Времето на дъжда

СЕДМА ГЛАВА

На другия ден Виктор се събуди късно, вече беше станало време за обяд. Главата го понаболяваше, но настроението му беше неочаквано добро.

Снощи, когато му свършиха цигарите, слезе на двора, отвори с фуркет нечия кола, изведе Ирма през служебния вход и я откара при майка й. По пътя отначало мълчаха. Душата му се гърчеше от толкова неприятните преживявания, а Ирма седеше до него, чистичка, спретната, вчесана по последна мода — без никакви опашки — и май дори с червило на устните. Много му се искаше да подхване разговор, но се налагаше да започне с признание, че е постъпил глупаво поради своето невежество, а това му се струваше непедагогично. Терзанията му свършиха, когато Ирма внезапно му разреши да пуши (при условие че всички прозорци на колата ще бъдат отворени) и взе да му разказва колко й било интересно, как всичко приличало на това, което преди е чела, но много-много не вярвала, разпалено му благодари, че й предложил това неочаквано и безкрайно поучително приключение, заяви, че той изобщо е доста добър, не е досаден и не дрънка глупости, че Диана е „почти наш човек“, мрази всички, жалко само, че не е чела достатъчно и май доста обича да си попийва, но това в края на краищата не е толкова страшно, защото и ти обичаш да си пийваш, но хареса на момчетата и момичетата, понеже им говори честно, не се правеше на голям умник — блюстител на висшето знание, и правилно, защото какъв блюстител си ти, и дори Бол-Кунац рече, че си единственият в града човек, който заслужава внимание, — ако не броим, разбира се, доктор Голем, но него всъщност нищо не го свързва с този град и после, той не е писател, не е изразител на идеологията, а ти как смяташ, нужна ли е изобщо идеология или без нея ще бъде по-добре, сега мнозина предричат, че в бъдеще ще настъпи процес на деидеологизация…

Побъбриха си чудесно, всеки от събеседниците беше изпълнен с уважение към другия и когато се върна в хотела (автомобила набута в някакъв двор, задръстен с непотребни неща), Виктор вече смяташе, че да бъдеш баща, не е чак толкова неблагодарна работа, особено ако си проумял какво нещо е животът и умееш да използваш дори тъмните му страни за целите на възпитанието. По този повод си пийнаха с Теди, който също беше баща и също се интересуваше от проблемите на възпитанието, защото първото му чедо беше на четиринайсет години — трудна възраст на големи промени в децата, ти с твоята дъщеря ще има още много да патиш… Всъщност на четиринайсет години беше първият му внук, а с възпитанието на сина си той изобщо не беше се занимавал, защото синът му бе прекарал детството си в немски концлагер. Децата не бива да се бият, твърдеше Теди. И без това цял живот ще ги бъхти, който свари, а ако ти се иска да го удариш, по-добре сам се цапни по мутрата, това ще е по-полезно.

Но след още някоя и друга чаша Виктор си спомни, че Ирма не обели нито дума за дивашката му постъпка на кръстовището и стигна до извода, че момиченцето е хитро и да прибягваш до помощта на любовницата си всеки път, когато не знаеш как да се измъкнеш от кашата, която сам си забъркал, най-малкото е нечестно. Тези мисли го огорчиха, но точно тогава пристигна доктор Р. Квадрига и поръча своята обичайна бутилка ром, и те я изпиха, след което на Виктор отново всичко взе да му изглежда в розова светлина, защото му стана ясно, че Ирма просто не е искала да го наскърбява, а това означава, че тя уважава баща си и може би дори го обича… После дойде още някой и поръча още нещо. След това Виктор май отиде да спи… По всяка вероятност… Изглежда, бе отишъл да си легне… Наистина в главата му се мяркаше още един смътен спомен: някакъв под, облицован с теракота и целият залян с вода, но какъв беше този под и откъде беше тази вода — така и не можеше да си спомни. Пък и нямаше нужда…

Щом си придаде приличен външен вид, Виктор слезе до администрацията, взе от портиера новите вестници и поговори с него за проклетото време.

— Снощи как изглеждах? — попита той небрежно. — Нормално, нали?

— Общо взето, нормално — отвърна портиерът. — Теди ще ви представи сметката.

— Аха — рече Виктор и като реши засега нищо повече да не уточнява, отиде в ресторанта. Стори му се, че лампионите в залата са понамалели. Дяволите да ги вземат, помисли си изплашено. Теди още го нямаше. Виктор се поклони на младия мъж с големите очила и неговия спътник, седна на своята маса и разтвори вестника. По света всичко си беше както преди. Една държава беше задържала търговските кораби на друга държава, а тази, другата държава, беше изпратила решителен протест. Страните, които харесваха на господин Президента, водеха справедливи войни в името на своите нации и демокрацията. А пък страните, които, кой знае защо, не харесваха на господин Президента, водеха завоевателни войни и всъщност дори не водеха войни, а чисто и просто извършваха бандитски набези. Самият господин Президент беше произнесъл двучасова реч за необходимостта веднъж завннаги да се сложи край на корупцията и благополучно беше понесъл операцията по изваждането на сливиците си. Един познат критик — голям мръсник — възхваляваше новата книга на Роц-Тусов и това беше много странно, защото книгата наистина беше хубава…

Дойде някакъв нов сервитьор, непознат, дружелюбно го посъветва да си поръча стриди, прие поръчката, с професионален жест размаха салфетката по масата и се отдалечи. Виктор остави вестниците настрана, запали цигара, разположи се по-удобно в креслото и взе да си мисли за работата. След голямо пиене винаги с удоволствие мислеше за работа. Хубаво би било да напише весела оптимистична повест… Как на този свят живее един човек, който обича работата си, не е глупак, обича приятелите си и приятелите му го ценят, и колко му е хубаво — едно такова мило момче, малко чудновато, остроумно… Но нямаше сюжет. А щом няма сюжет, значи ще е скучна. И изобщо, ако ще пише такава повест, ще трябва да си изясни въпроса откъде накъде на този добър човек му е хубаво и неизбежно ще стигне до извода, че му е хубаво само защото си има работа, която обича, а за всичко останало изобщо не му пука. Но що за добър човек ще бъде той, щом не му пука за нищо друго освен за работата, която обича?… Можеше, разбира се, да опише човек, който вижда смисъла на живота в любовта към ближния и му е хубаво, защото обича ближните си и своята работа, но такъв човек още преди две хиляди години е бил описан от господата Лука, Матей, Йоан и още един — общо четирима души. Всъщност те са били много повече, но само тези четиримата са писали съгласно изискванията, а пък от останалите един нямал нужното национално самосъзнание, друг бил лишен от правото на кореспонденция… а човека, когото описали, за съжаление бил умопобъркан… Впрочем интересно би било да опише как Христос идва на земята днес не както го е описал Достоевски, а както са го описали онези господа — Лука и компания… Христос идва в Генералния щаб и предлага: Обичайте ближния си… А там естествено се е разположил някой, който мрази евреите…

— Може ли да седна при вас, господин Банев? — избуча над главата му приятелски мъжки глас.

