Всички страхове

8.ПЪТЯТ НА ПАНДОРА

Приспособеният за президентски нужди „Боинг 747“ излетя от базата „Андрюс“ точно преди залез-слънце. Президентът бе изкарал лошо последните тридесет и шест часа, задръстени от доклади и неотложни срещи. Следващите два дни обещаваха да са още по-тежки. Дори и президентите страдат от капризите на човешката природа, а в този случая осемчасовият полет до Рим носеше и шестчасова разлика във времето. Умората от пътуването щеше да бъде капак на всичко. Фаулър достатъчно много бе пътувал със самолети, за да го знае. Той нарочно промени режима си през последните два дни, за да може поне малко да поспи в самолета. А VC-25A предлагаше най-големите удобства за почивка, на които бяха способни „Боинг“ и американските ВВС. Президентската кабина се намираше в носа. Леглото — всъщност бе сгъваем диван — имаше прилични размери, а матракът напълно задоволяваше изискванията му. Самолетът бе достатъчно голям, за да позволи отделни помещения за журналистите и хората от администрацията. Всъщност дължината му бе почти шестдесет метра и журналистите се намираха в опашката. Докато пресаташето се занимаваше с тях, съветничка по националната сигурност дискретно се присъедини към Фаулър. Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха погледи, които може би щяха да се сторят празни на някого, но на езика на тайните агенти говореха красноречиво. Полицаят от военновъздушните сили, който също пазеше пред вратата, едва сдържа усмивката си.

— Какво ще кажеш за госта ни, Ибрахим? — попита Куати.

— Силен, безстрашен и доста сръчен, но не знам с какво може да ни бъде полезен — отвърна Ибрахим Гусн и разказа случката с гръцкия полицай.

— Счупил му е врата? — „Е, поне не е примадона…“ Всъщност, ако полицаят наистина е умрял, а не се е престорил. Подобни хитрости не бяха чужди ни американските, гръцките и на един Господ знае още кои ченгета.

— Като съчка.

— А има ли връзки в Америка?

— Само няколко. Полицията им го издирва. Твърди, че групата им е убила три ченгета, а брат му е попаднал в засада и са го застреляли.

— Доста амбициозно подбира враговете си. А образованието му?

— Слабо. Но иначе е доста умен.

— Умения?

— Само няколко от тях могат да ни влязат в работа.

— Той е американец — посочи Куати. — Помниш ли с колко такива сме се занимавали?

Гусн кимна.

— Вярно е, командире.

— Има ли вероятност да е внедрен информатор?

— Доста слаба, но все пак трябва да се внимава.

— Както и да е. Сега имам работа за теб. — Куати му разказа за бомбата.

— Значи още една?

Гусн бе експерт в тази област, но въпреки това идеята да се занимава с неизбухнали бомби не го блазнеше особено.

— Знам къщата на онзи стар глупак. Знам, знам, че сакатият — синът му, де — се е бил с израелците и ти го харесваш.

— Този „сакат“ спаси живота на наш другар. Ако друзът не бе прибрал в магазина си Фази, той щеше да умре от загуба на кръв. А не трябваше непременно да го прави. По това време не бяхме в цветущи отношения със сирийците.

— Добре. И без това днес нямам друга работа. Трябва ми камион и няколко човека.

— Казваш, че новият ни приятел е силен? Защо не го вземеш със себе си?

— Както наредиш, командире.

— И внимавай.

— Инш Аллах.

Гусн почти бе завършил американския университет в Бейрут. Почти, защото един от преподавателите бе отвлечен и други двама използваха инцидента като повод да напуснат страната. Това не му позволи да завърши образованието си и да стане дипломиран инженер. Не че дипломата му трябваше. Той бе сред отличниците в групата си и обясненията на преподавателите не го интересуваха. Справяше се само с учебниците. Освен това прекарваше доста време за експериментиране в лабораторията. Гусн никога не се бе сражавал в предните редици на движението. Въпреки че знаеше как да борави с оръжие, уменията му в областта на експлозивите и електронните устройства бяха твърде ценни, за да се рискуват. Той бе симпатичен младеж с доста светла кожа, която му позволяваше да пътува в чужбина. По време на различните си мисии той често оглеждаше местата за бъдещи операции. Инженерните му очи и памет чертаеха карти, определяха нужните инструменти и даваха всякаква полезна информация. Бойците, осъществяващи операциите, се отнасяха към него с повече уважение, отколкото можеше да се очаква. Разбира се, храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал неведнъж, обезвреждайки множество неизбухнали бомби, оставени от израелците в Ливан. След това младият инженер използваше материала за нови бомби, които правеше сам. Ибрахим Гусн щеше да бъде желан партньор поне в дузина професионални организации навсякъде по света. Макар и до голяма степен самоук, той безспорно бе талантлив инженер. При основаването на държавата Израел семейството му се бе евакуирало с надеждата арабските армии бързо и лесно да пометат нашествениците от родната земя. Но очакванията им останаха напразни. За Ибрахим детството бе поредица от мръсни бежански лагери, в които омразата към Израел се изповядваше наравно с исляма. Другояче не можеше и да бъде. Смятани от Израел за хора, доброволно напуснали страната си, пренебрегнати от другите арабски страни, които при по-добро желание можеха да им помогнат, Гусн и хората като него бяха просто пионки в голямата игра, чиито правила оставаха неизвестни. Омразата към евреите и приятелите им бе станала естествена като дишането. Единствената цел в живота на Ибрахим бе да убие колкото се може повече от тези хора. Никога не си бе задавал въпроса „защо“.

Гусн взе ключовете на чешкия камион ГАЗ-66. Той не бе здрав като мерцедес, но за сметка на това можеше да се намери доста по-лесно. Бяха го получили от сирийците още преди години. На каросерията имаше монтиран винкел във формата на буквата „А“ Гусн взе американеца със себе си и двамата се качиха в кабината при шофьора. Другите мъже се натовариха в каросерията и камионът напусна лагера.

Марвин Ръсел оглеждаше местността като ловец, попаднал в непозната територия. Жегата бе потискаща, но в равнините на Дакота понякога също ставаше толкова горещо. Растителността — или по-точно липсата на растителност — му напомняше за резервата от детството му. Това, което за другите изглеждаше празна пустош, за американеца бе роден пейзаж. Само че тук нямаше гръмотевични бури, нито пък торнадата, идващи след тях. Хълмовете също бяха по-високи от тези в прерията. Ръсел никога в живота си не бе виждал планини. Тук видя. Те бяха високи, с изсушени от жегата зъбери и докато ги изкачваше, човек можеше да припадне. „Повечето от хората“ — помисли си Марвин Ръсел. Той щеше да ги изкачи. Намираше се в отлична форма — много по-добра от тази на арабите.

Арабите пък явно си падаха по оръжието. Имаше го в изобилие. В началото се виждаха само руските АК-47, но скоро започнаха да се появяват тежки противовъздушни оръдия, батарея с ракети земя-въздух, танкове и самоходни полеви оръдия, принадлежащи на сирийската армия. Гусн забеляза любопитството на госта си и започна да обяснява:

— Тези имат задача да държат израелците надалеч — започна той, приспособявайки обясненията към собствените си представи. — Твоята страна въоръжава израелците, а руснаците въоръжават нас. — Той пропусна да отбележи, че това ставаше все по-трудно.

— Нападали ли са ви, Ибрахим?

— Неведнъж, Марвин. Изпращат самолети, командоси. Убили са хиляди мои сънародници. Изгониха ни от страната ни. Принудиха ни да живеем в лагери, които…

— Да, така е. Там, откъдето идвам, лагерите се наричат резервати. — Гусн не го знаеше. — Те дойдоха в земята ни, земята на нашите деди, и избиха бизоните. Изпратиха армията си и ни изклаха. Нападаха предимно селища, в които имаше жени и деца. Опитахме се да се отбраняваме. Разбихме цял полк, командван от генерал Къстър при Литъл Биг Хорн — това е името на една река. Нашите племена са били водени от един вожд на име Лудия кон. Но те не спряха да прииждат. Бяха прекалено много. Много войници с много оръжие. Взеха най-хубавата ни земя и ни изритаха като псета. Накараха ни да живеем като просяци. Не, не като просяци, като животни. Все едно че не сме хора. И защо? Защото говорим друг език, не приличаме на тях и имаме своя религия. Направиха го просто защото искаха да заграбят земите ни, и ни изхвърлиха от тях като боклук.

— Не знаех за това — отвърна Гусн, удивен от факта, че американците и израелските им слуги са се отнасяли по такъв начин не само с неговия народ. — Кога се е случило това?

— Преди сто години. Всъщност е започнало някъде около 1865 година. Ние сме се били, човече. Направили сме всичко възможно, но просто сме нямали късмет. Нямали сме приятели, нали разбираш? Приятели като вас. Никой не ни е давал танкове и оръжие. И те са избили най-храбрите. Подмамвали са вождовете ни в клопки и са ги убивали. Така са загинали Лудия кон и Седящия бик. После са ни притиснали и са ни обрекли на глад, докато сме се предали. Оставили са ни да живеем в прашни скапани места. Изпращали са ни храна, достатъчна да не умрем от глад и да не бъдем силни. И когато някои от нас са се опитали да се противопоставят, да покажат, че са мъже… Вече ти разказах какво направиха с брат ми. Застреляха го от засада като животно. Дори го показаха по телевизията, за да видят хората какво се случва с непокорните индианци.

Гусн разбра, че този човек му е другар. Той не бе предател и разказът му не се различаваше от живота на повечето палестинци. Удивително!

— И защо си дошъл тук, Марвин?

— Трябваше да избягам, преди да са ме хванали, човече. Не се гордея със себе си, но какво друго ми оставаше? Нима трябваше да чакам и на мен да ми устроят засада? — повдигна рамене Ръсел. — Помислих си, че мога да отида някъде и да намеря хора като мен. Може би ще науча някои нови неща. Ще разбера как да се върна обратно и да обуча хората си отново да надигнат глава. По дяволите, може и да е безнадеждно, но аз няма да се предам, разбираш ли?

— Да, приятелю, разбирам. Моят народ е в същото положение още от времето, преди да се родя. Но и ти трябва да разбереш нещо: надежда има. Докато се бориш с оръжие в ръка, надеждата ще бъде жива. Именно затова те преследват — защото се боят от теб.

— Дано да си прав, човече.

Ръсел се загледа през отворения прозорец и очите му се насълзиха от прах. Беше на седем хиляди мили от дома.

— И какво ще правим сега?

— Откъде са вземали оръжие вашите воини, за да се бият срещу американците?

— Събирали са главно изхвърленото от тях.

— И ние постъпваме така, Марвин.

Фаулър се събуди приблизително по средата на пътя през Атлантика. „Е, това ми беше за пръв път“ — каза си той. Никога преди не го бе правил в самолет. Зачуди се дали въобще някой американски президент го бе правил. Особено пък ако отиваше да види папата, и то със съветничката си по националната сигурност. Той погледна през илюминатора. Времето бе ясно. В момента минаваха близо до Гренландия и той се зачуди дали утрото вече е настъпило. Подобен въпрос звучеше доста метафизично в самолет, където времето бягаше доста по-бързо от стрелката на часовника.

Мисията също бе метафизична. Тя щеше да бъде запомнена. Фаулър познаваше историята. Щеше да се случи нещо уникално. Може би това бе началото или пък краят на един процес, но приносът на президента бе вън от съмнение. Той носеше мир. Договорът завинаги щеше да се свързва с името на Дж. Робърт Фаулър. Инициативата принадлежеше на неговата президентска администрация. Речта му пред ООН бе свикала световните нации във Ватикана. Подчинените му проведоха преговорите. В документите името му щеше да фигурира под номер едно. Въоръжените му сили щяха да осигурят реда. Мястото му в историята бе повече от сигурно. Безсмъртието, за което всички мечтаеха, но малцина постигаха, вече му принадлежеше. „Нима мога да остана спокоен при подобни мисли?“ — запита се безстрастно той.

