11. Лаланд 2

Това беше тъп начин да умреш. Трябваше да приема предложението на Мадж да ми даде малко от наркотиците си.

Нуико ни беше показала звездата. Лаланд 21185 беше малка, около два пъти по-дребна от нашето слънце, и въпреки червения й цвят имаше нещо мъртво у нея. Като призрачно слънце, мъждукащо едва-едва. Лаланд 2 обаче беше много голяма, чернееше, а на хоризонта й мъждукаше вечна топлинна корона. Отчасти скриваше звездата.

Нуико започна да приглушава енергийните излъчвания, колкото смееше по-близо до Лаланд 2. Системите са почти невъзможни за отбрана, защото Космосът е огромен. Планетите са много по-лесни. Това беше втората най-опасна част от работата й. Трябваше да се отърве от всякаква остатъчна топлина и да направи „Тецуо Чоу“ възможно най-невидим за предполагаемите планетарни защитни системи. Донякъде летяхме на сляпо. Активният сензорен оглед би бил самоубийство. Предполагахме също, че защитните системи представляват автоматизирани сензорни и оръжейни сателити, както и части от лаландската флотилия. Надявахме се да сметнат какавидите ни, ако бъдат засечени — най-вероятно при навлизане в атмосферата, — за метеорити. Ако ли не, нямаше да разберем. Щяхме да прекратим съществуването си сред лъчите на орбиталните оръжия.

А най-опасната задача на Нуико беше да отвори товарния отсек, а роботите ни да ни изхвърлят. Това криеше риск от прихващане.

Спускането от „Тецуо Чоу“ щеше да е и нашата най-пипкава работа. Не че имахме какво да сторим в какавидите си от топлоустойчива пяна и неутрализиращ ускорението гел. Просто трябваше да ни пуснат от кораба с точната скорост и под точния ъгъл за навлизане в атмосферата. Пресмятанията бяха главозамайващи. Една грешка и можехме да се подпалим при спускането или да се подхлъзнем по атмосферата и да се въртим в ниска орбита вечно.

Често бях скачал с парашут, макар и най-вече от щурмови совалки, бойни самолети или — по-рядко — коптери. Бях правил и високо спускане с ниско отваряне, но ОСНО-тата ми бяха само две досега и никак не ми бяха харесали. Не можех да се отърся от чувството, че съм жълтък в яйце, хвърлено през огън върху камък.

Атмосферите ме заблъскаха. Все едно някой ме удряше енергично с парни чукове. За жалост не стигаше, за да припадна. Паникьосах се, но нямаше значение, защото бях обездвижен. Ако по случайност оцелеех, нямаше да го споделя с никого. Дори не успях да изкрещя, когато влязох в атмосферата. Все едно се блъснах в стена. Имах миг да се уплаша, че съм си счупил гръбнака, и после за щастие припаднах.

Когато се свестих, знаех, че съм мъртвец. Оттатък визьора на защитния ми костюм гелът бълбукаше. Бях сигурен, че това не бива да става. Целият бях потен. Никога не ми е било по-горещо. Много са ме подпалвали в Дънди, ама не ми е било толкова горещо. Бяхме се издънили. Толкова, толкова тъп начин да умреш. Трябваше просто да захапя мастодонта и да си спестя болката. Виждал съм хора да горят до смърт — с пистолета поне щеше да е по-бързо.

Когато забелязах, че какавидата се стопява от жегата, а гелът се оттича, знаех, че всичко приключва. Какъвто съм тъпак, не обърнах внимание на алтиметъра в ъгъла на вътрешния ми дисплей. Един от жаковете на парашутната сбруя беше включен в защитния ми костюм, а той пък — в един от куплунгите ми.

Какавидата я нямаше. Химическият катализатор беше започнал да я разгражда още след навлизането в атмосферата. Падах твърде бързо. Стана ми ясно от превъртането на тъмна земя, препускащи облаци, червен хоризонт и отново звездите. От време на време виждах силуети, подобни на моята какавида.

Трябваше да спра да се въртя. Гневът изтласка паниката, докато отчаяно се мъчех да си припомня парашутното обучение. Трябваше да съм добър, бяха ме тренирали в това.

Успях да се закрепя и застанах в звездовидна позиция. Падах свободно, а гледката представляваше плитките очертания на тъмни скали и буреносен фронт, който бързо ги поглъщаше.

Чувствах тялото си като от олово, всичките ми движения бяха забавени. Земята прииждаше твърде бързо. Прииска ми се да отворя парашута, но устоях. Ниското отваряне, особено с тези парашути, чиято материя пропускаше сканиращите вълни, щеше да ни даде най-добра възможност да останем незабелязани. Също така корозивните бури на Лаланд 2 нямаше да имат толкова време да ни разпръснат и да проядат парашутите ни. И все пак сякаш падах твърде бързо.

Земята изчезна, връхлетяна от плашеща пелена черни облаци. Имах време да се огледам и да видя какавидите на още четирима души относително близо до себе си в чуждото небе, преди облачната пелена да ме обгърне. Вече не виждах нищо, разчитах само на алтиметъра. Числото намаляваше твърде, твърде стремително.

Два километра се извъртяха толкова бързо, че едва смогнах да отворя парашута на височина от километър и половина. За миг изтръпнах, когато не усетих дръпването толкова отчетливо, колкото бях свикнал, но интерфейсът твърдеше, че всичко е наред. Вдигнах глава с надеждата да видя разпънатия парашут, но облакът скриваше всичко. Тогава бурята започна да ме блъска наистина.

Езичника и Мърл бяха свикнали. Кат имаше малко по-малко опит от мен. Мораг и Мадж обаче разчитаха на обучителен софтуер и симулации. Сякаш трябваше да мобилизирам всяка частичка умение и опит и да се съпротивлявам на парашута през целия път, използвайки инерфейса и навигационните му системи, само за да се погрижа да сочи надолу и да не се заплете. Кой знае къде щях да се приземя. Поне се движех с по-нормална скорост, макар още да се чувствах тежък и муден.

Излязох от облака и сред разкривения тъмен пейзаж изникнаха тесни каньони, издълбани от корозията, а хоризонтът се криеше от мощно завихрените облачни маси. Аз и парашутът още воювахме с вятъра. Температурните сензори на костюма ми ме предупреждаваха. Твърде надалеч бяхме навлезли в тъмната страна. Ако планетата съдържаше влага, по повърхността щеше да се е натрупал лед.

На фона на вечната нощ прозрачният ми парашут се виждаше трудно. Огледах се и видях още четири парашута. Приятно се изненадах и от един от цилиндричните контейнери, които бяхме спуснали — общо шест, надявайки се поне един да ни последва. Понеже заради Демиург не можехме да предаваме през системите за свръзка, системата на всеки от парашутите на цилиндрите бе свързана с камера, която да ни следи пряко. Всеки от контейнерите имаше и експлозив с таймер. Ако не стигнехме навреме, щяха да се самоунищожат.

