Вратите на Рим

Глава 27

Гай Юлий Цезар потисна тревожната слабост, която пърхаше в стомаха му, и се усмихна. С помощта на шивачката на Марий беше изпратил робини да купят каквото трябва и да организират нещата. Знаеше, че церемонията трябва да е проста, и се учуди, че толкова голям брой благородници са дошли в такава студена сутрин. Сенаторите бяха дошли със семействата си и робите си в храма на Юпитер. Отвсякъде получаваше приятелски погледи и усмивки, нежният аромат на цветята и горящите ароматни пръчици изпълваше въздуха. Марий и Метела стояха при входа на мраморния храм — Метела попиваше сълзите от очите си. Гай им кимна нервно — очакваше да пристигне невестата. Подръпваше ръкавите на сватбената си роба, изрязана ниско около врата, за да се вижда огромният аметист, висящ на златна верижка.

Искаше му се Марк да е тук. Добре щеше да му се отрази да има край себе си някой, който наистина го познава. Всички други бяха част от света, в който беше започнал да навлиза едва напоследък: Кабера, Марий, дори самата Корнелия. Изведнъж разбра, че за да накара всичко да изглежда действително, му трябва някой, който да може да го погледне в очите и да знае как е изминал целия този път дотук. Но Марк, този див авантюрист, беше някъде далеч в чуждестранни земи. Когато се върнеше, сватбата щеше да е спомен, който той не би могъл да сподели.

В храма беше прохладно и за момент Гай потръпна, дори му се стори, че настръхва. Беше в този храм с хора, които не го познаваха.

Ако баща му беше жив, можеше да поговори с него, докато всички чакаха Корнелия. Или поне щяха да се усмихнат един на друг или да си намигнат, в смисъл: „Виж какво постигнах“.

Усети, че в очите му напират сълзи, и вдигна очи към сводестия таван — не искаше да потекат по лицето му. Погребението на баща му беше краят на спокойните моменти на майка му. Тубрук беше поклатил отрицателно глава, когато Гай го попита дали тя може да дойде. Старият гладиатор я обичаше много, също като всички останали. Може би винаги я беше обичал.

Гай се изкашля и върна мислите си към настоящия момент. Не беше говорил с Цина още откакто официално беше поискал ръката на Корнелия. Срещата не беше много приятна, макар че заради дъщеря си сенаторът не беше избухнал. Поне беше дал щедра зестра на Корнелия. Беше му предал документите за една голяма градска къща в богат римски квартал. С роби и стражи, също част от дарението, Гай усети как грижите се оттичат от него. Сега Корнелия щеше да е в безопасност, каквото и да се случеше. Той се намръщи. Щеше да се наложи да свикне с новото си име, да отхвърли старото заедно с другите притеснения на младостта. Юлий. Името на баща му. Звучеше добре, макар той да усещаше, че винаги ще е Гай за онези, които беше познавал като момче. Баща му не беше доживял да го види да приема неговото име на възрастен и това го натъжи. Запита се дали вижда отнякъде единствения си син — надяваше се да е така, искаше му се поне за миг да сподели с него гордостта и любовта си.

Обърна се и се усмихна едва-едва на Кабера, който го гледаше с кисело изражение: беше чорлав и сърдит, че са го събудили в такъв безбожен според него час. Той също беше облечен в нова кафява роба, за да почете тържествения случай, а за украса си беше забол една проста калаена брошка с дебелобузеста луна, която стоеше гордо върху метала. Юлий позна, че е работа на Александрия, и се усмихна на Кабера, който в отговор енергично се почеса под мишницата. Но Юлий продължи да се усмихва и след няколко секунди лицето на стареца омекна.

Кабера не можеше да види ясно бъдещето. Винаги беше така, когато и той се окажеше част от нечия съдба. Старецът отново усети раздразнението, че може да предусеща пътеки, които почти никак не могат да повлияят на живота му, но дори и съмненията не можеха да му попречат да се радва на младежкото щастие, което се излъчваше като топла вълна от Юлий.

Във всяка сватба имаше нещо чудесно, дори в такава, толкова бързо уредена. Всички бяха щастливи и поне за момент бъдещите проблеми се забравяха или, най-малкото, се отлагаха.

Юлий чу стъпки по мрамора зад себе си и се обърна. Тубрук се приближаваше към олтара. Управителят на имението изглеждаше както обикновено — силен, загорял и здрав — и Юлий стисна ръката му — ръка като котва в този несигурен свят.

— Изглеждаш малко отнесен. Как си? — попита Тубрук.

— Нервен. Горд. Учудвам се, че са се събрали толкова хора.

Тубрук изгледа с интерес тълпата, после пак се обърна към него и вдигна вежди.