Най-големия страх на президента вече го нямаше. „Какво ще направиш, ако си президент и трябва да натиснеш бутона?“ Фаулър си бе задавал този въпрос още по времето, когато като прокурор в Кливланд преследваше боса на местната мафиотска фамилия. Можеше ли да го стори? Можеше ли да реши, че сигурността на страната му изисква хиляди — милиони — човешки смърти? „Вероятно не“ — прецени той. Беше твърде добър човек. Работата му бе да пази хората, да им сочи пътя, да ги води към благоденствието. Хората сигурно не винаги разбираха, че той е прав, а те грешат. Че мисълта му следва всички правила на логиката. Фаулър знаеше, че винаги разсъждава трезво, че е прав. Просто бе сигурен. Трябваше да е сигурен. Както в себе си, така и в мотивацията си. Знаеше също, че евентуалните му грешки щяха да станат обект на хорското презрение. Вече се бе сблъсквал с подобно отношение. Единственото нещо, в което се съмняваше, бе способността му да се справи с ядрена заплаха.

Но подобен проблем вече не съществуваше, нали? Въпреки че никога но го бе казвал публично, Рейгън и Буш сложиха край на ужасната перспектива. Те принудиха Съветския съюз да види проблемите и да промени политиката си. И всичко бе станало по мирен път просто защото хората са по-логични от зверовете. Разбира се, конфликтните точки нямаше да изчезнат като с магическа пръчка, но докато продължаваше да върши работата си както трябва, положението щеше да бъде под контрол. А сегашното му пътуване щеше да реши най-опасния му проблем. Проблема, в който досега се бяха препъвали всички президентски администрации. Проблема, с който Никсън и Кисинджър не бяха успели да се справят. Който бе разбил на пух и прах смелите опити на Картър, половинчатите усилия на Рейгън, хитрите гамбити на Буш и собствения му предшественик. Боб Фаулър щеше да бъде пръв. Мисълта го въодушевяваше. Не само щеше да намери място в учебниците по история, но и доста щеше да улесни остатъка от президентския си мандат. Това можеше също да подпечата преизбирането му, мнозинството от четиридесет и пет щата, пълния контрол над Конгреса и осъществяването на остатъка от главоломната му социална програма. Подобни исторически постижения водеха до международен престиж и твърди позиции у дома. Това бе най-сладката слава, спечелена по възможно най-добрия начин, която Фаулър щеше да използва най-рационално. С две-три драскулки на химикалката — всъщност на няколко химикалки — Фаулър се бе превърнал в гигант между добрите и в добър между могъщите. Такъв шанс се удаваше веднъж на сто години. А може би дори и по-рядко. И сега никой не можеше да му го отнеме.

Самолетът се движеше на височина тринадесет хиляди метра със скорост шестстотин тридесет и три възела. Разположението на президентската кабина даваше възможност на Фаулър да гледа напред, както подобава на един президент, и надолу към света, чиито проблеми разрешаваше. Пътуването към историята вървеше по мед и масло. Боб Фаулър погледна Елизабет, която лежеше до него по гръб. Дясната й ръка бе над главата, а свлечените завивки разкриваха прекрасната й гръд. Докато повечето пасажери се въртяха из седалките си, опитвайки се да поспят, той бе буден. Точно сега Фаулър не искаше да спи. Президентът за пръв път се чувстваше толкова мъжествен. Той, разбира се, бе велик човек, но в момента изпитваше чисто мъжко удоволствие. Ръката му се плъзна по гърдите й. Елизабет отвори широко очи и се усмихна. Сякаш в съня си бе прочела мислите му.

„Също като у дома“ — помисли си Ръсел. Къщата бе направена от камъни вместо от дървени греди и покривът бе плосък, а не остър, но прахта и красивата малка градина си бяха същите. Мъжът също не се различаваше много от сиуксите. Уморените очи, превитият гръб, старите загрубели ръце на човек, победен от враговете си.

— Сигурно това е мястото — каза той, когато камионът намали.

— Синът на стареца се е бил с израелците и още носи тежките си рани. И двамата са ни приятели.

— На приятелите трябва да се помага — съгласи се Марвин.

Камионът спря и Ръсел скочи на земята, за да може Гусн да слезе след него.

— Ела, ще те представя.

На американеца всичко му се стори прекалено официално. Той не разбра дори думичка, но нямаше и нужда. Хубаво бе, че приятелят му Гусн уважава стареца. След още няколко забележки земеделецът погледна към Ръсел и почтително наведе глава. Марвин се почувства неудобно. Той пое ръката на възрастния мъж, раздруса я леко и промърмори няколко думи, които Гусн преведе. След това всички влязоха в градината.

— По дяволите! — изруга Ръсел, като я видя.

— Американска. Модел 84. Тежи около един тон. Поне така ми се струва… — каза Гусн спокойно, но после разбра, че греши.

Предната част бе малко особена… Разбира се, тя сигурно се бе деформирала от удара в земята, но… Той благодари на стареца и го отпрати при камиона.

— Първо да я разкопаем. Внимателно, много внимателно.

— Мога да се справя — каза Ръсел.

Той се върна при камиона и взе една лопата с дълга дръжка, изработена за военни нужди.

— Имаме хора… — започна Гусн, но американецът го отряза.

— Нека да го направя аз. Ще внимавам.

— Не трябва да я докосваш. Разкопай с лопатата около нея, но изгреби пръстта от бомбата с ръце. Марвин, предупреждавам те, че това е много опасно.

— Тогава по-добре се дръпни — отвърна с усмивка Ръсел.

Трябваше да докаже на този човек, че е храбър. Убийството на ченгето бе детска игра. Никакво предизвикателство. Това бе по-различно.

— И да оставя приятеля си в беда? — попита реторично Гусн.

Знаеше, че се е справил интелигентно със ситуацията. Ако американеца го нямаше, хората, които бе взел със себе си, щяха да свършат черната работа, тъй като уменията му бяха твърде ценни, за да се рискуват. Но пред този американец не можеше да покаже слабост, нали? Пък и щеше да се увери дали гостът му наистина е толкова смел, за колкото се представя.

Гусн не остана разочарован. Ръсел се съблече до кръста и коленичи, за да разкопае пръстта около бомбата. Отнасяше се доста по-внимателно към градината, отколкото хората на Гусн щяха да го правят. Работата му отне около час. Пръстта бе изгребана и струпана на четири купчинки. Гусн вече знаеше, че тук има нещо странно. Първо не бе модел 84. Размерът го наподобяваше, но формата се различаваше, пък и корпусът… Просто не бе същата. Модел 84 имаше здрава обвивка от лята стомана, която при детонация се раздробяваше на милиони остри като бръснач парченца, забиващи се и човешката плът. Но тази бе друга. На две места в корпуса се виждаха пробойни, от които личеше, че не е достатъчно дебела за бомба от подобен вид. Какво, по дяволите, бе това?

Ръсел се наведе и започна да почиства пръстта от корпуса на бомбата с ръце. Действаше грижливо и внимателно. Въпреки че се потеше обилно, американецът дори и за момент не намали темпото. Мускулите по ръцете му играеха и Гусн харесваше това. Той за пръв път виждаше толкова силен физически човек. Дори и израелските парашутисти нямаха такъв заплашителен вид. Вече бе изгребал два-три тона пръст, но не показваше никакви признаци на умора. Движенията му продължаваха да бъдат мощни и прецизни като на машина.

— Спри за минута — каза Гусн. — Трябва да си взема инструментите.

— Дадено — отвърна Ръсел и седна, без да откъсва поглед от бомбата. Гусн се върна с раница и туба вода, която подаде на американеца.

— Благодаря, човече. Тук е топличко. — Ръсел надигна тубата и изпи половин литър вода. — А сега какво?

Гусн извади от раницата си четка и започна да отстранява последните следи от пръст.

— Сега трябва да се дръпнеш настрани — предупреди го той.

— Няма нужда, Ибрахим. Ако не възразяваш, ще остана.

— Започва опасната част.

— Когато аз работих, ти остана — забеляза Ръсел.

— Както искаш. Ще търся запалката.

— Не е ли отпред? — посочи носа на бомбата Ръсел.

— Не. По принцип наистина трябва да има една отпред, но тази явно липсва. Онова е просто капсула. Има още две такива. В средата и в края.

— А защо няма перки? — попита Ръсел. — Винаги съм си мислел, че бомбите имат перки. Нали знаеш, също като стрелите.

— Предполагам, че са били откъснати при удара в земята. Обикновено ги намираме на повърхността.

— Искаш ли тогава да изровя и задната част?

— Много, много внимателно, Марвин. Моля те.

— Добре, човече.

Ръсел заобиколи приятеля си и поднови копането, но този път при задната част на бомбата. „Гусн — забеляза той — е доста хладнокръвно копеле.“ За ПРЪВ път в живота си Марвин бе така изплашен. Да разкопава някаква си скапана тенекия с взрив. Но не можеше и нямаше да покаже нищо подобно на страх. С този тънък като молив врат Ибрахим приличаше на смешник, но явно бе истински мъж, щом като имаше куража да си играе с бомби. Ръсел забеляза, че Гусн използва четката, сякаш докосва женски гърди, и се постара да бъде също толкова внимателен. След десет минути и задната част на бомбата се виждаше.

— Ибрахим?

— Да, Марвин? — отвърна Гусн, без да го поглежда.

— Тук няма нищо. В задната част просто има дупка, човече.

Гусн вдигна четката си и се обърна да погледне. Това бе странно. Но сега имаше друга работа.

— Благодаря ти. Можеш да спреш. Все още не съм намерил запалката.

Ръсел се отдръпна, седна на една могилка от пръст и продължи да изпразва съдържанието на тубата. След това му хрумна нещо и се върна при камиона. Тримата мъже и старецът бяха там. Земеделецът просто гледаше пейзажа, а другите зяпаха каменните стени на къщата. Ръсел захвърли празната туба и взе нова, пълна с вода. После вдигна палец нагоре в знак, че всичко върви добре, и се върна обратно в градината.

— Почини си малко и пийни вода — каза Марвин на приятеля си.

— Добра идея — съгласи се Гусн и остави четката.

— Намери ли нещо?

— Само една контактна връзка.

„Това също е странно“ — помисли си той, докато развиваше капачката на тубата. Липсваше и обичайната маркировка. Единственият знак бе лепенката в сребристо и червено, поставена на носа. Цветната маркировка бе нещо нормално за бомбите, но Гусн за пръв път виждаше такава. Какво, по дяволите, бе това проклето нещо? Може би някакво електронно устройство или пък нещо запалително? Нещо старо и излязло от употреба, което никога не бе виждал. В крайна сметка бе паднало още през 1973 година. Може би вече не употребяваха подобен вид оръжие. А това бе лошо. Ако е нещо, което никога не бе виждал, то тогава нямаше да познава и взривателя. Наръчникът, с който работеше, бе руски. Гусн отдавна го знаеше наизуст, но в него липсваше описание на подобно устройство. А това вече бе много опасно. Гусн отпи голяма глътка от тубата и наплиска лицето си с вода.

— Спокойно, човече — каза Ръсел, забелязвайки напрежението на приятеля си.

— Работата съвсем не е лесна, Марвин, а освен това е много опасна.

— Изглеждаш доста спокоен, Ибрахим.

Ръсел не лъжеше. Докато чистеше бомбата с четката, Гусн изглеждаше почти като лекар. Като човек, който върши нещо наистина трудно. „Този малък сополанко е истински мъж“ — каза си отново Марвин.

Гусн го погледна и се ухили.

— Това е лъжа. Всъщност съм доста уплашен и наистина мразя да се занимавам с подобни неща.

— Ти си голяма работа, момче. Въобще не се будалкам.

— Благодаря ти. Сега отново трябва да се захващам с бомбата, докато все още мога. Наистина трябва да отидеш настрани.

— Да върви на майната си — изплю се на земята Ръсел.

— Това ще е доста трудно — усмихна се Гусн. — Ако пък „тя“ вземе че ти се обиди, може да си го върне доста солено.

— Предполагам, че когато тези гадории се изхвърлят, земята се тресе.

Гусн, който знаеше достатъчно американски изрази, избухна в смях и падна по гръб.

— Моля те, Марвин, не говори така, докато работя.

„Харесвам го — помисли си Ибрахим. — Ние нямаме такова чувство за хумор. Харесвам този американец.“ Трябваха му още няколко минути, за да се успокои напълно и отново да се залови на работа.

Следващият час не донесе нищо ново. По корпуса на бомбата се виждаха шевове и дори някакъв отвор… Но от взривателя нямаше и следа. Ако въобще съществуваше, сигурно бе вътре. Ръсел изгреба още пръст и Гусн продължи огледа, но отново не откри нищо. Тогава реши да погледне от задната страна.