Чудех се кой от шестимата липсва. Вече всички сближавахме сбруите си и се доближавахме и до контейнера, борейки се с вятъра. Не се чувствах насред елегантно парашутно спускане, а сякаш земята се опитваше да ме всмуче. Движех оловните си крайници с болезнено усилие.

Паднах неприятно и известно време се влачих с парашута. Скалата излъчваше мраз, въпреки вътрешното отопление на костюма. За щастие се досетих да включа химическия катализатор, който да унищожи платнището, преди да се откача напълно. После се опитах да се изправя.

Бях свикнал да мъкна тежка екипировка продължително. Бях подсилен, имах и тренинг. Или го бях имал. Бях направил някои сметки и намалих товара си така, че да неутрализирам ефекта от налягане с петдесет процента над земното. Само дето отдавна не бях носил пълно пехотно снаряжение. А и пак оттогава не се бях грижил за себе си много добре. Тъй че не можех да стана.

Устоях да не се разхиля над самия себе си. Представих си се неподвижен и безсилен, докато ветровете не ме разнесат частичка по частичка. Сякаш огромна тежест ме притискаше към студената скала. Боже, ако аз се чувствах така, как ли се справяха Мораг и Мадж? Нямаха подобрения от военен калибър. Всъщност знаех как ще се справи Мадж — с наркотична алхимия. Отново ми хрумна, че сглупих, като отказах предложението му за наркотици.

Най-сетне се издигнах, с помощта на гнева. Е, и на напълно естествен стимулант от вътрешните ми запаси. Все едно дърпах щанга със себе си. Наистина не исках да се катурвам отново. Нямах представа как ще се справя с това място по-задълго. Все едно носех някого като себе си на рамо.

Автоматичната ми пушка беше здраво прикрепена за гърдите. Охлабих ремъка и подготвих оръжието. Дисплеят ми грейна с нови данни, които защитният костюм предаваше. Беше време отново да се правя на войник.

Замъчих се през насрещния вятър по ошкурената от киселинните ветрове скала. Най-близкият друг парашутист беше Езичника. Радвах се да го видя на крака. Посочи ми контейнера. И двамата се добрахме до него. Другите трима правеха същото. Всеки се бореше с вятъра.

Мораг беше обезвредила експлозивите. Кат беше подготвила релсотрона си. Мадж също беше с нас. Липсваше Мърл. Чудесно, местният ни водач. Не можехме да използваме джипиес, защото щяхме да издадем позицията си на Демиург. Във вътрешната си памет имахме подробни карти, но не ни указваха къде сме сега, а цялата тъмна страна изглеждаше еднакво. Нищо от релефа не изпъкваше.

Сигнална ракета от шестия парашутист, разнесена почти веднага от вятъра, най-сетне ни успокои. Мърл навярно бе преценил, че няма никой край него, преди да я изстреля. Освен ако не беше капан. Вдигнахме контейнера и се упътихме натам.

Признавам, не ми се искаше да помагам с носенето. С голямо задоволство бих го взривил. Мускулите вече ме боляха, но не знаехме кога ще получим шанс да презаредим запасите си. А и не знаехме дали оборудването на Мърл не е пострадало. Езичника, Кат и Мадж придържаха останалите ъгли. Мораг водеше. Бих предпочел някого с повече опит, но тя просто нямаше нужните подобрения, за да помага. Впечатлих се, че още се движи, макар и трудно, предвид колко снаряжение мъкнеше. Тоя скапан Мърл…

И преди съм бродил през мъчителен терен. Планинската верига Брекън бийкънс в Уелс беше лесна работа, расъл съм в Шотландия все пак. При все това калта и непрестанният дъжд на Сириус ми бяха дошли кофти. А това тук беше отврат. Мърл ни беше казал, че ще се приспособим с времето. Кат беше допълнила, че приспособяване и свикване не са едно и също. Онази бияческа работа на Колъм ми звучеше все по-добре с всяка измината секунда.

Пръв поддаде Езичника. В негова защита — всяка моя фибра също агонизираше и живеех стъпка за стъпка. При все това бях заложил на Мадж. Все повече уважавах нагласата му „по-добър живот чрез стимуланти“. Езичника се препъна, падна и едва не ни повлече всички. Оставихме контейнера. Нямах силата да му помогна да стане. Несъмнено нямах и волята да вдигна отново контейнера. В защитния костюм бях подгизнал до инерционната си броня.

Мораг метна лазерната си карабина на рамо и успя да вдигне Езичника на крака. Направи му знак да поеме водачеството и се премести на мястото ми при контейнера. Направих й отрицателен жест. Пренебрегна ме. Исках да оставим проклетията там, но тя го поде отново.

Дотук планетата не ми харесваше много. Дори започваше да ми липсва кишата от тела на Куче 4.

Мърл запали ръчен сигнал, за да ни ориентира. Нямах представа откога крачим. Струваше ми се много дълго и изпълнено с болка. Наближавахме Сумрачната ивица.

Мярваха се разкривени, подобни на червеи тръбовидни растения, впили корени дълбоко в огладените скални каньони, където бяха защитени от най-неприятните пориви на вятъра. Мърл ни беше обяснил, че са симбионти и се хранят с инфрачервената радиация от слънцето и с бактерии, усвояващи водородния сулфид в атмосферата.

Стигнахме до Мърл, докато втъкваше сигналния огън обратно в мрежата, покриваща снаряжението му. Посочи към входа на малка пещера и отмени Мадж с контейнера. Езичника зае предна позиция, а Мадж застана отзад. Точно преди да се скрием под повърхността, зърнах Лаланд на хоризонта: червена, огромна, близо, като нещо от Ада.

Не бях сигурен дали следваме естествен тунел, но бе гладък, сякаш органичен. На светлината на челниците ни и фенерите под оръжията на Мадж и Езичника стените приличаха на овъглена кост.

Сякаш крачехме към черна светлина, някакво ултравиолетово лъчение. Спряхме и зачакахме Езичника да разучи. Той се забави много, направо ни се стори безкрайно, но най-сетне се върна и ни направи знак да продължим напред. Дори през скриващия го защитен костюм виждах, че е готов да се строполи от изтощение. Трябваше скоро да си починем, но нямаше как да го направим на повърхността.

Вече карах на автоматик — вдигнах отново шибания контейнер и се упътихме надолу.

Не знаех какво да очаквам. Въпреки брифингите и визизображенията не бях подготвен за мащабите на пещерата. Скупчихме се при изхода на тунела, на ръба на почти трикилометрова бездна. По дъното се виждаха генетично модифицирани папрати и нещо като огромни зелени лилии. Имаше и призрачни дървета, широки и ниски, разкривени във формата на древни колелета на каруци — генетично модифицирани далечни наследници на дървото каури от Нова Зеландия. Под високото налягане дървесината им бе станала невероятно здрава, но и трудна за сечене и обработка. Дърветата бяха пораснали от земни семена, за да помагат с тераформацията. Огромни ултравиолетови прожектори по тавана даваха енергия на растенията и къпеха всичко в теменужено.

