Времето на дъжда

ВТОРА ГЛАВА

— Естествено може и хулигани да са били — каза Виктор. — Само че по мое време нито един хулиган не би се захванал с очилат. Да го замери с камък — иди-дойди, но да го хване, да го дърпа и изобщо — да се докосва до него… Ние се страхувахме от тях като от зараза.

— Нали ви казвам: това е генетична болест — каза Голем. — Те са абсолютно незаразни.

— Как така незаразни — възрази Виктор, — когато имат брадавици като на жаби! Та това всеки го знае.

— Жабите нямат брадавици — добродушно рече Голем. — И мокриците също. Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.

— Като всички останали. Народът е посредствен, но мъдър. И щом народът твърди, че жабите и мокриците имат брадавици…

— Ето че насам идва моят инспектор — каза Голем.

Павор се приближи с мокро наметало, явно идваше направо от улицата.

— Добър вечер — каза той. — Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.

— От него пак вони на тиня — възмутено рече доктор Р. Квадрига, който се събуди от алкохолната забрава. — Вечно вони на тиня. Като в маза. Лъчевица.

— Какво пиете? — попита Павор.

— Кои, ние ли? — осведоми се Голем. — Ами аз например винаги пия коняк. Виктор пие джин, а докторът — всичко на бара по ред.

— Срамота! — възмути се доктор Р. Квадрига. — Люспи! Рибешки глави.

— Двоен коняк! — викна Павор на сервитьора.

Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха оплели и от слепоочията по белите му скули се стичаха блестящи струйки. И неговото лице беше твърдо, мнозина навярно му завиждаха. Откъде-накъде един санитарен инспектор имаше такова лице? Твърдото лице значи: излива се дъжд, шарят прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, прекършват се… всичко наоколо е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви разговори, никакво дрънкане, чуват се само команди и всички се подчиняват… и не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и после — никой не знае къде е бил и откъде идва… момичетата се просват по гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да изпънат рамене и да приберат корема. Ето на, Голем нищо няма да загуби, ако си прибере корема, но няма как да го прибере. Виж. доктор Р. Квадрига би могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене. Дни наред е така и вечно ще си остане прегърбен. Вечер е прегърбен над масата, сутрин — над легена, а следобед се превива от болки в черния дроб. Та значи тука само аз мога да прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша джин.

— Нимфоман — тъжно рече доктор Р. Квадрига на Павор — Русалкоман. И водорасли.

— Затворете си устата, докторе — каза Павор.

Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги хвърли на пода. После взе да си бърше ръцете.

— С кого се бихте? — попита Виктор.

— Изнасилил го е мокрец — рече доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да сложи по местата очите си, които се бяха събрали на носа му.

— Засега с никого — отвърна Павор и се втренчи в доктора, но Р. Квадрига не забеляза това.

Сервитьорът донесе една чаша. Павор бавно изпи коняка и стана.

— Ще отида да се измия — каза той с равен глас. — Извън града е такава кал, целият съм в мръсотия.

И тръгна, като по пътя блъскаше столовете.

— Нещо става с моя инспектор — рече Голем и чукна с пръст от масата една мръсна салфетка. — Нещо в световен мащаб. Виктор, случайно не знаете ли какво по-точно става с него?

— Вие по-добре знаете — каза Виктор. — Нали инспектира вас, а не мен. И после, нали вие всичко знаете. Между другото, Голем, откъде знаете всичко?

— Никой нищо не знае — възрази Голем. — Някои се досещат. Мнозина, или по-скоро — който иска. Но не можете да питате откъде се досещат? Това е насилие над езика. Защо вали дъждът? Как така изгрява слънцето? Бихте ли простили на Шекспир, ако беше написал нещо такова? Впрочем на Шекспир бихте простили. На Шекспир много работи му прощаваме, не като на Банев… Вижте какво, господин писателю, хрумна ми нещо. Аз ще си изпия коняка, а вие ще свършите най-сетне с този джин. Или вече сте готов?

— Голем — каза Виктор, — нали знаете, че съм железен човек.

— Досещам се.

— И какво следва от това?

— Че се страхувате да не ръждясате.

— Да предположим — каза Виктор, — но нямам предвид това. Имам предвид, че мога да пия много и дълго време, без да губя нравственото си равновесие.

— Аа, това ли било? — каза Голем, като си наля коняк от гарафата. — Е добре, пак ще се върнем на тази тема.

