Вратите на Рим

Глава 31

Мародерите вече се бяха пременили в скъпи дрехи, откраднати от къщите и от шивачниците. И всички носеха вино — бълбукащо в глинените съдове, докато те се олюляваха по настланите с камъни улици.

Александрия надникна иззад заключените порти на градската къща на Марий, намръщи се и измърмори:

— Римската измет.

Сега, когато всички войници на града бяха ангажирани в битка, на онези, които обичаха хаоса, им трябваше съвсем малко време, за да излязат на улиците. Както винаги, бедните пострадаха най-много. Понеже не бяха охранявани от никакви стражи, домовете им бяха разграбени и всичко ценно беше отнесено от викащите и ликуващи крадци.

Александрия видя някакъв мъж да носи топ плат, оплискан с кръв, и пръстите я засърбяха — ако имаше лък, щеше да забие една стрела в пияната муцуна на този изверг.

Сниши се, докато тълпата отмине, и премигна, когато нечия ръка удари по портата. Стисна чука, който беше взела от работилницата на Бант. Ако някой направеше опит да се прехвърли над портата, щеше да му строши главата. Сърцето й бумтеше. Чу откъм улицата фъфлещи пиянски гласове:

— Момчета, знам един бардак наблизо. Да пробваме нещо безплатно там, а? — разнесе се груб глас.

— Сигурно имат пазачи, Брак. Обаче защо и на мене да не ми се плати за услугата? На ония курви ще им трябват силни мъже да ги пазят. А ние пък имаме нужда от някоя хубава женичка с две-три млади дъщери. Ще предложим да ги пазим, докато съпруга й го няма.

— Аз обаче съм пръв. Последния път нищо не остана за мене — каза първият глас.

— А, защото на нея й дойде много, затова. След мене никоя жена не си и помисля за друг мъж.

Разнесе се груб, брутален смях и Александрия потръпна. Мародерите отминаха.

Чу леки стъпки зад себе си, извърна се и вдигна чука.

— Аз съм — каза Метела. Лицето й беше бяло като платно.

Беше чула края на разговора. В очите на двете жени имаше сълзи.

— Сигурна ли си, господарке?

— Сигурна съм, Александрия. Но трябва да тичаш. По-зле ще е да останеш тук. Сула е отмъстителен, а няма причина да пострадаш от гнева му. Върви и намери този Табик. Нали пазиш документа, който ти подписах?

— Разбира се. Той е най-ценното, което имам.

— Пази го добре. Следващите няколко месеца ще са трудни и опасни. Трябва да имаш доказателство, че си свободна. Вложи в нещо парите, които ти е оставил Гай, и стой на сигурно място, докато градският легион възстанови реда.

— Искаше ми се да мога да му благодаря.

— Надявам се, че един ден ще имаш тази възможност. — Метела пристъпи към вратата, вдигна резетата и надникна навън. — Върви. Пътят е чист, но трябва бързо да стигнеш до пазара. Не спирай за нищо на света, нали разбираш?

Александрия кимна сковано — нямаше нужда да й се напомня след чутото преди минута. Погледна бялото лице и тъмните очи на Метела и усети как страхът на по-възрастната жена докосва душата й.

— Тревожа се за тебе, сама в тази голяма къща. Кой ще се грижи за тебе, като не остана никой тук?

Метела вдигна ръце в грациозен жест.

— Не се бой за мене, Александрия. Имам приятели, които ще ме изведат от града. Ще намеря някоя топла чужда земя и ще се оттегля там, далеч от всички интриги и болки на този огромен град. Иска ми се да живея в град, където борбите на младежите са само далечен спомен… Върви само по главните улици. Не мога да се отпусна, докато и последният човек от дома ми не отиде на безопасно място.

Александрия впи поглед в очите й за секунда — очи, блеснали от сълзи. После кимна само веднъж, излезе, затвори здраво вратата и бързо се отдалечи.

Метела я слушаше как си отива и усещаше как всичките й години натежават на раменете й. Завидя на способността на младите да започват отново, без да хвърлят поглед назад към старото. Погледна опустелия си ехтящ дом. Голямата къща и градините най-накрая бяха съвсем празни.