— В раницата ми има фенерче…

— Намерих го — подаде му го Ръсел.

Гусн легна на земята и изви глава, за да погледне в изкопа Беше тъмно и той включи фенерчето… Видя някакви електрически кабели и метална решетка. Тя бе толкова фина, че наподобяваше на дантела. Виждаха се около осемдесет сантиметра от вътрешността на корпуса. Ако това наистина бе бомба, то не трябваше да има толкова празно пространство. Така. Така. Гусн подхвърли фенерчето обратно към американеца.

— Само изгубихме пет часа — обяви той.

— А?

— Не знам що за чудо е това, но не е бомба.

Той седна на земята и потръпна, но бързо му мина.

— И какво е тогава?

— Някакво чувствително електронно устройство. Вероятно за предупреждение. Може би е камера. Ако е така, то оптическите лещи са отдолу. Но това няма значение. Важното е, че не е бомба.

— И какво ще правим с него?

— Ще го вдигнем и ще го вземем с нас. Може да е ценно. Може дори да го продадем на руснаците или на сирийците.

— Значи старецът напразно се е тревожил?

— Точно така.

Гусн се изправи и двамата се върнаха при камиона.

— Вече няма страшно — каза той на земеделеца. Можеше да му обясни и по-подробно, но реши да не го обърква.

Старецът целуна калните ръце на Гусн, а след това и на американеца. Марвин се почувства още по-неудобно.

Шофьорът обърна камиона и го вкара на заден ход в градината, като внимаваше да не изпотъпче зеленчуците. Ръсел изгледа как двама мъже напълниха шест чувала с пръст и ги сложиха на пода на каросерията. След това обвързаха добре бомбата с въжета и започнаха да я вдигат с лебедката. Бомбата — или каквото там беше — се оказа по-тежка от очакваното и Ръсел се зае с лебедката, справяйки се без чужда помощ. Арабите наклониха А-образния винкел напред и Марвин спусна бомбата в гнездото от чували. После я вързаха с още няколко въжета и работата приключи.

— Ти извърши добро дело, човече — забеляза Ръсел, когато камионът потегли.

— Възможно е — отвърна уморено Гусн.

Стресът бе доста по-изтощителен от физическите усилия, въпреки че американецът явно се справяше отлично и с двете. След два часа отново бяха в долината Бекаа. Бомбата — Гусн не знаеше как точно да я нарича — бе безцеремонно изтърсена пред работилницата му и петимата отидоха да си направят угощение с прясно агнешко. За удивление на Гусн американецът никога не бе вкусвал агнешко и това се оказа първото му запознанство с традиционния арабски деликатес.

— Имам нещо интересно, Бил — обяви Мъри още с влизането си в кабинета на директора.

— И какво е то, Дани? — вдигна поглед от програмата си за деня Шоу.

— В Атина е открит убит полицай и там мислят, че е работа на американец.

Мъри разказа подробностите по случая.

— Счупил му е врата с голи ръце? — попита Бил.

— Точно така. Ченгето е било доста кльощаво — каза Мъри, — но…

— Исусе. Добре, дай да видим.

Мъри му подаде снимката.

— Познаваме ли този юнак, Дан? Снимката май не е от най-добрите.

— Ал Дентън мисли, че може би е Марвин Ръсел. В момента се опитва да изясни изображението на компютъра. Не са могли да свалят отпечатъци или други следи. Колата е била регистрирана на името на някаква организация, която е изчезнала, но по-вероятно е въобще да не е съществувала. Шофьорът не е идентифициран. Както и да е, описанието съвпада с това на Ръсел: нисък и набит. Изпъкналите скули и тенът го уподобяват на индианец. Дрехите му определено са американски. Същото е и с куфара.

— Значи мислиш, че се е чупил от страната, след като се справихме с брат му? Умно — прецени Шоу. — Той май беше умен, а?

— Достатъчно, за да отиде при арабите.

— Мислиш ли? — погледна Шоу към лицето на другата снимка. — Може да е грък или пък от друга средиземноморска народност. Кожата му е малко светла за арабин, пък и лицето е обикновено. Казваш, че не е идентифициран. Шесто чувство, а, Дан?

— Аха — кимна Мъри. — Погледнах и в досието. Преди години достоверен източник ни е съобщил, че Марвин е пътувал на изток и е установил контакти с арабска терористична организация. Атина е доста удобно място за възобновяване на връзката. Неутрална територия.

— Но е добро място и за наркотрафик — допълни Шоу. — Каква е последната ни информация за братчето Марвин?

— Лоша. Тамошният ни информатор отново се е проявил. Спречкал се е с две от ченгетата на резервата и сега е в немилост.

Шоу изръмжа. Проблемът с информаторите бе, че повечето от тях имаха престъпно минало, към което често се връщаха и свършваха в затвора. Това, разбира се, заздравяваше контактите им, но ги правеше временно неизползваеми. Такива бяха правилата.

— Добре — каза директорът на ФБР. — Искаш да направиш нещо. Какво е то?

— Ако ударим едно рамо, можем да променим мнението на онези ченгета за нашия информатор и да го върнем отново във Воинското общество. Ако сме изправени пред връзка на терористични организации, по-добре отсега да се залавяме за работа. Дори и да става въпрос за наркотици, пак нямаме време за губене. Интерпол вече се обади да съобщи, че не разполага със сведения за шофьора. Не могат да свържат лицето му нито с терористична, нито пък с наркотрафикантска групировка. Гърците също са в задънена улица. Информацията за колата не ни казва нищо. Разполагат с мъртъв сержант и снимки на две безименни лица. Обаждането до нас е последният им коз. Сметнали са го за американец…

— А хотелът? — обади се следователският нюх на директора.

— Да, открили са го. Всъщност знаят, че е някой от два, разположени един до друг. През този ден от тях са напуснали десет американци. Но и двата хотела са с голяма клиентела и не са могли да дадат никаква полезна информация. Сам знаеш, че хотелският персонал е доста късопаметен. Кой може да докаже, че нашият човек въобще е отсядал там? Гърците искат да проследим имената, които са получили от хотелския регистър — заключи Мъри.

Бил Шоу му върна снимките.

— Това е лесно. Действай.

— Вече е направено.

— Да предположим тогава, че тези двамата наистина имат връзка с убийството. Тръгни по най-прясната следа. Добре, кажи на прокурора, че нашият информатор е платил дълга си към обществото. Време е да приключим с „воините“ веднъж завинаги.

Шоу се бе прочул с антитерористичните си операции и терористите си оставаха най-голямата му грижа.

— Дадено. Ще проверя и евентуалната връзка с наркотрафика. Нашият човек ще може да действа най-късно след две седмици.

— Добре, Дан.

— Кога пристига президентът в Рим? — попита Мъри.

— Доста скоро. Голям удар, а?

— Вярно. Кени май ще трябва да си търси нова работа. С този мир подводниците ще се превърнат в старо желязо.

Шоу се усмихна.

— Кой можеше да предполага? Винаги ще му намерим значка и пистолет, за да си изкарва прехраната.

Президентската охрана бе осигурена от четири изтребителя „Томкет“, които дискретно следваха VC-25A от пет мили разстояние. Радарите опипваха въздушното пространство, за да са сигурни, че нищо не застрашава самолет номер едно. Нормалният цивилен трафик в района бе прекратен, а военновъздушната база, очакваща конвоя, се занимаваше по-скоро с охранителни, отколкото с парадни приготовления. Бронираната президентска лимузина, пристигнала няколко часа по-рано със С-141В, бе готова да посрещне пътника си. В базата имаше и доста голям брой италиански войници и полицаи, способни да се справят с цял полк терористи. Президентът Фаулър излезе от банята си с розово от бръсненето лице и с перфектно завързана вратовръзка. На устните му грееше най-доволната усмивка, която Пит и Дага бяха виждали. „Има основание да е весел“ — помисли си Конър. Агентът не бе чак толкова морализаторски настроен, колкото Д’Агустино. Президентът бе мъж и както повечето държавници — самотен. Още повече че бе изгубил жена си. Макар и надменна кучка, Елиът несъмнено бе привлекателна. И ако Фаулър се нуждаеше от нея, за да премахва стреса и напрежението, то значи всичко бе наред. Президентът трябваше да си почива. В противен случай работата щеше да го изгризе — също както някои други, — а от това страдаше страната. Докато ЯСТРЕБ спазваше всички основни закони, Конър и Д’Агустино щяха да бранят уединението и забавленията му. Пит го разбираше. На Дага просто й се искаше президентът да има по-добър вкус. Е. Е. бе излязла малко по-рано, облечена с нещо наистина хубаво. Тя се присъедини към президента в трапезарията тъкмо навреме за кафето и поничките. Не можеше да се отрече, че е привлекателна. Особено тази сутрин. „Може би — помисли си таен агент Д’Агустино — става за компания.“ Тя и президентът със сигурност бяха най-отпочиналите хора в целия самолет. Недоносчетата от пресата — тайните агенти имаха вродено презрение към журналистите — цяла нощ се бяха въртели из седалките си. Сега бяха подпухнали въпреки вирнатите си носове. Най-много работа от всички обаче бе свършила служителката, подготвяща президентските речи. Без дори да мигне или да направи почивка за кафе, тя най-после свърши и предаде речта на Арни ван Дам само двадесет минути преди кацането. Фаулър я прочете по време на закуска и остана възхитен.

— Справила си се прекрасно, Кали!

Президентът се усмихна на изморената служителка, която моделираше словото с поетична елегантност. След това учуди всички, като прегърна младата дама — тя все още нямаше тридесет и пет, — така че очите на Кали Уестън се насълзиха.

— Почини си хубаво и се наслаждавай на Рим.

— За мен беше удоволствие, господин президент.

Самолетът спря на точно определеното място. Подвижната стълбичка веднага се приближи. Тя бе покрита с червен килим, последван от друг, по-дълъг, водещ до подиума. Президентът и министър-председателят на Италия имаха определени места. Щяха да ги придружават американският посланик и обичайните за такива случаи служители. Процесията трябваше да бъде завършена от изморените служители по протокола, които бяха планирали церемонията по време на полета. Един сержант отвори вратата на самолета. Агентите от тайните служби огледаха подозрително обстановката и размениха професионални погледи с пристигналите по-рано свои колеги. Когато президентът се появи, италианският военен оркестър засвири някакъв марш, различен от традиционните американски „Барабани и фанфари“.

Фаулър слезе сам по стълбите и извървя разстоянието от действителността до безсмъртието. Репортерите забелязаха твърдата му и същевременно весела походка и завидяха на удобствата, които бе ползвал в кралско усамотение. Сънят бе единственото ефикасно лекарство против часовата разлика и Фаулър очевидно не страдаше от дългия полет. Костюмът от „Брукс Брадърс“ бе току-що изгладен — самолет номер едно разполагаше с всякакви удобства. Обувките му лъщяха до блясък, а прическата на президента бе цяло произведение на изкуството. Фаулър се приближи до американския посланик и съпругата му, които го представиха на италианския президент. Оркестърът изсвири „Знаме, обсипано със звезди“. Последва традиционният преглед на почетния караул и кратки приветствени речи, които само загатнаха за приближаващото се красноречие. Церемонията продължи двадесет минути, след което Фаулър заедно с посланика, доктор Елиът и личната си охрана се качи в колата.

— За пръв път да харесам това представление — оцени церемонията президентът.

Всички се съгласиха, че италианците са се справили доста елегантно.

— Елизабет, искам да се държиш плътно до мен. Струва ми се, че трябва да прегледаме няколко точки от споразумението. Брент също ще ми е нужен. Как се справя той? — обърна се Фаулър към дипломата.

— Доста е уморен, но доволен от себе си — отвърна посланик Коутс. — Последният кръг от преговорите продължи почти двадесет часа.

— Какви са писанията в местната преса? — попита Е. Е.

— Еуфорични. Всички са като побъркани. Това е велико събитие за цялото човечество. — „И се случва на моя територия! Ще го видя с очите си — помисли си Джо Коутс. — Рядко можеш да станеш свидетел на историческо събитие.“

— Е, това е добре.