Беше лично господин кметът. Не онзи зачервен като пред мозъчен удар, грухтящ от извратеното удоволствие скопен нерез върху широката спалня на господин Росшепер, а елегантно закръглен, идеално избръснат и безукорно облечен представителен мъж със скромна орденска лентичка под ревера и с щита на Легиона на свободата на лявото рамо.

— Заповядайте — каза Виктор без капчица радост в гласа.

Господин кметът седна, огледа се и сложи ръце на масажа.

— Ще се постарая да не ви обременявам дълго със своето присъствие, господин Банев — каза той, — и ще се опитам да не ви развалям обяда, но въпросът, с който имам намерение да се обърна към вас, е назрял дотам, че всички ние — и големите, и малките хора, на които са скъпи честта и благополучието на нашия град, сме готови да отложим всяка друга работа, само и само колкото може по-бързо и най-ефективно да го разрешим.

— Слушам ви — направи усилие Виктор.

— Ние се срещаме с вас тук, господин Банев, в обстановка, която е по-скоро неофициална, защото, съзнавайки колко сте зает, не поех риска да ви обезпокоя в часовете, когато работите, особено като имам предвид естеството на вашата работа. Обаче в този момент се обръщам към вас като напълно официално лице — и лично от свое име, и от името на градските власти като цяло…

Сервитьорът донесе стридите и бутилка бяло вино. Кметът го спря само като повдигна единия си пръст.

— Приятелю мой — каза той. — Донесете ми порция китчиганска есетра и чаша мента. Есетрата да бъде без сос… И така, да продължа — рече той, като отново се обърна към Виктор. — Наистина се боя, че нашата беседа трудно може да се приеме за разговор на маса, защото ще стане дума за някои неща и обстоятелства, които не само са печални, но, бих казал, могат да ни развалят апетита. Имам намерение да поговоря с вас за така наречените мокрици, за този злокачествен тумор, който отдавна разяжда нашия окръг.

— Да, да — рече Виктор.

Взе да му става интересно. Кметът произнесе тиха, добре обмислена и стилово съвършена реч. Той разказа как преди двайсет години, веднага след окупацията в Конската падина, бил създаден лепрозариумът — карантинен лагер за лицата, страдащи от така наречената жълта проказа или очилата болест. Фактически тази болест, господин Банев много добре знае това, се появила в нашата страна още от незапомнени времена, при това, както показват някои специални изследвания, кой знае защо, тя особено често поразява именно жителите на нашия окръг. Обаче само благодарение на усилията на господин Президента на тази болест беше обърнато най-сериозно внимание и едва когато той даде лични указания, нещастниците, лишени от медицинско обслужване, разпръснати преди това по цялата страна и често подлагани на несправедливо преследване от страна на изостаналите слоеве на населението, а от страна на окупаторите — дори на пряко унищожение, та тези нещастници най-после бяха събрани на едно място и им бе дадена възможност да живеят сносно, така както подобава на хора в тяхното положение. Всичко това не предизвиква никакви възражения и споменатите мерки само могат да бъдат приветствувани, обаче както става понякога в нашата страна, най-добрите и благородни начинания се обърнаха срещу нас. Сега няма да търсим виновните. Няма да се занимаваме и с разследваме на дейността на господин Голем, дейност може би самоотвержена, ала както сега става ясно, криеща най-неприятни последици. Никак не му е времето сега да се занимаваме и с критикарство, макар че позицията на някои доста високи инстанции, които упорито игнорират нашите протести, лично на нас ни изглежда необяснима. Ще минем направо на фактите.

Кметът изпи своята чаша мента, с апетит си хапна есетрата и гласът му стана още по-мек, като кадифе — напълно невъзможно беше да си представиш, че поставя капани за хора. Той многословно изрази желание да не спира вниманието на господин Банев върху слуховете, които направо са наводнили града, а тези слухове, той е длъжен открито да признае, са пряко следствие от недостатъчно точното и единодушно изпълнение на указанията на господин Президента на всички равнища на неговата администрация: имаше предвид извънредно широко разпространеното мнение, че така наречените мокрици са изиграли гибелна роля за рязкото изменение на климата, че те са отговорни за увеличаването на броя на помятанията и на процента на бездетните бракове, за митичното изселване на някои домашни животни от града и за появата ма особена разновидност на къщната дървеница — крилатата дървеница…

— Господин кмете — рече Виктор и тежко въздъхна. — Трябва да ви призная, че ми е извънредно трудно да следя вашите пространни я сложно обосновани мисли. Дайте да си говорим по-простичко, като добри чада на една нация. Дайте да не си приказваме за това, за което няма да разговаряме, ами да си приказваме за това, за което ще разговаряме.

Кметът го стрелна с очи, огледа го бързо отгоре додолу, направи си някаква сметка, съпостави някои неща, дявол знае какво съобразяваше, но сигурно взе предвид всички факти — и че Виктор пиянствуваше с Росшепер, и че изобщо вдигаше много шум, когато пиеше, и то пред очите на всички, и че Ирма беше вундеркинд, и че имаше на този свят една Диана, и вероятно още много такива неща — защото лустрото на господин кмета видимо започна да потъмнява и той викна да му донесат един коняк. После се засмя високо, огледа вече опустялата зала, тропна лекичко с юмрук по масата и рече:

