Война в небесата

15. Моа

След мрака: Ад. Бавно свестяване. Усещах болката дори през ступора от обезболяващите, дисплеят ми представляваше алена вълна от предупреждения. Отново в съзнание. Връхлетя ме безнадеждност. Иначе казано, съзнавах, че съм преебан.

Отваряйки очи, все едно дърпах коричките на незараснали рани. Светлината значеше болка — а да се съсредоточа върху обкръжението си, да го осмисля, бе същото. Колъм Леърд може би беше задник, но трябваше да приема работата при него.

Бяха ме привързали към някакъв контурен винилов диван, въпреки че бездруго не можех да си служа с ръцете. Жак във врата ми ме свързваше с някаква медицинска машина. Покриваха ме медгелове.

— Сякаш бързо се възстановява — рече тихо Джоузефин, вгледана в монитора на машината.

Мястото приличаше на обикновена килия — каменни стени без прозорци, дебела метална врата. Стори ми се, че би била дори просторна без присъствието на Мартин Кринг. Дори през болката намерих място за отвращение от този психопатясал „антиметежен специалист“.

Кринг стоеше безучастно до явно недоволния Винсънт Кронин, чийто вид — зализан, с костюм, струващ повече от парите ми за цяла година, и внимателно култивирани белези от корпоративни дуели — изглеждаше напълно не намясто в тази тъмница.

И, разбира се, Ролистън. Винаги в униформа, спретната и чиста. Добре сложен, гладко избръснат, внушителен офицер от глава до пети. По лицето му бе застинала търпелива, почти снизходителна усмивка. Бях виждал черни матови лещи с повече емоция от бледосините му очи. Имах миг на прояснение. Не ме бе страх — чувствах само всепоглъщаща омраза. Едва се сдържах да не я излея в крясъци.

— Не мисля, че трябва да съм тук заради това — каза Кронин на Ролистън с очевидно раздразнение. — По твоята част е.

— Реших, че може да искаш да срещнеш мъжа, който ти причини толкова проблеми. А и притежава информация, която ще е от полза и за двама ни. Нали, Джейкъб? Така или иначе, Джейкъб има важен урок за научаване.

— Не се правя на интересен, да знаете, но или ме изтезавайте, или ме убивайте, защото нямаме какво да си кажем — рекох.

— На едно мнение съм с него — рече Кронин, гледайки ме отвратен.

Да му го начукам на костюмарчето. Друго щеше да е, ако не бях овързан на този диван. С две счупени ръце. Обграден от невъзможно корави копелета.

— Искам да знам защо — каза Ролистън.

Кронин се обърна към него.

— Губим си времето.

— Ако искаш, оттегли се. — Ролистън не откъсваше поглед от мен.

— Какво защо? — попитах.

— Защо сте тук? Защо се борите? Защо искате да сринете всичко, което се опитвахме да съградим? — Втренчих се в него, все едно се беше смахнал безнадеждно. Надявах се да го долови. — Докато страдаш, искам да си спомниш, че просто трябваше да убиеш един извънземен и няколко проститутки, а после да се върнеш към животеца си малко по-богат.

— Откъде да започна? — попитах невярващо. — В смисъл, вие схващате, че не бива да вършите, каквото вършите, нали?

— Измъкни каквото можеш от него. Ще го прекършим и ще тръгнем след останалите — разпореди се Кронин.

В гласа му се долавяше нетърпение, но и друго. Нерви? Страх?

Останалите? Значи някои се бяха измъкнали. Ролистън се смръщи срещу Кронин, очевидно раздразнен от неблагоразумието му. Не че схващах смисъла на ставащото.

— Разбираш, че не си в позиция да ме съдиш, нали? — контрира въпроса ми Ролистън.

Погледнах към изпотрошеното си, овъглено, окървавено тяло.

— Е, сега не, но ми дай няколко дни да се взема в ръце и ще видим.

Перчех се, но не ми идваше отвътре.

Ролистън се засмя, все едно стар боен другар му разказваше виц. Скръцнах със зъби, изтърпях болката, дощяха ми се още обезболяващи. Пръстите му се източиха и проникнаха в плътта ми като червеи, покрити с бръсначи. Изкрещях и се сгърчих. Ролистън изтръгна окървавените си пръсти от мен. Олюляха се и се усукаха, докато възвръщаха бавно предишната си форма. Медицинският монитор пищеше. Дишах учестено. Още усещах пръстите му, шаващи из вътрешностите ми. Овладей се.

— Аааааахаха! — Превърни го в смях. — Да! Така те искам! Повече изтезания, по-малко шибано плямпане!

