Глава 5

„… Кметът официално заяви, че разследването на нощния инцидент ще бъде завършено възможно най-бързо, и изрази увереност, че организаторите на този нагъл противообществен акт ще се окажат зад решетките до края на седмицата…“

(„Ехо Москвы“)

„… Според информацията на пресслужбата на Великия Дом Чуд по време на щурма кланът на Гниличите е загубил до седемдесет воини, а около петдесет са ранени, загубите на Ордена са незначителни и са резултат от внезапното нападение на Червените Шапки. Въпреки това в Замъка тази нощ са пристигнали повече от тридесет ерлийски лекари, което свидетелства…“

(„Тиградком“)

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, ул. „Нови Арбат“

27 юли, вторник, 02:18


— Идиоти! Малоумници!!! Разбирате ли какво сте направили?!! — крещеше вбесеният Любомир, тичайки из кабинета. — Всичко съсипахте! Всичко!! Всичко!!!

Дългите коси на магьосника бяха разрошени, бледото му лице се покри с червени петна, а пръските слюнка летяха и до най-отдалечените ъгли на стаята. Прашните бутилки, които стояха на работната маса, тихо звъняха в такт с движенията му, полиците трепереха, и даже факлите на стените намалиха пушека и светеха плахо. Сърцето на Вестителя отчаяно търсеше изход за натрупалата се ярост, и всички предмети в кабинета, одушевени и неодушевени, се стараеха да не привличат внимание. Без да спира да крещи, магьосникът разби две гърненца с патентован мехлем, предотвратяващ непредвидени флуктуации, с ритници завря под масата невинния мангал и разкъса на парченца древния манускрипт, за разгадаването на който беше загубил последните три месеца.

Вече по-спокоен, но все още покрит с червени петна, Любомир си оправи косата, бавно се приближи към креслото, чиято облегалка почти стигаше тавана, и сядайки в него, хладно изгледа провинилите се съратници.

Секирата, чийто врат беше превързан с мръсен окървавен парцал, и Чукът едновременно вдигнаха глави, но се сблъскаха с ледения поглед на яркозелените очи на магьосника и отново ги наведоха. От предишния жар на Червените Шапки не беше останала и следа. Фюрерите седяха на малки, крайно неудобни табуретки, любезно предоставени от Любомир и разпространяваха наоколо миризмата на евтино уиски — безумно уплашени от аудиенцията, бяха изпили по една бутилка всеки.

— Да направим равносметка — Любомир направи многозначителна пауза. — В резултат от блестящо провалената операция загубихме клана на Гниличите. Част от бойците загинаха по време на щурма, а останалите без главатар не представляват реална сила. Сигурен съм, че вече се колят един друг, за да си изберат нов фюрер.

Докато говореше, Любомир отвори едно от чекмеджетата на масата и започна да рови в него.

— Из града, който ние с вас искахме да завладеем, бродят разярени чуди. — Магьосникът вдигна поглед от съдържанието на чекмеджето и погледна Червените Шапки. — Признавам, че ми е жал за тия нещастници. Те ви мислят за реална заплаха и сигурно ще отидат в Южния Форт да обявяват война… Ако знаеха наистина какво е състоянието на нещата, щяха да умрат от смях. Не мислите ли?

Фюрерите не мислеха. Те едновременно въздъхнаха и унило се спогледаха. Но в крайна сметка Секирата се оказа прав — Любомир нямаше намерение да убива глупавите си слуги.

— Трябва да призная, че успяхте да изберете най-подходящото време за междуособици. — Сега магьосникът говореше доста по-бавно. Беше се успокоил, и червените петна не освежаваха бледото му лице. — Между другото, не сте ли чували, че мечката първо се убива, а чак след това се дели кожата и?

— След това може и да не може, да ме чукат в ушите, — избърбори Секирата.

— Какво? — обърна се Любомир.

— Сабята щеше да ти донесе Амулета, ти да го направиш император, а той да ни избие.

— Превъзходно. — Магьосникът безпомощно плесна с ръце и отново се наведе над чекмеджето. — Кой нападна Сабята?

— Той — Чукът завъртя глава към Дурича.

— Просто Гниличът тръгна на юг, а Чукът покриваше северните пътища за отстъпление, — веднага съобщи Секирата, уплашен, че ще му се наложи да отговаря сам за неуспеха.

— Съвместно творчество, — промърмори Любомир, почти изчезвайки под масата, — не прилича на вашия род.

— Той измисли всичко, — издаде съучастника си Чукът.

— Лъже! — възмути се уплашеният Дурич. — Шибзичът започна първи! И мене въвлече. Загубих уйбуй Запушалка в тая работа! Той ми беше като брат!

