Война в небесата

4. Западните планини

Леърд си имаше шибан замък! Значи така живееха тия, от другата половина. Бях стигнал до извода, че ми е било скучно. Може би съм искал да ме хванат, искал съм драма. Чули тромпета и решили, че е животно, „криптозоологически“ екземпляр. Те живееха в мен, така че в някаква степен бях такъв, предполагам.

Бяхме в избата, макар че май не се нарича така, когато е под замък. Тъмница? Така или иначе, голяма подземна стая от древни на вид камъни, със сводест таван и поръсен с пясък под. Пълна бе с приятелите и сподвижниците на Леърд, от които мнозина весело подвикваха или пък просто крещяха. Причината бях аз, но само отчасти — другата част от причината, тоест другият боец, се опитваше да ме ритне в лицето. Страхотно беше. Боевете в Лохи никога не бяха такива. Разбира се, сега бях хибрид.

Мръднах назад, по-далеч от ритника-вършачка, подпрях се с лявата си ръка на пясъка, докато кракът на противника ми просвистяваше над мен. Оттласнах се, изправих се, два пъти го измлатих в слепоочието. Той се опита да се извърти, но се натресе право на крошето ми, което отлепи краката му от земята. Строполи се.

Чувствах се супер, мамицата му. По-бърз, по-силен. Изплюх кръв ухилен. Гол до кръста, вдигнах ръце като шампион, а тълпата изрева тържествуващо, много по-оживена от онази в Бойния център на Дуги.

Дойдоха да ме поздравяват. Подадоха ми една хубава дълбока чаша „Гленморанджи“, тупнаха ме по гърба. Отпих, кръвта ми и уискито се смесиха в чашата, а алкохолът ме опари. Обърсах с кърпа кръвта и потта от тялото си. От мястото си Колъм ми се усмихна. Върнах му усмивката и изплюх още кръв на пясъка.

Е, явно по-богатата половина живееше точно като нас, само че с повече ентусиазъм, по-стилно и по-удобно. Явно никой никога не се уморяваше да гледа здрави, прави възрастни хора да се пребиват взаимно. А и тази вечер не усещах болка.

Леърд беше окей като за богаташ. Бях попитал за него Бог. Беше отраснал в Стърлинг, като Грегър, само че беше доста по-възрастен. Бил подофицер с Аргайлския шотландски полк и се сражавал на Сириус, преди аз да стигна дотам, а после пък из ледените пустоши на Проксима Едно, където получил офицерски чин. Заменил го за образование и връзки, а след като изслужил срока си, навлязъл в бизнес средите.

Учил за адвокат, затова се разтърсил за причудливи проекти, които корпорациите още не си били заплюли. Открил нов начин за изработка на керамични материали, за ракети и чаркове от телеманипулатори, предназначени за Космоса. Започнал с гениалната девойка, разработила технологията, и й помогнал разработката да не попадне изцяло в лапите на корпорациите. Трябвало да прекоси опасен лабиринт от законови мерки, търговски и договорни. Оттогава си бяха разнообразили дейността и вървяха само напред. Богатството му позволяваше подобни спектакли и възможността да си играе на феодал.

Следващият боец прелетя през въздуха към мен. Претърколих се към него, под ритника му. Този беше фаворитът, подготвен специално от Алистър.

Скочих на крака и се завъртях точно навреме, за да блокирам няколко последователни ритника в главата и тялото ми. Макар да ги отразих, успяха да ме отблъснат назад. Сякаш използваше основно кунг-фу, но беше заел и нещо от други стилове, за да се нагоди към нуждите на свободните боеве.

Отново опита да ме ритне в главата. Усуках се встрани от траекторията на удара му и изритах опорния му крак. Отби атаката ми и пробва нов ритник със завъртане — явно не си беше научил урока. Както и първия път, се приведох и отвърнах със същото. Кракът ми се стовари с цялата си дължина върху него, а петата ми — в брадичката му. Оттласнах го назад, но той си върна равновесието с фукливо задно салто, а тълпата се развика одобрително. Чакай, как така аз печеля, а се радват на него?

Явно не обичаше да си изпитва търпението — опита да се приближи към мен. Вдигнах коляно, за да възпра поредица от ниски, остри, бързи ритници, а с глава блокирах няколко също толкова бързи удара с ръце. После го изритах няколко пъти в ребрата и забих лакът в лицето му достатъчно силно, за да го съборя.

Тъкмо засилвах юмрук за решителния удар, когато той ме изрита в слепоочието, от легнало положение. Залитнах назад, а той зрелищно се изправи. Още радост от тълпата. Но все пак хлапето беше младо, преди време е бил хубавеляк и вероятно не беше подсилен, колкото мен. Би трябвало да се чувствам грубиян и измамник, но не се бях забавлявал толкова, откакто тренирах кикбокс с майка ми.

Той зае изящна поза, а аз вдигнах ръце в далеч недотам изящна боксьорска стойка. Усмихна ми се през кръвта и аз му кимнах, върнах усмивката. Добро хлапе, добър боец. Подобни хора нямаше по отчаяните бойни дупки в Дънди. Време беше да го смачкам.

Ритникът му беше бърз, мощен, добре прицелен и съвършено изпълнен. Моят беше къс, брутален, право напред, без грам финес, но с много сила. Неговият се разби в предмишниците ми — заболя ме. Нещо в него пък поддаде, когато го улучих около кръста.

Той опита с нов ритник. Аз просто повторих своя, но с другия крак. Освиркаха ме. На кого му пукаше? Значи съм лошият? Този път, след като го отблъснах, отскочих и го уцелих в темето с лакът. Той отново отстъпи, но не и аз. Нов скок и коляното ми го улучи под брадичката. Отметна глава, изплю струйка кръв. Вече имах цялото време на света да го изритам в лицето. Незнайно как още се крепеше на крака, затова го ритнах отново и го подсякох. Хлапето се строполи на пясъка, почти на парчета.

