Война на реалности

2

Бартън спря колата, дръпна с разтреперани ръце дръжката на вратата и скочи на огрения от слънцето паваж.

Всичко наоколо му бе непознато. Чуждо. Това въобще не беше неговият Милгейт. Абсолютно сигурно бе, че никога в живота си не е стъпвал в този град.

Загледа се в универсалния магазин до бара. Сградата беше стара, дървена, с наклонени стени и избеляла от слънцето фасада, покрита с олющена боя. През прашните прозорци се виждаха различни земеделски приспособления, кутии с бои, по стените висяха пожълтели календари. На витрината се мъдреха рекламни брошури за хладилни камери и инсектициди. В ъгъла се въргаляха няколко вирнали крака мухи. Паяжини. Картонени кутии. Магазинът бе стар — стар като света.

Той дръпна ръждясалата врата и влезе. Дребен съсухрен човечец се размърда зад тезгяха като паяк дебнещ в паяжината си. Очила с метални рамки, захабена риза, тиранти. Разхвърляни хартии, молив с изгризана дръжка. В магазина бе хладно, сумрачно, цареше невероятно безредие. Бартън се отправи между редиците с потънали в прах стоки към тезгяха, където го очакваше дребният старец. Сърцето му биеше лудо.

— Вижте какво — заговори той с хриплив глас.

Старецът премигваше към него с късогледите си очи.

— Искате ли нещо?

— Откога сте тук?

Старецът вдигна вежди въпросително.

— Какво искате да кажете?

— Този магазин! Това място! Откога сте тук?

Старецът замълча за миг. След това вдигна покрита с бръчки ръка и посочи медната табелка на архаичната метална каса. 1927. Магазинът е посрещнал първите си клиенти преди двадесет и шест години.

Преди двадесет и шест години Бартън е бил само на една година. И този магазин е вървял във времето редом с него. От най-ранно детство до този момент. Но той не бе виждал нито магазина, нито пък този старец.

— Откога живеете в Милгейт? — продължи да го разпитва Бартън.

— От четирийсет години.

— Познавате ли ме?

Старецът изсумтя ядно:

— Никога през живота си не съм ви виждал! — Той млъкна и се извърна презрително.

— Аз съм Тед Бартън. Синът на Джо Бартън. Спомняте ли си го? Едър мъж, с широки рамене, чернокос. Живеехме на улица „Борова“. Имахме къща. Наистина ли не си спомняте за мен? — Страхът го прободе като нож. — Старият парк! Къде е сега? В него си играех като дете! Ами оръдието, дето е участвало в Гражданската война? А училището на „Дъгласова“? Кога са го съборили? А месарницата на Стейзи? Какво се е случило с мисис Стейзи? Да не е умряла?

Дребният старец се изправи бавно от столчето си.

— Трябва да сте слънчасал, млади човече. В този град никога не е имало никаква улица „Борова“.

Челюстта на Бартън увисна.

— Променили са името?

Старецът опря пожълтелите си ръце на тезгяха и втренчи поглед в Бартън.

— Живея тук от четирийсет години. Отпреди вие да сте били роден. В този град никога не е имало улица „Борова“, нито пък „Дъгласова“. А и паркът ни е съвсем малък. Може би сте стояли твърде дълго на слънце. Може би ще е по-добре да си легнете. — Той огледа Бартън със страхлива подозрителност. — Идете да ви прегледа доктор Мийди. Нещо объркан ми се виждате.

Бартън излезе като замаян от магазина. Спря се на тротоара заслепен от слънцето. Пое безцелно напред с ръце в джобове. Магазинът за бакалски стоки през улицата. Опита си да си спомни какво имаше на неговото място. Не беше това. Нещо друго? Но какво…?

Обувки. Ботуши, седла, кожени стоки. Така беше. Магазинът на Дойл за кожени стоки. Щавени кожи. Куфари. Кожени колани — получи от баща си един за подарък.

