Всички страхове

42.ЗМИЯ И МЕЧ

— „Приемник?“ Какво, по дяволите, означава това? — Нармонов се извърна за момент и после погледна Головко. — Какво става тук? Да не би Фаулър да е болен? Да не би да е полудял? Какви са тези приказки за подводниците?

Когато свърши да говори, устата на съветския президент остана отворена. Приличаше на риба, глътнала кукичка. Нармонов усещаше, че не му достига въздух.

— Получихме съобщение за аварирал американски ракетоносец в Източния Пасифик и изпратихме наша лодка да огледа положението. Тя обаче нямаше заповеди за атака — каза министърът на отбраната.

— Какви обстоятелства могат да принудят нашите хора да извършат това?

— Никакви. Без заповеди от Москва те могат да действат единствено в самозащита. — Министърът на отбраната извърна очи, тъй като не успя да издържи погледа на президента. Не му се искаше да продължава да говори, но нямаше друг избор. — Според мен ситуацията става неконтролируема.

— Господин президент.

В помещението бе влязъл един армейски старшина. Той отвори куфарчето — „футболната топка“ — и извади оттам една папка. Първата страница бе червена. Фаулър отвори на нея и прочете:

— И какво, по дяволите, е СНАПКАУНТ? — попита Гудли.

— Най-високата степен на бойна готовност, Бен. Това означава, че предпазителят е смъкнат, пистолетът е насочен и пръстът ти усеща как спусъкът под него омеква.

— Но как, по дяволите, стигнахме…

— Стига, Бен! Не е важно как сме стигнали дотук, важно е, че вече сме тук. — Райън се изправи и започна да се разхожда. — Най-добре е да измислим нещо, момчета. И то по-бързичко.

Старшият дежурен офицер започна:

— Трябва да накараме Фаулър да разбере…

— Той не може да разбере — прекъсна го сухо Гудли. — Не и ако не слуша какво му говорят.

— Държавният секретар и министърът на отбраната са вън от играта. И двамата са мъртви — забеляза Райън.

— Вицепрезидентът!

— Той е на „Нийкап“.

— Чудесно, Бен… имаме ли бутон за него… да!

— „Нийкап“.

— Тук е ЦРУ Обажда се заместник-директорът Райън. Трябва да говоря с вицепрезидента.

— Момент, сър. — Моментът наистина се оказа кратък.

— Роджър Дърлинг. Здравей, Райън.

— Здравейте, господин вицепрезидент. Имаме малък проблем — осведоми го Джак.

— Какво стана? Тук също получаваме съобщенията от „горещата линия“. Вярно, че бяха малко напрегнати, но допреди двадесет минути всичко вървеше добре. Какво стана изведнъж?

— Сър, президентът е убеден, че в Съветския съюз е бил извършен преврат.

— Какво? И кой му е пробутал тази идея?

— Аз, сър — призна си Джак. — Аз съм идиотът, който му достави информацията. Но станалото — станало. Сега президентът въобще не иска да ме слуша.

За изненада на Джак от другия край на линията се чу смях.

— Страхувам се, че и аз имам същия проблем.

— Сър, ние на всяка цена трябва да говорим с него. Разполагаме с информация, от която може да се заключи, че бомбата е дело на терористи.

— И каква е тази информация?

Джак му я преразказа за около минута.

— Май не е много убедително — забеляза Дърлинг.

— Може и да не е, сър, но е най-доброто, с което разполагаме. Освен това перспективата тук е далеч по-светла, отколкото при останалите хипотези.

— Добре, чакай малко. Искам оценка на положението.

— Сър, според мен президентът греши. Той наистина разговаря с Андрей Илич Нармонов. В Москва вече се разсъмва. Руският президент страда от недоспиване, изплашен е не по-малко от нас, а последното съобщение го кара да си зададе логичния въпрос дали президентът Фаулър не е полудял. Въобще положението е лошо. Имаме и доклади за изолирани стълкновения между съветски и американски части. Един Бог знае какво става, но и двете страни смятат действията на другата за агресия. Според мен всичко е пъпен хаос — предните части се стрелят, защото са в повишена бойна готовност. И така напрежението нараства като лавина.

— Добре, съгласен съм. Продължавай.

— Някой трябва да отстъпи и при това веднага. Сър, трябва да говорите с президента. Той вече дори не ми отваря телефона. Талбът и Банкър са мъртви, а той не слуша никого другиго.

— Ами Арни ван Дам?

— Проклет да съм! — изхриптя Райън. Как бе могъл да забрави за Арни? — Къде е той?

— Не знам. Но мога да накарам тайните служби да го намерят за нула време. Ами какво става с Лиз?

— На нея принадлежи гениалната идея, че президентът не разговаря с Нармонов.

— Кучка — изруга Дърлинг. Той бе работил така усърдно и бе изразходвал толкова много политически капитал, за да постави Чарли Алден на този пост. — Добре, ще се опитам да се свържа с него. Изчакай.

— Чудесно.

— Обажда се вицепрезидентът, сър. На шеста линия е.

Фаулър натисна бутона.

— Говори бързо, Роджър.

— Боб, трябва отново да овладееш ситуацията.

— А какво, по дяволите, си мислиш, че правя!

Дърлинг седеше в тапициран стол с висока облегалка. Когато чу отговора, той затвори очи. Тонът на президента му казваше всичко.

— Боб, вместо да оправиш нещата, ти ги влоши. Трябва да отстъпиш. Стани, поразходи се из стаята и помисли. Руснаците нямат никаква причина да вършат това. Току-що говорих с ЦРУ и…

— Искаш да кажеш с Райън?

— Да, той ме информира и…

— Райън ме лъже.

— Глупости, Боб — каза Дърлинг, като се стремеше да говори спокойно и разумно. Той наричаше този тон „лекарски“. — Райън е твърде голям професионалист, за да те лъже.

— Роджър, знам, че се обаждаш с добри намерения, но в момента просто нямам време за психоанализа. Изправени сме пред реалната възможност от ядрен удар срещу страната. Хубавото в цялата работа е, че ти сигурно ще оцелееш. Късмет, Роджър. Чакай малко… пристига съобщение по „горещата линия“.

— Добре, че поне още получаваме тези съобщения — забеляза Гудли.