— Не разбирам — каза изведнъж с ясен глас доктор Р. Квадрига. — Представих ли ви се или не, господине? Имам чест: Рем Квадрига, живописец доктор конорис кауза, почетен член… Тебе те помня — каза той на Виктор. — Учили сме заедно и още нещо имаше… А вие, извинете…

— Казвам се Юл Голем — набрежно рече Голем.

— Много се радвам. Скулптор ли сте?

— Не. Лекар.

— Хирург ли?

— Главен лекар съм на лепрозариума — търпеливо му обясни Голем.

— Ах, да! — каза доктор Р. Квадрига, заклатил глава като кон. — Разбира се. Извинете ме, Юл… Само че защо се прикривате? Та какъв лекар сте вие? Ами че вие развъждате мокрици… Аз ще ви представя. Такива хора са ни нужни… Извинете — каза той неочаквано. — Ей-сега ще се върна.

Той се измъкна от креслото и се устреми към изхода, като обикаляше около празните маси. Към него се втурна един сервитьор и доктор Р. Квадрига увисна на врата му.

— Всичко това е от дъжда — каза Голем. — Защото дишаме вода. Ама ние не сме риби — или ще умрем, или ще се махнем оттук. — Той сериозно и тъжно гледаше към Виктор. — А дъждът ще вали над опустелия град, ще размива паважа, ще прокапва през покривите, през гнилите покриви… после ще отнесе всичко, ще разтвори града в първобитната земя, но няма да спре, а ще продължава да вали, да вали…

— Апокалипсис — рече Виктор, колкото да каже нещо.

— Да, Апокалипсис… Ще вали и ще вали, а после земята ще се напие и ще поникнат нови кълнове, каквито по-рано не е имало, и сред гъстата растителност не ще има плевели, но и нас не ще ни има, за да се насладим на новата вселена…

Ако не бяха тези сиво-синкави торбички под очите, ако не беше този отпуснат като пихтия търбух, ако този великолепен семитски нос не приличаше толкова на топографска карта… Впрочем, като си помисли човек, всички пророци са били пияници, защото е много тъжно всичко да знаеш, а никой да не ти вярва. Ако в департаментите бяха въвели на щатна длъжност пророци, то те би трябвало да бъдат най-малко с ранг на тайни съветници — за укрепване на авторитета им. Но все едно, навярно и това нямаше да помогне…

— За систематичен песимизъм — каза Виктор на глас, — който накърнява служебната дисциплина и вярата в разумното бъдеще, заповядвам: Тайният съветник Голем да бъде пребит с камъни в помещението за екзекуции.

— Хм — рече Голем, а после добави: — Аз съм само колежки съветник. И освен това, за какви пророци може да се говори в наше време? Не знам такива. Лъжепророци има много, но няма нито един пророк. В наше време не бива да се предвижда бъдещето — това е насилие над езика. Какво бихте казали, ако бяхте прочели у Шекспир: Да предвидиш настоящето. Нима можеш да предвидиш шкафа в собствения си дом?… Да, ето че идва и моят инспектор. Как се чувствувате, инспекторе?

— Прекрасно — каза Павор, докато сядаше. — Сервитьор, двоен коняк! Там, в преддверието, четирима държат нашия живописец — съобщи той. — Обясняват му къде е входът на ресторанта. Реших да не се намесвам, защото не вярва на никого и се бие… За какви шкафове става дума?

Той беше вече сух, елегантен, свеж и от него миришеше на одеколон.

— Говорим за бъдещето — каза Голем.

— Какъв смисъл има да говорите за бъдещето? — възрази Павор. — За бъдещето не се говори, бъдещето се прави. Ето ви чаша коняк. Тя е пълна. Аз ще я изпразня. Ето така. Един умен човек е казал, че бъдещето не бива да се предвижда, но може да се изобрети.

— Друг умен човек пък е казал — забеляза Виктор, — че бъдеще изобщо няма, има само настояще.

— Не обичам класическата философия — рече Павор. — Тези хора нищо не са умеели да правят и нищо не са искали. На тях просто им е харесвало да разсъждават, както на Голем — да пие. Бъдещето — това е грижливо обезвреденото настояще.

— Винаги имам странно усещане — каза Голем, — когато пред мен някой цивилен започне да разсъждава като военен.

— Военните изобщо не разсъждават — възрази Павор. — Военните имат само рефлекси и малко емоции.

— Повечето цивилни също — рече Виктор, като опипа тила си.

— Днес никой няма време да разсъждава — каза Павор. — Нито военните, нито цивилните. Днес човек трябва да бърза. Ако те интересува бъдещето, изобрети го бързо, пътьом, съобразно с твоите рефлекси и емоции.