Как можеше Марий да не е тук? Странна мисъл. Толкова често отсъстваше, когато отидеше на дълги кампании, но винаги се връщаше, пълен с живот, духовитост и сила. Мисълта, че вече няма да се върне при нея, беше грозна рана, която тя не искаше да разврежда. Толкова лесно беше да си представи, че той е някъде с легиона си, покорява нови земи и гради огромни акведукти за чуждестранни царе. Щеше да заспи и когато се събудеше, ужасната болка в нейния свят щеше да си е отишла и Марий щеше да е тук и да я прегърне.

Подуши пушека във въздуха. След нападението на Сула в града бяха избухнали пожари — необезпокоявани се прехвърляха от къща на къща и от улица на улица. Още не бяха стигнали до каменните домове на богатите, но огънят, бушуващ в Рим, щеше в крайна сметка да унищожи всичко, да натрупа купчини пепел, докато от мечтите не остане нищо.

Метела погледна към града в ниското. Облегна се на мраморната стена и усети хладината й — успокоение в ужасната горещина. Черните пера на задушливия дим висяха във въздуха, разстилаха сива пелена над отчаяния град. Вятърът донасяше викове и писъци — мародерите нямаха и капка милост: убиваха или изнасилваха всички, появили се на пътя им.

Метела се надяваше, че Александрия ще се спаси. Стражите я бяха напуснали още първата сутрин, когато чуха за смъртта на Марий. Тя си мислеше, че има късмет, че не са я убили в леглото й и не са разграбили къщата, но от предателството им все пак я болеше. Нима не се бяха отнасяли към тях почтено? На какво можеше да се разчита в свят, където клетвата отлиташе и с най-лекия ветрец?

Разбира се, тя беше излъгала Александрия. Нямаше начин да напусне града. Ако беше опасно една млада робиня да мине по няколко улици, сто пъти по-опасно беше за една известна матрона да прекара богатството си покрай вълците, които бродеха из Рим и търсеха точно такива възможности. Да, би могла да се преоблече като робиня, дори да пътува с роби. Ако имаше късмет, можеха да оцелеят, макар че според нея беше по-вероятно да ги хванат, да се гаврят с тях и после да ги хвърлят на кучетата. Вече трети ден в Рим нямаше никакви закони и за някои това беше опияняваща свобода. Ако беше по-млада и по-смела, би поела риска. Но твърде дълго беше разчитала Марий да й вдъхва смелост.

Ако той беше до нея, би могла да понесе ехидството на другите матрони, когато обсъждаха бездетството й зад гърба й. Ако беше до нея, би могла да се изправи пред света с безплодната си утроба и въпреки това да се усмихва и да не се поддава на сълзи. Но него го нямаше и тя не можеше да се осмели да излезе сама на улицата и да започне живота си отново като бедна бежанка.

Някой мина тичешком покрай вратите и Метела усети как тръпка я бодва в раменете и я пронизва. Скоро боевете щяха да стигнат и дотук и грабителите и убийците, които се движеха заедно със Сула, щяха да нахлуят в стария градски дом на Марий. Тя знаеше какво се е разиграло през първите два дни — а после пратениците също я бяха изоставили. Хората на Сула бяха нахлули в града: завземаха улица след улица, възползваха се от предимството, което им беше създал Марий. Понеже легионът му се биеше пръснат по градските стени, през по-голямата част от първата нощ войниците не бяха могли да съберат цялата си сила като юмрук срещу Сула, а междувременно той напредваше с хората и с обсадните си машини по улиците, разбиваше барикадите и застилаше пътищата зад себе си с главите на хората на Марий. Говореше се, че подпалили големия храм на Юпитер и пламъците били толкова горещи, че мраморните плочи се напукали, а колоните рухнали с гръм и трясък. Хората казваха, че това било предзнаменование, че боговете не били доволни от Сула, но той все още беше безспорният победител.

След това сведенията бяха секнали, но преди да настъпи вечерта, Метела беше разбрала, че ритмичната победна песен, отекваща из Рим, не излиза от гърлата на Първородните.