Той пресече улицата и влезе в бакалския магазин. Над кутиите с плодове и зеленчуци кръжаха мухи. Редове от прашни консерви. Някъде отзад бръмчеше хладилник. Метална мрежа за яйца.

Възпълничка продавачка на средна възраст му кимна приветливо.

— Добър ден. Какво обичате?

Имаше приятна усмивка. Бартън отвърна с хриплив глас:

— Моля, да ме извините за безпокойството. Знаете ли, роден съм тук, в този град. Търся нещо. Едно място.

— Място ли? Какво място?

— Един магазин — устните му едва помръдваха. — Магазинът на Дойл, за кожени стоки. Името говори ли ви нещо?

На лицето на продавачката се изписа объркване.

— Къде е бил? Да не би на улица „Джеферсън“?

— Не — отвърна едва чуто Бартън. — Тук, на „Сентрал“. Точно където се намираме в момента.

В очите й долови сянката на страха.

— Не ви разбирам, мистър. Живея в този град от дете. Семейството ми е построило този магазин още през 1889 година. Целият ми живот е преминал тук.

— Да, разбирам — Бартън пое към вратата.

Жената го последва с разтревожен израз.

— Може би сте се заблудили. Може би сте сбъркали града. Откога казвате…

Бартън изскочи навън и не чу продължението. Той се приближи към уличната табелка и я прочете, без да разбира написаното. Улица „Джеферсън“.

Значи не беше на „Сентрал“. Просто бе сбъркал улицата. Внезапно го завладя надежда. Сбъркал е улицата — това е обяснението. Магазинът на Дойл беше на „Сентрал“, а това тук е „Джеферсън“. Той се огледа припряно. Накъде ли е „Сентрал“? Затича се, отначало бавно, но постепенно ускори крачка. На ъгъла зави и излезе на малка странична уличка. Евтини барове, няколко схлупени мотела, магазин за цигари.

Той спря един минувач.

— Накъде е улица „Сентрал“? — запита го трескаво. — Търся улица „Сентрал“. Сигурно съм се загубил.

— Разкарай се! — минувачът го отмина презрително. Някакъв пиян мъж, подпрян на стената на бара, се изсмя шумно.

Побиха го тръпки на ужас. Той спря следващия минувач — младо момиче, с пакет под мишница.

— „Сентрал“! — извика задъхано. — Къде е улица „Сентрал“?

Момичето се изкикоти, заобиколи го и побягна. Десетина метра по-надолу спря, обърна се и извика:

— В този град няма улица на име „Сентрал“!

— Няма такава улица — поклати глава възрастната жена, която го подмина. Пияният се оригна и отново се изсмя.

— Ня-а-ама „Сентрал“! Вси-ички ти го казват, мистър. Вси-ички знаят, че ня-а-ама такава улица.

— Трябва да има — отвърна Бартън отчаяно. — Трябва да има!

Стоеше пред къщата, в която е бил роден. Само че това не беше същата къща. Всъщност къщата въобще я нямаше — на нейно място се мъдреше мрачен, порутен хотел. А и улицата не беше „Борова“. Името й бе „Феърмаунт“.

Приближи се към сградата на градския вестник. Вече не се казваше „Милгейтски седмичник“, а „Милгейтски времена“. Редакцията не се поместваше в бетонна постройка, както си спомняше, а в схлупена двуетажна къща с мукавени стени.

Бартън влезе вътре.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо младият човек на гишето. — Искате да публикуваме ваша реклама? — той извади обемист тефтер. — Или да се абонирате?

— Искам информация — рече Бартън. — Искам да прегледам някои стари вестници. От юни 1926-та, например.

Младежът премигна учудено.

— 1926-та? Страхувам се, че всички по-стари издания са долу в…

— Намерете го! — изграчи Бартън. Той постави на гишето банкнота от десет долара. — Побързайте!

Младежът преглътна, поколеба се за миг, след което се втурна надолу по стълбите като подплашен плъх.

Бартън се отпусна в едно кресло и запали цигара. Палеше втора от първата, когато младежът се появи отново, зачервен, запъхтян и с обемиста папка в ръце.

