Война на реалности

5

Утрото беше топло и слънчево. Росата още не се бе изпарила. Небето се синееше, нямаше ги изгарящите лъчи. Лекият вятър полюшваше клоните на кедрите, които растяха в редица по склона зад масивната каменна сграда. Кедрите хвърляха огромна сянка, заради която на къщата й викаха „Сенчестата“.

От Сенчестата къща се виждаше целият град като на длан. Един единствен път се виеше нагоре, към равната площадка, на която бе построена къщата. Градината й бе грижливо поддържана. Имаше дървета, цветя и дълга дървена ограда, която я заграждаше от всички страни. Зад оградата се виждаха пациенти — едни седяха по пейките, други се разхождаха, някой дори се въргаляха по тревата. Около болницата цареше атмосфера на мир и спокойствие. Някъде във вътрешността й, доктор Мийди се отдаваше на любимата си работа. Сигурно седеше в кабинета си, заобиколен от купища книги, микроскопи, предметни стъкла, рентгенови снимки и реактиви.

В една малка вдлъбнатина, точно под редицата кедри се бе свила Мери. Вероятно оттук са взимали пясък, когато са строили Сенчестата къща. Ала самата къща не се виждаше от мястото където лежеше — скрита зад кедрите и купчината пръст. Долу, в три посоки се бе ширнала долината. А отвъд, нейде в мъгливата далечина се губеше островърхата планинска верига. Безмълвна и неподвижна.

— Продължавай — каза Мери. Тя сви тънките си крака и се намести по-удобно. Слушаше внимателно, стараеше се да не пропусне нито една дума.

— Беше чиста случайност — продължи пчелата. Гласът й беше тънък, едва доловим сред повея на утринния вятър, който разлистваше клоните на дърветата. Кацнала бе на едно цветче, близо до ухото на момичето. — Тъкмо оглеждахме района. Никой не забеляза откъде идва. Появи се изведнъж и ние веднага го нападнахме. Жалко че не бяхме повече, отдавна не се е отдалечавал толкова. Всъщност беше на отсамната страна на линията.

Мери потъна в мисли. Един слънчев лъч се заигра в черните й къдрици. Когато зададе следващия въпрос очите й блеснаха.

— Имаш ли някаква представа какво е правил там?

— Никаква. В целия район се усеща някакво невидимо въздействие. Не можем да се приближим. Разчитаме предимно на информация от втора ръка. А както знаеш, тя не е много сигурна.

— Мислиш, че набира отбранителни сили? Или…

— Или по-лошо. Че се готви за открита агресия. Направил е доста контейнери. С най-различни размери. Има някаква зла ирония във всичко това. Нашите съгледвачи загиват в зоната на неговото въздействие. Той събира труповете им и ги използва за храна. Това изглежда го забавлява.

Почти механично, Мери протегна ръка и смачка черния паяк, който претича в тревата.

— Зная, — заговори бавно тя — вчера, след като излязох от играта той използва моята глина за да направи голем. Това е лош знак. Сигурно усеща, че печели, иначе не би рискувал да използва точно моята глина. Знае какви рискове се крият в това. Глината използвана от други е нестабилна. Сигурно съм оставила някакъв мой белег.

— Възможно е наистина да има малка преднина — отвърна пчелата. — Той е неуморим труженик. Независимо от това, когато го нападнахме страхът му бе неописуем. Все още е уязвим. И той го знае.

Мери отскубна стръкче трева и го сдъвка замислено.

— И двете му фигури направиха опит да избягат. Едната почти успя. Бягаше право към мен, към фургона. Но аз не посмях да спра.

— А кой е този мъж? — попита пчелата. — Този човек, който дойде отвън. Направо невероятно е, че е успял да мине през бариерата. Мислиш ли, че може да е имитация? Нещо изпратено отвъд и след това въведено уж като външен фактор? До този момент появата му не е довела до някаква съществена промяна.

Мери вдигна нагоре тъмните си очи.

— До този момент — да. Но мисля, че промяна ще има.

— Наистина ли?

— Сигурна съм. Ако…

— Ако какво? — запита заинтригувана пчелата.

Мери не й обърна внимание, потънала дълбоко в мислите си.

— Положението му е много, много интересно. Вече е стигнал до извода, че спомените му не съответстват на реалното положение.

— Не съответстват ли?