Тя вдигна ръце, смъкна дрехата си, прекрачи я и тръгна към къщата. Въздухът хладнееше на голата й кожа и тя отново потръпна, този път от удоволствие. Странно беше да върви гола из беломраморните зали!

Докато вървеше, свали гривните от ръцете си и пръстените от пръстите си и ги остави на една маса. Задържа сватбения пръстен на Марий — беше му се врекла, че никога няма да го сваля. Разпусна косата си и я остави да се стече като вълна по гърба й, тръсна глава, та къдриците да се развият. Влезе боса в банята и усети как парата я обвива в блестяща влага. Вдъхна я и остави топлината да изпълни дробовете й. Басейнът беше дълбок и водата беше затоплена — последната задача на тръгващите си робини и слуги. Тя въздъхна и влезе в чистата вода, оцветена в тъмносиньо от мозаечния под. За секунда затвори очи и прехвърли в ума си годините с Марий. Никога не беше възразявала срещу дългите му отсъствия от Рим и от дома им с легиона. Ако знаеше колко малко време щеше да живее с него, щеше да го придружава навсякъде, но сега не беше моментът за ненужни съжаления. Сълзи се плъзнаха изпод клепачите й без усилие и без да облекчат мъката й.

Спомни си първата му бойна задача и удоволствието му при всяко повишение. Беше славен мъж в младостта си, любовта им беше невероятна и дива. Тя беше невинно момиче, когато мускулестият млад войник й беше предложил брак. Не знаеше нищо за грозната страна на живота, за болката, когато година след година минаваха без деца, които да й донесат радост. Всяка от приятелките й всяка година раждаше по едно дете и понякога направо й призляваше, когато ги погледнеше, просто поради внезапната празнота. Това бяха годините, когато Марий прекарваше все повече и повече време далеч от нея, понеже не можеше да се справи с изблиците й на ярост и с обвиненията й. За известно време се беше надявала, че ще си намери любовница; дори му беше казала, че ще приеме дете от подобна връзка като свое.

Той нежно я беше прегърнал и я беше целунал.

— Няма друга освен тебе, Метела. Ако съдбата ни е отнела тази радост, аз няма да плюя в очите й.

Тогава й се струваше, че хлиповете, които напираха в гърлото й, никога няма да спрат. Той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото… беше толкова нежен, че тя пак се разплака. Беше добър съпруг, добър мъж.

Тя посегна към ръба на басейна, без да отваря очи. Пръстите й напипаха тънкия нож, който беше оставила там. Един от неговите ножове, получен след като центурията му беше задържала едно планинско укрепление цяла седмица срещу огромна армия диваци. Стисна острието с палец и показалец и без да гледа, го прокара по китката си. Пое си дълбоко дъх; умът й се вцепени и се изпълни със спокойствие.

Острието режеше, но странното беше, че всъщност не я заболя. Болката остана като нещо далечно, почти незабелязано; пред вътрешния й взор прелитаха отминалите години.

— Марий…

Мислеше, че е изрекла името му на глас, но в стаята цареше тишина. Синята вода беше станала червена.

Корнелия изгледа намръщено баща си.

— Няма да замина. Това е моят дом и е също толкова безопасен, колкото и всяко друго място в града в този момент.

Цина погледна тежките врати, които отделяха къщата му от улицата. Домът, който й беше дал като зестра, беше не особено голям, само с осем стаи. Харесваше го, но би предпочел да е грозен… обаче ограден с висока стена.

— Ако тълпата нахлуе тук или хората на Сула…

Гласът му трепна. Но Корнелия не отстъпваше.

— Имаме стражи, които ще се справят с тълпата. Нищо в Рим не би могло да спре Сула, ако Първородните не могат — отвърна тя.

Гласът й беше спокоен, макар да я измъчваха съмнения. Наистина, домът на баща й беше същинска крепост, но това тук беше нейният дом, нейният и на Юлий. Тук щеше да я търси той, ако оцелееше.

Гласът на баща й се издигна почти до крясък.

— Не си видяла на какво приличат улиците! Зверове, бродещи в търсене на лесна плячка! Не мога да изляза без въоръжената си охрана. Стотици къщи са подпалени или ограбени. Навън е хаос.

