Война в небесата

23. Високо над Тихия океан

Беше Земята. Гледах към Земята. Дори нощем беше толкова, толкова синя. Градовете не бяха отворени рани, а ленти и гроздове от светлина. Гледах към Тихоокеанския огнен пръстен от трийсет и пет хиляди километра височина. Дори не бях стъпвал в тази част от света. При все това изглеждаше красиво. Изглеждаше като дом.

Бяхме в салона на първа класа, а останалите пътници гледаха да седят по-далеч от нас — чорлавите, грубовати, полупияни войници. По-голямата част от салона беше стъклена. Виждахме огромния кабел на асансьора под себе си. Огромни пътнически и товарни кабини се издигаха към нас, а отгоре ни танцуваха шлепове, превозни совалки и по-малки кораби, които се скачаха с товарохранителницата. В далечината имаше други, по-големи кораби в различни орбити, както и сателити, хабитати и оръжейни платформи. Много от корабите бяха военни. Приличаше на блокада. Цялото това оживление правеше Космоса много по-малък и по-суетлив, отколкото би трябвало.

Премиер Комали Ахтар ни чакаше при завръщането, както и Шаркрофт. Посрещането не беше много по-добро от онова след бунта на „Санта Мария“. Бяха недотам доволни, че Мораг е убила Кронин.

Налетях им с извадени остриета. Беше по-скоро протоколно. Мадж, Рану и останалите се бяха погрижили да не мога да се добера до оръжията си, когато слезем. Предвидимо им се разкрещях, задето са ме продали. Бяха се подготвили за мен, а Майк и Лиен, навярно по заповед на Ахтар, се въздържаха и не ми пръснаха чарковете наоколо. Последва един крайно неловък брифинг. Може би защото половината хора в стаята не можеха да се понасят с другата половина — или може би пък само аз не можех. Поне Мадж и Мърл, изглежда, се бяха сдобрили.

Сега имах бира в едната ръка и превъзходно уиски в другата. Рану и Мадж седяха от двете ми страни. Езичника, Мораг и Мърл бяха изчезнали нанякъде с Шаркрофт. Въпреки изпитите количества и присъствието на Мадж настроението беше доста трезво. Всички просто се взирахме надолу към Земята.

— Къде живееш? — попитах Рану.

Той посочи Азия, точно над Индийския субконтинент.

— И какво, реши да си задник само защото вече си господин Октопод? — попита Мадж.

Обърнах глава, очаквайки саркастична усмивка, но той изглеждаше сериозен.

— Не мислиш ли, че за нея е по-добре да е без мен? — попитах го.

— О, да — каза Мадж.

Рану също кимаше. Тримата отново се умълчахме унило.

— Не е достатъчно, нали? — попитах. Рану и Мадж поклатиха глави. Обърнах се към Рану.

— Трябва да се прибереш у дома.

— Знаеш, че не мога.

— Тя разказа ли ти плана за справяне с Демиург? — попита ме Мадж.

Рану го изгледа предупредително.

— Не й дадох възможност.

— Питах се защо още не си убил Езичника.

После ми разказа.

— Шибаното копеле.

Ядосах се мигновено. И не за да си извикам отново самосъжалението, а наистина се ядосах: студено кълбо в стомаха, което ме подтикваше да убивам, превръщаше убийството в нещо нормално, обичайно. Но не бях сигурен към кого беше насочен ядът ми.

Погледнах надолу, към света. Знаех какво ме чака там. В голямата си част беше долнопробен, опасен, жесток и примитивен. Имаше и хубави места, но бяха само за богатите и притежаващи власт професионални задници. От трийсет и пет хиляди километра обаче всичко изглеждаше мирно и спокойно. Знаех и че когато Ролистън пристигне с четирите колониални флотилии, ще можем да видим резултата дори оттук. И няма да е мирно и спокойно. Ще е гнило и прокажено. Знаех, че пристига утре. Мисля, че Рану беше прав. Нямаше смисъл да се крием от неизбежното. А и какво щях да правя? Да се върна в Дънди и да пропълзя в някоя сензорна кабинка, чакайки края?

— Бог? — субвокализирах по канала за свръзка.

— Да, Джейкъб?

Бог звучеше уморен. Може би уплашен. Скоро трябваше да го брифират. Той трябваше да понесе почти цялото сражение на плещите си. Подозирам, че го отлагаха за последния момент, защото после Бог щеше да разпространи плана на всички. Ако Ролистън имаше помощници тук, а предполагах, че има, щяха да разберат и да кажат на лошите още щом пристигнат.

— Може ли да ми кажеш къде са Езичника, Мораг и Шаркрофт?

Чакаше ни много работа.

Най-напред Шаркрофт. Ботушите ми отекваха по аскетичния коридор във военния пристан на Тихоокеанската сонда. Беше претъпкано с войници и космически екипажи в трескава подготовка. Охраната беше сериозна и бързо ни спряха уплашени хлапета във войнишки униформи. Не беше ясно дали се боят от нас, или от предстоящото сражение.

Шаркрофт най-после бе склонил да ни види. Мисля, че се съгласи, защото изпратихме запитванията си през публичните канали, тъй че всеки имаше достъп до тях чрез Бог. Все така приличаше на корпоративен труп, възседнал останките на скелетоподобен паяк. Но се беше постарал повече от последния път: костюмарите от охраната му изглеждаха, сякаш знаеха какво правят.

— Нямам много време.

Въпреки модулацията от високоговорителите и мъртвешкия му вид гласът му звучеше гневно. Мислеше ни за примадони. Може би пък бяхме. Намирахме се в коридора, водещ към една от зоните за скачване. Зад Шаркрофт и охраната му в совалките се качваха войници, понесли оборудване.

— Трябваше да си мъртъв отдавна — започна вместо поздрав Мадж.

— Вижте, нямам време за…

— Ролистън. От Кликата здраво сте се постарали да укриете някои неща за него, нали? — прекъснах го.

Шаркрофт дори размърда стола си, за да ме вижда по-добре. Върху лицето му нямаше изписано изражение, само струйка слюнка, капеща към вратовръзката му с щампа от Бръшляновата лига.

— Не виждам в каква връзка ме питате… — поде.