— Да! — изревах и вдигнах ръце.

Усещах, че лицето ми е изкривено в някаква дивашка гримаса. Само че чувах колкото поздравления, толкова и освирквания. Отнесоха хлапето. Алистър ме гледаше свирепо. Да си го начука. Какво можеше да ми направи?

Натикаха в ръката ми още пиене, тупнаха ме отново по гърба. Дори няколко от добре наконтените хубавелки — хубави като за кръчма, — които преди мигове искаха да ме видят окървавен на пясъка, подобно на всички останали, започнаха да поглеждат към мен с интерес.

Проправих си път през поздравяващата ме тълпа, а Колъм тъкмо сядаше обратно на мястото си. Усмихна ми се, когато ме огледа, цял облян в кръв.

— Нещо за пиене ли искаш, или лекар?

— И по-зле съм бил — отвърнах и се отпуснах на един стол, той ми подаде още едно и двамата се разговорихме за боя заедно с няколко от лепките му, седнали на столове край нас. Музиката отново засвири и хората взеха да се отдалечават, сякаш по скрит сигнал от Колъм. Аз си поемах дъх и пиех уиски, разредено със собствената ми кръв.

— Пура? — попита Колъм. Понечих да откажа. — Отпреди войната е.

Какво пък толкова! Да видим защо е цялата работа. Взех пурата и той ми я запали.

— И така, стремежите ти се простират до това, да се въргаляш по земята ми и да бракониерстваш? Ако е така, можем да се разберем.

— Не мисля, че хора като мен притежават амбиции. Животът ми и сега си е хубав. — Стига да не обръщах внимание на предстоящата война, в което надобрявах, и да не мислех за Мораг, в което не бях толкова добър. — Просто не искам да… — търсех начин да обясня.

— Не искаш да страдаш повече?

Обмислих го.

— Май нещо такова.

— Чакай да отгатна. Наскоро си забогатял?

— Предполагам.

— А искаш ли още пари?

— За какво?

— Следях геройствата ти, четох статиите на Хауърд Маджи и гледах кадрите, които е заснел. Не съм убеден, че съм съгласен със стореното от вас, и определено ми създава много проблеми с промишления шпионаж и наддаването за проекти, и все пак постигнахте нещо изумително. Винаги може да ми свърши работа човек с твоите умения. Не съм сигурен за какво, може би за охрана — или подобно.

— Не, имам предвид, за какво са ми още пари?

Доколкото можех да преценя, имах си всичко, което щеше да ми потрябва някога. Можех да си умра в буря от джаз, уиски и сензорни кабинки. Колъм ме погледа и се разсмя. Започваше да ми писва от това.

— Сега пък какво? — попитах. — Не се ебавам. Имам всичко, което ми трябва.

Това само го разсмя още повече.

— Живееш в палатка — едва успя да изрече, почервенял.

— Не всички имаме нужда от шибан дворец.

Той не спираше да се смее. В крайна сметка се поовладя. Стори ми се, че щеше да бърше сълзи, ако очите му не бяха скъпи поръчкови импланти.

— Значи ти харесва тук? — попита накрая.

— Да, разбира се. Какво да не му харесвам?

— Ами какво ще кажеш за къща? Ако се установиш тук, ти и семейството ти ще сте в безопасност. Например.

Това ми звучеше напълно чуждо, съпоставено с досегашния ми живот — може би защото звучеше като бъдеще, — и все пак звучеше привлекателно.

Нямаше да се налага да се питам откъде ще дойде следващото шише, цигара или сесия в кабинката. Можех дори да планирам занапред. Не изглеждаше толкова кофти живот. Да, типовете като Алистър бяха задници, но много от другите бяха готини и като че ли ме харесваха.

— Не съм корпоративен убиец. Няма да троша крака, нито — и кимнах към окървавения пясък, — нито съм гладиатор, независимо как ти се струва на теб.

— Това ли? — Той се огледа. Повечето от гостите му бяха по-млади от него. — В моята позиция трябва да правиш определени неща. Спечелваш малко пари и лесно пипваш паразити. — Ухилих се. — Знам какво е истинско сражение. Това тук не ме интересува. Участвай колкото искаш, пък ако не искаш, недей.

По-рано, когато още не бях пил толкова, забелязах, че Кени го няма. Той беше истински снайперист разузнавач. По пътя към замъка не пророни почти нито дума, но по-късно Колъм ми разказа, че го познава от войната и го е наел за пазач на дивеча и на околностите на замъка. Това ми звучеше хубаво. Чудех се дали мога да се сработя с Кени. Щеше да е същото, което работеше баща ми, само дето ако някой богат копелдак се опиташе да ме убие, щеше малко да сбърка.

— Не си търся биячи. Просто охрана, може би бодигард. Мисли за себе си като за войник с по-добра заплата, условия и по-малко опасности. Възнаграждението ще е достойно за теб.

Повдигнах вежда. Това ми звучеше все по-добре.

— Тате!

Изумително хубава, висока русокоска в къса черна рокля ненадейно се хвърли в скута ми. Прегърна ме през раменете. Беше синеока и, доколкото можех да преценя, още нямаше трийсет.

— Кой е новият ти приятел? — попита.

Колъм въздъхна добродушно.

— Фиона, това е Джейк. — Не казах нищо, ако и да не ми хареса съкратеното ми име. — Джейк, това е дъщеря ми Фиона.

Тя сбърчи нос, когато чу собственото си име.

— Знам. Ужасно име, нали? Родила съм се, преди тате да се сдобие с пари и добър вкус. Всички ми викат Фей.

— Моме, ще се оклепаш цялата — предупредих я.