— Ето тука е — той стовари с трясък папката на масата и се изправи облекчено. — Ако искате още нещо, само ми…

— Добре — изсумтя Бартън. Той се зае да прелиства с треперещи пръсти пожълтелите страници. 16 юни 1926 година. Денят, в който се бе родил. Той измъкна вестника, отвори на страницата с обявите и плъзна пръст надолу.

Ето го. Черно на бяло. Пръстите му замръзнаха, устните му помръднаха беззвучно. Бяха сбъркали името на баща му — Доналд вместо Джо. И адреса беше сбъркан — „Феърмаунт“ 1386 вместо улица „Борова“ 1724. И името на майка му не беше Сара, а Рут Бартън. Но най-важната част не бе променена. Роден в градската болница — Тиъдър Бартън, тегло шест фунта и единайсет унции. Но и тук имаше грешка. Всичко бе променено, изопачено. Сякаш нарочно объркано.

Той затвори папката и я върна на гишето.

— Още една, ако обичате. Донесете ми броевете от октомври 1935 година.

— Разбира се — отвърна младежът. Той пъргаво се измъкна през вратата и само след няколко минути се върна обратно.

Октомври 1935. В този месец продадоха къщата и напуснаха града. Преместиха се в Ричмънд. Бартън отново се зарови из пожълтелите страници. Девети октомври. Ето името му. Той зачете бързо… и сърцето му спря да бие. Спря всичко наоколо. Спря времето, спря движението.

Бартън подскочи като обезумял. Не разбра как е излязъл от редакцията, когато дойде на себе си вървеше по огряната от слънце улица. Край него минаваха хора. Наоколо имаше сгради. Продължи да върви. Свърна зад един ъгъл и премина покрай няколко непознати магазина. Препъна се, блъсна се в един минувач и продължи като ослепял.

Най-накрая приближи към жълтия пакард. Мъглата се разтвори и пред него застана Пег. Тя нададе вик на облекчение.

— ТЕД! — Пег се втурна развълнувана към него, и гърдите й заподскачаха под мократа от пот блуза. — Божичко, защо трябваше да изчезваш и да ме зарязваш по този начин? Направо ми изкара акъла!

Бартън се отпусна като вцепенен зад кормилото. Той мълчаливо пъхна ключа и запали мотора.

Пег се вмъкна бързо на седалката до него.

— Тед, какво има? Толкова си бледен. Да не си болен?

Той подкара безцелно по улиците. Не виждаше нито минувачите, нито колите. Пакардът набра скорост и се понесе напред. Очертанията зад прозорците се сляха.

— Къде отиваме? — продължи да упорства Пег. — Тръгваме ли си вече?

— Да — кимна той. — Тръгваме си.

Пег се отпусна облекчено на седалката.

— Слава Богу. Да знаеш само как зажаднях за малко цивилизация. — Тя го погледна разтревожено и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли аз да карам? Може би ще е по-добре малко да си починеш? Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо ужасно. Не можеш ли да ми кажеш?

Бартън не отговори. Дори не я чу. Пред очите му продължаваше да виси огромното черно заглавие, изписано на пожълтяла от времето хартия:

Това дете беше Тед Бартън. Не бе напуснал Милгейт на 9 октомври 1935. Умрял бе от скарлатина. Но това беше невъзможно! Той е жив! Седи тук, в пакарда, до своята плувнала в пот съпруга.

Може би той въобще не е Тед Бартън?

Фалшиви спомени. Дори името, самоличността. Всичко, което е в главата му — всичко. Фалшифицирано — от някой или нещо. Ръцете му се вкопчиха отчаяно в кормилото. Но ако не е Тед Бартън — тогава кой е той?

Почти механично потърси в джоба своя компас медальон. Кошмарът сякаш отново се завъртя около него. Компасът беше изчезнал. Не, не беше, поне не напълно. Нещо друго имаше на негово място.

Ръката му измъкна коричка твърд, изсушен хляб. Къшей изсъхнал хляб вместо неговия малък сребърен компас.