Глава 13

„… Удивително зрелище в «Гущер». Тази нощ Птиций надмина сам себе си, като организира потресаващо по своята красота шоу на име «Танцът на Феникса». «Това беше изключително рядко събитие, щастлив съм, че се случи именно в моя клуб», — заяви Птиций пред нашия кореспондент…“

(„Тиградком“)

„Изплашени от неочаквания фойерверк в Измайловския парк, мести жители извикаха полиция при представителния клуб «Гущер»…“

(„Ехото на Москва“)

* * *

Зеленият Дом, щабквартирата на Великия Дом Люд

Москва, Лосинни остров

28 юли, сряда, 00:49


Заобиколени от могъщите похитители, наемниците тръгнаха към едно от сервизните помещения на клуба, където бяха щателно обискирани и лишени практически от цялото си имущество. На Артьом му взеха и плейъра, и даже картата „Тиградком“. Загубите на Кортес бяха доста по-големи. До черната кредитна карта на масата се оказаха дебел портфейл, малък мобилен телефон, пистолет с кобур за кръста, „различителят“, два златни пръстена (в джоба си ли ги носеше, или къде?), средно дебел синджир и скъп часовник.

След това нахлупиха на главите им плътни черни торби, вървяха дълго по някакви коридори и накрая ги натикаха в някакви коли. Явно в отделни, защото през целия път Артьом усещаше само каменните рамене на похитителите и не чуваше нито злобното мърморене на Кортес, нито язвителния глас на Яна. Свалиха торбата чак в тъмницата, която се оказа малка стая без прозорци, обзаведена съвсем просто. Удобен кожен диван, на който Кортес се пльосна моментално, резбована масичка със завинтени за пода крака, и огледало, към което замислено се приближи Яна.

— Обискираха ли те? — попита Кортес.

— Взеха ми даже пудриерата, — оплака се младата жена. — А теб?

— Успях да спася нещо. — Кортес внимателно изплю в ръката си златен зъб. — Неудобно им беше да ми бъркат в устата.

— Охраната ли ще подкупваш? — ехидно каза Артьом.

— Забавен е, — усмихна се Яна.

— Ъ-хъ, — съгласи се Кортес. — Артьом, пред теб е пример за технологиите на Тайния Град. Както, навярно, се досещаш, опитният маг може да използва енергията на Източника, за да създава разни неща.

— Материализация, — с умен вид кимна Артьом.

— На създадения предмет може да се придаде всякаква форма, но той си остава такъв, какъвто го е измислил магьосникът. Моят златен зъб, например. — Кортес го повъртя в ръка и изведнъж го хвърли. — Хващай!

Артьом хвана лъскавото нещо:

— И какво?

Външно зъбът по нищо не се отличаваше от обикновена протеза.

— Не си ли чел приказки? — учуди се Яна. — Следва заклинание.

Кортес промърмори няколко странни думи, и Артьом стреснато извика. Зъбът се разтвори във въздуха, образувайки малко златно облаче, което бързо кондензира и се върна в ръката му като черен нож с права дръжка и леко закривено острие. На ефеса имаше знак — катеричка.

— Навски нож, опакован с намаляване на теглото, — с уважение произнесе Яна. — Скъпа вещ.

— Хладно оръжие се купува само от Тъмния Двор, — поучително каза Кортес и си прибра от Артьом острието. — Цената няма значение, а освен това на мен ми правят отстъпка.

Той направи почти неуловимо движение с ръка и ножът изчезна.

— Значи украшенията…

— В пръстените има гранати, а в синджира — пистолет.

— В пудриерата имаше „Хеклер и Кох“, — въздъхна младата жена.

Австрийски автомат с гранатомет! Наистина козметика за професионалисти.

— За съжаление, людите разбират от скрито снаряжение.

— Един от Великите Домове? — попита Артьом.

— Да. Зеленият Дом.

— Този, който ни отвлече, — започна Яна, без да се отдалечава от огледалото, — е барон Мечеслав. Мно-о-го известен човек. Близък приятел на кралицата.

— Управлява ги кралица? — заинтересува се Артьом.

— Матриархат, — прозя се Кортес. — Управляват жените.