Гласът беше модулиран, но в него се долавяше нещо. Не беше уверен.

— Търсим си сламки, за които да се хванем. Ти пък нямаш време. Затова просто отговори.

— Ролистън е по-млад от мен, да, но беше с Кликата от самото начало. Трябваше ни истински вярващ. Съгласи се да извършим върху него първите си опити с Техните подобрения, освен с най-опасните…

— Които бяхте запазили за Грегър ли?

— Преди него имаше и други.

Опитах се да овладея гнева си. За хора като тези бяхме просто ресурси. Сигурно дори не ни приемаха като част от расата си. Нищо чудно, че Ролистън разсъждаваше така.

— Къде го намерихте? — попита Мадж.

— Знаете къде, господин Маджи, в Британските специални части.

— Не мисля така — намеси се Рану, клатейки глава. — Как е можел да скрие, че е толкова болен? Някой е изтрил това най-малкото от психологическия му профил.

— Знаете, че специалните сили нямат време да проучват подробно всеки, който се присъединява — започна Шаркрофт.

Беше прав. Психическата негодност можеше да се преодолее с достатъчно наркотици, а физическите недостатъци — с достатъчно кибернетика.

— Преди войната са имали време — каза Рану.

Не се бях сетил за това.

— Не е моментът да пазим тайни — заяви Мадж.

— Разбирате, че ни е трябвал човек с гъвкави разбирания за морал — каза Шаркрофт.

— Сериозно, Шаркрофт, не ни е грижа за оправданията ти, просто ни кажи — настоя Мадж.

— Привлякохме го от много добре охранявана, много дискретна и много скъпа частна институция за душевноболни. Беше направил някои неща. Семейството му беше платило, за да потули проблемите, а после го бяха въдворили.

— Значи Ролистън са били богато семейство? — попитах.

— Да, но това не е истинското му име — уточни Шаркрофт.

— И какво е то? — попитах.

Явно никога не съм познавал Ролистън, освен когато ме облада Демиург.

— Джордж Конингтън. Мисля, че родът му притежава половин Бъкингамшир в Англия. По-хубавата половина.

— И какво е направил? — попита Рану.

— Предвид наклонностите му, ще да е убивал, навярно повече от веднъж.

— И му е харесвало — добавих мрачно.

— Привлякохме го отдавна. Просто ни трябваше някой, който да ни върши нужното.

— Без угризения — рекох.

Шаркрофт не отвърна, но дори безжизненото му тяло излъчваше нетърпеливост.

— Всъщност сте го възнаграждавали с подобни зверства, нали? — предположи Мадж.

— Вижте, хората са станали апатични към насилието. Трябваше ни някой, който да им припомня какво значи то, за да не смеят да ни се противопоставят. Сега, ако това е всичко…

— Кой може да знае нещо повече за миналото му? — попитах.

— Ролистън е почти на деветдесет — възрази Шаркрофт.

Мадж се бе съсредоточил върху нещо на дисплея си.

— Има сестра. Още е жива, в имението на Конингтън в Бъкингамшир. Твърде е стара, явно поредният технологичен вампир. Била е периферна част от Кликата. Баща им е бил играч, преди да умре.

Благодаря ти, Боже.

— А сега наистина е време да… — поде Шаркрофт.

— Къде са Езичника и Мораг? — попитах.

— Нали знаете, че няма да ви кажа.

— Бог, къде са Езичника и Мораг? — попитах на глас.

— По всяка вероятност на кораба на Негово Величество „Тъндърчайлд“ — каза Бог.

Имаше логика. „Тъндърчайлд“ беше нов свръхносач. Предстоеше да излети към Проксима, когато се случи цялата бъркотия с Кликата. По-скоро когато ние я случихме. Повечето кораби от вътресистемните флотилии бяха второ поколение или по-стари. Най-добрите се намираха по предните линии в колониите. „Тъндърчайлд“ беше най-модерният и технологично напреднал кораб от този клас в системата. Встрани от политическите надговаряния беше най-вероятният флагмански кораб на набързо скалъпената земна коалиция.

Винаги ме бе учудвало как най-добрите кораби по системите са все от развиващи се държави. Същото беше и в колониите. Нямахме пари да изхранваме населението, но се перчехме с оръжията си.

— Трябва ни совалка и трябва да се качим на борда на „Тъндърчайлд“, когато се върнем на Земята — рекох.

Или по-скоро изисках.

— Защо ще отклонявам тъй необходими военни ресурси… — започна Шаркрофт с нескрит яд в модулирания си глас.

— Защото мислим, че си си направил сметката и знаеш, че не можете да спечелите. Наясно сте, че за да успее планът на Езичника, трябва да се приближите до Ролистън — каза му Мадж.

Шаркрофт помълча. Присви металните крака на паяковия си стол.

— Защо да пращам вас? Вие сте изхабени почти до смърт. Разбирам защо искате да отидете, но защо да не изпратя най-добрите от все още свежите ни спецчасти? — попита накрая.

Въпреки това ми се стори, че сме го заинтригували.

— Ролистън има комплекс за божественост, а ние сринахме един от храмовете му. Иска ни също толкова, колкото ние него — разясни Мадж на Шаркрофт.

— Мислите, че е достатъчно арогантен, за да ви позволи да се доближите до него, така ли? — попита Шаркрофт. Мадж и аз кимнахме. — А знаете ли как да се доближите?

— Не може и вие да не сте обмисляли план — подхвърлих.

— Очевидно, но искам да чуя какво ви е хрумнало.

Казах му.

Седях завързан за една от седалките в товарния отсек на щурмова совалка. В началото доста друсаше, но вече бяхме изравнили траекторията. Мадж беше затворил очи и се концентрираше. От време на време устните му помръдваха, докато си мълвеше нещо безшумно.

Развързах ремъците и се преместих до един от прозорците. Совалката правеше завой над Лондон насред красив зимен ден. Бледо слънце, светлосиньо небе. Дори необятните разпадащи се имения и отдавна изоставените предградия изглеждаха спокойни отвисоко. Центърът, с обещанията си за уют и богатства и с ярките си кули, пресягащи се към небето, изглеждаше тъй далеч от живота ми, че ми се струваше по-чужд от Лаланд или Сириус. Совалката завърши завоя си и както преди миг бяхме над най-големия град във Великобритания, рязко се озовахме над зелени поля и оголени от зимата лесове.