— Повечето римски властници са тук. Баща ти щеше да се гордее с тебе. Аз се гордея. — Спря за миг, не знаеше дали да продължи. — Майка ти искаше да дойде, но беше твърде слаба.

Юлий кимна и Тубрук с любов го тупна по рамото, преди да се върне на мястото си.

— В моето село просто хващахме момичето за косата и го завличаме в колибата — измърмори Кабера на жреца до себе си, той се стресна и като видя това, старецът продължи весело: — Ако това не е достатъчно, даваме на бащата една коза и грабваме и някоя от сестрите й. Така е много по-просто — никакви оскърбени чувства плюс безплатно козе мляко за бащата. Имах стадо от тридесет кози, когато бях млад, но се наложи да дам повечето и не ми останаха достатъчно, за да се издържам. Глупаво решение, но пък няма смисъл да се съжалява, нали?

Жрецът се беше изчервил целият от тези подмятания за варварските обичаи, но Юлий се засмя.

— Ах, ти, стари мошенико! Много ти харесва да вземаш на подбив римските граждани.

— Може би — призна Кабера и с удоволствие си спомни суматохата, която беше предизвикал, когато се беше опитал да предложи последната си коза заради една нощ удоволствие.

Навремето това му изглеждаше разумно, но бащата на момичето беше откачил копието от стената и го беше гонил чак до хълмовете, където му се наложи да се крие три дни и три нощи.

Жрецът изгледа с неудоволствие стария лечител. Самият той беше благородник, но сега, понеже изпълняваше религиозната си роля, носеше бежова тога с качулка, която оставяше открито само лицето му. Юлий беше обяснил, че церемонията трябва да е колкото може по-проста, защото вуйчо му искал да тръгне възможно най-рано. Жрецът беше почесал брадичката си с явно неудоволствие, преди Юлий да пъхне в ръката му една кесия като дар за храма. Дори благородниците имаха сметки и дългове за плащане. Службата щеше да е кратка. След като Корнелия бъдеше доведена и предадена от баща си на младоженеца, щяха да отправят молитви към Юпитер, Марс и Квирин. Бяха платили доста злато на един авгур, за да предскаже богатство и щастие за двамата. След това щяха да си разменят обетите и Юлий щеше да сложи на пръста на Корнелия обикновен златен пръстен. И тя щеше да стане негова съпруга. Той щеше да стане неин съпруг.

Юлий отново се огледа и видя Александрия — стоеше в простите си дрехи, украсени със сребърна брошка. В очите й проблясваха сълзи, но тя му кимна и нещо в него се отпусна.

Някъде отзад се разнесе тиха музика, после полека се усили, изпълвайки сводовете като облаците благовония, които димяха от кадилниците. Юлий затаи дъх и всичко друго беше забравено.

Корнелия идваше висока и стройна, с бежова дреха и тънък златен воал, положила ръка върху ръката на баща си. Косата й беше боядисана в малко по-тъмен цвят, очите й сияеха. На шията й висеше рубин, голям колкото птиче яйце, със златна обковка, подхождаща на златистата й кожа. Изглеждаше красива и крехка. На главата й имаше венец от върбинка и свежи стръкове майоран. Юлий усещаше мириса му, докато тя се приближаваше заедно с баща си. Цина пусна ръката й и остана на една крачка зад нея.

— Предавам Корнелия на твоите грижи, Гай Юлий Цезар — каза той официално.

— Приемам я под моите грижи — каза Юлий и се обърна към нея. Тя му намигна.

Когато коленичиха, той отново долови мириса на цветята. Запита се дали би се влюбил в нея, ако не беше познавал Александрия или ако я беше срещнал, преди да беше отишъл в домовете, където можеше да си купи жена за една нощ и дори за един час. Не беше готов за това, не и тогава, преди една година и може би преди цяла вечност. Молитвите се носеха като тих шепот над главите им и той беше доволен. Очите й бяха нежни като летен здрач.

Останалата част от церемонията премина като в мъгла. Дадоха се прости обети — където отиваш ти, там отивам и аз. Юлий коленичи под ръцете на жреца за момент, който му се стори цяла вечност, а после излязоха навън под слънцето и тълпата започна да ги приветства, и Марий се сбогува с тях, като го тупна силно по гърба.

— Сега си мъж, Юлий. Или тя ще те направи мъж много скоро — каза той високо и му намигна. — Носиш името на баща си. Той щеше да се гордее с тебе.

Юлий му стисна здраво ръката.

— Да дойда ли на стените?

— Мисля, че можем да ти отпуснем два-три часа. Ела в четири следобед. Дотогава Метела вероятно ще е престанала да плаче.