— Добре, какво има толкова да го усукваме наистина. В града вече стана невъзможно да се живее и затова трябва да благодарим на вашия Голем — между другото, знаете ли, че Голем е прикрит комунист? … Да, да, уверявам ви, има сведения… на косъм виси вашият Голем. Тъй че, казвам ви: развращават децата пред очите ни. Училището се е просмукало от тази зараза и хлапетата вече съвсем се поквариха… избирателите са недоволни, някои взеха да напускат града, цари стихийно негодувание, току-виж, започнали и саморазправи, окръжната администрация стои със скръстени ръце — ето такова е положението при нас. — Той изпи коняка на един дъх. — Трябва да ви кажа: така ненавиждам тази измет, че бих ги разкъсал със зъби, ама ми се повдига от тях. Няма да повярвате, господин Банев, стигнал съм дотам, че им слагам капани… Е, добре, развратиха децата. Те, децата, са си деца, колкото и да ги развращаваш, все им е малко. Но влезте ми в положението. Тия дъждове, каквото и да разправят, и те са тяхна работа, не зная как го правят, но си е така. Построихме санаториум — лековита вода, чудесен климат — да гребеш парите с лопата. От столицата идваха тук и как свърши всичко? Дъждове, мъгли, клиентите хванаха хрема, а по-нататък взе да става все по-лошо, идва тук един известен физик… забравих как му беше името, е, да, вие сигурно го знаете… поживя две седмици и хоп, готово: хвана очилатата болест и го прибраха в лепрозариума. Не ще и дума, хубава реклама за санаториума! След това имаше още един случай, после — още един и край — клиентите секнаха. Ей го на, ресторантът опустя, хотелът пропада, санаториумът едва-едва крета, слава богу, че намерихме един глупак-треньор, който доведе тук своите „Братя по разум“ — щял да ги тренира, докато станат отбор от голяма класа, който с успех ще играе в страните с дъждовен климат… Е, и господин Росшепер, разбира се, помага до известна степен… Вече разбирате ли в какво положение съм? Опитах се да поговоря с този Голем, ама все едно че говорих с глух — нали е прикрит комунист — вари го, печи го, все си е червен. Писах горе — никакъв резултат. Писах по нагоре — същата работа. Още по-нагоре ми отговориха, че вземат под внимание моето оплакване и го препращат за разглеждане в по-долните инстанции… Ненавиждам ги, но преодолях отвращението си и лично отидох в лепрозариума. Пуснаха ме. Молих, доказвах… Ей че гадни типове! Мигат на парцали със скапаните си очи, сякаш имат пред себе си някакво врабче, а тебе изобщо те няма. — Той се наведе и прошепна на Виктор: — Страхувам се, че ще започнат размирици и ще се пролее кръв. Влизате ли ми в положението?

— Да — каза Виктор. — Но аз какво общо имам с тази работа?

Кметът се отпусна назад в креслото, извади цигара от алуминиева табакера и запуши.

— Нещата са стигнали дотам — каза той, — че не ми остава нищо друго, освен да пусна в ход всички средства. Нужна е гласност. Общинската управа е направила петиция до Департамента на здравеопазването, господин Росшепер ще я подпише, вие, надявам се — също, но това не е бог знае какво. Гласност е нужна! Трябва ни хубава статия в столичен вестник, подписана от известно име. Под такава статия би трябвало да стои вашето име, господин Банев. Злободневен материал, подходящ тъкмо за такъв изкусен майстор като вас. Много ви моля. И лично от свое име, и от името на общинската управа, и от името на нещастните родители… Трябва да направим така, че да махнат лепрозариума от главата ни. Да върви по дяволите; където искат, там да го преместят, важното е тази зараза да изчезне от града, кракът на нито един мокрец повече да не стъпи тук. Ето това исках да ви кажа.

— Да, да, разбирам — бавно рече Виктор. — Много добре ви разбирам.

Макар че си гадина, мислеше си, макар че си окопен развратник, мога да те разбера. Защо ли мокриците са станали такива? Бяха тихи, сгърбени, промъкваха се крадешком, никой не говореше такива работи за тях, а разправяха, че вонели, че били заразни, че правели много хубави играчки и изобщо разни неща от дърво… Помня, майката на Фред казваше, че имали лоши очи, че от тях млякото вкисвало и и че ще ни навлекат някоя война, мор и глад… А сега са ги затворили зад бодлива тел и какво ли правят там? Уф, май много неща правят. И времето променят, както си искат, и децата подмамват (защо ли?), и котките са извели от града (чудна работа?), и дървениците по къщите са накарали да летят…

— Сигурно си мислите, че стоим със скръстени ръце, нали? — попита кметът. — Дума да не става. Но какво можем да направим? Подготвям процес срещу Голем. Господин санитарният инспектор Павор Суман се съгласи да бъде консултант. Ще наблегнем на факта, че въпросът за инфекциозността на тази болест все още далеч не е решен, а Голем като прикрит комунист злоупотребява. Това първо. После ще се опитаме да отговорим на терора с терор. Имам предвид градския Легион, нашата гордост, златни момчета сме подбрали там, орли… ама някак не върви тази работа. Нали нямаме указания от горе… Поставяме полицията в неудобно положение… и изобщо… Така че им пречим, доколкото можем, задържаме групите, които отиват при тях… разбира се, става дума за частни групи, снабдяването с храна и с разните му там чаршафи и така нататък не закачаме, но виж, всякакви книги прибираме, те понякога си изписват… Ето на, днес задържахме един камион и веднага ми олекна малко на душата. Ама това са дреболии, вършим тези неща от скука, колкото да се намираме на работа, а би трябвало веднъж завинаги…

— Да — каза Виктор. — Орли, значи. Златни момчета. Как беше онзи… Фламенда? Вашият племенник…

— Фламин Ювента — уточни кметът. — Точно така. Той ми е заместник в Легиона. Орел! Познавате ли го вече?

— Малко — отвърна Виктор. — А защо задържате книгите?

— Ами как защо… То това, разбира се, е глупост, ама нали сме хора, все пак човек понякога може да излезе от кожата си. Пък и знаете ли… — Кметът смутено се заусмихва. — Дивотия е естествено, но се носят слухове, че те не могат без книги… както нормалните хора без ядене и там всичко останало.