— Разбира се, че не. Чувства се заобиколен от противоречия. Всъщност, той си спомня един съвършено различен град, със съвсем други хора. — Тя смачка още един паяк, който се прокрадваше предпазливо в тревата. После известно време изучава безжизненото му тяло. — А той е от онези хора, които не се спират, докато не разберат нещата докрай.

— Мисля, че той само обърква нещата — оплака се пчелата.

— За кого? За мен? — Мери се изправи бавно и изтупа полепналата по джинсите й трева. — По-скоро за Питър. И за неговите грижливо подготвени планове.

Пчелата литна от цветчето и кацна на яката на момичето.

— Може би той ще се опита да научи нещо от този човек.

Мери се засмя.

— Сигурно много би искал. Но човекът едва ли ще може да му каже нещо интересно. Той самият е объркан и несигурен.

— Питър ще се опита. Той е неуморен в търсенето на пътища към познанието. Почти като пчела.

Мери пое нагоре по склона към кедрите.

— Да, неуморен е, но и прекалено самоуверен. Така че, току-виж си навлякъл някоя беда, вместо да успее в начинанията си. Например, като разкрие нещо, което не е в състояние да разбере. Мисля, че човекът е доста умен. И той трябва да открие истината за себе си. Имам чувството, че скоро нещата ще се изяснят.

Отпърво Бартън се увери, че наоколо няма никой. Той се спря до старомодния телефон, огледа хола, коридора и стълбите, след това пусна една монета в процепа.

— Номерът, моля — обади се тъничък глас.

Поиска да го свържат с хотел „Калхоун“ в Мартинсвил. След още три монети и серия от превключвания и продължителни чакания, най-сетне се чу далечен звън.

— Хотел „Калхоун“ — изхриптя от другата страна сънен мъжки глас.

— Свържете ме, ако обичате, с мисис Бартън. Стая 204.

Още паузи и превключвания. После…

— Тед! — нетърпеливият, почти тревожен глас на Пег. — Ти ли си?

— Аз съм. Предполагам.

— Къде си? Божичко, докога смяташ да ме държиш в този ужасен хотел? — в гласа й се доловиха истерични нотки. — Тед, не издържам вече. До гуша ми дойде. Взе колата, не мога нищо да направя, нито да отида някъде, отгоре на всичко се държиш като смахнат!

Бартън приближи устни към слушалката и заговори с приглушен глас:

— Опитах се да ти обясня. Този град. Той не е такъв, какъвто си го спомням. Сякаш някой се е ровичкал в главата ми. Намерих нещо в един вестник, което ме кара да мисля, че дори аз самият…

— Боже мой! — прекъсна го Пег. — Трябва ли да си губим отпуската в надпревара с илюзиите от твоето детство? Колко още смяташ, че ще продължи това?

— Нямам представа — отвърна безпомощно Бартън. — Има толкова много неща, които не мога да разбера. Ако знаех, щях да ти кажа.

За миг настъпи тишина.

— Тед, — заговори Пег с хладно спокойствие — ако до двайсет и четири часа не дойдеш да ме измъкнеш от тази дупка, ще си тръгна сама. Имам достатъчно пари за да стигна до Вашингтон. Знаеш, че там имам приятели. Няма да ме видиш повече, освен, може би, в съда.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Бартън облиза устни.

— Пег, трябва да остана. Научих някои неща, не много, но все пак. Достатъчно, за да разбера, че съм на прав път. Необходимо ми е време. Тук са намесени големи сили, надхвърлящи представите ни…

Нещо в слушалката щракна. Пег бе затворила.

Бартън закачи обратно старомодната слушалка. Главата му бе празна. Той закрачи безцелно, с ръце пъхнати в джобовете. Е, това е всичко. Нямаше никакво съмнение, че Пег ще стори така, както се бе заканила. Когато се върне в Мартинсвил тя вече няма да е там.

Зад масата се надигна дребна фигурка.

— Здравей — поздрави го с приветлив глас Питър. Той вдигна ръка и по нея пропълзя нещо черно.

— Какво е това? — запита с отвращение Бартън.

— Това ли? — премигна Питър. — Паячета. — Събра ги в шепа и ги пъхна в джоба. — Ще ходиш ли на някъде с колата? Ако искаш, мога да ти правя компания.

