Войните ги започват неудачниците

Глава 4

Цитаделата, щабквартирата на Великия Дом Нав

Москва, булевард „Ленинградски“

27 юли, вторник, 00:09

Да се разбере колко е голямо помещението беше невъзможно: плътна пелена мрак скриваше от наблюдателя истинските му размери. Тъмнината изглеждаше като жива, пулсираща мъгла, която жадно поглъщаше и светлина, и звуци. Тя надеждно защитаваше стаята от външния свят. Единственото място, свободно от мрак, беше малко петно, осветено от огромен информационен екран. Птицата, кръжаща над Замъка, носеше работеща камера, и ръководителите на Великия Дом Нав внимателно следяха щурма.

Князът на Тъмния Двор седеше в дървено кресло с висока права облегалка. Фигурата му беше скрита в безформен черен плащ, който се сливаше с околния мрак, и само две ярко жълти очи безстрастно проблясваха под ниско нахлупената качулка.

Вдясно от креслото, опрени на високите си тояги, стояха неподвижно трите безмълвни фигури на съветниците на Тъмния Двор. А отляво, небрежно разположен на крайчеца на почти невидим стол, седеше Сантяго. Комисарят беше облечен в прекрасно ушит бежов костюм, фина бяла риза и маркова вратовръзка. Външният му вид рязко контрастираше с мрачните плащове на останалите вождове на Нав.

Никой не коментираше случващото се на екрана. И чак когато Любомир нагло се обърна към камерата, а мъртвата птица падна на земята, Сантяго тихо каза:

— Сега наистина знаем, че Любомир е Вестителя.

— И Амулетът е в ръцете му, — недоволно отбеляза един от съветниците.

На него явно не му харесваше костюмът на главния военачалник на Великия Дом.

— Там има мои наемници, — учтиво го прекъсна Сантяго. — Те ще успеят да вземат Амулета от Червените Шапки.

— Чели, — презрително произнесе съветникът. — Защо не си задействал наши воини?

— Използването на наемници дава съществено предимство — изненадващо е, — обясни комисарят. — Да се проследи чел е много по-трудно, отколкото нав. Любомир щеше да усети нашите воини и щеше да ги блокира точно както направи с маговете на Ордена.

— Той едва ли е в състояние да блокира и нас, и чудите, — отбеляза съветникът.

— Но щеше да се сблъска с тях. Появата на наши воини, с активна поддръжка от страна на княза — рицарите щяха да сметнат това за начало на война.

— И какво от това? — изуми се съветникът. — Сега, когато и Чуд, и Люд са лишени от Източниците си, можем да не се съобразяваме с присъствието им в Тайния Град. Надявам се, комисарят е готов да предложи план на военна кампания?

Сантяго оправи златната игла на вратовръзката си и невъзмутимо се загледа в сумрака на кабинета. В йерархията на Великия Дом Нав той стоеше едно стъпало по-ниско от съветниците, беше изпълнител и нямаше право да взима политически решения. Само че да му дава заповеди можеше само князът на Тъмния Двор.

— Изключи това, — глухо заповяда повелителят на Нав.

Без да става от стола, комисарят послушно угаси екрана, и сега само две малки лампички осветяваха кабинета. Съветниците се строиха пред княза.

— Смятам, че моментът е много подходящ, — обади се този в средата. — Враговете ни са слаби и ние сме длъжни да атакуваме.

— Всички ли са съгласни с това мнение?

Двамата други съветници помълчаха, а след това този, който стоеше вдясно от княза, отрицателно поклати глава:

— Изкушението да се възползваме от ситуацията и да намалим броя на Великите Домове е твърде голямо. Но не очаква ли Вестителят точно това от нас? Отслабени, ще станем лесна плячка за него.

— Предпазливостта на никого не е навредила, — съгласи се първият съветник, — но ако искаме да успеем, сме длъжни да рискуваме.

Мнението на последния съветник не закъсня:

— Ако сме готови за война, трябва да воюваме. Даже да загубим, ще заменим Великите Домове с Вестителя. Двама врагове с един. Това може да се смята за положителен резултат.

— Ако загубим, Вестителят ще прати в историята и трите Велики Дома, — тихо отбеляза Сантяго.

— Какво?! — възмутено изсумтя съветникът.

— Нека се изкаже, — прекъсна го князът. — Трябва да знаем мнението на комисаря.

— Благодаря.

Сантяго стана от ръба на стола и с ръце в джобовете бавно се приближи до угасналия екран.

— Военното положение в града е следното — в момента людите представляват заплаха само с броя си. Жриците са отрязани от Кладенеца на Дъждовете твърде дълго време и не са в състояние да окажат на бароните реална подкрепа. Лесно ще завладеем сектора им.