— Да, това просто прави нещата розови. Последното съобщение ще го изкара от релси — каза Райън. — Наистина ще го направи. Не можеш да кажеш на един побеснял човек, че действа неразумно…

— Райън, тук е Дърлинг.

Джак направо подскочи към бутона.

— Да, господин вицепрезидент.

— Той… той не иска да ме слуша, а освен това реагира доста остро на последното съобщение.

— Сър, можете ли да се свържете със САК?

— Страхувам се, че не. Те разговарят с президента и ПВО в Кемп Дейвид. Част от проблема е, че президентът знае за уязвимостта си в резиденцията и се страхува… Е…

— Всички се страхуваме, нали?

По линията за момент се възцари мълчание и Джак се зачуди дали Дърлинг е гузен, че се намира на сравнително безопасно място.

В Роки Флатс пробите от Денвър бяха сложени в спектрометър с гама-лъчи. Работата отне повече време от очакваното заради малък технически проблем. Операторите стояха зад защитен екран и използваха гумени ръкавици и дълги маши, за да местят пробите от оловната кофа. После един от тях включи спектрометъра.

— Така, тази проба е добра.

Уредът разполагаше с два екрана, подсигурени от печатащо устройство. Той измерваше енергията на фотоелектроните, привличани от гама-радиацията в него. Точното енергийно състояние на тези електрони показваше както елемента, така и изотопа му в пробата. На графиката това се отразяваше като линии и тирета. Относителното напрежение в различните енергийни линии — показвано чрез дължината на тирето — определяше пропорциите. Едно по-точно измерване изискваше поставянето на пробата в малък реактор и реактивирането й, но засега сведенията, с които разполагаха, бяха достатъчни.

Операторът включи бета-канала.

— Охо, я вижте линията на трития! Каква, казвате, била мощността на бомбата?

— Под петнадесет килотона.

— Но тя е била наблъскана с тритий, док. Виж тук!

Операторът си отбеляза нещо и обърна отново на гама-канала.

— Така… тук има плутоний 239 и 240; нептуний, америций, гадолиний, курий, прометий, уран — малко 235, малко 238… това е било доста сложно устройство, момчета.

— Съскане — каза друг оператор, без да откъсва поглед от цифрите. — За бога, пред нас са останките на едно „съскане“. Това не може да е работа на аматьори. Толкова много тритий… Исусе, било е проектирано като двустепенно оръжие. Та това си е чиста водородна бомба!

Операторът на спектрометъра настрои уреда.

— Вижте съотношението на 239 и 240…

— Дай справочника.

На рафта срещу тях стоеше дебела папка от червена пластмаса.

— Савана Ривър — каза операторът. — Там винаги са имали проблеми с гадолиния… В „Ханфорд“ го правят по друг начин… и слагат твърде много прометий.

— Луд ли си?

— Можете да ми се доверите — каза операторът. — Дипломната ми работа беше върху проблемите на замърсяването в заводите за плутоний. Ето ги и цифрите!

Той ги прочете.

Колегата му прелисти страниците на папката.

— Почти съвпада! Почти! Прочети отново данните за гадолиния!

— Нула цяло нула петдесет и осем по десет на минус седма плюс-минус нула цяло нула нула две.

— Господи и света Богородице!

Операторът обърна папката към колегите си.

— Савана Ривър… това е невъзможно.

— Хиляда деветстотин шестдесет и осма. Годината беше доста успешна. Материалът е наш. Това е нашият скапан плутоний.

Най-старшият член на екипа за борба с ядрени аварии примигна невярващо.

— Добре, да се обадим във Вашингтон.

— Не можем — каза операторът на спектрометъра. — Междуселищните кабели са прекъснати.

— Къде е Лари?

— В болницата „Аврора“. Работи заедно с момчетата от ФБР. Записах номера му на едно листче до телефона. Мисля, че той може да се свърже с Вашингтон.

— Мъри.

— Хоскинс. Току-що говорих с Роки Флатс. Дан, това ще ти прозвучи глупаво. Хората от екипа за борба с ядрените аварии твърдят, че в оръжието е използван американски плутоний. Помолих ги да ми го повторят още веднъж и те казаха същото. Плутоният е от завода в Савана Ривър и е получен през февруари 1968 година, реактор К. Цитираха ми точни цифри и ми казаха, че знаят дори от коя част на реактора е получен. На мен всичко ми звучи като свещена простотия, но човекът е експерт.

— Уолт, как, по дяволите, мога да накарам някой да ми повярва?

— Дан, предавам ти точните думи на експерта.

— Трябва лично да говоря с него.

— Междуселищните връзки са прекъснати, но мога да го докарам тук след няколко минути.

— Побързай, за бога.

— Кажи, Дан?

— Джак, специалистите от екипа за борба с ядрените аварии току-що са се обадили в Денвър. Материалът за бомбата е произведен в Америка.

— Какво?

— Виж, Джак, всички реагирахме по този начин. Специалистите са взели проби от радиоактивния прах, анализирали са ги и твърдят, че уранът… не, плутоният е получен в Савана Ривър през 1968 година. Заповядал съм да доведат шефа на екипа на телефона в Денвър. Междуградските връзки са прекъснати, но мога да те прехвърля през нас и да говориш лично с него.

Райън погледна офицера от научно-техническия отдел.

— Какво мислиш?

— В Савана Ривър имаха проблеми. Около петстотин килограма ЛМ.

— ЛМ?

— Съкращение на „липсващ материал“.

— Терористи — заяви уверено Райън.

— Май започва да се връзва — каза офицерът от научно-техническия отдел.

— За бога, пак няма да ме изслуша.

Е, все пак Дърлинг още го слушаше.

— Не е за вярване — каза вицепрезидентът.

— Сър, информацията е потвърдена от екипа за борба с ядрените аварии в Роки Флатс. Това са научни доказателства. Може и да звучат ненормално, но са факти.

„Дано, о, Господи, дано!“ Дърлинг сякаш чуваше мислите на Райън.

— Важното е, че със сигурност не става въпрос за руско оръжие, сър. Убедени сме, че бомбата не е руска. Кажете го веднага на президента!

— Ще го направя — отвърна Дърлинг и кимна към свързочника си.

