Скитниците се опитват постоянно, но досега не са постигнали никакъв успех.

Бартън почти спря да диша.

— Искате да кажете…

— Те знаят, че нещо се е случило. Картографирали са целия град. Излизат всяка нощ и се скитат със затворени очи. Кръстосват навсякъде. Мъчат се да си припомнят всички подробности от подлежащия слой. Ала напразно, нещо не им достига.

— Вървят със затворени очи? Но защо?

— За да не попаднат под въздействието на илюзията. Могат да минават през нея стига да не я виждат, но отворят ли очи — тя се връща обратно. Фалшивият град. Знаят, че е нереален, че е наслоен върху истинския. Но не могат да се отърват от него.

— Защо не?

Мийди се усмихна.

— Защото самите те са променени. Защото всички те са били тук, когато е настъпила Промяната.

— Кои тогава са Скитниците?

— Жителите на стария град.

— Така и предполагах.

— Хора, върху които Промяната е оказала само частичен ефект. Такива не са малко. Въздействието на Промяната в голяма степен е индивидуално. Различно, при различните хора.

— Като при мен — промърмори Кристофър.

Мийди го погледна.

— Да, ти си Скитник. С малко тренировка ще можеш да заобикаляш илюзията и да ходиш навсякъде като другите. Но не повече. Ти не можеш да върнеш обратно стария град. Защото и ти си засегнат до известна степен, като всички останали. — Той отново обърна очи към Бартън. — Никой от вас не притежава съвършена памет.

— Аз имам — каза Бартън и отвърна на погледа му. — Защото не съм живял тук. Напуснал съм града преди Промяната.

Доктор Мийди го гледаше мълчаливо.

— Къде мога да открия Скитниците? — запита отривисто Бартън.

— Те са навсякъде — отвърна уклончиво Мийди. — Не сте ли ги виждали?

— Трябва да тръгват отнякъде. Няма ли някакво място, където да се събират?

На лицето на доктора се изписа колебание. Сякаш беше разкъсван от неясни вътрешни противоречия.

— И какво ще стане ако ги намерите? — попита той.

— Ще реконструираме целият град. Ще го направим такъв какъвто е бил. Какъвто е все още отдолу.

— Мислите, че ще успеете да отхвърлите илюзията?

— Ако можем.

Мийди бавно сведе глава.

— Вие можете, Бартън. Вашите спомени са напълно запазени. Доберете ли се веднъж до картите на Скитниците, ще можете да… — той замлъкна. — Трябва да ви попитам още нещо. Защо искате да върнете стария град?

Бартън беше потресен.

— Защото това е истинският град! Всички тези хора, къщи, магазини — всичко това е илюзия! Истинският град лежи отдолу!

— А не сте ли се замисляли, че тези хора може би предпочитат илюзията?

В първия миг Бартън не го разбра. Но после всичко дойде на мястото си.

— Мили Боже — прошепна той тихо.

Доктор Мийди извърна глава.

— Точно така. Аз съм един от тези жители, не съм от Скитниците. Преди Промяната не съм съществувал, или поне не в този вид. И аз не искам да се върна обратно.

Бартън вече бе разбрал всичко.

— И не само вие. Дъщеря ви, Мери. Тя е била родена след Промяната. И Питър. Майка му. Мис Джеймс. Старецът в бакалията. Всички. Те всички са рожби на илюзията.

— Само ти и аз — обади се Кристофър. — Само ние сме истински.

— И Скитниците — Бартън въздъхна шумно. — Сега вече разбирам. Но все пак, трябва да сте съществували в някакъв вид, преди Промяната. Трябва да е имало нещо, не сте дошли от нищото.

На лицето на доктора се изписа болка.

— Разбира се. Но в какъв? Вижте, Бартън. От години знам за това. Знам че този град и тези хора са само една имитация. Че са фалшиви. Но, дявол да го вземе, аз съм част от тази илюзия. Страхувам се. Предпочитам всичко да си остане така. Обичам си работата. Живея с болницата, с дъщеря си. Разбирам се добре с хората.

