Времето на дъжда

ОСМА ГЛАВА

В осем часа вечерта Виктор влезе в ресторанта и тръгна направо към своята маса, около която вече се беше събрала обичайната компания, но го извика Теди.

— Здрасти, Теди — рече Виктор и се облегна на бара. — Как върви работата? — В този миг той се сети. — А! Сметката… Много бели ли направих снощи?

— Сметката е дребна работа — промърмори Теди. — Пък и поразиите не бяха много — счупи огледалото и разби мивката. Ама историята с шефа на полицията помниш ли?

— Това пък какво е? — учуди се Виктор.

— Така си и знаех, че нищо няма да помниш — каза Теди. — Очите ти, брат, бяха като на варено прасенце. Изобщо не знаеше какво правиш… Та ти, значи — Теди сложи пръст върху гърдите на Виктор, — го заключи горкия в една от кабините на клозета, подпря вратата с дръжката на метлата и не го пускаше да излезе. А пък ние не знаехме кой е вътре, той тъкмо беше дошъл, мислехме, че е Квадрига. Е, викаме си, няма страшно, нека поседи вътре… А после ти го измъкна оттам и взе да крещиш: „Ах, горкичкият, целия се е оплескал!“ И му набута главата в умивалника. Туй, дето строши мивката, нищо не е, ама тебе, брат, едвам успяхме да те издърпаме настрана.

— Сериозно? — учуди се Виктор. — Бре да му се не види! Пък аз се чудя защо днеска цял ден той ме гледа на кръв.

Теди съчувствено кимна няколко пъти.

— Ама че в неудобно положение съм поставил човека, дявол да го вземе — рече Виктор. — Трябвало е да му се извиня… Ама как е допуснал да направя такова нещо? Та той е як мъж…

— Страх ме е да не скалъпят някое обвинение срещу тебе — каза Теди. — Тая сутрин един от техните взе да души наоколо — записваше показанията на свидетелите… Шейсет и трети член не ти мърда — побой на длъжностно лице при утежняващи вината обстоятелства. А може и по-лошо да те насадят — да ти припишат терористичен акт. Разбираш ли на какво намирисва тази работа? На твое място щях… — Теди поклати глава.

— Какво щеше? — попита Виктор.

— Казват, че днеска кметът е идвал при тебе — рече Теди.

— Да.

— Е и какво искаше от тебе?

— А, дребна работа.

— Аха! — каза Теди и се оживи. — Ами тогава наистина и туй, снощното, е дребна работа. Напиши му оная статия, дето я иска, и всичко ще бъде наред. Ако кметът остане доволен, шефът на полицията няма да посмее да гъкне дори, тогава можеш всеки ден да го заключваш, ако щеш в клозетната чиния. Кметът го държи в ей това… — Теди показа грамадния си кокалест юмрук. — Така че всичко е наред. Дай по този повод да ти налея едно за сметка на заведението. От чистото ли искаш?

— Може и от чистото — рече Виктор замислено.

Той взе да вижда посещението на кмета в съвсем нова светлина. Здравата са ме сгащили, помисли си. Дааа… Или се измитай оттук, или прави това, което ти заповядват, иначе ще ти стъпим на врата. Пък и да си обера крушите, няма да е толкова лесно. Ще поровят малко и ще открият терористичен акт. Ех, брат, виж се какъв алкохолик си, срам ме е да те гледам. И са ми пробутали не някой друг, ами шефа на полицията. Право да си кажем, работата е много хитро измислена и изпипана. Не помнеше нищо, освен теракотения под, залян с вода, но много добре си представяше цялата сцена. Да, скъпи мои приятелю Виктор Банев, прасенце мое варено, кухненски опозиционер и даже не кухненски, ами клозетен, любимецо на Президента… да, явно и на тебе ти дойде времето, така да се каже, да се продадеш… Роц-Тусов, видял и патил човек, в такива случаи казва: „Трябва да умееш да се продаваш лесно и скъпо — колкото по-честен творец си, толкова по-скъпо трябва да излизаш от управниците, така че и когато се продаваш, да нанасяш вреда на противника и трябва да се стараеш вредата да бъде колкото се може по-голяма…“ Виктор изпи чистото за освежаване, но не изпита никакво удоволствие.

— Добре, Теди — рече той. — Благодаря ти, давай сметката. Много ли е набъбнала?

— Твоят джоб ще издържи — ухили се Теди и извади от касата един лист. — Дължиш: за едно огледало, тоалетно — седемдесет и седем, за умивалник, порцеланов, голям — шейсет и четири, общо — и сам можеш да го сметнеш — сто четирийсет и една. А лампиона го писах за сметка на предишното сбиване… Само едно не мога да разбера — продължи той, като следеше как Виктор отброява парите. — С какво строши това огледало, два пръста беше дебело. С глава ли си го блъскал, кой те знае?

— С чия? — мрачно попита Виктор.

— Добре де, не го вземай толкова навътре — успокои го Теди, докато прибираше парите. — Ще напишеш оная статийка и ще се реабилитираш, пък и хонорарче ще вземеш и ето че и парите ще си върнеш… Да ти налея ли още едно?

— Недей, после… Ще намина пак, след като вечерям — каза Виктор и се отправи към своето място.

В ресторанта всичко си беше както обикновено — полумракът, миризмите и подрънкването на кухненските съдове; очилатият млад мъж с дипломатическото куфарче, неговият вечен придружител и бутилката минерална вода; сгърбеният доктор Р. Квадрига, изправеният и стегнат въпреки хремата Павор, разплулият се в креслото Голем с подпухналия нос на пропил се пророк. Сервитьорът.

— Минога — каза Виктор. — Бутилка бира. И някакво ядене с месо.

— Навлякохте си беля на главата, нали — назидателно рече Павор. — Колко пъти ви казвах да спрете с това пиянство.

— Кога сте ми казвали такова нещо? Не помня.

— Каква беля си навлече? — попита доктор Р. Квадрига. — Да не си убил някого най-сетне?

