Времето на дъжда

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Щом се събуди, откри, че лежи в леглото. Беше тъмно, дъждът шуртеше и барабанеше по стъклата на прозорците. С мъка повдигна ръката си и се пресегна към нощната лампа, но пръстите му се натъкнаха на студена гладка стена. Чудна работа, помисли си. А къде е Диана? Или това не е санаториумът? Опита да си оближе устните, но надебелелият и загрубял език не се подчини. Много му се искаше да запали цигара, но не биваше да пуши в никакъв случай… Аха, всъщност съм жаден. „Диана!“ — извика той. Да, май не съм в санаториума. В санаториума нощната лампа е отдясно, а тук вдясно има стена. Та това е стаята ми в хотела! — помисли си въодушевен. Че как ли съм попаднал тук? Лежеше разсъблечен и завит с одеяло. Май не си спомням да съм се събличал, помисли си. Някой ми е свалил дрехите. Впрочем може и сам да съм се съблякъл. Ако съм с обувките, значи сам съм се събличал… Потърка краката си един в друг. Аха, бос съм. Дявол да го вземе, сърбят ме ръцете, имам някакви пъпки, дървеници са се развъдили в хотелските стаи. Ще се преместя другаде. Май плавах за някъде с лодка?… А, сигурно Павор е развъдил тука дървеници… Изведнъж си спомни за Павор и седна в леглото, но усети, че му се гади, и пак легна по гръб. Отдавна не съм се натрясквал така, ама… Павор… „Сребърният трилистник“… Кога беше това? Вчера ли? Намръщи се и задращи с нокти лявата си ръка. Сега какво е — сутрин или вечер? Би трябвало да е сутрин… А може пък да е вечер. Голем! — спомни си изведнъж. С Голем изпихме набързо цяла бутилка джин. Без да го разреждаме. А преди това изпихме половин бутилка с върлината. А още по-преди пих някъде другаде. Или това беше вчера? Я чакай малко, а сега днес ли е или вчера? Би трябвало да стана и да пия вода, докато разбера това-онова… Не, заинати се, първо трябва да си спомня какво стана.

Голем ми разказваше нещо интересно, сметна, че съм пиян и нищо не разбирам, и може би затова реши да говори с мен откровено. Всъщност наистина бях пиян, но помня, че всичко разбирах. Ама какво разбирах?… Яростно потърка опакото на дясната си китка във вълненото одеяло. Настъпват тежки времена… Не, това го каза Павор… Аха, ето какво рече Голем: всичко е пред тях, а пред нас са само те. И за генетичната болест… Какво пък, напълно е възможно. Все някога това трябва да стане. И може би отдавна вече става. Вътре във вида се заражда нов вид, а ние го наричаме генетична болест. Старият вид подхожда за едни условия, а новият вид — за други. По-рано хората са имали нужда от железни мускули, от много деца, трябвало е да издържат на студ, да са агресивни и така да се каже, да са практично пресметливи. Сега, да речем, това също е нужно, но по-скоро по инерция. Може от практична пресметливост да светиш маслото на един милион души и нищо съществено няма да се получи. Това вече е сигурно, защото такива опити са правени много пъти. Кой ли беше казал, че ако изтръгнем от историята няколко десетки… е, нека да са неколкостотин души, то в същия миг бихме се озовали в каменния век. Даже, да речем, че са няколко хиляди човека… А що за хора са те? Те, братко, са съвсем други хора.

А напълно е възможно Нютон, Айнщайн, Аристотел да са били мутанти. Средата, разбира се, не е била твърде благоприятна и има голяма вероятност много такива мутанти да са загинали, без да се проявят, като онова момче от разказа на Чапек… Естествено, че са били особени: нито са били практично пресметливи, нито са имали нормални човешки потребности… А може би само така ни се струва. Просто духовната страна на живота им е дотолкова хппертрофирана, че не забелязваме всичко останало. Е, не е хубаво да говориш така, рече си. Нали Айнщайн е казал, че най-добре на този свят е човек да работи като пазач на фар — а това е съвсем друго нещо… Ала изобщо би било интересно да си представи човек как в наши дни се ражда хомо супер. Това е хубав сюжет… По дяволите, ама че ме сърбят ръцете, не се търпи… Бих написал такава утопия в духа на Оруел16 или Бърнард Улф17. Наистина трудно е да си представиш такъв суперчовек: огромен плешив череп, хилави ръчички и крачета, импотентен — банален образ. Но, общо взето, би трябвало да бъде нещо от този род. Във всеки случай потребностите му ще са други. Няма да има нужда от водка, нито пък кой знае каква лапачка ще му трябва, да не говорим за разкош, пък и жените, така да се каже, ще са… само така, колкото да му осигуряват спокойствие и по-голяма съсредоточеност. Ще бъде идеален обект за експлоатация: отреждаш му отделен кабинет и бюро, даваш му хартия и купчина книги… осигуряваш му малка алея за перипатетични размишления, а срещу всичко това той произвежда идеи… Никаква утопия няма да се получи — военните ще го отмъкнат и с това ще свърши цялата утопия. Ще създадат секретен институт, ще закарат там всичките тия суперчовеци, ще сложат войници да ги пазят и край…