— И за какъв дявол се намесиха людите? — въздъхна младата жена. — Всичко си вървеше отлично. Срещнахме се, поговорихме си. — Тя разстроено погледна Артьом с бездънните си сини очи. — Всичко развалиха. — И като помисли малко, добави: — Помияри.

Яна отново се обърна към огледалото, а Кортес се върна на дивана и, изглежда, задряма. Спокойствието им подейства и на Артьом, но имаше още неизяснени въпроси:

— Надявам се, че няма да ни убият?

— Защо нас? — учуди се момичето. — Амулетът е у теб.

Артьом потрепери.

— Яна, не говори глупости, — укоризнено, но без да отваря очи, промърмори Кортес.

Младата жена с насмешка изгледа Артьом, той почервеня и се канеше да отговори нещо остроумно, но не успя. Вратата безшумно се отвори, и в стаята влезе Мечеслав. Артьом направи крачка назад, Яна съблазнително се усмихна, а Кортес отново се прозя.

Мечеслав огледа пленниците и се дръпна в страни, пропускайки дребна стройна жена с разкошна тъмнозелена рокля и тънка, украсена с изумруди диадема. В коридора Артьом забеляза двама масивни охранители, но те не влязоха в стаята.

— Това ли са челите? — безразлично попита жената.

Имаше красиво лице с плътно стиснати пълни устни и огромни, но много студени яркозелени очи.

— Ваше величество — Яна направи реверанс.

Кралица? Артьом за първи път в живота си се сблъскваше с коронована особа. Людмила Прокофиевна Шпанко, кралицата на алкохолиците от родния му двор, по прякор Лялка Сифилиса, не се броеше. Интересно, какво се прави при среща с монарх. Артьом се огледа. Кортес или спеше, или беше умрял на дивана, и мълчеше, за това Артьом реши да не прави нищо. Но да каже нещо:

— Голяма чест е, ваше величество, че ще ни разпитвате именно вие. Къде ви е камшика?

Мечеслав настръхна и направи крачка напред.

— Недей. — Всеслава гледаше някъде настрани. — Момчето е дръзко, защото го е страх.

Баронът се подсмихна.

— Амулетът у него ли е?

— Да, ваше величество, — потвърди Мечеслав.

— Трябва да го приберем — Тя игнорираше Артьом.

— И какво ще получа от това? — стана му любопитно.

— Може би ще ви пуснем.

— Не веднага, разбира се, — добави Мечеслав. — Когато нещата улегнат.

— А иначе?

— Иначе? — кралицата явно започваше да се ядосва. — Уви, момченце, имам малко време, за това просто ще изтръгна информацията от главата ти. Вероятно след разпита ще станеш идиот, но това са детайли.

Тя рязко премести погледа си на Артьом и две яркозелени мълнии пронизаха душата му. Косата на главата му настръхна.

— За съжаление, мадам, — разнесе се от дивана скърцащия глас на Кортес, — ние сме длъжни да предадем плячката на клиента. Съгласно Кодекса вие можете да се свържете с него и да се опитате да откупите нашия контракт, а в момента действате практически срещу него. Съжалявам, мадам, но това едва ли ще му хареса.

— Не можеш да се скриеш зад гърбовете на навите, наемнико, — с мека заплаха произнесе кралицата. — Те няма да се карат със Зеления Дом заради някакъв чел.

— Заради чел, може би — Кортес сви рамене, — но Амулетът е у нас.

— Навите вероятно няма да разберат за това, — сухо се обади Мечеслав, — моите хора не са от приказливите.

— Всички видяха, че ни отведе от клуба, — подхвърли Яна.

— Сигурни ли сте?

Младата жена замълча. Мечеслав действително можеше да е хвърлил мъгла при залавянето им, и в такъв случай изчезването на трима чели би било съвършено незабелязано.

— Сантяго не е глупак! — съобщи най-накрая тя.

Баронът и кралицата се намръщиха, щом се спомена името на комисаря на Тъмния Двор. Артьом тепърва щеше да разбере, че обитателите на Тайния Град се делят на две категории — такива, които не са чували за Сантяго, и такива, които не го долюбват. И като се отчете действената натура на комисаря, вторите бяха значително повече.