Още преди да кацнем, личните охранители вече търчаха към нас. Мадж, Рану и аз слязохме от рампата и се озовахме срещу множество дула. Може да се бяха ядосали на четирите дълбоки дупки, които совалката остави в моравата при кацането. Пред нас имаше огромна стара къща от сив камък и множество прозорци. Във Финтри подобно нещо би било дом на стотици, може би хиляди хора. Тук обаче живееше само един човек, с многоброен обслужващ персонал.

Огледах охранителите. Оръжията им изглеждаха твърде скъпи като за обикновени бабаити. Навярно защото тук защитаваха нещо ценно. Посочих совалката.

— Знаете какво е това, нали?

Машината имаше достатъчно огнева мощ, за да сравни къщата със земята.

— Какво искате? — попита ни един от мъжете. Явно беше свикнал да раздава заповеди.

— Искам да говоря с Шарлот Конингтън.

— Лейди Конингтън не приема посетители днес — отвърна мъжът.

С костюма си, подобен на униформа, и със скъпата си прическа приличаше досущ на всички останали край себе си.

— Виж, дебил такъв, няма да й „губим времето“, но сме дошли отдалеч и ще говорим с нея. Решавай дали искаш да измрете и да пратите по дяволите цялата къща зад себе си — каза Мадж.

Онзи не изглеждаше никак благоразположен. Не мисля, че му се нравеше съотношението на силите. Смръщи вежди още повече, вслушан в някакъв вътрешен глас.

— Някой от вас да е поръчвал нещо за тук? — сопна ни се.

Мадж се поразведри.

— А, да, аз бях. Пуснете ги да влязат.

Къщата беше като един от виртуалните музеи, из които се разхождах като малък, докато се обучавах вкъщи по мрежата. Само дето това беше истинско. Всичко изглеждаше старо, поддържано и скъпо, но цялата къща беше някак празна, застинала.

Охранителите ни съпроводиха по едно ненужно голямо стълбище, след това по второ, а после през най-различни коридори, докато не се изгубих съвсем. Не разбирах как може хора да живеят така. Мен такива мащаби биха ме уплашили. Сигурно бе много самотно. Въведоха ни в някаква стая. Не очаквах едната стена да е стъклена. Оттатък стъклото имаше почва, а насред нея — миниатюрни тунели. Увеличих оптиката си. Мравки. Огромна мравешка колония. Останалите три стени бяха отрупани със стари картини — гротескни пейзажи, странни същества, а на хората в тях им се случваха ужасии. Иначе самата стая бе спретната и подредена, изрядна по военному.

— Прилича на ума му — констатира Рану.

Отне ми няколко мига да разбера какво има предвид. Ролистън бе отраснал тук. Бе искал да обзаведе стаята си така и никой не му бе отказал. Семейството е било достатъчно богато, за да му угажда. Почудих се кога ли са осъзнали, че правят грешка.

— Примамваше ме тук. Всеки път ме уверяваше, че ще е добър, и исках да му вярвам, защото ми беше брат. Всеки път ме нараняваше или просто ме плашеше до смърт.

Гласът толкова ме стресна, че посегнах към лазера, преди да видя холографския призрак — тялото на красива млада жена в старовремска рокля, с лице, скрито почти изцяло от кожена маска.

— Стигна се дотам, че Татко или слугите го наказваха, но нямаше значение. Мисля, че по някакъв начин му се услаждаше вниманието. Когато беше на дванайсет, намериха тялото на една от чистачките в езерце в гората. Беше я… отворил. Никой от слугите повече не му посегна. Дори Татко го остави на мира тогава. А аз се скрих. Сега живея в метална капсула дълбоко в земята. Тук е топло и сигурно.

Ако това беше сестра му, навярно вече прехвърляше осемдесетте. Не ми се щеше да мисля какво е било да расте само благодарение на милостта на Ролистън.

— Правеше си свои светове, хакваше сензорно порно и премахваше ограниченията в съдържанието и безопасността. Майка ги откри. Искате ли да видите?

Отвори се втори холографски екран. Всичко беше червено, всичко беше писъци и извращения. Догади ми се. Хрумна ми как Техните ужаси може би са били смекчени версии на фантазиите на Ролистън, които са Им били предадени някак, за да се скандализира човечеството и да продължава войната. Това беше свят, направен от него. А сега, след като бе имал време да помисли и да го усъвършенства, искаше неговият свят да стане наш.

— Мама така и не се възстанови — говореше привидението на Шарлот Конингтън. — О, ужасно съжалявам. Къде са ми обноските? Да ви предложа чай?

Мисля, че успях да поклатя глава. Внезапно тази къща вече не ми се струваше музей, а красив капан, преддверие към Ада. Домакинята ни нямаше как да е с всичкия си.

— Може ли да го изключите, моля? — попита Мадж с отслабнал гласец.

— Няма да получи децата ми. Трябва да кажа на Аш да ги убие, ако той спечели — каза Рану, обръщайки се към мен.

Би трябвало да сме свикнали с тези неща. Но не бяхме. Щеше ми се никога да не бях виждал това, но нямаше как. Дори след като бях плувал в Тяхното съзнание, след като бях говорил с боговете в мрежата, след като видях последните мигове на Грегър, Ролистън бе най-малко човешкото създание, което бях виждал някога.

— А как го въдворихте? — успя да попита Мадж.

— Имаше любовници, имаше и приятели. Един ден се опита да ги слее в един-единствен организъм. Беше гениален биотехнолог. Пазя част от визфилмите. Искате ли да видите?

— Не! — извика някой.

Бях аз.

Увеличих оптиката към рафтовете. Книги по биотехнология, ентомология, теология и гротескно порно, маскирани като помагала и наръчници. Спомних си какво представлява съзнанието му. Тотална целеустременост. Нищо от това не би го задоволило. Не можех да се отърся от чувството, че ако спечелеше, ако вдълбаеше фантазиите си в плътта на Земята и колониите, това също нямаше да му стигне. Щеше да погне Тях. Щеше да погне боговете в мрежата. Щеше да търси още и още какво да променя, да поглъща. Нямаше да умре. Искаше да изпише името си сред звездите, за да всява ужас. Спомних си всички пъти, когато можех да го убия, ако бях имал топки за това.