Още преди цели геоложки епохи глетчери от киселинни соли си проправили път през търбуха на планетата като червеи. Оттеглили се към обратната страна и под влиянието на непредсказуемата геотермална дейност на планетата оставили след себе си гладки, почти необозрими пещери като тази пред нас.

Въпреки че скалните стени бяха огладени, цветовете на различните геоложки слоеве си личаха. Ала и по стените, и по голяма част от дъното, което виждахме, личаха сериозни щети — резки, изгаряния, мини кратери. Голяма част от растителността бе стъпкана и разкъсана, навярно от сраженията и движенията на много човешки и Техни бойни части. Скалата бе деформирана, стопена, стекла се и застинала след плазмени пожарища.

Въпреки щетите и изкуствената светлина като в лондонски артклуб пещерата бе странно красива. Или поне такава ми се струваше, докато не си махнах шлема. Сензорите на костюма ми бяха разрешили да опитам от въздуха. Но ме бяха излъгали, мамичката им. Дишах, ако можеше така да се нарече, но въздухът бе мазен, горчив. Миришеше на развалени яйца и имаше вкус на батерия.

Бях изпотен от глава до пети и сред много студения, но поносим въздух от мен се издигаше пара. Останалите също махаха шлемовете си. Пъхтяхме, а дробовете ни горяха, при все защитното покритие.

Всички изглеждахме различно. Точно преди скока бяхме инжектирали лицата си с променящо вида вещество. Навлизахме в зона под почти тотално наблюдение и трябваше да избегнем сложния разпознавателен софтуер, който Демиург несъмнено използваше.

Като цяло приличахме на себе си, но леко разкривени. Бяхме направили и други козметични промени — различен цвят коси, различни прически, където бе възможно. Мадж не изглеждаше естествено с кафява коса, а трябваше да носи коса, за да крие очите си камери. Когато Езичника си отряза рижавите расти, ми се стори, че ще се разплаче.

— Съжалявам — изпъшка той, клатейки глава.

Чувах мъката в гласа му, задето си мислеше, че ни е предал. Изгледаше ужасно.

— Не го мисли, беше отвратително за всички — чух се да му казвам, уморен до мозъка на костите.

Мърл прокара длан по четината на главата си — беше се остригал до кожа, за да се отърве от птичето гнездо, което си бе отгледал в затвора. Приличаше повече от всякога на сестра си.

— Трябват ни храна, почивка и следобедна чашка — обърнах се към всички, но исках най-вече мнението на Мърл.

— Трябва да внимаваме. Близо сме до една от атмосферните станции. Охраната е сериозна. Около тях имаше много сражения по време на войната. Разполагат с дистанционни и човешки въздушни патрули, тъй че не знам колко дълго можем да останем. Не знам какво е „следобедна чашка“.

— Чаша чай. Американец си, не би разбрал — изпуфтя обленият в пот Мадж.

— Какво има да не й разбирам на чашата чай?

— Например как изобщо да си сварите една, мътните да ви вземат — отвърна Мадж.

Всеки от нас, британците, опитвал американски чай, се усмихваше. Дори Езичника се поухили. Мърл сякаш бе схванал, че ще има шеги на негов гръб, и беше приел ролята. Обещаващо.

Нямаше да се получи читав чай на походно котлонче в тенекиените ни чаши. Не ми се рискуваше в тази атмосфера. Щеше да е отвратително на вкус. Вместо това пихме самозатоплящ се сладък чай — не беше същото, — и ядохме енергийни блокчета.

Мърл подготвяше катераческото ни оборудване, макар че всеки от нас също щеше да се подсигури преди началото. Не знаех откъде има силите. Особено като се имаше предвид, че допреди две седмици беше живял в дупка в земята.

Обожавам тоя въздух — рече Мадж и се изплю. — По-хубав не съм дишал. Даже цигара не искам. Ама че депресиращ свят.

— Най-много мразя как ми действа на косата — изненада ме Кат.

— Разбирам, че това ще е голям проблем за теб — отвърна Мадж.

Мърл се усмихна, докато забиваше поредния скален клин в един процеп. Ударът отекна из огромната пещера. Спряхме и се озърнахме. Зачакахме. Нищо.

— Какво, да не мислиш, че съм родена плешива? — попита Кат, все едно разговорът не беше спирал.

Мораг се ужаси.

— Моята тъкмо порасна пак! — и докосна потните си, отпуснати кичури.

— Спокойно, скъпа, обръснах я, за да не се накъдря. Не е окапала.

Това поуспокои Мораг. Езичника и Мадж се усмихваха и клатеха глави.

— Затова не се записах в пехотата — рече сухо Мърл.

— Твърде много мислят за косата си ли? — попитах.

Въпреки размяната на остроумия непрестанно се оглеждахме, редувайки наблюдението с хапки храна и глътки чай. През останалото време прикрепяхме оръжията си. След онази разходка ни трябваше малко разведряване.

— Военновъздушните имат по-добри фризьори — заяви Кат.

Е, време беше да разтуря вечеринката.

— Добре, да прибираме защитните костюми и да включваме камуфлажните.

Реактивният ни камуфлаж беше от здрав екраниращ материал, който се приспособяваше към обкръжението и се сливаше с него. Беше едно от предимствата на почти бездънния ни бюджет. Е, това, както и фактът, че междувременно си присвоихме огромни суми. Един по един си съблякохме костюмите, опаковахме ги и ги прибрахме. Добавяха тежест към багажа, но може би щяха да ни потрябват отново. След това надянахме реактивния камуфлаж над броните.

Всеки от нас носеше по петстотин метра фоторецептивно смартвъже. Мърл се захвана да съединява парчетата ни химически. Провери ги, след това същото направи Кат, а накрая и аз.

— Това ще стигне ли? — попитах.

Мърл сви рамене, не особено успокояващо. Взе рамката на лебедката и механизма й от контейнера и започна да ги сглобява. Отидох да му помогна, а останалите ни пазеха гърбовете. Обвихме контейнера в реактивен камуфлаж и започнахме да го спускаме през дупката, а двигателят на механизма зажужа тихо, докато отпускаше въжето. Мърл се грижеше то да не се закачи някъде или да не се заплете. На теория контейнерът се движеше толкова бавно, че камуфлажът и въжето би трябвало да го правят невидим.

Измина дълго време. Бяхме отпуснали над хиляда метра въже, когато чухме нещо. Двигател. Добре познатия звук от боен кораб, някога тъй успокояващ, но не и сега.

Мърл забави лебедката и я спря колкото можеше по-внимателно. Въжето още се поклащаше леко. Кат и аз поотстъпихме от ръба. Мърл взе нещо от крепителната си мрежа и го разгърна. Супершпионинът си беше взел ръчен перископ. Хитро. Легна по корем и се взря надолу в пещерата.

Никой не продума. Акустиката вършеше странни неща. Шумът от двигателя се усилваше рязко и рязко затихваше. Ехото не помагаше. Отново почнах да се потя. Този път ме обзе страх, че корабът ще налети на въжето или на контейнера. Абсурд. Толкова тънко въже, толкова обширна пещера. Накрая корабът се отдалечи, а Мърл сгъна перископа си.