— Людите ще ги оставим за закуска, — обобщи най-агресивният съветник. — Ще започнем с Ордена.

Сантяго замислено оправи вратовръзката си:

— С чудите е по-сложно. Те загубиха Амулета днес, и още няколко дни, приблизително до пълнолуние, маговете на Ордена ще са в състояние да водят бойни действия. Съответно, ние трябва или да почакаме, или да започнем тежка война.

— При пълнолуние силата на Вестителя ще достигне максимум, — замислено произнесе князът, — и той ще удари по нас.

— А ние току-що видяхме способностите му.

Съветниците мълчаха.

— Вестителят ще води война до края, победа или смърт. Той е дошъл да управлява света, и няма да се съгласи на по-малко. Като разбере, че губи, може да направи всичко. Това прави войната непредсказуема. Нашият удар трябва да е бърз, точен и мощен, а за това трябва да се обединим с всички магове в Тайния Град.

— Но и това не би било достатъчно, ако не отчетем едно обстоятелство, — добави Сантяго.

— Какво?

— Вестителят не е получил класическо образувание, и това прави силата му не толкова опасна. С други думи — да имаш цигулка не означава, че можеш да свириш на нея. Вестителят има колосални възможности, невероятна сила, потресаващи способности, но дали ще съумее да използва всичко това? Той е прекарал твърде много време сам.

— Ние също прекарваме твърде много време сами, — възрази съветникът.

— За това в живота вашите решения реализирам аз, — отново се усмихна комисарят, — а вие не се затормозявате с интриги и компромисите, които обикновено са необходими за осъществяването им. На Вестителя ще му се наложи не само да се бие с княза, но и да командва войниците си, да дава заповеди и да контролира осъществяването им. Не мисля, че той в достатъчно голяма степен е готов за това, и това е единствената ни надежда. Ние трябва да се обединим с останалите Велики Домове.

— Няма да започваме междуособици, — взе решение князът. — Вестителят е по-голяма заплаха.

— Но ние все още не знаем къде се крие, — обади се един от съветниците.

— Това е проблем на комисаря.

— Ще го намеря, — уверено кимна Сантяго.

— Как? — поинтересува се съветникът. — До този момент усилията ни не дадоха резултат.

— Амулетът ще ми помогне — усмихна се комисарят. — Вестителят ще следва Амулета, а аз — Вестителя.

— Залогът не е ли прекалено голям? — недоволно попита съветникът. — Може да скрием Амулета в Цитаделата.

— Мисля, че комисарят ще се справи, — прекъсна го князът. — И трябва да накарам чудите да разберат, че сме на тяхна страна. Сантяго ще ги посети утре.

— Да, господарю, — поклони се комисарят.

— И престани да се явяваш пред мен в бели костюми.

— Този е бежов, господарю, — криейки усмивката си, отново се поклони Сантяго.

Москва, булевард „Ленинградски“

27 юли, вторник, 00:39

— Трябва да усилиш, приятелче.

Артьом погледна спидометъра: сто и трийсет. Голфът беше хванал зелената вълна и уверено летеше по „Ленинградски“ към Околовръстното, но колко щеше да продължи това, Артьом не знаеше. Обикновено патрулите на КАТ пресичаха подобна наглост в зародиш.

— Не мисли за полицията, — прошепна пасажерът, — те си имат достатъчно проблеми. Усили.

Артьом усили.

Купонът не се получи от самото начало. Първо, Люся реши да го прави в понеделник, а този ден поначало не предразполага към общуване. Второ, любимата и приятелка Зина не дойде, за което се оказа виновен Артьом, защото не намери време лично да докара Зинка и поредния и кавалер. Цяла вечер Артьом усещаше недоволните погледи на Люся, и затова не се учуди, когато в дванайсет без десет получи предложение да си ходи в къщи.

Приключенията започнаха, когато се добра до пресечката на „Ленинградски“ с ул. „Кравченко“. Заради някаква страшна катастрофа булевардът беше изцяло блокиран от Пътна полиция. Две бели патрулки бяха преградили платната, и от двете им страни се бяха натрупали автомобили.

Артьом спря, спусна дясното стъкло и попита скучаещия зад волана на деветката си съсед:

— Отдавна ли е затворено?

— Пет минути, — недоволно отговори човекът и се прозя. — Без малко да мина.

— Лош късмет, — съчувствено каза Артьом.

— Или обратното, — не се съгласи собственикът на деветката, палейки цигара. — Можех да попадна в тая касапница.

Артьом разгледа купчината желязо, показваща се зад предницата на патрулката, и се облегна назад:

— Трябваше да мина по „Комсомолски“.

— По „Авто-Радио“ съобщиха, че е блокиран целият булевард „Вернадски“.

— А там какво се е случило?

— Някаква престрелка.