Очевидно, момчето е било тук през цялото време. Скрито зад масата. Странно, че не го е забелязал, нали бе минал оттам на път за телефона.

— Защо? — запита с груб глас Бартън.

Момчето пристъпи от крак на крак. Лицето му се озари от надежда.

— Реших да ти покажа моята площадка.

— Така ли? — отвърна невъзмутимо Бартън, ала усети че пулсът му се ускорява. — Може и да стане. Далече ли е?

— Никак — Питър изтича при външната врата и я отвори. — Ела, ще ти покажа пътя.

Бартън го последва с бавна крачка. Верандата беше пуста. Празни стояха старите кресла със захабена дамаска. Той потръпна, спомняйки си за двамата Скитници от предната вечер. Спря се и докосна с ръка стената. Здрава, солидна стена. И все пак, младото семейство бе преминало през нея и през креслата, сякаш просто ги нямаше.

Можеха ли да преминат и през него?

— Идваш ли? — извика Питър. Вече бе стигнал до прашния жълт пакард и нетърпеливо дърпаше дръжката на вратата.

Бартън се вмъкна зад кормилото, а момчето се намести на седалката до него. Докато припалваше мотора, Питър огледа внимателно всички ъгли на купето, повдигна възглавниците на седалките, а накрая се наведе и надникна под тях.

— Какво търсиш? — сряза го Бартън.

— Пчели — отвърна задъхано Питър. — Може ли да затворим прозорците? Иначе, току-виж някоя влетяла по пътя.

Бартън даде газ и колата се понесе по шосето.

— Какво не им харесваш на пчелите? Страхуваш ли се от тях? А не те е страх от паяци.

Вместо отговор Питър докосна подутата си шия.

— Завий надясно — нареди Питър. Той се облегна на седалката, протегна крака и пъхна ръце в джобовете си. — Направи обратен завой по „Джеферсън“ и карай по другия път.

От площадката се разкриваше красива панорамна гледка на долината и насрещните хълмове. Бартън приседна на скалата и измъкна пакета с цигари. Пое дълбоко, с пълни гърди. Площадката бе наполовина скрита в сянката на няколко малки дръвчета и храсталаци. Тук бе прохладно и тихо. Слънцето блестеше по далечните заснежени върхове, обвити в синкава мараня. Нищо не помръдваше. Полето, фермите, пътищата, къщите — всичко бе пусто.

Питър приклекна до него.

— Красиво, нали?

— Много.

— За какво говорехте снощи с доктор Мийди? Не можах да ви чуя.

— Може би не е твоя работа?

Момчето се изчерви и устните му застинаха в обидена гримаса.

— Не мога да го понасям с неговите отвратителни миризливи пури. И сребърната му клечка за зъби.

Той измъкна от джоба няколко паяка и ги пусна да тичат по ръката си. Бартън се отдръпна, опитвайки се да не обръща внимание. След кратко мълчание Питър запита:

— Ще ми дадеш ли една цигара?

— Не.

Лицето му помръкна.

— Както искаш — внезапно той се сети за нещо и чертите му се разведриха. — Какво мислиш за двамата Скитници снощи? Нали си ги биваше, а?

— Не зная — отвърна с безразличен глас Бартън. — Ти си ги виждал по-често.

— Ама наистина искам да знам как го правят — сподели Питър. Той внезапно съжали, че е говорил така откровено. Сграбчи паяците и ядно ги захвърли надолу по склона. След това втренчи очи в долината.

— Тук не те ли е страх от пчели? — сети се Бартън. — Ако сега те намерят няма къде да се скриеш.

Питър се изсмя с презрително съжаление.

— Пчелите никога не идват тук. Толкова навътре.

— Навътре?

— Всъщност, — продължи Питър с покровителствен тон — това е най-безопасното място на света.

Бартън чувстваше, че нищо не разбира. Той помълча малко и след това предпазливо отбеляза:

— Днес маранята е доста плътна.

— Кое?

— Маранята — Бартън посочи с ръка синкавите воали, в които чезнеха далечните върхове. — От жегата е.

Питър го погледна с още по-голямо съжаление.

— Това не е мараня. Това е ТОЙ!

— А? — Бартън го погледна напрегнато. Може би най-накрая щеше да научи нещо — ако играе внимателно. — За кого говориш?

Питър посочи с ръка.

— Не го ли виждаш? Вярно, доста е голям. Най-големият на света. И стар. По-стар от всичко. Дори по-стар от света.

