Глава 14

Лабиринтът

Москва, някъде под земята

28 юли, сряда, 01:31


Под краката му отново се чу възмутен писък, и нещо малко и меко изчезна в тъмния коридор. Плъх. Артьом престана да си дърпа краката, но още се стряскаше, щом се натъкнеше на някой — не можеше да свикне с присъствието на тия твари.

— Още дълго ще бродим тук?

— Щом стигнем, ти първи ще разбереш, — без да се обръща, отряза Кортес.

Все пак, характерът му е отвратителен.

За Артьом си оставаше загадка как наемникът се ориентира в тоя вонящ лабиринт. Тъмни, мрачни коридори, рядко осветявани от слаби лампи, мръсотия, противни миризми, плъхове. Ако Артьом беше сам, нямаше да стои и десет минути тук, щеше да излезе на повърхността и майната му на това, че го търсят. Но Кортес продължаваше да крачи невъзмутимо из тая клоака, и периодично го подкарваше с язвителни фрази.

Людите и моряните, както казваше наемникът, не слязоха под земята. Въпреки това той накара Артьом поне двайсет минути да бяга по слабо осветените коридори, докато се спъва, ругае и рита пищящите плъхове. След това преминаха на бърза крачка. Даже много бърза, според Артьом, но на предложението да не прекалява, Кортес само изсумтя и продължи да се движи, като се движеше. Артьом едва го догонваше и усещаше, че всяка крачка може да се окаже последна. Най-накрая, на едно сухо и осветено място, Кортес спря и промърмори:

— Почивка.

Артьом веднага клекна, опитвайки се да успокои възмутения си организъм. Спареният въздух на канализацията влизаше в белите му дробове, но обратно излизаше страшно трудно, слепоочията му пулсираха, сърцето му се беше преместило в главата и яростно искаше кислород, а пред очите му плуваха разноцветни кръгове.

— Добре си потичахме, — изхриптя Артьом, търсейки слюнка в устата си.

— Радвам се, че ти хареса, — отговори Кортес, откъсна най-горното копче от ризата си и го стисна в юмрук.

С това Артьом вече беше свикнал. Около юмрука на наемника се образува малко облаче. След миг кондензира и на дланта му вече лежеше малка, половин кубик, не повече, спринцовка.

— Какво е това?

— Стимулатор. — Кортес ловко заби спринцовката във вената на ръката си и затвори очи. — Не успяха съвсем да ме излекуват.

Той се отпусна, позволявайки на наркотика да проникне в измъченото му тяло, и бавно се плъзна по стената на земята.

— Ще си починем пет минути и тръгваме нататък. Трябва да бързаме, кълна в Спящия.

Инатът му не знаеше граници.

— В кого се кълнеш? — не разбра Артьом.

— Спящият е местният бог, — вяло обясни Кортес. — Прародител на всичко живо. Казват, че спи някъде между световете, и когато се събуди, ще дойде последният съд.

— Значи те му се кланят?

— Защо? Той спи.

На прагматичността на обитателите на Тайния Град можеше само да се завижда.

— Кортес, какви са тия моряни?

— Малко семейство, от Зеления Дом, бивши люди с неустойчиви генетични вериги — накратко, върколаци. От една страна, прекрасна жена, а от друга — ноктесто, покрито с шипове, безумно чудовище. Моряните пазят Лосинния остров от чужденци.

— М-да, Москва има много разнообразни жители.

— Свиквай. Между другото, Артьом, къде си дянал Амулета?

— В багажното отделение на Киевската гара.

— Колко просто, — леко се усмихна Кортес. — Любомир няма как да се сети.

Наемникът отново затвори очи.

— Как мислиш, дали Яна се е измъкнала?

— Не знам.

Безразличието му вбеси Артьом:

— Но вие сте партньори!

Кортес отвори очи:

— Е, и?

— Как… — Артьом не намираше думи. — Как така „е, и“? Ние я зарязахме!

— И как по-точно го направихме? — полюбопитства наемникът.

— Ние избягахме!

— Не беше ли точно това целта ни?