— Само патрулка — коментира. — Иначе щяха да се забавят, ако сменяха караула при атмосферната станция.

Кимнах. Той отново включи лебедката. След няколко минути въжето се заогъва: явно бе стигнало дъното.

— Е, достатъчно е дълго — заяви Мърл.

Бързо разглобихме лебедката и я прибрахме при Мърл. Той тръгна пръв — приплъзна се с главата напред през ръба и се скри от поглед. Въжето се поразтрепери. Сякаш след цяла вечност трепна за последно. Трябваше да наблюдаваме внимателно, защото то вече бе придобило цвета на скалата наоколо.

Мораг беше следващата. Сякаш се забави повече. За кратко ме жегна ужас, докато я гледах как пълзи над бездната, но камуфлажът вече я скриваше, превръщаше я във фрактално привидение под ултравиолетовата светлина.

После бях аз. Зави ми се свят, докато тръгвах с главата напред. Ненадейно перспективата се промени, подът и таванът на пещерата смениха местата си. Бързо потиснах страха и се съсредоточих върху спускането, достатъчно бавно, за да сработи камуфлажът, като поддържах с крака преобърнатото си тяло изпънато. Преминах покрай огромните съоръжения, крепящи ултравиолетовите прожектори. Беше крайно объркващо — въжето сякаш изчезваше точно под мен и едва виждах дланите си. Трябваше да разчитам на чувството си за допир, притъпено от ръкавиците и инерционната броня. Дъхът ми бумтеше в ушите. Много бързо се изтощих. Тежах много, тялото ми сякаш по своя воля търсеше земя далеч под мен.

Цялата тази скала. Чудех се дали Кат не е отишла в Големия каньон, за да й напомня за това място. Защо ще го иска? Странни неща се случват в съзнанието на ветераните. Човек не мисли, че ще му липсват подобни места, но, както казваше Мадж, малко преживявания бяха по-вълнуващи от това.

Вдигайки лице нагоре, виждах нещо като огромен вентилатор със също толкова огромен филтър под него. Край ръба на този чудовищен подвиг на строителството се забелязваха пътечки, осеяни на равни разстояния с автоматизирани оръжия. От тавана висяха укрепени здания, както и летателна площадка, достатъчно голяма дори за транспортна совалка. Това беше една от атмосферните станции, които правеха въздуха в пещерата поносим. Не исках да го наричам „годен за дишане“. Продължавах да слизам. Предполагам, че само орбиталните станции и сондите като постижения на мегастроителството можеха да се сравняват с това. Е, имаше и по-големи кораби, но тях никога не ги виждахме нито отвън, нито отблизо.

Почти бях преполовил пътя, когато чух още нещо. Земята изглеждаше все така далечна, но сякаш ме дърпаше към себе си. Подсиленият ми слух улови далечен шум от един от свързващите тунели — боботенето вещаеше много по-голяма машина. Застинах. Чувствах се като паяче върху стена.

Беше тежкоподемен военен транспортьор. Приличаше на летящо парче броня, оръжейна платформа с товарен отсек. Мина достатъчно близо, за да ме разклати на въжето, а реактивният ми камуфлаж да се измъчи, достатъчно близо, за да мога да огледам цевите, да преброя ракетите и да видя главата на включения в машината пилот. Нямах друго спешно решение, освен да се спусна колкото мога по-бързо.

Тягата от транспортьора ме издигна нависоко и ме запокити здраво надолу. Опитах се да не извикам. Изгубих сцепление с крака, а дланите ми засвистяха по въжето. Чувствах се напълно безпомощен, молех се камуфлажът все още да ме скрива някак. Двигателите на грозната военна машина изреваха, когато тя се упъти нагоре към платформата до станцията.

Гърбът ме болеше зверски. Въпреки затягащите скоби и собствените ми подобрения ударът от мощното налягане беше много болезнен. Бавно успях да се възстановя и да продължа спускането. Вътрешният ми дисплей даваше индикации за нараняване, а аз притъпих болката с малко медикаменти от вътрешните си запаси. Исках да ги пестя. Цялата тази планета ми причиняваше болка на всяка крачка. За капак започвах да изгарям на ултравиолетовата светлина. Никой от нас не се беше сетил да вземе слънцезащитен крем.

Онова беше или доставка на провизии, или смяна на караула. Още бях на въжето, когато транспортьорът си замина, и отново се наложи да застина, но този път не ме доближи и тягата не беше толкова мощна.

Когато се спуснах под покривалото от папрати, ми се сториха невъзможно прохладни. Завъртях се, за да се приземя на крака. Мърл и Мораг не се виждаха никъде. Откопчах се и приготвих оръжието си. Някой свирна тихо. Отвърнах и част от околната растителност оживя. Мърл ми направи знак — джунглата сякаш се стичаше по него — и посочи къде е Мораг. Аз пък им показах къде ще застана и подръпнах въжето — сигнал за Мадж да слиза.

Чакането под папратите насред теменужената светлина най-много се доближаваше до приятно изживяване, откакто бяхме дошли. Може би заради растенията въздухът не ми се струваше толкова мъчителен тук.

Докато слизаше Кат, покрай нея премина и автоматизиран боен дрон. Тя замря, но реактивният камуфлаж си свърши работата, както и неутрализиращите телесната топлина характеристики на инерционните ни брони.

Когато Кат слезе, вече всички бяхме долу. Мърл докосна въжето с контролния си лост. Обикновено бихме използвали вътрешните линии за свръзка, за да подаваме команди, но бяхме решени да не ги включваме, докато сме тук. Почти на три километра над нас въжето се развърза. Отдръпнахме се, докато падне докрай. Беше по-шумно, отколкото ми се искаше, но имахме нужда от въжето и не носехме друго.

Последва още един преход с шибания контейнер, по-надълбоко в каменните недра на планетата. Застудя още повече, а въздухът се разсмърдя още по-лошо, докато напредвахме към едно от скривалищата на Мърл от времето му в Гробищен вятър. Крачехме в мрак. Нощните настройки на лещите ни, захранени от вътрешен светлинен източник, ни помагаха да виждаме. Всичко изглеждаше зелено. През повечето време ходехме по равно и се редувахме да носим контейнера, докато свободните от нас вървяха отпред и отзад. Понякога се изкачвахме. През цялото време ни притискаше огромна тежест. От време на време спирахме за храна и отдих. Почти не отронвахме дума. Всички бяхме твърде уморени.

Мърл и Езичника, който според мен се опитваше да се докаже наново, огледаха позицията на скривалището, преди да се върнат при нас. Оставихме контейнера и се придвижихме напред безшумно, готови за беди и благодарни, задето нямаше.

Представляваше поредният малък отвор в скалата. Входът беше скрит с прост материал, боядисан в цвета на камъка. Мястото беше пълно с припаси и нещо още по-добро.

— Не съм военен, тъй че ми простете, задето не схващам стратегическата причина да лашкаме шибания контейнер, когато имаме всичко това тук — каза Мадж, май искрено бесен.

