Война на реалности

8

Кристофър намали пламъка на лампата и стаята потъна в мрак. Той постави лампата на пода, до кълбото от канап и след това се отдръпна в ъгъла. Бартън стоеше изправен до масата с очи вперени в канапа. Никога досега не се бе опитвал да преобразува илюзия, за него това бе съвършено нов опит. Но си спомняше добре желязната щанга. Спомняше си как изглежда, усещаше тежестта й в ръцете си. Картината на кражбата беше пред очите му, можеше да си припомни дори крясъците. Сякаш и в момента виждаше как старият Нортръп се изправя и замахва. Как желязната щанга се спуска надолу. Проснатият безжизнено на паважа сицилианец. Церемонията. Възторжените викове, ръкоплясканията. Краткият миг, в който ръцете му докоснаха щангата.

Той се концентрира. Събра накуп всички тези спомени и ги фокусира върху мъничката топка кафеникав канап, която се търкаляше на пода до лампата. Представи си, че на нейно място лежи щангата. Масивно парче метал. Тежко. Солидно.

Двамата застинаха. Кристофър дори спря да диша. Бартън стоеше неподвижно, вложил всичко от себе си в това усилие. Цялата си умствена енергия. Мислеше за стария град, за истинския град. Знаеше, че не е изчезнал напълно. Че все още е някъде тук, ТУК около него, под него, край него. Под покривалото на илюзията. Под пласта от черна мъгла. Градът бе все още жив.

Желязната щанга на Аарон Нортръп се криеше в навития на кълбо канап.

Мина известно време. В стаята застудя. Някъде отдалече се чуха удари на часовник. Лулата на Кристофър угасна и се напълни със студена пепел. Бартън усети че трепери, но въпреки това продължи. Мъчеше се да си припомни всички подробности. Усещания, картини, чути думи…

— Сякаш помръдна — изведнъж възкликна развълнувано Кристофър.

Очертанията на канапа се размътиха. Кълбото започна да придобива нереален изглед. През него прозираше пода. После, за миг там се виждаше само някаква неясна сянка. Някакво смътно, но скрито от погледа присъствие.

— Никога не съм стигал толкова далеч — прошепна с напрегнат глас Кристофър. — Просто не съм успявал.

Бартън не отговори. Не откъсваше очи от мястото, където допреди миг беше канапът. Мислеше за желязната щанга. Мъчеше се да я повика. Настояваше, теглеше. Усещаше че е някъде близо, под покривалото на илюзията.

Някаква дълга сянка падна на пода. По-дълга от предишната. Доста по-дълга. Тя се залюля, след това взе да става плътна.

— Ето я! — извика Кристофър. — Приближава се!

Сякаш наистина се приближаваше. Бартън се напъна и пред очите му затанцуваха черни кръгове. Но желязната щанга придобиваше все по-резки очертания. Оцветяваше се, губеше прозрачност. Пламъкът на лампата започна да се отразява в нея. И после…

Желязната щанга се стовари на пода с яростно дрънчене.

Кристофър се хвърли напред и я вдигна. Той трепереше и бършеше сълзите си.

— Бартън, ти успя. Ти я върна обратно.

Бартън се отпусна изтощено.

— Да. Това е тя. Точно, както си я спомням.

Кристофър плъзна ръце по гладкия метал.

— Старата желязна щанга на Аарон Нортръп. Не съм я виждал от осемнайсет години. От онзи паметен ден. Аз не успях да я върна обратно. Ти го направи, Бартън.

— Просто си я спомних — отвърна дрезгаво Бартън. Той изтри чело с треперещи пръсти и едва тогава усети, че целия е плувнал в пот. Чувстваше се страшно отпаднал. — Може би я помня по-добре от теб. Та аз я държах в ръцете си. Винаги съм имал много добра памет.

— А и не си живял в града.

— Да. Разминах се с Промяната. Мен поне не можа да ме засегне.

Лицето на стареца грееше.

— Сега можем да продължим, Бартън. Нищо не може да ни спре. Целият град. Можем да го върнем обратно, малко по малко. Всичко, което си спомняме.

— Но аз не го познавам целия — промърмори Бартън. — Сигурно има места, които никога не съм виждал.

— Може би аз пък ще помня тях. А двамата заедно сигурно помним целия град.

— А може да намерим и още някой. Ще съставим точна карта на стария град. И по нея ще го реконструираме.

Кристофър остави желязната щанга.

— Ще направя и за теб един илюзо-преобразувател. Така и двамата ще имаме. По дяволите, мога да направя стотици — големи, малки, всякакви. Ако и двамата ги носим… — гласът му заглъхна. Лицето му внезапно помрачня.

— Какво има? — попита Бартън разтревожено. — Какво се е случило?

— Илюзо-преобразователят — Кристофър се подпря уморено на края на масата. Той вдигна уреда. — Забравил беше да си го сложиш.