Фалшивото перчене щеше да ми помогне в това, макар че и страх нямаше, само омраза и примирение.

— Защо? — попита той отново.

— Говорили сме го до смърт! — извиках през пръски кръв и слюнка. — Просто карай нататък!

— Не ми нареждай, Джейкъб.

Заплаха в гласа му. Думите ми не му бяха харесали.

— Откога обичаш толкова сам да се слушаш? Винаги си бил гъз, но поне мислех, че искаш да свършиш работата, каквото и да става. Сега си откачил. Кликата я няма. Приключиха, измряха. Ти си просто счупена машина. Следваш някаква програма на хора, които или вече ги няма, или са на наша страна.

Тикът на лицето му се смени мигновено със спокойна усмивка. Ето още нещо, което не му се бе понравило.

— Всички човеци са биологични машини. Всички са програмирани. Наричаме го порастване. Тъй че ти си просто куп повредени розови чаркове.

— Както щеш се оправдавай. Не е трудно да се сетиш защо съм тук. Хората така правят, когато… неща като теб се опитват да ни принудят да живеем както вие искате.

Бе лъжа. Бях тук заради Мораг и донякъде защото ненавиждах този тип. Искал да властва над човечеството? Прав му път. Защо обаче ми се струваше, че адски му се ще да ми стъжнява живота?

— Значи се гневиш, че най-после виждаш конците? — изненада ме Джоузефин. И май не само мен.

— Колкото до онова на Земята, поставихте ни натясно. Импровизирахме. Оцелявахме. Може ли пак да почнем с изтезанията?

Ролистън сякаш обмисляше внимателно думите ми.

— Така реших и аз. Инстинкти на уплашени животни.

Значи все пак не обмисляше внимателно думите ми. По-скоро ги преиначаваше така, че да му звучат добре.

— Добре, докато си говорим… Какво, дееба, правиш!? Като нищо ще избиете милиони хора. За какво? За някакъв измислен „успех“ в игричките на власт?

Предстоящата смърт и мъчения ми действаха освобождаващо.

— Знаеш ли на какво ми напомняш? — попита Ролистън.

— На човек, уморен от реторични въпроси?

— На неандерталец. Не го мисля като хула…

— Дори не знам какво е „хула“.

— Обида — подсказа ми. — В смисъл, разбирам какво са чувствали неандерталците лице в лице с хомо сапиенс.

Думите му ме озадачиха. Нямах представа накъде бие. Нито пък защо Кронин изглеждаше толкова смутен.

— Имаме възможността да сме силни като вид, да напредваме като един, да се справяме със заплахите и потенциала на експанзията от позицията на силния, да изградим нещо, вместо постоянно да рушим и да се дърляме за останките. Това е повратен момент в еволюцията на човека. Разбираш ли го? Разбираш ли срещу какво се бориш? Какво се опитваш да сринеш?

Опитах се да побера това в главата си.

— Нямам представа за какво говориш. Шибан психопат — добавих.

Наистина действаше освобождаващо.

— Джордж, достатъчно. — Кронин не звучеше никак доволен.

Ролистън се обърна към него.

— Открива ни се възможност да прозрем. Не го ли виждаш? Той е на практика едно малко по-умно животно, нищо повече.

— Какви ги говориш, бе?! — изкрещях му.

Ролистън отново ме погледна — отново изглеждаше ядосан.

— Казах ти, въпросите ще са от нас.

— Или какво, шибаняк? Малко е излишно да ме заплашваш, не мислиш ли?

— Ядосваш ме, Джейкъб.

— Чудничко!

— Знаеш ли защо?

— Какво, да не би и теб да са те връзвали наскоро за стол, за да те питат глупости?!

— Защото по-скоро си приличаме.

— Гениално. Развържи ме, ще те черпя бира!

— И двамата получихме страхотен дар.

— Какъв? — попитах, при все че знаех.

— Защо се лекуваш толкова бързо?

— Благодарение на Тях — рекох тихо.

Той кимна.

— Представи си колко съм разочарован, задето някой е получил този дар толкова незаслужено. Беше добър, макар и непокорен слуга, Джейкъб, но да приемем фактите. Не си нищо повече от скот, който мисли само за собственото си удовлетворение.

Ето какво: дори не се опитваше да ме ядоса. Може би и не усещаше, че ме обижда. Просто описваше нещата, каквито ги виждаше. Дори не би ме разбрал, ако му кажех, че не мисля като него.

— Не просто не си заслужил, но и не би разбрал какво си, камо ли какво се опитваме да направим — обясни той.