— Не знаехме дали още ще е тук — отвърна Мърл.

— Мадж, искам един от вас на входа и един малко пред него, става ли? — рекох. — Останалите ще огледаме тук и ще видим какво ще ни свърши работа.

Мадж се размърмори, но кимна утвърдително.

— Ама не мога ли да разгледам лъскавите коли? — възнегодува Мораг, гледайки към четирите бързи щурмови возила.

— Ще ги разглеждаш по-късно — казах й.

Тя се присъедини към Мадж неохотно. Разбирах интереса й. Колите бяха прекрасна гледка и открай време събуждаха завистта на войници от Третия свят като мен. Приличаха на странни хибриди между спортна кола, пустинно бъги и танк. С независимо управление на четириколесното бойно шаси, захранвано от водороден източник на енергия в задния си край, щурмовите коли бяха тежко бронирани, херметически запечатани и замислени за тайни операции. Това значеше, че никой не може да си ги позволи, освен екваториалните спецчасти — и очевидно Гробищен вятър. Захранващата част можеше да отделя водорода от водата и да я преобразува в енергия. Това значеше, че ако имаш достатъчно вода, колата може да стигне навсякъде, стига да не е повредена. Ландроувърите ни на Куче 4 приличаха на детски колички в сравнение с това.

Тези бяха модифицирани за употреба на Лаланд 2. Независимото окачване бе подсилено, а гумите бяха направени от смартпяна. Те и лебедките в предния и задния край, свързани с куки, им позволяваха да се катерят.

Огледахме старателно пещерата, а после аз и Езичника пуснахме диагностика на колите. Кат и Мърл подбраха припаси. Мърл ни увери, че можем да използваме колите, които бяха много тихи, стига да се придържаме към по-дълбоките и слабо обитавани тунели.

Все още използвахме нощния режим. Тук имаше генератор и светлини, но решихме да не ги включваме. Все едно живеехме сред вечен зеленикав сумрак. Събрах Езичника, Кат и Мърл край себе си.

— Откри ли буболечки? — попита Езичника.

— Ако има, не ги долавям.

Това не ме преизпълваше със спокойствие.

— Тук няма нищо активно — обяви Мърл.

И това не ми хареса като отговор.

— Кога е следващата ни среща по график с Рану? — попитах Езичника.

— След двайсет и три часа.

Дните и нощите нямаха смисъл под цялата тази скала. Телата ни щяха сами да се ориентират. Езичника се включи към един монитор и ни показа точката на среща.

— Добре, това е на трийсетина километра на юг и може би на пет под Моа. Добър избор, там няма нищо — каза Мърл. — Тунелите са толкова много, че биха си изразходвали всички човешки ресурси само за да ги обхождат редовно. По-скоро биха държали хората си близо до стратегическите средоточия.

— Съгласен съм — каза Езичника. — Най-голямата опасност ще са дроновете.

— Ще рискуваме ли с колите? — попитах. Опитах се да не звуча нетърпелив. Кат и Мърл кимнаха. Мисля, че всички бяхме облекчени — аз поне със сигурност. — Добре, взимаме нужното и действаме бързо. Намираме си място за бивак и оставаме там петнайсет часа. Така ще имаме повече от достатъчно време до срещата и да се надяваме, че ще разберем какво става.

Мърл вдигна вежди. Петнайсет часа бяха много време, но ако другите се чувстваха като мен, определено ни трябваше почивка.

— Устройваме лагер и си налягаме парцалите. Двама караул, четирима почивка, четиричасови смени. Кат и Мърл, вие сте средната смяна и, да, заяждам се с вас.

Мърл кимна. Кат ми показа среден пръст. Нямаше да могат да спят осем часа непрекъснато, но имаше логика: двамата бяха най-приспособени към тази среда.

Така щяхме да сме оттук нататък: винаги нащрек, винаги на тръни. Щяхме да спим, когато можем. Без почивка, докъдето можехме да предвидим.

Мораг караше. Ето как беше протекъл разговорът ни по темата:

— Ще карам — рече тя. Отказах й. — Какво, страх те е, че ще се оправям по-добре с оръжията ли?

Имаше право. А и беше карала и преди.

Въпреки това не й беше съвсем по вкуса. Оплакваше се, че машината е някак тежка и тромава, въпреки че се беше включила пряко в нея. Явно по-голямото налягане се усещаше. Когато свървахме, винаги ни се струваше, че поднасяме. Но вътрешността бе най-близкото подобие на чист въздух от кораба насам.

Открихме място за бивак. Заспах още щом помирисах спалния чувал. Когато Кат ме събуди за смяната ми, бях преметнал ръка през Мораг. Не я бях усетил да ляга до мен след края на своя караул. Докато ставах, не се събуди. Всичко ме болеше.

Мястото за среща беше една висока пещера. Това, което се виждаше от скалните образувания, ме впечатли — тънки и накъдрени като дантела. Виждаха се и сталактити, оформяни навярно с милиони години. От една от стените по загладения камък се стичаше вода.

Мадж, Езичника, Мораг и аз бавно лъкатушехме покрай извисяващите се, подобни на лес сталагмити. Носехме камуфлажа. Мърл и Кат ни покриваха отвисоко. Колкото и да се мъчехме да сме тихи, всяка крачка сякаш отекваше отчетливо за усиления ми слух.

Бяхме паркирали колите на около два километра по-далеч и после стигнахме по заобиколен път. Бяхме планирали още няколко маршрута към машините, по-преки, ако нещата заминеха на майната си. Бяхме уговорили и още няколко пътища за бягство и отклоняване на вниманието, както и места за срещи и събиране на групата, ако нещата наистина отидеха на майната си.

Нямаше следа от Рану. Без канали за свръзка трябваше просто да шарим из пещерата и да се надяваме да го видим, или пък той нас. Рану и Езичника имаха поредица от разпознавателни пароли и от време на време се спирахме и шепнехме „Нъд“, надявайки се да чуем в отговор „Лъд“. Нямах представа какво значат тези думи. Засега изговарянето им беше безплодно, а аз се чувствах уязвим, промъквайки се и шепнейки напосоки. Сякаш нямаше никого.

Много се надявах Рану да е тук. Щеше да знае каква е ситуацията и да ни информира. А и просто исках да го видя отново. Като се има предвид, че едно време ми беше откъснал протезата и почти ме беше пребил с нея, бяхме станали доста добри приятели.

Неизбежно бе да се разкрием, но мисля, че го направих именно аз, стъпвайки във вирчето в основата на капещата вода. Нямаше как, трябваше да изкача скалния наклон. Опитах се да пренебрегна съскането и дима, когато ботушите и камуфлажът ми докоснаха киселинната течност. Потопената част от костюма ми започна да присветва и да се разкривява. Тогава един от дроновете наблизо се издигна във въздуха.

Застинах. Нищо не се случи. Не нападна нито мен, нито някого от останалите. Значи бе нащрек, но не бе сигурен. Струйка дим се издигна пред очите ми. Машината беше среден клас. Знаех, че обикновено са способни на автономни действия до някаква степен. Ако Демиург бе превзел мрежата на Лаланд 2, както очаквахме, този дрон може би съдържаше част от Демиург и притежаваше самостойна мисъл и в някаква степен — автономен разум.