Виктор стана с мъка — пъшкаше и пристъпваше едва-едва с босите си крака по студения под. Отиде в банята, завъртя крана и с наслада се напи до насита, без да светва. Ужас го обзе само като си помисли, че може да запали лампата. После пак се върна в кревата и известно време се чеса, проклинайки дървениците. Изобщо за сюжета така е дори по-добре — секретен институт, въоръжена охрана, шпиони… възхваляваш патриотизма на патриотичната чистачка Клара… ех, какво момиче. Трудно е обаче да си представиш тяхната работа, идеите им, възможностите им — не е за моята уста лъжица… Пък и изобщо не е възможно. Шимпанзето не може да напише роман за хората. Как мога да напиша роман за човек, който няма никакви други потребности освен духовни? Е, разбира се, някои неща мога да си представя. Атмосферата, да речем. Това състояние на непрекъснат творчески екстаз. Усещането, че си всемогъщ и независим… без комплекси, абсолютно безстрашен… Да, за да напишеш такова нещо, трябва ла се натъпчеш с ЛСД. Изобщо от гледна точка на обикновените хора емоционалната сфера на суперчовека би трябвало да изглежда патологична. Като болестно състояние… Животът е болест на материята, а мисленето — болест на живота. Очилатата болест, помисли си.

И внезапно му просветна. Ето какво е имал предвид! — помисли си Виктор за Голем. Умни са и всички са кой от кой по-талантливи… Тогава какво излиза? Ами излиза, че те вече не са хора. Зурзмансор просто ми е хвърлял прах в очите. Значи всичко е започнало… Нищо не може да остане скрито, помисли си той със задоволство. А пък такова нещо — още повече. Ще отида при Голем, няма защо да ми се прави на пророк. Сигурно много неща са му разказали… Дявол да го вземе, та това е бъдещето, същото това бъдеще, плъзнало пипалца в сърцето на днешния ден! Пред нас са само те… Обхвана го трескава възбуда. Всяка секунда беше историческа и жалко че не знаеше това вчера, защото и вчера, и онзи ден, и преди седмица всяка секунда също беше историческа…

Скочи, светна лампата и като примижа от острите болки в очите, пипнешком си затърси дрехите. Не можа да ги намери, но после очите му привикнаха със светлината, грабна панталоните, преметнати върху облегалото на креслото, и изведнъж видя ръката си. Беше покрита чак до лакътя с червени обриви и големи мъртвобелезникавн отоци. От чесането някои от отоците кървяха. Другата му ръка беше в същото състояние. Дяволска работа, помисли си той вцепенен, защото вече знаеше какво е това. Вече беше си спомнил: първо се променя кожата, появяват се обриви, мехури, а понякога и гнойни рани… Гнойни рани засега нямаше, но по цялото му тяло изби студена пот и като изпусна панталоните си, седна на леглото. Не може да бъде, помисли си. И аз. Нима и аз?… Внимателно поглади с длан отоците по кожата, после затвори очи и като спря да диша, се заслуша в себе си. Ударите на сърцето му кънтяха отчетливо и рядко, кръвта тънко звънтеше в ушите, главата му се струваше огромна и празна, нищо не го болеше, нямаше я и меката тежест в мозъка. Ей че съм глупак, помисли си и се усмихна. Какво се надявам да забележа? Та това трябва да е като смъртта, преди секунда си бил човек и само след квант време вече си бог и не знаеш това, и никога няма да го научиш, както глупакът не знае, че е глупак, както умният, ако наистина е умен, не знае, че е умен… Сигурно е станало, докато съм спал. Във всеки случай, преди да заспя, същността на мокриците ми беше твърде мъглява, а сега всичко изникна пред очите ми съвсем ясно и го постигнах само с гола логика, без дори да забележа…

Щастливо се засмя, стъпи на пода, бодро се разкърши и отиде до прозореца. Моят свят, помисли си, докато гледаше през залятото с вода стъкло, и стъклото изчезна, някъде далеч надолу потънаха в дъжда замрелият от ужас град и огромната прогизнала страна, а после всичко плавно се раздвижи и постепенно се изгуби, и остана само едно малко синьо кълбо с дълга синя опашка, и той видя гигантската леща на галактиката, висяща полегато и безжизнено в мъждукащата бездна, отломките от светеща материя, усукани от силови полета, и бездънните пропасти там, където дареше мракът, и той протегна ръка и я потопи в пухкавото бяло ядро, и лека топлина се разля по ръката му, и когато сви юмрука си, материята се изплъзна между пръстите му като сапунена пяна. Отново се засмя, чукна с пръст по носа отражението си в стъклото и леко погали отоците по набъбналата си и подпухнала кожа.