Кристофър засили лампата.

— Значи не е от илюзо-преобразователя — проговори той след известно мълчание. Изглеждаше ужасно състарен и съкрушен, говореше едва-едва. — През всичките тези години. Било е само измама.

— Не — прекъсна го Бартън. — Не е съвсем така.

— Но защо? — проплака безпомощно Кристофър. — Как успя да го направиш?

Бартън не го чу. Мислите му препускаха в бесен ритъм. Той се изправи внезапно.

— Трябва да открием — рече решително Бартън.

— Да — съгласи се Кристофър и направи усилие да се стегне. Погледна желязната щанга в ръцете си и след това я подаде на Бартън. — Заповядай.

— Какво?

— Твоя е, Бартън. Никога не ми е принадлежала. Заслужи я.

Бартън помисли и я пое.

— Добре. Ще я взема. Зная какво трябва да се направи. Чака ни страшно много работа. — Той започна да крачи безцелно напред назад из стаята, размахвайки щангата като боздуган. — Стига сме си губели времето тук. Да тръгваме.

— Да тръгваме ли?

— Трябва да се уверим, че ще можем да го направим. Имам предвид онова, голямото. — Бартън размаха нетърпеливо щангата. — Това тук е само началото. Чака ни цял един град.

Кристофър бавно кимна.

— Да. Работата ще е множко.

— Може и да не успеем — Бартън отвори вратата и отвън нахлу студеният нощен вятър. — Тръгвай.

— Къде отиваме?

Бартън беше вече навън.

— Ще направим един истински опит. Ще опитаме с нещо по-голямо. Нещо по-важно.

Кристофър забърза след него.

— Прав си. Майната му на илюзо-преобразователя. Важното е да успеем. Ако успееш да го направиш по твоя начин…

— С какво да започнем? — Бартън подтичваше нетърпеливо по тъмната улица, все още стиснал здраво щангата. — Трябва да знаем кое какво е било преди Промяната.

— Поне затова имах достатъчно време през тия години. Направил съм карта на тази част на града. Това там — Кристофър посочи с ръка една висока къща — беше гараж и авто-ремонтна работилница. А тези стари изоставени магазини по-надолу…

— Какво имаше там? — Бартън ускори крачка. — Божичко, изглеждат ужасно! Какво имаше тук преди? Какво лежи под тях?

— Не си ли спомняш? — запита тихо Кристофър.

Бартън се замисли и огледа тъмните хълмове за да се ориентира.

— Не съм съвсем сигурен… — промърмори той. И тогава си спомни. Осемнайсет години не бяха малко време. Но той не бе забравил стария парк и оръдието. Колко често си бе играл тук. Понякога дори идваха да хапнат в парка, с мама и тате. Ами игрите на индианци и ковбои с другите деца, сред гъстата трева.

Под слабото сияние на звездите Бартън успя да различи редица схлупени, изгнили бараки. Стари магазини, отдавна занемарени. Без врати и с изпочупени прозорци. Вятърът търкаляше по улицата най-различни боклуци. Беден, окаян квартал в който живееха само плъхове и птици, които гнездяха по обрулените покриви.

— Изглеждат ужасно стари — сподели Кристофър. — Най-малко на петдесет-шейсет години. Но ги нямаше тук преди Промяната. Тук беше паркът.

Бартън пресече улицата към бараките.

— Паркът започваше оттук. От този ъгъл. Как се казва сега?

— Новото име на улицата е „Дъдли“. — Гласът на Кристофър беше развълнуван. — Оръдието беше в средата. До него имаше цял куп гюлета. Старо оръдие, още от Гражданската война. Лий го домъкна чак от Ричмънд.

Двамата спряха един до друг и започнаха да си припомнят как е било всичко. Паркът и оръдието. Старият град, истинският град, който е съществувал тук. За известно време се възцари мълчание. Всеки бе потънал в мислите си.

Пръв се размърда Бартън.

— Ще сляза към оня край. Оттам започваха „Милтън“ и „Джоунс“.

— Сега се наричат „Дъдли“ и „Рътлидж“ — отвърна Кристофър и закрачи в обратна посока. — Аз ще взема отсамния край.

Бартън стигна до ъгъла и спря. В мрака едва успяваше да различи прегърбената фигура на стареца.

— Кажи ми, когато си готов! — извика Кристофър.

— Започваме сега. — Бартън усети че го завладява нетърпение. Но бяха загубени цели осемнайсет години. — Заеми се с оня край. Аз ще работя върху тоя.

— Мислиш ли, че ще успееш? Градският парк бе доста голям.

— Страшно голям — измърмори Бартън и въздъхна. Той застана с лице към старите, потънали в разруха магазини и повика на помощ всичките си сили. На другия край Уил Кристофър направи съвсем същото.