По тялото ми още съхнеха пот и кръв.

— Нищо — махна с ръка тя и това доста ме смути. Все пак баща й седеше срещу нас. Не помагаше и шаването й в скута ми.

— Много ми хареса боят — заяви и прокара показалец по гърдите ми. — Много секси беше.

Приведе се към мен и ме гризна по ухото. Това вече беше много, много смущаващо. Колъм обаче само наблюдаваше снизходително. Хрумна ми, че на момичето му трябва едно добро напляскване. После пък ми се прииска да не ми беше хрумнало, защото като нищо щеше да й хареса. Не можех и да я разкарам от скута си, защото доказателството за присъствието й там стърчеше яко.

Едва ли някога бих се радвал повече да видя Алистър, отколкото тогава. Поне щях да се съсредоточа върху него и да се отърва от доказателството. Тя обаче сякаш нямаше нищо против да ми виси на врата. С Алистър беше и хлапето, с което се бих. Изглеждаше кофти, но вървеше и се усмихваше.

— Хубаво се би, Робърт — каза благосклонно Колъм.

— Извинявай, моето момиче — казах на Фиона.

Успях да я преместя от скута си и да се изправя. Надявах се баща й да не види полуерекцията ми.

— Да, хубав бой — потвърдих и стиснах ръката на Робърт. — За жалост годинките и коварността обикновено надвиват младостта, енергичността и уменията.

— Абе, не знам — отвърна Робърт. — Риташ като шибано муле и, ако съдя по вида ти, като нищо си бърз колкото мен.

Звучеше впечатлен. Изглеждаше приятно дете. Алистър нямаше толкова възхитен вид.

Как ли ме бяха подобрили Те? Чувствах се повече във форма, отколкото на осемнайсет.

— Е, отдавна го правя, а и опитът помага.

Робърт отвори уста за отговор.

— Робърт, бъди добро момче. Достатъчно ме изложи за една нощ, изчезни.

Ето този не ми харесваше. Прехапах език, защото бях гост. Робърт хвърли поглед към Алистър, завъртя досадено очи, кимна ми и се отдалечи. Аз се върнах на стола си и се опитах да пренебрегна онзи тъпак. Не останах много доволен, когато Фиона се върна в скута ми.

— Хлапето се справи добре, добър боец е. Не бива да го кастриш така — каза Колъм на Алистър.

— Толкова много инвестирах в него, а така ме разочарова. Започвам да си мисля дали да не го хвърля обратно в лайняната яма, в която го намерих.

— Победите на хлапето не са твои само защото си хвърлил някакви шибани кинти — включих се, опитвайки се да звуча заплашително.

— Не разбираш, сержант Дъглас. Победите му са мои, защото го притежавам.

В Лондон с Мадж бях научил нещо. Когато търкаш лакти с подобни хора, не можеш просто да вдигнеш своя и да го забиеш в лицата им, ако те раздразнят. Не знаех защо — просто не се правеше. Срамота. Този явно беше расъл без достатъчно лакти в лицето. Значи мислеше, че няма проблем да говори глупости. Вината не беше негова докрай — техните го бяха кръстили Алистър.

— С какво да ти помогна, Алистър? — попита Колъм, също доста раздразнен.

— Да, Алистър, отегчаваш ни — добави Фиона.

— Ти си бивш САС-овец, нали? — попита ме Алистър.

Игнорирах го. Беше ме проверил, но нямаше да му доставя удоволствието.

— Не иска да говори за това — отвърна Колъм вместо мен.

— Защо? Направи така, че всички да можем да го прочетем. Отчаяно си си търсел внимание, а? — Продължих да не му обръщам внимание. Това щеше да ми е полезно, щеше да ми изгради търпимост. — Не е много честно да участваш в бой с хлапето ми, нали? Имам предложение. Трима от моите с радост ще се бият с господин Дъглас. Съмнителните му подвизи са добре известни, не би трябвало да е особено предизвикателство за него.

Опитвах се да не се обръщам към самодоволната му физиономия, защото щеше да ме тласне към насилие.

Колъм въздъхна.

— Виж, Алистър, изгуби бой. Стига ти толкова.

— Защо? Да не го е страх?

— Що не ходиш да се шибаш, мека пишко? — предложих.

— Мисля, че те е страх — каза той с най-покровителствения тон, който някога бях чувал.

Повиши глас — за публиката. Чуха се освирквания. Бях решен да не се поддавам на натиска на групата, особено след като не бяха моята група.

— Уф, направи го! — изписка изведнъж в ухото ми Фиона. Приведе се към мен и нацупи устнички. — Направи го за мен. Постави тоя чекиджия на място. Ще ти се отблагодаря.

Пак зашава в скута ми. Колъм гледаше навсякъде другаде, освен към нас.

— Хей, хора! — обади се Алистър, без никой да го е подканял, и се обърна към тълпата. — Сержант Дъглас, бичът на личния ни живот, го е страх да се бие!

Освиркванията зачестиха и се усилиха.

— Много съжалявам — рече Колъм. — Но помисли дали да не се съгласиш, в името на спокойствието си.

— Моля теееее — отново ме подкани Фиона и отново се нацупи.

Изругах под нос и се изправих, а Фиона почти тупна на пода. Във възгласите се прокрадна радостна нотка. Алистър се обърна и успя да ми се усмихне фалшиво.

— Вероятно не искаш да слезеш на ринга, нали? — попитах го.

— Боя се, че дните ми на боец приключиха.

Дума да няма.

Върнах се на пясъка. Тълпата се раздели пред мен. Трима на един, лоша начална ситуация. Питах се какви ги върша. Нима се опитвах да впечатля тези хора? Момичето? Баща й? Защо?