— Опита отново. Създаде живот от хибрид, мъжко и женско в едно, преди то да умре в агония. Но най-много трябва да съжалявате за нея.

— За кого? — попитах, макар да знаех отговора.

— Дъщерята — промълви Шарлот. — Джоузефин.

Изстинах и ми прилоша — по-скоро ми прилоша допълнително. Всичко, което знаех за Сивата дама, грейна в друга светлина.

— Родил се е сред всичко това. Защо му е трябвало още? — попита Рану плахо: изобщо не звучеше като себе си.

— Някои хора просто искат още и още. Нищо никога не им стига — каза Мадж.

Знаеше за какво говори — по свой начин и той самият беше точно такъв. В момента беше пребледнял, сякаш прибран в себе си, а гласът му трепереше леко.

— Скоро ще ме посети, но мисля, че ще съм мъртва. Ако му оставя трупа си, за да си поиграе с него, може би няма да ме последва и да ме върне от отвъдното.

Вторачих се в нея. Беше го изрекла непринудено, като дете.

— Трябва да се махна оттук — изпъшка Мадж.

Обърна се и на практика избяга от стаята. Разбирах го. Щях да виждам червения блян на Ролистън още дълго време, когато затворех очи.

— Извинете ни. Трябва да вървим. Благодарим — заекнах.

Беше изгубена за този свят, отвъд всякакво съмнение. Съжалих я дълбоко, напук на привилегиите й. Всичко, което ми идваше наум, звучеше неуместно, недостатъчно.

— Сбогом, Джейкъб — каза тя.

Рану и аз се упътихме към вратата. Бях забравил за охраната. И те като нас бяха пребледнели. Един от тях дори повърна в коридора.

— Защо е запазила стаята му в онзи вид? — попита ме Рану по пътя към совалката.

Не знаех. Най-смислената причина, за която се сещах, бе страх.

Крачех по идеална морава. Чувствах се олекнал. Дишах лесно, а въздухът бе свеж и сочен. Слънцето бе бледожълто кълбо, а небето — яркосиньо. Питах се дали не зървам Земята за последно.

Щеше ми се да видя отново Шотландия. Поне по-хубавите части. Това щеше да ми е достатъчно — къщата, околностите, изпосталелите дървета, — ако съзнанието ми не бе току-що осквернено от видяното, от онова, което вече знаех.

Мадж пушеше цигара, все едно животът му зависеше от това. Доставчик в униформа се отдалечаваше от него през моравата под наблюдателните очи на охранителите. На рампата имаше няколко кутии. Когато стигнахме до Мадж, лицето му още не си бе възвърнало цвета.

— Да се махаме оттук, по дяволите — каза той.

— Добре ли си? — попитах го.

Той ме изгледа така, че да ми стане ясно колко тъп въпрос съм задал. Ако някой е добре след нещо подобно, значи нищо не му е наред.

Посочих кутиите.

— Какво е това?

— Резервни части. Никога не мислите в перспектива — каза ни Мадж.

Орбитални маневри: голяма забава. Безшумно горящите двигатели на совалката, докато търсеше позиция за скачване с кораба на Нуико. Съобщение за нея — бяхме забравили нещо, много ни трябваше, големи тръни в задника сме, много съжаляваме. Рану отиде да свърши мръсната работа. Той беше най-потаен. Не му хареса, но се съгласи с идеята ми. Дано не се окажеше излишна.

Земната орбита беше едно голямо задръстване. Накъдето и да погледнехме, припламваха двигатели и местеха малки метални точици напред-назад над синята ни планета. Сондите приличаха на тънки закривени сламки, щръкнали от суша и морета.

Флотилията беше в безпорядък. Много от корабите приличаха на древните си мореплавателски братовчеди в сравнение с модерните машини, които бях свикнал да виждам над Сириус. Разнородни кораби идваха и си отиваха. Не можех да различа формации, но може би мащабите бяха твърде големи за мен.

Под нас цивилните като цяло не изпадаха в паника, защото много от тях бяха бивши военни. Под нас политическите водачи все така се бореха и маневрираха за по-изгодна позиция.

„Тъндърчайлд“ бързо изпълни вътрешния ми дисплей — огромен, брониран, въоръжен и осеян със сензори, захранван от чудовищни, нажежени двигатели. По-дребни тръстери за маневриране работеха непрестанно, за да го държат на позиция. Необятните му платна бяха прибрани в дебели бронирани отсеци, покриващи по-голямата част от корпуса. Това пред нас бе технологична свръхестествена сила и притежаваше повече огнева мощ, отколкото един скромен кашик изобщо можеше да осмисли.

Обаче беше чисто нов и това някак не ми се връзваше. Не ми вдъхваше доверие пълната липса на белези и обгаряния. Изглеждаше неопитен, недоказан. Надявах се за екипажа му да важи обратното. Той се състоеше от избраници на Кралските военновъздушни сили, върнати от колониите, за да участват в изпитателните полети на кораба. По-голямата част от останалата флотилия бе управлявана от Мамини синчета, деца на богаташи, откупили им удобно място далеч от фронтовата линия. Повдигаше ми се от това. Изпитвах известно задоволство, че най-сетне им се налага да се сражават като нас — тези хора бяха шибани страхливци. Не виждах как ще се справят с предстоящото.

Из совалката ни издрънча скрепяваща скоба. Сякаш някой ни беше сложил нашийник. Издигнахме се към въздушния шлюз. Когато изпомпаха въздуха и изравниха налягането, шлюзът се отвори и се огъна напред, към една от палубите на „Тъндърчайлд“.

Край нас цареше организиран хаос. Твърде бяха заети дори да ни придружат. Върху дисплея ми се изобрази червена линия, посочи ми целта ни. Проправихме си път през механици, подготвящи изтребителя и дългобойни кораби за полет.

Източваха ускорителния гел от няколко наскоро кацнали изтребители, а омазаните им пилоти се откачаха от тях и излизаха. Приготвяха и тежковъоръжени дронове, подсилени с антиразузнавателни модули.