Срещнах погледа му и се опитах да не се сепна от студената аналитичност в изражението му. Все едно оглеждаше насекомо.

— Аз съм животно, което ти е причинило много проблеми. Знаеш, че никога няма да се присъединя към теб, нали?

Кронин дори се засмя.

— Не бихме могли да те използваме.

Джоузефин въздъхна, а погледът на Ролистън трепна към нея. После той продължи:

— Липсва ти нужното въображение. Макар че дори и ти си наясно, че в края на краищата ще послужиш за целите ни.

— Никой друг не иска това, което искате вие — рекох.

Ама че красноречиво.

— Защото хората виждат ограничено. Боят се от това, което не разбират, търсят само собствено удовлетворение, като теб. А онези, чиято власт зависи от тях, мислят само как да осигурят илюзията за това удовлетворение. И всички са нещастни. Представи си, ако тази реалност можеше да се промени.

— Губим си времето. Ти си ненормалник. Сериозно, стига толкова. Промивайте ми мозъка, мъчете ме, убивайте ме, но просто карайте нататък.

— Още не.

— Джордж, нека просто вземем каквото ни трябва от него — намеси се Кронин.

Изглеждаше все по-неспокоен.

— Както господин Дъглас отбеляза, той е животно, което ни причини много проблеми. Трябва да получи урок по власт. Да разбере къде му е мястото.

Имплантите за самоубийство винаги са ми се стрували пособия на някакви религиозни откачалки, но сега ми се видяха отлична идея. Най-малкото нямаше повече да слушам тези глупости.

— Искаме да знаем къде са дезертьорите. И да научим повече за отбранителните планове на Земята.

Ролистън вече говореше на мен.

Не казах нищо, но изтръпнах. Майка и хората й щяха да се преместят, както винаги, когато изгубеха някого, но се сетих за думите на премиера колко уязвима е Земята. Бог бе единствената им надежда срещу Демиург, а страхът и параноята я отслабваха от ден на ден.

— Ще трябва да го научите по трудния начин — казах му.

— Навярно ще ти е интересно, че те предадоха двама от собствените ти хора.

Имаше логика, но се опитах да не реагирам. При все това се ядосах. Надявах се някой от измъкналите се да осъзнае, че са ни предали, и да ги излови. Сигурно бяха двама от хората на Майка. Разбираемо. Имаха корени тук. Бяха уязвими за всякакъв натиск. После нещо ми хрумна.

— Чакай малко. Ако са ни предали, защо се мъчиш да разбереш къде е съпротивата?

Ролистън бе твърде опитен, за да се издаде дори малко, но имаше нещо. Нещо не разбираше.

— Знаеш, че всеки се пречупва. Знаеш и че хората могат да бъдат пречупени за много кратко в сензорна кабинка. Освен това притежаваш достатъчно примитивна досетливост, за да си наясно, че пречупваме и поробваме хора за отрицателно време.

Сетих се отново за Владимир, който късаше плът от купчината трупове. Той обаче знаеше, че нещо не е наред с него, и искаше да умре. Бе най-живата искрица надежда, която имах. Само че съвсем не бях сигурен, че съм силен колкото Владимир.

— Тогава просто го направи. Може да ме накараш да харесвам гласа ти, колкото си го харесваш сам.

— Джейкъб, мога да те пречупя също толкова бързо и без изтезания или други трикове.

Това никак не ми харесваше. Ролистън се обърна към Кринг и кимна. Кринг погледна към Кронин. Той, макар и неохотно, също кимна. Кринг излезе.

Миг по-късно дочух борба. Кринг внесе Мораг, овързана, зле ранена и със запушена уста, много ядосана. Остави я на земята и я принуди да коленичи. Тя спря да се противи, когато ме видя. По лицето й беше изписан страх. Обърнах глава към Ролистън.

— Не така. Промийте ми мозъка, изтезавайте ме, но не я замесвайте. Не бива да го правим така. Поне бяхме достойни противници.

Говорех глупости, празни приказки, за да отложа неизбежното.

— За мен си по-незначителен от насекомо. Правя всичко това, за да си знаеш мястото. И за да разбереш нещо друго. За да признаеш двуличието си. Бориш се и се мъчиш толкова, за да разрушиш онова, което по-висшите от теб са се старали да градят, но ще предадеш всичките си стремления заради собствените си щения. Разбираш ли колко е безсмислено всичко, което си опитал да направиш? — Той се обърна към Кринг. — Свали й превръзката.

— Вървете да се шибате, путьовци!

Гневът правеше акцента й толкова силен, че почти нищо не й се разбираше. Кой знае какво си мислеха, че е казала, англичаните и американците в килията.