— Да, Роджър — каза президентът.

— Сър, току-що получихме изключително важна информация.

— Сега пък какво? — Президентът явно бе изморен до смърт.

— Пристигна от ЦРУ, но те са я получили от ФБР. Екипът за борба с ядрените аварии е изследвал пробите от мястото на взрива и специалистите са сигурни, че материалът не е руски. Твърдят, че е американски.

— Това е лудост! — обади се Борщайн. — Ние нямаме сведения за изчезнало наше оръжие. Както знаете, се грижим добре за него!

— Роджър, това ти го е казал Райън, нали?

— Да, Боб.

От другата страна на линията се разнесе дълбока въздишка.

— Благодаря ти.

Вицепрезидентът вдигна другия телефон с трепереща ръка.

— Не ми повярва.

— Трябва да повярва, сър. Това е истина.

— Вече не знам как можем да го накараме. Прав си, Джак, той вече не слуша никого.

— Пристига ново съобщение по „горещата линия“, сър.

— Не е далеч от последната стъпка. По дяволите! Имаме информацията, която му трябва, за да спре веднага тази лудост, и…

— Просто не знам какво да правим — каза Дърлинг по микрофона. — Тези проклети съобщения по „горещата линия“ още повече влошават нещата и…

— Това май е ключовият проблем, нали? — попита Райън и погледна към Гудли. — Бен, можеш ли да караш по заснежени пътища?

— Да, но…

— Ставай!

Райън излетя от залата. Взеха асансьора до първия етаж и Джак нахълта в стаята на охраната.

— Ключове за колата!

— Ето, сър — каза един много изплашен млад служител и му хвърли ключовете.

Колите на охраната се намираха близо до паркинга за гости. Синият джип на „Дженерал мотърс“ с двойно предаване бе отключен.

— Къде отиваме? — попита Гудли, докато сядаше зад волана.

— Пентагонът. Речният вход. Побързай.

— Какво беше това?

Торпедото беше обикаляло около нещо, без да избухне. Най-накрая горивото му свърши.

— Няма достатъчно маса, за да включи магнитния детонатор, твърде малко за директно поразяване… Сигурно е било устройство, симулиращо подводница — каза Дубинин. — Къде е първата прехваната радиограма?

Един моряк му подаде листа.

— „Повреда във винта вследствие на сблъсък“. По дяволите! Ние търсим повреден двигател!

Капитанът удари по масата с юмрук толкова силно, че кокалчетата му се разкървавиха.

— Поемете северен курс! Включете активния сонар!

— Мамка му! „Контрол“, тук „Сонар“: Прехванахме активен нискочестотен сонар на едно-девет-нула.

— Сър, ако включим извънбордовия двигател, можем да увеличим скоростта с още два-три възела — каза Клагет.

— Ще вдигнем много шум — възпротиви се Рикс.

— Сър, шумът от повърхността ни прикрива. Високочестотното излъчване на извънбордовия двигател няма да ни създаде проблеми. Активният му сонар е нискочестотен и ще ни хване, без значение дали сме шумни или не. Сега имаме нужда от по-голяма дистанция, сър. Ако се приближи твърде близко до нас, „Орион“ няма да може да ни помогне.

— Ще трябва да го потопим.

— Това е грешен ход, сър. Подадена е команда СНАПКАУНТ, което означава, че за да стреляме, трябва да имаме заповед. Капитане, имаме нужда от дистанция, за да избегнем активния му сонар. Не можем да рискуваме да стреляме.

— Не! Подгответе торпедния отсек!

— Тъй вярно, сър.

— Свързочник, кажи на „Орион“ да ни помогне!

— Ето я и последната, полковник.

— Добре, тази я обработиха за нула време — каза полковият командир.

— Момчетата стават все по-добри — забеляза майорът до него.

Десетата и последна бойна глава бе махната от ракетата СС-18 в Алейск.

— Внимавай, сержант.

Всичко стана заради леда. Преди няколко минути вятърът бе навял сняг в шахтата на ракетата. Ботушите го бяха стъпкали и разтопили, но от ниските температури водата се превърна в тънка незабележима ледена коричка. Сержантът тъкмо се качваше по отвесната стълбичка, когато се подхлъзна и изтърва френския ключ.

— Бягай! — изкрещя полковникът.

Сержантът нямаше нужда от подканяне. Ефрейторът на крана също скочи и побягна. Всички знаеха, че трябва да бягат срещу вятъра.

Френският ключ почти бе стигнал дъното на силоза, когато се удари в стълбичката, отклони се встрани и разкъса на две места обшивката на първата степен. Точно там се намираше резервоарът и горивото и окислителят излязоха навън. Двата химикала образуваха малки облачета — бяха изтекли само няколко грама, — които бяха свръхреактивни. Последва запалване. Френският ключ бе паднал само преди две минути.

Взривът бе мощен. Полковникът падна на около двеста метра от силоза. Той почти инстинктивно се претърколи зад един бор, а вълната продължаваше да фучи около него. Все пак полковникът се престраши да погледне обвития в пламъци силоз. Като по чудо всичките му хора се бяха отървали. Следващата му мисъл бе резултат от веселото настроение, което идна след успешното разминаване със смъртта: „Е, унищожихме още една ракета!“

Спътникът на Министерството на отбраната вече фокусираше руските ракетни бази. Мощното излъчване на енергия не можеше да бъде сбъркано с нищо. Сигналът бе препратен до Алис Спрингс в Австралия, оттам към свързочен спътник на американските военновъздушни сили, който го препрати в Северна Америка. Процесът отне половин секунда.

— Вероятно изстрелване… Вероятно изстрелване в Алейск!

В този момент за генерал-майор Джо Борщайн всичко се промени. Погледът му се закова на монитора, мисълта му запрепуска. Все пак се бе случило. Въпреки всичко. Въпреки промените, прогреса, договорите… И сега ой го наблюдаваше и щеше да продължи да го наблюдава, докато руската СС-18 не се приземи в планината Шайен. Това не беше като да пускаш бомби над Пърл Дамър Бридж или пък да правиш лупинги над Германия. Това беше смъртта.

Гласът на Борщайн прозвуча като шкурка:

— Виждам само… Къде е ракетата?