Тълпата оформи три пролуки в три различни посоки. Двамата типове и жената, които се показаха, имаха впечатляващо телосложение. Движеха се, сякаш знаеха как използват телата си, а единият от мъжете и момичето имаха черни лещи вместо очи. Третият имаше по-скъпи лещи, но на гърдите си имаше татуировка на Кралските военноморски командоси — и той беше ветеран.

Жената държеше меч с полусферичен ефес, като онези, които бях видял по стените на замъка. Само дето този изглеждаше наострен и добре балансиран. Държеше меча — мисля, че се наричаше клеймор, — в едната си ръка, а в другата държеше дървен щит, подсилен с метални гвоздеи. Единият от мъжете, не командосът, беше гологлав, с лице, покрито с белези. Държеше боздуган на верига и вече го развърташе. И той носеше щит в другата си ръка. А пък бившият пехотинец разнасяше шибана алебарда. Приличаше на сатър в края на почти двуметров прът. Над острието на сатъра имаше кука. Запитах се какво очаква, кавалерията ли?

Ако не исках да рискувам да умра за нещо смислено, като това да видя сметката на Ролистън, със сигурност нямаше да рискувам да умра в някаква изба. Не ми пукаше за какъв ме мислят. Нямах какво да им доказвам. Поклатих глава и се обърнах гърбом към ринга. Само че тримата идваха от различни посоки и с все един от тях трябваше да се размина.

Жената с клеймора замахна към мен. Едва успях да се отдръпна.

— Ебати! Ти откачи ли?! Нямам интерес!

Тя само ми се усмихна и зае нападателна поза. Опитах се да мина през тълпата, но ме посрещна стена от крещящи богаташи, разкривили лица. Искаха кръв.

Получиха. Куката на алебардата ме улучи в рамото. Беше засилена достатъчно силно, за да мине през подкожната ми броня. Ветеранът рязко дръпна надолу и разкъса част от гърба ми. Почти паднах на колене. Той извади оръжието от мен и насочи острието на сатъра към главата ми. Едва успях да се приведа под него.

Завъртях се настрани, а клейморът просвистя към мен. Поодраска изкуствената ми ръка. Острието беше тежко, а аз — по-бърз. Докато се подготвяше за втори удар, опитах да изритам жената в главата, колкото имах сила. Тя успя да вдигне щита навреме, но го чух как се пропуква, а жената се олюля назад.

Вътрешният ми дисплей притрепери, когато боздуганът на верига ме нацели право в черепа. Политнах към тълпата. Кръвта ми опръска някои от тях, но крещяха за още и ме избутаха обратно на ринга. Липсваха ми Балор и Ню Йорк. От удара в главата ми прилоша.

Това е проблемът с боевете „трима на един“. Опиташ да се справиш с един от тях и някой от другите те спипва. Доколкото ми позволяваха рефлексите, спуснах се под поредния удар на боздугана и усуках крак зад коляното на белязания. Свалих го на земята. Метнах се встрани от посичащата алебарда и се хвърлих към мечоноската. Не ме очакваше толкова близо и толкова скоро, посегна светкавично, но аз сграбчих щита й и го избутах към въоръжената й ръка. Ударът й не сполучи.

Минах зад нея, скрих се зад гърба й, а алебардата се стовари върху щита й, после я хванах за челото и дръпнах главата й назад, забивайки коляно в тила й. Пристъпих встрани и от кокалчетата на всяка от ръцете ми се подадоха по четири двайсетсантиметрови остриета. Пронизах я във въоръжената ръка, тъй че три от четирите остриета минаха право през нея и я приковаха към ребрата й. Изтръгнах остриетата и докато жената се препъваше назад, я изритах в коляното. То изхрущя. Тя се строполи и я изритах в главата.

Не исках да я убивам и бях сигурен, че не съм. Очевидно беше подсилен боен ветеран — но пък не я исках зад себе си, докато се опитвах да се справя с останалите двама.

Тълпата полудя.

Обърнах се и се затичах към гологлавия. Той замахна — отскочих тичешком и се опитах да блокирам удара с металната си ръка. Веригата на боздугана се усука около нея. Острието на алебардата изсвистя зад мен и се заби в гърба ми. Изкрещях. Мина през подкожната ми броня и заседна в подсиления ми гръбнак, но на него му трябваше нещо много по-силно, за да се прекърши.

Скочих и усетих как острието се измъква от гърба ми. Белязаният опита да вдигне щита си между себе си и мен. Паднах право върху него и той се залюля под тежестта ми. Рязко забих нокти в него, пронизвайки дъб и желязо. Ударът ми спря в рамото му и бе негов ред да изкрещи. Завъртях остриетата, надявайки се да неутрализирам напълно ръката му с щита.

Белязаният дръпна боздугана си назад. Веригата още бе намотана на ръката ми. Строполих се тромаво. Имах едва миг да се усетя, че алебардата свисти към главата ми. Изтърколих се встрани и се разхвърча пясък, там, където падна острието. Дръпнах веригата на боздугана към себе си и белязаният залитна към мен, след което го подсякох. После забих пета в лицето му с толкова мощ, че смазах подкожната му броня, костите и хрущялите. Лицето му изглеждаше почти разполовено. От устата и носа му шуртеше кръв.

Претърколих се по-далеч от разбеснялата се за пореден път алебарда и се надвесих над зашеметения белязан, като за всеки случай го намушках в капачките и му скъсах ахилесовите сухожилия с остриетата си. Оставих го да вие от болка на пясъка, осакатен.

Изправих се и се обърнах към морския пехотинец. Отстъпваше. Не откъсвах поглед от него, докато размотавах боздугана от ръката си. Тълпата вече го освиркваше. Алебардите са отлично оръжие за авангард от прости войници с подкрепа зад себе си. При схватка един на един обаче не ставаха, особено срещу противник с две оръжия.