— И ти ли нищо не помниш? — попита го Виктор.

— За снощи ли става дума?

— Да, за снощи става дума… — рече Виктор и се обърна към Голем. — Напил съм се като пън и съм заврял господин шефа на полицията в клозета…

— Ааа! — каза Р. Квадрига. — Това са измислици. Така казах и на следователя. Тази сутрин при мен идва един следовател. Представете си само, стомахът ми изгаря от киселини, главата ми ще се пръсне, седя и гледам през прозореца, и тогава се появява този дръвник и започва да скалъпва обвинение…

— Как го казахте? — попита Голем. — Да скалъпва ли?

— Ами да, да скалъпва — каза Р. Квадрига и взе да моделира с ръце въображаемата глина. — Само че не бюст, а обвинение… А аз направо му казах: Това са чисти измислици, снощи цяла вечер си седях в ресторанта, всичко беше мирно и тихо както винаги, никакви скандали нямаше, с една дума, да си умреш от скука… Ще ти се размине — ободряващо рече той на Виктор. — Голяма работа… А защо го направи? Мразиш ли го?

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи Виктор.

— Защо пък за нещо друго? — обиден попита Р. Квадрига. — Тия двамата през цялото време се препират кой кого не пуска в лепрозариума. Веднъж на сто години ще се случи нещо интересно и веднага — да си говорим за друго.

Виктор отхапа половината минога, сдъвка я мълчаливо, пийна малко бира и попита:

— Кой е този генерал Пферд?

— Някой кон — каза Р. Квадрига. — Жребец. Дер Пферд. Или дас Пферд.

— И все пак — настоя Виктор — чувал ли е някой за такъв генерал?

— Когато бях в казармата — каза доктор Р. Квадрига, — нашата дивизия я командуваше негово превъзходителство генералът от инфантерията Аршман.

— И какво от това?

— Арш на немски значи „гъз“ — съобщи мълчалият досега Голем. — Докторът се шегува.

— А вие къде чухте да се говори за генерал Пферд? — попита Павор.

— В кабинета на шефа на полицията — отвърна Виктор.

— И какво друго казаха?

— Ами нищо. Това беше. Значи никой не го е чувал? Добре. Питах просто ей така.

— А фелдфебелът се казваше Батъкс — заяви Р. Квадрига. — Фелдфебел Батъкс8.

— И английски ли знаете? — попита Голем.

— Да, дотолкова знам — отвърна Р. Квадрига.

— Хайде да пийнем — предложи Виктор. — Сервитьор, бутилка коняк.

— Защо пък цяла бутилка? — попита Павор.

— За да стигне за всички.

— Пак ще вдигнете някой скандал.

— Я престанете, Павор — каза Виктор. — И вие се извъдихте един абсистент9.

— Не съм абсистент — възрази Павор. — И аз обичам да си пийвам, и никога не пропускам да си пийна, както се полага на всеки истински мъж. Но не разбирам защо трябва да се напивам. И изобщо, според мен, няма никакъв смисъл човек да се напива всяка вечер.

— Този пак е тука — отчаяно рече Р. Квадрига. — И кога свари да пристигне?…

— Няма да се напиваме — каза Виктор, като наля коняк на всички. — Просто ще пийнем. Както прави в този момент половината нация. Другата половина се напива, е, нека бог да я пази, а ние просто ще си пийнем.

— Там е цялата работа, я — каза Павор. — Когато в страната всички без изключение пиянствуват, и не само в страната, а в целия свят, всеки почтен човек трябва да се стреми да бъде благоразумен.

— Вие искрено ли ни смятате за почтени хора? — попита Голем.

— Поне ви мисля за културни.

— Според мен — добави Виктор. — културните хора имат много по-големи основания да се напиват, отколкото некултурните.

— Може и така да е — съгласи се Павор. — Обаче културният човек е длъжен да се държи както подобава. Културата му го задължава… Ето на, ние седим тук почти всяка вечер, бъбрим, пием, играем на зарове. А казал ли е някой от нас през това време нещо, дори да не е толкова умно, но поне да е сериозно? Кикотим се, подиграваме се… само хахо-хихи и подигравки може да чуе човек.

— А защо да говорим сериозно? — попита Голем.

— Затова, защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се подиграваме. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.

— Е добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.

— Не искам никакви сериозни разговори — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!

— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Трай си там… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по-сернозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за пропастта.

— Пак се присмивате, а? — печално рече Павор.

— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но е, защото цял живот все слушам за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой нищо не може да докаже. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или просто на човека не му стигали парите…

— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.

— Не му стигат парите — промърмори Голем.

Павор не му обърна внимание. Думите му се отнасяха единствено до Виктор, говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.

— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркоманн. Поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. По-нататък… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като диваците от пещерите. Най-страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи говна, тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то така или иначе насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните10, всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се отъждествяваме с простолюдието и се самобичуваме, ако случайно открием, че сме по-умни от него, че имаме други нужди и интереси, други цели в живота. Време е да разберем това и да си направим нужните изводи — време е да се спасяваме.

— Време е да пийнем — предложи Виктор.

Вече съжаляваше, че се съгласи да разговаря сериозно със санитарния инспектор. Неприятно беше човек да гледа Павор. Твърде много се бе разпалил, дори очите му станаха кривогледи. Изглежда, доста се вживяваше в ролята си, а иначе като всички горещи привърженици на теорията за сгромолясването в пропастта беше адски банален. На Виктор му се щеше така и да му рече: „Престанете да се излагате, Павор, я по-добре се извърнете и иронично се усмихнете.“

— Това ли е всичко, с което ще ми отвърнете? — осведоми се Павор.

— Бих могъл да ви дам и друг съвет. Гледайте с повече ирония на нещата, Павор. Не се горещете толкова. И без това нищо не можете да направите. Пък и дори да можехте, нямаше да знаете какво да правите.

Павор иронично се усмихна.

— Знам аз, знам — каза той.

— И какво е то?