— Няма ракета, няма ракета, няма ракета — обяви един женски глас. — Пламъкът е твърде голям. Прилича повече на експлозия. Няма ракета, няма ракета. Това не е изстрелване. Повтарям, не е изстрелване.

Борщайн забеляза, че ръцете му треперят. Това не му се бе случвало нито когато стреляха по него, нито когато се разби в „Едуардс“, нито пък когато бе управлявал самолети в ужасни атмосферни условия. Генералът огледа хората в помещението и забеляза, че по лицата им е изписано същото, което току-що бе почувствал в стомаха си. Досега всичко му се струваше като филм на ужасите, но сега нещата се бяха променили. Борщайн вдигна телефона, изключи връзката със Златната линия в Кемп Дейвид и набра САК.

— Видя ли това. Пит?

— Да, Джо.

— Ние, ъъъ, по-добре да успокоим топката, Пит. Президентът май вече не е на себе си.

Отговорът на главнокомандващия стратегическата авиация дойде с няколко секунди закъснение:

— Аз също бях подлудял, но това ме поохлади.

— Разбирам те, Пит.

— Какво, по дяволите, беше това?

Борщайн отново се свърза с Кемп Дейвид.

— Господин президент, това беше експлозия. Според нас в руския ракетен полигон в Алейск. Ние се, ъъъ, поизплашихме, но във въздуха няма ракета. Повтарям, господин президент, във въздуха няма ракета. Със сигурност става въпрос за фалшива тревога.

— Какво означава това?

— Не мога да ви отговоря, сър. Може би са обслужвали ракетите и е станал инцидент. Случвало се е и преди. Ние също имахме подобни проблеми с „Титан II“.

— Генерал Борщайн е прав — намеси се Фремънт със спокоен глас. — Именно затова се избавихме от „Титан II“… Господин президент?

— Да, генерале?

— Сър, съветвам ви да се опитаме още малко да уталожим нещата, сър.

— И как ще го направим? — поиска да знае Фаулър. — Ами ако инцидентът е свързан с повишаването на бойната им готовност?

Пътуването по алеята „Джордж Вашингтон“ мина без проблеми. Макар и да караше по заснежен път, Гудли поддържаше постоянна скорост от четиридесет мили в час и нито за момент не изтърва управлението. Джипът с двойно предаване заобикаляше изоставените на пътя коли като болид на пистата „Дейтона“. Спряха пред Речния вход на Пентагона. Цивилният пазач бе придружен от войник, чийто автомат М-16 без съмнение бе готов за стрелба.

— ЦРУ! — каза Гудли.

— Чакай. — Райън му подаде пропуска си. — Вкарай го в процепа. Трябва да стане.

Гудли изпълни нареждането. Електронният пропуск на Райън разполагаше с нужния код, за да отвори вратата. Бариерата се вдигна. Войникът кимна. Щом имаха пропуск, значи всичко трябваше да бъде наред, нали?

— Спри точно при първите врати.

— Да паркирам ли?

— Зарежи я и идвай с мен.

Преминаха и през охраната на Речния вход. Металният детектор обаче записука от някакви монети в джоба на Райън, които той яростно хвърли на земята.

— Къде е НВКЦ?

— Елате с мен, сър.

Вратата на входа за Националния военнокоманден център бе покрита с бронирано стъкло, зад което стоеше чернокожа жена сержант с пистолет в ръка.

— ЦРУ — трябва да вляза вътре.

Райън отново си послужи с пропуска и той пак проработи.

— Кой сте вие, сър? — попита един флотски старшина.

— Заместник-директорът на ЦРУ. Заведете ме при шефа си, който и да е той.

— Последвайте ме, сър. Човекът, когото искате да видите, е капитан първи ранг Росели.

— Капитан първи ранг? Няма ли адмирали и генерали?

— Генерал Уилкс явно се е изгубил, сър. Не знаем къде, по дяволите, е.

Старшината отвори една врата.

Райън видя един флотски капитан първи ранг, един полковник от авиацията, голям екран на стената и купчина телефони.

— Вие ли сте Росели?

— Точно така, сър. А вие сте?

— Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ.

— Не си попаднал на най-доброто възможно място, братче — забеляза полковник Барнс.

— Има ли нещо ново?

— Ами току-що прехванахме нещо, което приличаше на изстрелване ни руска ракета…

— Господи…

— Всъщност не излетя никаква ракета. Може би е било просто експлозия в силоза. Знаеш ли нещо, което все още не сме чули?

— Трябва да се свържа с командния център на ФБР и да поговоря с двама ви.

— Това е безумие — каза две минути по-късно Росели.

— Може и да е така. — Райън вдигна телефона. — Дан, тук е Джак.

— Къде, по дяволите, си се скрил? Току-що звъних в Ленгли.

— В Пентагона. Какво знаеш за бомбата?

— Изчакай малко. Преди малко се свързах с доктор Лари Парсънс. Той е шеф на екипа за борба с ядрените аварии. Можеш да говориш с него.

— Добре. Тук е Райън, заместник-директор на ЦРУ. Слушам ви.

— Бомбата е изработена с американски плутоний. Това е абсолютно сигурно. Пробите са проверени четири пъти. Заводът в Савана Ривър, февруари 1968 година, реактор К.

— Сигурни ли сте? — попита Джак, надявайки се, че отговорът ще е утвърдителен.

— Абсолютно. Звучи абсурдно, но материалът е наш.

— Нещо друго?

— Мъри ми каза, че сте срещнали проблеми с установяване мощността на устройството. Така, аз лично бях там. Бомбата е малка. По-малка от петнадесет — едно-пет — килотона. Има и оцелели от мястото на експлозията. Не са много, но ги видях с очите си. Не знам защо са се объркали с първоначалната оценка, но аз бях там и ви казвам, че оръжието е малко. Опитваме се да съберем повече подробности, но това е най-важното. Материалът за бомбата определено е американски. Сто процента сигурно.

Росели се наведе над рамото на Джак, за да се увери, че линията е сигурна и е свързана с ФБР.

— Изчакайте за момент. Сър, говори капитан първи ранг Джим Росели от американския флот. Аз имам висше образование по ядрена физика. За да съм напълно сигурен, че ушите не ме лъжат, искам да чуя пропорциите на плутоний 239 и 240.