— Дявол да ги вземе изобретателите — каза Виктор.

Той се чувствуваше пиян и весел. Всяко нещо си беше на мястото. Не му се искаше никъде да отива, искаше му се да остане тук, в тази пуста полутъмна зала, още неовехтяла, но вече с влажни петна по стените, с разнебитен под и с миризма на кухня; особено като си спомнеше, че навън вали дъжд по целия свят — дъждът се лее по павираните улици, дъждът се сипе над островърхите покриви, дъждът залива планини и равнини и някой ден ще отнесе всичко, но това няма да стане много скоро… впрочем, като си помисли човек, сега за нищо не може да се каже, че няма да се случи много скоро. Да, драги приятели, отдавна отмина онова време, когато бъдещето беше повторение на настоящето и всички промени ни се виждаха някъде далеч зад хоризонта. Голем е прав, няма никакво бъдеще на този свят, то се е сляло с настоящето и сега не можеш да разбереш кое къде е.

— Изнасилен от мокрец! — злорадо каза Павор.

Вратата на ресторанта прекрачи доктор Р. Квадрига. Няколко секунди той не помръдна, мрачно и внимателно оглеждаше редиците с празните маси, после лицето му грейна, той рязко се залюля напред и се устреми към своето място.

— Защо ги наричате мокрици? — попита Виктор. — Заради повишената влажност ли? Откакто дъждът ги намокри…

— А защо не? — каза Павор. — Според вас как трябва да ги наричаме?

— Очилати — рече Виктор. — Имаме си хубава стара дума. От памтивека ги наричаме очилати.

Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.

— Дявол знае какво става — недоволно промърмори той още отдалече. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се тикнеш — навсякъде попадаш на прозорци… Май че ви накарах да чакате, господа?

Доктор Р. Квадрига се строполи в своето кресло и съзря Павор.

— Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи… — прошепна той доверително на Голем. — Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история. Заляха всичко наоколо…

Голем му наля коняк.

— Благодаря ви — каза Р. Квадрига, — но май ще бъде по-добре да пропусна два реда. Трябва да поизсъхна.

— Аз изобщо съм за всичко старо и добро — заяви Виктор. — Нека очилатите си останат очилати. И изобщо — нека всичко си остане постарому, без изменения. Аз съм консерватор… Внимание — каза високо. — Предлагам тост за консерватизма. Един момент…

Той си наля джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото.

— Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-консервативен, но не защото старея, а защото чувствувам потребност да бъда такъв.

Трезвият Павор с приготвена чаша го гледаше отдолу нагоре с подчертано внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда, се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше много хубаво.

— Хората боготворят всяка критика срещу консерватизма на правителството — продължаваше Виктор. — Хората много обичат да превъзнасят прогреса. Това е някаква нова тенденция и тя е глупава като всяко ново нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-невъзприемчивото към новото и най-назадничавото правителство…

Сега и Голем надигна глава и го погледна, Теди зад своя тезгях също престана да избърсва бутилките и се заслуша, само че подутината на тила му тъпо запулсира и се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.

— Във всички времена, господа, държавният апарат е смятал за своя главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано по-рано, но сега тази функция на държавата просто е нужна. Бих я определил така: С всички начини и средства да се попречи на бъдещето да пуска своите пипала в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с нажежено желязо… Трябва да се прегражда пътят на изобретателите, а да се насърчават схоластиците и дърдорковците… Във всички гимназии без изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши държавни постове трябва да се издигнат старци — обременени със семейства и дългове — не по-млади от петдесет години, за да вземат подкупи и да спят на заседанията… Още не съм свършил, господа!… Талантливите учени да се назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички изобретения да се приемат без изключения, да се заплащат лошо и да се набутват вдън земя. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всяка нова стока или друга новост в производството… — „А всъщност защо стоя прав?“ — помисли си Виктор и седна. — Е, как ви се струва всичко това? — попита той Голем.

— Абсолютно сте прав — каза Голем. — Ами че то у нас днес всички са радикали. Даже директорът на гимназията. Нашето спасение е в консерватизма…

Виктор отпи от джина си и каза тъжно:

— Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци — радикалите не само вярват в прогреса, ами отгоре на това го обичат и си въобразяват, че не могат без него. Защото прогресът, освен всичко друго, означава и евтини автомобили, битова електроника и изобщо — възможност да работиш по-малко, а да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната ръка… не, защо пък ръка, откъде го измислих, обърках се, разбира се… с единия крак да натиска спирачката, а с другия — педала на газта. Като автомобилен състезател на завой. Спирачката — за да не загуби управлението, а газта — за да не загуби от скоростта, иначе някой демагог, ревностен защитник на прогреса, ще избута водача от мястото му.