— Самозабравяш се, скъпа, — вирна глава кралицата. — Глупак или не, той няма да посмее да предявява претенции на нас.

Яна, изчерпала аргументите си, безпомощно погледна Кортес. Мечеслав доволно се усмихна:

— Ще се захващаме ли с работа?

Ледените очи на кралицата отново намериха Артьом и безпощадно се впиха в душата му. Той беше сигурен, че думите на Всеслава не са празна заплаха и тя няма да се церемони с главата му. За първи път в живота си Артьом изпита истински страх. Ръцете му неприятно се разтрепериха, по гърба му потече студена пот, и той вече беше готов да разкаже всичко, което знае, когато наемниците започнаха да действат. Колко им плащат навите, Артьом не знаеше, но Кортес и Яна си заработваха хонорара съвестно.

Кортес излетя от дивана, преодоля с един скок разстоянието до барона, и го подсече. Мечеслав тежко падна на пода. Яна, която досега стоеше неподвижно до огледалото, рязко се завъртя, хвана кралицата и я блъсна навън в коридора върху слисаните охранители.

— Да бягаме!

Кортес буквално изнесе Артьом от стаята. Наемникът мигновено наряза едва ли не на парчета охранителя, който беше успял да стане от пода, и го отблъсна с крак. Пътят беше свободен. Внезапната атака обърка людите. Хриптенето на Мечеслав и звука от бързите удари, с които Яна прикриваше отстъплението им, останаха назад. Следвайки Кортес, Артьом зави зад ъгъла и влетя в първата попаднала му стая.

— Вратата, — изсъска наемникът.

Артьом тръшна вратата, пусна тежкото резе, и като чу зад гърба си звук от разбито стъкло, инстинктивно се наведе. После се обърна и видя, че Кортес е избил прозореца.

— Скачаме! — наемникът се метна на перваза.

Мамка му, етажът изобщо не беше първи! Проклинайки безразсъдния Кортес, Артьом полетя в тъмното с грацията на парче шперплат. За щастие успя да се свие и да убие скоростта при приземяването, като се преметна напред през рамо. Кортес, съдейки по грохота, се приземи на покрива на някаква кола.

— При мен!

Артьом се качи на покрива на сааб-а. Машината стоеше под дърво, което от своя страна растеше плътно до оградата. Оказа се по-просто от латинския, например. Явно людите не можеха и да си представят, че някой ще успее да избяга от Зеления Дом.

След няколко секунди бегълците се оказаха от другата страна на оградата. Щаб квартирата на людите беше построена на обширна поляна сред черния на фона на нощното небе лес.

„Къде сме, извън града?“

— По-бързо! — Кортес махна с ръка към дърветата.

— Чакай, — помоли Артьом, дишайки тежко. — На тъмно няма да ни догонят.

— Тъмно?

Наемникът го хвана за рамото.

Артьом беше подценил людите. При тях тревога не означаваше банални сирени и крясъци на полузаспалата охрана — започнаха да се включват прожектори, излетяха осветителни ракети, залаяха кучета. За щастие, бегълците се добраха до началото на гората, преди на поляната да стане светло като ден.

— Къде сме, Кортес?

— На Лосинния остров.

„Слава богу, Москва“.

Още няколко минути тичаха между дърветата, след което отпред се появи асфалтирана алея. Цивилизация!

Кортес притича до някакво малко хълмче, озъртайки се на всички страни.

— Провървя ни! Ще се измъкнем през канализацията!

— Защо? В гората ще можем да се скрием.

— Тук е пълно с моряни, — наемникът вдигна капака на люка, — те няма да влязат под земята, но ако останем в гората, ще ни убият.

— Какви са тия моряни?

— После.



Кортес не затвори капака на люка, но нямаше нужда — моряните панически се бояха от подземия.

Минута след като бегълците изчезнаха в канализацията, на хълма се появи гъвкава женска сянка. Стройна фигура, високи гърди, тънка талия, тя привличаше внимание, и само дългите нокти на трипръстите ръце и опашката с шипове разваляха картината.