— Да оставим това. — Магьосникът най-накрая намери каквото там търсеше, върна се в креслото и сложи на масата три малки епруветки, пълни с мътна течност. — И двамата сте еднакви.

Червените Шапки закимаха с глави в знак на съгласие, без да свалят поглед от подозрителната стъклария.

— Помните ли какво е това? — Любомир демонстративно се прозя и небрежно посочи с пръст епруветките.

— Нашата кръв. — Чукът се намръщи. — Ти разправяше, че искаш фа разбереш защо Червените Шапки не могат фа правят магии и трябва фа направиш анализи. Мислех, че си я използвал всичката.

— Това остана. Запазих го за всеки случай. — Магьосникът разклати епруветките и ги вдигна към светлината. — Секира — епруветката се върна на масата. — Чук, Сабя… Не, Сабята вече не ни трябва.

Той замахна с ръка и последната епруветка със звън се заби в стената. Фюрерите потръпнаха и извърнаха глави. По стената на кабинета бързо се разливаше мръсно петно. Кръвта на Сабята.

— Считано от този момент, — с хладен, безизразен глас произнесе Любомир, — всяко неподчинение, най-малкия опит да ми застанете на пътя ще завърши със смърт. Където и да сте, както и да сте се скрили, който и да ви защитава, няма да се спасите от моя гняв. Разполагам с образци от кръвта ви, и мога да я превърна всичката… например, в пикня.

Фюрерите омагьосани гледаха как магьосникът взима епруветките от масата и небрежно ги хвърля в чекмеджето. Те не се съмняваха, че белокосият дребосък е в състояние да изпълни заплахата си. Любомир шумно захлопна чекмеджето и вече весело изгледа злополучните си съратници:

— От своя страна обещавам, че ще направя император този от вас, който допринесе за нашата победа повече. И няма да позволя да убие другия. Той ще стане, например крал на Западно Бирюлево, ще отиде в почетно изгнание, но, обръщам внимание, жив. Лично ще проследя за това.

Той помълча, давайки възможност на Червените Шапки да обмислят казаното, и завърши:

— Надявам се, че условията са приемливи.

Чукът дълбоко въздъхна и нещастно кимна с глава:

— Напълно.

— Аз съм с теб, Любомир! — оживи се Секирата. — Червените Шапки ще имат император! — Дуричът надменно погледна едноокия си конкурент. — А в Западно Бирюлево ще има крал.

— Не се съмнявам — промърмори Чукът.

— Стига, — прекъсна поободрените фюрери магьосникът. — Трябва да помислим, какво да правим по-нататък. Секира, ти разпозна ли нападателите?

Дуричът се натъжи:

— Единият.

— Надявам се, — с лека подигравка се осведоми Любомир, — този, който успя да избяга с нашия Амулет?

— Не, — неохотно призна Секирата, — убитият.

Чукът многозначително изсумтя.

— Кой беше? — със същия тон попита магьосникът.

— Че, — Дуричът презрително издаде напред долната си устна, — наемник. Казва се Лебед.

— Какво знаем за него?

— Ами, обикновено работи с Кортес, също чел. В града е от няколко години.

— Нещо друго?

Секирата се изведнъж се притесни:

— Казват, че тоя Кортес е едва ли не приятел на Сантяго.

— Интересно — магьосникът позвъни със сребърното звънче. — Псор, чай, голяма чаша.

Немият слуга се поклони и изчезна през малката вратичка, откъдето влизаше в кабинета.

— Значи, Великия Дом Нав. — Магьосникът зиморничаво потръпна и се огледа.

Малкият железен мангал, подчинявайки се на погледа му, излезе изпод масата и послушно се премести в ъгъла. Въглените в него пламнаха, и Любомир с удоволствие протегна ръце към огъня.

— Великият Дом Нав. Те явно са наблюдавали Замъка и са ни очаквали. Добре измислено. Да се проследят чели-наемници е практически невъзможно… Ловко! — Магьосникът презрително погледна съратниците си. — Сега разбрахте ли какво сте направили?

Червените Шапки предано заклатиха глави. Любомир въздъхна:

— Ако Амулетът е в Цитаделата, утре Тъмният Двор може да се окаже единственият Велик Дом в града. Всъщност, на навите им остава да унищожат само мен. Е, и вас за компания, непредсказуеми нечистокръвни.

На фюрерите тая картина не им хареса.

— Може Амулетът фа не е в Цитафелата? — плахо предположи Чукът. — Чуфите са вбесени, навите ефва ли ще се пъхат в сектора им.

— Защо да го правят? Кортес ще им го донесе.

— Не може ли фа се прослефи Амулета? — поинтересува се Шибзичът.