— Почакайте и ще… Добре, 239 е бил деветдесет и осем цяло и деветдесет и три, а 240 — нула цяло и четиридесет и пет. Искате ли и останалите елементи?

— Не, това е достатъчно. Благодаря, сър. — Росели се изправи и каза тихо: — Или казва истината, или е много изпечен лъжец.

— Радвам се, че се съгласихте, капитане. Сега искам да направите нещо.

— Какво?

— Трябва да говоря по „горещата линия“.

— Не мога да ви позволя.

— Капитане, вие сте следили съобщенията, нали?

— Не, двамата с Роки просто нямахме време. Водеха се три различни битки и…

— Да отидем да ги погледнем.

Райън никога преди не бе идвал тук и това му се стори странно. Извадените на принтер съобщения се съхраняваха в отделна папка. В стаята имаше шест човека и всичките бяха бледи като платно.

— За бога, Ърни — възкликна Росели.

— Има ли нови съобщения? — попита Джак.

— След съобщението на президента преди двадесет минути не е преминавало нищо.

— Докато бях тук, всичко вървеше добре и… за бога… — каза Росели, като забеляза последните съобщения.

— Президентът просто изгуби самообладание — осведоми го Джак. — Отказва да приема информацията, която му давам, и не слуша вицепрезидента Дърлинг. Сега трябва да направим нещо просто. Аз познавам президента Нармонов и той също ме познава. С информацията, която току-що дойде от ФБР и която вие чухте с ушите си, капитане, може би ще успея да постигна нещо. Ако ли не…

— Сър, това е невъзможно — отвърна Росели.

— Защо? — попита Джак. Въпреки че сърцето му биеше лудешки, той успешно контролираше дишането си. Сега трябваше да е спокоен, спокоен и пак спокоен.

— Смисълът на тази линия, сър, е, че по нея могат да разговарят само двама души.

— Но единият от тях или може би дори двамата вече изпускат нервите си. Капитане, сам виждате положението ни. Не мога да ви принудя да направите това. Просто ви моля да мислите. Само преди малко разсъждавахте съвсем трезво. Направете го отново — каза спокойно Райън.

— Сър, за това ще ни тикнат зад решетките — обади се началникът на операторите.

— Само ако сте живи — отвърна Джак. — В момента е обявен СНАПКАУНТ. Всички знаете какво означава това. Капитан първи ранг Росели, вие сте най-старши тук и решението е ваше.

— Ще ми давате да прочета всичко, което смятате да напишете на компютъра, преди да го предадете.

— Добре. Мога ли да пиша аз?

— Да. Преди да бъде изпратено, съобщението трябва да се зашифрова.

Един сержант от морската пехота му направи място. Джак седна и запали цигара, без да обръща внимание на надписите по стените, които забраняваха порока. АНДРЕЙ ИЛИЧ — написа бавно Джак. — ТУК Е ДЖАК РАЙЪН. ВСЕ ОЩЕ ЛИ ПАЛИТЕ САМ КАМИНАТА ВЪВ ВИЛАТА СИ?

— Добре ли е?

Росели кимна към оператора, който седеше до Джак.

— Предай го.

— Какво е това? — попита министърът на отбраната. Четирима мъже веднага се надвесиха над монитора. Един армейски майор преведе съобщението.

— Тук има нещо нередно — каза офицерът, отговарящ за „горещата линия“. — Това е…

— Изпратете обратно следното: „Спомняте ли си кой превърза коляното ви?“

— Какво?

— Изпратете го! — заповяда Нармонов.

Изминаха две минути.

— Райън е.

— Проверете пак — обади се Головко.

Преводачът погледна екрана.

— Тук пише: „Как е нашият приятел?“

Райън написа:

— Какво, по дяволите, е това? — попита Росели.

— В света има около двадесет човека, които знаят за случая. Искат да са сигурни, че говорят точно с мен — отвърна Джак. Пръстите му бяха готови ново да натиснат клавишите.

— Звучи ми доста глупаво.

— Добре, може и да е глупаво, но не вреди на никого, нали? — попита Райън.

— Изпратете го.

— Какво, по дяволите, става? — извика Фаулър. — Кой върши всичко това?

— Сър, получихме съобщение от президента. Нарежда ни да…

— Зарежете го — каза студено Джак.

— Не мога, по дяволите.

— Капитане, президентът не е на себе си. Ако му позволите да ме отстрани, семейството ви, моето семейство и още милиони хора ще умрат. Вие сте се клели в конституцията, а не пред президента, капитане. Погледнете отново онези съобщения и ме опровергайте.

— Съобщение от Москва — извика преводачът. — „Какво става, Райън?“

— Изпратете отговора: „Защо вашият президент ни обвинява за инцидента?“

Последва нова двеминутна пауза.

— Това е вярно.

— Пит, веднага изпрати хора в Пентагона и арестувайте този човек по най-бързия възможен начин.

Конър не можеше да не се подчини на заповедта въпреки погледа на Хелън д’Агустино. Той се обади в главната квартира на Секретната служба и предаде заповедта.

— Пита: „Какво предлагате?“

— Е? — попита Райън.

— Изпратете го.

— Възможно ли е всичко това да е уловка? — попита министърът на отбраната. — Възможно ли е да не е уловка?

— Головко?

— Аз вярвам, че говорим с Райън, и вярвам, че е искрен, но дали ще успее да убеди президента си?

Президентът Нармонов се отдалечи от другите и се замисли за историята и за Николай II.

— Ако оттеглим силите си…

— Тогава ще са способни да ни нападнат и възможността ни за контраудар ще е намалена наполовина.

— Това достатъчно ли е? — попита Нармонов. Пред очите му вече блестеше светлината в края на тунела и той се молеше да не е мираж. — Достатъчни ли ще бъдат половината ни сили, за да ги унищожим?

— Ами… — Министърът на отбраната кимна утвърдително. — Разполагаме с достатъчно оръжие, за да ги унищожим два пъти. Наричаме го „презастраховка“.