Моряната завъртя глава, напрегнато душейки миризмите на нощната гора, и щом разбра, че плячката се е изплъзнала, злобно изсъска.

* * *

Клуб „Гущер“

Москва, Измайловски парк

28 юли, сряда, 00:51


— Не знам какво стана, — призна де Гир, стараейки се да не гледа стоящия пред него Сантяго. — Ние наблюдавахме отвън, Артьом се появи в 20:40. Амулетът не беше у него, и заповядах да го оставят да влезе вътре, както се договорихме. От този момент нито той, нито Кортес са излизали от клуба.

— В „Гущер“ ги няма, — тихо каза комисарят и издуха несъществуваща прашинка от снежнобялото си сако, — и мобилният на Кортес не отговаря.

— Не са излизали, — упорито повтори де Гир, гледайки скъпата, ръчна изработка, вратовръзка на Сантяго.

Капитанът се срамуваше и се чувстваше неудобно. Задачата, която му постави комисарят на Тъмния Двор, беше толкова проста, че повелителят на войната отначало даже се възмути — Сантяго помоли да пазят Кортес, докато е в клуба. Де Гир се съгласи. Сега челите изчезнаха, и надвисналият над капитана нав го караше да се чувства като провинил се ученик. За щастие, се беше сетил да дойде до колата на комисаря, и подчинените му не чуваха този унизителен диалог.

— Биха могли да ви отклонят вниманието…

Главният боен маг на Ордена почервеня. Това беше вече прекалено.

— Имаме „различители“. — Той извади от джоба си опушен монокъл и го показа на нава. — Да не ни мислиш за деца?

— Мисля ви за гвардейци на великия магистър и проигравам всички възможни варианти. — Сантяго се облегна на тъмно синия си Ягуар, който привличаше внимание даже сред скъпите коли на паркинга, и замислено оправи косата си. — Явно в клуба има подземен изход.

— Явно, — кисело се съгласи капитанът, въртейки „различителя“ в ръцете си. — Винаги съм казвал, че челите са ненадеждни.

— Кортес е опитен наемник, — не се съгласи навът. — Съдейки по всичко, здраво са го притиснали.

— Червени Шапки в клуба не са идвали, — съобщи де Гир.

— Червените Шапки не са проблем за него, — разсеяно махна с ръка комисарят. — Смятам, че в играта е влязъл Зеленият Дом.

Франц учудено поклати глава:

— Защо? Те не могат дори да разблокират Амулета.

— Вероятно и те правят същото като нас — ловят Вестителя, и са хванали нашата примамка, — обясни Сантяго. — Стойте тук, капитане, аз ще изясня какво се е случило вътре.



Птиций не беше страхливец.

Семейството на конците влизаше във Великия Дом Люд, и зад широкия му гръб управителят на „Гущер“ се чувстваше съвсем уютно. Той не се боеше от никого, дружеше с всички, но въпреки това държеше при себе си двама телохранители-люди — яки руси момчета със сънени мътнозелени очи.

„Положението задължава — трябва да ги храня, — обичаше да се шегува Птиций. — Това все пак е клуб, а не детска градина, всичко става…“

Всичко наистина ставаше. Пияните дружинници на бароните на Зеления Дом, докачливите рицари-побойници, избухливите наемници-чели. В разкрепостената атмосфера на „Гущер“ всички те лесно намираха поводи да се освободят от натрупаните емоции. И тогава на сцената се появяваха мълчаливите плещести момчета с обтекаеми глави, които сурово разясняваха на разпасалите се гости правилата за поведение в прилични заведения. Те използваха за целта примитивни, но работещи аргументи, и на Птиций беше започнало за му се струва, че биячите му могат да решат всеки проблем.

Разкошната врата към личния кабинет на управителя излетя от пантите и с грохот се вряза в изящната, инкрустирана със слонова кост маса. Телохранителите по навик скочиха на крака, но като видяха в получилия се отвор комисаря на Тъмния Двор, спряха и объркано погледнаха шефа. Птиций разбра, че няма да има помощ, скочи от креслото и пъргаво пролази под писалището.