— Дявол знае какво става в тоя град…

Една от патрулките освободи проходимото платно, и дебел катаджия енергично заразмахва сигналната си палка, насочвайки автомобилите надясно, към тесния път покрай булеварда. Колите послушно се придвижиха напред, и започнаха да заобикалят мястото на аварията.

По следата на обилно посипания с парчета стъкло и пластмаса булевард стоеше смачкан Хамър. Муцуната на машината беше практически набита в асфалта, предните гуми бяха спукани, а стъклото — разбито. Вратата на водача беше отворена и двама санитари измъкваха от купето окървавено тяло. Вдясно от джипа на банкета се беше обърнал черен фургон Газела. Явно се беше запалил, защото беше покрит с противопожарна пяна. Следите на асфалта показваха, че се е влачил по пътя поне двайсет метра. Виновен за катастрофата, съдейки по всичко, беше третият автомобил — джип Юкон, чиито останки бяха разпръснати по разделителната полоса на булеварда. Оцелели при катастрофата нямаше. Освен водача на Хамъра, когото в момента слагаха в черен найлонов чувал, между машините лежаха не по-малко от десет трупа. Отначало Артьом реши, че са загинали по време на катастрофата, но като се загледа, разбра, че е сгрешил: имало е престрелка. Автомобилите бяха не просто смачкани, а буквално направени на решето от куршуми.

Видяното му направи изключително неприятно впечатление.

„Провървя ми“ — Артьом си спомни думите на шофьора на деветката. И на него, на Артьом, също му беше провървяло, че не се беше оказал на кръстовището десет минути по-рано. Ръцете му предателски се разтрепериха и почувства непреодолимо желание да запали цигара. Той потърси чантата си и се сети, че си е оставил цигарите на балкона у Люся. Голфът плавно спря на банкета до близкия денонощен магазин, но докато Артьом изключи двигателя, дясната врата се отвори и на седалката се отпусна широкоплещест мъж с късо кожено яке. Артьом се сащиса.

— Тръгвай, приятелче, тръгвай, — тихо каза нечаканият спътник, докато затваряше вратата и мяташе на задната седалка малка черна раница. — Двеста, ако ме закараш до Околовръстното.

На таблото се появиха две банкноти.

— Да не съм такси, мамка му! — избухна Артьом. Наглото поведение на непознатия стана последната капка в чашата на и без това крайно неприятната вечер, и натрупаните отрицателни емоции изскочиха наяве. — Измитай се от тук на майната си!!

Човекът погледна Артьом и неочаквано съчувствено се усмихна:

— Тежък ден?

Артьом се запъна. В кафявите очи на непознатия нямаше нито насмешка, нито издевателство, само разбиране.

— Нещо такова, — неохотно отговори Артьом.

— И аз така, — непознатият въздъхна. — Не искам да те притеснявам, но ако не тръгнеш с мен, ще ти се наложи да вървиш пеша.

Спокойните очи на широкоплещестия не лъжеха.

— Наистина тежък ден, — измърмори Артьом и настъпи газта.

— Усили, приятел.

— Но КАТ…

— Не мисли за полицаите, те си имат достатъчно проблеми.

Артьом отново се обърна към спътника си: хладни кафяви очи, остри черти, плътно стиснати устни — не изглеждаше като човек, на когото можеш да противоречиш. Но Артьом се опита:

— Ще карам така, като искам.

Човекът леко се усмихна:

— Как се казваш?

— Артьом.

— Приятно ми е. Кортес. — Той помълча. — Трябва да караш възможно най-бързо. За това, ако обичаш, настъпи газта.

Чак сега Артьом забеляза, че черното яке на Кортес е скъсано на лявото рамо, а на врата му има прясна порезна рана.

„Явно е участвал в някакъв побой, — помисли си Артьом и потръпна, — или в престрелка… На ти сега спътник!“

— Бях там, на кръстовището, — прочете мислите му Кортес, — имам неприятности.

— Това го разбрах.

— Наистина ли? — Кортес изсумтя и прокара ръка по раната на врата си. — Наблюдателен си.

— Да карам към болницата?

— После. Трябва да се махнем от тук.

Стрелката на спидометъра мина сто и тридесет.

— Полицията ли те търси?

— Полицията си има друга работа — накриво се усмихна Кортес. — На „Вернадски“ имаше голяма дандания. Червените Шапки нападнаха Замъка и отмъкнаха Картагенския Амулет.

Артьом отново изгледа спътника си.

„Има проблем с възприемането на реалността. Или е луд?“

— Какво казваш, че са нападнали?

— Замъка.

— Шапките?

— Червените Шапки.

Неразбираемо.

— Какво всъщност става?

Кортес се обърна към Артьом, помълча малко, и отговори:

— Война.

„Наистина е луд“.