Националният военен команден център — НВКЦ — се намира в крилото на Пентагона близо до Речния вход56. Той е една от малкото правителствени институции, правилно наподобени от Холивуд. Има приблизително дължината на баскетболно игрище и се разпростира на два етажа. Всъщност НВКЦ е основната телефонна централа на американската армия. Тя не е единствена — най-близка до нея е централата във форт „Ричи“, Мериленд, — тъй като унищожаването й би било твърде лесно, но е най-удобно разположена. Центърът е обичайна спирка за важни особи, желаещи да надникнат в най-пикантната част на Пентагона, която за служителите е просто работно място.

Точно до НВКЦ се намира малка стаичка с компютри IBM PC/AT. Те са поостарели — с 5,25-инчови флопита, — но представляват „горещата линия“, свързваща съветския и американския президент. „Възелът“ на НВКЦ във връзката не е единственият, но затова пък най-важният. Този факт не е особено известен в Америка, но на руснаците съвсем целенасочено им бе позволено да го знаят. Директната връзка между двете страни щеше да е необходима дори и по време на ядрена война. Така че още преди три десетилетия американските експерти решиха, че инсталирането на „горещата линия“ в Пентагона е гаранция за сигурността на цялата сграда.

Капитан първи ранг Джим Росели от американския флот мислеше, че това е просто теоретична измислица. Обстоятелството, че никой досега не се беше замислял сериозно по въпроса, представляваше още един пример за разумните решения на Вашингтон като цяло и Пентагона в частност. Заедно с останалите глупости, вършени в участъка, затворен от междущатска магистрала 495 и вашингтонския околовръстен път, и тази се приемаше като Божие откровение, въпреки че нямаше никакъв смисъл. За „Роси“, Росели, Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше триста квадратни мили, оградени от действителност. Често се чудеше дали тук въобще действат физичните закони. Що се отнася до логическите, за тях вече имаше готов отговор.

— Съвместно дежурство — промърмори на себе си Росели. Последните усилия на Конгреса да реформира армията — нещо, което той не можеше да направи дори и със себе си — се заключаваха в това, че старшите офицери, стремящи се към адмиралски чин (та кой не се стремеше?), трябваше да прекарат известно време с висши офицери от другите родове войски. Росели така и не разбра как кисненето с някакъв артилерист можеше да го направи по-добър подводничар. Но явно никой не си задаваше подобни въпроси. Просто се приемаше като цитат от Евангелието, че съвместното дежурство на офицери от различни родове войски е добро за нещо. И така най-опитните и умни единици се откъсваха от специалността им и се хвърляха в материя, за която не знаеха почти нищо. Не че някога щяха да разберат новата си работа. Просто щяха да научат достатъчно, за да бъдат опасни, и да изостанат в основната си специалност. Долу-горе това бе същността на новата армейска реформа, провеждана от Конгреса.

— Кафе, капитане? — попита един армейски ефрейтор.

— По-добре го направи без кофеин — отвърна Росели. „Ако настроението ми продължи да се влошава, сигурно ще започна да бия.“

Сегашната служба увеличаваше перспективите пред кариерата. Росели знаеше това, както съзнаваше, че и той има вина да бъде в това положение. През цялата си служба Росели бе обръщал основно внимание на подводниците и почти никакво на кариерата си. Вече бе ходил в щабквартирата на флотското разузнаване в Сютланд, Мериленд, близо до военновъздушната база „Андрюс“. Поне се бяха погрижили да го настанят добре. Имаше апартамент във военновъздушната база „Болинг“, а оттам пътят до Пентагона представляваше просто прехвърляне от магистрала 295 на 395. Тя го отвеждаше до запазеното му място в паркинга на Пентагона — още едно от предимствата на кариерата, за което се водеха кървави битки.

Някога службата тук бе сравнително интересна. Росели си спомни за инцидента с корейския „Боинг 747“, свален от руснаците, както и за други случаи. Особено вълнуващо ще да е било по време на иракската криза, когато всички, успели да се доберат до директния номер за свръзка с НВКЦ, са задавали въпроса „какво става?“ и са чували в слушалката мълчанието на дежурния офицер. Но сега?

Сега, докато Росели гледаше телевизора на бюрото си, президентът обезвреждаше най-голямата дипломатическа бомба. Скоро работата на Росели щеше да се състои в приемане на съобщения за морски аварии, самолетни катастрофи и инциденти с някой заспал войник, прегазен от танк. Разбира се, това бяха сериозни неща, но не изискваха голям професионализъм. И сега какво? Бумащината бе съвършена. Джим Росели бе привикнал да се справя с купищата документи във флота. Освен това имаше чудесен екип от помощници. Останалата част от деня щеше да прекара в седене и чакане. Росели обаче обичаше да действа, а не да чака. От друга страна пък, кой искаше да се случи някакво нещастие, за да има работа?

— Очертава се спокоен ден — обади се помощникът на Росели, подполковник Ричард Барнс, военен пилот на F-15.

— Май че си прав, Роки.

„Не съм и очаквал друго!“ Росели погледна часовника си. До края на двадесетчасовата смяна оставаха още пет часа.

— По дяволите, светът става доста спокойно място за живеене.

— Нали?!

Барнс се обърна към екрана. „Е, аз свалих своите два МиГ-а над Персийския залив. Поне не беше пълна загуба на време.“

Росели стана и реши да се поразходи. Дежурните офицери си помислиха, че се кани да инспектира работата им, за да е сигурен, че вършат нещо. Един от цивилните демонстративно продължи да решава кръстословицата от „Поуст“. В момента имаше обедна почивка, която предпочиташе да прекарва тук, а не в празните кафенета. Тук поне можеше да гледа телевизия. Росели се насочи към стаята с „горещата линия“ и най-после имаше късмет да види нещо по-различно. Звънчето, което обявяваше получаването на съобщение, издрънча. Всъщност съобщението звучеше доста безсмислено, но машината за разшифроване бързо го промени в текст на руски, който един лейтенант от морската пехота преведе:

— Иля Селвински — каза лейтенантът.

— Какво?

— Иля Селвински, руски поет. През Втората световна война е написал някои доста добри стихотворения. Това го знам. Казва се „Страх“. Много е хубаво — усмихна се младият офицер. — Моят колега отсреща е доста начетен. И така… СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО Е ОЩЕ ПО-ХУБАВА, АЛЕКСЕЙ — написа лейтенантът. — ИЗЧАКАЙ ОТГОВОРА.

— Какво ще му изпратиш? — попита Росели.

— Днес… може би Емили Дикинсън. Тя е доста мрачна. Винаги говори за смърт и неща от този сорт. Не, по-добре да изпратя Едгар Алън По. Там много го харесват. Ъмм, кое да бъде…

Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно томче.

— Не се ли подготвяш предварително? — попита Росели.

Морският пехотинец се усмихна на шефа си.

— Не, сър, не е честно. Преди го правехме, но спряхме преди две години, когато нещата се промениха. Сега всичко е игра. Той си избира стихотворение и аз трябва да му отговоря с подобен по смисъл пасаж от американски поет. Така времето минава по-бързо. Пък и двамата усъвършенстваме езика си. Превеждането на поезия е доста трудно и полезно упражнение.

Съветската страна предаваше съобщенията си на руски, а американската на английски, така че и двамата оператори трябваше да бъдат умели преводачи.

— А има ли нещо сериозно по линията?

— Лично аз, капитане, съм виждал само учебни съобщения, а когато държавният секретар ходи там, си разменяхме сведения за времето. Миналия август националният им отбор по хокей идва да играе с отбори от НХЛ и тогава си побъбрихме малко като истински запалянковци. Но обикновено се пръскаме от скука. Затова си разменяме стихотворения. Ако не бяха те, отдавна да сме се побъркали. Неприятно е, че не можем да разговаряме по телефона, но заповедите са си заповеди.

— Предполагам. Казват ли нещо за преговорите в Рим?

— Нито думичка. Не говорим за такива неща, сър.

— Разбирам.

Росели видя, че лейтенантът избира пасаж от „Анабел Ли“. Това го изненада. Роси очакваше нещо от „Гарванът“. Никога повече…

Денят на пристигането мина под знака на почивката, церемониите и тайните. Клаузите по споразумението още не бяха известни на журналистите. Те знаеха, че се е случило нещо историческо, и с всички сили се опитваха да разберат какво точно. Но без успех. Държавните глави на Израел, Саудитска Арабия, Швейцария, Съветския съюз, Съединените американски щати и техния домакин Италия се събраха около масивна маса от петнадесети век. Присъстваха още първите дипломати на страните, както и представители на Ватикана и Източната православна църква. От уважение към саудитците тостове се вдигаха само с минерална вода и портокалов сок. Това бе единственото неприятно нещо през цялата вечер. Съветският президент Андрей Илич Нармонов бе особено възторжен. Участието на страната му в споразумението бе от изключителна важност, а включването на Руската православна църква в комитета на християнската общност означаваше закрепване на политическите му позиции в Москва. Вечерята продължи три часа. След това гостите се разотидоха пред обективите на телевизионните камери от другата страна на улицата. Журналистите отново останаха поразени от приятелската атмосфера. Веселите Фаулър и Нармонов отидоха заедно до хотела на американския президент и се възползваха от втората предоставила им се възможност да обсъдят въпроси от взаимен интерес.

— Изоставате с обезвреждането на ракетите си — забеляза Фаулър, след като приключи с любезностите и подаде чаша вино на руснака, за да омекоти удара.

— Благодаря ви, господин президент. Както вече казахме на представителите ви миналата седмица, съоръженията ни за разоръжаване се оказаха неефективни. Просто не можем да унищожим проклетите ракети достатъчно бързо, пък и еколозите в парламента протестират срещу по-радикалните методи.

Фаулър се усмихна разбиращо.

— Проблемът ми е познат, господин президент.

Екологичното движение в Русия се бе надигнало миналата пролет. В парламента им бяха внесени и гласувани няколко закона, наподобяващи американските, но доста по-строги. Най-удивителното бе, че съветското правителство ги спазваше, но Фаулър не можеше да си позволи подобна забележка. Липсата на всякакви грижи за природата по време на седемдесетте години марксизъм трябваше да се поправи със строги закони в продължение на поне едно поколение.

— Ще окаже ли това отражение на крайния срок по двустранния ни договор?

— Имаш честната ми дума, Робърт — отвърна тържествено Нармонов. — Ракетите ще бъдат унищожени до първи март дори ако трябва да ги взривя със собствените си ръце.

— Това ме устройва, Андрей.

Договорът за намаляване на ракетите бе сключен от предишната администрация. Той предвиждаше петдесетпроцентно съкращение на междуконтиненталните ракети до идущата пролет. Всички американски оръжия от вида „Минитмън“ II бяха предвидени за унищожение и засега процедурата вървеше по план. Както и при договора за ракетите със среден обсег, и тук оръжията се разглобяваха на съставните им части, които се унищожаваха пред свидетели. Журналистите отразиха първото подобно обезвреждане, но след това изгубиха интерес. В ракетните силози, които също се инспектираха, електронните устройства се демонтираха и помещенията се обявяваха за продан. В Америка четири от тях вече бяха продадени на фермери, които ги използваха за собствени нужди. Един японски конгломерат, притежаващ големи предприятия в Северна Дакота, дори закупи военен бункер. Той бе превърнат във винарска изба, обслужваща японските бизнесмени, които идваха на лов всяка есен.

Американските инспектори в Съветския съюз съобщаваха, че руснаците също полагат огромни усилия. Заводът им за демонтиране на ракети обаче нямаше нужната екипировка и Съветският съюз вече изоставаше от плана почти с тридесет процента. Пред завода, натоварени на ремаркета, чакаха реда си цели сто ракети. Силозите им вече бяха взривени. Въпреки че руснаците бяха унищожили всичките си устройства пред очите на американските инспектори, ЦРУ все още се опасяваше. Някои твърдяха, че подвижните ремаркета можели да насочват и изстрелват ракетите. „Подозрението към Съветския съюз е твърде закоравял навик, за да се пречупи толкова бързо“ — помисли си Фаулър. Без съмнение същото важеше и за руснаците.

— Договорът е огромна крачка напред, Робърт — каза Нармонов и отпи от чашата си. „Сега сме сами и можем да се отпуснем като джентълмени“ — помисли си с усмивка руснакът. — Ти и твоите хора заслужавате поздравления.

— Помощта ви имаше съдбовно значение за крайния успех, Андрей — отвърна благородно Фаулър.

Това естествено бе лъжа, но политическа. Нещо, от което и двамата разбираха. В действителност думите на американския президент бяха самата истина, но те не го знаеха.

— Проблемите ни стават с един по-малко.