— Фалшиви хора.

Доктор Мийди сбърчи устни.

— Както се казва в Библията: „и виждаха като през стъкло помътняло“. Но какво ми струва това! Какъв съм бил преди? Не зная!

— Не знаете нищо за живота ви преди Промяната? — Бартън го погледна изненадано. — Скитниците не могат ли да ви помогнат?

— И те не знаят. Има много неща, които не помнят. — Мийди го погледна с тъга. — Опитах се сам да намеря някаква следа, но не успях.

— Ще има много като него — рече Кристофър. — Които няма да искат да се върнат обратно.

— Каква е причината за всичко това? — зачуди се Бартън. — Защо изобщо е трябвало да има Промяна?

— И аз не разбирам смисъла — отвърна Мийди. — Това е някакво състезание, борба за нещо. Със свои правила. С една ръка завързана на гърба. Ала нещо е успяло да се промъкне. Да попадне в долината. Открило е слабото място преди осемнайсет години. Пукнатината, през която може да се влиза. Която е търсило цяла вечност. Двамата горе — това е вечният конфликт. ТОЙ е построил всичко — светът наоколо. А после то се е възползвало от правилата. Промъкнало се и променило нещата. Всъщност, — доктор Мийди се приближи към прозореца и вдигна пердето — погледнете. Те са там. Винаги са били там. Неподвижни. Изправени един срещу друг. Той е на отсамната страна. А на отвъдната е… то.

Бартън вдигна поглед. Фигурите бяха там, както казваше Мийди. Точно както ги бе видял от площадката на Питър.

— Той идва от слънцето — каза Мийди.

— Да. Видях го преди обед. Главата му е като огромна топка слънчеви лъчи.

— То идва от студа и мрака. Винаги са съществували. Понаучих някои неща, оттук оттам. Но има толкова много, което не зная. Тази борба тук е само малка част от общата битка. Само една миниатюрна област. Война, която се води навсякъде. Из цялата вселена. Затова съществува вселената. За да имат място, където Те да воюват.

— Бойно поле — промърмори замислено Бартън. Прозорецът гледаше към тъмната страна. Неговата страна, на студа и мрака. Бартън го виждаше ясно. Огромен. Безграничен. Главата му се губеше някъде в безкрайността. В дълбините на космоса. Където нямаше живот, нито живи същества, нито пък съществуване. Само вечна тишина и пустош.

А Той — който идваше от кипящите слънца! От пламтящите колосални маси от газ, които радираха космическата тъмнина с потоци от огън. Горящи копия, носещи се през пространството срещу настъпващия мрак. Изпълващи космическата пустош със звук, топлина и движение. Една вечна борба. От едната страна — тъмнина, тишина, космически хлад, неподвижност, смърт. А от другата — кипящата топлина на живота. Ослепителни слънца, зачеване и раждане, самоосъзнаване и съществуване.

Космическите полюси.

— Той е Ормузд — каза внезапно доктор Мийди.

— А отсреща?

— Идещият от мрака и смъртта. Създание на хаоса и злото. Вечният враг на неговите закони, на реда и истината. Древното му име е Ариман.

Бартън гледаше замислено навън.

— Предполагам, че в края на краищата победител ще бъде Ормузд.

— Според легендата Той ще триумфира и ще погълне Ариман. Тази битка бушува от няколко милиарда години. И сигурно ще бушува още няколко милиарда.

— Ормузд Създателят — каза Бартън. — И Ариман Разрушителят.

— Да — рече Мийди.

— Старият град е на Ормузд. Ариман е хвърлил този пласт от черна мъгла, който е изкривил всичко. Илюзията е негова.

Мийди се поколеба за миг, но кимна:

— Да.

Бартън се напрегна. Сега или никога.