Артьом се замисли.

— Спокойно, — наемникът отново се усмихна. — Людите ще я пуснат. На тях им трябваш ти.

— Да, аз им трябвам.

„На всички в тоя град аз им трябвам!“

Артьом реши да игнорира тъжните мисли:

— Кортес, ти как попадна в Тайния Град?

Наемникът помълча малко, явно обмисляше дали си струва да отговаря или не, след това неохотно изрече:

— Служил съм във военното разузнаване.

— Резидент?

— Не. Занимавах се с деликатни мероприятия.

Повече нямаше нужда да обяснява. Методите на новия приятел на Артьом съвсем ясно показваха какви са били тия мероприятия.

— Преди десет години имах назначена среща в Ню Йорк с един джентълмен. В хода на преговорите той съобщи къде се намират материалите, които ме интересуваха, и аз тръгнах натам. В тайника имаше метално куфарче, а в него освен документите и една старинна книга. Клиентът ми беше върл библиоман. Когато се върнах в Ню Йорк, там вече ме чакаше Сантяго. Джентълменът трябвало да предаде въпросната книга на него, но във връзка със скоропостижната си кончина не успял. — Кортес замислено се усмихна. — Представи си моето положение — преговорите минаха идеално, не оставих никакви следи, а ме намериха с лекота.

— Как те е намерил?

— Намерил в дома на джентълмена мой косъм и провел търсене от разстояние на човек по генетичен код. Квалифицираният маг може да намери всеки във всяка точка на планетата.

— И Сантяго настояваше да върнеш книгата?

— Сантяго е добре възпитан реалист и уважава частната собственост. Той ми предложи добри пари за книгата и аз му я продадох.

Наркотикът вече действаше. Гласът на Кортес укрепна, а очите му отново заблестяха.

— След това държахме връзка. Няколко пъти Сантяго ме използва и постепенно ми разказа за Тайния Град. Преди две години излязох в оставка, и той ми възложи операция в Москва. И се започна.

Добрите професионалисти никога не остават без работа.

— Забравих да питам, в Тайния Град има ли закони?

— Правото на частна собственост, — изсумтя наемникът.

— И толкова?

— Има Кодекс, но той по-скоро регламентира начините за преминаване на собствеността от един на друг. Споровете се разрешават от търговски съдии. Затвор не се предвижда, виновната страна плаща или с пари, или с кръв. Но се стараят да не убиват без нужда, жителите са малко…

— Кортес, сред хората има ли магьосници?

— Сред челите, — без особен ентусиазъм отговори наемникът. — Най-общо казано, има.

Нещо в гласа му не хареса на Артьом:

— Какво не им е наред?

— Как да кажа… — усмихна се Кортес. — Челите нямат собствен Източник, и тези, които открият Тайния Град, работят със Зеления Дом, ние имаме сходна ДНК с людите, а останалите взимат енергия от своите.

— Енергийни вампири?

— Не се вълнувай. Това е забранено. Ако се появи чел, който тегли енергия от останалите, рано или късно ще го навестят от Зеления Дом и ще му обяснят, че енергията трябва да се купува, а не да се ползва безплатно. Конкуренцията на пазара за магически услуги е сериозна, и магьосникът няма избор. Или работи с Кладенеца на Дъждовете, или го убиват.

— Защитават печалбите си.

— Преди всичко защитават свободата на личността.

— Но…

— Тихо!

Кортес вдигна ръка и се загледа в коридора.

Артьом се разтрепери, като проследи погледа му. Огромен колкото куче плъх седеше до стената и оценяващо наблюдаваше хората с черните си очи, а в полумрака зад него се промъкваха силуетите на още няколко чудовища. Изглежда се готвеха за закуска. Артьом усети как косата му панически настръхва, краката му омекват, а по гърба му тече струйка студена пот.

— От къде се взеха?

— Това е ловна глутница на осите, — прошепна наемникът. — Проследили са ни.