Потърка лицето си с ръце и дъщеря му чак сега забеляза, че не се е бръснал.

— Рим ще го преживее, татко. Нима не искаше да се преместиш в провинцията, когато преди година имаше размирици? Ако тогава бях заминала, нямаше да срещна Юлий и нямаше да се омъжа.

— Да бях заминал — изсъска Цина с подивял глас. — Иска ми се да те бях отвел тогава. Нямаше сега да си тук в опасност и…

Тя пристъпи към него и го докосна по бузата.

— Успокой се, татко, успокой се. Само се убиваш с тези притеснения. Този град е виждал много размирици. Всичко ще мине. Аз ще съм в безопасност. А ти трябва да се обръснеш.

В очите му напираха сълзи и тя се озова в смазващата му прегръдка.

— Полека, полека, сега съм в деликатно положение.

Баща й отпусна ръце, погледна я въпросително и попита с прегракнал от вълнение глас:

— Бременна ли си?

Корнелия кимна.

— Хубавото ми момиченце — каза той и я прегърна пак, вече по-внимателно.

— Ще станеш дядо — прошепна тя в ухото му.

— Корнелия, трябва да дойдеш при мен. Моята къща е по-безопасна. Защо да поемаш такъв риск? Ела си у дома.

Да. Тя искаше да му позволи да я отведе на безопасно място, много искаше да е пак малко момиченце, но не можеше. Поклати глава и се усмихна сковано, за да се опита да смекчи отхвърлянето.

— Остави ми още стражи, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но сега тук е моят дом. Детето ми ще се роди тук и когато Юлий се върне, ще дойде най-напред тук.

— Ами ако е убит?

Корнелия затвори очи. Внезапно я бодна болка и тя усети как под клепачите й парят сълзи.

— Татко, моля те! Юлий ще дойде. Аз… сигурна съм.

— Знае ли за детето?

Корнелия не отвори очи: искаше слабостта да премине. Нямаше да се разплаче, въпреки че част от нея искаше да зарови глава на гърдите на баща си и да му позволи да я отведе оттук.

— Още не.

Цина седна на пейката до басейна в градината. Спомни си разговорите с архитекта, когато подготвяше къщата за дъщеря си. Изглеждаше му толкова отдавна. Въздъхна.

— Ох, момиче! Какво ще кажа на майка ти?

Корнелия седна до него.

— Ще й кажеш, че съм добре, щастлива съм и ще родя след седем месеца. Ще й кажеш, че подготвям дома си за раждането, и тя ще го разбере. Ще пратя хора при вас, когато улиците отново станат мирни, и… кажи й, че имаме достатъчно храна и сме здрави. Много е просто.

Гласът на баща й трепереше леко.

— Юлий да внимава да е добър съпруг и добър баща. Иначе ще заповядам да го нашибат с камшик. Трябваше да го направя още когато чух, че се е катерил по покрива ми заради тебе.

Корнелия изтри очите си с ръка, потисна тревогата си и се насили да се усмихне.

— У тебе няма никаква жестокост, татко, така че не се прави на лош.

Той направи гримаса; заточиха се дълги мигове мълчание.

— Ще изчакам още два дни и ще пратя стражите да те доведат у дома.

Корнелия притисна ръка към рамото му.

— Вече не съм твоя. Юлий е мой съпруг и ще очаква да ме намери тук.

А после вече не можа да сдържи сълзите и захлипа. Цина я прегърна и я притисна към себе си.

Когато хората му тръгнаха да обезопасяват главните улици, които щяха да му дадат достъп до форума и до сърцето на града, Сула се намръщи. След първата кървава схватка битката за Рим се развиваше добре за него, той превземаше зона след зона с бързи брутални схватки и ги задържаше срещу зле организирания си противник. Преди слънцето да се беше издигнало, по-голямата част от долната източна четвъртина на Рим беше под негов контрол — голяма зона, в която можеха да си починат и да се прегрупират. И тогава възникнаха тактическите проблеми. Колкото повече се разрастваха овладените от него райони, толкова по-малко хора му оставаха, за да задържи граничните линии, а Сула знаеше, че винаги има опасност противникът да нападне някой район, където неговите войници са пръснати нарядко.