Административен комплекс „Чуд Inc.“

Москва, булевард „Вернадски“,

27 юли, вторник, 00:41

Корнилов се появи на „Вернадски“ в един без двайсет. Ожесточената престрелка около офиссградите на големия финансов холдинг „Чуд Inc.“ вдигна на крак цялата московска полиция. На местопроизшествието, ярко осветено от прожектори, се бяха струпали рекордно количество патрулни джипове и камиони на спецназ. За крайно неудоволствие на малкото преминаващи автомобили, районът беше напълно блокиран от Пътна полиция, и експертите старателно изучаваха следите от неотдавнашното сражение. Друга работа полицаите нямаха. Спецназовци с черни полумаски и бронежилетки се подпираха на бронетранспортьора си, а под дърветата няколко местни уплашено се свиваха под погледа на едър автоматчик.

Целият този мравуняк напомни на майора събитията с пет-шест годишна давност, времената на голямото преразпределение и практически непрекъснатите гангстерски войни. Подобни събития тогава бяха де факто ежедневие, градът буквално тънеше в кръв, и само спешната намеса на властите позволи ситуацията да се вземе под контрол. Бяха приети жестоки закони против организираната престъпност, а в недрата на полицейското управление се роди отделът за специални разследвания, който се подчиняваше непосредствено на генерал Шведов. Успехът му надмина всички очаквания. За по-малко от шест месеца абсолютното беззаконие в столицата спря, а след това, в течение на две години, Корнилов съумя да прати в затвора практически всички видни деятели на московския престъпен свят и сега беше стигнал до най-големия сред тях — Чемберлен. Новата вълна насилие беше напълно неочаквана за полицията. Но, както с удоволствие отбеляза майорът, никой не беше загубил тренинг. Нямаше суетене и паника. Корнилов бавно слезе от волгата, и очаквайки бързащите към него репортери, запали цигара.

— Господин майор — спринта на късо разстояние спечели репортерът на НТВ. — Наистина ли започва нова война на бандите?

— Разбира се, че не. Ние напълно контролираме ситуацията в града.

— Тогава какво означава тази престрелка? — язвително попита дребна брюнетка.

— Само едно, — усмихна се Корнилов, — някой ще лежи в затвора.

— „Чуд Inc.“ попадали ли са вече в полезрението ви?

— В моето — никога. Възможно е данъчните да имат въпроси към тях.

— Свидетели твърдят, че тук е имало истински бой.

— За съжаление, никой не е представил видеозапис за потвърждение на думите си. — Журналистите се засмяха. — За това ще мога да кажа нещо определено чак утре, извинете ме.

Корнилов премина зад загражденията.

— Добър вечер, патрон — Васкин се появи мигновено. — Тук стават такива работи! Никой нищо не разбира!

— Това е нормално. — Майорът кимна към стоящите под дърветата цивилни: — Свидетели?

— Ъ-хъ, — потвърди Васкин. — От съседните сгради.

Любопитството на московчани не знаеше граници.

— Какво казват?

— Много прилича на бандитско изясняване на отношенията, — лейтенантът жизнерадостно се усмихна. — По разказите на очевидците, четири КАМАЗ-а разбили вратите на сградата и веднага започнала дива стрелба. Колко точно са били нападателите, не могат да кажат, от петдесет до двеста човека.

— Прилича на истински щурм, — измърмори Корнилов.

Четирите напълно смачкани КАМАЗ-а му направиха силно впечатление. Който и да си беше играл тук, не страдаше от липса на възможности.

— Да, да, — потвърди Васкин, — именно, прилича. Само че собствениците на сградата твърдят, че нищо подобно не е имало.

— Как не е имало? — не разбра Корнилов.

— КАМАЗ-ите ги има. — Полицаите погледнаха купчината скрап до вратите, съществуването на която нямаше как да се отрича. — Но само тях. Никакви престрелки.

— А нашите какво казват?

— Първи са дошли патрулните от местния участък. Казват, че някой избягал, но в тъмното не успели да го разгледат. Стрелба никой не е чул, щурм никой не е виждал, да задържат някого не са успели.

— А тия кой ги извика? — Корнилов мрачно погледна струпаните до бронетранспортьора специални части.

— Местните, — охотно обясни Васкин. — Решили, че започва война.

Бдителността на московчани не отстъпваше на любопитството им.

— Ясно. — Корнилов хвърли цигарата и се усмихна на приближилия се едър мъж в черна униформа: — Здравей, Клим.

Това беше полковник Важенин, командир на спецназа на Московското управление на полицията.

— Здрасти, Кирилич. — Малката длан на Корнилов буквално изчезна в лапата на спецназовеца. — Слушай, с моите момчета си тръгваме на майната си, няма какво да правим тука.

— Ъ-хъ, — майорът пак огледа мястото на произшествието, — отивайте си.