— Приятелю, — изръмжа навът, — радвам се, че вие сте все така енергичен.

Без да обръща внимание на телохранителите, Сантяго се наведе над плота на писалището и с неочаквана за кльощавото си телосложение сила измъкна Птиций на светло.

— Здравейте, господин комисар, каква чест за нас, за нашия клуб, за цялото ни семейство… Желаете ли отделен кабинет?

Докато ломотеше всички тези глупости, Птиций, когото Сантяго държеше за яката, се клатеше на няколко сантиметра от пода и трескаво съобразяваше, в какво се е провинил пред страшния нав. От ужас розовите му бузки побеляха, очичките му угаснаха, а влажните устни се разкривиха в уплашена усмивчица. Покрай дрехите, в юмрука на Сантяго се оказа и прилично парче от кожата на конеца, но да сподели това управителят се боеше.

— Виждам, че се радвате на нашата среща, — усмихна се навът.

— Безумно, — призна си Птиций, който отчаяно се опитваше да намали амплитудата на клатене. — С какво го заслужих?

— Избрах вашия клуб, за да се срещна с Кортес, — тихо започна комисарят и намести очичките на събеседника си срещу своите. — Мислех, че тук е тихо и спокойно, можем да седнем, да поговорим, да обсъдим делата си. Кортес пристигна и…

— И? — изстина пухкавият.

— И го отвлякоха! Както разбирате, Птиций, аз съм много разочарован. Вместо тих, уютен клуб, тук се оказа истински бандитски вертеп. Бонбонче! И вие — негов съдържател. Вие сте разбойник, Птиций.

— Не съм, — изписка конецът.

— Какво?

— Не съм разбойник, аз съм управител…

Телохранителите заотстъпваха към изхода, нямаха желание да бъдат свидетели на смъртта на Птиций.

— Разбойник, Птиций, истински разбойник, — убедено повтори Сантяго. — Може би си струва да избавя града от вашето „бонбонче“?

Птиций изобщо не се съмняваше, че върховният боен маг на Тъмния Двор е в състояние да унищожи клуба му. И още два-три квартала наоколо. Той жално заскимтя и угоднически загледа непроницаемите черни очи на комисаря.

— Не съм виновен.

— Кой отвлече Кортес?

— Людите, барон Мечеслав.

— Защо?

— Не знам. Той заповяда да му съобщя, ако Кортес се появи, и аз му съобщих. Докато баронът дойде до тук, се появи още един чел — Артьом, струва ми се. След това дойде Мечеслав с дружинниците си и ги отведе всичките.

Навът изскърца със зъби.

— Кълна се в децата си, Сантяго, — продължи да хленчи Птиций, — не знаех, че тия чели работят за теб!

Малките очички на управителя ясно показваха, че собственикът им по-скоро би се удавил, отколкото да пресече пътя на навите. Тъмният Двор можеше да докопа враговете си даже зад широкия гръб на Люд.

Комисарят остави Птиций на масата и грижливо му оправи вратовръзката.

— Къде ги заведоха?

— В Зеления Дом.

— От къде знаете?

— Чух, как един каза на друг, че ги водят при кралица Всеслава.

— Благодаря, Птиций. — Сантяго тръгна към дупката в стената, но спря и през рамо попита: — Надявам се, разбирате, че визитата ми трябва да остане в тайна?

Управителят притисна пухкавата си ръчичка към мястото между корема и шията и показа, че разбира.

* * *

Зеленият Дом, щабквартира на Великия Дом Люд

Москва, Лосинний остров,

28 юли, сряда, 01:14


— Мръсница, — изсъска Всеслава, докато се опитваше да преведе в ред прическата си.

— Както благоволи ваше величество, — сви рамене Яна, чудейки се какво да прави с откъснатата си презрамка. — Но съм шокирана от лексиката ви.

Кралицата почервеня и се обърна към Мечеслав:

— Изглежда си подценил нашите пленници.

— При необходимост можете да намерите телефона на Кортес в справочника на „Тиградком“. Скъпо, разбира се, но надеждно. — Яна се усмихна приятно. — Освен това, ние нямаме расови предразсъдъци.