Пристъпвах ту вляво, ту вдясно, търсех пролука. Той току се пресягаше, опитвайки се да ме държи надалеч. Хвърлих се напред — замахна. Лесно парирах опита му и вече бях твърде близо, за да ме достигне острието му. После той направи нещо, което почти не бях виждал да правят морските пехотинци. Обърна се и побягна. Само дето нямаше накъде. Връхлетя тълпата, а тя го изтласка обратно назад. Той започна да раздава юмруци — носът на някакво богаташче експлодира, докато противникът ми се мъчеше да си проправи път. Но вече летях към него.

Метнах се на гърба му и го намушках в двете рамене едновременно. Не исках да го убивам, но много се бях разлютил. Подкожната му броня се съпротивлява няколко мига, обаче само толкова. Остриетата се подадоха от гръдния му кош, а тълпата се превъзбуди, още неколцина от тях се опръскаха с кръв.

Придърпах го върху себе си, а после се завъртях и го възседнах, докато ревеше от болка с лице в пясъка. После под бесните крясъци на тълпата заудрях главата му в пода на арената, докато отдолу не се оформи локва кръв, а той спря да се движи.

Не ми пукаше и да го бях убил. Изправих се, целият окървавен, макар собствените ми рани да не бяха толкова много.

— Къде е?! — пъхтях, но имах сили и за пресипнал рев.

Заозъртах се за Алистър. Фиона ме гледаше с жадна усмивка.

Разбира се, обърнаха се срещу него. Присмиваха му се.

Той пък ридаеше и ми се молеше, докато си проправях път към него. Който ми се изпречеше, получаваше я подсечка, я лакът в лицето.

Стигнах до него, а той понечи да падне на колене. Сграбчих го за гърлото и го завлачих през множеството. Накрая го опрях в една стена.

Извадих остриетата си и обтегнах ръка. Фиона се бе озовала до мен. Очакването по лицето й бе почти като преди секс. После пък направи отвратена физиономия, когато Алистър се насра. Още смях. Някой ме хвана за ръката. Рязко завъртях глава, готов да нараня още някого — беше Колъм.

— Не! — извика. А после, по-спокойно: — Не можеш, Джейкъб.

Неколцина сред тълпата нададоха разочаровани възгласи. Пуснах Алистър и прибрах остриетата. Той се свлече в нечистотиите си.

— Какво не ви е наред, бе, хора?

Поклатих глава, отвратен и от тях, и от себе си. Не бих се сражавал за смислена кауза срещу Ролистън, но пък развличах тази измет. Кликата именно подобни хора защитаваше.

— Можеше да ни спреш по всяко време — обвиних Колъм.

— Казах ти, човек в моето положение трябва да прави подобни неща за гостите си. Дори да не му харесва.

Не се сещах какво да отвърна. Все едно бяхме от различни биологични видове.

— Ако, без да искам, съм убил някого от онези тримата, ще си успокоя съвестта, като се върна и убия и него — посочих Алистър.

Колъм вдигна длани помирително.

— Виж, защо не оставиш Фиона да те превърже?

— Айде, Джейкъб, моля те.

Фиона ме хвана под ръка. Загрижеността й беше изцяло фалшива. Отскубнах я от себе си и се разкарах от избата, взимайки пътьом бутилка уиски от една маса.

И повече ме бяха били, например Рану, но това беше още по-безсмислено от двубоя в Ню Йорк. Пресуших четвърт от „Гленморанджи“-то и едва преглътнах, преди алкохолът да започне да прогаря вътрешните ми наранявания. Подпрях се на стената на коридора.

— Добре ли си? — попита ме Фиона, отново с онази фалшива загриженост.

— Върви на майната си, става ли? — промълвих изтощен.

— Тате иска да се уверя, че си добре. И аз искам — кокетно отвърна тя.

Това не ми действаше добре.

Загледах я: колко отегчена и преситена беше, мамицата й? Тя се приведе и ме целуна. Отвърнах на целувката, опитвайки се да не мисля за Мораг. И по-точно, мислех за всичко, с което Мораг ме бе ядосала.

Гневът преобладаваше в чукането след това. Беше си точно такова — чукане. Да наблюдаваш партньора си през топлинните скенери по време на секс може да е красиво — цветовете се изменят, насищат се. Вътрешно разцъфване насред секс. Но в случая аз го правех, за да не я гледам.

Беше буйна, и буйно недоволна, когато я нарекох Мораг. Крещеше, блъскаше врати. Беше ми все тая. Имах си остатъка от уискито. Леглото изглеждаше като местопрестъпление. Трябваше да си прегледам раните, но бях твърде уморен.

Разбира се, бяха Спецназ. Какви други ще са? И им бяхме задължени до смърт. Лейтенант Владимир Скиров и вукарите му. Името идвало от някаква древна руска върколашка легенда. Скиров и хората му твърдяха, че не се правели на страшни — просто концепцията имала тактически смисъл. След като ги бях видял в действие, разбирах какво имат предвид. Можеха да тичат много по-бързо на четири крака. Вследствие на това имаха неимоверно подсилени предни крайници, а те пък им вършеха отлична работа в ръкопашния бой. Челюстите им — също, стига да нямаха против да си пълнят устите с парчета от враговете си. Е, нямаха.

Там беше работата, че руската кибернетика, особено военната, се стремеше към функционалност, а не към естетичност и финес. Приличаха по-малко на „върколаците“ от старите визфилми на ужасите, сензорните представления и това, с което се перчеха уличните банди, и повече на механични, вълкоподобни чудовища. Мадж беше казал нещо такова на Скиров по-рано, а той пък почти се беше задавил с водката си от смях. Руснаците имаха странно чувство за хумор.