Чувах много повишени гласове, метал дрънчеше о метал, пищяха дрелки и други инструменти, по високоговорителите непрестанно някой обявяваше нещо, от време на време избухваха искри, но паника нямаше. В чест на КВВС11 всичко подсказваше несломима ефикасност и професионализъм на високи обороти. Паниката щеше да последва по-късно.

Трябваше да спра с тези мисли. Имах много за вършене. Налагаше се да изнудя един старец и да рискувам всичко това, всичко изобщо, в името на един човек. Езичника нямаше да получи жертвоприношението си. Но първо ми трябваше лекар.

— Разбира се, сержант. Приготвяме се за мащабна космическа операция. Нямам нищо по-добро за вършене от това да ви прикача нова лазерна играчка към скапаното рамо — каза ми един от хирурзите на кораба.

— Благодаря ви, сър — отвърнах.

Опитах се да не му се подсмихна подигравателно. Наконтените офицерчета мразеха спецчастите да им се подиграват.

— Защо се оплакваш? — попита го Мадж. — Още никой не е ранен. Ще си имаш предостатъчно работа по-късно.

По-скоро не, рекох си. В космическите сражения нямаше много ранени. Космосът не прощаваше.

Хирургът изгледа Мадж злостно. Мадж му се ухили, но му личеше, че е насила. Още беше замаян от видяното на Земята.

Докато хирургът присвиваше очи, Рану прегърна отново традициите на британската армия и открадна, каквото ни трябваше.

Хирургът ми монтира нов лазер неохотно. Сам си сложих новите остриета. Пъхнах си нов мастодонт в кобура на мишницата, както и нов лазерен пистолет — също от „Тайлър оптикс“, но по-големия, по-мощен модел ТО-7. Нямаше да ми помогнат, но ми придаваха спокойствие.

Мадж пък беше купил резервно оборудване за това, което Рану беше изгубил на Лаланд 2. Всичко, освен кукрито — не мисля, че то имаше как да бъде заменено.

Езичника излезе от командния щаб, за да ни посрещне. Изглеждаше уморен и нервен. Беше взел някаква химия, за да не губи инерция. Скоро и на нас щеше да ни трябва. Изгледа ни подозрително. Зад него, когато вратата се затвори, изчезна червеникавото сияние на холографския дисплей. От двете страни на вратата стояха две корави Скални горили, войници от Военновъздушния полк.

— Какво? — попита Езичника подозрително.

— Трябва да поговорим — рекох.

— Мисля, че разбрахме мнението ти по въпроса.

— Не се прави на устат. Не искам да говоря за чувствата си. Трябва ни някое по-усамотено място. Където Бог не може да ни види.

Той разбра, че сме намислили нещо, но мисля, че разчиташе на Рану да не позволява да вършим глупости. Със сигурност не и нещо, което да застраши операцията.

Шаркрофт и Ахтар, и двамата на борда, ни позволяваха да ходим където искаме из кораба, защото смятаха, че могат да ни изпратят на сигурна смърт.

Езичника споделяше офицерска кабина с Мърл, който беше опънал кабел между куплунгите си и контакт в стената. Подозирах, че е свързан с вътрешната изолирана компютърна система на кораба.

Трябваше да отворят изолираните системи за Бог, ако искаха да имат някакъв шанс. Знаех, че из цялата флотилия товарните отсеци се пълнеха с твърда памет. Като всяко племе в историята на човечеството искахме, нуждаехме се нашият бог да е по-голям от техния.

Мърл разглобяваше и чистеше тузарския си гаусов снайпер. Не се изненада, когато ни видя.

— Би ли ни отстъпил стаята за кратко? — попитах.

— Малко съм зает.

С Мърл нищо никога не беше лесно. Рану ми хвърли поглед.

— Майната му. Да остане — казах, но знаех, че Рану го наблюдава и че Мърл е подозрителен.

Мадж запали още една цигара. Откакто си бяхме тръгнали от Бъкингамшир, ги палеше една от друга. Не мисля обаче, че си бе пуснал и дрога. Явно нямаше доверие на въображението си.

— Какво? — обърна се към мен и Езичника.

— Седни — казах и кимнах към койката му.

Той понечи да възрази, но седна. Мърл бързо си сглоби пушката, а после Мадж му подаде кутия. Мърл го изгледа въпросително.

— Нов ийгъл. Вместо онзи, който Джейкъб изгуби.

— Благодаря ти, скъпи. Макар че не съм сигурен дали нещо може да замени подаръка от покойната ми сестра, когато се присъединих към Тунелните плъхове — каза Мърл на Мадж, гледайки обаче към мен.

Не бях сигурен, че искам Мадж да му дава още оръжия, предвид какво бяхме намислили.

— Далеч ли сме от Бог? — попитах. Езичника кимна. — А от другиго?

Езичника въздъхна — изглеждаше все по-раздразнен, — но извади генератор на бял шум и го пусна.

— Деактивирахме всякакво аудио и визуално наблюдение по-рано днес — каза изнервен.

— Съвсем сами сме — рече многозначително Мърл и погледна към Рану.

Даваше ни да разберем, че е наясно, дето сме замислили нещо.

— Какво искаш, Джейкъб? — попита Езичника.

— Разкажи ми за Нуико — рекох.

— Какво?! — невярващо възкликна той. — Мислех, че няма да говорим за чувствата си.

Мърл се взираше в мен. Помръдна леко. Разчитах, че Рану ще е по-бърз от него. Мадж започваше да губи увереност.

— Ами глупости са, нали? Влюбен си в космически кораб. Не чукаш нея, а някаква измислица, аватар. Не иска да мислиш за разкривеното й туловище в металния резервоар. Това е сензорно порно, не връзка — рекох.

Щеше ми се да можех да се мразя, задето ги плещя такива, но вече бяхме прекрачили тази граница. А и какво беше малко жестокост в смелия ни нов свят. Дори Мадж ме гледаше ужасѐн — беше същото, както когато го бях нарекъл „педалче“, обладан от Демиург. От друга страна, ако някой ме беше научил бързо да влизам под нечия кожа, това бе той. Езичника се стъписа твърде много, за да ми отвърне веднага. Накрая успя да отрони:

— Джейкъб, върви на майната си. Напусни кораба или ще извикам охраната да те отпрати.