Той явно също не се радваше. Без да сваля очи от плъховете, Кортес сви устни и нежно изсвири. На плъховете явно им хареса, и, за да чуват по-добре, свиха кръга. Сега хората бяха заобиколени от шест мърдащи с мустаци чудовища.

— Успя да им привлечеш вниманието, — похвали Артьом спътника си. — А сета?

Кортес не отговори. Изтри потта от челото си, повтори опита и в отговор се чу също такова тихо мелодично изсвирване. Плъховете спряха. Чуждото свирене се повтори, и от тъмнината се появи дребен ловец. Кортес въздъхна с облекчение:

— Господарят дойде.

— Глутницата е объркала плячката.

Ловецът излезе на светло, и Артьом за първи път в живота си видя ос.

Нисък, слаб, със сива кожа, с малка глава с непропорционално големи очи, осът беше облечен в чудовищно мръсни панталони и нещо като риза. Като всички в Тайния Град той беше въоръжен — зад рамото му се подавах няколко дротика, а на пояса си носеше къс нож.

— Това е Чуя, провървя ни, — усмихна се Кортес. — Здравей, Чуя! Помниш ли ме?

— Войните на Великата Ос никога не забравят приятелите си, които са им дошли на помощ във време на страшна опасност, когато жестокият враг се готвеше за Осквернение. Не една балада са написали великите поети на Ос, възпявайки тази славна победа.

— Мамка му, — каза Кортес в отговор на тази тирада. — Пак е зациклил.

Той се стегна и влезе в тона на дребосъка:

— Щастлив съм, че великата победа и моят скромен принос за нея не са изчезнали от паметта на Ос, и винаги с удоволствие слушам баладите, написани от забележителните и поети.

— Да ти изпея ли една? — веднага попита ловецът.

— Имам ги на запис, — твърдо отговори наемникът.

— Всичките? — недоверчиво попита плъхоловецът.

— Всичките, — още по-твърдо отговори Кортес и кимна към спътника си. — Запознай се, Чуя, това е Артьом.

— Радвам с да се запозная с теб, приятелю на великия воин. Несъмнено, в живота ти е имало много подвизи, достойни да бъдат възпети от най-великите поети на Ос. — Чуя бързо седна на земята и спря върху Артьом големите си изпъкнали очи. — Разкажи ми за тях!

Той имаше яркочервени вертикални зеници, които ту се разширяваха, ту се свиваха, когато върху тях паднеше светлина.

— Артьом не говори добре руски, — дойде му на помощ Кортес. — Когато научи езика, той, без съмнение, ще дойде в тази помий… на гости при теб, Чуя, и ще ти разкаже за подвизите си.

Чуя разбра, че Кортес е настроен делово, въздъхна, едва чуто подсвирна, карайки плъховете да се разтворят в тъмнината, и попита:

— Какво е довело двама велики воини в Лабиринта?

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“, 28 юли, сряда, 01:50


Проклети стени, ненавистни стени, мълчаливи, злобни свидетели. Какво сте видели? Какво още искате да видите? Какво?!

Какво?!!

Какво?!!!

Сърцето на Вестителя биеше бясно и Любомир заблъска с юмруци по студения мрамор.

„Проклети стени, проклета дупка, защо трябва да седя тук, в тоя каменен капан? Искам да отида в гората, при тревата, под дърветата! Ненавиждам каменните стени, мълчаливите каменни стени, те и отвътре са враждебни. Къде е моята гора? Моята гора. — Любомир си спомни за малката горичка, зимната градина, жалката утеха на изгнаника. — Няма нищо. — Той си пое въздух. — Ще имам гора. Истинска гора. Дворецът ми ще бъде в самото и сърце, сред най-високите дървета, ще се издига сред най-гъстата трева, под най-синьото небе, на брега на най-чистото езеро. А засега…“

Вестителят трескаво се огледа. Помътнелите му очи пълзяха по мраморните колони с висящите от тях тънки вериги. Нямаше никого. Дишайки тежко, магьосникът се приближи до най-близката колона и се подпря на нея с ръка. Тук стоеше тя, най-дребничката, със смешна бенка на дясното рамо. Или не беше там?