— Има само едно средство да се сложи край на разложението…

— Да, да, известно ни е — лекомислено рече Виктор. — Искате да премените всички глупаци в златоткани униформи и да ги пуснете да маршируват. Цяла Европа ще бъде в краката ни. И това го имаше.

— Не — каза Павор. — Това е само временно решение. Радикалното решение е едно: да унищожим простолюдието.

— Днес сте в прекрасно настроение — каза Виктор.

— Трябва да унищожим деветдесет процента от населението — продължаваше Павор. — Може би дори деветдесет и пет процента. Простолюдието изпълни своето предназначение — то породи в недрата си цвета на човечеството, който създаде цивилизацията. Сега то е мъртво като гнила картофена грудка, дала живот на нов картофен кълн. А когато покойникът започне да гние, той трябва да се зарови.

— Боже мой — рече Виктор, — и всичко това е защото имате хрема и не ви пускат в лепрозариума? Или може би имате и семейни неприятности?

— Не се правете на глупак — каза Павор. — Защо не искате да се замислите за неща, които много добре са ви известни? Защо се извращават и най-светлите идеи? Ами заради тъпотията на сивата тълпа. Защо има войни, хаос и безобразия? Пак заради тъпотията на сивата тълпа, която си избира такива правителства, каквито заслужава. Защо Златният век е толкова безнадеждно далеч от нас, както и во време оно? Заради умствения застой и невежеството на сивата тълпа. По принцип онзи, как му беше името… е бил прав, подсъзнателно е бил прав. той е усещал, че на Земята има твърде много излишни хора. Но и той е бил породен от сивата тълпа и е развалил цялата работа. Глупаво е било, че се е захванал да унищожава тълпата по расовия признак. Пък и не е разполагал с истински средства за унищожение.

— А по какъв признак смятате да започнете да унищожавате тълпата? — попита Виктор.

— Ще започна от незабележимите — отвърна Павор. — Когато човек е прост и незабележим, той трябва да бъде унищожен.

— А кой ще определя дали този човек е забележим, или не?

— Оставете тия работи. Това са подробности. Аз ви излагам принципа, а кой, какво и как ще свърши — това са подробности.

— А в името на какво сте се сдушили с кмета — попита Виктор.

Павор бе започнал да му омръзва.

— Не ви разбирам?

— За какъв дявол ви е този съдебен процес? Много на дребно играете, Павор! С вас, свръхчовеците, все така става. Смятате да преорете света, не сте съгласни на по-малко от три милиарда трупа, а в същото време с четири очи гледате да се докопате до някое по-топло местенце, ту от трипер се лекувате, ту срещу дребна изгода помагате на съмнителни хора да свършат някоя мръсна работа.

— По-полека все пак — посъветва го Павор. Явно беше, че е страшно вбесен. — Вие самият сте пияница и безделник…

— Но във всеки случай не замислям нагласени процеси и не се каня да преобръщам света.

— Да — каза Павор. — Дори на това не сте способен, Банев. Нали сте всичко на всичко един бохем, сиреч — накратко казано — измет, фрондьор11 и говно. Сам не знаете какво искате и правите само това, което искат от вас. Гледате през пръсти на стремежите на останалия измет, паднал ниско като вас, и затова си въобразявате, че сте свободен художник, който разтърсва основите на обществото. А сте просто долнопробен стихоплетец, от ония, които драскат по обществените клозети.

— Всичко това е така — съгласи се Виктор. — Жалко само, че не го казахте по-рано. Трябваше да ви обидя, за да го кажете. И ето на, излезе, че вие, Павор, сте един малък долен мръсник. Просто един от многото. И ако започнат да унищожават, вас ще унищожат. Толкова сте дребен и незабележим. Философствуващ санитарен инспектор ли? Пъхнете го в пещта!

Интересно как ли изглеждаме отстрани, помисли си той. Павор е отвратителен… Ама че му е крива усмивката! Какво му става днес? А Квадрига спи, какво го интересуват него разни спорове, сивата тълпа и цялата тази философия… Голем пък се е разположил като в театър — държи чашата си с два пръста, отпуснал е другата ръка зад облегалката на креслото и чака да види кой на кого ще натрие носа. Павор май доста дълго мълчи… Да не би пък да подбира доводи?

— Е, добре — каза накрая Павор. — Поговорихме си. Стига толкова.

Усмивката му се стопи, очите му пак станаха като на щурмбан-фюрер. Той хвърли една банкнота на масата, допи си коняка и без да се сбогува, си тръгна. Виктор почувствува приятно разочарование.

— Все пак за писател ужасно лошо се оправяте с хората — каза Голем.

— Това не е моя работа — лекомислено рече Виктор. — Нека психолозите и Департаментът на сигурността се оправят с хората. Аз трябва да долавям стремежите с изострения си усет на художник… А защо казвате това? Значи ли, че пак ми намеквате нещо от рода на „Виктор, престанете да дрънкате“?

— Предупреждавах ви: не закачайте Павор.

— А защо, дявол да го вземе? — избухна Виктор. — Първо, не съм го закачал. Той ме закачи. И, второ, знаете ли, че тази долна свиня помага на кмета да ви даде под съд?

— Досещам се.

— И това не ви тревожи, така ли?

— Никак. Ръцете им са къси. Искам да кажа, че на кмета ръцете му са къси, пък и на съда.

— А на Павор?

— Павор по може да се докопа до мен — каза Голем. — Затова престанете да дрънкате пред него. Нали виждате, че аз не си позволявам да дрънкам пред него.

— Интересно пред кого дрънкате — промърмори Виктор.

— Ами пред вас понякога си позволявам да дрънкам. Имам слабост към вас. Я ми налейте коняк.

— Моля — Виктор му наля. — Да вземем да събудим Квадрига, а? Какво става с него, та той дори не ме защити от Павор.

— Не, няма нужда да го будим. Дайте да си поговорим. Защо се бъркате в тези работи? Кой ви е молил да отмъквате камиона?