Машините бяха относително корави, но можех да се справя сам с една от тях. Проблемът беше в шума, който щяхме да вдигнем.

Това съвпадение ли беше? Произволен обход? Сякаш дронът ни бе чакал. Не ми се мислеше какво може да значи това. Щеше ми се да си бях взел безшумно оръжие. Продължавах да не мърдам, докато цилиндричният робот се сниши ниско над вирчето на подобните си на вентилатори ротори, точно пред мен. Започна да описва концентрични кръгове навън, започвайки от центъра на вира.

Машината завърши обиколката си отново пред мен и спря. Съскането на киселината, прояждаща ботушите ми, ми се струваше оглушително. Едно от гаусовите оръжия на робота се завъртя в моята посока. Сензорният му модул сякаш още търсеше. От вирчето се вдигна още една струйка дим. Гаусовото оръжие вече сочеше право към мен.

Мърл стреля два пъти безшумно — ударите прозвучаха като наместване на зъбчати колелета. Последва нездравословно потракване и дронът цопна с плясък във вира. От камуфлажа ми се заиздига още дим, когато киселината ме опръска.

— Връщаме се към колите.

Мислех, че го казвам тихо, но ми се стори, че отеква силно из пещерата.

Върнахме се дисциплинирано, но бързо. В нощен режим останалите ми приличаха на мараня край мен.

Бяхме паркирали на един скален издатък встрани от тунела, по който бяхме пристигнали. До издатъка се стигаше през лек наклон. Фоторецептивната боя на колите ги бе сляла със скалата. Езичника, Кат и аз прикривахме Мърл, Мораг и Мадж, които стартираха машините. Мърл ме подмина пътьом към колата си.

— Позабави се с реакцията — прошепнах.

— Разчитах, че няма да те надуши.

Пръв чух ръмженето на измъчен двигател на военен щурмови кораб. Увеличих термоизображението и го видях — летеше твърде бързо в твърде тясно пространство. Към нас се носеше спирала от светлини.

— Залегнете!

Езичника, Кат и аз се скрихме зад колите, които мигом се разтресоха от релсотронна стрелба. Попаденията отлюспиха боята и ги направиха видими. Внезапно пещерата се озари от рикошетни искри.

Езичника се облегна на капака на своята кола и изстреля две гранати в тунела. Влезе в машината до Мадж, преди мултиспектърните димни и противоелектронни гранати да експлодират. Лазерната му карабина би била безполезна, но двете гранати ни правеха по-трудни мишени.

Обикновено бихме пуснали текстови съобщения с кодовете за запалване на колите, но сега трябваше да се включим ръчно.

Заглушителите ми минаха в по-активен режим, когато Кат изстреля дълъг откос от релсотрона си. Шумът удави тракането на собствената ми картечница.

Димът затанцува бясно и към нас се устремиха изстреляни на сляпо ракети. Кат и аз скочихме в колите си. Мораг не си направи труда да кара по склона, а направо излетя от петметровата тераса. Инерцията ме понесе напред — нямах време да си сложа обезопасителните колани. Забих нос в таблото, подкожната броня поддаде и от ноздрите ми рукна кръв. Смартпяната на гумите опита да се залови за гладкия, стръмен склон — донякъде успешно. За щастие мощното окачване омекоти удара. Мораг свърна рязко наляво и ме блъсна във вратата. Раздруса ни ударна вълна и се гмурнахме в пламъци.

Когато излязохме, през огнените езици ни последваха Мадж и Езичника, а след това Мърл и Кат.

Окачването и гумите на колата с лекота се справиха с лошия терен под нас, а аз най-после се намъкнах в ремъците си и се включих в оръжейните системи на колата. Внезапно гледката на вътрешния ми дисплей се превърна в компресирана триста и шейсетградусова панорама около превозното средство. По екрана потече информация и се появи мерник, а аз стиснах дръжката за интерфейса с оръжията. Дръжката имаше и ръчни спусъци. Най-напред включих предните и задните лазерни оръжия.

Зад мен пещерата гореше. Щурмовият кораб се носеше през обгърналите го пламъци, сред които изглеждаше още по-страховит. Не познавах този модел — изглеждаше нов, следващо поколение. Само най-доброто за Черните ескадрони.

Бойната платформа на колата ни се подаде от покрива. Разполагаше с релсотрон и две леки бронебойни ракетни батареи от двете страни. Не можех да се прицеля добре, защото зад нас имаше още две коли. Кат и Езичника обаче имаха добра огнева линия. Релсотроните на двете им коли започнаха да прояждат бронята на кораба насред дъжд от искри.

Машината отвърна, като изстреля ракетите изпод оръжейните си понтони. Противоракетната лазерна защита на колата на Мадж и Езичника обаче се справи с тях, а насред мощните експлозии задницата на колата им подскочи.

Корабът отново се появи и задейства трицевния си релсотрон. От машината на Мадж и Езичника се разхвърчаха искри. Езичника отвърна на стрелбата, този път с техните ракети. Застигна ги същото като тези на кораба — и той имаше противоракетна защита. Още пламъци изпълниха пещерата.

— Трябва да се разделим — казах на Мораг.

Знаех, че бордовите сензори на колата ни имат подробна топографска карта на тунелите отпред. Мораг със сигурност я бе наложила върху вътрешния си дисплей и бе начертала на нея предварителните ни маршрути за бягство. Само че картата не бе пълна — не всички тунели бяха обходени, а и графиката бе на повече от година.

Мораг зави рязко надясно по един още по-тесен тунел и ускори. Громяхме сталагмити по пода и събаряхме сталактити от тавана, докато се носехме напред. Другите ни две коли подминаха входа на тунела ни, както и хеликоптерът. Не бих казал, че това ме разочарова, но, от друга страна, трябваше да отървем Езичника и Мадж от огневия натиск. Милисекунда след като ми хрумна да се върнем и да ги последваме, втори щурмови кораб ни подмина. Проблесна яркобяла светлина. Точно зад нас част от скалата експлодира, подпали се и започна да се топи. По вътрешния ми дисплей запримигваха предупреждения, че част от колата ни също се е разтопила.

— Имат стрелци по вратите с плазмени оръжия, тъй че се придържай към тесни тунели — казах на Мораг.

Тя се съсредоточи в карането. Сега трябваше да се върнем. И тогава трети кораб възви в тунела след нас. Мораг ускори. Може би прекалено.

Разменях релсотронни откоси с погналата ни машина, но тя стреляше по-бързо и това започваше да личи по бронята ни. След като заглушителите ми се бяха справили с основната част от шума, останалото звучеше като мощен порой. Пред нас няколко сталагмита и сталактита се бяха слели от пода до тавана. Колата ускоряваше право към тях.

— Мораг!

Тя отвърна, като просто ускори още повече.

— Платформата — процеди.