— Ще я изнасилят групово пред очите ти. Доколкото разбирам, свикнала е.

— Недей го слуша, Джейкъб.

Усетих отново решителността й. Знаех, че ще я пречупят по-трудно, отколкото мен.

— Моля те… — промълвих, изгубил всякакво достойнство.

— Ще ви включа към сензорна машина и ще гледаш как я изтезават с десетилетия. Разбираш ли? Познаваш ме, знаеш, че ще го направя.

— Да върви на майната си! Джейкъб, слушай. Не може да ме пипне. Не му казвай нищо.

Не бях способен да я погледна. Ридаех. Знаех, че Ролистън ще изпълни заканите си.

— Какво, не ти е достатъчно непосредствено ли? — попита Ролистън.

Извади пистолета си и го опря в главата й.

— Мамицата ти! — изкрещя Мораг. Сякаш не бях виждал никого толкова бесен. — Не го прави! Не го прави, Джейкъб!

— Не… Моля ви… спрете…

Не бях сигурен кого точно умолявах. Ролистън затягаше пръст около спусъка.

— Джейкъб! Погледни ме! Поне ме погледни, копеле! — изкрещя Мораг.

Трябваше силом да обърна глава. Вече я беше страх, но не се беше примирила: по-силна, отколкото аз някога можех да бъда. Опитах се да срещна свирепия й поглед.

— Чуй ме. Всичко е наред. Ако беше обратното, щях поне да те гледам, да те изпратя.

Повярвах й. Пречупих се.

Предадох — ако още бяха живи — Мадж, Езичника, Кат, Мърл и уанау, всички от съпротивата, цялата си шибана планета и всекиго, когото познавах, жив или мъртъв. В това време Мораг плачеше и ме умоляваше да не говоря повече. Отне ми часове да изпея всичко. Ролистън слушаше. Бях вцепенен от отвращение към себе си, когато приключих. Мислех, че съм само черупка и че не мога да чувствам каквото и да било повече. Ролистън ме опроверга.

— Сега разбираш ли?

Кимнах, но нито разбирах, нито ми пукаше. Просто ми се стори по-лесно. Мораг се бе свила на пода, ридаеше. Ролистън ми показа, че мога още да чувствам. Застреля я с два изстрела в главата.

Закрещях. „Не!“, отново и отново. Разкървавих си гърлото. И още крещя.

Оставиха ме сам с изстиващия й труп. Пистолетът беше едрокалибрен, макар и странно тих, заглушен. Черепът й приличаше на счупено яйце. Не можех да отместя поглед от него. Виждах как технологията бе накърнила плътта й. Обзе ме кошмарен подтик да събера главата й.

Не мисля, че нарочно, от садизъм, ме оставиха така. Имали са друга работа. Искали са да продължат с откачения си тоталитарен режим. Накрая дойдоха да я отнесат. Почистиха, все едно целият смисъл на осемнайсетте й години живот бе накрая да оцапа някаква килия.

Останах втренчен в мястото, където бе лежала. Едно петно — до това я бяха свели. Просто се взирах. Надявах се някой да дойде и да ме убие скоро. Или да ме промие, да ме направи някого другиго, нещо друго. Поне щях да съм от победителите. Не можеш да се сражаваш с нещо такова. Нямаше мисъл за мъст. Нямаше кой да мъсти. Имаше само празна черупка, зяпнала петно на пода, и на тази черупка й се щеше някой да я изключи като машината, която бездруго представляваше.

Изумително е колко дълго можеш да не мислиш за нищо, когато алтернативата е да гледаш на запис един-единствен нереално кошмарен миг. Всякакви опити да мисля за нея, каквато беше някога, свършваха с двата тихи изстрела. Възлюбената ми, превърната в пръски плът по стената. Само дето от време на време успявах да се сетя за всичките гадости, които й бях наговорил и причинил, докато бяхме заедно. И отново всичко свършваше с двата изстрела.

Все едно минаха дни. Имах часовник и календар на вътрешния си дисплей, но вече не ги разпознавах. От време на време се унасях в накъсан сън. Сънувах пламъци и долини от черно стъкло, обладани от силуети в черни плащове.

Отне ми известно време да осъзная, че има някого в килията, толкова бе тиха и ненатрапчива.

— Как разбрахте, че сме ние? — попитах. Грачех и хриптях през продраното си гърло. — От предателите ли?

Нямах сили дори да беснея срещу предателите, които и да бяха.

— Не казаха кои сте, но те познах, когато те видях. Познавам движенията ти.