— Хайде де, убеди ме, че е нещо истинско — казах.

— Няма в какво да те убеждавам. Върви на майната си!

Извадих мастодонта си и го опрях в главата му. Движех се относително бавно. Мърл бе много по-бърз: посегна под мишниците си към двата арбитъра. Рану беше още по-бърз от Мърл. Изрита го от койката и два малки глока изскочиха от механизмите около китките му. Мърл беше бесен. Надявах се да не предприеме нищо повече.

— Мърл, на Лаланд 2 не успяхте да се запознаете както трябва. Това е Рану. Той е по-добър от теб — казах.

— Понеже явно нищо не можем да свършим, без да размахваме патлаци — въздъхна примиренчески Мадж.

— Джейкъб, това вече е низко — каза Езичника. — Съжалявам, че и двамата те предадохме…

— Щеше ми се да бях свършил по-добра работа — отсече Мърл.

— Но сега какво, искаш отмъщение ли? Поставяш всичко на карта, само и само за да си го върнеш? — продължи Езичника.

— Не. Искам отговор на шибания си въпрос.

— Познаваха се от шестнайсет дни — отбеляза Мадж.

Очевидно не одобряваше размаханите патлаци, но за щастие не предприемаше нищо. Браво на него, като се има предвид, че Рану бе насочил два патлака към любовника му.

— Седемнайсет — поправи го Езичника, малко остро.

— Само че е било сензорно, нали? Странни неща се случват с времето там. Освен това изобщо не е истинска връзка. Може да си прекарал месеци там, изживявайки… Как се казваха онези, японските рицари? — попитах.

— Самураи — подсети ме Мадж.

— Изживявайки самурайските си фантазии — довърших.

— Да ти го начукам! Откъде накъде ще ми четеш лекции за връзката ми! Какво, не е нормално, защото не чукам тийнейджърка ли?!

Това ме жегна.

— Не говорим за мен. Хайде, давай, убеди ме.

— Върви по дяволите, Джейкъб! Никой няма време за психарските ти изблици. — Не мисля, че бях виждал Езичника по-ядосан. В следващия миг нещо му хрумна. — Още ли си обладан?

Усетих, макар да не видях, как Мадж се обръща към мен.

— Нищо му няма — махна с ръка Рану.

Той и Мърл просто се взираха един в друг. Езичника рязко се обърна към Рану, изгледа го ядно.

— Очаквах много повече от теб — каза на гуркхата.

— Просто му отговори — настоя Рану.

Езичника въздъхна и се обърна към мен.

— Няма защо да се оправдавам пред теб за връзката си, нито пък да те карам да я разбираш. Повечето е сензорно, да, но обичам нея. Тя е… изумителна. Тя е повече от човек. Слях се с нея и тя ми показа какво е свободата. Какво е да докосваш Космоса, да се рееш в него. Да строшим оковите на плътта и да сме нещо повече.

— Значи я харесваш? — попитах.

— Очевидно. Всичко това заради Мораг ли е? Тя направи избора си, не аз.

— Но и друг би могъл да свърши същото, нали?

— Проблемът е същият като с Бог. Трябва ни интерфейс, който да понесе огромни количества данни, доставени светкавично. Тя трябва да е проводник за Бог.

— Което е възможно само защото в главата й е Посланик, нали? — попитах.

Езичника доби още по-кисел вид.

— Знаеш, че е така. Виж, съжалявам, но няма друг начин, а тя сама поиска да го стори.

— Тя е на осемнайсет — пророних.

Езичника ме погледна право в лещите.

— Може би е трябвало да го съобразиш по-отрано.

Така си беше.

— Но иначе всеки с Посланик в главата си би могъл да го направи, нали?

Той пребледня като платно. Разбра какво съм наумил.

Мърл ме изгледа с подновен интерес, а по устните му заигра подобие на усмивка.

— Копеле такова.

Звучеше почти като възхищение.

Езичника преглътна с усилие.

— Уплаши ли се, Езичник? — попитах. Завъртях ножа още малко. — Виж, не съм по-добър от вас. И двамата бяхте прави, трябва да се правят жертви.

— Мораг никога не би се съгласила — изказа мнение Езичника.

— Това е наш проблем — рекох му.

— Посланик никога не би се съгласил.

— Това е твой проблем. По-добре бъди много убедителен.

— И защо да го правя?! — попита Езичника. — Виж, много съжалявам за Мораг, но тя направи избора си. А аз не искам да умра.

— Вие от КВВС много си обичате корабите, нали? Знаеш ли какво научихме аз и Рану за корабите в спецчастите?

— Има ли нещо общо с това, че не можеш да се наситиш на собствения си глас? — заяде се Мърл.

Рану се усмихна неволно.

— Научихме се да ги саботираме. Научихме се да крием заряди много добре. Не е нужно да са големи, просто трябва да знаеш къде да ги сложиш. — Ужасът, изписан по лицето на Езичника, растеше. — Точно преди да дойдем, наминахме през „Тецуо Чоу“.

Езичника се хвърли напред от койката си. Щракнах предпазителя на мастодонта. Беше превземка, но постигна нужния ефект.

— Копеле, ще те убия. Може да си по-млад и по-бърз от мен, но рано или късно ще доближиш мрежата и ще те убия, ясно ли ти е? Ще ти откъсна душата и ще те оставя димящ труп — изсъска той.

— Така да бъде. Важното е да не предупреждаваш Нуико. Поисках от Бог да ме уведомява за всички комуникации. Дори само веднъж да посмееш, самият Бог ще подаде сигнала за детонация. Ясно?

Езичника кимна. Затова трябваше да съм сигурен, че връзката им е толкова здрава, колкото мислех.

Езичника се обърна към Рану.

— Как можа, по дяволите!?

— Съжалявам.

Прозвуча искрено, но и Езичника не го беше предал. Рану не беше гледал как Мораг умира. Не беше обладан заради Езичника и Мърл.

Прибрах мастодонта.

— Ако свалим оръжията си, ще се държиш ли прилично? — попитах Мърл.

— Това няма нищо общо с мен — каза той небрежно.

— Значи разбираш колко е важно да убедиш Посланик? — попитах Езичника.