— По този повод си заслужава да пийне човек! — рече на глас… В бутилката беше останал още малко джин, горкият стар Голем не беше успял да го доизпие, горкият стар лъжепророк… не беше лъжепророк, защото предсказанията му бяха неверни, а просто защото беше само една говоряща марионетка. Винаги ще те обичам, Голем, помисли си Виктор, ти си добър човек, но за съжаление си само човек… Той прехвърли остатъка от джина в чашата и с привично движение изля алкохола в гърлото си, но още преди да успее да го преглътне, се втурна в банята. Трябваше да повърне. По дяволите, помисли си, каква гадост. Видя лицето си в огледалото — сънливо, леко подпухнало, с неестествено големи и необикновено черни очи. Е, това е то, помисли си, това е — край на Виктор Банев, пияницата и хвалипръцкото. Няма да пиеш вече, нито ще пееш с прегракнало гърло и няма да се хилиш на глупостите, и няма весело и разпуснато да дрънкаш врели-некипели, няма да се биеш, няма да буйствуваш и да вършиш дивотии, няма да плашиш минувачите, няма да псуваш полицията, няма да се караш с господин Президента, няма с шум и врява да нахълтваш в нощните барове с компания от почитатели… Върна се на леглото. Не му се пушеше. Нищо не искаше, от всичко му се повдигаше и му стана мъчно. Чувството, че е загубил нещо завинаги, отначало леко, едва забележимо, като докосване до паяжина, взе да нараства, мрачни редици от бодлива тел се изправяха между него и този свят, който така много обичаше. За всичко се плаща, мислеше си, нищо не можеш да получиш даром и колкото повече си получил, толкова по-скъпо трябва да заплатиш, за новия живот трябва да платиш със стария живот… Той настървено си чешеше ръцете, съдираше си кожата, но не забелязваше това.

Диана влезе, без да чука, захвърли наметалото си, застана пред него усмихната и съблазнителна и повдигна ръце да си оправи косите.

— Измръзнах до кости — рече тя. — Дали ще ме пуснат тук да се постопля?

— Да — каза Виктор.

Почти не разбираше какво му говорят. Тя угаси лампата и той вече не я виждаше, само чу как ключът се превъртя в бравата, долови как пукат бързо разкопчаваните копчета, прошумоляха дрехи, обувките й изтропаха на пода и в следващия миг тя се озова до него, топла, гладка, благоухаеща, а той продължаваше да си мисли, че всичко вече е свършило — останали са само вечният дъжд, мрачните къщи с надупчените като решето покриви, чуждите непознати хора с мокрите черни дрехи и мокрите превръзки на лицата… и ето — те снемат превръзките, снемат ръкавиците, снемат лицата си и ги подреждат в специални шкафове, а ръцете им са покрити с гнойни рани — печал, ужас и самота… Диана се притисна до него и той по навик я прегърна. Тя си беше предишната, но той, той не беше предишният, той беше безсилен, защото нямаше нужда от нищо.

— Какво ти има, моето момче? — ласкаво попита Диана. — Снощи да не си препил?

Виктор внимателно свали ръцете й от врата си. Страхът го беше обзел докрай.

— Почакай малко — каза той. — Почакай.

Стана, пипнешком намери ключа, светна лампата, постоя няколко секунди с гръб към нея, не се решаваше да се обърне, но все пак накрая се обърна. Не, тя беше прекрасна. Навярно беше дори по-красива, отколкото обикновено, винаги е била по-красива, отколкото обикновено, но сега беше хубава като картина. Караше го да се чувствува горд за човешкия род, предизвикваше възхищение пред човешкото съвършенство, но нищо друго не будеше у него. Тя го гледаше, повдигнала учудено вежди, а после явно се изплаши, защото изведнъж седна и той видя, че устните й се размърдаха. Говореше му нещо, но той не я чуваше.

— Почакай — повтори. — Не може да бъде. Почакай.

Взе да се облича с трескава бързина, като постоянно повтаряше: почакай малко, почакай, но вече не мислеше за нея, мислите му не опираха само до нея. Изскочи в коридора, хукна към стаята на Голем, блъсна се в заключената врата, не се сети веднага къде трябва да го потърси, а после рязко се извърна и се втурна надолу по стълбите към ресторанта. Не искам, постоянно повтаряше той, не ми трябва това, никого не съм молил.