Странно, но Сивата дама вече не ме плашеше. Беше просто природна сила, нещо, на което няма как да устоиш. Просто едно от лошите неща, които ти се случват, когато се опиташ да се опълчиш на такива като Ролистън. Премести се в полезрението ми. Вече ме гледаше. Очите й навярно бяха импланти, но изглеждаха истински. Сиви.

— Как я хванахте? — попитах.

Какво значение имаше, мамка му? Затворих очи, отново си припомних всичко и пак ги отворих: Сивата дама ме наблюдаваше, навела глава на една страна, с въпросителен поглед.

— Дойдох с други двама подсилени членове на Черните ескадрони, и двамата — бивши спецвойници. Те влязоха в контакт с останалите. Един бе убит. Другият бе лошо ранен, но залови госпожица Макграт. Не бях аз, ако това питаш.

По някаква причина това й се струваше важно.

Известно време не продумахме. При други обстоятелства би било неловко.

— Защо го правиш? — попитах отново, по-скоро за да прекъсна тишината. Не че ме интересуваше. — Защо работиш за него?

— Не разбирам — отвърна тя.

— Чукате ли се?

Тя не отвърна, но сякаш нещо премина през лицето й. Все едно я бях уязвил. Биваше ме да уязвявам жени, но това беше Сивата дама.

— Или просто искаш да станеш биотехнологичен бог? — Тя поклати глава. — Тогава защо? Защо причиняваш това на хората?

— Ти също причиняваш ужасни неща на тези, с които не си съгласен.

— Все ми се струва, че те започват първи.

— Ти го предаде — каза тя.

— Защото се опитваше да ме накара да направя нещо ужасно.

Нямах сили дори за гняв.

— Относително е. Зависи от далновидността ти.

— Обичате оправданията, нали? Да се чувствате добре след свършеното.

Отново говорех напълно безизразно. Всъщност наистина изобщо не ми пукаше.

— Правя го, защото съм добра в това.

— Не ти ли се ще да го вършиш за някого… по-свестен?

Дори в състоянието, в което бях, това ми прозвуча тъпо.

— Не си на моето място.

— Значи го чукаш?

Отново нещо трепна у нея. Печал? Гняв? Давай, ядосай Сивата дама. Всъщност не беше лоша идея. Може би щеше да ме убие. Сетих се за всички задгробни приказки на хакерите, с които бях говорил. Но може би бе някакъв блян, надежда, че някога ще видя Мораг отново.

— Не знаеш какво говориш.

Въздъхнах.

— Защо си тук?

— Защото миришеш.

Каза ми го прямо, но ми се стори толкова детинско, особено от Сивата дама, че се засмях. Смехът прозвуча горчиво, все едно се давех. Сигурен бях, че е права. Сякаш лежах тук от дни. Единственият помен от хигиена бе някакво смукателно почистващо устройство, привързано към чатала и задника ми.

— Е?

Дори през цялата безчувственост и болка това Сивата дама да те почиства внимателно и обстойно с гъба беше дълбоко сюрреалистично. Стараеше се. Дори ме обръсна и постави някакво устройство в устата ми, което изчисти зъбите и дъха ми.

— Възстановяваш се бързо — отбеляза, оглеждайки многобройните ми рани.

Тяхна биотехнология, помислих си. Това ни сближаваше с Ролистън. Не се грижех за раните си, но червеното по дисплея ми чезнеше, както и болката. По-скоро ми се щеше да мога да се съсредоточа върху нея.

Когато тя приключи, попитах:

— Защо правиш това?

Не отвърна. Приведе се и ме целуна. Хлопнах уста като стоманен капан. Тя се изправи рязко. Отново някаква следа от изражение: оскърбление?

— Какво, бе, мамицата му! — изкрещях.

Отново чувствах. Признавам им го, тези умееха да прекрачват всичките ми граници. Тя се съблече. Голото й тяло беше жилаво и мускулесто, но изненадващо фино като за толкова много сила, стаена в него. Стоеше пред мен, някак уязвима.

— Не… Не разбираш ли? — попитах. Отчаян.

Стоманени пръсти, загрубели от години практикуване на бойни изкуства, ме докоснаха. Знаеха как и къде.

— Не…

Тялото ми вече ме предаваше. Едно-единствено сухо ридание ме разтърси. Тя преметна грациозно крак през дивана, към който бях вързан, и ме възседна.

— Моля те, не ме наранявай — рече, уязвима, вперила поглед в мен.

Най-правилното, което можеше да каже. Отново се приведе да ме целуне. Този път й позволих и дори й отвърнах. Беше истинска. Беше все нещо. Нещо повече от безкрайната празнота в мен.