И пиеха много. Владимир ни сподели, че след бойните действия най-много жертви в руската армия взима пиенето на непредвиден за пиене алкохол. Стори ми се, че има предвид горивото на етанологорящите им машини.

Бяхме длъжници на вукарите, тъй че цяла седмица стриктно спазвахме благородната традиция на британските полкове — крадяхме. В случая — всяка капка алкохол, която можехме да предложим в отплата.

Пихме за Доркас. Пихме и за техните хора, загинали по време на сражението. Мадж дори предложи да пием за ръката ми. Абе, пихме много.

Една събота се бяхме озовали в офицерската столова. За щастие лейтенантът не виреше нос и пиеше с подчинените си. Може би щеше да пие и с Берсерки, ако искаха. Столовата бе частично взривен бункер, плетеница от коридори и ъгълчета за напиване. По-надълбоко се помещаваха спецчастите и опиташ ли да стигнеш дотам, залагаш живота си на карта. Освен ако не беше някое хубаво войниче на среща с някого, достатъчно корав, за да те опази.

Хибридите не бяха от Спецназ, а казаци от Южна Русия. Казаците бяха спомагателни елементи към специалните части и ги водеше капитан Костя Скоропадски. Беше млад и сякаш не чак такъв чекиджия като повечето офицери. Мълчеше си и въпреки по-високия си чин отстъпваше пред Владимир. Хибридите бяха откачили конските си тела и бяха отново двуноги. Сякаш се чувстваха неудобно така.

След като Организацията бе превзела Руската федерация, казаците се бяха разбунтували и бяха основали собствена държава, Казакия. Макар техните отряди още да бяха част от руската армия, по улиците на Москва навярно би се проляла кръв между тях и Спецназ. В онази част на света бяха злопаметни. Въстанието бе оставило дълбоки белези и у двете страни. Тези казаци обаче бяха наследници на колонизатори от Сириус. Равнините на Сириус, поне преди войната, приличаха много на онези от родината им. Били коневъди, преди да пристигнат Те, а след това казаците, постъпили както винаги: хванали оръжията.

Конските им тела били разработени, за да им помагат в коневъдството. Развиваха скорости, съизмерими с почти всички колесни машини, но пък стигаха до места, недостъпни за тях. И така, казаците бързо намерили ново приложение на хибридните си тела.

Костя ми каза, че никога не е виждал истински кон — били избити, преди да се роди. Понякога отивал в сензорните кабинки да поязди. Чудеше се дали са уцелили правилната миризма.

Кучетата пък бяха порода „тоса“, японски бойни кучета с обширни модификации. Едно от тях бе отпуснало глава в скута на Владимир, който го чешеше зад ушите. Харесвах кучетата. Като малък даже бях късметлия да си имам едно. Беше зачислено на баща ми, коли. Тези обаче бяха страшни. Следваха Спецназовете навсякъде и бяха напълно безшумни. Владимир обясни, че са им махнали гласните връзки. Пресегнах се да погаля едно по главата. То лениво отвори око — всъщност леща, като моите.

В някакъв смисъл бе ужасно, че ги използват по този начин, но имаше нещо успокоително в присъствието им. Някаква пародия на нормалност.

Службата в Спецназ на практика ти гарантираше висока позиция в Организацията. Мнозина от хората на Владимир бяха голи до кръста, осеяни с татуировки. Преди сто години подобни татуировки се получавали в затвора, но за да отидеш сега в затвора в Русия, трябва да извършиш престъпление, което Организацията не одобрява. А сториш ли го, обикновено не доживяваш до затвора.

Мадж, който трябваше да се пребори — почти до смърт — за правото си на място в столовата, бе готов на някои „услуги“ в замяна на новоиздействаните си привилегии. Честно казано, огромните върколаци от „Спецназ“ изглеждаха кошмарно.

— Няма ли да е малко като секс с животно? — попитах го, пиян.

— Да! — извика той с нездравословен ентусиазъм.

Възползвах се от момента, за да се упътя обратно към бара с част от заслужената ми надница. Проправих си път през тълпата, знаех, че ще трябва да се пазаря, за да получа относително читава водка — иначе казано, такава, каквато няма да те направи стерилен. Радвах се, че поне няма как да ослепеем — очите ни бяха изкуствени.

В ъгъла мярнах Бък и Гиби, цяла гора от расти и бради. Бяха си метнали палтата и шапките на столовете до себе си, а край тях се навъртаха момчетата и момичетата от отряда за поддръжка на морала. Извърнах се, за да потисна неприязънта си. Не бяха просто онези от поддръжката на морала, макар и те да бяха сред причините. Предпочитах сензорното порно в кабинките. Бък и Гиби бяха от 160-ти полк за Специални въздушни операции, Нощните преследвачи — великолепни пилоти, които подпомагаха специалните оперативни отряди. Само че тези двамата бяха лични шофьори на формалния ни лидер майор Ролистън и личната му убийца, Джоузефин Бран, Сивата дама. Ако Бък и Гиби бяха тук, значи бяха тук и Ролистън и Бран — а това значеше, че ни чакат лайна.

След малко пазарене, увещаване и заплахи се сдобих с питиетата и поех към масата ни с няколко бутилки. Можех да ги държа всичките, защото си имах и нова ръка. Беше великолепна. Висококачествена, с фантастичен неврален интерфейс — беше си част от тялото ми. Тактилните сензори също бяха висококачествени, имаше и вградени жлебове за четирите ми нови нокътя. И най-хубавото — лазер на рамото, с компютърен прицел, независим от мен.

Новата ми ръка бе чудо на чудесата сред Жребците. Специални сили или не — рядко беше за подофицер да получи толкова качествена ръка, макар че Мадж ме беше уверил, че не е толкова добра, колкото краката му. Шаз се поразрови и ни уведоми, че ръката била за високопоставен офицер, който изгубил своята в инцидент с танк.