Двамата замълчаха. Загубил всякакъв апетит, Виктор човъркаше с вилицата своя бифтек и си мислеше. Малко познавам мокриците и това, което знам, никак не ме кара да бъда благоразположен към тях. Може би работата е там, че в детството си много-много не ги обичах. Но виж, кмета и неговата банда познавам добре — каймакът на нацията, лакеи на Президента, черносотници… Не, щом вие сте против мокриците, значи в мокриците има нещо… От друга страна, спокойно мога да напиша такава статия, дори най-яростната, защото и без това никой няма да рискува да я отпечата, а кметът ще бъде доволен и като не мога да му натрия носа, поне ще го пооскубя и бих могъл живот да си живея тук… Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл добре да се наредя тук, да ми дадат някоя синекурна длъжност, може, да речем, да стана общински инспектор по градските плажове и да си пиша колкото ми душата иска… за това как хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да преглъщаш и да си избърсваш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти преглъщаш и се избърсваш. Отначало изгаряш от срам, когато се бършеш, после изпитваш само недоумение, а, току-виж, след време си започнал да се бършеш с достойнство, може дори да изпитваш и удоволствие от тази манипулация…

— На нас, разбира се, никак не ни се ще да ви притесняваме — каза кметът. — Няма защо да бързате, знаем, че сте зает човек и така нататък. Ами, да речем, там някъде до една седмица, а? Ще ви предоставим всички материали, може дори и приблизителна схема да ви дадем, планче, по което би било желателно… а вие ще го пипнете с опитната си ръка, та да блесне. И ако под статията се подпишат тримата най-видни наши съграждани — членът на парламента Росшепер Нант, прочутият писател Виктор Банев и носителят на Държавна награда Рем Квадрига…

Здравата притиска, ей, помисли си Виктор. Та ние, левите, не сме толкова настойчиви дори в заводите. Е, ще пуснем някоя и друга шега, ще поговорим със заобикалки — да не би пък да оскърбим човека, да не го насилваме повече, отколкото трябва, та, пази боже, да не вземе да ни заподозре в користолюбиви намерения… Най-видните ни съграждани! И виж го, абсолютно сигурен е подлецът, че ще напиша статията и ще я подпиша, че няма къде да се дяна, че ще се наложи изпадналият в немилост Банев послушно да си вдигне лапнчките и да си напъне душичката, за да си отработи безгрижното пребиваване в милия роден град… Ето че и схемичката си успя да пробута… знаем я ние тая схемичка и каква точно трябва да бъде, та и сега да публикуват статията на Банев, макар да е опръскана с президентските слюнки. Да, да, господин Банев… коняче обичаш, нали, момичета обичаш, мариновани миноги с лук обичаш, е, щом обичаш меда, ще търпиш и жилото…

— Ще обмисля вашето предположение — рече той усмихнат. — Това, което сте замислили, ми изглежда доста интересно, но за да се осъществи, човек трябва… трябва малко да насили съвестта си…

Той нагло и безсрамно намигна на кмета, а оня се изкикоти.

— Ама разбира се! „Съвестта на нацията, по-точно — огледалото“ и така нататък… То се знае, че помня… — Той отново се наведе към Виктор с вид на заговорник и изчурулика: — Заповядайте утре при мене. Само наши хора се събираме. При едно условие — без жени. А?

— Тук вече — каза Виктор, като стана — се налага ясно и категорично да отклоня вашата покана. Имам работа. — И отново намигна безсрамно. — В санаториума.

Разделиха се почти като приятели. Писателят Банев беше причислен към елита на града и за да преодолее силното вълнение от оказаната му чест, се наложи да изпие на един дъх чаша коняк, веднага щом гърбът на господин кмета се скри зад вратата. Естествено мога да се махна оттук, мислеше си. В чужбина няма да ме пуснат пък и не искам да заминавам, какво ще правя там, навсякъде е едно и също. При това тук, в страната, човек може да намери сума места, където да се скрие и да си трае. Той си представи слънчев край, букови горички, опияняващ въздух, мълчаливи фермери, мирис на мляко и мед… и на оборски тор… комари и вонящи нужници по дворовете, и безкрайната скука… допотопните телевизори и местната интелигенция: чевръст поп-женкар и учител, наливащ се до козирката с контрабанден алкохол… Но общо взето, каквото и да си говорим, има къде да отиде човек. Ама те нали само това чакат — да замина, да се махна от очите им, да се скрия в миша дупка и при това сам, без някой да ме принуждава, защо да си създават главоболия да ме интернират — ще се вдигне шум, ще плъзнат приказки… но нали тъкмо това е лошото, че те ще бъдат доволни: замина, затвори си най-сетне устата, забравиха го, престана да дрънка.

Виктор плати сметката, качи се в стаята си, наметна се и излезе под дъжда. Внезапно много му се прииска отново да види Ирма, да си поговорят с нея за прогреса, да й обясни защо пие толкова много (а всъщност защо пия толкова много?), може и Бол-Кунац да е там, а, виж, Лола по това време сигурно няма да си е в къщи… Улиците бяха мокри и мрачни, ябълките по дворовете бавно чезнеха от влагата. Виктор за пръв път забеляза, че вратите на някои къщи бяха заковани. Градчето все пак доста се беше променило — оградите се бяха килнали на една страна, под корнизите се беше появила бяла плесен, стените бяха избелели, а дъждът беше абсолютен господар на улиците. Дъждът просто се сипеше ей така, дъждът се разпиляваше от покривите на валма от водна мъгла, дъждът се завихряше от течението в мътни усукани стълбове, които се влачеха от стена към стена, дъждът глухо и тежко шуртеше от ръждясалите водосточни тръби, дъждът се лееше по настилката и бързи потоци се стичаха по хлътналия паваж. Сиво-черни облаци бавно пълзяха току над самите покриви. Човекът бе неканен гост по улиците и дъждът не го щадеше.

Виктор стигна до градския площад и видя хора. Те стояха на стълбите под навеса на полицейското управление — двама полицаи с униформени наметала и дребно мърляво момче с омаслен комбинезон. Стъпил с левите гуми на тротоара, пред навеса се извисяваше грамаден тромав автофургон с брезентово покривало. Единият от полицаите беше шефът на полицията: издал напред могъщата си челюст, той гледаше настрана, а момчето ръкомахаше отчаяно, като се мъчеше да му докаже нещо с плачлив глас. Другият полицай също мълчеше и с кисела физиономия смучеше цигарата си. Виктор се приближи и на двайсетина крачки от навеса вече чуваше какво говори момчето.

— А аз какво съм виновен? Правилата за движение нарушил ли съм? Не съм ги нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са. Товарът законен ли е? Ето ви товарителницата. Какво си мислите, да не би за пръв път да пътувам насам, а?…

Шефът на полицията забеляза Виктор и лицето му се изкриви от злоба. Той се извърна и сякаш без да забелязва момчето, каза на полицая:

— Значи ще стоиш тук. Отваряй си очите да не стане нещо. И не влизай в кабината, че, току-виж, отмъкнали всичко. И не допускай никого близо до камиона. Разбра ли?