— Ей така ми скимна — каза Виктор. — Голяма свинщина е да се задържат книги. Пък и кметът ми развали настроението. Посегна на свободата ми. Всеки път, когато някой посегне на свободата ми, започвам да върша глупости… Между другото, Голем, дали генерал Пферд няма да се застъпи за мен пред кмета?

— Пука му на него и за вас, и за кмета — отвърна Голем. — Той си има предостатъчно свои грижи.

— А вие му кажете да се застъпи. Иначе ще напиша статия за вашия лепрозариум и ще го направя на пух и прах, ще разкажа как използувате кръвта на християнските младенци, за да лекувате очилатата болест. Да не мислите, че не знам защо мокриците примамват децата в лепрозариума? Отначало им пият кръвчицата, а после ги развращават. Ще ви опозоря пред целия свят, така да знаете — ще разтръбя, че под маската на лекаря се крие садист и кръвопиец. — Виктор се чукна с Голем и пийна. — А между другото, говоря съвсем сериозано. Кметът наистина ме притиска да напиша такава статия. Ама, разбира се, вие вече го знаете.

— Не — каза Голем. — Но това е дреболия.

— Виждам, че за вас всичко е дреболия. Целият град е против вас — много важно. Дават ви под съд — дребна работа. Санитарният инспектор Павор е раздразнен от вашето поведение — пак дреболия. Нашумелият писател Банев също се дразни и се готви да напише гневна статия — пак дребна работа. Да не би пък генерал Пферд да е псевдоним на господин Президента? Впрочем този всемогъщ генерал знае ли, че сте комунист?

— От какво толкова се дразни писателят Банев? — спокойно попита Голем. — Само че не викайте толкова, защото Теди взе да се обръща към нас.

— Теди е наш човек — възрази Виктор. — Между другото, и той е раздразнен: мишките го съсипват. — Виктор се навъси и запали цигара. — Един момент, какво ме питахте?… А, да. Подразних се, дето не ме пуснахте в лепрозариума. Все пак постъпката ми беше благородна. Нека даже да е глупава, но нали всички благородни постъпки са глупави. Пък и преди това носих онзи мокрец на гръб.

— И се бихте за него — добави Голем.

— Точно така. И се бих.

— С фашистите — каза Голем.

— Именно с фашистите.

— А пропуск имате ли? — попита Голем.

— Пропуск… Ето на, Павор също не го пускате и той се промени пред очите ни — взе да мрази народа.

— Да, на Павор тук никак не му върви — каза Голем. — Инак той е способен служител, но тук, каквото подхване, все не излиза както трябва. Отдавна чакам кога ще започне да върши глупости. И май че взе да ги върши.

Доктор Р. Квадрига надигна разчорлената си глава и рече:

— Ха така. Ще отида и там ще видим. Махай се, дух.

Главата му отново клюмна и тропна по масата.

— И все пак, Голем — каза Виктор по-тихо, — вярно ли е, че сте комунист?

— Доколкото си спомням, комунистическата партия у нас е забранена — отбеляза Голем.

— Боже мой — въздъхна Виктор. — Че коя партия у нас е разрешена? Та аз не ви питам за партията, за вас става дума…

— Аз, както виждате, съм разрешен — усмихна се Голем.

— Всъщност то си е ваша работа — каза Виктор. — На мен ми е все едно. Но кметът… впрочем на вас не ви пука от кмета, нали? Ама ако за тази работа вземе да научи генерал Пферд?

— Та нали няма да му кажем — свойски прошепна Голем. — Защо да занимаваме генерала с такива дреболии? Той знае, че има лепрозариум, а в този лепрозариум се подвизава някой си Голем, там има и някакви си мокрици, добре, така да е.

— Странен генерал — замислено рече Виктор. — Генерал от лепрозариума… Между другото, както върви, сигурно скоро ще си имате неприятности с мокриците. Чувствувам го с изострения си усет на художник. В нашия град — хора много, има и други освен мокриците.

— Да беше само в нашия град — добави Голем.

— А какво толкова има? Та те са просто болни хора и дори май не са заразни.

— Не хитрувайте, Виктор. Прекрасно знаете, че те не са просто болни хора. Дори и заразата не се разпространява просто ей така.

— Какво искате да кажете?

— Ами искам да кажа, че Теди например не може да се зарази от тях. И кметът не може, да не говорим за шефа на полицията. А някой друг — може.

— Вие например.

Голем взе бутилката, с удоволствие я разгледа на светлината и наля коняк на двамата.

— Аз също не мога. Вече… Не знам. Изобщо това са само мои предположения. Не им обръщайте внимание.

— Добре, няма — тъжно рече Виктор. — А с какво друго още се отличават от нас?

— С какво се отличават от нас ли? — повтори Голем. — И сам бихте могли да забележите, Виктор, че всички хора се делят на три големи групи. По-точно — на две големи и една малка… Има хора, които не могат да живеят без миналото, цялата им душа е в миналото, по-близкото или по-далечното. Те живеят с традициите, със заветите на миналото, те черпят от миналото радост и пример. Да вземем господин Президента. Какво би правил той, ако го нямаше нашето велико минало? На какво би се позовавал и откъде изобщо би се взел?… После, има хора, които живеят само в днешния ден и не щат и да чуят за бъдещето и за миналото. Вие например сте от тях. Благодарение на господин Президента вашите представи за миналото напълно са се изродили; в което и минало да надникнете, навсякъде ви се привижда все този същият господин Президент. Колкото до бъдещето, вие изобщо не си го представяте и според мен дори се страхувате да мислите за него… И накрая — има хора, конто живеят в бъдещето. От миналото те съвсем справедливо не чакат нищо хубаво, а днешният ден за тях е само материал, от който може да се изгради бъдещето, суровина… Пък и те всъщност вече живеят в бъдещето… на малки острови от бъдещето, които са възникнали около тях в настоящето… — Някак странно усмихнат, Голем вдигна очи към тавана. — Те са умни — нежно рече той. — Дяволски са умни за разлика от повечето хора. Всички до един са талантливи, Виктор. Имат странни желания и изобщо не изпитват обикновени желания.