Предимството на внезапното нападение постепенно отслабваше. Той не преставаше да издава най-различни заповеди и отделенията ту тръгваха, ту спираха. Сула знаеше, че трябва да си осигури база, преди да иска нечия капитулация. След последните думи на Марий бе приел, че има вероятност неговите войници да се бият до последния човек — лоялността им беше легендарна, дори в система, където подобна лоялност се подхранваше и насърчаваше. Трябваше да ги накара да загубят надежда, а нямаше изгледи да го постигне с бавно напредване.

Сега стоеше на открития площад на върха на хълма Целий. Всички улици зад гърба му до Порта Целимонтана бяха негови. Огньовете бяха изгасени и легионът му беше разставен оттук чак до Порта Раудускулана на южния връх на градските стени.

В малкият квадрат имаше стотина от неговите хора, разделени на групи по четирима. Всички бяха доброволци и той беше трогнат от това. Това ли беше почувствал Марий, когато неговите хора бяха изложили живота си на риск заради него?

— Получихте заповедите. Създавайте хаос. Ако сте по-малко, се оттеглете, докато не получите възможност пак да атакувате. Вие сте моят шанс и шансът на легиона. Боговете да ви закрилят.

Всички отдадоха чест като един и той отвърна на поздрава. Най-вероятно повечето от тях щяха да са мъртви след час. Ако беше нощ, щяха да са по-полезни, но под ярката дневна светлина служеха по-скоро да разсеят противника. Загледа как последната четворка се пръсва по страничните улици.

— Увийте тялото на Марий и го сложете на студено — каза Сула на войника, който беше най-близо до него. — Не знам кога ще имаме възможност да го погребем както трябва.

Внезапен облак стрели долетя през две-три пресечки. Сула загледа стрелите с интерес — отбелязваше си къде най-вероятно са стрелците и се надяваше, че малко от неговите четворки ще са там. Стрелите минаваха над главата му като тънки черни линии и удряха камъните на двора, който си беше избрал за временен команден пункт. Един от вестоносците му падна, пронизан от стрела в гърдите, друг изпищя, макар че вероятно не беше засегнат. Сула се намръщи.

— Войнико, вземи този вестоносец, отведи го някъде наблизо и го нашибай с камшик. Римляните не пищят и не припадат, като видят кръв. Искам да не мога да видя живо месо по гърба му, когато го върнеш.

Стражът кимна и вестоносецът позволи да го отведат мълчаливо, уплашен, че ако продума, наказанието му ще се увеличи.

Дотича един центурион, отдаде чест и докладва:

— Районът е безопасен. Да наредя ли бавно придвижване?

Сула се втренчи в него.

— Аз решавам как ще се придвижваме. Свири атака. Нека другите ни настигат, както могат.

— Господарю, ще сме изложени на атаки отстрани — възрази центурионът.

— Ако още веднъж се усъмниш в моя заповед, ще заповядам да те обесят като обикновен престъпник.

Мъжът пребледня, извърна се рязко и хукна да изпълни заповедта.

Сула изскърца със зъби от яд. Как му се искаше да има враг, когото да срещне на открито поле. Градските боеве бяха объркани и изпълнени с насилие — кормене наред в разни глухи улички. Къде бяха великолепните атаки? Къде беше песента на оръжията в боя? Но той щеше да прояви търпение и в края на краищата щеше да накара врага да се откаже. Чу сигнала за атака и видя как хората му се надигат и тръгват напред. Вълнението накара кръвта му да затече по-бързо.

Подуши дима във въздуха и погледна пламъците зад прозорците на улиците пред него. Отекнаха писъци, заглушаващи звъна на оръжията, отчаяни хора се катереха по каменните стени на тридесет-четиридесет стъпки над биещите се долу. Една жена се изпусна и падна с главата надолу на плочника. Заприлича на омекнала кукла. Димът се вмъкваше упорито в ноздрите му. Още една улица, после още една.

Хората му се движеха бързо.

— Напред! — изкрещя той. Усещаше как сърцето му бие все по-бързо.