Ухилиха се един на друг като момчета и Юлий остана за миг сам, сам с невестата си сред тълпата благожелатели. Александрия се приближи и той се усмихна, внезапно изненадващо нервен. Тъмната й коса беше вързана с парче тел. Гърлото му се стегна. Толкова много спомени имаше в тези тъмни очи.

— Много красива брошка имаш — каза той.

Тя посегна и я попипа.

— Нямаш представа колко много хора питаха за нея тази сутрин. Дори имам няколко поръчки.

— Занимаваш се с работа в деня на сватбата ми? — възкликна той и тя кимна, без да се притеснява, и каза официално:

— Нека боговете благословят дома ви.

После си тръгна. Той се обърна и видя, че Корнелия го гледа въпросително. Целуна я нежно.

— Много е красива. Коя е? — попита тя и в гласа й се усети лека тревога.

— Александрия. Робиня от къщата на Марий.

— Не се държи като робиня — каза Корнелия.

Юлий се разсмя.

— Да не би да долавям ревност?

Корнелия не се усмихна и той нежно хвана ръцете й.

— Ти си всичко, което искам. Моята прекрасна съпруга. Ела в новия ни дом и ще ти го докажа.

Корнелия се отпусна, когато я целуна, но реши да узнае всичко за робинята с красивата брошка.

В новия дом нямаше нито мебели, нито роби. Двамата бяха сами и гласовете им ехтяха. Леглото беше подарък от Метела, от резбовано тъмно дърво. Имаше дебел дюшек и меки чаршафи.

За момент останаха да се гледат неуверено под тежестта на новото си положение.

— Мисля, че би могла да свалиш тогата ми, съпруго моя — каза Юлий тихо.

— Ще я сваля, съпруже. А ти можеш да разпуснеш косата ми.

И страстта им се върна, и се разгоря, и не спря до следобед.

Навън също ставаше все по-горещо.

Юлий се задъхваше, косата му бе мокра от пот.

— Довечера ще съм уморен — каза той на пресекулки.

Лек облак мина през челото на Корнелия.

— Ще се пазиш, нали?

— Напротив, ще се хвърля във водовъртежа на боя. Може дори лично да започна бой, само и само за да ти направя впечатление.

Пръстите й прокараха линия по гърдите му.

— Можеш да ми направиш впечатление по друг начин.

Той изстена:

— Точно сега не мога. Дай ми малко време.

Очите й блеснаха хитро и тя го загъделичка с деликатните си пръсти.

— Може би съм нетърпелива и не искам да чакам. Мисля, че ще мога да събудя интереса ти.

След няколко мига той отново изстена и замачка чаршафите в юмруци.

В четири следобед Юлий почука на вратата на казармите, но му казаха, че Марий е на стените. Юлий беше сменил тогата си с простата легионерска униформа. Мечът беше на кръста му, но носеше шлема си под мишница. Беше леко замаян след часовете, прекарани с Корнелия, но разбра, че може да остави този копнеж някъде дълбоко в себе си. Щеше да се върне при нея, но в този момент беше войник, племенник на Марий, обучен от самия Рений.

Намери Марий да говори с група офицери, застана на няколко крачки от тях и заоглежда приготовленията. Марий беше разделил легиона си на малки групи от по шестнадесет души, всяка с точно определена задача за отбраната на стената — малките групи бяха по-подвижни от центуриите. Разузнавачите съобщаваха, че Сула се е насочил право към града без никакви опити да се прикрива. Вероятно щеше да нападне веднага, но Марий все пак подозираше, че има и някакъв друг план. Даде последните заповеди и се ръкува с всички офицери, преди те да се върнат на постовете си. Беше минало пладне и оставаха само няколко часа, преди да настъпи вечерта.

Марий се обърна към племенника си и се ухили на сериозното му изражение.

— Искам да дойдеш на стената заедно с мене, като свежо око. Кажи ми всичко, което може да бъде подобрено. Гледай хората, израженията им, начина, по който се държат. Прецени духа им.

Юлий още изглеждаше мрачен и Марий въздъхна.

— И се усмихни, момче. Повдигни духа им. — Наведе се към него. — Много от тези хора ще са мъртви на сутринта. Те са професионалисти, но въпреки това познават страха. На някои никак няма да им хареса да се бият против съгражданите си, макар да се опитах да преместя най-колебаещите се далече от първата стена. Кажи по някоя дума на колкото може повече хора. Една-две думи, не повече. Просто погледни какво правят и ги похвали. Питай ги за имената им и когато им отговаряш, се обръщай към тях по име. Готов ли си?