Баронът скръцна със зъби и погледна ранения дружинник, който беше останал тук. Вторият беше тръгнал след Кортес.

— Как се чувстваш?

— Всичко е наред, бароне, — тихо отговори дружинникът, притискайки с ръка най-голямата рана.

— Заведи нашата гостенка в карцера и тръгвай към лекаря.

— Слушам, бароне.

— Не вдигай тревога, — прошепна Всеслава, гледайки след отдалечаващата се Яна. — Жриците са в двореца.

— Трябва да догоним челите.

— С това ще се заемат моряните.

Баронът потръпна — той недолюбваше кошмарните обитателки на Лосинния остров.

— Моряните ще ги разкъсат. Най-важното е жриците да не надушат какво правим.

Но не беше писано плановете на кралицата да се сбъднат. Сигнализацията зави и в коридора се появи дружинник от вътрешната охрана на Зеления Дом.

— Ваше величество, тревога! В двореца има външни лица!

— Знам, — кимна кралицата, — задръжте ги незабавно!

Дружинникът не тръгваше.

— Има ли още нещо?

— Комисарят на Тъмния Двор настоява за аудиенция.

— Сантяго настоява за аудиенция, — повтори Всеслава и безпомощно погледна барона. Той незабележимо кимна. — Ще го приемем незабавно.



За разлика от съплеменниците си, които не уважаваха стремежа на людите към показен разкош, Сантяго харесваше тронната зала на Зеления Дом. Просторното, великолепно украсено помещение идеално подхождаше на пищните тържества, които обичаше Всеслава. Пролетният Бал на Кокичетата, рожденият ден на кралицата, Балът на Златните Листа… Сантяго не пропускаше нито един прием в Зеления Дом и беше леко учуден, че Всеслава е избрала за аудиенцията именно тази зала. Тя никак не подхождаше за делови преговори.

Кралицата очакваше комисаря на трона, в студения и поглед имаше напрежение, а сложната и прическа беше леко разбъркана. Отдясно до нея стоеше барон Мечеслав.

— Слушаме те, Сантяго.

— Ваше величество, — комисарят се поклони и обезоръжаващо се усмихна, — позволете ми да ви благодаря, че се съгласихте да ме изслушате. Оценявам това като проява на истинска мъдрост, свойствена само за коронованите особи. Умението да се вземат правилни решения в момент на криза е ценно и изключително рядко качество. Сигурен съм, че усилията ми няма да са напразни и ще помогнат да се избегне трагедия.

Всеслава се задъха от възмущение, но не успя да отговори.

— За каква трагедия става дума?

В залата бавно влязоха осем жени в свободно падащи дълги зелени рокли и еднакви изумрудени диадеми.

— Надявам се, че жриците на Зеления Дом могат да присъстват на този разговор? — Язвително се поинтересува Ярослава, и без да чака отговор, се обърна към нава: — Та за каква трагедия говориш?

Сантяго с лека усмивка се поклони на жриците и замълча, за да им позволи да дойдат до трона. Той знаеше, че Ярослава е била съперница на Всеслава на изборите за кралица, и успя да оцени враждебността и към победителката.

— Слушаме те, — напомни жрицата.

— Нейно величество кралица Всеслава, — почтително започна той, — милостиво ми отдели няколко минути, за да обсъдим спорните въпроси, възникнали във взаимоотношенията между нашите Домове.

Надутите фрази с лекота излитаха от устните на комисаря.

— Умението на госта ни да печели време за размисъл, като използва цветисти фрази, е общоизвестно. — Ярослава гневно се втренчи в кралицата. — Появата му свързана ли е с тревогата в двореца?

— Комисарят точно се канеше да обясни, — отговори дошлата на себе си Всеслава.

— Благодаря, ваше величество. — Навът направи крачка напред. — Несъмнено, вече сте чули, че вчера Червените Шапки нападнаха Великия Дом Чуд. Картагенският Амулет беше похитен.

— Орденът отрича този факт, — бързо добави Мечеслав.

— Разбира се, — присви очи Сантяго. — Да изгубиш Източника си е извънредно произшествие, и да се обявява публично би било глупаво.