Урс Ферит разстла картата на Рим на тежката дървена маса и огледа лицата на центурионите.

— С чертата съм оградил територията, овладяна от Сула. Линията на настъплението му расте все повече и става все по-уязвима за точкови атаки в почти всяка своя част. Предлагам да нападнем тук и тук едновременно.

Посочи две точки на картата и погледна другите мъже. И те като него бяха уморени и мръсни. Малцина бяха спали повече от час-два през тридневната битка и също бяха близо до пълното изтощение.

Когато беше видял как Марий пада убит, Урс командваше пет центурии. Беше чул последния вик на командира си и още пламтеше от гняв срещу коварния Сула: да убие мъжа, когото той, Урс, обичаше повече от собствения си баща.

На следващия ден хаосът беше пълен — от двете страни паднаха стотици убити. Урс беше удържал контрола над собствените си хора: хвърляше ги в кратки кървави атаки, а после ги оттегляше, за да дочака идването на подкрепления. Както повечето от хората на Марий, и той не беше от благороден произход — беше израснал по улиците на Рим. Знаеше как да се бие там, където се беше мотал като момче, и преди зората да оповести настъпването на новия ден, беше станал един от неофициалните вождове на Първородните. Влиянието му се почувства веднага, когато започна да координира атаките и отбраната. Изостави някои улици като стратегически маловажни. Нареди на гражданите да излязат от къщите, подпали ги и накара хората си да се оттеглят под прикритието на облаци от стрели. За други улици се биеше отново и отново, като съсредоточаваше наличните сили върху задачата да не позволят на Сула да направи пробив. Изгуби много войници, но стремглавото нахлуване в града беше забавено и дори на много места спряно.

Както и да го беше наричала майка му, за своите хора той открай време беше Урс, Мечката. Набитото му тяло и по-голямата част от лицето му бяха покрити с гъсти черни косми, чак до скулите. Мускулестите му рамене бяха изцапани със засъхнала кръв и също като другите в стаята, принудени да се откажат от римския вкус към чистотата, той вонеше на пушек и пот.

Стаята беше избрана случайно — кухня в нечия градска къща. Просто бяха влезли и бяха разстлали картите си на масата. Собственикът беше някъде на горния етаж. Урс въздъхна и пак погледна картата. Възможни бяха пробиви, но щеше да им трябва божествен късмет, за да победят Сула. Огледа лицата край масата и едва се застави да не свие болезнено вежди от надеждата, която видя в тях. Той не беше Марий и го осъзнаваше. Ако Марий беше жив, ако беше тук, в тази стая, щяха да имат шанс, но сега…

— Нямат повече от двадесет до петдесет души на всяка точка от отбранителната си линия. Ако пробием бързо с по две центурии на всяка позиция, ще можем да ги накълцаме на парченца, преди да им дойдат подкрепления.

— А после какво? Ще тръгнем да търсим Сула? — обади се един от центурионите.

„Марий щеше да знае името му“, помисли Урс.

— Не можем да сме сигурни къде се е загнездила тази змия. Способен е да си направи команден пункт като примамка за убийци. Предлагам да се оттеглим и да оставим няколко души в цивилни дрехи да наблюдават и да търсят възможност да го хванат.

— Няма да им хареса. Те искат честна победа.

Урс преглътна гнева си.

— Тези мъже са легионери от най-добрия римски легион. Ще правят каквото им се заповяда. Става въпрос за численост. Те са по-многобройни. Ние контролираме също толкова големи участъци с много по-малко хора. Те могат да получат подкрепления по-бързо от нас и… имат много по-опитен командир. Най-доброто, което можем да направим, е да унищожаваме стотици от техните хора и да се оттегляме, като губим възможно най-малко бойци. Сула пък трябва да защитава една удължаваща се линия.

— И ние имаме същия проблем.

— Но нашето не е и наполовина толкова лошо. Ако пробият, то ще е насред града, където лесно могат да бъдат обградени и отрязани. Ние още контролираме по-голямата част от града. Ако пробием линията им, ще попаднем право в сърцето на тяхната територия.

— Където са техните хора, Урс. Не съм убеден, че планът ти ще даде резултат — продължи мъжът.