— Разбрах — каза полицаят. Беше много кисел.

Шефът на полицията слезе по стълбите, качи се в автомобила си и замина. Мърлявото шофьорче злобно се изплю и призова на помощ Виктор:

— Ей на, нека той да каже виновен ли съм или не? — Виктор се поспря и това въодушеви момчето. — Карам си нормално. Пренасям книги за специалната зона. Хиляди пъти съм вършил вече тази работа. А сега, значи, ме спират и ми заповядват да карам към полицията. А защо? Правилника нарушил ли съм? Не съм го нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са, ето товарителницата. Взеха ми книжката да не избягам. Че къде ще бягам?

— Стига си ревал — каза полицаят.

Момчето тутакси се обърна към него:

— Та кажете какво съм направил де? Превишил ли съм скоростта? Не съм я превишил. Сега ще ми удържат за престоя. Ей на, и книжката ми взеха…

— Шефовете ще се оправят — каза полицаят. — Ти пък какво толкова си се разтревожил? Я върви в кръчмата и не се бъркай в тази работа.

— Ееех, всеки се пише началник! — викна момчето и надяна каскета на разчорлената си глава. — Няма оправия на този свят! Караш наляво — хайде в полицията, караш надясно — пак те задържат. — Той понечи да слезе по стъпалата, но се спря и рече на полицая: — Не може ли да си платя глобата или там, каквото трябва, а?

— Върви, върви — промърмори полицаят.

— Абе обещаха нещо отгоре да ми платят, ако свърша бързо работата! Цяла нощ съм карал като луд…

— Върви, ти казвам — повтори полицаят.

Момчето плю отново, запъти се към своя фургон, ритна два пъти главината на предния мост, а после изведнъж се прегърби, пъхна ръце в джобовете си и запраши през площада.

Полицаят хвърли поглед към Виктор, после погледна фургона, огледа и небето, цигарата му беше угаснала та изплю угарката и като отметна пътем качулката си, влезе в управлението.

Виктор постоя малко, после бавно заобиколи автофургона. Беше грамаден, здрав и мощен, навремето с такива камиони превозваха мотопехотата. Виктор се огледа. На няколко метра пред фургона с килнато на една страна предно колело прогизваше под дъжда полицейски мотоциклет „Харли Дейвидсън“, коли наоколо не се виждаха. Ако рекат да ме догонят, ще ме догонят, помисли си Виктор, ама друг път ще ме спрат. Досмеша го. А за какъв дявол? — помисли си. Като се напил за пореден път, известният писател Банев откраднал чужд камион просто за развлечение; за щастие минало без жертви… Разбираше, че всичко не е чак толкова просто, че няма да е първият, който дава възможност на властите да намерят удобен повод да тикнат непослушен човек в дранголника, но не му се щеше да размисля, искаше му се да се подчини на неочаквания порив. В краен случай ще напиша статията на онази гадина, помисли си мимоходом.

Виктор бързо отвори вратата на кабината и седна зад волана. Ключовете ги нямаше, така че се наложи да отскубне проводниците към стартера и да ги даде накъсо. Когато двигателят заработи, преди да тръшне вратата, погледна назад към стълбището на управлението. Одевешният полицай стоеше там с все същата кисела физиономия и с провиснала цигара в устата. Явно беше, че вижда всичко, но нищо не разбира.

Виктор хлопна вратата, внимателно изведе фургона на паважа, превключи скоростите и се понесе към най-близката пресечка. Беше много приятно да кара бързо по пустите, по абсолютно пустите улици, да повдига с колелата кални водопади от дълбоките локви, да върти тежкия волан, налегнал го с цялото си тяло — покрай завода за консерви, покрай парка, покрай стадиона, където „Братята по разум“ като някакви мокри механизми все така подритваха ли нодритнаха своите топки, а след това по шосето, през дупките, изровени от пороя, подскачайки на седалката и дочувайки как отзад, в каросерията тежко потрепва лошо закрепеният товар. В огледалото за обратно виждане не се мяркаха никакви преследвачи, пък и едва ли можеше да ги забележи толкова скоро в проливния дъжд. Виктор се чувствуваше много млад, много нужен на някого и дори опиянен. От тавана на кабината му намигаха красавици, изрязани от списания, в „жабката“ намери пакет цигари и се почувствува толкова добре, че едва не подмина кръстовището, но навреме натисна спирачката и свърна по посока на указателя „Лепрозариум — 6 км“. Тогава изпита усещането, че е откривател на този път, защото никога не беше карал и не беше крачил по него. А пътят се оказа добър, не беше като общинското шосе — отначало тръгна по много равен, грижливо поддържан асфалт, а после дори по бетонна настилка и когато видя бетона, веднага си спомни — за бодливата тел и за войниците, а след още пет минути ги видя с очите си.

Оградата от едни ред бодлива тел се беше проточила от двете страни на бетонната настилка и се губеше в дъжда. Пътят беше преграден от висок портал с караулна будка, вратата на будката беше отворена и на прага й стоеше войник с каска, ботуши и непромокаема пелерина, изпод която се подаваше цевта на автомат. Още един войник без каска гледаше към него от прозорчето. "По лагери нивга че съм бил — затананика Виктор, — ама не казвайте: „Слава богу…“ Отне газта и спря до самия портал. Войникът излезе от будката и се приближи — беше едно такова младичко, луничаво войниче, най-много на осемнайсет години.

— Здравейте — каза то. — Защо закъсняхте толкова?

— Ами на, така стана. Нямаше как… — отвърна Виктор, чудейки се на либерализма, който цари тук.

Войничето го огледа и изведнъж се стегна.

— Вашите документи? — сухо нареди то.

— Какви ти документи — весело рече Виктор — Та нали ви казвам, така стана… Нямаше как…

Войникът сви устни.

— Какво докарахте? — попита той.

— Книги — отвърна Виктор.

— А пропуск имате ли?

— Естествено нямам.

— Аха — каза войникът и лицето му най-сетне светна. — Защото гледам аз… Тогава почакайте. В такъв случай ще се наложи да почакате.

— Имайте предвид — предупреди го Виктор, като вдигна пръст, — че може да ме преследват.

— Нищо, аз ей-сега — каза войникът и придържайки автомата на гърдите си, затропа с ботушите към караулното.