— Уви! Амулетът се намира в сребърен контейнер. — Любомир щракна с пръсти, и във въздуха се появи изображение на гладка блестяща правоъгълна кутия, на една от стените на която беше гравиран засукан йероглиф. — Контейнерът е запечатан с моя печат, и не е възможно да се проследи. Станахме жертва на собствената си предпазливост.

— Не се получи добре, — съгласи се Секирата.

Червените Шапки не страдаха от подобно нещо, за това Дуричът не разбра добре последната фраза на магьосника, но за всеки случай реши да изрази съпричастност.

— Виж, Любомир, ние май улучихме Кортес, — и като помисли още малко, добави: — Ранихме го. Бягаше някак нестабилно.

— От кого бягаше? Съдейки по отчета ти, той просто е застрелял хората ти, взел е Амулета и си е тръгнал.

— Бях изпратил бойци на мотори, — подсмръкна Чукът, — те са го фогонили.

— Можеш да не продължаваш, — спря едноокия магьосникът. — Някой от тях спаси ли се?

— Не, — наведе очи Шибзичът.

— Значи не знаем накъде е тръгнал.

— Улучихме го, — упорито повтори Секирата. — Той е ранен.

— Да се надяваме. Благодаря, Псор. — Любомир взе чашата от ръцете на слугата, отпи от горещия чай и замислено произнесе: — Ако наистина си го ранил, има вероятност да не е стигнал до Цитаделата.

— А аз какво казвам! — зарадва се Секирата и злобно погледна Шибзича. — Ще го намеря!

— Ще го намериш? — повтори магьосникът. — И какво ще направиш?

Фюрерът на Шибзичите злобно се изсмя.

— Чук!

— Фа, Любомир!

— Как мислиш, — поинтересува се магьосникът, — един наемник ще рискува ли живота си заради плячката?

— Наемник? Чел? — едноокият поклати глава. — Няма.

— Значи, ако е ранен, той най-вероятно ще отиде при лекар?

— Абсолютно!

— Добре. — Любомир отново отпи от чая. — Изгубихме го на края на Ленински проспект. На къде може да е тръгнал?

— Където си иска, — махна с ръка Секирата. — Кой ги знае тия чели!

— Само при ерлийците — Чукът презрително плю на пода, — няма къфе фругафе.

— Защо? — избухна Дуричът.

— Успокой се! — Любомир премести погледа на огромните си яркозелени очи на Шибзича. — Защо?

— Първо, ерлийците ще го вфигнат на крака най-бързо. Скъпо, естествено, но ако плаща Тъмният Фвор, може фа си го позволи, — разумно отговори едноокият, — второ, всеки челски фоктор вефнага ще го изфафе на полицията. Той е с огнестрелна рана! — Шибзичът отново плю и се обърна към съперника си: — Ако, разбира се, те фействително са го ранили.

Секирата заръмжа.

— Добре — Тихият глас на Любомир мигновено успокои Дурича. — Чук, Кортес е за теб. Намери го, ако щеш под земята. Ако трябва, събори тоя манастир, но намери Кортес или Амулета. Разбра ли?

— Разбрах! — наду се Шибзичът, доволен от възможността да се отличи.

— Хубаво, че си разбрал, — магьосникът остави чашата на масата, — и престани да плюеш в кабинета ми, тук не ти е обор.

— Извинявай, Любомир, — смути се фюрерът. — Навик.

Дуричът злорадо се изсмя.

— Секира, — обърна се към него Любомир, — твоята задача е по-сложна.

Младият фюрер се стегна.

— Започвам да подслушвам Цитаделата, — тихо произнесе магьосникът.

— Това е невъзможно, — слисано избъбри Чукът.

— Самозабравяш се, — скромно, но хладно отбеляза Любомир. — Секира, приготви отряд бойци и бъди готов. Ако Кортес се свърже с навите, ще отидеш да го хванеш.

— Ами… Любомир — Дуричът не схващаше особено бързо, — тоест, ако навите тръгнат на срещата, да ги проследим и да ги очистим?

— Какво те притеснява? — леко заплашително попита магьосникът.

— Да убиеш нав…

— Въпреки широко разпространеното мнение, че навите са безсмъртни, — изморено произнесе Любомир, — всъщност въобще не е така. Те наистина практически не боледуват, раните им зарастват много бързо, но…

Магьосникът стана от креслото, заобиколи масата и застана пред Червените Шапки.

— Псор!

Дребният слуга веднага подаде на господаря си малка резбована кутия.

— Погледнете.

Фюрерите станаха от табуретките и се приближиха.

— Това древно оръжие, усилено с моите заклинания, е смъртоносна опасност за всеки нав. С него трябва да се отвори гръдния кош и да се извади сърцето. — Любомир се усмихна. — Просто, нали?

— Много, — съгласи се Секирата, жадно поглъщайки с очи обсидиановото острие със странна форма, което лежеше на зеленото кадифе.