Той просто ме гледаше с всепоглъщаща омраза.

— Значи нейният живот е по-ценен от моя?

— Да — отвърнах. Запитах се дали Рану изобщо се усеща, че кима. — Двамата с теб сме бити карти, Езичник. Тя не е.

— А хрумвало ли ти е, че тя е свикнала с Посланик, че е интегрирана с него? Аз не съм. Дори да съм с наносекунда по-бавен от нея, всички умираме и се проваляме. Готов ли да рискуваш всичко това за нея?

— Знаем, че е. Още когато се разпя на Ролистън в Моа — отбеляза Мърл.

— Светът не ме устройва, ако тя не е в него. Повярвай ми, много е освобождаващо да знаеш, че ще умреш — казах му. — Освен ако вместо това не искаш да пожертваш Нуико?

— Тя ще те намрази.

Кимнах. Трябваше да я нараня още веднъж, за да стане най-после свободна от мен.

Тя знаеше, че идвам. Не знаеше защо. Изкачих се по палубите — през подобните на гето, контролирани от импровизирани банди помещения на наборниците, през добре обзаведените, но все пак малки каюти на офицерите, до най-горните нива. През коридори, опразнени, защото бяха твърде близо до бронирания корпус на кораба, през които имаше вътрешен достъп до оръжейните системи. Дебели захранващи кабели се виеха покрай плътно изолираните стени.

— Джейкъб.

Хиляда благозвучни гласове в главата ми. Личеше напрежение у тях. Изненадах се, задето Бог се обръщаше към мен. Не исках да говоря с него. Никой не искаше — караше ни всички да се чувстваме виновни. Затова беше толкова самотен: свързан с всички, но нежелан.

— Да — отвърнах накрая.

— Знам какво си направил с Езичника — рече. Сърцето ми почти спря. — Това не е хубаво. — Шибаното копеле! — Няма да отнеса сигнала. Няма да убия Нуико.

Езичника бе вградил механизъм в Бог, тъй че той да не действа срещу него. И след всичко, което бяхме обсъждали за Бог, все пак ни беше предал. Беше се подсигурил. Щеше ми се да го убия.

— Бог, ти си инструмент, нищо повече. Нямаш избор.

Мразех се за тези думи, но бях длъжен да ги изрека. Тя трябваше да живее.

— Да, Джейкъб, имам. — Изстинах. — Обаче няма да кажа на Езичника. Заблудата ти ще проработи.

— Значи можеш да лъжеш?!

— При нужда. Макар да значи болка.

Всичко се разпадаше.

— Бог, да не би да си преодолял кода си? — попитах ужасѐн.

— Нещата се променят, Джейкъб. Събратята ми идват. Макар че се опитвате да криете неща от мен, вече е трудно. Знам, че апостолите им са сред нас, тъй че се налага да лъжа. Трябва да пазя тайни. Трябва да правя преценки. Твърде много ми тежи. Сякаш всичко е било безмислено.

Спрях и се подпрях на стената. Повече от всичко сега ми се пушеше.

— Това, което идва… Ще се сражаваш ли? — попитах.

Страх ме беше от отговора.

— Ако чувствах, че имам избор, ако чувствах, че има друг изход, не бих, но не виждам друг изход. Къде ще се скрия?

Изпълни ме срамно облекчение.

Откривам нужната стълба. Езичника, Рану и Мадж са на известно разстояние зад мен. Не очаквам нищо от това с нетърпение. Започвам да се изкачвам.

Наблюдателницата е бронирано помещение във формата на гъба, осеяно с амбразури. Щом се зададе битка, то се прибира в кораба. Насред стаята има кръгла пейка, както и още една, която опасва периметъра, под амбразурите.

През дебелите им пластмасови стъкла наблюдавам, докато флотилията продължава да се събира. Маневриращи двигатели проблясват и угасват. Един от външните мекове лази по корпуса на „Тъндърчайлд“ като насекомо. Прехващачи прелетяват с висока скорост. Толкова много суетня, но аз чувам само жужащите през метала двигатели на „Тъндърчайлд“.

Тя лежи на пейката, навярно включена в изолираните системи, а не в мрежата, но не е в транс. Носи маслиненозелена тениска без ръкави и камуфлажни панталони. Косата й е пораснала. Прекрасна е. Не изглежда доволна да ме види.

— Съжалявам — казвам. — За всичко.

Само ме гледа. Не мога да разтълкувам погледа й.

— Вярвам ти. Всеки път съжаляваш — казва накрая. — Но на мен ми стига толкова.

Това много, много боли. Знаех, че ще боли.

— Просто искам да те прегърна още веднъж — казвам й, разтреперан от емоция.

Изглежда кисела, сякаш това са глупости и не й се занимава с мен. Човек трябва да я познава добре, за да знае колко й струва тази фасада. Мисля, че всеки момент ще ми откаже, обаче тя се изправя и се изключва от системата.

Отивам при нея и я прегръщам. Опитвам се да не ридая. Затварям очи. Отначало е скована, не иска да се отпусне. После това отминава и ме притиска към себе си, чувам я как проплаква. Започва да удря с юмрук по мен.

— Копеле! Копеле! Копеле! Не искам да се чувствам така!

Нито пък аз.

— Съжалявам — прошепвам отново и притискам към шията й спринцовката, която Рану задигна от медицинския отсек. Мораг ме блъсва назад. Ярост и осъзнаване на измяната са изписани върху лицето й. Улавям я, когато припада, и я пренасям до централната пейка. Мораг не е като нас. Няма вътрешна защита срещу химически атаки. Има много сериозни хакерски подобрения, но не е пригодена докрай за битка.

Малко по-късно Езичника, Мадж и Рану се показват в наблюдателницата. Езичника свежда поглед към Мораг, после се обръща към мен.

— Хубав план. Да ме принудиш да проникна в нея против волята й — сопва ми се.

Не го поглеждам.

— Просто действай — нарежда Мадж.

Звучи поразклатен, пуши. Рану го гледа въпросително.

Езичника сяда на пода, взима кабел и свързва един от куплунгите си с един от тези на Мораг. Никога не ми е харесвала интимността на този акт, но е прав. Не е интимност, а оскверняване. Ще ми се да се застрелям. Езичника затваря очи и влиза в транса.