— Как мога да се свържа със Скитниците?

Мийди се бореше отчаяно със себе си.

— Аз… — той понечи да отговори, после промени намерението си. Лицето му придоби мрачен вид. — Не мога да ви кажа, Бартън. Ако само имаше някакъв начин да остана такъв, какъвто съм и да запазя дъщеря си…

На вратата се почука настойчиво.

— Докторе, трябва да вляза — обади се разтревожен женски глас. — Важни новини.

Мийди се намръщи гневно.

— Някой от пациентите ми — той отключи нетърпеливо вратата и надникна навън. — Какво искате, по дяволите?

Млада руса жена го избута и влезе в стаята. Имаше изострени черти, страните й бяха побледнели.

— Докторе, дъщеря ви е мъртва. Получихме съобщение от една нощна пеперуда. Била е заловена и убита от другата страна на линията. Малко отвъд неутралната зона, в близост до работилницата.

Мийди се залюля, Бартън и Кристофър слушаха ужасени. Бартън почувства, че сърцето му спира. Момичето беше мъртво. Питър я е убил. Но имаше още нещо, което го накара да се приближи и да затвори вратата с трясък. Последното парче от мозайката бе попаднало на мястото си и той не искаше да губи повече време.

Младата жена, пациентката на доктор Мийди, беше Скитничката, която се разхождаше предишната вечер по верандата на Питър Трилинг. Най-сетне ги бе намерил и то тъкмо навреме.

Питър Трилинг подритна с крак остатъците. Плъховете дъвчеха шумно. Те се зъбеха един на друг и от време на време се сборичкваха алчно. Той потъна в мисли, малко изненадан от бързината, с която се бяха развили събитията.

После закрачи безцелно наоколо, със скръстени на гърдите ръце и сведена глава.

Големите бяха твърде развълнувани. Паяците не искаха да се връщат обратно в стъклените буркани. Те припкаха около него, събираха се по лицето и ръцете му, гонеха се из храстите. Тихите им, възбудени писъци дразнеха слуха му, отстрани се носеше веселото бърборене на големите и лакомата врява на плъховете. Всички предвкусваха голямата победа и искаха още.

Той вдигна една пепелянка и машинално поглади хлъзгавата й кожа. Тя е мъртва. С един-единствен мълниеносен удар, равновесието между силите се бе променило драстично. Той хвърли змията и се отправи с бърза крачка към улица „Джеферсън“ и центъра на града. Мислите му възбудено се прескачаха, нови идеи прииждаха на вълни. Дали наистина не бе дошло времето? Настъпил ли бе най-сетне историческият миг?

Той вдигна поглед към далечната страна на долината, към извисяващата се в нощното небе планинска верига. Ето го. Изправен, с прострени напред ръце, стъпил здраво, главата му — като бездънен океан от черна пустош, който се простира във вечността, вселена от безмълвие и покой.

Тази величествена гледка прогони от ума му и последните остатъци на съмнение. Той се обърна и се отправи с решителна крачка към работилницата, нетърпелив да се захване отново за работа.

На пътя му се изпречи група големи, мъчещи се да привлекат вниманието му. Повечето от тях се стичаха от центъра на града. Бяха страшно уплашени, тънките им гласчета ехтяха, докато се катереха нагоре по крачолите му.

Искаха да му покажат нещо. Малките им очички гледаха страхливо. Той ги последва разгневен към центъра на града. Надолу по тъмните улици, покрай притихналите къщи. Какво ли искаха от него? Какво толкова имаше за гледане?

Спряха на улица „Дъдли“. В мрака пред тях нещо светеше. В първия момент не можа да разбере какво точно. Нещо ставаше там, но какво? Сградите и магазините наоколо, телефонните стълбове, дори паважа — всичко пламтеше с ярка призрачна светлина. Обхванат от любопитство, той продължи бавно напред.