* * *

Зеленият Дом, щабквартирата на Великия Дом Люд,

Москва, Лосинни Остров,

27 юли, вторник, 04:23


— Не може да бъде, това просто не може да бъде, — развълнувано повтори Ярослава.

Тя трескаво притисна слепоочията си с пръсти и отчаяно заклати глава. Изглеждаше, че от очите и всеки момент ще потекат сълзи. Новината, която току-що и поднесе кралицата, зашемети обикновено хладнокръвната и сдържана жрица.

Вестителят беше умрял. Последната надежда за възраждането на великия Дом Люд беше рухнала.

За сега кралицата беше съобщила това само в тесен кръг — на жриците на Зеления Дом, спешно призовавайки ги през нощта в двореца. Страхувайки се да повярват в подобен кошмар, жените безпомощно мълчаха, и само Ярослава успя да каже нещо. Ненавистта и към кралицата излезе наяве.

— Ти си го убила, — дългият пръст на жрицата посочи Всеслава, — ти не искаше да му отстъпиш трона. Настоявам кралицата да се яви на съд — тя е убийца!

Емоционалният изблик на Ярослава не направи на повелителката на Зеления Дом никакво впечатление.

— Не губи разсъдъка си, мила, — тихо произнесе кралицата в отговор. — На всички нас сега ни е много тежко.

Всеслава бавно се отпусна на трона и горчиво въздъхна. За първи път от много години младата кралица беше в траур. Тънката черна рокля подчертаваше бледото лице и угасналия поглед на огромните яркозелени очи. Прекрасната коса беше прибрана в прост кок и покрита с лека черна кърпа, а миризмата на жасмин — почти недоловима. Кралицата беше избрала да носи само един изящен пръстен с изумруд. Навремето стилистите на нейно величество загубиха повече от месец, за да подберат подходящ траурен тоалет. Той се наричаше „непреодолима загуба“ и се препоръчваше за особено горестни събития. Всеслава отбеляза, че тоалетът се е получил.

— Тялото на Вестителя се намира тук, — тихо като преди съобщи тя, — и вие ще можете да се убедите, че смъртта му е настъпила по естествени причини.

Потресените жрици мълчаха, и Всеслава с облекчение разбра, че екстремистката нападка на отдавнашната и съперница не е срещнала разбиране. В крайна сметка, сега. А по-нататък тя ще съумее да неутрализира опитите на Ярослава да я обвини за смъртта на момчето.

— Уверени сме, че ваше величество ще прости на Ярослава тази невъздържаност, — високо каза Мирослава, най-старата от жриците на Зеления Дом. — Мъката, която се стовари върху нас… Тя не съзнаваше какво говори.

— Разбираме, че подобна вест може да извади от равновесие всеки, — гласът на Всеслава беше тих като преди, но стана много студен, — и сме готови да оставим без внимание този инцидент.

Яркозелените очи на кралицата се спряха на Ярослава. Длъгнестата жрица разбра, че е останала сама, и покорно наведе глава.

— Надявам се, че ще ми простите, ваше величество.

Кралицата не отговори и премести поглед към Мирослава:

— Можем да отидем да се простим с Вестителя.



Просторната стая, в която трябваше да отидат жриците, се намираше в лявото крило на Зеления Дом, заето изцяло от личните покои на нейно величество. Високите прозорци бяха плътно закрити с тежки тъмнозелени завеси, златните бра на покритите с коприна стени не светеха и в помещението цареше траурен полумрак. Тялото на Вестителя лежеше в резбован ковчег по средата на стаята. Дългите бели коси на момчето бяха старателно сресани назад и откриваха високото му чисто чело, украсено със златен обръч. Чертите на малкото детско лице бяха изострени, кожата беше станала неестествено бледа и прозрачна, а върху клепачите според обичая на людите бяха сложени големи златни монети. Беше облечен в проста платнена риза с бродерия около врата, и също толкова обикновени панталони.

Жриците се струпаха около ковчега и няколко минути горчиво гледаха безжизненото лице на Вестителя.

— От какво е умрял? — тихо попита Ярослава.

— Мощта на Кладенеца на Дъждовете го изгори.

Очите на високата жрица отново пламнаха.

— Подиграваш ли ни се, кралице? — изсъска тя. — Той е Вестителят! Сърцето му може да изпие целия Кладенец!

— Той беше още дете! — закрещя Всеслава. — Той беше слаб! Кладенецът изгори душата на Вестителя!

— Ти нарочно ускори обучението му!

Това обвинение беше абсолютно невярно. Всички жрици на Зеления Дом участваха в съставянето на програмата и обучението на Любомир. Всяка негова крачка се пресмяташе, проверяваше и обсъждаше.