— До скоро.

Клим тръгна към бойците си, а Корнилов се обърна към Васкин:

— Експертите?

— Гилзите са от калашников. Два използвани гранатомета. Номерата са изпилени, но Костя каза, че може да ги прочете.

Костя, един от най-добрите експерти на управлението, рядко грешеше.

— А какво се е случило на Ленински?

— Вече сте чули?

— По радиото.

— Имало е тежка катастрофа и престрелка, — бавно каза Васкин. — Три машини и единайсет трупа. Има един интересен факт.

— Сподели.

— Повечето убити на „Ленинградски“ са били облечени еднакво: черни кожени дрехи и червени кърпи на главите.

— Мотористи? — учуди се майорът.

— Не знам. Интересно е друго. По думите на тукашните очевидци, нападателите са били облечени точно така. В черно с червени кърпи.

— Хъм… — проточи Корнилов. — Между другото, коя престрелка е започнала по-рано?

— Не знам, — намръщи се Васкин.

— Изясни. — Корнилов отново погледна сградата. — Значи, казват, че нищо не е станало?

Стъпвайки върху повредените позлатени букви „Inc.“, полицаите минаха покрай остатъците от вратите и влязоха във вътрешното дворче.

— Не е лошо, — оцени Корнилов, — съвсем не е лошо.

Постланото с мраморни плочи и осветено от изящни фенери дворче беше много спретнато. В малък фонтан бълбукаше вода, високите стени бяха увити с бръшлян, а пейзажа допълваха поддържани тревни площи и няколко удобни пейки. Всичко изглеждаше някак изкуствено, като на картинка. Ако не бяха останките от камионите до главната врата, в това дворче да те е страх да се изплюеш. Но сега — вече не.

Корнилов се изплю и недоволно измърмори:

— Нещо не изглежда тук да е имало престрелка.

Васкин не успя да отговори.

— Бяхме се договорили да отложим разговора за утре! — Срещу полицаите вървеше висок червенокос мъж с тъмен костюм в три части.

— Няма да се задържам. — Без да му обръща внимание, майорът откровено се оглеждаше. — Майор Корнилов, криминална полиция.

Той с привичен жест извади значката си от джоба и небрежно я размаха под носа на червенокосия.

— Франц де Гир, началник на охраната.

— Чужденец? — поинтересува се майорът.

— Баща ми беше чужденец, аз съм руснак, — съобщи де Гир с ясно изразен макленбургски акцент. — Между другото, вече казах на помощниците ви, че знам много малко. Учудването, което предизвика у мен тази хулиганска проява, е трудно да се опише с думи.

— А вие се опитайте, — промърмори Корнилов.

— Четири КАМАЗ-а, — премина на делови тон де Гир, — разбиха вратите ни. От тях изскочиха някакви хора, крещяха нещо за буржоазии и за революции и бързо избягаха на някъде. Охраната се опита да ги хване, но не успя. След това проверихме дворчето, но не намерихме никого. А след това дойдоха вашите и започнаха да стоят тук. Извинете ме за несвързаните думи, развълнуван съм.

Корнилов с разбиране поклати глава.

— Свидетели твърдят, че е имало стрелба, — обясни той. — Затова дойдохме.

— Сериозно? — плесна с ръце де Гир. — Къде?

— Някъде тук — Полицаят извади поредната цигара от кутията и описа с нея няколко сложни кръга във въздуха. — Във вашето дворче.

— Какво говорите, — де Гир откровено неразбиращо погледна майора. — Не съм чул.

— Добре, — неочаквано миролюбиво пророни Корнилов. — Утре ще дойдем и ще вземем показания от охранителите, които са били тук по време на инцидента. Впрочем, някой да е пострадал?

— Никой, — отговори де Гир. — Успели са да се скрият.

— Имате добра охрана, — похвали го Корнилов.

— Отлична, — съгласи се де Гир. — Тръгвате ли си?

Последните думи той произнесе към гърбовете на отдалечаващите се полицаи.

— До утре, — без да се обръща, подхвърли Корнилов.

Полицаите излязоха на булеварда.

— Е, какво ще кажете, патрон? — полюбопитства лейтенантът.

— Той е ранен, — изръмжа майорът.

— Какво?

— Ех, ти, — усмихна се Корнилов, — детектив. Наистина ли не забеляза как си държи дясната ръка?

Владик наведе глава засрамено:

— Аз…

— Не се разстройвай, — ободри го майорът, — с времето ще се научиш. Утре ще се заемеш с тази сграда и с тази фирма. Искам да знам всичко за тях.

— Тъй вярно, — унило отговори Васкин и веднага добави: — Хеликоптера ще гледате ли?

— Хеликоптер?! — учуди се майорът. — Истински?

— Ъ-хъ, — потвърди Владик, — само че разбит.