До коляното му се опря масичка с акуратно подредени инструменти. Магьосникът трябваше само да я погледне, и масичката услужливо протегна плота си, за да му позволи да си избере някой инструмент, и се притисна към коляното му по-силно.

Безмозъчна твар! Любомир я блъсна с крак. Масичката, дрънчейки обидено с инструментите си, избяга към стената и замря като вярно куче, което чака стопанинът му отново да го извика.

„Ще те извикам, — помисли си магьосникът, — ще те извикам. Кога се отнесох? Преди час? Преди два? Не помня. Това е от напрежението, от проклетото напрежение. Войната изсмуква всичките ми сили, имам нужда да освободя напрежението. Все по-често. Защо тук няма никого?“

Любомир се огледа, очите му отново помътняха, а сърцето заблъска в гърдите му.

„Отлично си спомням, че остана още една пленница, тази, най-дребната, с бенката на лявото рамо, не, на дясното. Къде е тя? Къде?! Къде?!! Охраната я е взела, гадове, животни, решили да се развличат! Да не се занимават с нея в караулното? Какъв е този шум? Секирата? Не, Секирата го няма, някакви пешки.“

Магьосникът се приближи до плътно затворените звуконепроницаеми врати, водещи към караулното и се заслуша.

— Няма смисъл да си хващаш жена в „Яребица“-та. Там курвите са скъпи, те работят с играчите, не е като в „Гущер“… — Чу се характерно бълбукане — разказващият потвърди думите си с чаша уиски. — Миналата седмица такава мадама намерих там, такива виртуозки светът не е виждал, кълна се в брадата на Спящия. Какво направи на плажа! Само дето не ми порасна коса!

Слушателите вежливо се захилиха, само че любителят на „Яребица“ не спираше:

— Да, в „Яребица“-та момичетата са скъпи, но си струват. И казват, че съм сто пъти по-добър от Птиций, без да се напъвам. Аз с една като започнах, цяла нощ…

Проклятие. Любомир застена, гласовете на охраната се превърнаха в слаб, едва различим шум.

Всички мислят за едно и също. Всички разговори се свеждат до едно и също, винаги до едно и също. Кой с кого спи? Как? Какво изпитва през това време? Мръсници, утайки. Дива ярост обхвана магьосника, искаше му се да влезе в караулното, да погледне лицата на тия маймуни и да им смъкне кожата, да изтръгне вътрешностите им, да се наслади на гаснещия живот в очите им, да се окъпе в топла, гореща кръв, и да успокои сърцето си и да се избави от гнетящия студ.

Масичката с инструментите, подчинявайки се на подсъзнателния импулс на магьосника, отново се отри в коляното му. Любомир, без да гледа, взе от плота и тънък хищно извит скалпел и рязко го прокара по китката си. От раната веднага потече кръв. Няколко секунди магьосникът я гледаше тъпо, после вдигна ръка към устните си и облиза солената течност. Раната се затваряше бързо. Главата му се проясни. Но не достатъчно, че да му стане добре. Трябваше повече, много повече.

— Телефонът! — заповяда Любомир.

Майната и на предпазливостта.

Масичката избяга някъде, и когато се върна, върху инструментите лежеше малък апарат. Магьосникът го взе и набра:

— Птиций.

— Познах ви, — предпазливо отговори управителят. — С какво мога да ви помогна?

— Имаш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Приготви го. Днес ще дойде Секирата.

* * *

Лабиринтът

Москва, някъде под земята

28 юли, сряда, 02:16


В Москва се копаеше много и с удоволствие. Откакто тук израсна първата къща, стотици трудолюбиви хора пробиваха, избиваха, взривяваха и ровеха, ровеха, ровеха, докато не създадоха под града огромният, пълен с безбройни ходове, тунели, бункери, реки, езера и пещери, Лабиринт. Новите му нива водеха все по-надолу в земята, новите коридори се преплитаха със старите, и вече никой не можеше да опише тия катакомби. А и не искаше. Само малцина храбреци рискуваха да се озоват в леговището на чудовището. Хората, както често става, бяха започнали да се боят от творението си.