— Възможно е всички да сме сбъркали, — произнесе Мирослава, — и вината за гибелта на Вестителя да пада върху всяка от нас.

Силният дрезгав глас на старата жрица прекъсна разгарящия се конфликт. Мирослава с достойнство оправи дългата си сива коса, приближи се до ковчега и нежно хвана детето за ръката. Слабата ръчичка изчезна в сбръчканата и длан, и в стаята настъпи потискаща тишина. Изглеждаше, че жриците са спрели да дишат, за да не пречат на Мирослава. Известно време старицата мълча с уморено притворени очи, след което обяви:

— В него няма отрова или желязо. Тялото и духът на Вестителя са били спокойни преди смъртта. — Тя отвори очи и обхвана с поглед жриците. — Той е умрял сам.

Из стаята се разнесе горестна въздишка. Разочарованата Ярослава искаше да каже нещо, но размисли — никой не подлагаше на съмнение авторитета на старата жрица.

— Ще съобщя на бароните тази вест.

— Това е задължение на кралицата, скъпа моя, — прекъсна я Всеслава. — Аз обявих идването на Вестителя, и аз ще обявя, че сме го изгубили.

— Бароните едва ли ще харесат тази новина. В домените се готвеха за голяма война.

— Избързаха. В близко бъдеще Зеленият Дом едва ли ще води сериозни бойни действия.

— Да, кралице, — жриците наведоха глави.

— Днес вечерта ще чакам бароните в Зеления Дом. Надявам се на общия съвет да съумеем да разработим стратегия за развитието на Великия Дом Люд.

— Да, кралице, — повториха жриците.

Сега Всеслава отново стана кралица и пълновластна господарка на Зеления Дом.

— Чакам ви в полунощ. Заедно с бароните.

Когато остана сама, Всеслава се приближи до голямо огледало, висящо на стената, смърка черната коприна, която го закриваше, и внимателно разгледа отражението си. Дълбока вертикална резка на челото, кръгове под очите, бръчки… Стилистите ненапразно бяха загубили няколко часа, създавайки на лицето и скръбна маска.

„Надявам се, че на жриците им е харесало. Нека да видят, че трагичната новина е съкрушила красивата им кралица.“

Но пред бароните тя ще изглежда съвсем друга. Няма да е сломена, а уверена в себе си, и ще предизвиква възхищение и преклонение. Бароните трябва да бъдат уверени в своята кралица и нейната власт. Особено сега, когато бъдещето им отново е тясно свързано.

Жената се намръщи. Оставаше най-важното.

Тя се приближи до ковчега, извади от джоба си малко кристално флаконче и го поднесе към носа на момчето. Из стаята се разнесе остра тръпчива миризма. Безжизненото лице на детето бавно порозовя, на шията му запулсира вена, тънките устни помръднаха, и сърцето на Вестителя заби — бавно и тежко.

„Каква сила имаш, пале, — помисли си Всеслава, докато гледаше как бързо се събужда Вестителят, — след като успя да излъжеш даже жриците на Зеления Дом“.

За секунда, само за миг почувства неувереност. Ще успее ли…

Момчето простена и отвори очи.

Всеслава се взе в ръце. Тя бавно затвори позлатеното флаконче, прибра го в джоба си и се наведе към детето:

— Как се чувстваш?

— Добре, — усмихна се в отговор Любомир, надигна се и се огледа. — Тръгнаха ли си?

— Да.

— Добре, — повтори момчето и стана от ковчега, но щом се изправи, залитна, и кралицата трябваше да го подкрепи. Личеше си, че спектакълът е коствал много сили на Вестителя. Държейки Всеслава за ръката, той учудено погледна треперещите си пръсти и недоволно прошепна: — Не можеше ли да минем без това?

— Не, — твърдо отговори кралицата, — жриците и бароните на Зеления Дом трябваше да се уверят, че си мъртъв. Вече обсъждахме това.

— Но след като сред тях има врагове, защо просто не ги убием?

— Защото Вестителят трябва да обедини Великия Дом, а не да започва междуособици, — рязко го прекъсна Всеслава.

Тя хиляда пъти беше повторила тази проста фраза и даже сама беше започнала да вярва в нея. А палето продължаваше да се инати.

— След две-три години силата ти ще стане достатъчно голяма, и тогава ще организираме триумфалното ти завръщане. Ще седнеш на трона, и никой няма да може да оспорва властта ти.

— На своя трон, — подчерта момчето, — той ми принадлежи по право.

— Да, мой малък принце, — наведе глава кралицата.

— Въпреки това не разбирам. Защо някой не иска да се възкача на престола? — по детски издаде напред устни Вестителят. — Нали управлението ми ще възроди Великия Дом Люд.