— Трудно е човек да спори с вас — вежливо каза Павор.

— Ами не спорете тогава — рече Виктор. — Не бива да се спори, защото в споровете се ражда истината, мътните я взели. — Той нежно погали подутината си и добави: — Впрочем навярно мисля така, защото съм невежа. Всички учени са ревностни защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм доста известен куплетист.

— Защо през цялото време току си пипате тила? — попита Павор.

— Някакъв мръсник ме цапардоса — каза Виктор. — С бокс… Така ли е, Голем? Мислиш ли, че е било с бокс?

— Според мен е било с бокс — каза Голем. — А може да те е фраснал и с тухла.

— Какво говорите? — учуди се Павор. — Какъв бокс? В това затънтено градче?

— Виждате ли — поучително рече Виктор. — Това е прогресът! Хайде пак да пием за консерватизма.

Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет часът и в залата се появи познатата на всички двойка — млад мъж с огромни очила и неговият придружител, дълъг като върлина. Щом седнаха на своята маса, те светнаха лампиона, кротко се огледаха и взеха да изучават менюто. Младият мъж пак беше дошъл с куфарчето си. което постави на свободното кресло. Той винаги полагаше много грижи за своето куфарче. Щом сервитьорът им прие поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в пространството. Много странна двойка, помисли си Виктор. Несъответствието е просто невероятно. Сякаш човек ги гледа през развален бинокъл: когато единият е на фокус, другият е размазан, и обратно. Абсолютно несъвместими са. С младия мъж с очилата човек би могъл да си поговори за прогреса, а с върлината — не… Но аз ей-сега ще ви докарам и двамата на фокус. Какво ли да ви накарам да направите заедно? Ами например… Някаква държавна банка, те са в подземието… наоколо цимент, бетон, сигнализация, върлината набира номера на диска, стоманеният купол тромаво се завъртва и се разкрива входът на съкровищницата, двамата влизат, върлината набира комбинацията на другия диск, вратата на сейфа се отваря и младият мъж потъва до лактите в брилянти.

Доктор Р. Квадрига внезапно се разплака и хвана Виктор за ръката.

— Хайде да спим — каза той. — Елате при мен. А?

Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа и продължи:

— При мен. На вилата. Имам фонтан. А?

— Фонтан, казваш. Добре си го измислил — забеляза Виктор. — А друго какво имаш?

— Маза — тъжно каза Р. Квадрига. — Урочасана е Боя се. Страх ме е. Искаш ли да ти я продам?

— По-добре ми я подари — предложи Виктор.

Р. Квадрига взе да премигва.

— Не ми се дава — каза той.

— Скръндза — укори го Виктор. — От малък си такъв. Вилата му се свиди! Да ти приседне дано твоята вила.

— Ти не ме обичаш — тъжно установи докторът. — Никой не ме обича.

— А господин Президента? — настървено попита Виктор.

— „Президента е баща на народа“ — каза Р. Квадрига и се по-оживи. — Ескиз в златни тонове… „Президента на позициите“. Фрагмент от картината „Президента на обстрелваните позиции“.

— А други? — поинтересува се Виктор.

— „Президента с наметало“ — с готовност каза Р. Квадрига. — Пано. Панорама.

На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и взе да слуша Голем.

— Виж какво, Павор — говореше той. — Оставете ме на мира. Какво мога да направя още? Представих ви цялата отчетност… Готов съм да подпиша вашия доклад. Искате да се оплачете от военните — моля. Искате да се оплачете от мен…

— Не искам да се оплаквам от вас — отвърна Павор, като сложи ръка на сърцето си.

— Тогава не се оплаквайте

— Но посъветвайте ме нещо. Нима нищо не можете да ме посъветвате?

— Господа! — каза Виктор. — Ама че сте скучни. Аз си отивам.

Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти към бара, чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди триеше бутилките и го гледаше без всякакво любопитство.

— Както винаги ли? — попита той.

— Почакай — рече Виктор. — Канех се нещо да те питам… Аха! Как вървят работите, Теди?

— Дъжд — отвърна кратко Теди и му наля от чистото за освежаване.

— Ама че проклето е станало времето в града! — каза Виктор и се облегна на тезгяха. — Какво показва твоят барометър, а?