Прибрах оръжейната платформа, а Мораг се покатери по стената на тунела с помощта на смартгумите.

Зад нас корабът взриви скалните стълбове с ракетите си — и този тунел се изпълни с пламъци. Пред нас изникна поредният каменен пилон. Едва се разминахме с него, отново покатерили се по стената, сякаш почти отвесно. Когато се върнахме на пода, Мораг продължи да ускорява.

И този стълб се взриви, а корабът не спря, макар и разлюлян от експлозиите. Релсотронът му продължаваше да стърже по бронята ни.

Мораг рязко наби спирачки — ремъците ми с мъка ме удържаха на място. Отпред зърнах голям, относително кръгъл отвор в пода. Реших, че спираме, за да го избегнем, а всъщност го правехме, за да не го прескочим. Колата се плъзна в отвора и започнахме да падаме.

Окачването се разтегна и гумите ни зацепиха в скалата край нас. Отчасти карахме вертикално, но по-скоро падахме. Не се срамувам да си призная, че крещях. Противоракетните ни лазери просветнаха отново: две от ракетите на хеликоптера се бяха спуснали след нас. Експлозията ни запокити почти десетина метра надолу, преди гумите да захапят отново. Стрелях на сляпо с релсотрона през огъня. Корабът не ни беше последвал, за да не изложи на показ уязвимата си долна част.

Извиках за пореден път, когато Мораг сви окачването и ни остави да паднем. Почувствах удара така, сякаш би трябвало да ни убие. Последва втори удар, когато колата падна докрай. Мораг се бе отпуснала като парцалена кукла. Когато се освести, изплю кръв. Натисна газта и насред писъците на изтерзан метал колата все пак потегли. От толкова каскади почти не разбирах какво се случва. От задницата на колата ни се откъсна още метал и се раздвижихме по-бързо.

— Ракета! — извика Мораг.

Без да мисля, завъртях платформата назад и изстрелях половината от леките бронебойни ракети. Едва тогава разбрах какво е направила и защо е трябвало така да препускаме. Беше ни спуснала право върху втория кораб, подгонил останалите. Моите ракети го бяха довършили. Разкривените му пламтящи останки изпълваха тунела зад нас. Навярно бе използвала някакъв алгоритъм за пресмятане на траекториите, докато бе карала. Сигурно щеше да се тресе и да ридае, мислейки за хората в кораба. Нека, но по-късно.

Ускорихме. Сега бяхме зад първия кораб и беше по-забавно. Започнах да унищожавам задната му броня с релсотрона. Оръжейните му понтони се обърнаха към нас. На вътрешния ми дисплей грейна предупреждение: бяха ни прихванали с ракетния си прицел. Стреляха два пъти, но бяхме достатъчно далеч отзад, за да се справи точковата ни защита с тях. Минахме през пламъците от взривените ракети, без да спираме да стреляме.

Рискувах да пусна и две от собствените ни ракети, но хеликоптерът ги прихвана и унищожи. Когато се показахме и от тези пламъци, хеликоптера го нямаше. Пред нас бяха другите две коли. Задницата на машината на Езичника и Мадж изглеждаше като сдъвкана. Тъкмо се бяха покачили по стената и сега се връщаха на пода. Спомних си нещо от картата. Тук имаше разклонен тунел, който се спускаше надолу. Останалите го бяха избегнали, отклонявайки се по стените, а хеликоптерът, навярно зле повреден, се бе измъкнал по тунела. Мораг продължи след него.

— Не! — извиках.

Твърде късно.

Склоненият тунел бе къс. Свършекът му представляваше дупка в покрива на голяма пещера. Отново бяхме във въздуха: колата ни беше най-кофти летателният апарат на света. Корабът ни чакаше. Включи и релсотрона си, и ракетните си установки. Едно от плазмените оръдия пропусна. Другото ни закачи отпред и отчасти разтопи капака. Металът и бронята се подпалиха.

Не съм сигурен как съм имал присъствието на духа да го направя, но системите на колата ме прицелиха дори докато падахме, тъй че изстрелях останалите ни ракети. Корабът се справи с всички, освен с две. Пльоснахме в едно плитко езерце на дъното, но сякаш се ударихме в скала. След миг наистина се ударихме в скала, този път под водата.

Не бях видял, но точно преди хеликоптерът да експлодира над нас и да посипе със съскане останки в киселинното езерце, две големи хуманоидни форми бяха скочили от частта до пилота.

Свестих се в потъналата ни кола. Сега пък тя беше най-кофти подводницата в света. Кабината беше пълна с омекотяваща пяна. Не можех да се движа, нито да виждам. Вътрешният ми дисплей бе целият червен от предупреждения. Тялото ми сякаш беше една огромна синина. Мораг нарочно ли беше направила всичко това?

Доста вода протичаше в ужким херметически запечатаната кола. Водеше война с пяната и пяната губеше. Кожата ми пареше.

Пуснах съобщение на Мораг, но получих автоматизиран отговор, че не можела да отговори, защото била в безсъзнание. Опарих се отново в трупащата се киселина, докато стигна до ръчния ключ за катализатора, който щеше да разгради пяната.

Докато това ставаше, киселината продължаваше да ме пари. Най-после зърнах Мораг — беше в несвяст, а от кожата й се надигаха мехури, докато киселинната вода продължаваше да пълни колата.

Извадих от един джоб стимлепенка и я залепих за врата на Мораг. Системите на колата ме попитаха искам ли да използвам перископа. Това беше в случай, че сме паркирали под прикритие, а точно такъв, ако и странен, бе случаят сега. Плахо издигнах перископа точно над повърхността. Пейзажът още тънеше в хаос, но отличих двете екзоброни в пещерата високо над нас.

Изглеждаха познати, но бях сигурен, че не съм виждал подобен модел. Макар водата да плискаше върху перископа, виждах достатъчно добре, за да проследя с ужас дебелите черни пипала, изникващи от гърбовете на броните. Бяха поне отчасти плод на Техните биотехнологии. После осъзнах защо ми бяха познати. Приличаха малко на Берсерки, ако Берсерките бяха по-големи, симетрични, направени основно от човешки материали, прикрепени към летателни екзоброни, и носеха релсотрони „Мъстител“.

Мораг възвести връщането си в съзнание с дълго нечленоразделно фъфлене.

— Не е подводница — отвърнах, колкото да дам някакъв отговор.

— Какво? — попита безсилно тя.

Когато си върна още малко свяст, съобрази ситуацията.

— Какви ги мислеше? — попитах.

— Млъкни, нали сработи? Сега какво?

— Е, онези неща над нас нямат правилните инструменти, за да ни довършат, макар че с гранати ще ни стъжнят живота. Но ако не се измъкнем, или ще се удавим, или ще се стопим скоро.

Не споменах, че ако ни обстрелят с ракети, силата на експлозиите ще се усили във вода. Двигателите на ракетите им биха отказали под повърхността, но това важеше и за точковата ни отбрана. Освен това нямахме и нападателна мощ. Без цев под налягане или хидродинамични боеприпаси релсотронът ни можеше само да предизвиква вълнички и нищо повече. Онези отгоре просто трябваше да почакат.