— Защото, мой малък принце, — внимателно подбирайки думите, отговори Всеслава, — появата ти руши сегашната система на управление.

— Властта на кралицата? — намръщи се Любомир.

„Ах, ти, проклет…!“

Всеслава отрицателно поклати глава.

— Властта на жриците. Абсолютната монархия на Зеления Дом е мит. Повечето решения приемам само с одобрението на жриците на Зеления Дом, в домените те практически не са под мой контрол. Само Спящият знае, какви усилия ми коства да удържам бароните да не си прегризат гърлата. — Кралицата въздъхна. — С твоето идване жриците ще станат ненужни. Ще бъдат лишени от достъпа си до Кладенеца на Дъждовете, тоест, от власт. Боя се, че това е повече от достатъчно за някои от тях. Те ще се противопоставят.

— Става дума за Ярослава?

— В това число.

— Какво може да ми направи тя?

— Сега — всичко, мой малък принце. Ярослава е силна и опитна жрица, и сега нейните възможности са значително по-големи от твоите, — кралицата потупа Любомир по бузата, — а ти си още много уязвим.

— Може би си права, въпреки, че не се чувствам толкова слаб, — подчерта Вестителят.

— Не бива да подценяваш противника.

— Добре. — Момчето отново вдигна ръка към очите си: пръстите вече не трепереха. — Сигурна ли си, че там, където отивам, е безопасно?

— Барон Мечеслав ще те заведе в ловната си хижа. Територията и се охранява от неговите дружинници, и даже жриците не знаят за това убежище. Ще бъдеш едновременно и близо, и далече. Ще мога да идвам често, и ще имаме възможност да продължим с обучението ти.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Ще ми е мъчно за теб, — той нежно я хвана за ръката, — на мен винаги ми е мъчно без теб.

— На мен също, — по същия начин отговори Всеслава и също така нежно се освободи. — Много се привързах към теб, Любомир.

Момчето внимателно погледна кралицата, но не забеляза по лицето и даже сянка на насмешка. Жената беше абсолютно сериозна, и Любомир взе решение.

— Ти ще си останеш кралица, Всеслава, обещавам! — пламенно прошепна той. — Заедно ще управляваме людите, ти и аз.

Само това липсваше! Но най-малко от всичко на света Всеслава искаше Любомир да почувства парещото отвращение, което я обхвана. Яркозелените очи на жената ласкаво погалиха мъничкото лице на момчето.

— Няма да можем да бъдем заедно. — В гласа и прозвуча лека тъга. — Ти си Вестителя. Чакат те велики дела, но ще управляваш сам.

— Аз съм Вестителя, — в очите на момчето пламнаха искри, — значи, всичко ще бъде така, както искам аз.

Всеслава не успя да отговори.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе Мечеслав, облечен за път.

— Бароне — Всеслава направи крачка към приятеля си, — най-накрая.

Любомир се нацупи. Нежността, с която кралицата се отнасяше към тоя здравеняк, го отвращаваше.

— Моя кралице. — Мечеслав се поклони и целуна нежната женска длан.

— Готови ли сте да тръгнете?

— Да, ваше величество, можем да тръгнем веднага.

— Тогава да не се бавим.

Погледите им се срещнаха: напрегнатият — на Всеслава, и спокойният, уверен в себе си — на барона. Ръката му хвана дръжката на висящия на пояса кинжал:

— Съгласен съм, ваше величество.

Любомир още не знаеше достатъчно за бойните артефакти и не можа да оцени оръжието на барона. Това, което той прие за обикновена играчка, беше „клюнът на жерава“ — най-мощното средство за убиване на магове.

— Разчитам на вас, бароне, — прошепна кралицата.

— Ваш покорен слуга — Мечеслав леко кимна.

Кралицата се обърна към момчето:

— Ще се видим скоро, мой малък принце.

Любомир се усмихна и тихо излезе от стаята.



— Ваше величество, — предпазливият глас на фрейлината идваше някъде от далече, — ваше величество.

Кралицата отвори очи. Миналото, проклетото минало постоянно я преследваше. Хиляди пъти беше сънувала тази сцена — прощаването с Любомир, и хиляди пъти се беше питала правилно ли е постъпила. Отговорът дойде — Вестителят се върна. Нощните и кошмари се превърнаха в реалност.

— Ваше величество, — напомни за себе си фрейлината, — жриците.

— Да. — Широко отворените очи на кралицата гледаха в тавана. — Ще ги приема.