— Познаваш ли някой на име Нуада? — попита ме той.

— Не. Странно име. Защо?

— Ами, изглежда този Нуада, вероятно някакъв разпределител на пратки, е пренасочил тази към теб.

— Колко мило.

Но все така нищо не ми говореше. Може би въпросният офицер бе ядосал с нещо Нуада.

Бързо ми взеха водките и ги раздадоха. Спецназовете бяха добра компания, но и доста страшни типове. Не бих искал да им се качвам на главите, нито пък да им задлъжнея. През повечето време бяха по набези, връщаха се само за да презаредят запасите си и да повилнеят. Оперативният им интензитет бе по-висок от нашия, а това значеше много. Някои от спречкванията им с Тях звучаха много зловещо, но като цяло сами си бяха господари.

Един се опитваше да впечатли Мадж и със стоманената си паст с външно захранване, като отхапа парче от металната маса. Грегър, който обикновено млъкваше, като се напие, си умираше от смях на някаква история от един казашки релстотронен артилерист. Огледах седящите около масата. Руснаците имаха изумителен ефект. Пиянските ни похождения обикновено бързо ставаха сълзливи, защото знаехме, че каквото и да се е случило и колкото и отвратителни да са нещата, трябва да повторим всичко отначало. Руснаците сякаш се бяха примирили с това, дори му се наслаждаваха.

— Още не съм ял човешко! — извика Владимир. Мисля, че се пускаше на Бибс, а тя пък прихна и разля водка по цялата маса насред всеобщи освирквания.

— Аз съм — заяви, когато успя да преглътне. — Нищо не си изпуснал.

Аш също прихна.

— Ти си канибал? — попитах изненадан. Всички ми се присмяха. — Какво, бе?!

— Говори за свирки, Джейкъб — обясни ми Аш леко назидателно.

— Това не е ли по-скоро свинско? — попита Мадж.

— Цялото човешко е свинско — каза Грегър. Всички го изгледаха. — Подобно е. — Последва още една пауза, докато го чакахме да довърши. — Така съм чувал.

— Ял си човешко само ако си захапвал това, което са ти подали, докато си клечал пред тях — каза един от другите кибер върколаци. Бях относително сигурен, че е жена. Аш, Биби и жените край спецназовете и казаците се разсмяха, когато пичовете се развикаха възмутени.

— Андреа гълта — осведоми ни един от тях.

— И, по-важното, преди това дъвча. Запомни го, Васили — отбеляза женската, споходена от още възражения и високочестотен смях.

Аш вдигна наздравица с нея.

— А ти дъвчеш ли, Аш? — попитах ухилен.

Тя наведе поглед към чатала ми.

— Какво да дъвча? — попита невинно.

Бях си го изпросил. Опитах се да не се засегна, задето Бибс, с която го бяхме правили веднъж, се смееше най-силно.

— А и при него би се натресла само на някой имплант — поясни Мадж, опитвайки се да изглежда сериозен.

Още смях.

— Ти пък откъде знаеш — намусих се като някакъв задръстеняк.

— Не! — провикна се Владимир. — Не е вярно!

— Друго мнение ли имаме? — попита Мадж.

— Човешкото е на вкус като свинското, обаче само когато е сготвено. Опитвал съм.

— Ти си болен шибаняк, Владимир — отбеляза Аш.

Той кимаше пияндурски.

Не бях сигурен, че ми харесва накъде продължава това. Канибализмът преобладаваше в някои от най-лошите части от най-бедните западноевропейски градове. Всички бяхме чували за това като малки — за хора, твърде бедни и отчаяни да си намерят друго. И във войната се случваше. Владимир явно го считаше за нещо готино, но пък криминалната руска империя не бе изобщо толкова бедна, колкото по-голямата част от Западна Европа и Америка, макар и да не бе толкова богата, колкото екваториалните държави.

— В Русия всеки го е правил — каза той.

Опитваше се да проясни глава, за да се аргументира по-добре, като я клатеше енергично. Приличаше на огромно, гротескно механично куче.

— Какво си ял? — попита Брауни, който обикновено почти не продумваше.

— Пръст.

Брауни го пообмисли. Владимир, намръщен, наблюдаваше медика ни скаузър внимателно. Накрая Брауни каза:

— Ама че си путьо.

Вукарите се спогледаха, после погледнаха и командира си. Костя като че ли не дишаше. Сега ли му щукна на Брауни да се обади?, запитах се стъписан. Напрегнахме се — дали не бе прекалил? Владимир посочи безизразния Брауни със свирепо изражение. И избухна в смях.

— От нищо не те е страх, смешни малки друже!

Брауни се засмя.

— Забележителна актьорска игра, чекиджия такъв — каза Шаз на скаузъра.

— Затова Те не са достойни врагове — намеси се един от руснаците.

Имаше азиатски черти. Другите го наричаха Батаар и бях относително сигурен, че това е хакерът им.

— На мен ми стигат — отвърна Грегър.

— Защото не можеш да ги изядеш ли? — попита Бибс.

Владимир кимаше. Почвах да си мисля, че Бибс развива нездравословен интерес към темата.

— Не. Е, може би е вярно за Влад и някои от другите, но ние не можем да храним боговете си и да почитаме смъртта на другари без кръв — продължи Батаар.

— Черните говна не ви ли вършат работа? — попита Аш.

— Черните говна, както ги наричате, не ни вършат работа. Вълчата майка е бозала кръв. Дава ни богат урожай, позволява ни да ловуваме както пожелаем. Редно е да й предложим нещо в замяна.