Теди пъхна ръка под тезгяха и извади „вещателя на времето“. Трите шипа плътно прилягаха към блестящата, сякаш лакирана поставка.

— Няма надежда — каза Теди и внимателно разгледа „вещателя на времето“. — Дяволска измишльотина. — И като се позамисли, добави: — Впрочем бог знае, може пък отдавна да се е повредил. Я колко години вече вали дъжд, как да го провери човек?

— Можеш да отидеш до Сахара — предложи Виктор.

Теди се ухили.

— Смееш се ти — каза той. — Ама и мене ме досмеша, когато онзи, вашият господин, Павор ми предложи двеста крони за това нещо.

— На пияна глава трябва да е било — рече Виктор. — Че за какво му е…

— И аз така му казах.

Теди завъртя „вещателя на времето“ и го доближи до дясното си око.

— Няма да му го дам — заяви той решително. — Сам да си намери.

После мушна „вещателя на времето“ под тезгяха, погледа как Виктор върти чашата между пръстите си и го уведоми:

— Твоята Диана идва.

— Отдавна ли? — небрежно попита Виктор.

— Ами около пет часа беше. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно плюска и пиянствува, изобщо не може да спре. И натирва персонала да му търси коняк, тлъстата мутра. И това ми било член на парламента… Не те ли е страх за нея?

Виктор вдигна рамене. Внезапно съзря Диана до себе си. Тя се появи до тезгяха с мокра пелерина и отметната качулка. Не гледаше към него, той виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал досега, тя е най-красивата и друга такава навярно вече никога няма да има. Беше се облегнала на тезгяха, лицето й беше много бледо и много равнодушно и беше най-красивата — у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше, и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато пет пари не даваше за нищо, и дори когато мръзнеше, а особено когато я прихванеше… Уф, ама че съм пиян, помисли си Виктор, и сигурно воня като Р. Квадрига.

Той издаде напред долната си устна и задиша тежко — мъчеше се да подуши дъха си. Нищо не можа да разбере.

— Пътищата са мокри и хлъзгави — продължаваше Теди. — Мъгла има… А после, да ти кажа, този Росшепер сигурно е женкар, дъртият му пръч.

— Росшепер е импотентен — възрази Виктор и машинално изпи чистото.

— Тя ли ти каза?

— Стига, Теди — рече Виктор. — Престани.

Теди вторачено го погледна, после въздъхна и като изпъшка, приклекна, порови под тезгяха и сложи пред Виктор шишенце с амоняк и наченат пакет чай. Виктор погледна часовника си и взе да наблюдава как Теди, без да бърза, се пресяга за чиста чаша, налива в нея газирана вода, капва малко от шишенцето и все така спокойно разбърква сместа в чашата със стъклена пръчица за коктейли. После той побутна чашата към Виктор. Виктор я изпи и примижа със затаен дъх. Свежа и отвратителна, отвратително свежата струя амоняк го блъсна в мозъка и се разля някъде зад гърба му. Виктор вдиша въздух през носа — въздухът беше станал нетърпимо студен — и бръкна с пръсти в пакета чай.

— Добре, Теди — каза той. — Благодаря. Запиши на сметката ми всичко, както трябва. Те ще ти кажат колко е било за моя сметка. Аз ще тръгвам.

Като дъвчеше старателно чая, той се върна на своята маса. Младият мъж с очилата и неговият дълъг като върлина придружител припряно поглъщаха вечерята си. Пред тях имаше една-единствена бутилка — с местна минерална вода. Павор и Голем бяха разчистили малко място на покривката и играеха на зарове, а доктор Р. Квадрига, стиснал в шепи рошавата си глава, мърмореше монотонно: „Легионът на свободата е опората на Президента.“ Мозайка… По случай щастливия ви имен ден, Ваше Високопревъзходителство… „Президента е баща на нашите деца.“ Алегорична картина…

— Е, аз тръгвам — каза Виктор.

— Жалко — рече Голем. — Впрочем желая ви успех.

— Много поздрави на Росшепер — добави Павор и намигна.

— „Членът на правителството Росшепер Нант“ — оживи се Р. Квадрига. — Портрет. Не е скъп. До кръста…

Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него доктор Р. Квадрига рече с ясен глас: „Предполагам, господа, че е време да се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, сър, не си спомням да съм ви виждал…“ На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор на футболния отбор „Братя по разум“. Треньорът беше нещо твърде загрижен и мокър. Той направи път на Виктор.