— Сър, съветският отговор гласи: „Райън, Докато четете това, по моя заповед съветските стратегически сили нямо да напускат позициите си. Ще запазим за известно време отбранителната си бойна готовност, но ще приведем атакуващите си сили в по-ниска стенен, която все пак е по-висока от мирновременната. Ако ни последвате, предлагам през следващите пет часа постепенно взаимно да понижим бойната си готовност.“

Главата на Джак се отпусна над клавиатурата и пръстите му неволно натиснаха няколко клавиша.

— Мога ли да получа чаша вода? Гърлото ми е малко сухо.

— Господин президент? — обади се Фремънт.

— Да, генерале?

— Сър, няма значение как достигнахме дотук. Според мен идеята бе добра.

Една част от Боб Фаулър искаше да запрати чашата с кафе в стената. Но това нямаше значение, нали? Имаше, но друго.

— Какво ще ме посъветвате?

— Сър, ще изчакаме малко, за да сме напълно сигурни, че руснаците са искрени. Когато разберем, че е така, ще постъпим по същия начин. За начало можем веднага да отменим СНАПКАУНТ, без с това да намаляваме готовността си.

— Генерал Борщайн?

— Аз съм съгласен, сър — отвърна гласът от ПВО.

— Генерал Фремънт: одобрявам.

— Благодаря ви, господин президент, веднага ще разпратим заповедта ви.

Генерал Питър Фремънт от американските военновъздушни сили, главнокомандващ Стратегическото авиационно командване (САК), се обърна към началник-щаба си:

— Недей да сваляш готовността, но дръж самолетите на земята. Време е да сложим на ракетите предпазител.

— Контакт… на три-пет-две… разстояние седем хиляди и шестстотин метра.

Всички чакаха данните от няколко минути.

— Готови за торпеден залп. Разстояние на активиране — четиристотин метра. — Дубинин вдигна глава. Не знаеше защо самолетът над главите им все още не ги бе нападнал повторно.

— Готови сме! — обади се след момент офицерът от торпедния отсек.

— Огън! — заповяда Дубинин.

— Капитане, получаваме свръхнискочестотно съобщение — обади се свързочникът.

— Това сигурно е съобщението, което оповестява края на света — въздъхна капитанът. — Е, ние поне успяхме да стреляме, нали?

Щеше да е чудесно, ако залпът им бе спасил нечий живот, но Дубинин знаеше, че не е така. Той просто щеше да позволи на съветската армия да убие повече американци, което не бе същото. Атомното оръжие бе ужасно нещо.

— Ще се потапяме ли?

Дубинин поклати отрицателно глава.

— Не. Вълнението на повърхността явно им създава повече проблеми, отколкото очаквах. В края на краищата ще се окаже, че тук е по-безопасно. Дясно на борд, курс нула-девет-нула. Увеличете скоростта до десет възела.

Свързочникът пак се обади:

— Приехме петбуквен код: „Прекратете всякакви стълкновения!“

— Антенна дълбочина. Веднага!

Мексиканските полицаи се оказаха много отзивчиви и правилният испански на Кларк и Чавес още повече ускори процеса. Четирима цивилни детективи зачакаха заедно с офицерите от ЦРУ в аерогарата, докато други четирима въоръжени полицаи заеха позиции около тях.

— Не разполагаме с достатъчно хора, за да проведем операцията както трябва — забеляза най-старшият от мексиканците.

— Най-добре е да ги изчакаме вън от самолета — каза Кларк.

— Muy bien, Senor118. Дали са въоръжени?

— По-скоро не. Пътуването с оръжие по въздуха е опасно.

— Това свързано ли е с… Денвър?

Кларк го погледна и кимна.

— Така смятаме.

— Ще е интересно да видим как изглеждат хора като тях.

Детективът имаше предвид очите. Той вече бе разгледал снимките. DC-10 спря пред терминала и изключи двигателите си. Той се придвижи още няколко метра по-напред, за да се изравни със стълбичката.

— Летят в първа класа — каза без нужда Джон.

— Да. От компанията ни съобщиха, че в първа класа има петнадесет пътници. Наредихме на служителите да не пускат останалите. Ще видите, че си знаем работата, господин Кларк.

— Не се и съмнявам, че е така. Извинете, ако съм създал подобно впечатление, teniente119.

— Вие сте от ЦРУ, нали?

— Не мога да говоря по този въпрос.

— В такъв случай е така. Какво ще правите с тях?

— Ще си говорим — отвърна просто Кларк.

Стюардът отвори вратата на самолета. Двама полицаи застанаха от двете й страни с разкопчани шлифери. Кларк се помоли да няма стрелба. Хората започнаха да излизат и посрещачите както обикновено се развикаха.

— Бинго — каза тихо Кларк.

Полицейският лейтенант оправи вратовръзката си, за да даде знак на хората си до вратата. Те последваха последните двама пътници от първа класа. Кларк забеляза, че Куати е доста пребледнял. Може би бе пътувал зле. Кларк прескочи въжето, зад което трябваше да стоят посрещачите. Чавес го последва. Той бе широко усмихнат и махаше енергично към някакъв пътник, който го гледаше с нескрита изненада.

— Ернесто! — извика Джон и се спусна към него.

— Страхувам се, че грешите…

Кларк подмина американеца.

Замаян от полета и успокоен от мисълта, че са избягали, Гусн не успя да реагира навреме. Когато се опита да направи нещо, някой го блъсна в гърба. Той падна и усети пистолета, опрян в тила му. Преди да го изправят на крака, белезниците щракнаха около китките му.

— Да ме вземат мътните, ако не си човекът с книгите! — каза Чавес. — Не срещаме за пръв път, красавецо!

— Куати — каза Джон на другия. И двамата вече бяха претърсени. Не носеха оръжие. — Отдавна исках да се срещна с теб.

Кларк извади билетите им. Полицаите щяха да приберат багажа. Изведоха ги бързо. Туристите и бизнесмените не успяха да забележат нищо. Едва по-късно разбраха за случката от посрещачите си.

— Чудесно свършена работа, лейтенант — обърна се Джон към най-стария офицер.

— Както вече ви казах, знаем си занаята.

— Можете ли да се обадите в посолството и да предадете, че сме ги хванали живи?

— Разбира се.