Виктор се измъкна от кабината, изправи се на стъпенката и погледна назад. Нищо не се виждаше зад пелената на дъжда. Тогава седна отново зад волана и запали цигара. Всичко му беше много забавно. Отпред, зад бодливата тел и зад портала, дъждът също се изливаше нехайно, там се мержелееха тъмните силуети на някакви постройки — може би жилищни сгради или кули, но оттук не беше възможно човек да различи нещо със сигурност. Нима няма да ме поканят да поразгледам? — помисли си Виктор. Много мръсен номер ще ми изиграят, ако не ме поканят. Наистина мога да ги накарам да потърсят Голем, сега той трябва да е тук някъде… Така и ще направя. Да не би пък да не го заслужавам след такова геройство…

Войничето отново излезе от караулното, а след него оттам изскочи и един стар познат — пъпчивото хлапе-нихилист — само по гащета, но сега беше много весело, и помен нямаше от вселенската му тъга. То изпревари войника, скочи на стъпенката, погледна в кабината, позна Виктор, ахна и се засмя.

— Здравейте, господин Банев. Нима сте вие? Чудесно… Книги докарахте, нали? А ние чакаме ли, чакаме…

— Как е, всичко наред ли е? — попита приближилото се войниче.

— Да, това е нашият фургон.

— Тогава го вкарвайте — посъветва го войничето. — А вие, господине, ще се наложи да излезете и да почакате.

— Бих искал да се видя с доктор Голем — каза Виктор.

— Мога да го извикам тук — предложи войничето.

— Хм — рече Виктор и многозначително погледна момчето. А то виновно разпери ръце.

— Нямате пропуск — обясни му. — А без пропуск те никого не пускат. Ако зависеше само от нас, на драго сърце бих ви пуснал…

Нищо друго не оставаше освен да излезе на дъжда. Виктор скочи на пътя, вдигна си качулката и загледа как вратите се разтвориха, автофургонът се разтресе и с придърпване запълзя зад оградата. После вратите се затвориха. Виктор дочуваше още известно време воя на двигателя и скърцането на спирачките, после вече не долавяше нищо освен глухия ромон и плющенето на дъжда. И таз добра, помисли си. Ами аз какво ще правя? Обзе го разочарование. Едва сега му стана ясно, че не беше извършил тези подвизи безкористно, че всъщност се беше надявал да види редица неща и да разбере колкото се може повече… да проникне, така да се каже, в епицентъра на събитията. Ами майната ви тогавя; помисли си той н погледна към чезнещия в дъжда край на бетонната настилка. Шест километра до кръстовището и после поне още двайсет оттам до града. Е, разбира се, от кръстовището може да хване пътя за санаториума — дотам са два километра. Ама че неблагодарни свине… Ще трябва да се мъкна под дъжда… Тогава забеляза, че дъждът беше понамалял. Е, поне за това благодарим, помисли си.

— Та да извикам ли сега господин Голем? — попита войникът.

— Голем ли? — Виктор се оживи. Никак не би било лошо да накара стария пръч да се поразтъпче насам-натам в дъжда, пък и той имаше кола. И пълна манерка. — Че защо не, я го повикайте.

— Това вече може — каза войничето. — Ще го повикаме. Ама той надали ще излезе, непременно ще рече, че е зает.

— Нищо, нищо — спокойно отвърна Виктор. — Вие му кажете, че Банев го търси.

— Банев. Така ли? Добре, ще му кажа. Ама все едно, той пак няма да излезе. Ей-сега ще звънна, лесна работа. Банев значи…

И войничето се отдалечи. Симпатично беше това войниче, едно такова приветливо, а под каската — обсипано с лунички.

Виктор запали цигара и в този момент се дочу трясъкът на мотоциклетен двигател. С бясна скорост от мъгливата пелена изскочи полицейски „Харли“ с кош, устреми се към портала и спря току до вратите. Караше го същият онзи полицай с киселата физиономия, а в коша седеше още един, увит чак до очите в брезент. Сега ще стане една, помисли си Виктор и се сгуши още по-дълбоко в качулката. Но и това не помогна. Полицаят с киселата физиономия слезе от мотоциклета, приближи до Виктор и изрева:

— Къде е камионът?

— Какъв камион? — изуми се Виктор, за да печели време.

— Я не се правете на луд! — закрещя полицаят. — Нали ви видях! Съдът не ви мърда, да знаете! За отвличане на арестуван автомобил!

— Не ми крещете — твърдо, с подчертано достойнство рече Виктор. — Що за простащина? Ще се оплача от държанието ви.

Като размотаваше пътем брезентовото си покривало, вторият полицай се приближи и попита:

— Този ли е?

— Тоз е ами! — каза полицаят с киселата физиономия и измъкна от джоба си белезници.

— Ей-ей-ей — рече Виктор и направи крачка назад. — Що за произвол е това! Как си позволявате!

— Ако се съпротивлявате, само ще си утежните положението — посъветва го вторият полицай.

— Че какво съм направил? — нагло заяви Виктор и пъхна ръцете си в джобовете. — Бъркате ме с някого, момчета.

— Отвлекли сте камиона — каза вторият полицай.

— Какъв камион? — извика Виктор. — Какво общо има тук някакъв си камион? Аз съм дошъл тук на гости на господин Голем, главния лекар. Попитайте охраната. Какво общо има тук някакъв си камион?

— Да не би пък да не е този, а? — усъмни се вторият полицай.

— Абе как да не е този! — възрази полицаят с киселата физиономия. С приготвени белезници той налетя на Виктор. — Я си давай ръцете! — делово заповяда той.

В това време хлопна вратата на караулното и висок пронизителен глас извика:

— Прекратете струпването!

Виктор и полицаите трепнаха. На прага на караулното стоеше луничавото войниче, изкарало автомата си извън пелерината.

— Отдръпнете се от портала! — пронизително извика то.

— Я ти там, по-тихо — каза полицаят с киселата физиономия. — Не виждаш ли, че сме полиция.

— Струпването на повече от един външен човек пред портала на специалната зона е забранено! След третото предупреждение ще стрелям! Отдръпнете се от портала!

— Ханде-хайде, отдръпнете се — загрижено рече Виктор и лекичко взе да побутва двамата полицаи.

Онзи с киселата физиономия го погледна слисан, отстрани ръката му и пристъпи към войника.