Метейки с дългите поли на еднаквите си зелени рокли пода, жриците важно преминаха през залата и чинно се строиха пред трона. Вратите безшумно се затвориха и над залата надвисна напрегната тишина. Спокойно издържайки паузата, Всеслава разгледа жриците и вътрешно се усмихна — вълнуват се, явно се вълнуват. Само Мирослава, най-старата, се държеше хладнокръвно, останалите, особено двете млади приятелки Любава и Снежана, бяха навели глави, за да не срещнат погледа на своята повелителка. Какво са замислили? Кралицата не очакваше нищо хубаво от тази внезапна аудиенция. Навярно Ярослава, заклетата и дружка, ще се опита да използва разразилата се в града криза. Но по какъв начин?

— Не ви очаквах днес, — наруши тишината кралицата. — Какво ви накара да искате аудиенция?

Ярослава уверено излезе напред:

— Надявам се, кралицата знае за избухналите в града бойни действия?

„Колко е нескопосана, — за пореден път отбеляза Всеслава. — Длъгнесто тяло, длъгнести кльощави крака, длъгнест нос. Същинска чапла.“

— Говориш за безредиците в сектора на чудите? — абсолютно безразлично попита кралицата. — Ако имаш намерение да ми съобщиш за тях, репортерите на „Тиградком“ те изпревариха с няколко часа.

Жриците се спогледаха. Спокойствието на повелителката им ги извади от равновесие.

— Не разбирам иронията, с която нейно величество се отнася към случващото се! В града се води война, безопасността на Великия Дом Люд е под заплаха, а кралицата се информира за това от новините по телевизията! Питам ви, как е възможно? Как?

Ярослава играеше посредствено, като всяка лоша актриса. Пламенната и реч беше насочена не към кралицата, за чиято аудиенция настояваше, а към жриците. И не безуспешно — от намръщените им лица Всеслава разбра, че боят на бул. „Вернадски“ е изплашил жриците не на шега. А Ярослава, вдъхновена от мълчанието на кралицата, стигна по-далеч:

— От скоростта, с която се развиват събитията, става ясно, че имаме срещу себе си опитен и силен враг! Готови ли сме за война? Можем ли да спим спокойно? — длъгнестата жрица направи мелодраматична пауза. — Не. Кладенецът на Дъждовете пресъхна.

— Това е сезонен спад на нивото на мощността, — хладнокръвно отбеляза кралицата. — До следващото пълнолуние вероятно ще се възстанови.

— Събудете се, ваше величество! — Прекъсна я жрицата. — В града има война, и никой не знае дали имаме време до пълнолуние! Трябва да действаме!

— Да! — неочаквано звънко извика Снежана, но веднага се сви под ледения поглед на Всеслава.

— На мен, за разлика от кралицата, не ми е безразлично това, което става в града — Ярослава се усмихна, доволна от поддръжката, — за това знам, че преди една седмица великият магистър е приел двама емисари на Великия Дом Нав. По мои сведения, единият е бил Сантяго.

Жриците се развълнуваха.

— Какво замисля Тъмният Двор? Какви интриги плетат зад гърбовете ни? Вече се проля кръв, и невероятното спокойствие на кралицата е просто престъпление!

Детронация! Ето какво е замислила! Външно спокойна, Ярослава се напрегна, и огромните и яркозелени очи потъмняха от гняв.

— Подобни действия дискредитират върховната власт! Във време на криза кралицата е длъжна да сплоти около себе си своите поданици, да проявява твърдост и здравомислие, а не да се дистанцира от събитията! Именно това очаквахме, избирайки Всеслава! И точно това не виждаме сега!

В историята на Зеления Дом досега нямаше случай на детронация, но възможност за това се предвиждаше. Трябваше да се спасява положението.

— Докато слушам това истерично кудкудякане, за пореден път се убеждавам, колко много ви е провървяло, — гласът на Всеслава изплющя като камшик, — защото можехте да изберете за кралица тази паникьорка!

Бледото лице на Ярослава се покри с червени петна. В залата настъпи гробна тишина, жриците не бяха свикнали да ги оскърбяват.

— Мнението ти за върховната власт е нелепо, а обвиненията — смехотворни, — спокойно продължи Всеслава. — Даже за паниката ти да има причина, не би трябвало да губиш разсъдъка си. Хладнокръвието и мъдростта винаги вървят ръка за ръка. Вашата кралица трезво оценява ситуацията, и каквото и решение да се приеме, то няма да е прибързано. Ако се наложи, ще нанесем удар, толкова жесток и съкрушителен, че от него ще потрепери целият Таен Град. Но преди това трябва да се убедим, че това е единственият начин за решаване на проблема.

— Какъв удар? — обади се дошлата на себе си Ярослава. — Мощността на Кладенеца на дъждовете не стига и за обикновена мъгла.

— Колкото по-малко дърдориш, толкова по-малко наши врагове ще разберат за това, — строго я прекъсна кралицата. — Ние все още сме Велик Дом. Не мисля, че на жриците им подобава да разгласяват неприятностите ни. Това е вътрешна работа.