Когато си тръгна, се разридах отново. Сега част от килията изглеждаше обладана от присъствие. Не можех да се насиля да погледна натам. Бях предал всичко останало, защо не и нея? И все така никой не ме убиваше. Нима бе част от наказанието на Ролистън да ме оставят окаян тук? Знаех точно какво съм. Ролистън грешеше: не бях животно. Това бе твърде благородно. Бях измет. Заспах, отново на пресекулки. Исках сънищата ми да ме накажат.

Беше долина от черно стъкло върху пламъци. В далечината — нащърбени планински остриета. От земята стърчаха обелиски като каменните грамади из високопланинска Шотландия, но много по-големи и от същото черно стъкло. По повърхността им играеха извънземни на вид пиктограми от оранжева светлина. Пейзажът ми беше познат отнякъде. Черно слънце жареше небето. Не исках да го гледам — не можех. Имаше у него някаква кошмарност.

До мен нещо помръдна. Обърнах се рязко, посрещнах обладалия ме страх почти с радост: все пак бе някакво чувство. Над земята се носеше силует в черно наметало. Бях се втренчил в гуглата му. Създанието се движеше право към мен, но някак без да ме забелязва. Дръпнах се встрани, а създанието не ми обърна внимание, просто ме подмина.

Сведох глава. Бях гол, цял. Само че гол и цял, какъвто бях: войник-машина. Всичките ми оръжейни придатъци бяха налице и в изправност, пиктограмите от обелиска се проектираха по бледата ми кожа.

В далечината различих и две летящи твари, високо в небето. Като че ли кръжаха над нещо. Припознах в тях някакво възмездие и закрачих натам.

Събудих се на дивана, лицето ми — опънато, издърпано напред. С черни пипала, все едно бях един от Тях. Инстинктивно се погнусих. Пипалата се точеха от мен, от устата, лицето, пронизваха част от него, част от мен.

Този път се събудих наистина, с писъци. Вече не бях вързан. Вратата на килията беше отворена. Над мен се бе надвесил Рану. Изглеждаше ужасно, изпит, изпосталял. Въпреки изкуствените му очи личеше, че го владее жестока мъка. Нещо ново за него: изглеждаше уплашен.

Беше облечен с бойни панталони, но бос. Имаше мръсна, сивееща тениска и носеше гаусова карабина в ръка и още една на гърба си. В другата си ръка имаше откъсната длан, прикачена към някакво миниатюрно приспособление, което помпаше кръв през мъртвата плът.

— Ти ли ме развърза? — попитах идиотски.

Той поклати глава отрицателно. Тя ли го беше направила?

— Можеш ли да се изправиш? — попита Рану трескаво.

Щом можех да предам мъртвата си възлюбена и да чукам Сивата дама, значи можех и да се изправя. Надигнах се от дивана и почти се строполих. При земна гравитация навярно нямаше да е така. Рану ми помогна.

— Мъртва е — рекох и лицето ми се сгърчи, отново започвах да ридая.

Той се взря в мен.

— Знам.

Знаеше? А за другото? Знаеше ли какво още бях направил? Винаги имах време за самосъжаление. Прегърнах го и се разплаках. Той също ме прегърна, не му пукаше, че съм гол.

— Да тръгваме. Ще трябва да вървиш сам.

Звучеше нервен. Не знам дали някога го бях чувал такъв.

Пуснах го. Можех да стоя изправен, горе-долу. Забелязах, че му липсва връхчето на десния показалец. Разбира се, бяха му премахнали монофиламентната гарота.

— Можеш ли да хванеш оръжие? — попита Рану.

Кимнах.

Не бях омаломощен, а просто вцепенен и отвикнал да съм на крака. Рану ми подаде карабината и свали другата от гърба си. Известно време се гледахме. Страшно се радвах да го видя, но смъртта или промитият мозък може би щяха да са по-добри, ако значеха, че ще забравя.

Себично, ирационално, ненадейно му се ядосах. Къде е бил, когато Ролистън разстреля Мораг? Защо не ме спаси, преди да се опозоря с Джоузефин? После се усетих, че не е имало какво да стори при първото, а второто бе изцяло моя вина, защото бях скапано лайно.

Обърна се и пое към вратата, досущ войник след особено травмираща битка. Движеше се по-бавно, по-неумело отпреди. Последвах го. Затвори вратата на килията и притисна още топлата ръка към биометричната ключалка, за да я заключи.

После играхме на криеница в коридори, оформени преди десетилетия с лазери от огромни сталактити. Той ме отведе в отдушниците, също каменни, към автоматизирана машина за въздушното оборудване. Беше пълна с останките от съществуването му на беглец.