Те се приближиха до мястото на катастрофата.

— Съвсем истински. — Корнилов без ентусиазъм ритна с крак някаква отломка.

— Свидетелите твърдят, — продължи Васкин, — че по време на престрелката той е кръжил над сградата, след това се е приземил на покрива, след това е излетял, и тогава са го свалили с ракета.

— И само толкова, — учуди се майорът. — А морската пехота да са виждали?

— Кого? — не разбра лейтенантът.

— Няма нищо… — Корнилов отново погледна сградата. — А какво казва нашият приятел, началникът на охраната?

— Каза, че се занимава с охраната на сградата, и падащите наоколо хеликоптери не го касаят.

— Логично.

— Преди хеликоптерът да се взриви, от него е паднал човек. — Васкин поведе майора настрани. — Паднал е тук.

— Интересно. — Корнилов клекна. — Защо е паднал?

— Може да е разбрал, че сега ще се взривят, — предположи лейтенантът.

— И е предпочел мъчителна смърт пред леката. — Корнилов въздъхна. — Мисли какво говориш, Владик. — Той внимателно разглеждаше следите. — Огледаха ли покрива?

— Чисто е.

— Но хеликоптерът въпреки това се е взривил. И веднага се е появил спасителен отряд. — Майорът внимателно разтвори тревата. — Виж, те са се дошли именно тук, а не до хеликоптера. И са взели тялото. — Корнилов рязко стана и тържествуващо показа на Васкин намерения куршум. — По тях е стрелял снайпер.

— Снайпер? Може ли да арестуваме този де Гир и да го разпитаме както следва?

— Не са стреляли от сградата — Корнилов извади цигарите, — автомобилът е спрял така, че да закрие видимостта ето оттук. — Майорът махна с ръка към високия бизнесцентър, който стоеше срещу „Чуд Inc.“ — Снайперът е бил там. Да се претърси.

— Тъй вярно.

— Голяма машина — Корнилов отново погледна следите. — Слушай, Васкин, какви автомобили са попаднали в аварията на булевард „Ленинградски“?

— Два джипа — Хамър и Юкон, и фургон Газела, — почти веднага отговори лейтенантът.

— Газела, — уверено каза Корнилов. — Викай експертите, Васкин. Да вземат отпечатъци от гумите и да ги сравнят.

— Разбрах. — Владик хукна към експертите.

— Газела, — повтори Корнилов, внимателно оглеждайки земята. — Какво сте отнесли от тук, момчета?

Той направи още няколко крачки, отново приклекна и внимателно вдигна от земята строшен мобилен телефон.

— Охо! — На мястото на произшествие рядко се намираха подобни улики. Корнилов нежно прибра парчетата от телефона в найлонов плик и го пусна в джоба си. — Провървя ни.

Замъкът, щабквартирата на Великия Дом Чуд

Москва, булевард „Вернадски“

27 юли, вторник, 00:43

След като се качи на четвъртия етаж, де Гир свали плаща на повелителя на войната и огледа превързаната си дясна ръка. Кръв почти нямаше, и само леките пробождания напомняха за страшното изгаряне от взрива. Ерлийският балсам, с който обработи раната, още един път потвърди репутацията си. Капитанът си оправи дрехите и погледна през прозореца. За разлика от полицаите, де Гир виждаше реалната картина на това, което се беше случило. Дупките от куршуми по стените, черните петна от огъня, взривеният фонтан и труповете на участниците в щурма. Разкошният Замък беше обезобразен до неузнаваемост.

Корнилов. Той безпокоеше Франц много повече от раната. Капитанът беше чувал достатъчно за упорития и самолюбив полицай. Нито едно неразкрито дело за четири години. Корнилов ще рови до край, а това вече е пряка заплаха за Тайния Град, и още едно сериозно главоболие. Де Гир скръцна със зъби и решително влезе в потискащо тихата тронна зала.

Великият магистър седеше прегърбен на малко позлатено столче в най-отдалечения ъгъл и се взираше в макета на Замъка, поставен на инкрустирана със слонова кост масичка. На челото му бяха избили капки пот. Около него стояха маговете от работилницата на Илюзиите, готови във всеки един момент да задържат създадената от него мъгла. Франц спря на две крачки от великия магистър и се вгледа в изпитото му лице.

— Тръгнаха ли си челите? — тихо попита де Сент-Каре.

— Да, господарю. Огледаха вътрешния двор и последните два етажа на Замъка. Успяхте да ги заблудите.

— Няма да можем да държим дълго мъглата без Амулета.

Повелителят на войната виновно наведе очи.

— Аз съм виновен, господарю.

— Сбъркахме много по-рано, — отговори великият магистър. — Трябваше да приемем предложението на навите. Нямам претенции към теб.