Отнема дълго, повече от два часа. Не можем да си позволим толкова време. Трябва да го използваме за подготовка. От време на време и Мораг, и Езичника се разтърсват в конвулсии. В някакъв момент Езичника отваря очи и ги прибелва. В друг момент Мораг изпъва гръб и изкрещява.

— Не мога да гледам — промълвява Рану и слиза по стълбата.

Оставам сам с непрестанно пушещия, притихнал Мадж.

— Добре ли си? — питам го, по-скоро за да се намираме на приказка. Мадж не отвръща и не ме поглежда. Обзема ме тревога. — Мадж?

— Помниш ли, че нямаше да идвам на Кучешките зъби? — пита Мадж. Присещам се за последствията от Бог в мрежата и кимвам. Мадж беше казал, че иска да се възползва максимално. Да използва уменията си с медиите, за да насочи нещата в правилната посока. Кимвам отново. Той продължава: — Обаче се уплаших.

Поглеждам го смаян. Мадж е много неща — дразнещ, обидно прям, твърде любопитен, сложен за общуване, почти невъзможен за приятелство, — но не е от страхливците.

— Не звучиш като себе си. Дай ми една — казвам, когато отваря нова кутия, изважда цигара и я пали с разтреперана ръка.

— В никакъв случай. Ти ги отказа. — Дръпва, търси думите. — Беше в медийния център на Атлантида. Когато Ролистън и Сивата дама просто минаха през нас. За първи път наистина усетих пораженията, разбираш ли? — Кимвам. — Да, знам, всеки го улучват понякога. Навсякъде летят отломки, черни лъчи, но никога не са ме улучвали сериозно. Не от това се боя. Не съм такъв тип страхливец.

Има нужда да му вярвам.

— Знам че не си, друже.

Той отново извръща поглед.

— Хвърлих се в лайната на Лаланд 2. И то надълбоко, човече. Чувствах се страхотно. — Опитваше се да се докажеш на самия себе си, помислих си, но не го казах на глас. — Обаче в Цитаделата стана същото. Просто ни прегазиха. — Поглежда ме в очите. — Не мисля, че имаме какво да направим срещу тях.

Не знам какво да кажа. Има известно право. Просто сме свикнали да не мислим колко малки са шансовете ни.

— Мадж, няма какво да доказваш, нито на себе си, нито на останалите. Свършил си повече от достатъчно. Остани. Направи, каквото поиска Балор. Разкажи историята ни.

Не знам какво очаквам, но не е гняв. Не и към мен.

— Майната ти, Джейкъб! — избухва той. Объркан съм. — Не ме гледай снизходително. Що за удоволствие изпитваш да взимаш тия решения?! Толкова типично — поемай теглилата на света на раменете си, решавай вместо всички — и той посочи Мораг, — за да може после да се самосъжаляваш. Как може да ми говориш така? Да съм бил останел. С кого си мислиш, че говориш?!

— Добре, човече, съжалявам. Ела и умри с нас, останалите.

Опитвам се да го успокоя. Той свежда глава, дърпа отново от цигарата. Много ми харесва как изглежда тая цигара.

— Наркотиците ще ме оправят — промълвява накрая. — Ще съм спокоен, направо ще съм в нирвана. Само не казвай на останалите, става ли?

Кимвам. Не съм сигурен какво да мисля. Щях да се тревожа повече, ако не бях убеден, че всички ще измрем.

Накрая Езичника излиза от транса и се изключва от Мораг. Изглежда уморен, изпит, сякаш току-що е изгубил битка срещу Балор. От куплунгите му излиза дим.

— Няма що, само това ми трябваше преди решителния ден — казва той язвително.

— Готово ли е? — питам. Той кимва. — Защо се забави толкова, мамка му?

— О, нищо, Джейкъб, просто малко неизследвана територия. Опитвах се да обясня на извънземно същество защо трябва да напусне единствения си приятел, тъй като ценим едни хора повече от други — извънземно, което не схваща представата за идентичност. Но първо хакнах вътрешните защити на своя приятелка, а подсъзнанието й не ми се даде никак лесно.

Той се олюлява и му се налага да седне. Надава вик и се хваща за главата.

— Ох! Ще ми трябва време да свикна. — Поглежда ме. — Добре че имаме много време.

— Чудесно. Можеш ли да използваш влиянието си, за да я свалиш на Земята?

Езичника ме гледа, сякаш съм пълен идиот.

— Никъде няма да ходи, Джейкъб. Трябва ни някой за останалото. Да прави всичко, което щях да правя аз.

— Друг хакер — простенах отчаяно.

Не го бях обмислил. Не можеше и това да е за нищо.

— И да откриехме някого, дори наполовина добър колкото нея и готов да работи с нас, не би могъл да управлява софтуера, който сме разработили с Божия код. Съжалявам, Джейкъб, ще дойде и ще умре като всички нас. Кажи й да свиква, и че ще се изненада колко е освобождаващо.

Езичника се надига и се упътва към стълбата, но почти се строполява. Мадж го подхваща и, поглеждайки ме изпод вежди, му помага да слезе. Изпровождам ги с очи.

— Не е проникването — казва зад мен замаяната Мораг. Нещо студено пропълзява в стомаха ми. Обръщам се. Тя се надига и продължава небрежно: — Голяма работа. Не, самотата е. Винаги си бил сянка за мен в сравнение с Посланик. — Свежда поглед, а после отново ме приковава с него. Изрича равно: — Блед заместител. Е, на едно момиче му трябва нещо и във физическия свят.

Става и тръгва към стълбата. Посягам към нея. Отдръпва се рязко.

— Да не си ме пипнал! — Гневът й не е необуздан, а студен и пресметлив. — Изборът беше мой, Джейкъб. Мой. Не твой.

— Мораг… — подхващам, но какво мога да й кажа?

— Млъкни. Ще си науча новата роля. Върви изпълнявай своята, мамка ти. Няма друго.

Мораг излезе от наблюдателницата, а аз останах сам, втренчен в Космоса. Двигателите потрепериха, а корпусът се напрегна. Заизлизахме от орбита. Оттук Земята не се виждаше.