Осемте мъже изчакаха в една стая, докато пристигне багажът. Вътре можеше да има някакви доказателства, пък и не бързаха за никъде. Мексиканският лейтенант внимателно огледа лицата на двамата араби, но не откри нищо повече или по-малко човешко от това, което виждаше в лицата на хилядите други убийци. Фактът малко го разочарова, въпреки че той бе твърде опитен полицай, за да си позволява това. Багажът бе претърсен, но освен няколко опаковки успокоителни — които не бяха наркотици — нямаше нищо интересно. Полицаите ги закараха до гълфстрийма с един микробус.

— Надявам се, че престоят в Мексико ви е харесал — каза на раздяла лейтенантът.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита пилотът, който бе майор от авиацията, макар и да носеше цивилни дрехи.

— Сега ще ти обясня — каза Кларк. — Вие ще закарате самолета в „Андрюс“, а ние с господин Чавес ще си поговорим с тези момчета отзад. Няма да подслушвате, няма да ни гледате и въобще няма да си мислите за нас.

— Какво…

— Да мислите, майоре. Не трябва да мислите за нас. Да обяснявам ли пак?

— Не, сър.

— В такъв случай да се махаме оттук.

Пилотът и помощникът му отидоха в кабината. Двамата свързочници седнаха на местата си и спуснаха завесата, която ги отделяше от задния салон.

Кларк се обърна и видя, че гостите им се спогледаха. Джон свали вратовръзката на Куати и му завърза очите. Чавес стори същото с подопечника си. После им запушиха устата и Джон тръгна да търси някакви запушалки за уши. Най-накрая настаниха Гусн и Куати на две седалки в най-задната част на самолета. Кларк изчака да излетят, преди да предприеме следващата стъпка. Той не обичаше мъчението, но имаше нужда от информация и бе готов на всичко, за да я получи.

— Торпедо във водата!

— По дяволите, то е точно зад нас! — обърна се Рикс. — Най-голямата безопасна скорост. Ляво на борд, курс две-седем-нула! Помощник, отвърнете на удара.

— Тъй вярно! Подгответе торпедото — извика Клагет. — Курс едно-осем-нула, разстояние за активиране — хиляда метра, дълбочина на претърсване — шестдесет метра.

— Готово!

— Огън!

— Залп от трета тръба, сър!

Такава бе практиката. Рикс вече бе в сонарното отделение.

— Изпуснали сме шума от изстрелването, сър, а освен това прехванахме торпедото доста късно. Шумът от повърхността…

— Да се спуснем ли по-дълбоко? — обърна се Рикс към Клагет.

— Шумът от повърхността ще ни помага повече.

— Добре, Холандец… Преди беше прав. Трябваше да пусна извънбордовия двигател.

— Свръхнискочестотно съобщение, сър. СНАПКАУНТ е отменена.

— Отменена? — попита невярващо Рикс.

— Тъй вярно, сър, отменена.

— Е, все пак това е добра новина — обади се Клагет.

— А сега какво? — запита се офицерът тактик. Съобщението в ръката му звучеше направо безсмислено.

— Най-сетне прехванахме тези копелета.

— Продължаваме с полета.

— Сър, но те стреляха по „Мейн“!

— Знам, но ние не можем да направим същото.

— Това е лудост, сър!

— Дяволски си прав — съгласи се офицерът.

— Скорост?

— Шест възела, сър. От рулевото твърдят, че стабилизаторите са в ужасно състояние.

— Ако увеличим скоростта… — намръщи се Рикс.

— Всичко се разпада — довърши Клагет. — Мисля, че е време за контрамерките.

— Направете го.

— Пуснете контрамерките — нареди Клагет и отново се обърна към Рикс: — Ако се движехме по-бързо, можехме да си помогнем и с един завой.

— Сега май няма значение дали ще го направим.

— Можеше да бъде и по-зле. Защо, по дяволите, мислиш, че отмениха СНАПКАУНТ? — попита помощник-капитанът, без да откъсва поглед от сонара.

— Предполагам, че опасността от война е преминала… Аз май не се справих много добре, а?

— Кой може да предвиди подобно нещо, капитане?

Рикс се обърна.

— Благодаря, помощник.

— Торпедото се активира, курс едно-шест-нула.

— Американско торпедо модел 48 на три-четири-пет. Току-що се активира!

— Пълен напред, поддържайте курса — заповяда Дубинин.

— Да пуснем ли контрамерките? — попита старпомът.

Капитанът поклати отрицателно глава.

— Не, не… Намираме се точно на ръба на обхвата му и контрамерките ни само ще го накарат да се приближи към нас. Условията на повърхността ще ни помогнат. Лодката ни не е конструирана, за да води бой в тежки атмосферни условия — забеляза Дубинин. — Уредите се натоварват прекалено много.

— Капитане, получих съобщение от спътника. Разпратено е до всички въоръжени сили: „Прекратете стълкновенията и се оттеглете от всички вражески сили. Действайте единствено в самозащита.“

— Ще ме изправят пред военен съд — каза тихо Валентин Борисович Дубинин.

— Но вие не сте направили нищо неправилно. Реагирахте точно…

— Благодаря. Надявам се, че ще свидетелстваш в моя полза.

— Промяна в сигнала, промяна в курса… Торпедото току-що зави в западна посока от нас — каза Рюков. — Сигурно са програмирали първият му завой да е наляво.

— Слава богу, че не беше надясно. Май и този път се измъкнахме. Ако можеше и нашето оръжие да пропусне…

— Продължава да се приближава, сър. Сигурно вече сме попаднали в обсега му.

— Значи е на по-малко от две хиляди метра — каза Рикс.

— Да — съгласи се Клагет.

— Пуснете нови контрамерки. По дяволите, пускайте ги непрекъснато.

Тактическата обстановка непрекъснато се усложняваше. „Мейн“ се движеше бавно и това обезсмисляше завоите. Контрамерките изпълваха водата с мехурчета и можеха да накарат торпедото да завие. Но лошото в случая бе, че ако премине мехурчетата, то отново можеше да открие лодката със сонара си. Може би постоянното пускане на контрамерки щеше да успее да заблуди преследвача им. Това засега беше най-добрият им ход.

— Освен това се придържайте към повърхността — прибави Рикс.

Клагет го погледна и кимна разбиращо.