Жриците разбиращо закимаха с глави. Мечеслав се намръщи, той единствен разбра на къде клони посланикът на Тъмния Двор.

— Ние всички бихме постъпили така на мястото на чудите, — дипломатично продължи комисарят. — Вие, например, не афиширате факта, че Кладенецът на Дъждовете е пресъхнал.

В залата се възцари мълчание.

— Лъжа! — извика накрая Ярослава. — Мръсна лъжа!

Сантяго мило се усмихна:

— Не съм свършил. Виждам пряка връзка между тия две събития. Считам, че този, който ви е отрязал от Кладенеца на Дъждовете, се стреми да завладее Картагенския Амулет, да разгроми Тъмния Двор и да получи контрол над целия град.

— Това е невъзможно! — отчаяно извика кралицата. — Никой не е в състояние да блокира чужд Източник!

— Никой, освен Вестителя! — отсече Сантяго.

Жриците ахнаха и преместиха погледи към Всеслава. Кралицата прехапа устни.

— Да се отрича този факт е безсмислено, — комисарят сурово погледа кралицата. — Кога се роди Вестителят?

— Това не те касае, нав, — грубо каза Ярослава.

— Преди осемнайсет години, — тихо отговори Всеслава.

— Защо е напуснал Зеления Дом?

— Тя каза, че е умрял, — изсъска една от жриците.

— Вестителят умря! Аз сама огледах тялото му! — възмути се Мирослава. Старицата не можеше да повярва, че са я излъгали.

— Аз накарах Любомир да заблуди жриците, — призна Всеслава, — за него това не беше трудно.

— Това беше моя идея, — гръмко произнесе Мечеслав. — Аз предложих на кралицата да убия Вестителя.

— Да го убиеш! — като ехо повториха жените.

— След като жриците се увериха, че Вестителят е мъртъв, аз го отведох в гората. Носех боен кинжал, приготвен от кралицата.

— Какъв клас? — незабавно попита Сантяго.

— „Жеравски клюн“, най-мощният боен артефакт на Зеления Дом, но Вестителят се оказа много по-силен, отколкото предполагахме. Любомир ме рани тежко и се скри. — Баронът машинално докосна белега на врата си. — Повече не съм го виждал.

— Аз знаех, че е жив, — едва чуто произнесе Всеслава. — Той се криеше в града и тихичко теглеше енергия от Кладенеца на Дъждовете. Преди седмица Любомир напълно отряза достъпа ни до Източника, и ми се наложи да обявя, че има сезонен спад на мощността на Кладенеца.

Зашеметените жрици в ужас гледаха кралицата.

— Власт, — замислено произнесе Сантяго. — За нея ще направиш всичко.

— Като научих, че чудите са изгубили Картагенския Амулет, заповядах на Мечеслав да го намери, за да пробвам да се договоря с Любомир.

— Ти предаде Великия Дом Люд! — пламтящият поглед на Ярослава буквално изгаряше кралицата. — Ти вече не си господарка на Зеления Дом.

— Не ти ще решаваш! — гордо изправи глава Всеслава.

— Разбира се, аз — не, — усмихна се Ярослава, — но съм сигурна в решението на Големия Кралски Съвет.

— Доколкото разбирам — плавно се вби в разговора Сантяго, — Съветът се събира в най-скоро време.

— Днес, — кимна Ярослава. — Ние сме длъжни да известим бароните незабавно.

— И какви действия ще препоръчат жриците? Моля да извините моето нахалство, но имам да разрешавам криза.

— Това е очевидно, нав, — високомерно отговори Ярослава. — Вестителят ще възглави Великия Дом Люд.

— А Картагенския Амулет?

— Той ще реши как да постъпи с Ордена, — отговори жрицата, гледайки Сантяго в очите.

— И с Тъмния Двор, — довърши мисълта и комисарят.

— Зеленият Дом ще подкрепи всяко решение на Вестителя. Той е нашият повелител.

Настъпи тишина. Мечеслав, който беше усетил в думите на Сантяго неприкрита заплаха, тънко, с края на устните си, се усмихна. Той разбра, че комисарят дава последна възможност на Ярослава да се спаси, но заслепената от близката победа жрица не можа да го види.