Франц падна на коляно пред него и наведе глава:

— Ще намеря Амулета, кълна се!

— Знам, че съм виновен, — уморено повтори Чинията в слушалката. — Фюрер, виновен съм, но не можех да си представя, че Кортес ще очисти всички. Всички, Чук, да пукна! Застреля Сабята, взе Амулета, а Секирата даже не се показа!

— А ти къфе беше, бе, пън? — изсъска разочарованият фюрер. — Въргаляше се в храстите ли? Ох, Чиния, хубаво ме пофвефе.

— Чиния, Чиния, видях го! — Към Харлито на уйбуя се приближи един от бойците. — Качи се в колата на някакъв чел!

— Чук, засякохме Кортес! — изкрещя зарадваният Чиния. — Ще го настигна!

— Не беше прав за полицията, — съобщи Артьом, гледайки в огледалото за обратно виждане. — Зад нас има патрулни.

Два сиво-бели мотоциклета бързо настигаха голфа. Кортес извади от джоба на куртката си монокъл с черно стъкло, обърна се и внимателно разгледа преследвачите.

— Не спирай!

— Разбира се, — изсумтя Артьом, престроявайки се в дясното платно. — Извинявай, приятел, полицията си е полиция. Ще стрелят.

Голфът спря.

— Хубаво — Кортес мрачно погледна Артьом и прибра монокъла. — не излизай от колата, стой на място, ръцете на волана, не гаси мотора. Аз ще се разправям с тях.

Той се облегна назад и сложи ръце на коленете си. Патрулните спряха на десет метра зад голфа, единият слезе от мотоциклета и се приближи.

— Старши инспектор лейтенант Сидоров, — той козирува в отворения прозорец. — Нарушавате, значи. — Очите му внимателно следяха ръцете на Артьом и спътника му. — Катастрофата видяхте ли?

— Разбира се!

— Добре. — Сидоров преглътна, търсейки думи. — Търся един чел. Много подозрителен. Не сте ли го виждали?

— С такава скорост не гледам настрани, — остроумно отбеляза Артьом.

Инспекторът не хареса шегата.

— Ако карате с такава скорост, ще си имате неприятности. — Погледът му се премести на седящия в тъмното Кортес. — Този чел през цялото време ли беше с вас?

— А това има ли отношение към превишената скорост? — хладно попита Кортес, без да се показва.

Сидоров се почеса под шлема.

— Покажи се на светло, чел.

Другата ръка на лейтенанта се плъзна към кобура.

Кортес стреля без предупреждение. В ръцете му от никъде се беше появил димящ пистолет. Не пропусна нито един път. Сидоров отхвърча на два метра от голфа, а купето се напълни с барутен дим. Кортес изскочи от колата, откри огън по мотоциклетите и буквално направи на решето другия полицай.

Артьом инстинктивно се притисна към волана и стисна здраво очи. Да дойде на себе си го накара скочилият в купето Кортес.

— Погледни тоя полицай, — заповяда той, презареждайки.

— Какво? — попита Артьом, без да бърза да става.

Кортес прибра оръжието в кобура, хвана Артьом за яката и посочи с пръст трупа на Сидоров:

— Гледай.

Артьом усети как косата на тила му настръхва. Трупът започна бавно да се променя: изчезнаха униформата, шлемът, значката на гърдите, и вместо патрулен на асфалта вече лежеше нисък, мускулест субект с черни кожени дрехи. На главата му беше вързана яркочервена кърпа, рязко контрастираща с тъмната каша, в която се беше превърнало лицето му.

— Червените Шапки, — изхриптя Кортес.

— Как стана това? — избъбри Артьом.

— Тръгвай!

Не му се наложи да повтаря. Артьом настъпи газта, но все пак попита:

— Какво става?

— Отклониха ти вниманието, — обясни Кортес. — Хвърлиха мъгла.

— Какво значи „хвърлиха мъгла“?

— Като хипноза е. Виждаш нещо, което не съществува. Само ти се струваше, че виждаш полицаи.

Артьом недоверчиво поклати глава. Кортес бръкна под куртката си и процеди през зъби:

— Планът се променя. Отиваме в Царицино. — Той се намръщи и извади ръката си — цялата длан беше в кръв.

— Простреляли са те?

— Отиваме в Царицино, — повтори Кортес, — в парка. Ще видиш червена кирпичена стена, а на нея — дъбова врата. Това е манастир… — Той изморено се облегна назад. — Манастира на ерлийците.

Московската Обител, щабквартирата на семейство Ерли

Москва, Царицински парк

27 юли, вторник, 01:30

Наложи му се доста да търси манастира. Голфът се въртя по тъмните пътечки на Царицинския парк, докато не се натъкна случайно на висока кирпичена стена, над която шумяха гъсти дървета. Артьом продължи по нея, докато не откри тежки, обковани с желязо врати и спря на малка площадка, лошо осветена от клатещи се фенери. Кортес беше в безсъзнание.