— Слушай, момче, ти да не си се побъркал? — попита той. — Та този тип отмъкна един камион…

— Никакви камиони! — проточено и пронизително изкрещя симпатичното и приветливо войниче. — По-о-оследно предупреждение! Двамата да се отдръпнат на сто метра от портала!

— Вих какво, Рох — предложи вторият полицай. — Дай да се отдръпнем, остави ги, майната им. Той е в ръцете ни, къде ще се дене.

Почервенял от възмущение, полицаят с киселата физиономия щеше отново да си отвори устата, но в този момент на вратата, на караулното се появи дебел сержант с наченат сандвич в едната ръка и чаша в другата.

— Редник Джура — каза той, дъвчейки. — Защо не откривате огън?

Луничавото лице под каската се изкриви в свирепа гримаса. Полицаите се втурнаха към мотоциклета, яхнаха го, свърнаха покрай Виктор, който беше заел позата на регулировчик, и бързо се отдалечиха. Почервенелият полицай му изкрещя нещо, но то заглъхна в грохота на двигателя. Щом се отдалечиха на петдесетина крачки, спряха.

— Много са близо — не одобри разстоянието сержантът. — Къде гледаш? Не виждаш ли, че са близо…

— По-далеч! — с пронизителен глас зарева войничето, като размахваше автомата. Полицаите се отдалечиха и вече не се виждаха.

— Разни външни хора лошо свикнаха да се тълпят пред портала — промърмори сержантът на войничето, загледан във Виктор. — Е, вече всичко е наред, стой на поста и си отваряй очите.

Той се върна в караулното, а луничавото войниче, малко поохладняло, закрачи назад-напред край портала.

Като изчака няколко минути, Виктор предпазливо попита:

— Много се извинявам, какво стана с доктор Голем? Ще дойде ли?

— Няма го — промърмори войничето.

— Колко жалко — каза Виктор. — Тогава май ще трябва да тръгвам…

Той се загледа в мъглата и дъжда, където се криеха полицаите.

— Как така ще тръгвате? — разтревожи се войничето.

— А защо, не бива ли? — също обезпокоен, попита Виктор.

— Не че не бива — каза войничето. — Аз заради камиона. Вие ще заминете, а с камиона какво ще стане? Забранено е пред портала да остават камиони.

— А аз какво общо имам с тази работа? — попита Виктор, обзет от все по-големи опасения.

— Как така „какво общо имате“? Нали вие го докарахте, значи вие ще го… така де… Нали винаги така става, как иначе?

По дяволите, помисли си Виктор. Какво ще правя с него?… Някъде на около стотина метра се дочуваше боботенето на мотоциклетния двигател, работещ на място.

— Наистина ли сте го отмъкнали? — любопитно се поинтересува войничето.

— Ами да! Полицията задържа шофьора, а аз, глупакът, реших да помогна…

— Дааа — проточено рече воиничето, изпълнено със съчувствие. — Право ла ви кажа, не знам какво да ви посъветвам.

— Ами ако сега, да речем, си тръгна? — предпазливо попита Виктор. — Ще стреляте ли?

— Не знам — честно си призна войничето. — Май че не съм длъжен. Да попитам ли?

— Попитайте — отвърна Виктор, като си правеше сметка дали ще може да избяга толкова далеч, че войничето да не го вижда.

В този момент иззад портала се раздаде звуков сигнал. Вратите се отвориха и от зоната се измъкна злополучният камион. Той спря до Виктор, вратата се отвори и Виктор видя, че зад волана вече не седи момчето, както беше очаквал, а плешив сгърбен мокрец, загледан в него. Виктор не се помръдна и тогава мокрецът свали от волана ръката си в черна ръкавица и приканващо потропа на седалката до него. Благоволете да ми обърнете внимание и заповядайте, насмешливо си помисли Виктор. Войничето радостно рече:

— Ето, виждате ли как се оправиха нещата. Вече всичко е наред и можете да тръгвате. На добър час.

Виктор за миг си помисли, че щом мокрецът има намерение сам да закара камиона до града или където и да било на друго място, с една дума, смята сам да се разправя с полицията, то най-добре би било тутакси да се сбогува и да духне направо през полето към санаториума, като заобиколи настанилия се в засада „Харли“.

— Там, напред, чака полицията — предупреди той мокрена.

— Нищо, сядайте — спокойно рече мокрецът.

— Работата е там, че аз откраднах този камион. Беше арестуван.

— Знам — търпеливо каза мокрецът. — Седнете.

Сгодният момент бе изтърван. Виктор вежливо и сърдечно се сбогува с войничето, качи се в кабината и тръшна вратата. Камионът потегли и след минута видяха полицейския „Харли“. Той стоеше напреки на пътя, а двамата полицаи, изправени до него, с жестове показваха, че камионът трябва да спре на банкета. Мокрецът натисна спирачката, изключи двигателя и като се показа от кабината, рече:

— Махнете мотоциклета, препречили сте пътя.

— Я бързо към банкета! — изкомандува полицаят с киселата физиономия. — Й си дайте документите.

— Отивам в полицейското управление — каза мокрецът. — Може би ще бъде по-добре да поговорим там?

Полицаят малко се обърка и промърмори нещо от рода на „абе знам ви аз вас“. Мокрецът спокойно очакваше решението му.

— Добре — каза накрая полицаят. — Само че камиона ще карам аз, а този да седне в коша на мотоциклета.

— Както кажете — съгласи се мокрецът. — Но ако може с мотоциклета да тръгна аз.

— Още по-добре — промърмори полицаят с киселата физиономия. — Излизайте.

Те си размениха местата. Зловещо стрелкайки с очи Виктор, полицаят се повъртя и заусуква на седалката да оправи наметалото си, а като го държеше под око, Виктор наблюдаваше как мокрецът, още по-сгърбен и непохватен, приличащ в гръб на огромна кльощава маймуна, отива към мотоциклета и се качва в коша. Дъждът отново рукна като из ведро и полицаят включи чистачките. Тържественото шествие потегли.