Слава богу, Голем си седеше на обичайното място. Беше преметнал ръка зад облегалката на креслото и разглеждаше на светлината цвета на коняка в чашата си. А доктор Р. Квадрига беше зачервен и агресивно настроен; щом видя Виктор, ревна така, че всички в залата да го чуят:

— Ех, тия мокрици. Гадини мръсни. Махайте се.

Виктор се строполи в своето кресло и Голем му наля коняк, без да каже нито дума.

— Голем — рече Виктор. — Голем, да знаеш, заразих се!

— Дайте спринцовката! — заяви Р. Квадрига. — И на мен.

— Изпийте си коняка, Виктор — каза Голем. — Не бива толкова да се вълнувате.

— Вървете по дяволите — рече Виктор, като го гледаше ужасен. — Прихванах очилатата болест. Какво да правя?

— Добре, добре — каза Голем. — Все пак го изпийте.

Той вдигна пръст и викна на сервитьора:

— Сода! И още коняк.

— Голем — рече Виктор напълно отчаян. — Не ме разбирате. Не мога да пия. Болен съм, ви казвам. Заразих се! Това е нечестно… Нали казвахте, че не е заразна…

Той се ужаси при мисълта, че говори доста несвързано, а Голем не го разбира и просто смята, че е пиян. Тогава пъхна ръката си под носа на Голем. Чашата се катурна, катъркули се по масата и падна на пода.

В първия момент Голем се отдръпна, после се загледа, наведе се напред, подхвана ръката на Виктор за върха на пръстите и заразглежда раздраните отоци по подпухналата кожа. Пръстите му бяха студени и твърди. Е, това е то, помисли си Виктор, ето го и първия лекарски преглед, може би му предстоят и други прегледи, и лъжливи обещания, че все още има някаква надежда, и сиропи разни ще му дават за успокоение, а после ще свикне и вече няма да има никакви прегледи, а ще го отведат, в лепрозариума, ще му намотаят черна превръзка на устата и всичко ще свърши.

— Ягоди да сте яли? — попита Голем. — Горски или градински?

— Да — покорно отвърна Виктор. — Парникови.

— Сигурно сте излапали най-малко два килограма — рече Голем.

— Какво общо имат тука ягодите? — развика се Виктор и издърпа ръката си. — Направете нещо! Не може вече да е късно. Та това едва сега започва…

— Престанете да крещите. Имате копривна треска. Алергичен сте. Просто не биваше да се тъпчете с толкова много ягоди.

Виктор още не разбираше. Той разглеждаше ръцете си и мърмореше: „Та нали вие сам казвахте… отоци… обриви…“

— Отоци стават и от дървениците — назидателно рече Голем. — Имате идиосинкразия към някои вещества. И въображението ви е много по-развито от ума в главата. Като при повечето писатели. Ама че бързо се извъдихте и вие мокрец…

Виктор почувствува, че се съживява. Размина ми се, кънтеше в главата му. Май че ми се размина. Ако ми се е разминало, не знам какво ще направя. Ще престана да пуша.

— А не ме ли лъжете? — жално попита Виктор.

Голем се усмихна.

— Изпийте коняка — посъветва го той. — При алергия не бива да се пие коняк, ама вие го изпийте. Че ми е жал да ви гледам, такъв окаян вид имате.

Виктор взе неговата чаша, примижа и изпи коняка на един дъх.

Нищо му нямаше! Почувствува, че малко му се гади, но то сигурно беше от снощното препиване. Ей-сега ще му мине. И всичко мина.

— Драги ми писателю — рече Голем. — За да станете архитект, не е достатъчно само да имате отоци по ръцете.

Сервитьорът, дойде и сложи на масата още коняк и сода. Виктор въздъхна дълбоко и свободно, после с пълни гърди вдиша познатия ресторантски въздух и усети прекрасния мирис на тютюнев дим, на маринован лук, на прегоряло олио и печено месо. Животът се завръщаше.

— Приятелю — каза на сервитьора. — Бъди така добър да отнесеш бутилка джин, лимонов сок, лед и четири порции минога в двеста и шестнайсета стая. И моля те, по-бързичко!… Алкохолици — рече на Голем и Р. Квадрига. — Чупете си тука главите, а аз отивам при Диана!

Беше готов да ги разцелува.

Голем рече, без да се обръща към никого:

— Горкото красиво патенце!

За миг Виктор усети, че го обзема съжаление. Изплува и изчезна споменът за някакви огромни пропуснати възможности. Но той само се засмя, бутна креслото настрана и закрачи към изхода.