— Вярно е, приятелю, но това е вече минало. Как се справяте с Германия?

— Сигурно се досещаш, че армията не е възхитена от…

— Нито пък моята — прекъсна го меко Фаулър. — Войниците са като кучетата. Полезни са, но не трябва да забравят кой е господарят. Добре е от време на време да им се напомня.

Когато чу превода, Нармонов замислено кимна. Арогантността на този човек го удивяваше. „Същото твърдят и сведенията от разузнаването“ — забеляза съветският президент. Освен това бе склонен към покровителство. „Е, американците се радват на лукса от стабилна политическа система“ — каза си Андрей Илич. Това даваше на Фаулър сигурността, за която Нармонов трябваше да воюва ежедневно. Политическата система в Съветския съюз все още не бе желязна. „Дори не е и дървена“ — помисли си безрадостно руснакът. Какво облекчение наистина да можеш да гледаш на войниците си като на кучета. Нима Фаулър не знаеше, че кучетата могат и да хапят? Американците бяха толкова странни. По време на комунистическия режим в Съветския съюз те не спираха да говорят за политическата сила на Червената армия, която всъщност бе изчезнала с премахването на Тухачевски57 от Сталин. Но сега, когато липсата на желязната марксистко-ленинска десница позволяваше на войниците да говорят неща, за които преди щяха да бъдат разстреляни, американците сякаш не забелязваха проблемите. Е, сега не бе време да разсейва илюзиите им, нали?

— Кажи, Робърт, откъде точно дойде идеята за това споразумение? — попита Нармонов. Той знаеше отговора, но искаше да провери дали Фаулър е изкусен лъжец.

— От много места, както и повечето подобни идеи — отвърна безгрижно президентът. — Основният двигател бе Чарлс Алден — клетият нещастник. Когато израелците направиха онзи ужасен гаф, той незабавно задвижи плана си и както виждаш, с успех.

Руснакът отново кимна. Фаулър лъжеше чудесно. Избягвайки същината на въпроса, той даваше верен, но уклончив отговор. Хрушчов е бил прав. Навсякъде по света политиците бяха едни и същи. Трябваше на всяка цена да запомни това качество на американеца. Той не обичаше да дели лаврите на победата с никого и бе готов да излъже право в лицето дори и по такъв незначителен повод. Нармонов бе силно разочарован. Не че очакваше нещо по-различно, но Фаулър би могъл да демонстрира поне малко благородство и човечност. В крайна сметка не губеше нищо. Вместо това се държеше като някакъв дребен апаратчик. „Кажи ми, Робърт — запита се руснакът, без да променя каменното си изражение, което би му донесло доста пари на покер в Лас Вегас, — що за човек си ти?“

— Стана късно, приятелю — забеляза Нармонов. — Ще се видим утре следобед, нали?

Фаулър се изправи.

— Утре следобед, Андрей.

Боб Фаулър придружи руснака до вратата и след като го изпрати, се върна в стаята си. Той извади от джоба си ситно изписана бележка, за да провери дали е задал всички предвидени въпроси.

— Е?

— Описанието му на проблема с ракетите съответства на сведенията на нашите инспектори. Дано това задоволи момчетата от разузнаването — направи гримаса президентът, знаейки, че те никога няма да бъдат доволни. — Мисля, че има проблеми с армията си.

Доктор Елиът седна.

— Нещо друго?

Президентът й наля чаша вино и се настани до съветничката си по националната сигурност.

— Обичайните любезности. Той е много зает и много угрижен човек. А ние знаем това, нали?

Лиз разклати чашата и помириса виното си. По принцип не харесваше италианските вина, но това бе хубаво.

— Мислех си, Робърт…

— Да, Елизабет?

— Това, което се случи с Чарли… трябва да направим нещо. Не е честно да бъде забравен по този начин. Все пак заслугата за това споразумение е и негова.

— Всъщност да — съгласи се Фаулър и отпи от повторно напълнената си чаша. — Права си, Елизабет. Той наистина положи доста усилия.

— Мисля, че трябва да съобщим за това. Разбира се, много тихо. Поне…

— Да, той определено не трябва да бъде запомнен само с някаква си бременна студентка. Доста благородно от твоя страна, Елизабет. — Фаулър чукна чашата си в нейната. — Добре тогава, погрижи се за журналистите. Нали утре предобед ще съобщаваш подробностите по споразумението?

— Точно така, около девет часа.

— След като свършиш, дръпни няколко репортери настрана и им съобщи това, което трябва да знаят. Може би душата на Чарли ще се успокои.

— Няма проблеми, господин президент — съгласи се Лиз.

Е, прогонването на този зъл дух се оказа доста лесно. Дали имаше нещо, в което не може да убеди Фаулър?

— Утре ще бъде голям ден.

— Най-големият, Боб, най-големият — облегна се назад Елиът и разхлаби шалчето на врата си. — Дори не съм си и помисляла, че мога да присъствам на такова събитие.

— Аз пък съм си мислил — каза Фаулър и в очите му засвяткаха пламъчета.

И внезапно съвестта го загриза. Бе очаквал в този момент до него да има друга жена. Но съдбата реши иначе. Съдбата. Светът бе толкова странен. Но той не можеше да промени съдбата, нали? А тя бе решила, че точно в този миг трябваше да бъде с Елизабет. Той нямаше пръст в това. Ето защо не трябваше да се чувства виновен, нали? Вината нямаше място тук. Той правеше от света по-добро място, изпълнено с мир и сигурност. Какво общо имаше вината?

Елиът затвори очи и ръката на президента погали предизвикателно изпънатата й шия. Дори и най-дръзките й мечти не бяха рисували такава картина.

Хората на президента заемаха цели три етажа от хотела. По изходите и в различни сгради от другата страна на улицата бдяха американски и италиански бодигардове. Но коридорът, водещ към президентските стаи, бе запазена територия за личната му охрана. Конър и Д’Агустино направиха последна проверка, преди да се оттеглят. В коридора дежуряха десет агенти, а други десет се спотайваха зад различни затворени врати. Трима от агентите в коридора носеха тъй наречените ОБР-чанти. Пълното название бе чанти с оръжие за бързо реагиране. Всяка от тях съдържаше автомат „Узи“, който можеше да бъде изваден само за секунда и половина. Който и да успееше да проникне дотук, щеше да бъде топло посрещнат.

— ЯСТРЕБ и ХАРПИЯ май обсъждат държавни дела — забеляза тихо Дага.

— Хелън, никога не съм предполагал, че си толкова целомъдрена отвърна Пит Конър с лека усмивка.

— Не е моя работа, но в миналото хората, пазещи пред вратата, са се наричали евнуси или нещо такова.

— Ако продължаваш да говориш така, Дядо Коледа няма да пусне нищо в чорапа ти.

— Май ще се преместя на работа във ФБР — цъкна с език Дага. — Държат се като ученици. Неприлично е.

— Дага…

— Знам, че той е Шефът и че вече е голямо момче, и че не трябва да забелязваме нищо. Спокойно, Пит, да не би да си мислиш, че ще се раздрънкам пред репортерите?

Тя отвори вратата към задните стълби и видя трима агенти, двама от които вече с ръце на чантите си с ОБР.

— Тъкмо щях да ти предложа едно питие… — каза Конър с безизразно лице.

Това беше шега. Двамата с Дага не пиеха по време на дежурство, а те рядко се виждаха свободни. Не че никога не бе мислил да пофлиртува с нея. И двамата бяха разведени. Но просто нищо нямаше да се получи. Тя също го знаеше и му се усмихна.

— Не мисля, че би ми навредило. Както знаеш, съм израснала с тези питиета. Каква скапана работа имаме само! — Тя хвърли последен поглед на коридора. — Всички са по местата си, Пит. Мисля, че вече можем да си лягаме.

— Наистина ли харесваш десетмилиметровите оръжия?

— Миналата седмица стрелях с такъв пистолет в Грийнбелт. Още с първия изстрел улучих десетката. По-добре не можеше и да бъде, скъпи.

Конър сепнато спря и после се засмя.

— За бога, Дага?

— Хората могат да чуят, а? — погледна го дяволито Д’Агустино. — Ето това имах предвид.

— Господи, човекът не може да стане пуритан само защото е президент.

Хелън д’Агустино сръга колегата си в ребрата и се отправи към асансьори. ПИТ имаше право. Превръщаше се в целомъдрена глупачка, а това съвсем не бе в характера й. Дага бе страстна жена, чийто единствен опит за брак не я отведе никъде. Оказа се, че едно домакинство е твърде тясно за две властни личности — особено пък ако са италианци. Сега осъзнаваше, че позволява предразсъдъците да влияят върху преценката й. Това в никакъв случай не и правеше чест, дори и преценката да не касаеше пряко работата. Личното време на ЯСТРЕБ му принадлежеше изцяло, но тези пламъчета в погледа… „Тази кучка го е обсебила.“ Дага се зачуди дали някой президент бе позволявал да се случи подобно нещо. „Вероятно“ — помисли си тя. В края на краищата те бяха просто мъже, а мъжете понякога мислеха със слабините вместо с ума си. Обиждаше я не друго, а фактът, че президентът се е превърнал в лакей на такава повърхностна жена „Но това е странно — помисли си тя. — Аз съм разкрепостена жена.“ Защо тогава си блъскаше главата с този проблем? ИЗМИНАЛИЯТ ден бе твърде дълъг, за да може да си отговори. Дага имаше нужда от сън и знаеше, че ще успее да поспи само пет-шест часа, преди отново да я събудят. „По дяволите тези пътувания през океана…“

— И какво откри? — попита Куати точно след зазоряване.

Предния ден той бе отсъствал, за да се срещне с други партизански лидери. Сигурно бе посетил и лекаря, но Гусн не можеше да го попита за това.

— Не съм сигурен — отвърна инженерът. — Вероятно някакво електронно устройство за прехващане на сигнали или нещо подобно.

— Значи ще ни бъде от полза — каза веднага командирът.

Въпреки сближаването — или какъвто там бе терминът — между Изтока и Запада бизнесът си оставаше бизнес. Руснаците все още имаха армия, а тя пък си служеше с оръжие. Предпазните мерки, вземани срещу това оръжие, със сигурност щяха да ги заинтересуват. Особено ценяха израелската екипировка, тъй като американците използваха изобретенията им. Дори и старата техника показваше как са мислили израелските инженери, а този начин на мислене можеше да ги отведе към новите системи.

— Сигурно ще успеем да го продадем на руските си приятели.

— А какво ще кажеш за американеца? — попита Куати.

— Справи се доста добре. Харесва ми, Исмаил. Сега го разбирам повече.

Инженерът обясни защо и Куати кимна.

— И какво да го правим?

— Може би малко тренировки с оръжие няма да му навредят — повдигна рамене Гусн. — Нека да видим дали ще се сработи с хората.

— Чудесно. Ще го изпробваме още тази сутрин. А ти кога смяташ да се заемеш с разглобяването на устройството?

— Възнамерявах да го направя днес.

— Отлично. В такъв случай не искам да те задържам.

— Как се чувстваш, командире?

Куати се намръщи. Чувстваше се отвратително, но се успокояваше, че това сигурно се дължи на споразумението с израелците. Нима бе вярно? Нима бе възможно? Историята казваше „не“, но напоследък станаха толкова много промени… Някакво съглашение между ционистите и саудитците… Е, какво друго можеше да се очаква след войната с Ирак?! Американците бяха изиграли ролята си и сега прибираха дивиденти. Наистина доста разочароващо, но не и непредвидимо. А шумотевицата около споразумението щеше да отклони вниманието на света от последното израелско варварство. Онези хора, които на всичко отгоре се наричаха „араби“, се бяха държали като жени. Бяха приели огъня и смъртта с наведени глави… Куати поклати глава. Не, това не беше борба. Значи американците правеха всичко възможно да неутрализират политическия ефект от израелското клане, а саудитците подскачаха около тях като послушни палета, каквито всъщност бяха. Но каквото и да идваше насреща, то едва ли щеше да спре борбата на палестинците. „Скоро ще се почувствам по-добре“ — каза си Куати.

— Няма значение. Обади ми се, когато разбереш какво точно е устройството.

Гусн излезе. Тревожеше се за командира си. Мъжът на сестра му бе казал, че Куати е болен, но нищо повече. Както и да е, сега имаше друга работа.