Проклинайки алтруизма си, Артьом излезе от колата, приближи се до вратите и удари няколко пъти по тях с елегантното чукче.

Нищо не се случи. След като изчака от приличие няколко секунди и не откри никакви признаци на живот, Артьом отново вдигна чукчето, но тихото скърцане на панти го спря. В едно от крилата се отвори малка вратичка, и през нея излязоха двама монаси. Единият беше страшно висок и слаб, за това расото му стоеше като чувал. Големите му живи очи бързо огледаха посетителя, но явно не откриха нищо интересно.

— Манастирът е затворен, синко, — произнесе той. — Ела по-късно, не буди послушниците.

— Ъ-хъ, — измуча вторият монах, чоплейки зъбите си с някаква клечка. — Обещавам да се помолим за безсмъртната ти душа. Тръгвай си.

Вторият беше пълна противоположност на колегата си и буквално излъчваше здрава, жизнерадостна пълнота. Посипаното му с трохи расо се пукаше по шевовете, а дебелите му устни лъщяха от мазнина. Съдейки по всичко, Артьом го беше вдигнал от масата.

— Бих си тръгнал, — влезе в тона му Артьом, — но Кортес помоли да го докарам именно тук. Да не би да е сбъркал?

Монасите се спогледаха.

— Не е сбъркал, — недоволно каза дългият, приближи се до автомобила и критично огледа пасажера. — Какво е този път, Кортес?

Раненият не отговори.

— Кортес, — монахът безцеремонно го плесна по бузата, — какво се е случило?

— Простуда, брат Ляпсус, — язвително отговори Кортес и веднага се закашля.

— Да видим.

Монахът се наведе и разтвори якето на ранения.

— Охо! Простуда с усложнения.

— Нещо сериозно ли е? — притесни се Артьом. — Ще умре ли?

— Всеки болен някога умира, — философски отбеляза брат Ляпсус. — Кортес, надявам се, че имаш пари?

— Тъмният Двор ще плати, — тихо отговори раненият, давайки на монаха черна пластмасова карта. — Имам неограничен кредит.

— Тогава всичко е наред! Донеси носилка, брат Курвус, — нареди развеселеният Ляпсус. — Пациентът ни се нуждае от спешна помощ!

Дебелият в тръс се понесе към вратичката.

— Надявам се, че помниш правилата, Кортес? — Монахът вдигна клепачите му и внимателно огледа зениците на ранения. — Манастирът спазва строг неутралитет. Много строг. Плячката ти у теб ли е?

— Да.

— Няма да я взимаш със себе си.

— До сутринта.

— Нито секунда.

Кортес ръгна с пръст Артьом:

— Ще ти се наложи да ме спасиш още един път.

Брат Ляпсус демонстративно се отдалечи от автомобила, давайки да се разбере, че всичко това не го касае.

— Аз нямам нищо общо, — бързо отговори Артьом.

— Вече имаш, — усмихна се Кортес. Тениската му под разкопчаното яке беше потънала в кръв. — Видели са те с мен и ще започнат да те търсят.

— Ще си имат работа с полицията.

— Ще те пипнат. — Кортес отново се закашля. — Само аз мога да ти помогна. Помисли, Артьом, ти видя всичко.

А сега прави на хората добро! В момента Артьом още не разбираше колко дълбоко е затънал, но лошите предчувствия вече го бяха обхванали. Нямаше голям избор. Да си тръгне или…

Артьом преглътна и храбро промени съдбата си:

— Какво трябва да направя?

— В раницата ми има сребърен контейнер, а в него е Картагенският Амулет. Като си отидеш в къщи, обади се по телефона, — раненият продиктува номера. — Ще кажеш, че има пратка от Кортес. Навите ще дойдат. Знакът им е катеричка, която гризе орех. Ще им дадеш контейнера, и толкова. Запомни ли?

Казаното от Кортес изглеждаше съвсем просто. Артьом кимна.

— Ако възникнат проблеми, ела утре в клуб „Гущер“. Ще те намерят…

— Какви проблеми?!

Ляпсус докосна ранения по рамото:

— Време е.

Монасите внимателно сложиха Кортес на носилката.

— Клуб „Гущер“, — повтори той и загуби съзнание.

Вратите се затвориха.

Артьом тръгна към къщи практически без да вижда пътя. Градът, който до преди три часа му се струваше познат и безопасен, беше станал чужд и подозрителен. Пред очите му изникваха ту труповете до разбитите джипове, ту полицаите, неясно как превърнали се в някакви рокери, ту странните монаси. Стрелба, кръв, смърт…

Той пътуваше през Тайния Град.