Юлий кимна и изправи рамене. Знаеше, че начинът, по който ще се представи пред другите, ще повлияе на мнението им за него. Ако го видеха да върви с изправени рамене и гръб, щяха да го приемат сериозно. Спомни си как баща му му казваше как се водят войници: „Дръж главата си изправена и не се извинявай, освен ако не е абсолютно наложително. Направи го само веднъж, на висок глас и с ясни думи. Не хленчи, не се защитавай, не се крий. Мисли, преди да говориш, а когато се обърнеш към някого, не изричай много думи. Войниците уважават мълчанието; мразят бъбривците“.

Рений го беше научил как да убива бързо и ефикасно. Но все още трябваше да се учи как се печели лоялност.

Двамата с Марий бавно тръгнаха по стената: спираха да поговорят с всеки войник и хвалеха всички за готовността им.

Юлий отвръщаше с кимване на поздравите на войниците. Напрежението им си личеше ясно. Спря при един плещест мъж, който нагласяваше здрав метален арбалет, вграден в камъните на стената.

— Какъв е обсегът му?

Войникът бързо отдаде чест.

— Ако вятърът духа откъм гърба ти, триста крачки, господарю.

— Прекрасно. Може ли да се прицелва?

— Донякъде. Засега не е много точно. В работилницата правят подвижна платформа.

— Добре. Изглежда наистина смъртоносен.

Войникът се усмихна гордо и изтри с парцал механизма, който връщаше тежките ръчки обратно.

— Как се казваш, войнико?

— Лепид, господарю.

— Ще ми кажеш колко души е повалила тази машина, Лепид.

Войникът отново се усмихна.

— Със сигурност ще повали доста. Никой няма да влезе в моя град без позволението на Марий.

— Добре, добре.

Юлий продължи. Усещаше се малко по-уверен. Ако всички войници бяха като Лепид, на света нямаше армия, която да превземе Рим. Настигна вуйчо си, който тъкмо отпиваше от една сребърна манерка.

— О, Марсе! Какво е това, оцет ли?

Офицерът, който му бе дал манерката, едва сдържаше усмивката си.

— Сигурно си свикнал на по-добро вино, господарю. Малко е непрекипяло.

— Обаче как загрява! — каза Марий и пак надигна манерката, после обърса уста с опакото на ръката си. — Прати известие на префекта на казармите. Мисля, че по някоя манерка за офицерите е точно това, от което се нуждаят в студените нощи.

— Разбира се, господарю — отвърна мъжът.

Намръщи се леко, докато се опитваше да изчисли ползата от това, че ще е единственият доставчик на легиона. Резултатът явно му хареса и той отдаде чест, докато Юлий минаваше край него.

Накрая Марий стигна каменните стъпала, които водеха до улицата, отбелязваща края на тази част от стената. Юлий беше говорил или поздравил, или изслушал всичките сто войници на този участък. Усещаше мускулите на лицето си схванати, но чувстваше и гордостта на вуйчо си. Това бяха добри войници, чудесно беше да знае, че са готови да дадат живота си по негова заповед. Властта съблазняваше и Юлий се радваше на отразената й топлота, която усещаше и у вуйчо си. Изпита растяща възбуда, докато заедно със своя град очакваше пристигането на Сула и падането на нощта.

Високи дървени кули бяха вдигнати на равни разстояния из целия град. Когато слънцето залезе, качилите се на тях стражи започнаха да си подвикват и вестта се разнесе много бързо. Неприятелят се виждаше на хоризонта, беше се насочил към града. Портите бяха затворени.

— Най-накрая! Това чакане ме изнерви — изрева Марий, когато роговете заехтяха над целия град.

Войниците заеха позиции. Римляните, които все още бяха по улиците, хукнаха да се скрият по домовете си, пускаха резетата и барикадираха вратите си срещу нашествениците. Хората не се интересуваха кой управлява града, стига за тях и семействата им да няма опасност.

Работите на сената бяха отложени, сенаторите също се прибраха в градските си вили. Никой от тях не пое по пътя на запад, макар че неколцина бяха изпратили семействата си в селските имения, вместо да рискуват да ги оставят тук. Малцина бяха безстрашните, застанали по балконите и загледани в хоризонта, когато роговете започнаха да ехтят над града. Другите лежаха във ваните и леглата си и робите прогонваха умората от мускулите им. Никога в историята си Рим не беше нападан. Винаги беше бил твърде силен. Дори Ханибал бе предпочел да срещне римските легиони в полето, вместо да нападне самия град. Необходим беше мъж като Сципион, за да вземе главата му и тази на брат му. Щеше ли Марий да се прояви по този начин, или Сула щеше в крайна сметка да стисне града в кървавия си юмрук? Един-двама от сенаторите запалиха тамян в домашните си олтари пред боговете покровители на домакинствата им. Бяха подкрепили Марий, когато той заздравяваше властта си над Рим, накарани публично да заемат негова страна. Мнозина бяха заложили живота си заради него. На всички беше известно, че Сула не прощава.