И Лабиринтът заживя собствен живот. В него дойде цивилизацията — електричество и метро. Появи се флора — плесени, гъби, водорасли, и фауна — плъхове, мокрици, скитници и даже разумни обитатели — осите. Никой не може да каже точно кога в Лабиринта се е появило това малко племе полудиви самотни ловци. Осите бродеха из Лабиринта, за да търсят храна за себе си и своите плъхове, пишеха дивашки балади и много рядко излизаха на повърхността. На времето те претендираха за световно господство, но в годините на Втората Война за Подземията им преподадоха урок, които направи плъхоловците значително по-скромни. Те удивляваха Тайния Град със своята издържливост и непретенциозност при хранене. Имаше слухове, че осите могат да се хранят с всичко, в това число с химически отпадъци.

— До Киевската е далече, — мърмореше вървящият отпред ловец. — Глутницата не е хранена отдавна, но Чуя е обещал. А щом Чуя е обещал, той държи на думата си.

Наоколо делово сновяха плъховете, които душеха и оглеждаха тъмния коридор. Мрънкането на ловеца не ги дразнеше. Чуя млъкна, но буквално след две крачки зави:

И, блуждая во мгле, он

увидел звезду,

Это было невиданным

чудом.

Я иду к тебе, брат. Я иду, я

иду…

Раждаше се поредната балада.

Кортес получи най-добрия водач в Лабиринта, уговаряйки Чуя да го заведе до Киевската гара, но заедно с него и убийствен досадник. Свикналият със самотата ос коментираше всичко наоколо и вече четвърти път започваше да съчинява нова балада. Досега Кортес успяваше да блокира опитите му. Артьом се извърна към него:

— Всичките ли са толкова високопарни?

Кортес погледна към оса, убеди се, че дребният плъхоловец е достатъчно далече, и шепнешком отговори:

— Мозъците им не са много сложни. Компенсират го със словоблудство.

— Разбирам — Артьом се прозя.

— Провървя ни, че това е Чуя, — продължи Кортес, — той ме познава, а и глутницата му е добре дресирана.

— А ако беше някой друг?

— Можеше и да имаме неприятности, — сви рамене наемникът. — Плъховете ядат всичко.

След няколко секунди Артьом разбра:

— Те какво, хора ли ядат?

— Всички ние ядем някого.

Артьом не отговори, но мъничката фигура на плъхоловеца вече предизвикваше у него объркани чувства. Кортес разбра, че е прекалил:

— Сам разбираш, ако в Лабиринта започнат да изчезват хора, това ще привлече ненужно внимание, за това те обикновено се сдържат. По-добре да си гладен, отколкото мъртъв.

Изместно време вървяха, без да говорят.

— Глутницата е гладна, — отново чу Артьом нещастния глас на ловеца. — Глутницата усеща храна!

Плъховете действително станаха неспокойни. Те се разбързаха, и цвъртейки отчаяно, изчезнаха в тъмния коридор.

— Какво с е случило? — плачливо се обърна към плъховете Чуя — Враг?

Той внезапно приклекна, протегна пред себе си дротика, и без да се обръща, извика:

— Враг отпред!

Кортес измъкна ножа и се притисна към стената, Артьом отстъпи назад. Всички напрегнато се ослушваха.

Вода, помисли си Артьом, някъде наблизо капе вода. Незатворен кран?!

— Война!! — запищя Чуя и се хвърли в тъмнината.

Вопли на болка и ужас взривиха тъмнината. Глутницата разкъсваше някого.

— Стой тук! — Кортес се хвърли след ловеца.

Ругатните и шума, които достигаха до Артьом, не оставяха никакво съмнение, че спътниците му водят сериозна битка. Какво да прави? Погледът му се спря на късо парче метална тръба, хвърлено до стената, и реши въпроса. Артьом го взе и замахна.

— Не мърдай, герой!