— Сър, изгубих торпедото зад нас в мехурчетата…

— Изкарайте лодката на повърхността — извика Рикс. — Аварийно изплаване!

— Искаш да го заблудиш с вълните ли?

— Това е последният ми коз, помощник.

— Защо не завием вляво и не застанем успоредно на вълните?

— Добре, направи го.

Клагет пое командването.

— Вдигнете перископа!

Той хвърли бърз поглед към уредите, за да провери курса.

— Дясно на борд. Нов курс нула-пет-пет.

„Мейн“ изплава за последен път сред дванадесетметровите вълни в непрогледния мрак. Цилиндричният й корпус се залюля и тя се забави да направи завоя.

Контрамерките бяха грешка. Руското торпедо беше оръжие, което върви по следите на жертвата си. То тръгна по балончетата, които представляваха чудесно указание. Но балончетата изведнъж изчезнаха. И тук отново се намесиха техническите фактори. Вълнението на повърхността обърка торпедото и то започна претърсването по начина, по който бе програмирано да го прави. Движеше се точно под повърхността. При третия си завой то внезапно откри доста различно ехо от това, което чуваше досега. Торпедото се приближи и активира магнитната си запалителна система. Руското оръжие бе по-просто устроено от американското модел 50. То можеше да излиза най-много на двадесет метра дълбочина, така че не стигна до повърхността. Активното му магнитно излъчване се разпространи като невидима паяжина и… достигна нещо метално.

Еднотонната бойна глава експлодира на петнадесет метра от повредената вече „Мейн“. Двадесетте хиляди тона на подводницата се разтресоха.

Тревожните гласове не закъсняха:

— Вода, вода, вода в машинното!

Рикс вдигна телефона.

— Какви са пораженията?

— Всички трябва да напуснем, сър.

— Напусни кораба! Извадете спасителната екипировка! Изпратете съобщение: „Претърпяхме авария. Потъваме!“, и дайте координатите.

— Капитан Росели, идва спешно съобщение.

Райън вдигна глава. Той вече бе изпил чашата си с вода и след нея една кола. Каквото и да бе съобщението, капитанът щеше да се справи с него.

— Вие ли сте господин Райън? — попита го един облечен с костюм човек. Зад него стояха още двама.

— Аз съм доктор Райън.

— Секретна служба, сър. Президентът заповяда да ви арестуваме.

Джак искрено се засмя.

— И за какво?

Агентът внезапно се почувства неудобно.

— Не ни каза, сър.

— Аз не съм полицай, но баща ми беше. Не мисля, че имате право да ме арестувате без обвинение. Пише го в законите. Сигурно знаете конституцията. „Да пази, да защитава и да отбранява.“

Агентът съвсем се обърка. Той бе получил заповед от човек, на когото трябваше да се подчинява, но, от друга страна, бе твърде голям професионалист, за да наруши закона.

— Сър, президентът каза…

— Вижте какво ще направим. Аз ще си седя тук, вие можете да говорите с президента по онзи телефон. Обещавам, че няма да бягам.

Джак запали нова цигара и вдигна друг телефон.

— Ало?

— Здрасти, скъпа.

— Джак! Какво става?

— Няма нищо. Положението беше малко напрегнато, но го овладяхме, Кети. Страхувам се, че се налага да постоя тук още малко, но всичко е наред, Кети. Повярвай ми.

— Сигурен ли си?

— Сега мисли само за новото бебе и за нищо друго. Това е заповед.

— Закъснява ми с един ден, Джак. Само един, но…

— Добре. — Райън се облегна на стола си, затвори очи и блажено се усмихна. — Искаш да е момиче, нали?

— Да.

— Аз също, скъпа. Кети, аз все още имам работа, но можеш да си напълно спокойна. Честна дума. Чао. — Той остави слушалката. — Добре, че се сетих да го направя.

— Сър, президентът иска да говори с вас — каза агентът и подаде слушалката на Райън.

„Откъде знаете, че аз искам да говоря с него“ — едва не попита Джак. Но това щеше да прозвучи много непрофесионално. Той пое слушалката.

— Райън слуша, сър.

— Кажи ми какво знаеш — попита остро президентът.

— Господин президент, ако ми дадете петнадесет минути, ще ви кажа много повече. Дан Мъри във ФБР знае колкото мен, а аз трябва да се свържа с двама офицери.

— Много добре.

— Благодаря ви, господин президент.

Райън затвори телефона и се обади в оперативния център на ЦРУ.

— Тук е Райън. Кларк свършил ли си е работата?

— Сър, линията не е достатъчно сигурна.

— Не ме интересува. Отговорете на въпроса.

— Да, сър. Сега летят за насам. Не можем да се свържем със самолета. Той е на военновъздушните сили.

— Кой може да даде най-добра оценка на експлозията?

— Момент, сър — Главният дежурен офицер попита офицера от научно-техническия отдел. — Доктор Лоуъл в „Лоурънс-Ливърмор“, сър.

— Вдигнете го на крак. Най-близката военновъздушна база сигурно е „Травис“. Побързайте.

Райън затвори телефона и се обърна към офицера на „горещата линия“:

— От Мексико Сити за „Андрюс“ току-що е излетял един VC-20. На борда му има двама наши офицери и още двама човека. Трябва да говоря с тях. Можете ли да го уредите?

— Оттук няма да стане, сър, но ще можете да говорите от залата за конференции.

Райън се изправи.

— Ще дойдете ли с мен? — обърна се той към тайните агенти.

„Не може да е по-тежко“ — каза си Куати, но само след момент разбра, че се лъже. Той бе гледал смъртта в очите повече от година и в крайна сметка смъртта си бе смърт, независимо от начина, по който идва. Ако бе избягал но той не успя да избяга.

— Добре, сега да поговорим.

— Не разбирам — отвърна Куати на арабски.

— Този акцент малко ме затруднява — каза Кларк и се похвали за остроумието. — Учил съм езика в Саудитска Арабия. Можете ли да говорите по-бавно?

Куати се изненада от отговора на арабски и реши да говори на английски, за да покаже, че и той може да бъде остроумен.

— Няма да ви кажа нищо.

— Разбира се, че ще кажеш.

Куати си каза, че трябва да издържи. Усилието си струваше.