Работилницата му представляваше мизерни дървена постройка с покрив от огъната ламарина. Ако не бе в този вид обаче, някой израелски изтребител щеше отдавна да я е разрушил.

Бомбата — той все още я наричаше така — лежеше на прашния под. В помещението имаше А-образен винкел, подобен на онзи в камиона, чрез който можеше да я премести. Още предния ден Гусн бе накарал двама работници да я завържат с веригите на лебедката. Той включи лампите — обичаше да работи на светлина — и се загледа в… бомбата.

„Защо ли продължавам да я наричам така“ — запита се Гусн. Разбира се, трябваше да започне от малкото капаче за достъп до вътрешността. Ударът в земята без съмнение бе повредил пантичките, но той разполагаше с цялото време на света.

Гусн избра една отвертка от сандъчето си с инструменти и се залови за работа.

Президентът Фаулър спа до късно. Умората от полета все още му тежеше, пък и… той се засмя на образа си в огледалото. Милостиви Боже, три пъти за по-малко от двадесет и четири часа… Той се опита да пресметне наум, но упражнението се оказа непосилно преди сутрешното кафе. Във всеки случай три пъти за сравнително кратко време! Не го бе постигал от доста отдавна. Пък и си бе починал добре. Тялото му бе стегнато и бодро. След сутрешния душ бръсначът започна да сваля крема за бръснене и под него се появи по-младо и по-слабо лице, отговарящо на блясъка в очите. След три минути Фаулър вече бе подбрал раирана вратовръзка в тон с бялата риза и сивия си костюм. Трябваше да създава впечатление на сериозен, но не и мрачен човек. Нека червената коприна на свещениците да блести пред камерите. Речта му щеше да предизвика още по-голям ефект, ако изнесена от бизнесмен политик. Имиджът на Фаулър бе точно такъв, въпреки че той никога не се бе занимавал с частен бизнес. Боб Фаулър трябваше да покаже, че е сериозен човек. Без съмнение с усет към проблемите на обикновените хора, но човек, който винаги избира правилния ход.

„Е, днес със сигурност ще разберете, че съм такъв“ — каза президентът на Съединените щати в поредното огледало, докато оправяше вратовръзката си. На вратата се почука и той обърна глава.

— Влез.

— Добро утро, господин президент — поздрави го тайният агент Конър.

— Как си, Пит? — попита Фаулър и отново се обърна към огледалото. Възелът не изглеждаше добре и той отново го развърза.

— Чудесно, благодаря ви, сър. Времето днес е доста хубаво.

— Вие, момчета, никога не си почивате достатъчно. Пък и не разглеждате забележителностите. Предполагам, грешката е моя. — „Ето, сега наистина изглежда добре“ — помисли си Фаулър.

— Не се притеснявайте, господин президент, всички членове на охраната са доброволци. Какво искате за закуска, сър?

— Добро утро, господин президент — изникна отнякъде доктор Елиът. — Днес е денят.

БОБ Фаулър се извърна с усмивка.

— Наистина е днес. Ще закусваш ли с мен, Елизабет?

— С удоволствие. Нося и сутрешния доклад. Този път е кратък. Просто за разнообразие.

— Пит, закуска за двама… Голяма. Гладен съм като вълк.

— За мен само кафе — обърна се като към прислужник Лиз. Конър долови интонацията й, но единствената му реакция, преди да излезе, бе леко кимване с глава.

— Боб, изглеждаш прекрасно.

— Ти също, Елизабет.

И наистина бе така. Тя носеше най-скъпия си костюм, който бе официален, но подчертаваше женствеността й. Доктор Елиът седна и прочете доклада си.

— ЦРУ смята, че японците замислят нещо — завърши тя.

— Какво?

— Райън твърди, че са доловили слухове за нещо предстоящо в поредния кръг търговски преговори. Министър-председателят им май се е изказал непочтително.

— Какво точно е казал?

— „За последен път ни лишават от място на световната сцена. Ще ги накараме да си платят“ — цитира доктор Елиът. — Райън смята, че е важно.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че Райън отново е обзет от параноичните си мании. Тъй като не участва в този етап от споразумението, се опитва да ни припомни колко важен е всъщност. Маркъс е съгласен с мен, но въпреки това предава сведенията в интерес на обективността — заключи доста иронично Лиз.

— Маркъс май ще ни разочарова — забеляза Фаулър, докато преглеждаше доклада.

— Смятам, че не държи достатъчно здраво юздите на хората си. Оплел се е в мрежите на бюрокрацията и особено в тези на Райън.

— Ти май откровено не го харесваш? — забеляза президентът.

— Той е арогантен, а освен това…

— Елизабет, Райън има доста впечатляващи служебни заслуги. На мен също не ми допада като човек, но като офицер от разузнаването е свършил огромна работа, и то изключително добре.

— Той е натегач. Мисли се за Джеймс Бонд. Чудесно — призна Елизабет, — има заслуги, но те са вече в историята. Трябва ни човек с по-широки възгледи.

— Конгресът няма да се съгласи — каза президентът, след като закуската бе внесена.

Храната се проверяваше за радиоактивност, за електронни устройства, а кучета я душеха за експлозиви. Президентът си помисли, че май съвсем не им е лесно, защото сигурно обичаха кренвирши не по-малко от него.

— Ще се обслужим сами, благодаря — освободи стюарда Фаулър и след това продължи: — Там го обичат. В Конгреса харесват този човек.

Нямаше нужда да добавя, че изборът на заместник-директор на Централното разузнаване не зависи само от него. Райън бе одобрен и от Американския сенат. Съвсем не бе лесно да освободиш такъв човек. Нужна бе солидна причина.

— Никога не съм разбирала защо. Особено пък от страна на Трент. Как може от всички конгресмени точно той да поддържа Райън?

— Ами попитай го — предложи президентът, докато мажеше палачинката си със сладко.

— Питала съм го. Той започна да прави пируети като примабалерината на нюйоркския балет.

Президентът шумно се разсмя.

— За бога, жено, недей да говориш така пред други хора.

— Робърт, и двамата се примиряваме със сексуалните предпочитания на почитаемия господин Трент, но той е потайно копеле и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Вярно е — съгласи се неохотно Фаулър. — Какво се опитваш да ми кажеш, Елизабет?

— Че е време Кабът да постави Райън на мястото му.

— Да не би да завиждаш на Райън за участието му в споразумението?

Очите на Е.Е. замятаха мълнии, но президентът гледаше в чинията си. Преди отново да заговори, тя си пое дъх и се замисли как да продължи. Президентът не позволяваше емоциите да повлияят на преценката му по такива въпроси.

— Боб, вече сме говорили за това. Райън просто свърза в едно няколко идеи, заимствани от други хора. За бога, та той е офицер от разузнаването. Работата му е просто да докладва какво вършат другите.

— Той е направил доста повече — отвърна Фаулър, който виждаше накъде върви разговорът, но се забавляваше.

— Добре, убивал е хора. Това ли го прави по-особен? Джеймс Скапаният Бонд. Ти дори разреши екзекуцията на онези, които…

— Елизабет, тези терористи убиха седем тайни агенти. Животът ми зависи от тези хора и щеше да бъде доста неблагодарно и чиста идиотщина да смекча наказанието на хора, убили техни колеги.

Президентът се намръщи. Един глас в него запита: „Значи толкова държиш на принципите си, а, Боб?“ — но той успя да го заглуши.

— И сега вече няма да можеш да спреш, защото в противен случай хората ще започнат да говорят, че тогава си бранил собствените си интереси. Позволил си да те вкарат в капан и да те обградят — каза тя.

Лиз усети, че наистина се е разгневила. Личеше си по думите й, но това явно не правеше впечатление на президента.

— Елизабет, аз може би съм единственият — вече бивш — прокурор в Америка, който не подкрепя смъртното наказание, но… Ние живеем в демократична страна и хората го искат. — Той вдигна поглед от чинията си. — Екзекутираните бяха терористи. Не мога да кажа, че с удоволствие съм подписал смъртните им присъди, но ако някой въобще заслужава такова наказание, това бяха те. Моментът не благоприятстваше другия възглед. Може би през втората половина на мандата си ще се опитам да направя нещо по този въпрос. Трябва да изчакаме удобното време. Политиката е изкуство за боравене с действителността. Това означава: всяко нещо с времето си, Елизабет. Ти го знаеш не по-зле от мен.

— Ако не предприемеш нещо, един прекрасен ден ще се събудиш и ще откриеш, че не ти, а Райън управлява ЦРУ. Признавам, че е способен, но принадлежи на миналото. В сегашната обстановка ни трябва друг човек.

„Господи, ти си завистлива жена — помисли си Фаулър. — Но никой не е безгрешен.“ Вече бе време да спре с игричките. Това нямаше да я наскърби чак толкова много.

— Какво си намислила?

— Можем да го отстраним тихо и кротко.

— Ще си помисля, Елизабет. Хайде да не си разваляме деня с такива разговори, какво ще кажеш? Как планираш да съобщиш клаузите на споразумението на пресата?

Елиът се облегна и отпи от кафето си. Сгреши, че повдигна въпроса толкова рано и че спори толкова разгорещено. Тя въобще не харесваше Райън, но Боб имаше право. Сега не бе времето, нито пък мястото. Разполагаше с цялото време на света, за да оплете мрежата си, и трябваше да го направи умело.

— Смятам, че най-добре ще е да им предоставя копие от договора.

— Нима могат да четат толкова бързо? — засмя се Фаулър. В медиите бе пълно с неграмотници.

— Трябваше да видиш предположенията. Тази сутрин получихме по факса уводната статия на „Ню Йорк Таймс“. Направо са полудели. Ще изгълтат всичко, което им дадем. Освен това съм им подготвила някои уловки.

— Направи го, както си знаеш — разреши президентът и довърши кренвирша си.

Фаулър погледна часовника си. Трябваше да се съобразява с времето. Между Рим и Вашингтон имаше шест часа разлика. Значи договорът трябваше да бъде подписан не по-рано от два следобед, за да могат да хванат сутрешните новини. Но американците трябваше да се подготвят за събитието, така че новината щеше да бъде съобщена на журналистите в три часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Лиз щеше да им каже в девет часа местно време, сиреч след двадесет минути.

— И няма да забравиш да споменеш Чарли, нали?

— Да. Трябва да му отдадем заслуженото.

„Е, за Райън не остана нищо — помисли си Боб Фаулър, — но в крайна сметка именно Чарли бе в основата на процеса, нали?“ Президентът почувства някакво смътно съжаление към Райън. Въпреки че според него заместник-директорът принадлежеше към миналото, той безспорно имаше впечатляващи заслуги. Арни ван Дам също го уважаваше, а Арни бе най-добрият психолог в администрацията. Но Елизабет бе съветник по националната сигурност, а Фаулър не можеше да допусне тя и заместник-директорът на ЦРУ да се дърпат като куче и котка, нали? Не, не можеше. Бе просто като две и две четири.

— Събери им очите, Елизабет.

— Няма да е трудно — усмихна се тя и излезе.

Задачата се оказа доста по-сложна от очакваното. В един момент Гусн дори мислеше да повика помощ, но се отказа. Чист от ореола му в организацията се дължеше именно на факта, че работи сам. Естествено, за черната работа винаги викаше няколко момчета с яки гърбове.

Бомбата — или устройството — се оказа с по-здрава конструкция, отколкото изглеждаше. Под светлината на мощните лампи той я изми с вода и откри непознати части. Имаше няколко гайки, скрити под капачета. Когато отвори едно от тях, той откри нова електрическа връзка. Изненадващото бе, че корпусът на бомбата се оказа доста дебел. Той и преди бе разглобявал израелски електронни устройства за прехващане. Въпреки че бяха изработени от алуминий, те имаха и части от пластмаса или фибростъкло, откъдето проникваше електронното излъчване.

Той започна от капачето за достъп във вътрешността, но след като не успя да го отвори, потърси нещо по-лесно. Но такова „нещо“ просто нямаше. Сега отново се зае с капачето, ядосан, че е прахосал няколко часа.

Гусн седна и запали цигара. „Що за дяволия си ти?“ — запита той измъчващия го обект.

Така приличаше на бомба. Как не разбра по-рано, че е толкова тежко. Твърде тежко за електронно устройство… Но, от друга страна, просто не можеше да бъде бомба, нали? Без взриватели, без детонатори… Във вътрешността се виждаха само електрически кабели. Трябваше да е някакво електронно устройство. Той загаси цигарата си в праха и отново пристъпи към работната маса.