Урс го изгледа.

— Как се казваш?

— Бар Галиен.

— Чу ли какво извика Марий, преди да го убият?

Мъжът се изчерви.

— Чух.

— И аз го чух. Ние защитаваме града и неговите обитатели от незаконен нашественик. Моят командир е мъртъв. Временно поех командването, докато преодолеем кризата. Ако нямаш да добавиш нещо полезно, предлагам да изчакаш навън, а аз ще ти кажа кога сме свършили. Ясно ли е?

Макар че гласът му остана спокоен и любезен през целия разговор, всички мъже в стаята чувстваха гнева, който се излъчваше от него като физическа сила. Трябваше им малко смелост, за да не отстъпят.

Бар Галиен тихо каза:

— Искам да остана.

Урс го потупа по рамото и продължи:

— Ще съсредоточим всички копиеметци и стрелци с лък ето на тези две точки точно след един час. Ще ги ударим с всичко, което имаме, и после две центурии ще нападнат тяхната отбрана по мой сигнал. Ще водя атаката през стария пазар, защото добре го познаваме. Бар Галиен ще води другите. Имате ли въпроси?

Край масата се възцари тишина. Галиен погледна Урс в очите и кимна.

— Съберете легионерите. Нека накараме стареца да се гордее. Бойният вик е „Марий“. Сигналът ще бъде три кратки изсвирвания. Точно след един час.

Сула стоеше пред окървавените задъхани мъже. От стоте, които беше изпратил преди няколко часа, само единадесет се бяха върнали да докладват, и до един бяха ранени.

— Подвижните отряди имаха само частичен успех — каза един войник; олюляваше се от изтощение и едва си поемаше дъх. — Нанесохме много вреди през първия час и убихме повече от петдесет врагове в отделни схватки. Където беше възможно, ги хващахме поединично или на двойки и ги обезвреждахме, както ни заповяда. После сигурно вестта се е разнесла и те започнаха да ни преследват по улиците. Който и да ги командва, сигурно познава града много добре. Опитахме да се качим по покривите, но там имаше хора да ни чакат.

Той спря да си поеме дъх и Сула нетърпеливо зачака да се успокои.

— Видях няколко мъже да падат повалени от жени и деца, които излизаха от къщите с ножове. Бойците се колебаеха дали да убиват цивилни и бяха насечени на парчета. Моят отряд бе разбит от група от Първородните, които си бяха свалили броните и носеха само мечове. Притиснаха ни в една уличка.

— От самото начало беше ясно, че подвижните групи ще нанасят само ограничени вреди — каза Сула. — Надявах се да посеем страх и хаос, но като че ли сред Първородните има остатъци от някаква дисциплина. Някой от помощниците на Марий трябва да е поел тактическото командване. Ще иска да нанесе бърз ответен удар. Твоите хора видяха ли някакви такива признаци?

— Да. Не знам кога и къде ще нападнат, но скоро пак ще има сражение.

— Не биваше да струва живота на осемдесет от моите хора, но е достатъчно полезно. Отивайте при хирурзите… Центурионе! — извика той на стоящия наблизо мъж. — Всички войници на барикадите! Те ще се опитат да пробият. Утроете броя на хората по линията.

Центурионът кимна и нареди на вестоносците да отнесат вестта на постовете по линията.

Изведнъж небето почерня от облак стрели — жилещ и бръмчащ облак смърт. Сула ги загледа как падат. Стисна юмруци, стисна и зъби. Мъжете около него се хвърлиха да се прикрият, но той остана изправен, с блеснали очи.

Стрелите заваляха около него, но без да го докоснат. Той се огледа и се изсмя на пълзящите си съветници и офицери. Един беше на колене, дърпаше стрелата, забила се в гърдите му, и плюеше кръв. Други двама се взираха в небето с изцъклени очи.

— Добро предзнаменование, не мислите ли? — каза Сула с усмивка.

Някъде далеч в града един рог изсвири три пъти кратко и в отговор се надигна рев. Сула чу едно име да се надига над шума и за момент се усъмни.

— Ма-рий! — ревяха легионерите.

И се приближаваха.