— Не те задържаме, нав, — хладно произнесе Ярослава, — ще те изпратят.

— Да бъдеш кралица е велика отговорност, — разочарованият Сантяго се обърна към останалите жрици. — От взетите решения зависят животът и съдбите на поданиците, и животът и съдбите на много от останалите жители на Тайния Град. Всяка крачка, всеки жест и всяка дума на кралицата са на показ, и всеки невнимателен ход може да доведе до голяма война.

Комисарят помълча, за да обмислят думите му.

— Аз няма да съдя кралица Всеслава. Няма да си задам въпроса, защо тя е заповядала да убият Вестителя. Знам само едно — ако тогава, преди много години това беше станало, сега нямаше да има криза. Нищо нямаше да заплашва Тайния Град, и нищо нямаше да застави Ордена и Тъмния Двор да се обединят! Сега нашите Домове се готвят за голяма война. Великият магистър мобилизира рицарите и вербува наемници. Бойните магове на Ордена са готови на всичко, за да си върнат Източника. Съветниците на Тъмния Двор искат от мен решителни действия. Вие искате война?! Ние сме готови! Чуд също! Ще устои ли Зеленият Дом срещу нас? Ще устои ли Вестителят срещу княза на Тъмния Двор?! Ще устои ли Вестителят, ако Амулетът се върне на чудите?! МЪЛЧИ, ЯРОСЛАВА!!!

Всички буквално залитнаха, когато навът изкрещя на отворилата уста жрица. Страховитият глас на комисаря избухна като бомба в тронната зала.

— Какво ще ви донесе войната? Лично на вас, жрици? Любомир няма да прости изгнанието си. Той няма да пита кой е знаел, и кой — не за нещастията му. Личността му е формирана — той е единак. На него не му трябват приятели, той си има слуги, а вие ще свършите дните си на дръвника. Всичките. Той не се нуждае от жрици. — Сантяго бавно местеше поглед по присъстващите. — Все още ли искате да изместите Всеслава? Само тя разбра, че се задава сблъсък на Великите Домове. Само тя разбра, че Вестителят се е родил късно! Че времето му е минало! Че световно господство не се постига с оръжие! Великите Домове ще се бият докрай, и това ще бъде последната война!! Ако изчезнем, ще сме всички заедно!! Преди няколко години Всеслава е взела тежко, но единственото вярно решение. Тя е спасявала не само себе си, а всички вас!

Жените наведоха глави.

— Хитър си, Сантяго, — злобно изсъска Ярослава. — Но ако тях, — тя презрително посочи с глава притихналите жрици, — си успял да ги уплашиш, да видим, какво ще кажат бароните.

— Прекалено сте глупава, Ярослава, — уморено отговори Сантяго. — Нямам време да се разправям с бароните.

И преди всички да разберат какво ще се случи, той замахна. Черният навски стилет се заби в лявото око на жрицата. Ярослава залитна, из залата се понесе тих, пълен с болка предсмъртен стон, и жената падна на пода. Черните навски остриета изсмукваха енергията на всеки маг до последната капка. Кралицата хвана Мечеслав за ръката.

— Изчерпаха ми се аргументите, — с извинителен тон обясни комисарят, докато триеше ножа си в дрехите на мъртвата Ярослава. — Надявам се, че ваше величество ще ми прости тази несдържаност.

— Трябва да отбележим, че нашият гост използва доста радикални прийоми за водене на преговори, — хладно произнесе Всеслава, оглеждайки жриците, — но ние нямаме претенции към него. Моите поданици — също.

— Кралице — жените покорно наведоха глави, потвърждавайки властта на господарката на Зеления Дом.

— Прекрасно. — Всеслава се облегна назад на трона. — Барон Мечеслав, вие ще съпровождате комисар Сантяго и ще обезпечавате взаимодействието му със Зеления Дом. Люд подкрепя останалите Велики Домове в стремежа им да защитят Тайния Град от сътресения. Това е право дело.

— Ваше величество, — навът се наведе в дълбок поклон, — мога ли да ви задам няколко въпроса за Любомир?

Загрузка...