Седна, оборил глава в шепи, и затрепери. С пресекващ глас поиска да застана на пост. Едва тогава видях какво му е струвало да ме спаси.

В ъгъла на помещението имаше труп — набит мъж с мощно телосложение, каквото бях свикнал да свързвам с колонизаторите на Лаланд 2. От черепа му стърчеше отвертка. Една от ръцете му я нямаше, но дрехите му си бяха на място. Да му ги взема се оказа за мен много по-трудно, отколкото би трябвало. Бързо се запъхтях: планетата отново ме притискаше. Мразех това място.

— Трябваше да те извадя оттам — рече той, навярно като обяснение за трупа.

— От Черните ескадрони ли е?

Рану поклати глава. Косата му на нищо не приличаше.

— Не. Киви, САС-овец, мисля.

Рану, дори в това състояние, бе успял да се справи с войник специалист.

— Горкото копеле — добави той с искрено съжаление.

— Какво стана? — попитах.

Не можех да си представя колко ли зле е било всичко, за да се превърне Рану, когото познавах някога, в тази развалина. Той отново поклати глава.

— Приземих се както трябва, слязох под повърхността. Поставях наблюдателни апарати, разучавах, но нищо не научавах, нищо не постигах. Цялата идея да тръгна преди вас беше да ви дам информация, когато пристигнете.

— Знаел си, че ще дойда, така ли?

Рану се усмихна и кимна, по-спокоен. Едничкото хубаво нещо на състоянието му — бях на практика сигурен, че не е поробен. Изглеждаше твърде зле.

— Знаех, че Мораг ще дойде, значи и ти — обясни.

— Не си се добрал до нищо, защото Демиург контролира цялата електроника, нали? — попитах.

Рану кимна.

— Приоритетът беше Цитаделата и успях да се доближа, но все едно зяпах скулптура от лед. Не ми подсказваше нищо, освен малко по-нови данни за външната им защита. Също така е по-голяма, отколкото мислехме.

— Уголемили са я с конвенционални материали ли?

По-добре беше да го разпитвам на странични теми.

— Не, всичко е от лед.

— Как така? Ако е изрязана от глетчер, как са я уголемили?

Рану сви рамене. Не мисля, че го вълнуваше.

— После дойдох в Моа, за да видя ще открия ли нещо. Може би дори да разработя източници…

— Изпъквал си и са те спипали? — Той отново кимна. — Сигурен съм, че здраво си ги измъчил.

Рану не отвърна. Погледнах го питащо. Нима Сивата дама бе направила и него на пух и прах?

— Изпратиха няколко типове от Черните ескадрони. Като Ролистън са, може би не толкова корави. Бях с пистолетите… — Звучеше засрамен.

— Рану, не се тревожи. Мен ме хвана Джоузефин. Дори не я улучих. Смачка ме.

— Свалих един от тях.

— Повече, отколкото всеки от нас успя.

— Взеха ми кукрито.

За нас това беше просто голям, остър нож. За мен — нож, с който ме беше ранявал, когато бяхме противници. За Рану обаче предметът беше важна част от наследството му, връзка със семейството, рода и миналото му. Беше символ на постиженията на гуркхите — един от най-ефективните, ако не и най-ефективният, полк в британската армия.

— Съжалявам, друже — промълвих, макар случилото се с другаря ми да беше тривиално в сравнение със смъртта на Мораг. Не мисли за Мораг, мисли за Рану.

— Прекърших се.

Гласът му, когато го каза, отчаянието, самоотвращението, срамът бяха едно от най-плашещите неща, които бях чувал. Това беше друг човек. Тези копелета бяха превърнали Рану, непоклатимия, един от най-силните, надеждни и професионални войници, които бях срещал, в този човек коруба. Тревожеше ме, че веднъж преди Рану е бил залавян и не се е прекършил. Работейки под прикритие за лестърската полиция, паднал в ръцете на синдиката Туги. Устоял, а тугите бяха известни като зловещи копелета. Не изтезанията бяха сторили това с Рану, а провалът — защото той така виждаше случилото се. Беше решил, че ни е провалил. Че ни е предал.

— Всички се прекършват — казах му. Макар че в действителност повечето устискваха по-дълго от мен. Аз бях позор за всички, по много причини. — Просто са следили всички точки за срещи. Опитаха ли се да ти промият мозъка?

Рану поклати глава.

— Ролистън беше там. Бесен. Искаше да ме изтезава, да ме пречупи по старомодния начин, психология и болка. Каза ми, че после щял да завладее душата ми.