Докато слушах Батаар, ме осени какъв късмет сме извадили с Шаз като хакер. Мнозина от руснаците кимаха след думите на Батаар. Владимир може и да беше пълководецът, но този явно беше върховният шаман. Шаз също беше религиозен, но не беше откачен. Бях чувал много истории за други поделения на специални части, с крайни и кървави религиозни вярвания, а в някои случаи — като този например — цели батальони, превърнали се в секти.

От друга страна, тези типове приемаха войната с отворени обятия. Не подкрепях подобно нещо, но то бе и причината да са още живи. Опитах се да си представя какво би било, ако ситуацията бе обратната: дали ние щяхме да им се притечем на помощ? Не ми харесваше какви отговори ми хрумваха. Със сигурност нямаше да го направим, не и без боеприпаси.

— Целта е страх — обясни ни по-трезвият Костя. — В Организацията има толкова опасни хора… Трябва да притежаваш нещо, което да стряска останалите. Колкото по-дълго продължава тази война, толкова по-страховит трябва да си.

Не бях сигурен, че бих бил толкова прям с мъж като Владимир. Лейтенантът сякаш обмисляше обяснението на Костя.

— Не — отсече накрая.

Костя вдигна вежда.

— Не ли?

— Не. Не изцяло. Страхът е важен. — Той разпери ръце. — Ние сме хищници! Ловуваме, убиваме! Ако някой ни уязви, мен или другарите ми, искам да го погна и да го спипам! — Виковете му привличаха погледи от другите краища на столовата, а някой току му подвикваше да млъкне. Ние пък се оглеждахме с леко безпокойство и правехме успокоителни жестове към онези руснаци, които познавахме. — Ще го преследвам! Ще го накарам да се страхува! Сърцето му ще блъска лудо, тъй че като впия зъби във врата му, кръвта ще шурне в устата ми с последните удари на сърцето му и ще вкуся страха му, ще знам какво съм му причинил! Как съм го променил!

Той се бе качил на масата, а от другите маси вече мощно му крещяха да мълчи.

Владимир прехапа език и изплю кръв във водката си. Всички вукари го направиха. Костя клатеше глава.

— На здоровье! — извика Владимир и пи на екс.

— Значи „наздраве“ — осветли ме Мадж, приведен над мен. По някаква причина ми се стори много смешно.

И вукарите пиха. После едновременно строшиха чашите си в стената. На останалите специални отряди не им се понрави експлодиращото край главите им стъкло. Не знам защо. Нямаше да нарани никого. Скочихме на крака и започнахме да се извиняваме напосоки. Явно ми беше нощ за първи преживявания. Не очаквах към нас да закрачи групичка с вид на военна полиция. Всички така се изненадаха, че ситуацията временно утихна. Столовата се смълча.

— Ама че усет към момента — сухо изкоментира Грегър.

— Тия ще се самоубиват групово ли? — попитах.

Типът начело на военните ченгета очевидно беше от кибер отряда им за бързо реагиране. Той поне имаше благоприличието да изглежда просто много, много смутен. Другите му хора сякаш вече се бяха насрали в гащите.

— Сержант Дъглас? — попита.

Мамицата му! Трескаво запрехвърлях варианти какво съм оклепал този път. Колко алкохол бяхме откраднали? На вътрешния ми дисплей запримигва текстово съобщение: „Имаме заповеди да ви съпроводим до полевата болница, за да предадете ръката си.“

Имаше логика. Навярно офицерът, за когото е била предназначена, си я искаше. Много връзки и търпение ще да е имал, за да организира това.

— Тая няма да я бъде — заяви Грегър и пристъпи до мен. Аш, Бибс, Брауни и Шаз сториха същото. Грегър заповяда: — Мадж, ставай.

— Не може ли да демонстрирам подкрепата си от по-удобна позиция?

Грегър го изгледа кръвнишки. Мадж се изправи.

— Отвратен съм! — изрева от мястото си Владимир. — Та той е войник! Добър войник! Изгуби си достойно ръката, а вие идвате и го унижавате! Ще се нагостя с плътта ви, ще изпотроша кокалите ви, ще ги изсмуча, ще ги пресуша!

Струваше ми се, че леко преиграва. Всичките киберкучета бяха на крака и изглеждаха, сякаш ръмжат, макар всъщност да не можеха. Командирът на военните ченгета като да го избиваше на плач. Владимир пък се привеждаше, готов за скок.

Точно преди да се почне, видях Викария в другия край на помещението — зяпаше мен. Владимир скочи. Настана як въргал.

Събудих се объркан. Не знаех къде се намирам. След това видях окървавените чаршафи и си спомних. Раните ми зарастваха, малките почти ги нямаше. На по-сериозните им трябваше повечко време. Може би трябваше да си прегледам гръбнака.

Какво ставаше? Нима Викария е бил на Сириус? Тогава не го познавах. Бях го срещнал чак на „Санта Мария“. Но по онова време той не си носеше войнишкия медальон, а бе в униформа. Имаше вероятност да е бил там. Операция „Спирала“ се бе случила там, но според слуховете се е действало от орбита, във фрегата на Националната агенция за сигурност, а не на земята. Защо го бях видял там?

Изправих се и се запътих към стаята, която Кени ми беше посочил на идване. Запитах се мимоходом къде ли се е дянала Фиона, но изобщо не ми пукаше.

Махмурлукът, който отново си бях заслужил, бе значително подсилен от удара с шипеста стоманена топка по главата, който пък изобщо не си бях заслужил. Стигаха ми тия откачалки. Щях да се махна оттук. Само да си събера нещата — и обратно към бивака. Като стигнех там, щях да си прегледам останалите рани.

Всичко бяха развалили. Красотата на природата не можеше да се мери с извратеняците, които живееха сред нея. Може би и аз бях от тях. Не можех да остана, а не мислех, че ще ме оставят на мира, щом откажех да им играя игричките. Трябваше да поговоря с Бог.