Размърдахме се, опитвайки да се пазим от течовете, и вдигнахме крака. Смърдеше на развалени яйца от сярата във водата. Поне антикорозивната защита на колата удържаше. Нямаше да се разтопи около нас, а ако не бе толкова добре запечатана, досега да бяхме се удавили. Но опитахме ли да излезем, щяхме да сме като мишени на стрелбище. Ако водата не ни разтопеше. (Нямаше, но щеше да ни обгори лошо.)

Мораг не спомена очевидното — бяха заловили и прекършили Рану. Ако бяха получили нужната информация, навярно беше мъртъв, освен ако не бяха пратили и него на Пояса. Което пак значеше същото. Рану беше сред най-добрите спецвойници в света и бе в разцвета на силите си, но въпреки това го бяха спипали, както останалите. От самото начало сме били обречени.

В пещерата над нас се извиха дири от ракети, а после разцъфнаха пламъци, когато черна светлина и отбранителни лазери прихванаха и неутрализираха ракетите. През водата чувахме релсотронните залпове. Другите две коли бяха уловили екзоброните в кръстосан огън от тераси далеч над езерото.

— Виж дали куките ни работят. Нека видим ще можем ли да се надигнем достатъчно, за да стреляме.

Мораг изстреля двете предни куки. Една от тях отскочи от скалата, а другата се залови и започна да си проправя път навътре. Киселината навярно вече прояждаше кабела. Мораг задейства лебедката и се понесохме напред. Движехме се бавно към гладкия скалист бряг в единия край на пещерата. Но щяхме да успеем само докато двамата пилоти бяха достатъчно разсеяни, за да не забележат кабела.

Кат изстреля останалите ракети от батареята си, които се оказаха твърде многобройни за една от екзоброните. Останките й се посипаха при нас.

Другата броня премина през залповете на Езичника и Мадж, стреляйки с Мъстителя си и собствените си ракети. Ракетите бяха прихванати и детонирани. Бронята се показа през дима и пламъците като страховит ангел, приземи се до колата и откъсна релсотрона й. С ужас забелязах, че започва да разкъсва бронята с пипалата си.

Болезнено бавно стигнахме до дълбочина за стрелба, докато лебедката и кабелът й се разпадаха. От другата кола изскочи Мърл и изтича до ръба на терасата си. Озари мрака с плазмената си пушка, стреляйки в гърба на бронята. Плазмата започна да прояжда защитния материал. Оръжейната платформа на атакуваната кола се обърна към бронята.

— Недей — промълвих.

Езичника изстреля ракета от упор: навярно бе хакнал ограничението за минимален обсег. Колата се преметна и се блъсна в стената на тунела, преди да падне на тавана си. Екзобронята отхвърча и се стовари във водата, близо до брега, накъдето се влачехме.

Цевта на релсотрона ни излезе от водата. Овъглената, още пламтяща броня се надигна непохватно. Стрелях в нея отново и отново, докато лебедката ни местеше напред. Създанието се залюля под непрестанния огън, но не падаше. Мърл също стреляше, проблясък след проблясък от плазмената карабина. Накрая бронята се удари в стената зад нея, а главата й се превърна в плазмено огнище. Свлече се надолу по скалата, а после във водата. Пуснах още два откоса за всеки случай. Май ми свършваха мунициите.

Изтерзаната лебедка най-после ни извади на повърхността. От колата се издигаше дим, а фоторецептивната боя отдавна я нямаше. Отворих с мъка вратата, а Мораг стори същото от другата страна. Разкарах снаряжението си и се закатерих без оборудване нагоре. Мораг пък изтича в един страничен тунел.

По него стигна до терасата с колата на Мадж и Езичника, малко преди мен. Хакна механизма на едната врата и успя да прокара кабел тип змия през пяната вътре, после пое контрол над колата и изстреля една от предните и една от задните куки. Пристъпи назад. Наблюдавах безпомощно, докато лебедките изправяха машината обратно върху гумите й.

Мораг освободи пеноразтворителя, а аз изтичах до нея и извадих Езичника, в безсъзнание и зле насинен. Нищо не изглеждаше счупено, но не ми харесваха отоците по лицето и главата му. Мадж също беше очукан, но в съзнание и ухилен. И много, много надрусан.

— Обичам ги тия коли — успя да смотолеви.

Аз само поклатих глава.

Бронята на колата беше облъскана, обгорена и изкривена на няколко места, почерняла, но изглеждаше цяла.

Срещу себе си виждах, отчасти на светлината от горящи отломки и догаряща плазма, една много по-голяма пещера, почти право срещу терасата. Оттам лесно можеше да влезе последният хеликоптер, ако знаеше къде да ни търси — а бяхме вдигнали много шум.

— Колата работи ли? — попитах Мораг тихо.

— Ранени са.

— Трябва да се махаме.

Мораг се съсредоточи за миг.

— Мисля, че ще тръгне. Не много добре, но ще върви.

От другата тераса Мърл питаше със знаци дали всичко е наред. Отвърнах му да почака.

И тогава последният кораб се спусна през дупката, през която аз и Мораг бяхме паднали. Още две екзоброни скочиха от него. Това беше. Край.

Във входа на голямата пещера срещу нас нещо грейна като пладнешко слънце. Корабът се превърна в гейзер от бял течен пламък и се стовари в езерото. Броните го последваха скоропостижно. Несъзнателно вдигнах ръце пред лицето си и заотстъпвах по-далеч от светлината. Под водата трите локви плазма още пламтяха, а езерото вреше.

— Стой на място, друже, да не те светна и теб — прогърмя глас откъм пещерата. Ясно личеше здравият новозеландски акцент.

Надигна се грохот. Подсилих оптиката си и видях топлинния сигнал на нещо огромно. Отначало е било дълбоко в тунела, но бързо напредваше с мощен тътен.

Кат върна колата в тунела, откъдето бяха дошли, и хвърли на брат си ракетомет. Мърл го разгъна и се скри, а камуфлажът му го сля със скалата. Не че леките бронебойни ракети биха сторили нещо на бронирания метален великан, който се подаде от тунела и нагази в езерото. Разпознах го като германски Ландскнехт, макар да изглеждаше по-едър от другите, които бях виждал — навярно заради по-голямата гравитация. Вече имаше по-нови модели, но и тези бяха използвани из колониите в края на войната с Тях.

Бронята му беше издълбана и овъглена, многократно кърпена: очевидно бе видял много сражения. По някои по-здрави части от мека се виждаха странни заврънкулки, приличаха ми на шарките, с които се кичеше Езичника. На всяко рамо се мъдреше среднотежка ракетна батарея, а в гръдния му кош бяха монтирани отбранителни лазери. Плазменото оръдие, с което бе унищожил кораба, вече бе изстинало от бяло до яркочервено.

— Ама бая шум вдигахте, хора — чу се отново по високоговорителя на мека.

— Кои сте вие? — провикнах се.

— Съпротивата.

Загрузка...