— Като казвате обикновени желания, имате предвид например жените…

— В известен смисъл — да.

— И водката, зрелищата?

— Несъмнено.

— Страшна болест — каза Виктор. — Дано да не я прихвана… И все пак не ми е ясно… Нищо не разбирам. Това, дето затварят умни хора зад бодлива тел, го разбирам. Но защо те са свободни да излизат, а пък нас не ни пускат вътре…

— Може пък не те да седят зад бодливата тел, а вие…

Виктор се усмихна.

— Чакайте, чакайте — развълнува се тон. — Това не е всичко, което не разбирам. А какво общо има с тази работа, да речем, Павор? Е, добре, мен не ме пускат, аз съм страничен човек. Но нали все някой трябва да проверява състоянието на спалното бельо и нужниците? Нали може да се окаже, че хигиената там, при вас, е под всякаква критика?

— Ами ако той се интересува от друго, а не от хигиената?

Виктор погледна Голем доста объркано.

— Пак ли се шегувате? — попита тон.

— И сега не се шегувам — отвърна Голем.

— Че тогава какво излиза? Да не искате да кажете, че е шпионин?

— Шпионин е твърде широко понятие — възрази Голем.

— Почакайте — каза Виктор. — Нека си говорим откровено. Кой опъна бодливата тел и сложи охрана?

— Ех, тази бодлива тел — въздъхна Голем. — Колко дрехи изпокъса, а пък войниците постоянно страдат от диария. Знаете ли кое е най-доброто средство против диария? Тютюн с портвайн… или по-точно портвайн с тютюн.

— Добре — каза Виктор. — Значи е генерал Пферд. Аха — рече той. — И онзи млад мъж с дипломатическото куфарче… Ето каква била работата! Значи това вашето е просто военна лаборатория. Ясно… А Павор, значи, не е военен. Излиза, че е от друго ведомство. Или може би не е наш шпионин, а чуждестранен?

— Не дай си боже! — с ужас рече Голем. — Само това ни липсваше…

— Така-а… А той знае ли кой е младият мъж с куфарчето?

— Мисля, че знае — каза Голем.

— А онзи мъж знае ли какъв е Павор?

— Струва ми се, не — каза Голем.

— Нищо не сте му казали, така ли?

— Че това да не е моя работа?

— И на генерал Пферд ли не сте казали?

— И през ум не ми е минало даже.

— Не е справедливо — рече Виктор. — Трябва да му кажете.

— Вижте какво, Виктор — каза Голем. — Позволих ви да дрънкате на тази тема само защото се надявах, че ще се изплашите и няма да си пъхате носа в чужди работи. Вас това изобщо не ви засяга. И без това вече сте в черния списък, могат да ви смачкат и дори няма да успеете да гъкнете.

— Никак не е трудно някой да ме изплаши — въздъхна Виктор. — Още от детството си съм наплашен. И все пак никак не мога да проумея какво искат всички тия от мокриците?

— Кои „тия“? — уморено попита Голем.

— Ами Павор. Пферд. Онзи мъж с куфарчето. Всички тия настръхнали крокодили.

— Боже мой — каза Голем. — Ами че какво могат да искат в наше време крокодилите от умните и талантливите хора? А пък аз не мога да разбера вие какво искате от тях. Защо се бъркате в цялата тази работа? Не ви ли стигат собствените ви неприятности? Не ви ли стига господин Президента?

— Стига ми, разбира се — съгласи се Виктор. — Не само ми стига, ами чак до гуша ми дойде.

— Ето, виждате ли. Чудесно. Идете в санаториума, вземете със себе си един топ хартия… искате ли да ви подаря пишеща машина?

— Аз пиша по стария начин — каза Виктор. — Като Хемингуей.

— Много добре. Ще ви подаря парченце молив. Работете, любете се с Диана. Ако искате, мога да ви измисля и сюжет? Да не би пък вдъхновението ви вече да се е изчерпало?

— Сюжетите се раждат от темите — важно отвърна Виктор. — Аз изучавам живота.

— Че кой ви пречи — каза Голем. — Ами изучавайте живота колкото си щете. Само не се намесвайте в процесите.

— Това не е възможно — възрази Виктор. — Приборът неизбежно влияе върху чистотата на опита. Забравихте ли физиката? Та нали ние наблюдаваме света не такъв, какъвто е сам по себе си, а света плюс въздействието на наблюдателя.

— Веднъж вече ви халосаха с бокс по главата, а следващия път може просто да ви застрелят като куче.

— Хайде де — каза Виктор. — Първо на първо, може пък изобщо да не е било бокс, ами тухла. И второ, нали, ако рекат, навсякъде може да ме халосат по главата? Всеки миг може да ми се случи нещо и тогава какво да правя — да не излизам от стаята ли?

Голем прехапа долната си устна. Имаше жълти конски зъби.

— Вижте какво, прибере — рече той. — Тогава се намесихте в опита съвсем случайно и незабавно ви тряснаха по тиквата. Ако сега се набъркате съзнателно…

— В никакъв опит не съм се намесвал — каза Виктор. — Излязох от Лола и си вървях спокойно, когато изведнъж видях…

— Идиот — рече Голем. — Вървял си спокойно и видял. Трябвало е да минете на другата страна на улицата, заплес такъв, без грам мозък в главата си.

— Че за какъв дявол ще минавам на другата страна?

— Ами за такъв дявол, защото един ваш добър познат се е занимавал с изпълнението на преките си задължения, а вие сте се заврели там с рогата напред като овен.

Виктор се изправи в креслото.

— Този пък добър познат откъде се взе? Там нямаше никакви познати.

— Вашият познат се е явил навреме отзад с бокса. Имате ли познати, които се разхождат с бокс?