Много ми се ще да знам как ще свърши всичко това, с известна горчивина си помисли Виктор. Смътна надежда му вдъхваше само намерението на мокреца да се яви в полицията. Безочливи са станали тукашните мокрици, я ги виж вече колко са нахални… Е, ще ми лепнат някоя глоба, без това няма да мине. Може ли полицията да пропусне случай да оскубе човека… Уж дойдох в родния град да си клатя краката, ама ще трябва да си обирам крушите… Всичко е наред. Поне си начесах крастата… Той извади пакет цигари и предложи на полицая. Полицаят недоволно изгрухтя, но взе една цигара. Запалката му не работеше, така че се наложи втори път да изгрухти, когато Виктор му подаде своята. Изобщо човек можеше да влезе в положението на този позастаряващ чичко — сигурно вече беше навъртял четирийсет и пет, а още беше младши по чин, явно бе от бившите колаборационисти: не беше пъхал в дранголника тези, които трябва, и не беше близал нужните задници, пък и откъде можеше да разбира той от задници — дали точно този, или онзи е подходящият… Полицаят запуши и видът му вече не беше толкова кисел: неговата работа взе да се оправя. Ех, да имах сега една бутилка тука, помисли си Виктор. Щях да му дам да сръбне, щях да му разкажа два-три ирландски вица, щях да понаругая началството, което тика нагоре само приближените си, студентите щях да напсувам и, току-виж, се отпуснала душата на човека…

— Брей да му се не види, какъв дъжд се изля…

Полицаят изгрухтя без озлобление, почти миролюбиво.

— Ех, а по-рано какъв климат имаше тука — продължи Виктор. И тутакси му хрумна нова мисъл. — Хем обърнете внимание: там при тях, в лепрозариума, изобщо не вали, а щом човек наближи града, направо порой се излива.

— Така е, — каза полицаят. — Те там, в лепрозариума, добре са се уредили.

Общуването потръгна. Поговориха си за времето — какво беше някога и какво стана, дяволите да го вземат. Откриха, че имат общи познати в града. Размениха мисли за живота в столицата, за миниполите, за хомосексуализма — каква язва е, за вносното бренди и за контрабандните наркотици. Естествено отбелязаха, че вече няма никакъв ред и дисциплина — не е като преди войната или, да речем, веднага след нея. Че да си полицай е кучешки занаят, макар във вестниците да пише, че полицаите са добрите и строги пазители на реда, незаменимо колелце в държавния механизъм. Годините за пенсиониране ги увеличават, а пенсиите ги намаляват, ако те ранят на пост, ти подхвърлят няколко монети, пък и отгоре на всичко им взеха оръжието — как можеш да искаш тогава от човека да се трепе като грешен дявол… С една дума, създаде се такава обстановка, че ако имаше две-три глътки да сръбне, полицаят сигурно щеше да рече: „Е, добре, момче, върви си по живо, по здраво. Аз не съм те виждал и ти не си ме виждал.“ Обаче тези две-три глътки липсваха, а пък все още не беше назрял моментът да му връчи „лика на Бащата на нацията в червено“, така че когато автофургонът стигна до стълбището на полицейското управление, полицаят отново се начумери и сухо нареди на Виктор да го последва и да си направи труда да побърза.

Мокрецът отказа да даде обяснения на дежурния и поиска незабавно да го отведат при началника на полицията. Дежурният му отвърна, че, вижте, лично вас началникът сигурно ще ви приеме, а колкото до ей този господин, той е обвинен в отвличане на камион и затова няма защо да ходи при началника, а трябва да бъде разпитан и да се състави съответният протокол за деянието му. Не, твърдо и спокойно каза мокрецът, това няма да го бъде, няма да се наложи господин Банев да отговаря на никакви въпроси и господин Банев няма да подписва никакви протоколи, за това има определени причини, които засягат единствено господин началника на полицията. Дежурният — нали всичко това не го засягаше — повдигна рамене и отиде да доложи. Докато той докладваше на началника, се появи шофьорчето с омасления комбинезон. То нямаше представа какво е станало и беше безкрайно оклюмало, така че веднага взе да вика: „Няма справедливост на този свят, не съм виновен“ и други страшни работи. Мокрецът внимателно взе товарителницата, която то размахваше, настани се удобно на преградата и като оформи получаването на книгите, се подписа на съответното място. Шофьорът си глътна езика от изумление и в този момент мокрецът и Виктор бяха поканени при началника.

Шефът на полицията ги посрещна много студено. Той гледаше мокреца с отвращение, а към Виктор изобщо не поглеждаше.

— Какво обичате? — попита той.

— Можем ли да поседнем? — осведоми се мокрецът.

— Да. Моля — принуди се да каже шефът на полицията след кратка пауза.

Всички седнаха.

— Господин началник — започна мокрецът. — Упълномощен съм да протестирам пред вас, че вече за втори път полицията незаконно задържа товар, предназначен за лепрозариума.

— Да, чух за тази работа — каза шефът на полицията. — Шофьорът е бил пиян и моите хора са били принудени да го задържат.

— Вие сте задържали не шофьора, а товара — възрази мокрецът. — Но това вече не е толкова съществено. Благодарение на любезността на господин Банев товарът все пак е бил доставен, макар и с малко закъснение, и би трябвало да сте признателен на тук присъствуващия господин Банев, защото ако товарът беше закъснял по-дълго време по ваша вина, това би могло да стане причина да си имате твърде големи неприятности.

— Много интересно — каза шефът на полицията. — Не разбирам и нямам никакво желание да разбера за какво става дума, защото като длъжностно лице няма да търпя никакви заплахи. А що се отнася до господин Банев, искам да ви припомня, че има наказателно законодателство, където са предвидени и случаи като неговия…

Той явно демонстративно отказваше да погледне към Банев.

— Виждам, че наистина не разбирате в какво положение се намирате — каза мокрецът. — Но аз съм упълномощен да доведа до вашето знание, че ако още веднъж задържите наши товари, ще си имате работа с генерал Пферд.

Настъпи мълчание. Виктор не знаеше кой е този генерал Пферд, но затова пък на шефа на полицията името явно беше известно.

— Според мен това е заплаха — неуверено каза той.

— Да — съгласи се мокрецът. — При това много по-реална, отколкото си мислите.

Шефът на полицията рязко се изправи. Виктор и мокрецът — също.

— Ще взема под внимание всичко, което чух днес — заяви началникът на полицията. — Наистина тонът ви, господине, можеше да бъде изпълнен с малко повече уважение към длъжността ми, но обещавам на лицата, които са ви упълномощили, че ще разбера как стоят нещата и веднага щом открия виновните, ще ги накажа. Това в пълна степен се отнася и до господин Банев.

— Господин Банев — каза мокрецът, — ако имате неприятности с полицията по повод този инцидент, незабавно уведомете господин Голем… Довиждане — каза той на шефа на полицията.

— Всичко хубаво — отвърна шефът.