Гусн разполагаше с доста голям избор от инструменти. Един от тях бе газовият му трион, който можеше да реже стомана. За него трябваха двама души, но Гусн реши да го използва сам и да започне от вратичката за достъп до вътрешността, която сигурно бе по-тънка от останалия корпус. Той застопори острието на деветмилиметрова дълбочина и пусна триона, като се стараеше да го държи върху вратичката. Шумът бе оглушителен и стана почти непоносим, когато диамантеното острие захапа стоманата. За облекчение на Гусн трионът бе достатъчно тежък и не позволяваше на острието да се мести. Първият прорез му отне двадесет минути. Той спря триона, сложи го встрани и провря парче тънка жица през прореза.

„Най-после!“ — каза си Ибрахим. Бе проникнал! Бе познал! Останалата част от корпуса имаше дебелина около четири сантиметра, но вратичката бе почти четири пъти по-тънка. Гусн бе толкова щастлив от постигнатото „нещо“, че пропусна да се запита защо е нужно едно електронно устройство да има вратичка, дебела цял сантиметър. Преди да включи отново триона, той си сложи противошумовите слушалки. Ушите му пищяха от първия прорез, а той не искаше главоболието да направи работата му още по-трудна.

В разстояние на няколко секунди надписите „Извънредна емисия“ се появиха по телевизорите на всички мрежи. Говорителите, които бяха станали по-рано — според римското си разписание, разбира се, — за да чуят изявлението на доктор Елиът, пристигаха задъхани в кабините си и подаваха съобщенията на редакторите и изследователския екип.

— Знаех си — извика Енджи Мирилес. — Казах ли ти, Рик?!

— Енджи, дължа ти вечеря, обяд и дори закуска в ресторант по твой избор.

— Ще се възползвам от поканата — цъкна с език шефката на изследователския екип. Копелето можеше да си го позволи.

— Как ще го направим? — попита продуцентът.

— Ще импровизирам. Дай ми две-три минути и сме в ефир.

— По дяволите — каза тихичко Енджи.

Рик не обичаше да импровизира. За сметка на това си умираше да изпреварва пишещите братя, а часовата разлика бе на негова страна. „Ню Йорк Таймс“ щяха да се пръснат. Той остана неподвижен, докато го гримират, и след това се обърна към камерите. Експертът на телевизионната станция — „Само името му е «експерт»“, помисли си Енджи — се присъедини към него в кабината.

— Пет — започна да брои вторият режисьор, — четири, три, две, едно! — Ръката му махна към говорителя.

— Вече е действителност — обяви Рик. — След четири часа президентите на Съединените щати и Съветския съюз, кралят на Саудитска Арабия, министър-председателите на Израел и Швейцария заедно с водачите на две големи религиозни групи ще подпишат договора, който дава надежди за окончателно решаване на кризата в Близкия изток. Подробностите са зашеметяващи.

Той продължи в същия дух още цели три минути, говорейки бързо, сякаш искаше да изпревари конкуренцията.

— Това е безпрецедентен случай в най-новата история. Още едно чудо, не — още един крайъгълен камък по пътя към мира. Дик? — обърна се говорителят към експерта, който бе бивш посланик в Израел.

— Рик, вече половин час чета клаузите на договора и все още не мога да повярвам на очите си. Със сигурност обаче мястото за чудеса е точно тук. Отстъпките на израелското правителство са огромни, но не по-малки са и гаранциите на Америка за сигурността в региона. Секретността, при която бяха проведени преговорите, е просто впечатляваща. Ако детайлите, които научихме едва сега, бяха станали известни преди два дни, целият план можеше да се разпадне пред очите ни. Но тук и сега, Рик, тук и сега аз му вярвам. Той вече е действителност. Ти го каза чудесно. Вече е действителност. Това наистина се случва и само след няколко часа отново ще станем свидетели на световна промяна. Разбира се, целият процес щеше да е невъзможен без уникалното сътрудничество на Съветския съюз. Борбеният съветски президент Андрей Нармонов заслужи огромните ни благодарности.

— А какво ще кажеш за отстъпките, направени от всички религиозни групи?

— Просто невероятно. Рик, в този район се водят религиозни войни, откакто свят светува. Но именно тук е мястото да кажем, че архитект на договора е покойният вече доктор Чарлс Алден. Официален служител на президентската администрация не скъпеше похвалите си за човека, приключил земния си път само преди две седмици, и то доста безславно. Каква жестока ирония на съдбата. Именно доктор Алден пръв прозря, че основният проблем в региона е изкуствено подклажданата религиозна нетърпимост. И сега този човек не може да види мечтите си превърнати в реалност. Алден без съмнение е силата, задвижила това споразумение, и дано историята го запомни. Въпреки времето и обстоятелствата около смъртта му доктор Чарлс Алден от Йейл помогна чудото да се случи — завърши бившият посланик, който бе съученик на Чарли Алден от Йейлския университет.

— А нещо за останалите? — попита говорителят.

— Рик, когато сме изправени пред събитие от такава величина — а то стана доста рядко, — винаги има много хора, изиграли своите роли за успеха, и тези роли са важни. Ватиканското споразумение е работа и на държавния секретар Брент Талбът. Умело му асистираше и помощник-секретарят Скот Адлер, който между другото е брилянтен дипломат и дясната ръка на Талбът. В същото време на президента Фаулър принадлежи заслугата за одобряване на инициативата. В трудни моменти той показа желязна воля и ръка, В освен това не забрави Чарли дори и след смъртта му. Никой досегашен президент не е имал политическия кураж и удивителното ясновидство, за да заложи репутацията си на политик в толкова рискован гамбит. Трудно можем да си представим последствията на един евентуален провал, но Фаулър успя. Това е велик ден за американската дипломация, за сътрудничеството между Изтока и Запада и може би най-великият момент за световния мир в цялата човешка история.

— Дори аз не бих го казал по-добре, Дик. А Сенатът, който трябваше да одобри Ватиканското споразумение и двустранната американо-израелска отбранителна спогодба?

Коментаторът се усмихна и удивено поклати глава.

— Документите ще минат през Американския сенат толкова бързо, че когато се върнат при президента, мастилото по тях още няма да е засъхнало. Могат да ги забавят единствено реторичните излияния в комисиите и пленарната зала.

— Но разходите по преместването на американските военни части…

— Рик, задачата на нашата армия е да пази мира. Това им е работата и Америка ще плати всякаква цена, за да я вършат както трябва. Това не е тежест за данъкоплатеца. Това е привилегия, историческа чест, която ще подпечата световния мир с американска сила. Именно заради това съществува Америка, Рик. Разбира се, че ще го направим.

— И с това засега приключваме — обърна се отново към първа камера Рик. — Очаквайте прякото ни предаване на церемонията по подписване на Ватиканското споразумение след два часа и половина. А сега ни гледайте с програма от Ню Йорк. От Ватикана за вас предава Рик Казънс.

— Мамка му — изръмжа Райън. За нещастие, този път телевизорът бе събудил и съпругата му, която с интерес следеше предаването.

— Джак, какво беше твоето участие? — Кети стана и отиде да направи сутрешното кафе. — Имам предвид, нали ходи там и…

— Скъпа, аз участвах. Засега не мога да ти кажа повече.

Джак усещаше, че трябва да се разгневи, задето Алден обра всичките лаври за първоначалното предложение, но въпреки слабостите си Чарли бе добър човек. Пък и бе дал първоначалния тласък, от който се нуждаеше идеята. „Освен това — каза си той — историята рано или късно ще разбере. Винаги става така.“ Истинските професионалисти знаеха за приноса му. Той също знаеше. Беше свикнал да действа зад кулисите и да върши неща, за които другите не знаеха и нямаше как да научат. Джак се обърна към жена си и се усмихна.

Кети също знаеше. Преди няколко месеца го бе чула да разсъждава на глас. Джак не съзнаваше, че си мърмори, докато се бръсне. Въпреки че ранното му ставане не я будеше, тя никога не бе пропускала да го изпрати дори и да не отваряше очи. Кети обичаше мъжът й да я целува, мислейки я за заспала, и не искаше да разваля удоволствието. Той и без това си имаше достатъчно неприятности. Джак бе неин и добрината му не бе тайна за Кети.

„Не е честно — каза си другият доктор Райън. — Идеята бе негова. Или поне част от нея.“ Колко ли още неща не знаеше? Карълайн Мюлър Райън, лекар, професор по очна хирургия, рядко си задаваше този въпрос. Но не можеше да се преструва, че кошмарите на Джак са само кошмари. Той страдаше от безсъние, пиеше много и малкото сън, който имаше, бе изпълнен с неща, обречени да останат в тайна. Част от това я плашеше. Какво бе направил съпругът й? Каква вина го измъчваше?

„Вина?“ — запита се Кети. Защо си задаваше този въпрос?

След три часа Гусн успя да отвори вратичката за достъп във вътрешността. Наложи се да смени острието на триона, но го забави главно гордостта, която не му позволи да извика помощ. Във всеки случай това вече бе свършено. Инженерът взе едно фенерче и надникна вътре. Тук го очакваше нова загадка.

Във вътрешността на устройството се виждаше метална решетка — „може би от титан“, предположи той, — която поддържаше цилиндричен предмет… подсигурен с масивни болтове. Гусн използва фенерчето, за да надникне зад цилиндъра, и откри нови жици, всички свързани с него. Виждаше се и част от обемисто електронно устройство… „Сигурно някакъв радар“ — помисли си той. Аха! Значи беше… но тогава защо… Изведнъж Гусн разбра, че пропуска нещо… нещо важно. Но какво? Буквите върху цилиндъра бяха на иврит. Той не говореше добре другия семитски език и не разбра значението на надписите. Решетката, която го поддържаше, имаше функция да омекотява удара… и я бе изпълнила чудесно. Тя бе доста окривена, но цилиндърът изглеждаше в добро състояние. Със сигурност повреден, но външни поражения не се виждаха… Каквото и да съдържаше този цилиндър, то явно се нуждаеше от солидна защита. Значи бе чупливо, което подсказваше, че е някакво електронно устройство. Гусн отново се върна на предположението за електронно устройство, прехващащо сигнали. Той бе твърде съсредоточен, за да разбере, че е изключил други възможности. Инженерното му мислене бе така концентрирано върху непосредствената задача, че пренебрегваше останалите варианти и сигналите, водещи към тях. Но каквото и да беше, първо трябваше да го извади. Той взе един гаечен ключ и започна да развива болтовете, закрепващи цилиндъра.

Фаулър седеше в един стол от шестнадесети век и наблюдаваше служителите от протокола. Те се щураха наоколо като фазани, които не можеха да решат дали да летят, или да вървят. Хората обикновено си мислеха, че подобни церемонии протичат гладко, защото всеки детайл е предварително планиран от опитни режисьори. Но Фаулър знаеше, че съвсем не е така. Ако имаше достатъчно време — да речем, няколко месеца, — нещата сигурно щяха да протекат гладко. Но тази среща трябваше да се проведе само с няколкодневна подготовка и служителите от протокола все още не бяха решили кой е най-старшият измежду тях самите. Изненадващо най-спокойни се оказаха руснакът и швейцарецът. Пред очите на американския президент те бързо се наговориха и представиха плана си — какъвто и да бе той — пред другите. След това с общи усилия го приведоха в действие. „Приличат на футболен отбор“ — помисли си президентът. Представителят на Ватикана бе ТВЪрде стар за тази работа. Човекът — „епископ — помисли си Фаулър — или може би монсиньор“ — бе над шестдесетгодишен и страдаше от прекомерна възбуда, която можеше да го убие. Най-накрая руснакът го дръпна настрана и му поговори две минути. Последваха кимвания, ръкостискания и хората започнаха да действат така, сякаш имат обща цел. Фаулър реши, че трябва да научи името на руснака. Той явно бе истински професионалист. Президентът загледа спектакъла с интерес и това го освободи от излишното напрежение.