Виктор изпи на един дъх коняка си. Пред очите му поразително ясно изплува Павор с почервенелия от хремата нос, който изважда от джоба си кърпа и боксът издрънчава на пода — тежък, матовосив и добре прилягащ на ръката.

— Я оставете тази работа — рече Виктор и се закашля. — Това са врели-некипели. Не може Павор…

— Не съм споменавал никакви имена — възрази Голем.

Виктор сложи ръне на масата и загледа свитите си юмруци.

— А какво общо има всичко това с неговите задължения? — попита той.

— Явно на някого е притрябвал жив мокрей. Било е просто киднапинг12.

— А аз съм попречил, така ли?

— Опитали сте се да попречите.

— Значи все пак са го хванали.

— И са го отвлекли. Благодарете се, че вас не са ви отмъкнали, за да предотвратят изтичането на информация. Та нали тях изобщо не ги интересува съдбата на литературата.

— Значи Павор… — бавно каза Виктор.

— Никакви имена — строго му напомни Голем.

— Мръсник — рече Виктор. — Нищо, ще видим… А за какво им е притрябвал мокрецът?

— Ами как за какво? Нужна им е информация… А откъде да вземат тази информация? Сам знаете как е — бодлива тел, войници, генерал Пферд…

— Значи сега го разпитват там, така ли? — попита Виктор.

Голем дълго мълча. После каза:

— Той умря.

— Пребили са го от бой?

— Не. Напротив — Голем отново помълча. — Те са глупаци. Не му давали да чете и той умрял от глад.

Виктор го стрелна с очи. Голем тъжно се усмихваше. Или плачеше от мъка. Внезапно Виктор почувствува, че го обзема ужас, някакво мъчително безпокойство се надигна и взе да го души. Светлината от лампиона помръкна. Сякаш беше получил сърдечен пристъп. Виктор взе да се задъхва и с мъка разхлаби възела на вратовръзката си. Боже мой, помисли си, каква подлост, каква гадна мръсотия, долен негодник, хладнокръвен убиец… и след всичко това, само след час, си е измил ръцете, напръскал се е с парфюм, пресметнал е с какви благодарности ще го обсипе началството и седна до мен, чукаше се с мен, преди да пие, усмихваше ми се и говореше с мен като с приятел, подлецът му с подлец, и през цялото време е лъгал, усмихвал се е и е лъгал, и е лъгал с удоволствие, наслаждавал се е на лъжите си, гаврел се е с мен, подхилвал се е в шепите си, когато съм извръщал глава, намигнал си е, а после, изпълнен със съчувствие, ме е питал откъде е тази цицина на главата ми… Сякаш през черна пелена Виктор видя как доктор Р. Квадрига надигна глава, зина, изрева безгласно с пресъхналата си уста и трескаво зашари с треперещите си ръце по покривката като слепец, и очите му бяха като на слепец, когато въртеше главата си и все крещеше и крещеше, а Виктор нищо не чуваше… И така е трябвало да бъде, защото самият аз съм жалка отрепка, никому ненужен дребен човечец, трябвало е да ме ритат в мутрата, с ботуши, и да ми държат ръцете, да не ми дават да си изтрия сополите, и за какъв дявол ще съм нужен на някого, трябвало е по-здравата да ме бият — така че да не мога да стана, а аз като насън да размахвам омекнали юмруци и, боже мой, за какъв дявол живея на този свят и изобщо — за какъв дявол живеят всички, та нали това е толкова просто — приближаваш се отзад и удряш с желязо по главата, и нищо няма да се измени, нищо няма да се измени на този свят, защото в същата тази секунда някъде на хиляда километра оттук ще се роди същият такъв непълноценен изрод… Тлъстото лице на Голем още повече беше подпухнало и изглеждаше черно от наболата брада, очите му бяха отекли съвсем, той лежеше неподвижно в креслото, отпуснат като мях с гранясало масло, само пръстите му помръдваха, когато бавно вземаше чаша след чаша, беззвучно отчупваше столчето й, изпускаше парчетата на масата, вземаше друга, чупеше я и я хвърляше… И никого не обичам, и Диана не мога да обичам, с какви ли не разни спя, да спят — всички могат, но нима можеш да обичаш жена, която не те обича, пък и жената не може да обича, когато ти не я обичаш, и така всичко се върти в проклетия жесток и безмилостен кръг, върти се като змия и се мъчи да захапе опашката си, животните се съешават и се разбягват, само животните не се мъчат да намерят подходящи думи и да съчиняват стихове, а просто се съешават и се разбягват… Тедн плачеше, опрял лакти на тезгяха и забил кокалестите си юмруци в кокалестата си брадичка, плешивото му чело блестеше като шафран под лампата и по хлътналите му бузи безспорно течаха сълзи, те също, също блестяха под лампата… А всичко това е така, защото съм отрепка, и никакъв писател не съм, та какъв писател мога да бъда, по дяволите, когато не мога да понасям писането, да пиша за мене е мъчение, срамно и неприятно занимание, нещо като болезнена физиологическа дейност, като диария, като изстискване на гной от цирей, ненавиждам го, страх ме хваща, като си помисля, че цял живот ще трябва да се занимавам с това, че вече съм обречен, че сега вече не мога да се отърва, а от мен постоянно ще изискват: давай, давай още, и аз ще давам, но сега не мога, дори да мисля за това не мога, боже мой, нека не мисля за това, защото ще се пръсна… Бол-Кунац стоеше зад гърба на Р. Квадрига и гледаше часовника си, слабичък, вир-вода, с мокро свежо лице, с прекрасни тъмни очи, и от него, като разкъсваше гъстия горещ въздух, се носеше свеж мирис — мирис на трева и изворна вода, мирис на лилии, слънце и водни кончета над езеро… И светът отново изплува пред очите на Виктор. Само някакъв смътен спомен или усещане, или спомен за усещане се мярна някъде в далечината, нечий отчаян, неочаквано секнал вик, странно скърцане със зъби, звън, хрущене на стъкло…

Виктор си облиза устните и посегна за бутилката. Положил глава на покривката, доктор Р. Квадрига дрезгаво мрънкаше: „Нищо не искам. Скрийте ме. Да ме оставят на мира…“ Голем загрижено отстраняваше от масата парчетата стъкло. Бол-Кунац каза:

— Господин Голем, моля да ме извините. Имате писмо.