— Струва ми се, че тук всички сме вътрешни, — промърмори изкараната от релси Ярослава.

— Ще заемем изчакваща позиция и ще се молим мощността на Кладенеца на Дъждовете да се върне на предишното си ниво възможно най-бързо. Надявам се, всички ще се съгласят, че това е оптималното поведение в дадената ситуация.

Кралицата недвусмислено погледна Ярослава. Високата жрица заклати отрицателно глава:

— Бароните се вълнуват. Длъжни сме заедно да обсъдим положението на Великия Дом.

Големият Кралски Съвет! Щом Ярослава, след всички шамари, които получи, настоява за свикването му, значи, е уверена, че ще успее да измести кралицата от трона.

— Бароните трябва да знаят какво става, и да са готови за действие, — подкрепи бунтовната жрица Мирослава. — Съветът трябва да се събере.

Нямаше изход. Всеслава изправи глава и дълго гледа жриците.

— Обявявам свикването на Големия Кралски Съвет. Той ще се състои утре в Зеления Дом в три часа… — Кралицата направи кратка пауза. — В три часа през нощта.

Жриците се объркаха.

— Ваше величество — Ярослава учудено се огледа, — уверена съм, че ще успеем да известим бароните значително по-бързо. Може би искахте да кажете „в три часа след обед“?

— Казах точно това, което исках да кажа. Сигурна съм, че няма да оспорваш решенията на своята кралица.

Няколко секунди двете жени се гледаха напрегнато.

— Чухме волята на кралицата, — гръмко обяви Мирослава. — Големият Кралски Съвет ще се събере утре в три часа през нощта.



Мечеслав се появи от малката вратичка зад трона веднага щом жриците си тръгнаха. Той бързо отиде до кралицата, която самотно стоеше до разкошните храсти, посадени покрай стените, и сложи ръка на рамото и.

— Чу всичко, — тихо каза Всеслава.

— Тя иска властта и използва всяка възможност.

Кралицата кимна.

— Позволи ми да я убия, — гласът на барона беше спокоен, явно той отдавна беше свикнал с тая мисъл.

— Не — Всеслава леко се усмихна, — аз съм кралица, не узурпаторка. Освен това, ти трябва да направиш нещо друго.

— Какво?

— Вестителят, — сви рамене кралицата. — С него трябва да се направи нещо.

Баронът тъжно въздъхна. Той помнеше страшната ненавист и страшния страх на Всеслева, когато тя за първи път почувства силата на седемгодишния Любомир. Помнеше отчаянието на младата, току-що избрана кралица, неговата кралица, неговата повелителка, неговата любов. Помнеше как палето поглъща с поглед стройната фигура на Всеслава, как си позволява да разговаря с нея, как… Мечеслав докосна врата си, където се извиваше избледнял от времето белег. Това, което се случи тогава, по пътя за ловната хижа, знаеха само той и Любомир. Не беше разказал за схватката даже на Всеслава, която тогава едва го намери и измъкна. За единствената схватка, в която той, най-добрия фехтовач на Зеления Дом, претърпя поражение. „Клюнът на жерава“ не помогна, силата му не стигна да се справи с Вестителя. Момченцето избяга, скри се и започна да отмъщава.

— Любомир е организирал нападението над Замъка, уверена съм в това. Той вече изсмука Кладенеца на Дъждовете и иска Амулета, за да извади от играта чудите.

Думите на кралицата едва достигнаха до потъналия в мислите си Мечеслав, но той дойде на себе си:

— Чудите казват, че Амулетът си е на мястото. И че нищо не се е случило, а Червените Шапки едва ли ще посмеят да нападнат отново.

— Няма да им се наложи, — въздъхна Всеслава. — За щастие, аз още имам някакви способности, и съм сигурна, че Амулетът е откраднат.

— У Любомир ли е?

— Още не. Успях да подслушам Червените Шапки. Те търсят чел, наемник на име Кортес. Предполагам, че Амулетът е у него.

— А за какво му е на един чел Амулетът? — объркано попита баронът.

— Вероятно навите му плащат. — Кралицата гъвкаво се протегна. — Трябва да вземеш Амулета. Той е единственият ми коз в тази игра.

— Игра с кого?

— С всички. Амулетът е нужен на всички — и на чудите, и на навите, и на Вестителя. И на Големия Кралски Съвет ще ми бъде много по-спокойно с него под ръка.

— Ще ти донеса Амулета, любима, — произнесе баронът и нежно дръпна кралицата към себе си.

— Запомни, — прошепна Всеслава, докато полагаше изящните си ръце върху могъщите плещи на Мечеслав. — Имаш само едно денонощие.

Загрузка...