„Всичко отне само пет минути, което само по себе си е чудо“ — помисли си Фаулър, сдържайки усмивката си. Най-накрая различните държавни глави станаха от столовете си, повикани като сватбари от нервната бъдеща тъща, и се подредиха на посочените им места. Последваха нови, по-малко сърдечни ръкостискания и шеги, които останаха без превод. Кралят на Сауни ска Арабия изглеждаше сърдит от закъснението. „Сигурно е прав“ — помнели си Фаулър. Мисълта на краля вероятно бе заета с други проблеми. Вече на три пъти го бяха заплашвали с убийство. Но Боб Фаулър забеляза, че по лицето му няма и следа от страх. Можеше и да страда от липса на чувство за хумор, но притежаваше търпеливостта, куража… и изискаността — призна си президентът, — които подобаваха на титлата му. Именно той пръв се бе съгласил със споразумението след двучасов разговор с Райън. Това не бе зле, нали? Заел мястото на Чарли Алден, Райън без всякаква подготовка бе изпълнил мисията си чудесно. При тази мисъл президентът се намръщи. Бе си позволил да забрави лудешките маневри, предхождащи успеха. Скот Адлер в Москва, Рим и Ерусалим и Джак Райън в Рим и Рияд. Бяха се справили отлично, но въпреки това нямаше да получат нищо. „Такива са законите на историята“ — заключи президентът Фаулър. Ако искаха ЗАСЛУГИ, трябваше да заемат неговото място.

Облечените в ливреи швейцарски гвардейци отвориха огромните бронзови врати, през които влезе внушителното тяло на кардинал Джовани д’Антонио. Ослепителните прожектори на телевизионните камери оформиха около главата му ореол, от който президентът на Съединените американски щати едва не се разсмя. Церемонията започна.

„Който и да е измислил това нещо — помисли си Гусн, — знае как да предпазва чупливи предмети при удар.“ Но все пак бе странно. Израелската екипировка винаги бе деликатна — не, грешка. Израелците бяха умни, продуктивни и елегантни инженери. Правеха уредите си точно толкова здрави, колкото трябваше. Ни повече, ни по-малко. Дори и най-обикновените им двигатели демонстрираха предвидливост и педантично майсторство. Но това… това нещо не бе изпипано както трябва. То бе набързо проектирано и сглобено. Всъщност направо си беше грубо. Фактът само улесняваше Гусн. Разглобяването ставаше по-лесно. Никой не бе помислил да инсталира самовзривяващо се устройство, което го притесняваше най-много. А ционистите бяха дяволски умели при монтирането на подобни устройства! Преди пет месеца Гусн едва не намери смъртта си при разглобяване на поредната бомба. Но тук самовзривяващо се устройство липсваше. Болтовете, поддържащи цилиндъра, вече поддаваха, но все още бяха стегнати здраво. Значи просто трябваше да намери по-голям гаечен ключ. Той смаза всички болтове с масльонката и след петнадесет минути и две цигари се зае с тях. Първите завъртания се оказаха трудни, но постепенно болтът се разхлаби и Гусн го разви. Оставаха още пет.

Следобедът обещаваше да бъде дълъг. Започнаха с речите. Като домакин папата взе думата пръв. Реториката му прозвуча удивително бледо. Той изнесе няколко тихи урока върху Светото писание и отново се спря на приликите между трите представени на церемонията религии. Всеки от държавните глави и религиозните водачи получаваше симултанен превод. От него обаче нямаше нужда, тъй като те притежаваха копия от предстоящите речи. Мъжете около масата едва сдържаха прозявките си, тъй като речите си оставаха само речи, а политиците трудно издържат чуждите думи, пък били те и на други държавни глави. Фаулър скучаеше най-много. Той щеше да произнася речта си последен. Президентът тайничко погледна часовника си и без да променя каменното си изражение, се зае да размишлява над оставащите деветдесет минути.

Изминаха още четиридесет минути, но най-накрая болтовете бяха развити. Големи, тежки, неръждаеми болтове. „Това устройство е правено, за да издържа на всичко — помисли си Гусн, — но в крайна сметка печеля аз.“ Сега трябваше да извади цилиндъра. Той още веднъж огледа грижливо за евентуални взривни механизми и опипа вътрешността. Само предпазливостта гарантираше успех в работата му. Единственото нещо, свързано с цилиндъра, бе радарът. Имаше места за още три връзки, но те бяха празни. Умората попречи на Гусн да забележи, че и трите бяха обърнати към него и следователно лесни за достъп. Цилиндърът стоеше на мястото си, поддържан от решетката, но болтовете вече ги нямаше и изваждането бе въпрос на сила.

Андрей Илич Нармонов говори малко. „Речта му — помисли си Фаулър — е проста и изпълнена с достойнство. Показва забележителна скромност, която със сигурност ще предизвика отзвука на коментаторите.“

Гусн прикачи още една макара на А-образния винкел. Цилиндърът имаше ухо, в което можеше да се закачи куката на скрипеца. Слава богу, че израелците не обичаха да се морят повече от него. Останалата част от корпуса бе по-лека, отколкото очакваше, но в един момент цилиндърът се заклещи в металната решетка и започна да повдига след себе си целия корпус. Така не можеше да продължава. Гусн напръска още масло по решетката и остави гравитацията да си свърши работата… Но след минута търпението му се изчерпа. Той намери достатъчно голям отвор, пъхна лоста си и започна да раздалечава решетката от цилиндъра. Напредваше с частици от милиметъра. След четири минути се чу жаловитото стържене на търкаща се стомана и корпусът падна. Оставаше само да откачи цилиндъра от веригата.

Той бе боядисан в зелено и имаше собствена вратичка за достъп. Гусн избра гаечния ключ, който му трябваше, и започна да развива четирите болта, поддържащи вратичката. Въпреки че бяха стегнати, те поддадоха бързо. Ибрахим вече не си губеше времето. Ентусиазмът заглушаваше гласа на здравия разум, който му казваше да си почине.

Най-накрая дойде ред на Фаулър.

Президентът на Съединените щати се приближи към катедрата с кафява кожена папка в ръце. Ризата му бе толкова колосана, че приличаше на шперплат. Яката вече протриваше врата му, но той не й обръщаше внимание. Това бе звездният му миг. Той погледна право в камерата. Изражението му бе сериозно, но не мрачно. Въодушевено, но не весело. Гордо, но не надменно. Фаулър кимна към останалите участници в церемонията.

— Свети отче, ваше височество, господин президент — започна той. — Господа министър-председатели и вие, жители на нашия тревожен, но изпълнен с надежда свят.

Събрахме се в този античен град, познаващ войната и мира вече повече от три хилядолетия. Град, който е бил люлка на една от най-великите световни цивилизации и днес е център на още по-велика вяра. Дойдохме отдалеч. От пустини, от планини, от безбрежните европейски равнини и от още един град, разположен край голяма река. За разлика от мнозината чужденци преди нас обаче, ние пристигнахме тук с мир. Имаме една-единствена цел да сложим край на войната и страданията и да донесем благословения мир в още едно разбунено кътче на света. В място, чиято история е кървава баня, но чиито идеали ни отличават от животните като същества, създадени по Божи образ и подобие.

Фаулър сведе поглед, за да прелисти страницата. Той знаеше как да произнася реч. Практиката през последните тридесет години не бе отишла напразно и сега президентът говореше, сякаш се намира поне пред стотина съдебни заседатели. Фаулър премерваше думите и паузите, вмъкваше емоционален подтекст, който не се връзваше с представите за Ледения човек, и използваше гласа си като музикален инструмент, сякаш бе част от огромната му воля.

— Този град, държавата Ватикана, посветил се в служба на Бог и човечеството, днес изпълни мисията си по-добре от всеки друг път. Защото днес, мои световни съграждани, днес ние осъществихме още една от мечтите на всички хора, независимо от това какви са и къде живеят. С помощта на вашите мотиви и с примера, даден ни още преди векове, ние прозряхме, че мирът е по-добър от войната. Той е цел, заслужаваща много по-големи усилия и изискваща далеч повече храброст, отколкото проливането на човешка кръв. Преходът от война към мир е измерение на силата ни.

Днес имам привилегията и честта да съм измежду хората, които ще обявят на света, че е сключен договор, слагащ край на тъжните противоречия в района, свещен за всички нас. Това споразумение разрешава конфликта в съответствие със справедливостта, вярата и словото на Бог, когото тачим под различни имена, но който вижда всички ни.

Договорът признава правото на всички мъже и жени в региона на сигурност, свобода на вероизповеданието, свобода на словото и човешко достойнство, въплътени в каноните, че всички сме Божи творения и всеки от нас е уникален, но пред Него всички сме равни…

И последната вратичка поддаде. Гусн затвори очи и уморено прошепна благодарствена молитва. Работеше вече четири часа, без да сложи залък в устата си. Той остави вратичката на земята и отдели болтовете настрана, за да не се изгубят. Като всеки инженер Гусн обичаше реда в работата си. През отвора се виждаше пластмасов печат, който, за щастие, бе все още цял. Той бе устойчив на влага и топлина. Значи наистина си имаше работа със сложно електронно устройство. Гусн внимателно го докосна. Печатът бе цял-целеничък. Той взе малък нож и внимателно го изстърга. Сега вече погледна в цилиндъра и една студена ръка стисна гърлото му. Пред Гусн стоеше безформена топка от нещо като жълтеникава глина… Приличаше на мръсно тесто за хляб.

Беше бомба.

Или поне самовзривяващо се устройство. И то доста мощно. Петдесет килограма силен експлозив…

Гусн отскочи встрани и внезапно почувства нужда да отиде до тоалетната. Инженерът затърси кибрита си и успя да запали едва от третия път. Как бе могъл да пропусне… какво? Какво бе пропуснал? Нищо. Бе работил внимателно, както и всеки друг път. Не, израелците все още не го бяха убили. Конструкторите им можеше и да са умни, но той също не бе глупав.

„Спокойно“ — каза си Гусн. Той отново се приближи и огледа вътрешността на цилиндъра. Кабелът, който го свързваше с радара, все още бе на мястото си. Виждаха се и трите празни места за връзки с други кабели.

„Какво знам за това нещо?“

„Радар, здрав корпус, вратичка за достъп… експлозив, свързан с…“ Гусн се наведе още повече. Симетрично разположени на равно разстояние върху сферата се виждаха детонатори… Кабелите, излизащи от тях… „Не е възможно. Не, не може да е това!“

Гусн свали детонаторите един по един, като откачаше свързващите кабели и ги подреждаше на едно одеяло. Работеше бавно и внимателно, защото детонаторите бяха най-капризното нещо, направено от човешка ръка. Без тях мощният експлозив бе почти безопасен. Можеше спокойно да си отчупиш парченце от него и да си стоплиш вода на огъня. С помощта на ножа той изчовърка удивително здраво захванатите детонатори.

— Всички знаем старогръцкия мит за Пандора, която получила една кутия. Тя пренебрегнала забраната да я отваря и пуснала на свобода болестите, войната и смъртта. Пандора била отчаяна от постъпката си, но в дъното на кутията открила останалата там надежда. Ние изтърпяхме толкова много войни, но най-накрая успяхме да използваме надеждата. Пътят бе дълъг, кървав, изпълнен с отчаяние, но винаги водеше нагоре. Защото надеждата в представата на цялото човечество за това какъв може и трябва да бъде светът. И именно надеждата ни доведе тук.

Легендата може да е останала от езически времена, но това не омаловажава истината, съдържаща се в нея. От днес слагаме войната, болестите и безсмислената смърт обратно в кутията. Ние затваряме вратата към конфликтите и си оставяме най-важния подарък на Пандора — надеждата. Днес мечтите на човечеството стават реалност.

На този ден ние приехме мира от Божиите ръце. Благодаря ви.

Президентът топло се усмихна към камерата и се отправи към стола си сред повече от любезни ръкопляскания. Времето за церемонията по подписването настъпи. След като говори последен, на Фаулър се падаше правото да подпише пръв. Всичко свърши бързо и Дж. Робърт Фаулър влезе в историята.

Гусн вече не работеше бавно. Той издърпа обезвредените детонатори. Съзнаваше, че действа нехайно и разточително, но сега вече знаеше — или си мислеше, че знае — какво държи в ръцете си.

Ето я и нея. Топката от метал. Блестяща сфера, покрита с никел, непокътната от дългите години, прекарани в градината на земеделеца. На нея СЪЩО се виждаше пластмасов печат. Сферата не бе голяма. Не по-голяма от детска топка за игра. Гусн знаеше какво трябва да направи сега. Той протегна ръка през масата от експлозив и пръстите му се пресегнаха да пипнат блестящата никелова повърхност.

Най-накрая Гусн докосна сферата. Бе топла.

— Аллах акбар!58