Той сложи пред Голем един плик и отново си погледна часовника. После рече:

— Добър ден, господин Банев.

— Добър ден — отвърна Виктор и си наля коняк.

Голем внимателно четеше писмото. Зад бара Теди шумно се секнеше в голяма карирана носна кърпа.

— Я ми кажи, Бол-Кунац — рече Виктор, — ти видя ли тогава кой ме удари?

— Не — отвърна Бол-Кунац, като го погледна право в очите.

— Как така — не? — намръщи се Виктор.

— Той стоеше с гръб към мен — обясни Бол-Кунац.

— Ти си го познал — каза Виктор. — Кой беше?

Голем изломоти нещо. Виктор бързо се озърна и го погледна. Без да обръща внимание на никого, Голем замислено късаше писмото на дребни парчета. После ги пъхна в джоба си.

— Грешите — каза Бол-Кунац. — Не го познавам.

— Банев — промърмори Р. Квадрига. — Моля те… Не мога да стоя там самичък… Ела с мен… Много е зловещо…

Голем се надигна, порови с пръсти в джоба на жилетката си, после извика:

— Теди! Пишете днешното на сметката ми… и включете четирите чаши, които счупих… Е, аз тръгвам — каза той на Виктор. — Помислете си и вземете разумно решение. Може би най-добре за вас ще бъде да заминете.

— Довиждане, господин Банев — вежливо рече Бол-Кунац.

На Виктор му се стори, че момчето му даде едва забележим знак с глава да не заминава.

— Довиждане, Бол-Кунац — каза той. — Довиждане.

Те си отидоха. Дълбоко замислен, Виктор си допи коняка. Дойде един сервитьор с подуто лице, цялото на червени петна, и започна да почиства масата. Движенията му бяха някак особени — непохватни и колебливи.

— Отскоро ли сте тук? — попита го Виктор.

— Да, господин Банев. От тази сутрин.

— А какво стана с Питър? Да не е болен?

— Не, господин Банев. Той замина. Не издържа. И аз сигурно ще се махна оттук…

Виктор погледна Р. Квадрига.

— Заведете го после в стаята му — помоли той.

— Да, разбира се, господин Банев — отвърна сервитьорът с неуверен глас.

Виктор си плати сметката, махна на Теди за сбогом и излезе в преддверието. Качи се на втория етаж, пристъпи до вратата на Павор, вдигна ръка да почука, постоя малко така и без да почука, слезе пак долу. На гишето администраторът, изумен, разглеждаше ръцете си. Ръцете му бяха мокри, и по тях бяха полепнали кичури коси, с коси беше посипан и униформеният му редингот, а по лицето му, на двете бузи, имаше пресни драскотини. Той вдигна глава към Виктор — очите му бяха слисани. Но сега Виктор не биваше да забелязва всичките тия чудесии, би било нетактично и жестоко, още повече пък не биваше да говори за това, трябваше да се престори, че нищо не се е случило, трябваше да отложи всичко за после, за утре или може би дори за вдругиден. Виктор попита:

— В коя стая е онзи… нали го знаете, младия мъж с очилата, който винаги ходи с дипломатическо куфарче?

Администраторът се обърка. Сякаш за да се измъкне от неловкото положение, погледна към таблото с ключовете, а после все пак отвърна:

— В 312-а, господин Банев.

— Благодаря — каза Виктор и остави на гишето една монета.

— Само че те не обичат да ги безпокоят — нерешително го предупреди администраторът.

— Знам — рече Виктор. — Не съм си и помислил да ги безпокоя. Попитах просто така… намислих си, нали разбирате, че ако са в четна стая, всичко ще се оправи.

Администраторът посърнало се усмихна.

— Че какви неприятности можете да имате вие, господин Банев — вежливо рече той.

— Всякакви непоиятности мога да имам — въздъхна Виктор. — И големи, и малки. Лека нощ.

Качи се на третия етаж. Крачеше бавно, преднамерено бавно, сякаш за да може да прецени и обмисли всичко, да пресметне възможните последици и да вземе под внимание онова, което можеше да се случи през следващите три години, но всъщност мислеше само за това, че на пътеката по стълбите много отдавна й е дошло времето да я сменят, доста овехтяла е тази пътека, протрила се е. И едва преди да почука на вратата с табелка „312“ (луксозен апартамент, с две спални и гостна, с телевизор, висококачествен радиоприемник, хладилник и барче), за малко не каза на глас: „Вие ли сте крокодилите, господа? Много ми е приятно. Сега искам да се излапате елин друг.“

Наложи се да чука доста дълго: отначало деликатно с кокалчето на пръста си, а когато не отвориха — по-настойчиво, с юмрук, а щом и тогава никой не се обади — само дъските изскърцаха и някой тежко задиша в процепа на ключалката, — той се обърна гърбом към вратата и вече съвсем грубо заблъска с токовете на обувките си.

— Кой е? — попита най-сетне един глас зад вратата.

— Съседът — отвърна Виктор. — Отворете за момент.

— Какво искате?

— Трябва да ви кажа нещо. Две думи само.

— Елате утре — каза гласът зад вратата. — Вече спим.

— Дявол да го вземе — каза Виктор, вече доста раздразнен. — Да не би да искате да ме видят, че вися пред вратата ви? Отворете, какво толкова се страхувате?

Изщрака ключ и вратата се открехна. В пролуката се появи помътнялото око на върлинестия професионалист. Виктор му показа разтворените си длани.

— Само две думи — рече той.

— Влизайте — каза върлината. — И без глупости.

Виктор пристъпи в антрето, върлината затвори вратата след него и светна лампата. Антрето беше тясно, двамата едва се побираха в него.