В краката му се въргаляше някаква безформена маса. Спря и се наведе. Глина. Почувства безпокойство. Мъртва, неподвижна топка глина. Наоколо имаше още — също неподвижни, безжизнени. Вдигна една топка в ръка. Беше студена.

Трябва да е било голем. Или това, което е останало от голема. Защото вече не беше живо. Необяснимо как се бе върнало към първоначалната си, лишена от живот същност. Отново бе само мъртва, изсъхнала и безформена глина. Разголемизирана.

Такова нещо досега не се бе случвало. Останалите, все още живи големи, се разбягаха ужасени при вида на своите неподвижни събратя. Ето защо го бяха повикали тук.

Питър продължи напред, напълно объркан. Наоколо ставаше все по-светло. Огненото сияние се разширяваше бавно, обхващайки нови сгради и улици. Като безмълвна верижна реакция. Като неумолимо растящ кръг от пламъци. Вътре в него се долавяше някаква странна интензивност. Някаква отдавна заложена предначертаност. Не пропускаше нищо. Настъпваше като пълзяща лава и поглъщаше всичко по пътя си. В центъра на заревото беше разположен парк. Алеи, пейки и някакво старо оръдие. Пилон и ниска дървена постройка.

Никога преди не ги бе виждал. А и тук никога не е имало парк! Какво означаваше всичко това? Къде изчезваха старите изоставени магазини?

Питър помете всички останали живи големи и смачка съпротивляващите се тела в една обща маса. Топката жива глина се гърчеше в ръцете му, докато той я оформяше с бързи движения. Този път направи само глава, без тяло. Оформи очите, ушите после носа, езика, зъбите, небцето и устните. Клекна, постави я до себе си на паважа и я прикрепи с леко притискане.

— Кога започна всичко това? — запита той.

Устните се раздвижиха беззвучно, докато събраните вътре мозъци обменяха информация.

— Преди около час — разнесе се дрезгав отговор.

— А това разголемизиране. Как стана точно? Кой го предизвика?

— Те влязоха в парка. Опитаха се да преминат през него.

— И той ги разголемизира?

— Излязоха от него бавно. Бяха много отпаднали. След това легнаха и умряха. Страх ни беше да се приближим до тях.

Значи истина беше. Разширяващият се кръг бе предизвикал смъртта им. Той отново смачка главата в безформена топка и след това я напъха в джоба си. Глината вътре продължаваше да се гърчи уплашено. Питър бавно се изправи. Границата на огнения кръг бе стигнала надалече. Продължаваше да пълзи безшумно, помитайки сграда след сграда. Тя представляваше страшна заплаха от нестабилност за всичко наоколо.

И тогава Питър разбра.

Това, което виждаше, не беше унищожаване. Това бе просто Промяна. В призрачния огън потъваха магазини и къщи, но на тяхно място изникваха нови очертания. Други сгради и улици се раждаха от заревото. Чужди, непознати. Раждаше се цял един нов, напълно непознат град.

Питър продължи да съзерцава очарован, а големите го дърпаха нервно и крещяха нещо неразбираемо. Огънят бавно се приближаваше към тях и той отстъпи няколко крачки назад.

Беше страшно развълнуван. Оглеждаше се наоколо с радостен, див възторг. Моментът бе дошъл. Първо нейната смърт — и сега това. Равновесието бе нарушено. Линията вече нямаше никакво значение.

Това магично възстановяване. Тези първични очертания, които се надигаха някъде отдолу. Които се появяваха в настоящата реалност нейде от незнайните дълбини. Това беше последният фактор. Последното парче от мозайката.

Питър взе решение. Бързо изпразни джобове от гърчещата се глина, пое си дъх и се втурна към огъня. Миг преди да го обгърнат призрачните пламъци, той хвърли последен поглед назад, към огромния черен колос на фона на нощното небе. Гледката го изпълни със сила — сила, от която щеше да има нужда.

И Питър се сля с извиващите се езици на огъня.