Бартън не виждаше нищо. Докъдето му стигаше погледа — само мараня, планини и синьо небе. Питър бръкна в джоба и извади малък никелиран бинокъл. Подаде го на Бартън. Бартън втренчи в него объркан поглед и понечи да го върне, но Питър го спря.

— Погледни през него! Към планините!

Бартън погледна. И видя. Лещите на бинокъла бяха нещо като филтър. Маранята изчезна, всичко придоби резки очертания.

Грешката бе в него. Очаквал бе да види нещо, което е част от пейзажа. Той беше пейзажа. Той беше цялата далечна страна на света, краят на долината, планините, небето, всичко. Целият отсрещен край на вселената се издигаше като невероятна по размери колона, един космически колос, който придобиваше все по-ясни очертания, докато Бартън фокусираше бинокъла.

Без съмнение, това беше човешка фигура. Стъпалата й бяха разположени на дъното на долината — или долината се надигаше за да оформи нейните стъпала. Краката й бяха планини — или планините бяха краката й, Бартън не можеше да определи точно. Две неимоверни по размери колони. Стъпили здраво на земята. Тялото беше маранята, или това което Бартън мислеше, че е мараня. То започваше там, където планините се съединяваха в небето.

Ръцете на колоса бяха протегнати над долината. Прострени над отвъдния й край. Дланите бяха като прозрачен воал, който Бартън бе взел за облак от прах и мараня. Грамадната фигура бе леко наклонена напред. Сякаш бе концентрирала цялото си внимание върху своята половина от долината. Погледът бе вперен надолу, лицето — скрито в мъгла. Не помръдваше. Стоеше абсолютно неподвижно.

И независимо от това, без съмнение колосът беше жив. Това не беше каменно изображение, а замръзнала статуя. Колосът беше жив, но живееше извън времето. За него не съществуваше промяната, нито движението. Той беше вечен. Най-поразителна от всичко бе сведената надолу глава. Тя грееше с нетърпима яркост и в нея пулсираше самият живот.

Главата му беше слънцето.

— Как се нарича? — попита Бартън. След като веднъж различи очертанията на фигурата, тя вече не се губеше от погледа му. Беше като в една от онези игри, в които щом веднъж различиш скритото очертание, вече не можеш да го изгубиш от поглед.

— Казах ти, че не зная името му — раздразнено отвърна Питър. — Може би тя знае. Сигурно знае имената и на двамата. Ако знаех името му, щях да имам власт над него. Страшно много искам да го узная. Защото не го харесвам. Този отсам въобще не ме притеснява. Затова площадката ми е от тази страна.

— Този отсам? — запита учудено Бартън. Той изви глава и погледна нагоре, през малкия бинокъл.

Колкото и да беше странно, Бартън осъзна, че и той е част от близкия колос. Също както другата фигура оформяше отсрещния край на долината, така тази беше отсамния й край. И Бартън седеше на този край. Фигурата се издигаше над и около него. Не можеше ясно да я види, по-скоро я усещаше. Тя бе създадена от всичко наоколо. От скалите и полето, от хълмовете, клисурите и долините. От планините, небето и маранята. Но тя не блестеше. Главата й не се виждаше така ясно. Внезапно го побиха ледени тръпки. Тази фигура не завършваше с яркия кръг на слънцето. Там горе се виждаше нещо друго.

Мрак?

Той се изправи неуверено.

— Стига ми толкова. Тръгвам си. — Бартън се спусна надолу по хълма. Сам си го бе изпросил. Вдървената му ръка все още стискаше малкия бинокъл, той се обърна и го хвърли назад към площадката. След това продължи да слиза към долината.

Където и да се намира, където и да спи, каквото и да прави — докато е в долината, той ще е част от тези фигури. Две фигури, два края на долината, две хемисфери. Можеше да преминава от едната към другата, но винаги щеше да е в някоя от тях. През средата на долината минаваше линия. Прекрачи ли на отвъдната страна — става част от другата фигура.

— Къде отиваш? — извика зад него Питър.

— Навън.

Лицето на Питър потъмня.

— Не можеш да излезеш навън. Не можеш да напуснеш долината.

— Защо не?

— Сам ще разбереш.

Бартън не му обърна внимание и продължи да се спуска към пътя, където бе оставил колата.