— Казвайте какво има — рече върлината.

Той беше по пижама, изцапана с нещо отпред. Виктор, изумен, усети остра миризма — от върлината лъхаше на алкохол. Дясната си ръка, както му беше редът, той държеше в джоба.

— Тука ли смятате да разговаряме? — попита го Виктор.

— Да.

— Не — каза Виктор. — Тук няма да разговарям.

— Ваша работа — каза върлината.

— По-скоро е ваша работа — рече Виктор. — Мене тя слабо ме засяга.

Помълчаха. Вече без да се крие, върлината внимателно претършува с очи Виктор.

— Май се казвате Банев, нали? — попита той.

— Май че е така.

— Аха — мрачно каза върлината. — Че какъв съсед сте ни? Вие живеете на втория етаж.

— Отседнали сме в един и същ хотел — обясни Виктор.

— Аха… Но не разбирам какво искате.

— Трябва да ви съобщя пешо — каза Виктор. — Разполагам с известна информация. Но вече започвам да се чудя дали си заслужава да разговарям с вас.

— Е, добре — каза върлината. — Да вървим в банята.

— Знаете ли — рече Виктор. — Отивам си.

— А защо не искате да пазговаряме в банята? Що за капризи?

— Вижте какво — каза Виктор. — Размислих. — Най-добре ше бъде да си тръгна. В края на краищата това не е моя работа.

Той помръдна към вратата. Върлината взе чак да пъшка, раздиран от противоречия.

— Вие сте писател, нали? — каза той. — Или ви бъркам с някого?

— Писател съм. Писател — каза Виктор. — Довиждане.

— Ама не, почакайте. Защо не казахте веднага? Да вървим. Ето оттук.

Влязоха в гостната, цялата в плътни тежки завеси. Вляво висяха заведи, вдясно — също, завеси имаше и на огромния прозорец отсреща. В ъгъла проблясваше цветният екран на огромен телевизор, звукът беше изключен. А в другия ъгъл от мекото кресло под лампиона към Виктор гледаше над разтворения вестник младият мъж с очилата, също по пижама и пантофи. На масичката за вестници до него стърчаха квадратна бутилка и сифон. Дипломатическото куфарче не се виждаше никъде.

— Добър вечер — каза Виктор.

Младият мъж мълчаливо кимна с глава.

— Той търси мене — каза върлината. — Не ни обръщай внимание.

Младият мъж отново кимна и се скри зад вестника.

— Заповядайте тук — каза върлината.

Влязоха в спалнята отдясно и върлината седна на кревата.

— Ето там е креслото — предложи той на Виктор. — Сядайте и разказвайте какво има.

Виктор седна. В спалнята доста силно се усещаше миризмата на застоял тютюнев дим и офицерски одеколон. Върлината седеше на кревата и гледаше Виктор, без да изважда ръката от джоба си. От гостната се дочуваше шумолене на вестник.

— Добре — каза Виктор. Не че беше успял напълно да преодолее отвращението си, но след като веднъж беше дошъл, трябваше да говори. — Да речем, имам известна представа кои сте вие. Може би греша и тогава всичко е наред. Но ако не греша, за вас ще бъде от полза да знаете, че ви следят и се мъчат да ви попречат.

— Да предположим, че е така — рече върлината. — И кои са тези, които ни следят?

— От вас твърде много се интересува един човек на име Павор Суман.

— Какво? — попита върлината. — За санитарния инспектор ли става дума?

— Той не е санитарен инспектор. И всъщност това е всичко, което исках да ви кажа.

Виктор стана, но върлината не се и помръдна.

— Да предположим, че е така — повтори той. — А вие откъде знаете всичко това?

— Важно ли е?

Известно време върлината размишлява.

— Да предположим, че не е важно — рече той.

— Проверката си е ваша работа — каза Виктор. — Аз повече нищо не знам. Довиждане.

— Къде се разбързахте изведнъж, почакайте малко — помоли го върлината. Той се пресегна към тоалетното шкафче и извади бутилка и чаша. — Толкова настоявахте да влезете, а сега изведнъж ще си тръгвате… Имате ли нещо против, ако пием от една чаша?

— Зависи какво — отвърна Виктор и отново седна.

— Шотландско е — каза върлината. — Да ви налея ли?

— Оригинално шотландско, така ли?

— Истински скоч. Дръжте.

Тон се пресегна да подаде чашата на Виктор.

— Добре си живеят някои хора — рече Виктор и пийна.

— Къде можем да се сравняваме с писателите — каза върлината и също отпи. — Защо не разкажете всичко по-ясно…

— Няма смисъл да настоявате — рече Виктор. — На вас ви плащат за това. Аз ви казах името, адреса сам го знаете, така че залавяйте се за работа. Още повече че наистина нищо не знам. Освен… — Виктор се позамисли и се престори, че изведнъж се е сетил за нещо. Върлината тутакси се хвана на въдицата.

— Освен какво? — каза той. — А? Освен?…

— Знам, че е отвлякъл един мокрец и че е действувал заедно с градските легионери. Как беше онзи там… Фламента… Ювента…

— Фламин Ювента — подсказа му върлината.

— Точно така. С него.

— Това за мокреца сигурно ли е? — попита върлината.

— Да. Аз се опитах да попреча и господин санитарният инспектор ме трясна с бокс по главата. А после, докато се въргалях на тротоара, те го отмъкнаха с една кола.

— Така, така — рече върлината. — Значи е бил Суман… Виж ти, браво на вас, Банев! Искате ли още уиски?

— Искам — каза Виктор.

Каквото и да говореше, колкото и да се напрягаше, както и да се настройваше, всичко това му беше противно. Е, нищо, помисли си. Слава богу, че поне за доносник не ставам. Никакво удоволствие не изпитвам, макар че сега ще започнат да се ядат един друг. Голем беше прав: не биваше да се забърквам в тази работа… Или пък Голем е по-хитър, отколкото си мисля?

— Моля — каза върлината и му подаде пълна чаша.