Някаква космата лапа грубо го хвана за рамото и го завъртя. Артьом изтъпя — пред него подскачаше нисък кривокрак субект с кожени дрехи и яркочервена кърпа на главата. Те се изгледаха един друг, и червеноглавият бавно разкриви тънките си устни в усмивчица:

— Нали тебе търсим, чел?

Той не забеляза тръбата. Или не и обърна внимание.

Артьом не помнеше добре какво се случи след това. Като че ли нещо извика и удари врага по главата. Вероятно не само един път. Очите на субекта угаснаха и той се строполи на земята. Артьом го удари още няколко пъти, без да спира да крещи. После изпусна окървавеното парче желязо и хукна да бяга.



Глутницата беше засякла жертвата отдалече. Самотен пътник, явно заблуден.

Плъховете с удоволствие почувстваха страха му и решиха да нападнат. Обикновено те дълго следваха жертвата, убеждаваха се, че е сама, и чак тогава се хвърляха върху нея. Така беше заповядал господарят. Но сега глутницата беше гладна и беше забравила предпазливостта.

Остри зъби се забиха в плътта, няколко плъха веднага се хвърлиха върху жертвата, и не и позволиха да окаже съпротива. Дойдоха и другите. Жертвата отчаяно закрещя, завъртя се неловко, и падна под тежестта на бързите тела. Отново отчаян вик, който изпревари с миг впиващата се в гърлото твар, и потоци кръв плиснаха по мръсния под на коридора. Плъховте се наслаждаваха на победата. Пищейки от възбуда, те ръфаха плячката, блъскаха се един друг, и пропуснаха момента, в който от тъмнината изскочиха спътниците на жертвата. Десетка Червени Шапки, заблудили се в Лабиринта. Ниските, жилави воини в черни кожени дрехи извадиха оръжие, и ругаейки яростно, се хвърлиха върху плъховете. Глутницата поиска помощ.

Пръв от тъмнината на Лабринта изскочи господарят. Като усетиха присъствието му, плъховете с нови сили нападнаха врага. Чуя хвърли един дротик, след това още един, извади ножа и се хвърли в мелето. След него в коридора се появи сивата сянка на Кортес. Ругатните и виковете се смениха със сумтене и стонове. В тясното пространство на подземието Червените Шапки не можеха напълно да се възползват от численото си превъзходство. Те бързо загубиха трима бойци, но се опомниха, видяха, че противниците им са само двама, и озверяха. Опрели гърбове, Чуя и Кортес вече не нападаха, а се отбраняваха и едва успяваха да парират ударите на врага. Изморените плъхове се свиваха в краката на господаря си.

— Чела не го убивайте! — заповяда уйбуят, който благоразумно стоеше зад бойците си. — Това е Кортес!

Усещайки победата, Червените Шапки настъпиха. Събрани накуп около все по-слабо съпротивляващите се противници, те не забелязаха, как от страничния коридор се подаде муцуната на огромен, с размерите на куче, плъх. Тварта невъзмутимо огледа схватката с черните си немигащи очи и безшумно се разтвори в тъмнината.

— Да приключваме, плъхоловецо! — Уйбуят забеляза, че ножът на оса се е счупил, намести ятагана в ръката си и тържествуващо се озъби. — Сбогувай се със зверовете си.

Чуя отстъпи, блъсна се в рамото на дишащия тежко Кортес, и измъчено се огледа. Уйбуят започна да се хили, но се задави — от гърлото му стърчеше дротик.

— Война! Война!!

От страничния коридор изскочи нова глутница, и още един ос се включи в битката. Всичко отново се смеси. Обкръжените Червени Шапки бяха обречени, и след няколко минути последният падна на земята.

— Здравей, Бзик, — каза Чуя. — Благодаря, че дойде.

— Бях на лов, — обясни Бзик, — търсех храна за глутницата.

— Тук има много храна — Чуя щедро махна с ръка, — ще стигне за всички.

Ловците погледнаха труповете и едновременно се усмихнаха.

— Много, — съгласи се Бзик, но Чуя вече не го слушаше.

Той блъсна настрани тялото на уйбуя и горчиво извика — на земята лежеше безчувственият Кортес.

Загрузка...