Имаше логика. Това бяха планирали и за мен, а в добавка и да убият Мораг пред очите ми. Не мисли за Мораг.

— Какво стана?

— Избягах.

— Кога?

— Не знам. Преди две-три седмици.

След всичко, което бе понесъл, бе успял да избяга. Обзе ме страхопочитание. Но знаех, че няма да мога да му го споделя, за да се почувства по-добре: твърде високо бе вдигнал летвата пред себе си.

— И през цялото това време си се крил тук?

— Не само тук, навсякъде. Бяха ме погнали здраво през първите няколко дни, често ми се разминаваше на косъм, но сигурно мислят, че или съм избягал, или съм умрял. Стоях тих като мишка.

— А защо не си се измъкнал?

— Не е толкова лесно. Охраната е много плътна, но мисля, че има път навън. Останах, когато видях, че са ви хванали с Мораг, да видя ще мога ли да направя нещо. — Обърна се към мен, сякаш готов да заплаче. — Толкова съжалявам. Бях… Ролистън, Сивата дама… бях уплашен.

— Рану, не си могъл нищо да направиш, нали го знаеш? Щяха да те убият.

Той извърна поглед и поклати глава в знак на пълна безнадеждност. Нямаше думи, с които да му помогна.

— Казваш, че си намерил път навън?

Рану кимна. Аз добавих:

— Искам първо да убия Ролистън, пък дори да умра с него.

Той доби уплашен вид. Изражението изглеждаше съвсем чуждо на лицето му.

— Не е тук. Бях много тих. Лежах върху една решетка. Слушах ги. Много тих.

— Не е в Цитаделата?

— Отидоха на лов за Съпротивата — той, Сивата дама и Кринг. Искали да се справят с тях веднъж завинаги. Ще ги унищожат, а Кронин ще го извърти за пропагандата си.

— Добре, къде ти е изходът?

— Откъде взе парашутите? — попитах.

Бяхме се свили в тесен тунел отдушник, до нещо с вид на тежко бронирана клапа, водеща към външния свят. Мястото на пленничеството ни се оказа близо до върха на сталактита, който Моа представляваше.

— Явно почти всички, живеещи тук, могат да скачат с парашут, както и да се катерят. Било е популярен спорт преди войната, а и им е помагало да оцелеят. После са започнали да скачат за удоволствие. Откраднах тези от едни шкафчета.

Говоренето го разсейваше от други неща. Мен също. Мъчех се да си навлека сбруята в тясното пространство.

— А как ще предотвратим отбранителните им системи да ни свалят? — попитах.

Той спря да приготвя собствения си парашут и ме погледна. Сякаш стигна до някакво решение. Извади от джоба си импровизиран радиопредавател. Аз също спрях, а сърцето ми се сви.

— Няма да свърши работа — рекох. — Демиург ще го обладае.

Рану поклати глава.

— Да, но дотогава сигналът ще е изчезнал.

Обмислих го. Можеше да е прав. При нормални обстоятелства не бих си заложил живота, но в момента не ми пукаше.

— Експлозивите? — попитах.

— Това беше лесната част. Направих ги от почистващите препарати, които откраднах. Приемателите за детонаторите бяха най-трудни. Не биваше да са големи, за да не ги открие никой. Но пък трябваше да са достатъчно големи, за да неутрализират важни компоненти от батареите, с които ще се разминаваме.

Тук нещо не се връзваше. Рану разчистваше късчета камък от ръбовете на клапата. Някой много дълго беше дялкал скалата с подръчни средства. Експлозивите, клапата, саботажът. Обзе ме ужас.

— Рану? — Той се поспря, но не ме погледна. — Откога си тук?

— Казах ти, не съм сигурен. Две-три седмици.

Продължи да разчиства камъните, с които бе прикривал работата си. Не можеше да приеме колко време е бил тук, но сигурно знаеше. Дори аз бях започвал да схващам какво показват календарът и часовникът на вътрешния ми дисплей.

Рану не ми обърна внимание, докато се взирах в него безмълвно. Приключи с разчистването и изрита клапата. Тя не помръдна. Човекът откачи. Разкрещя се, заблъска по нея с крака. Накрая клапата се откърши рязко и видях ултравиолетовата подземна нощ.

Нещо проблесна в червено и изтрещя. Беше толкова неочаквано, че подскочих. Ама че ветеран съм. Беше отбранителен лазер и стреляше по падащата клапа.

Рану вдигна предавателя и натисна копчето. Наблизо се чуха няколко жалки експлозийки. Той хвърли вече заразения с Демиург предавател по-навътре в тунела и се метна в наситения със сяра въздух.